Джоана Хайнс
Птицата убийца

Благодарности

Благодаря на всички, които се нагърбиха да отговорят на многобройните ми въпроси: Айо Онатаде, Дейвид Кърк и Ейми за опита им в правото, Надя Коркас и Ричард Скот за челото, Кен Макгрегър за полицията, Хю Ландър за старинните сгради, Майк Джекс за огнестрелните оръжия и Мери Кум за дивата природа. Благодаря и на Лора Лонгриг и Мелиса Уедърил за проницателните и полезни редакторски коментари. Но преди всичко съм благодарна на Робин Болам, която написа прекрасните куплети за стихотворението „Птицата убийца“.

1.

Все едно се случваше насън.

Пет седмици преди тялото на Кърстен Уолър да бъде намерено в една вила на върха на една скала в Корнуол, Грейс Хобдън разчистила масата от обяда, нагледала децата, които си играели на катерушката в другия край на двора, след което влязла в къщата, за да убие съпруга си. Пол Хобдън, едър и тлъст като кит, дремел след полятия с алкохол обед. В ъгъла на стаята по телевизора тихичко вървял някакъв черно-бял филм с много фехтовка. Докато Дъглас Феърбанкс усмихнато размахвал шпагата си със смъртоносна точност, Грейс Хобдън взела един нож за филетиране „Сабатие“ от стойката в кухнята, влязла в дневната и без миг колебание забила острието в меката плът на гърдите на мъжа си.

В този момент той сигурно се е опитал да се изправи, въпреки че първият удар пронизал дясната камера на сърцето му и така или иначе бил фатален. Грейс била рентгеноложка и познавала анатомията. Вторият удар пронизал гръдния му кош под ъгъл от четирийсет и пет градуса и кръв плиснала по карираната дамаска на дивана, по новия им маслиненозелен килим и вероятно по самата Грейс. Нямало нужда от трети удар.

След като си взела душ и се преоблякла, Грейс взела децата: Ангъс — на осем, Матю — на седем и Сюзан — само на три, и им казала, че излизат да се почерпят. Закарала ги до морето — на четирийсет мили, където прекарали чуден следобед в игри на плажен крикет под лъчите на майското слънце, строили пясъчни замъци и се тъпкали със сладолед. Привечер се обадила в полицията, която съответно я очаквала, когато се прибрала вкъщи.

— Просто не можех да издържам повече — казала на полицаите, докато разглеждали кървавите останки на съпруга й. — Все едно се случваше насън.

 

 

Раф Хаус прелистваше купа документи с нарастващо неверие. Ризата му беше прогизнала от пот не само заради късната лятна горещина. Къде му беше главата на този секретар, за бога? Като всички останали в кантората Дърмът много добре знаеше, че през изминалите два месеца след смъртта на Кърстен Раф избягваше семейните дела. И кой можеше да го обвини за това? Докато гледаше снимките на тялото на Пол Хобдън, оплескано с кръв, но и някак смешно, непрестанно виждаше в ума си трупа на Кърстен. Красива дори в смъртта си с хладната си скандинавска хубост, тя беше гола, с крак провесел през ръба на ваната, с отметната назад глава, без следи от кръв. Но все пак мъртва. Ужасяващо и безвъзвратно мъртва.

Ядосано стана и закрачи между бюрата в стаята. Винаги беше ненавиждал този тип дела, дори преди смъртта на отчуждената си съпруга. Битовите убийства бяха прекалено мръсни, прекалено лични, прекалено болезнени. Само като си представеше трите невинни дечица, лудували в градината, докато на двайсетина метра майка им е спускала над детството им кървава завеса. Ако нещастните дечица изобщо бяха имали детство.

Такива неща не сполитат обикновените нормални семейства. Няма начин.

Раф заобмисля последствията. По страните му се стичаше пот, ноздрите му доловиха слаба, но непогрешима миризма на печено — сигурно някое безмозъчно копеле беше подранило с барбекюто.

Той се наведе, избута документите от бюрото си и извика на Дърмът да ги разкара. Никой не дойде.

От купчината се изплъзна една снимка. Грейс Хобдън беше към трийсетте и беше хубава по един незабележителен начин. Жената, която беше наръгала мъжа си, имаше кръгло лице и пълни черти. Нищо във външността й не подсказваше, че е от типа жени, които в никакъв случай не бива да бъдат оставяни насаме с остър нож и заспал съпруг.

Но пък, както Раф знаеше, убийците рядко приличаха на убийци.

Тя изглеждаше объркана и озадачена, и може би беше така. Той се взря в снимката от безопасно разстояние. Колко ли й беше отнело — запита се. Трийсет секунди? Две минути? Колко ти трябва, за да извършиш непоправимото, което завинаги ще промени живота на цялото семейство?

Май беше говорил за това и преди. С Кърстен.

По времето, когато все още можеха да разговарят за убийства.

— Дърмът! — извика отново и отиде до прозореца. В стаята нямаше въздух. Това беше проблемът. Къде се беше дянал тоя? Защо просто не разкараше тези гадости?

Прокара дебелия си показалец под яката си. Потта намокри кокалчетата му. Вече не можеше да се справя със стреса като преди. Някъде лаеше куче; непрекъснат неспирен лай на куче, вързано на синджир или заключено, или отчаяно. Лаеше, все едно животът му зависи от това.

Всичко зависеше от това как Грейс Хобдън щеше да се представи в съда. По очевидни причини винаги беше трудно да докажеш самозащита или непредумишлено убийство, когато жертвата е спяла по време на нападението — трудно, но не и невъзможно, най-обещаващата линия би била, че е докарана дотам от месеци и дори години насилие и малтретиране и една прохладна майска утрин просто е превъртяла.

В ума му се беше набила една фраза от показанията й:

— Просто не можех да издържам повече…

Какво да издържа? Родителите и сестрата на Пол Хобдън твърдяха, че бил кротък като агънце, но пък точно това се очакваше от тях, нали? Семействата никога не се изправяха пред истината и не заявяваха: „Той беше чудовище и заслужаваше да умре“. В показанията си Грейс го обрисуваше като садист и насилник. Имаше синини по краката, с които да го докаже. Изгаряния с цигара по лявата ръка. Казваше, че й е било най-трудно да понесе психическия тормоз.

Психически тормоз.

Сърцето на Раф биеше силно, той се задъхваше. През лятото кабинетите и кантората винаги бяха невъобразимо горещи. Би отворил прозореца, но не искаше да пуска вътре още от гадния дим. И откъде идвате той, дявол да го вземе?

— Дърмът! За бога, човече!

Защо някой не накараше проклетото куче да млъкне?

 

 

Дърмът Мърсър дръпна веригата и затвори вратата на тоалетната точно когато Раф го викаше за трети път. Дърмът имаше много ясни възгледи по отношение на крещенето на адвокатите и всичките бяха отрицателни. Лицето му, което дори когато беше в добро настроение, наподобяваше изражението на разтревожен хамстер, стана още по-нацупено. Но той се забърза. Третият вик на Раф звучеше неотложно — адреналинов пристъп на паника.

— Какво има, господин Хаус? Нещо не е наред ли?

Риторичен въпрос. Очевидно нищо не беше наред. На младини Раф Хаус имаше тъмната коса и смуглата хубост, които в друг век сигурно биха отивали на някой пират. Откакто мина петдесетте, бе качил няколко килограма, под синкавата сянка на наболата брада челюстта му бе наедряла и движенията му се бяха забавили. Но умът му, особено срещу достоен противник в съда, беше все така ловък и опасен.

И точно затова Дърмът още повече се стъписа да го завари така.

— Зле ли ви е, господин Хаус?

— Добре съм, съвсем добре… само махни това проклето дело.

Но докато Дърмът протягаше ръка да вземе купа документи, Раф стовари юмрук на бюрото. Ръката на Дърмът забърса фините косми по пръстите му и той се дръпна като ужилен.

Раф сключи вежди.

— Кой ги праща?

— Боб Холис от „Фъргъс енд Смит“. Беше много настоятелен.

— Знаеш, че казах никакви убийства. След…

Нямаше нужда да довършва. Дърмът знаеше за какво говори. „След смъртта на Кърстен“. Въпреки че никой не беше замесен, това също беше своего рода убийство. Самоубийство. Дърмът трябваше да е по-чувствителен — бяха минали два месеца, но Раф Хаус още страдаше.

— Боб Холис ме накара да обещая, че ще го погледнете. Убеден е, че имате златни ръце, откакто спечелихте условна присъда за онзи клиент за тежката телесна повреда. Ще го махна.

— Не, почакай. — Раф се отпусна на стола. Дишаше тежко.

Дърмът отиде да отвори прозореца. Тук вътре не достигаше въздух, това беше проблемът.

— Недей! — изграчи Раф.

— Помислих, че…

— От гадния дим ме боли гърлото.

— Дим ли? — Дърмът подуши въздуха. Автомобилни газове, топла прах от тротоарите, може би някакви цъфнали растения. Но определено нямаше дим.

— Някой идиот си е напалил скарата. — Раф се намръщи още повече, когато осъзна грешката си.

Дърмът каза тихо:

— Мидъл Темпъл не е особено известен с огньовете на открито, господин Хаус. — И добави: — Сигурно някой е минал по коридора с пура.

Отвори широко прозореца и мръсният летен въздух нахлу вътре.

— Сигурно ми се е сторило — каза Раф. Потърка устата си с ръка и измърмори: — А кучето…

— Куче ли? Какво куче?

Раф започна да увърта, избягваше погледа му.

— Някакво тъпо куче. — Изглеждаше толкова объркан, че Дърмът се почувства неудобно, сякаш неочаквано го беше сварил гол. Раф каза: — Виж, фактите така и така са тук, можеш да ми ги оставиш. Ще ги прегледам.

— Но нали казахте…

— Не съм решил.

— Нека да ги дам на някое от момичетата. Това ще е много подходящо за Селина.

— Казах, че ще ги прегледам. Остави ги!

Когато Раф Хаус заговореше с този тон, никой не спореше с него. Дърмът се оттегли в офиса си, но беше обезпокоен. Не можеше да позволи този човек да откачи така — той носеше повече пари от повечето адвокати в кантората, взети заедно. Дърмът трябваше да е по-внимателен. Отсега нататък, независимо колко убедителни бяха правните консултанти, той щеше да се погрижи Раф да е на лека диета от въоръжени грабежи и корупция. Може би с малко палежи за разтуха.

 

 

Ако знаеше какво му мисли секретарят му, Раф щеше да се съгласи напълно. Имаше нужда от Грейс Хобдън колкото от дупка в главата. Или в сърцето.

Историята й имаше всички съставки, които най-много го отвращаваха: уютен семеен декор, беззащитни дечица, които щяха да изгубят при всички положения, мръсна дисекция на семейните карантии. Ох, трябваше да е луд, за да се заеме с това. Дърмът беше прав — някоя от колежките му щеше да подскочи от радост при възможността да я защитава.

Разумният подход би бил да каже на Дърмът, че е хванал някакъв вирус и че взима документите по делото за измама в Бейзъл да работи вкъщи. Вкъщи означаваше при Лола, която щеше да му говори за коламаска или за любовния живот на приятелките си, и той можеше да се отпусне за няколко часа в щастливото дърдорене на приятелката си. Млада, с идеално тяло и забележително незначителен ум, Лола се беше появила в живота му в момент на криза и беше останала, защото беше невероятен бастион срещу мъката, която насмалко да го погуби. „Бъди разсъдлив“. Грейс Хобдън не беше за него.

Гледаше безпристрастно и леко любопитно как ръката му се протегна и придърпа по-близо папката на Хобдън.

Все едно се случваше насън.

Беше истинска лудост да поеме делото. Раф Хаус беше изключително разумен човек и това беше всеизвестен факт.

Гърлото още го болеше. От дима. Само дето нямаше дим. Нито куче.

Разтвори документите на бюрото като ветрило.

Подробностите винаги правеха впечатление. Фактът, че Пол Хобдън бил боксьор, докато служил във флота, и че учел момчетата си да се боксират в деня преди смъртта си. Фактът, че Грейс Хобдън прекарала следобеда, преди да я арестуват, в игра на плажен крикет и в строене на пясъчни замъци, все едно всичко било наред. Когато по-късно я попитали за това, тя отвърнала, че искала децата да се позабавляват, преди „нещата да загрубеят“. Фактът, че баща й починал преди десет дни. Може би можеше да го използва в нейна защита.

Но, за бога, преди „нещата да загрубеят“? В мигове на крайна криза, когато очакват човешкият дух да ти излезе с тирада с блясъка на Шекспировите, какво получаваш? Абсолютна баналност. Все едно се случваше насън. Но не само от безмълвните безсмъртни жени като Грейс Хобдън. Каква беше неговата реакция, когато научи за смъртта на Кърстен? „О, не!“ Само това. „О, не!“ Незабавно и кратко отрицание на трагедията. „О, не!“ Двете най-сърцераздирателни думи на света.

(Имаше и други, разбира се: „Съжалявам, тате. Не беше нарочно… моля те, недей…“)

Преди няколко години Раф беше защитавал един младеж, който си беше признал, че е убил със стрела от арбалет в гърдите случаен минувач. Когато го попитаха защо, той отговори: „Не ми хареса как ме гледаше“.

Е… докато хората се плъзгат и подхлъзват по тънката коричка на цивилизацията към дълбините на ужаса отдолу, колко е оскъден речникът, който съпровожда падането им.

Грейс Хобдън — забеляза той — беше описана от някакъв съсед като мълчалива жена. Която естествено страняла от околните.

Познаваше този тип хора. Пазеха личния си живот.

Трябваше да намери начин да използва и това в нейна защита.

Каква защита? За какво си мислеше? Кръвта туптеше във вените му. „Недей — туп — да ходиш — туп — там!“ — туп-туп.

Прекалено късно. Вече беше там.

Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като, когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.

Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.

Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.

И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?

 

 

Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането — толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето му — ужас.

Пред него е къщата. Където ще го чака татко.

— Съжалявам, тате. Не беше нарочно… Не ми се сърди, тате, моля те, недей…

2.

Трябваше да го направя

На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.

Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.

На двайсет стъпки от земята страшно й се зави свят. Сърцето й заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците — лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът й се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.

„Съсредоточи се. Не мисли“.

Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа й се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. „Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!“

И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.

От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк авеню. Не спираше дори в два през нощта.

Непреклонно, бавно, като опитваше всеки клон, преди да му повери тежестта си, Сам се катереше по стената. Раницата нарушаваше равновесието й. Чукът, който беше затъкнала в колана си, се впиваше в ребрата й. Главата и раменете й вече бяха извън обсега на светлината. А след малко и тялото й.

Протегна ръка нагоре и задра с кокалчетата си долната страна на каменен перваз. Перваз на прозорец. Замоли се на бога да е отворен, поне открехнат.

Премести се вляво, за да се качи странично.

Докато се протягаше, стената избухна в шум и някаква птица с крясък забърса бузата й. Тя се изпусна, за миг увисна във въздуха, мускулите й бяха вцепенени от шока, и се загледа в локвата светлина на плочника. Едва не полетя надолу, но в последния момент пръстите й сграбчиха един клон и се вкопчиха в него; сърцето й биеше като лудо. Пронизителните крясъци на изплашения кос замряха в тъмнината.

— Проклета птица! — Не можеше да си поеме дъх. Едва не я беше убила.

Студена пот обля тялото й. Беше се вкопчила в пълзящото растение; само силата на волята й я задържаше.

Охранителната светлина угасна. След секунда очите й привикнаха с мрака.

В кошмарите си, когато трябваше да мине през някоя дупка в пода, винаги беше тъмно, дори по-тъмно от тук. Слепи очи, взиращи се в чернотата.

„Просто се катери!“

Бавно, болезнено, тя се набра, докато бедрата й не се изравниха с перваза на прозореца. След това, не смееше да диша, намести крака на клона и се протегна, за да опита прозореца. Здраво затворен. Разбира се. „Примири се, Сам. Заминали са за уикенда. Ти какво очакваше? Да оставят изтривалка с «добре дошли» на крадците ли?“

Непохватно измъкна чука от колана си. Преди да тръгне, го беше увила в памучен шал и го беше овързала с канап. За да заглуши шума. Молеше се да се получи.

Чукът удари стъклото с мек звук. Прозорецът не се счупи. Тя опита отново, по-силно. Пак не стана. Третия път — обзета от гняв срещу всички чукове и упорити прозорци — замахна широко, забравила тежестта на раницата на раменете си, забравила неустойчивостта на клона, на който се крепеше. Когато чукът мина през стъклото, лявата й ръка все още беше вкопчена в бръшляна, който вече се откъсваше от стената, и тя се люшна назад. Черната пустота се завъртя около нея. В последния момент тя се хвана за ръба на прозореца, хвърли чука вътре, стъклата се забиха в дланта й, по тя се държеше, за да остане жива, драскаше с тъпите носове на маратонките си, за да намери опора. След това постепенно, болезнено, всеки сантиметър й костваше огромни усилия, се издърпа, напипа резето от вътрешната страна на прозореца, махна го, а после се преметна през перваза и падна сред стотици парченца стъкло в още по-гъстия мрак в къщата.

На сигурно място.

 

 

Едва не изгуби съзнание.

Не, още не беше в безопасност. Да влезе беше само началото.

От антрето долетя силно пищене, усилваше се. Сам имаше по-малко от четири минути да изключи алармата.

Вдигна чука, за да го пъхне в колана си. Усети, че по ръката й се стича нещо топло и лепкаво. Кръв. Кръв по безценната й ръка на музикант. Но нямаше време да мисли за това. Смъкна шала от чука, стисна го на топка в дясната си ръка, за да спре кръвта, и хукна надолу по стълбите към алармата до входната врата.

Може би Раф не беше сменил кода. Набра рождената дата на Кърстен — 4-5-52, след това #, но пищенето се усилваше. Е, значи трябваше да гадае. Опита с рождената дата на Раф, но пищенето само стана по-силно. Всеки момент алармата щеше да се задейства в полицейското управление на Нотинг Хил. Тя отчаяно набра първите четири цифри от телефона на Раф.

Усилваше се.

След това последните четири цифри и после…

Тишина.

Златна тишина, от която ушите й звъняха.

Липсата на шум беше осезаема, като металически вкус на езика. Цяла минута Сам остана неподвижна, заслушана в тихото бръмчене на трафика отвън. Тези къщи бяха разположени по-навътре от пътя зад вечнозелени дървета — високи пристани на спокойствие.

Вдигна ръка и си погледна часовника на светлината от улицата, която проникваше през ветрилообразния прозорец над вратата. Два и десет. Имаше три часа до съмване, така че можеше да не бърза. Заля я усещане за триумф, чувстваше се, все едно може да направи всичко — и беше ужасно гладна. Е, поне хладилникът в тази къща винаги беше добре зареден. Отиде до кухнята в сутерена — широките гранитни плотове самодоволно блестяха в мрака — и отвори огромния хладилник. Както очакваше, вътре имаше запаси за много угощения — студено патешко и сирена, маслини и пастет, пушена сьомга и пъдпъдъчи яйца. На вратата имаше няколко вида плодов сок, неизменните бутилки шампанско на Раф, няколко шишета „Шабли“ и три вида минерална вода.

Решително затвори хладилника. Все пак имаше гордост. Не беше някоя крадла. Нямаше да докосне нищо, което беше на Раф. Дори минералната вода. Беше тук само за да вземе това, което си беше нейно.

Оставаше само да го намери.

 

 

Къщата на Раф в Холанд Парк имаше издигнат първи етаж с огромна гостна от лявата страна, стигаше чак до другия край. Вдясно от гостната една врата водеше към просторната столова. Кабинетът на Раф беше разположен зад нея, но в него можеше да се влезе само през гостната. Сам извади фенерчето от раницата и го включи, обърна се наляво и влезе. Бледият лъч светлина улавяше предметите, които навремето бяха част от ежедневието й.

Беше харесала тази стая още когато я видя за първи път преди седем години, когато дойде в Лондон — объркано и непокорно петнайсетгодишно момиче. И не само размерите и луксът на помещението я бяха впечатлили — двата големи бели дивана и древният персийски килим, голям колкото игрище за тенис, вазите, в които винаги имаше натопени лилиуми, порцеланът от осемнайсети век и изумителните съвременни картини. Впечатли я съвкупността от всички тези неща и още нещо — това, което стаята казваше за самия Раф. Това беше място, от което лъхаше самоувереност, стая, създадена от мъж, който знае собствения си статус в света. Къщата на Раф, особено тази стая, беше вдъхнала на Сам увереност, когато тя най-много беше имала нужда от това.

Инстинктивно тя отиде до рояла пред високия прозорец, който гледаше към задния двор. Вдигна капака и безшумно докосна клавишите, и в ума си видя пръстите на Раф, къси, но енергични и целенасочени като притежателя си, да свирят проста мелодийка, докато той ревеше насърчително.

С обичайната си смесица от арогантност, упорита работа и бърз ум Раф се беше научил да свири на пиано, за да може да й акомпанира при упражненията й с челото.

— Щом аз мога да се науча да свиря проклетата пиеса ей така, най-малкото, което можеш да направиш ти, е да научиш своята част! — ръмжеше.

И тя го беше направила благодарение на него. Едва ли щеше да влезе в Кралския музикален колеж без неговите насърчения и решимост. Дължеше му много.

На този мръсник.

Затвори капака на рояла с глух звук и започна да търси. Освен в библиотеката нямаше много места, където да скриеш нещо, но тя все пак ги прегледа.

Е, не беше тук. Всъщност не беше и очаквала да го открие в гостната.

Кабинетът на Раф беше най-вероятното място. Високи двойни врати свързваха двете стаи. На панихидата на Кърстен те бяха широко отворени. Сега не бяха. Сам още стискаше подгизналия от кръв шал в дясната си ръка, така че отвори с лявата. Едва доловима промяна във въздуха отбеляза преминаването между двете стаи — восъкът за полиране на мебелите и тежкият аромат на лилиумите отстъпиха пред мириса на кожа и на намека за пури. Тази стая не беше за външни хора, беше лична и силно мъжествена.

Тук имаше предостатъчно скривалища. Сам остави фенерчето, запали лампата и бързо претърси облицованото с кожа бюро, но безуспешно. Стените бяха покрити с рафтове с книги и шкафове. Щеше да е лесна работа да мушнеш тетрадка с размер А4 със светлосиня кожена подвързия, каквито Кърстен винаги използваше, на някоя от полиците. Случайният наблюдател не би я забелязал.

Щеше да й се наложи да претърси рафтовете методично, сантиметър по сантиметър. Реши да започне от най-горния вляво. Избута библиотечната стълба по пода и започна бавно да прокарва пръст по гръбчетата на книгите на най-горния рафт. Беше стигнала до втората част на третия рафт, когато изведнъж спря. Застина.

Всеки нерв в тялото й звънтеше от напрежение, докато се вслушваше, за да различи новите звуци. Не беше трафик. Гласове.

Гласове отвън, приближаваха се. Входната врата се отвори. Приглушен смях.

Тя потръпна. Раф? Но нали беше казал, че отива в Бейзъл да се види с клиент? Да не би да беше отменил пътуването? Да не би да си беше променил решението и да си идваше по-рано?

Женски глас, мек и дрезгав. Сам тихо изруга. Би познала този глас навсякъде — Лола. Господи! Проклетата тъпа Лола се появяваше винаги точно когато не ти трябва. Какво правеше тук сега? Сам мислеше, че е заминала за Бейзъл с Раф.

С Лола имаше някакъв мъж. Може пък Сам да беше объркала датите и те всъщност да не бяха заминали за уикенда. Раф и новата му приятелка бяха ходили някъде вечерта и сега…

Не беше Раф обаче. Гласът беше мъжки, но беше по-тънък, тенор, а не богатият баритон на Раф. Глас, който Сам не познаваше.

Какво ставаше, по дяволите?

Сам изгаси лампата и побърза да затвори вратите към гостната. Какво да прави? Огледа се отчаяно. Като че ли имаше избор. Прозорците на кабинета на Раф, както и всички останали на първия етаж и в сутерена, бяха с железни решетки. Единственият път за бягство беше оттам, откъдето беше влязла.

Под вратата се появи тънка ивица светлина.

— Ха! Не мога да повярвам, че Раф е забравил да включи алармата! — Лола говореше завалено, но тържествуващо. — И то след като вечно ми натяква за това. Само чакай да му кажа! И ти ще си ми свидетел. Ммм… — Кратка пауза, а след това, когато заговори пак, гласът й беше още по-мек и дрезгав. — Това беше хубаво.

Пак пауза.

— Трябва да си тръгвам — каза мъжът.

— Е, нали тъкмо дойде. Дай да пийнем по нещо. Не обичам нощем да съм сама тук. Тръпки ме побиват, честно.

— Но аз съм стажант на Раф, не искам…

— Една чашка де. Той винаги има нещо хубаво в хладилника. Чакай тук. Сега ще донеса бутилката. Опа!

— Леко. Май не трябва да пиеш повече?

— Миличък, след това, което изпих, от шампанското само ще изтрезнея. Опаааа! С тези платформи ще се претрепя. Ето, така е по-добре. Отивам за мехурчетата. Недей да бягаш.

Фалшивото пеене на Лола заглъхна надолу по стълбите. Сам изскърца със зъби. В най-добрите си моменти Лола беше просто загуба на пространство. Но точно сега беше пречка.

„Защо не идеш след нея?“ — безмълвно попита Сам непознатия от другата страна на вратата. „В кухнята ще ти хареса“. Той се разхождаше, приближаваше се. Дали мислеше да влезе? Сам отиде на пръсти до масивното бюро на Раф, достатъчно голямо, за да се скрие зад него. Лявата й маратонка изскърца в знак на протест… и изведнъж вратата към гостната рязко се отвори и вътре се разля светлина.

— Какво…

Мъжът бе също толкова смаян.

 

 

Веднага се виждаше защо Лола го сваля. Дори разрошен и с измачкани дрехи като след дълъг купон, младежът, който беше казал, че е стажант на Раф, беше привлекателен. Рошава кестенява коса и големи кафяви очи, в момента опулени от изненада. Челюстта — сега увиснала от смайване — беше волева и силна.

Той примига, пое си дъх и отвори уста.

— Шт! — изсъска Сам. — Лола не бива да разбере, че съм тук.

— Лола? Познаваш ли я?

— Разбира се, че я познавам.

— Коя си ти? И какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя се поколеба. Напоследък не и беше приятно да дава информация на никого, да не говорим за непознати, особено на непознат, който е приятел на Лола.

— Откъде да знам, че не си крадла? — попита той.

— Не ставай смешен.

— Така ли? И какво правиш в кабинета на Раф? На загасени лампи? В два през нощта?

— Аз… мога да ти обясня.

Той беше изтрезнял от шока. Гледаше я внимателно.

— Давай тогава.

— Търсех нещо.

— На тъмно?

— Нещо, което е мое.

— Тогава защо се криеш?

— Имам си причина.

— Каква?

Лола извика нещо от кухнята.

— Лично е — каза Сам.

— Не ти вярвам. Ще извикам полиция.

— Тогава ще изглеждаш като съучастник. — Сам дълбоко си пое дъх. — А не вярвам на Раф да му хареса. Аз съм дъщеря на Кърстен. — Изражението му не се промени, така че тя добави: — Не знаеш ли? Кърстен, жена му. Тя умря.

— А! — Той отстъпи в гостната и затвори вратата точно когато Лола се върна. Сам задържа дъха си. „А“. Какво значеше това „А“? Че й беше повярвал и няма да я издаде, или че ще вдигне тревога?

— Какво правеше там? — попита Лола.

— Стори ми се, че чух нещо. Помислих си, че може да е крадец — отвърна мъжът.

— И?

Кратка пауза, след това Сам го чу да казва:

— Явно ми се е сторило.

Тя въздъхна с облекчение.

— Нали ти казах!? — Лола отново тържествуваше. — Тази къща може да ти изкара акъла.

3.

Въпреки че с Кърстен бяха разделени през последните девет месеца преди смъртта й, лондонската им къща, в която бяха живели щастливо, изглеждаше най-подходящото място, където приятелите и роднините да се съберат да я поменат.

Последния път, когато Сам беше идвала тук, валеше. Беше само преди две седмици, но средата на август все едно беше друга епоха. Просторната гостна на Раф беше пълна с опечалени, жените в черен лен и сива коприна, мъжете — с тъмни костюми. Двойните врати към кабинета на Раф бяха широко отворени и хората се струпваха и там. Навън дъждът се лееше върху лятната градина.

И всички се държаха много мило със Сам.

И тактично. Беше особено важно да са тактични. Все още не беше имало разследване, така че думата „самоубийство“ не се изричаше на глас, но се виеше между говорещите като дим, мушваше се в джобове мълчание, заливаше празното пространство на недовършените изречения. „Горката Сам. За нея сигурно е още по-страшно, като знае как е умряла майка й… Най-лошо е, когато… Човек никога не би си помислил, че Кърстен е от типа, който… може да направи нещо подобно. Бедната Сам. Дали ще се оправи?“

Бедната Сам. Бедната Сам искаше да разбие чашата си в изисканите стени и да изкрещи, че не знаят какво говорят.

Бедната Сам се чудеше защо изобщо участва в този фарс. Трябваше да зареже всичко и да си тръгне веднага, но остана, защото имаше хора, които искрено обичаха майка й, и въпреки че бяха заблудени за начина, по който беше умряла Кърстен, Сам усещаше подкрепата им, нещо от духа на майка й витаеше в стаята, когато те говореха за нея.

Хора като сестрата на Раф — Мириам и съпруга й Джони Джонс. Сам хареса Джони още първия път, когато го видя. Всички го харесваха. Когато се беше нанесла с Раф и Кърстен, той се беше втурнал в живота й като целогодишен Дядо Коледа. Едър и щедър, румен, с глас като греяно вино и смях, който подобрява настроението при всякакви обстоятелства.

— Милата ми Сам — каза той и я стисна в прегръдка, с която би се гордяла всяка самоуважаваща се мечка, — ти си толкова смела и прекрасна. Трябва да ни дойдеш на гости в Уордли. Нали, Мири?

Мириам се вкопчи в ръката му и кимна. По-бледа и не толкова ъгловата като брат си, тя изглеждаше вечно изтощена от усилието да не изостава от жизнерадостния си съпруг. Джони беше приятел с всички, а Мириам като че ли нямаше приятели — в поведението й имаше нещо високомерно и непреклонно, което отблъскваше хората — но през следобеда на панихидата на Кърстен дори тя беше мила със Сам. Отдалечена и сдържана както винаги, но се опитваше да бъде мила.

Дори майката на Раф, Даяна, която не се славеше с особена състрадателност, потупа Сам по ръката и каза:

— Трудно е, Сам. Много е трудно. Но, повярвай ми, ще го преживееш. — Бързо извърна поглед, разтревожена от това, което за нея беше равносилно на изблик на чувства. У Даяна характерният нос и стреснатите очи на клана Хаус създаваха почти папагалско излъчване.

Тревър Клей, лондонският агент на Кърстен, беше по-директен. С Кърстен бяха големи приятели и той беше защитавал работата й от самото начало.

— Двойна трагедия — каза на Сам, вече беше изпил доста чаши от виното на Раф. Повечето опечалени вече се бяха разотишли, беше останало само твърдото ядро. Въздъхна и продължи: — Такава прекрасна и неповторима жена. Е, това всички го знаехме. Но работата й… Беше на върха… Следващата й стихосбирка ще е най-добрата.

— Толкова ужасно — нещастно каза Джони. Челото му беше набраздено от бръчки, като вълни, оставени от прибоя в пясъка. — Като си помислиш колко можеше да постигне. — И поклати глава.

Седяха — групичка близки хора, изтощени от емоциите на деня. Раф разхлаби вратовръзката си и им наля пак. Ъгловатите му черти бяха напрегнати. Сам се чувстваше замаяна, повече от дълбоката невъзможност да повярва на случващото се, отколкото от алкохола, въпреки че сигурно и той имаше нещо общо.

Тревър каза на Сам:

— Не мога да повярвам обаче, че е унищожила дневника си. Не би го направила. Само да знаехме какво е било в ума й, когато, когато… — Поредното изречение увисна във въздуха. — Преди да умре — нескопосано завърши той.

— Със Сам го търсихме — каза Раф. — Ако имаше дневник, щяхме да го видим. Тя нямаше кой знае колко вещи във вилата.

— Дневникът й не беше единственото, което не успяхме да намерим — каза Сам.

Тревър въздъхна.

— Просто не разбирам.

— Защо? — попита Джони. — Какво друго липсваше?

— Едно стихотворение — каза Тревър. — Щеше да е главното стихотворение в следващата й книга.

— И него ли е унищожила? — попита Джони.

— Сигурно — каза Раф. — Не го намерихме.

— Видях част от него — каза Тревър. — Още не беше завършено. Но не ми позволи да го задържа. Сигурно е унищожила единствения екземпляр.

— Господи, това е ужасно — каза Джони. Мириам мушна ръка под неговата и той небрежно я погали.

— Знаеш ли как се казва стихотворението? — попита Сам. И когато никой не отговори, каза тихо. — „Птицата убийца“.

Настъпи мълчание.

— Всъщност доста мрачно.

„Мрачно — помисли си Сам — или вещаещо?“

— Птицата убийца — каза Джони някак предпазливо. — За какво ли е било?

— И аз се чудя — каза Сам.

В настъпилата тишина всички чуха как входната врата се отвори и затвори, чуха и стъпки, които прекосиха антрето. На прага застана млада жена, едва ли много по-голяма от Сам. Изглеждаше като слязла от страниците на списание „Хелоу“: права руса коса, плътни лъскави устни и невъзможно дълги крака.

— Подраних ли? Бавих се, колкото можах.

Тогава Сам видя Лола за първи път. Знаеше, че Раф има приятелка, всъщност то се очакваше. Винаги беше мразил да е сам и беше имал много жени, откакто Кърстен беше заминала миналия октомври. Но въпреки това Сам се шокира от появата й в този момент, когато Кърстен все още някак присъстваше в стаята. И не беше единствената. Надигна се вълна от неудобство.

А Раф каза:

— Лола, не очаквах да се върнеш толкова рано.

— Е, дойдох. Няма ли да ми предложите нещо за пиене?

Тя влезе и Раф я представи. Лола изглеждаше отегчена, нямаше търпение всички да си тръгнат. Ефектът й върху Джони и Тревър беше незабавен. Двамата мигом скочиха на крака в желанието си да й налеят питие, да й направят място, да й се представят. Лола притежаваше онази концентрирана сексуалност, която може да превърне група опечалени мъже на средна възраст в разгонени котараци. Докато се навеждаше, за да й запали цигарата, Джони хвърли на Раф одобрителен поглед, който сякаш казваше „Браво на теб!“. Кърстен, която по някакъв начин беше присъствала в стаята, докато говореха за нея, се плъзна в сенките.

Сам се изправи и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Ти оправи ли се с ключовете? — обърна се Лола към Раф. Все още не беше обърнала никакво внимание на Сам.

— Лола — каза Раф, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Ключовете ли? — попита Сам.

— Да — спокойно каза Лола, с очи, вперени в Раф. — След като тази къща повече не е твоя, не е редно да имаш ключове. Никой друг няма.

Сам се поколеба, оставяше на Раф време да се намеси. Той изглеждаше нещастен и засрамен, но не срещна погледа й и не каза нищо.

— Раф? — каза Лола.

— Може да ми ги върнеш и по-късно — каза той.

„Жестоко — помисли си Сам. — Значи без повече преструвки“.

— Мога и сега. — Бръкна в чантата си, извади ключодържателя си и свали двата ключа. — Вземи си тъпите ключове.

Остави ги на стъклената маса.

— Сам — каза Раф, — няма нужда да преиграваш.

— Майната ти! Всъщност съм направо самото спокойствие.

— О — обади се Даяна, която мразеше всякакви конфликти и винаги бързаше да ги заглади с нежно връщане към нормалното. — Не знам за вас, но аз съм доста гладна.

— Ще направя бъркани яйца — каза Раф. — Сам, ще останеш да хапнеш, нали? Има и пушена сьомга.

— Не, благодаря. — Вече беше стигнала до вратата към антрето. — Щом като това вече не е моя къща, просто ще си събера каквото е останало.

Раф я настигна на стълбите.

— Сам, моля те. Не искам да се караме. Знаеш, че винаги си добре дошла тук. Просто първо трябва да ми се обаждаш. Съжалявам заради Лола, но… ами, в момента нещата са малко деликатни.

— Деликатни? — Сам едва не се изсмя. — Неподходяща дума, Раф.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не ми пука какво имаш предвид.

И изтича на втория етаж, където преди беше нейната спалня, и извади изпод леглото една кутия.

Основно снимки. Нищо друго не беше важно. Но беше прекалено тежка, за да я вземе наведнъж.

Слезе долу и видя, че Лола е заобиколена от почитатели, Тревър и Джони се състезаваха в остроумие и чар. Даяна, доволна от възстановената хармония, им се усмихваше снизходително. Гласовете от кухнята в сутерена издаваха местонахождението на Раф и сестра му. Сам вече нямаше ключове, така че трябваше да му каже, че ще се върне за останалите си вещи. Заслиза към сутерена.

На половината път чу как Мириам пита:

— У теб е, нали?

— Не ставай смешна — отвърна Раф.

— Там пише ли нещо за… за семейството? — упорстваше Мириам.

— Казах ти, че не… О, Сам. — Хвърли й бърз поглед: колко ли е чула? — Няма ли да размислиш и да останеш да хапнем?

Не, щеше да си тръгне веднага. Той настоя да й повика такси. Така щяла да може да си вземе целия багаж. Тай също би я закарал, но бил пил прекалено много. Тревър и Джони също. Сам не възрази. Нямаше търпение да се махне от тази къща, къща, пълна със спомени за щастливи мигове и с настоящето, изтъкано от компромиси и лъжи.

Но Мириам беше казала: „У теб е, нали?“

Раф се беше ядосал. Сигурен знак, че лъже.

Беше само въпрос на време Сам да се върне.

 

 

Което всъщност направи, с риск да си строши врата, докато се катереше по стената — заради настояването на Лола за ключовете и хлъзгавото измъкване на Раф да вземе нейна страна. А може би беше доволен, че Лола му върши мръсната работа. Може би имаше свои си причини да не иска Сам да има свободен достъп до дома му. Може би той беше подучил Лола.

Разтърка очи. Понякога се чудеше дали взима рационални решения, или ужасът от смъртта на майка й замъглява преценката й. Каквито и да бяха причините, сега беше заклещена в кабинета на Раф, не можеше да го претърси както трябва, докато Лола се забавляваше с онзи красив младеж, който, изглежда, беше стажант в кантората на Раф. Хрумна й, че нищо не я спира да връхлети без покана при веселата двойка и да продължи да търси — нищо, освен гордостта й, която отказваше да има нещо общо, което дори бледо да напомня на това да иска помощ от Лола.

Просто трябваше да изчака.

Оттатък тапата на шампанското изгърмя и Лола изписка.

— О, по цялата ми рокля!

— Съжалявам.

— Може да го оближеш, ако искаш.

— Не, блато даря.

— Както искаш. Аз и без това ще я сваля.

— Ей…

— За да ни е по-удобно.

— Виж, Лола, наистина трябва да тръгвам.

— Стига си дрънкал. Всички ще решат, че съм се опитала да те съблазня. Не се ласкай, Мики. Ето, доволен ли си?

Очите на Сам вече бяха привикнали към полумрака в кабинета на Раф. Ръката й бе спряла да кърви. Тя сви пръсти — слава богу, нямаше скъсани сухожилия — после пъхна окървавения шал в чантата си. Тихичко развърза маратонките си и ги събу, отиде до библиотеката и прокара пръст по следващия ред гръбчета. Нямаше да е трудно да открие тетрадка А4 дори на тази светлина.

Оттатък настроението се промени.

— Ммм, нещо ми се доспа.

— Лягай си тогава.

— Да, ама не тук.

— Ще ти помогна да се качиш горе.

— Е, това вече е приказка.

— И после си тръгвам.

— Аха. Знаеш ли, Мик, бива те да разваляш купона.

Сам чу лекия му смях.

— Слушай, Лола, може да си смъртоносно красива, но за мен може да е наистина смъртоносно да се забърквам с теб. Забрави ли, че случайно работя с Раф? И в CV-то ми няма да изглежда блестящо, че са ме изхвърлили, защото съм сложил рога на адвоката, който отговаря за мен.

— Дрън-дрън-дрън.

— Дай да те сложим в леглото.

— Мммм. Добре.

Още мърморене, тътрене и тих кикот. Шумовете заглъхнаха нагоре по стълбите. В мига, когато гласовете им затихнаха, Сам щракна фенерчето и продължи търсенето. Беше щателна, опипваше и зад книгите, гледаше и под папките в шкафовете с по четири чекмеджета.

Остави бюрото на Раф за накрая. Защото първия път, докато беше ровила из старите му чекови книжки и купчината писма, беше усетила бодване на вина от това, което правеше. Сега обаче нямаше време за скрупули. По стълбите се чуха стъпките на мъжа. Сам автоматично изгаси фенерчето, но в стаята вече просветляваше. Беше време да си върви.

И тъкмо докато затваряше най-долното чекмедже, ръката й напипа нещо хладно и метално в дъното, под купчина плътни пликове. Извади го.

Пистолет.

Прилягаше добре в ръката й. Сам нищо не разбираше от оръжия, но това изобщо не приличаше на играчка.

Имаше време само да го пъхне обратно там, където си беше, преди вратата да се отвори и кавалерът на Лола за вечерта — Мик или Мики, или както там се казваше — да се появи отново. Беше разгащен и изглеждаше още по-разчорлен. Отиваше му.

Той се ухили и започна да напъхва ризата в дънните си.

— Тя откърти — каза. — Ти намери ли каквото търсеше?

— Ако бях, вече щях да съм си отишла.

— Кажи ми какво е и ще ти помогна.

— И защо?

Мик всъщност си задаваше същия въпрос. Натрапницата, която твърдеше, че е дъщеря на Кърстен Уолър и която беше прекарала смешно много време затворена в кабинета на Раф Хаус, беше дружелюбна като кактус. Явно беше любопитство. Трябваше да има обяснение защо това кльощаво момиче с къса тъмна коса и боси крака се е промъкнало в къщата на Раф, докато той се занимаваше с дело за измама в Бейзъл.

— Подозрителна си, а? Почти като човек с нечиста съвест. Май повярвах на историята ти малко прибързано и все пак ще трябва да поговоря с Раф. Винаги ли си носиш чук?

— Не е твоя работа.

— Вече е моя.

— Сериозно? Обаче, когато Раф се върне от Бейзъл и те намери тук в седем сутринта плюс — тя кимна към гостната, където дрехите на Лола бяха разпилени по големия бял диван, — всичко това, може и на теб да ти се наложи да даваш обяснения.

— Мамка му. — Мик се ухили. — Ти ще гарантираш за мен, нали? Аз просто я изпратих дотук след едно парти. Не беше в състояние да се оправи сама.

— Да бе. — Кактусът си погледна часовника. — И ти трябваше цял час да й помогнеш да се качи по стълбите?

— Ами… доста са стръмни.

— Раф може да не види нещата така.

— Хм. Май сме в безизходица. — Мик се забавляваше. Ситуацията допадаше на чувството му за абсурд. — И какво трябва да направим според теб?

— Ти прави какво искаш. Аз си тръгвам.

— И аз ще отлитам.

— Не и с мен.

Мик не беше свикнал на такава враждебност. Като цяло хората го харесваха.

— Ти винаги ли си толкова недружелюбна? — попита я. — Кажи ми какво търсиш и ще ти помогна.

Тя се поколеба, изглеждаше почти готова да приеме предложението му за помощ. Съмваше се бързо и в този миг на колебание Мик видя несигурността и болката, които прозираха под враждебността й. За момент наистина искаше да й помогне.

Моментът отмина.

Тя промърмори — повече на себе си, отколкото на него:

— Този мръсник сигурно го е унищожил. — Обу си маратонките и метна раницата на рамо. В градината вече пееха птици.

— Няма да кажа нищо на Раф — каза той.

— Има си хас.

И с тези думи тръгна към входната врата, излезе и я тръшна.

4.

В августовската жега в съда беше претъпкано и задушно. Сам седеше до баща си Дейви Бозуин и една набита жена с лимоненожълт костюм с воланчета. Раф предположи, че тя е настоящата съпруга на Дейви — Линда. Беше се наложило и Раф да дойде тази сутрин. Когато Кърстен умря, двамата все още бяха женени, въпреки че живееха разделени. Нямаше как да остане настрана от разследването. Сам беше облечена в тъмна рокля и отгоре носеше риза, вързана хлабаво на кръста. С подстриганата си черна коса и изпити черти изглеждаше ужасяващо малка и беззащитна. Спомни си я преди година, грееща и изпълнена с енергия. Тогава беше красива. На Раф му се искаше Сам да беше отказала да присъства, но като знаеше колко е упорита и как никога не клинчи от неприятните задължения, не беше изненадан, че е тук. Беше много неприятно, че онази история с Лола и ключовете беше вбила клин между тях. Но може би такъв клин все някога щеше да е неизбежен.

Много от корнуолските приятели на Кърстен също бяха тук, включително Джуди Сондърс, собственичката на вилата, в която беше умряла Кърстен, и фермерите, които живееха най-близо. Доктор Райли, коронерът^[1] — имаше излъчването на доброжелателен авторитет като строга, но справедлива училищна директорка — представи случая. Последваха показания от полицаите, повикани след откриването на тялото, от лекаря, констатирал смъртта, и от Анди Борлейз, местния електротехник, който бе работил за Джуди Сондърс във вилата. Той каза, че електрическата инсталация не отговаряла на съвременните стандарти, но подчерта, че не е и технически незаконна. Имаше и снимки. Повечето — снимките на вилата и на банята, в която бяха открили трупа на Кърстен — ги пуснаха да обиколят залата. Тези, които показваха голото тяло на Кърстен, провесено през ръба на ваната, в която беше намерила ужасната си смърт, се предаваха „дискретно“ между коронера, длъжностното лице и преките свидетели, които първи бяха стигнали мястото на самоубийството.

Раф гледаше Сам и знаеше, че тя сигурно извиква картината във въображението си. Искаше му се да може да я защити.

Именно той й съобщи ужасната вест в жаркия ден, когато бяха намерили трупа на Кърстен. Отиде в апартамента й и веднага тръгнаха за Корнуол. Пътуваха мълчаливо, но тогава връзката помежду им все още беше достатъчно силна и думите бяха излишни. Тя сигурно знаеше колко тъгува и той. Надеждата, че с Кърстен може да се съберат отново, всъщност никога не го беше напускала.

Привечер пристигнаха в Гъл Котидж. Къщата беше построена само на няколко метра от ръба на скалата и беше всъщност лятна вила. Спокойствието на пейзажа жестоко контрастираше с току-що случилата се трагедия. Морето беше тихо и синьо; над носа пееха чучулиги, в дълбокия залив между скалата и открито море плаваха чайки. Дори Гъл Котидж, всъщност тясна и паянтова, приличаше на къщичка от приказките, залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци по прозорците й.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш? — попита я Раф, когато слязоха от колата. Знаеше, че вече са изнесли трупа на Кърстен, но иначе нещата бяха същите, както когато Дейви беше намерил тялото сутринта.

— Все някога ще трябва да вляза. По-добре да свършваме бързо — каза Сам и отстъпи от ръба на скалата: страдаше от световъртеж.

— Смелото ми момиче — каза Раф. — Да влизаме тогава.

Сам кимна. Все още беше в шок, правеше всичко като насън.

Влязоха. Вещите на Кърстен бяха разпилени навсякъде, точно както ги беше оставила: туристическите й обувки бяха до вратата, брезентовото й яке беше преметнато на облегалката на един стол, навсякъде се търкаляха книги и листове хартия, обичайната смес от практични и лични вещи. Циганка до мозъка на костите си, Кърстен можеше веднага да превърне всяко място в свой дом, оставяше отпечатъка на индивидуалността си дори в хотелските стаи. Любимата й чаша за чай, диви цветя в евтина ваза на масата, снимки на Сам, снимката, която Раф им беше направил само преди година — майка и дъщеря в деня на дипломираното на Сам в Кралския музикален колеж. Сам изглеждаше, сякаш светът е неин.

Сам не можеше да спре да трепери.

— Ще ти направя чай. Седни — каза Раф.

Тя седна.

— Ако искаш, мога да ти помогна да оправиш нещата й.

— Може би… утре. — Ръката на Сам почиваше нежно върху тънка купчина листа. На заглавната страница пишеше: „Птицата убийца и други стихотворения“.

Раф направи чай, сложи чашата пред нея, погледна заглавието и каза:

— Тревър ще иска да ги види. Дано да са готови за публикуване.

— Дано — каза Сам.

Раф си помисли, че ако имаха този късмет, в идните месеци за Сам ще е добре да се погрижи последната стихосбирка на майка й да бъде публикувана. Щеше да има нужда от това.

— Виж — каза той и взе един лист, подпрян на настолната лампа. — Прилича на бележка.

— Стихотворение е — каза Сам.

Прочетоха го заедно, мълчаливо. Лист от тетрадка с редове, отгоре набързо беше написано: „Птицата сбогом“. Не беше точно стихотворение, а по-скоро бележки към стихотворение. Ако не беше така подпрян на лампата, щеше да е неразличим от останалите листа, с които винаги се заобикаляше Кърстен.

„И любовта изкорени, и миналото също“ и „Лети към сивотата и отвъд“. И свършваше: „Сбогувам се и тръгвам“.

— Господи! — каза Раф. В очите му пареха сълзи. — Значи не е било нещастен случай.

Сам го зяпна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен това е доказателство, че Кърстен се е самоубила. Съжалявам, Сам. Мислех си, че може да е нещастен случай. Надявах се да е нещастен случай. Толкова съжалявам.

— Не се е самоубила — каза Сам, все още не можеше да го осъзнае. — Мама никога не би се самоубила.

Раф се извърна. Гледаше през прозореца към морето и хоризонта. Трябваше да накара Сам да приеме, че Кърстен сама е сложила край на живота си.

— Не е било нещастен случай, Сам. Знам, че не е лесно да го приемеш, но няма друго обяснение.

— Но… щях да й дойда на гости. Другата седмица. Говорихме по телефона. Имахме планове.

— Но този лист, Сам.

— Ами ако е било убийство? — попита Сам. — За това помисли ли?

— Не е било. Но почти ми се иска да е било — въздъхна той.

Тя сведе очи, сълзите й закапаха по заглавната страница на „Птицата убийца и други стихотворения“. Но не му възрази.

 

 

Дейви Бозуин стана да се закълне и съдебната зала притихна. Малко над петдесетте, бащата на Сам все още беше красив мъж, среден на ръст, синеок, с къдрава, леко прошарена кестенява коса. Беше строен и мускулест по характерния селски начин: телосложение, придобито от цял живот физическа работа, а не от часове във фитнес залата. Единствените тежести, които беше вдигал, бяха бетонни блокове и пълни с риба каси.

В съдебната зала не се чувстваше на мястото си. Първо на първо, беше с костюм, а никога не се беше чувствал удобно с костюм. Нищо не подчертаваше толкова разликата между двамата съпрузи на Кърстен Уолър, колкото костюмите, които бяха облекли, за да дойдат в съда. Костюмът на Раф беше от светлобежова вълна и като всичките му костюми беше ушит по поръчка в Савил Роу. Умелата кройка правеше масивното му тяло да изглежда елегантно и изискано. Дейви имаше само един костюм, конфекция, беше висял в гардероба години и излизаше оттам за сватби, погребения, а сега и за съда. Платът беше със странен лъскав синкавочерен цвят и костюмът не му беше по мярка. Но тромавия начин, по който Дейви Бозуин държеше раменете си, все едно беше забравил да свали закачалката от сакото, личеше, че няма търпение да натика проклетия костюм обратно в гардероба и пак да облече работните си дрехи. Носеше вратовръзката — тясна и на зелени точки — все едно беше гарота.

Именно Дейви беше открил тялото.

— Били сте женен за покойната, нали, господин Бозуин? — попита коронерът.

— Да.

— Но сте били разведени от години?

— От почти двайсет. — Дейви беше учтив, внимаваше да не издаде отвращението си от ситуацията.

Сам знаеше, че на баща й — изключително затворен човек — му е много неприятно да разкрива личния си живот в съда. А когато беше нещастен, ставаше по-тих и по-бавен от обикновено. Сутринта на закуска не бе казал почти нищо и за ужас на Сам едва не закъсняха.

Предния следобед тя бе дошла в Корнуол с влака и пренощува в Менверен, в селската къща, в която бяха израснали и тя, и баща й.

— Трябва да сме там по-рано, татко — каза му на закуска, макар да не хранеше надежда, че той ще откликне на настойчивостта й. — Ще има журналисти и така нататък. Трябва да стигнем преди тях.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш, Сам? — попита той. Както винаги искаше да я защити от болката. — Коронерът каза, че няма да има нужда да разпитват и теб.

— Разбира се, че ще дойда.

— Нали знаеш, че няма да чуеш нищо ново, Сам? — Дейви знаеше за подозренията й, но явно и той беше приел лъжата за самоубийството, така че тя не говореше за това пред него.

— Трябва да съм там, татко. Не може ли поне веднъж да подраним?

— Не се ядосвай, Сам — каза Дейви. — Съдът няма да ни избяга. Разследването е само формално, така казаха.

Линда, жена му, не участваше в разговора, но стиснатите й устни казваха всичко: докато беше жива, Кърстен Уолър носеше на Дейви само неприятности, така че нищо чудно, че и смъртта й създаваше проблеми. Сам се надяваше, че Линда няма да си направи труда да отиде в съда, но тя беше предана съпруга и нямаше да пропусне да види как мъжът й дава показания.

Стигнаха пет минути, преди да започне делото. Както Сам беше очаквала, скамейките бяха натъпкани с журналисти и хора, които бяха познавали Кърстен, докато беше живяла в Корнуол, и докато чиновникът ги настани, имаше доста суетене и разместване.

— Виж ти! — Дейви беше озадачен. — Кой би си помислил, че нашата Кърстен ще привлече такава тълпа?

Сам не отговори. Дейви така и не беше свикнал с факта, че жена му е станала международно известна поетеса. За него тя винаги щеше да си остане странната млада американка, която се беше появила без нищо, беше останала при него няколко години и беше заминала също толкова неочаквано, като някоя от северноамериканските птици, които понякога вятърът отвява встрани от пътя им и довежда в далечна Англия, самотна и странна птица, която привлича вниманието за малко, а после я забравят напълно.

Кърстен обаче не беше забравена: беше станала прочута в поетичните среди. Така че не само местната преса отразяваше следствието. Бяха дошли журналисти от националните вестници и няколко телевизионни екипа. Сам знаеше, че ако не излязат наяве някакви нови доказателства, до вечерта лъжата за смъртта на майка й ще бъде издълбана на камък от медиите. Ако не станеше чудо — а Сам нямаше причини да вярва в чудеса.

Коронерът, преднамерено непринудена, разлисти документите пред себе си и попита:

— Господин Бозуин, точно в колко часа отидохте в Гъл Котидж?

Дейви внимателно претегли въпроса, преди да отговори със силния си корнуолски акцент:

— Трябва да е било към девет и половина, защото оставих момчетата на училище и бях тръгнал при сестра си Шийла. Мислех да се отбия във вилата, понеже Кърстен искаше да се видим предния ден, а аз не успях да ида.

— Разбирам. — Коронерът си водеше бележки. — Защо не сте успели да отидете вечерта на двайсети юни?

— Имах проблеми с колата. Не палеше. — Дейви се ухили неловко. — Обикновено не е толкова зле, но онази вечер се нуждаеше от малко работа.

— Имало е проблем с колата ви?

— Когато я оправих, беше станало късно и тя ми каза да не ходя. Тя… — Той се поколеба, намръщи се, след това тихо повтори: — Каза ми да не ходя.

Сърцето на Сам се стегна от срам. Оголените кости на живота на семейството й бяха изложени на показ и глозгани от непознати. Защо поне веднъж не бе успял да стигне навреме? Ако беше, майка й можеше да е… Не, дори не трябваше да си го помисля. И без това беше достатъчно ядосана. Дейви винаги се беше гордял, че може да поправи всяка стара таратайка и да я приведе в движение, след като всеки друг би се отказал. Детството й, преди да отиде да живее с Раф и Кърстен, когато беше на петнайсет, беше пълно с разнебитени стари брички, вмирисани на мазни парцали, коли и ванове, които никога не палеха, когато трябваше, и въобще се държаха като свадливи роднини.

Сам погледа към Раф: сигурно тази сутрин беше дошъл с тъмнозелената си Ти Ви Ар — колата му за дълги пътувания. Имаше и ауди, и ситроен. Гледаше Дейви с любопитство, все едно изборът му на коли е лека ексцентричност, а не навик, роден от години усилия да свърже двата края.

— Госпожа Уолър е искала да се видите вечерта на двайсети юни?

— Да, обади ми се и ме попита дали мога да намина, а аз казах, че ще опитам.

— Когато ви позвъни от Гъл Котидж, каза ли защо иска да се видите?

— Извинете — каза Дейви учтиво, — но във вилата няма телефон. Никога не е имало. Това беше една от причините тя да е толкова щастлива там — спокойствието. Ако искаше да се обади по телефона, или трябваше да иде до къщата на Уърн, това е съседната ферма… — Той хвърли поглед на Ан Уърн, която стоически седеше в дъното на залата, и продължи: — Или да отиде в селото. Полуитик. До пощата има телефон. Мисля, че ми се обади от пощата, защото спомена нещо за някакво писмо.

Госпожа Уърн кимна в съгласие с думите му.

— Значи ви се е обадила пак, за да ви каже да не ходите при нея?

— Не, каза ми го в същия разговор. Казах й, че май имам проблеми с колата, а тя каза в такъв случай да не се притеснявам и да отида друг път.

— Разбирам. Благодаря ви, господин Бозуин. А когато говорихте с нея на двайсети, тя стори ли ви се притеснена? Или потисната?

Сам затаи дъх, чакаше отговора на баща си. Както обикновено Дейви удостои въпроса с пълното си внимание, преди предпазливо да отговори:

— Не, не бих казал, че беше притеснена. Или потисната. Не.

— Как бихте описали настроението й, когато ви се обади?

— Ами, трудно е да го опиша. Говореше общо взето както обикновено, макар че човек не можеше винаги да отгатне настроението й по това как говори. А и не говорихме дълго.

— Можете ли да се опитате да си спомните точните й думи?

— Малко ми е трудно, но… беше, в смисъл че тя ме попита дали мога да отида вечерта, а аз й казах, че ще опитам. И тя каза да не се притеснявам, ако стане късно, защото… ами защото не било толкова спешно, така каза. И това беше. Ще се видим значи, това беше последното, което й казах, преди да затворя и… — Изведнъж спокойният глас на Дейви потрепери. Той млъкна, погледна ръцете си, които лежаха пред него, покашля се и тихо каза, все едно говореше на ръцете си: — И Кърстен каза: „Тъй да е. Ще се видим, Дейви“. И това беше… това.

Той се покашля, след това избърса очи. Все още се мръщеше от усилието да не се поддаде на емоциите. През залата премина вълна съчувствие към този кротък, все още красив мъж, който толкова очевидно беше потресен от загубата на жената, изоставила го преди повече от двайсет години. Дейви Бозуин притежаваше вътрешно достойнство, което предизвикваше уважение.

Сам обаче нещо я притесняваше в избора му на думи. „Тъй да е…“ Кърстен никога не би се изразила така. Това бяха думи на Дейви. Кърстен щеше да го каже другояче. Кърстен щеше да каже… но Сам не беше сигурна какво щеше да каже Кърстен. През последните няколко седмици беше изгубила способността да чува как гласът на майка й отеква в главата й и понякога я обземаше паника: чудеше се дали с времето ще забрави и как е изглеждала. Знаете единствено, че Кърстен не би казала: „Тъй да е“.

— Искате ли вода, господин Бозуин?

Дейви вдигна очи и примига.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Значи госпожа Уолър не ви е посочила конкретна причина защо е искала да се видите този ден?

— Не. Каза само, че иска да намина. Помислих, че може да има нужда от помощ за някоя крушка или за да премести нещо. Кърстен не беше много сръчна в домакинството. И през ум не ми мина, че е… разстроена.

— А когато стигнахте в Гъл Котидж в девет и половина на двайсет и първи?

— Беше към девет и половина — внимателно я прекъсна Дейви. — Плюс-минус половин час. Може би девет. Или дори десет. Но най-вероятно е било към девет и половина.

— Разбирам. Ще ни кажете ли какво стана, когато отидохте?

— Да. Паркирах отляво на вилата и влязох през страничната врата.

— Имахте ли ключ?

Дейви като че се стресна от въпроса.

— Не ми трябваше ключ. Вратата на Гъл Котидж никога не се заключва. Кърстен не вярваше на ключове и ключалки.

— Значи всеки би могъл да влезе?

— Ами… да.

— И когато влязохте във вилата, забелязахте ли нещо необичайно?

Ето пак. Сам стисна юмруци. Винаги, когато слушаше разказа, беше като за първи път и тя чувстваше как предишният й живот се разпада и черна паника залива сърцето й.

Дейви отишъл във вилата и повикал Кърстен. Не забелязал бележката на кухненската маса, но пък около Кърстен винаги имаше купища разхвърляни листа с надраскани бележки към стиховете й. Според него щяло да е изненадващо, ако нямало бележки. Погледнал в другата стая, после излязъл в градината и я повикал още няколко пъти. Решил, че сигурно е отишла да се разходи, но после нещо — не можеше да обясни какво — го накарало да се усъмни, че нещата не са наред. Върнал се във вилата и пак я повикал. След това се качил на втория етаж. Надникнал в спалнята. Видял, че вратата на банята е открехната, по пода вървял кабел от разклонител. Надникнал вътре.

Кабелът бил преметнат във ваната. Малкото радио, потопено в мълчание, било свършило смъртоносното си дело.

Имаше снимки — нямаше нужда да ги показват отново, дори „дискретно“ — и на другото, което беше видял: отпуснатото тяло на Кърстен, наполовина във ваната, наполовина навън, голо и сгърчено, и мъртво… но Сам не ги беше виждала и умът й отказваше да си представи картината. Ставаше й още по-зле, защото знаеше отношението на Кърстен към голотата. Годините бохемски живот не бяха успели да изтрият строгостта на възпитанието й.

А сега разказът на Дейви беше стигнал до загадката на изключения контакт.

— В тогавашните си показания, господин Бозуин, твърдите, че уредът, който е причинил смъртта на Кърстен Уолър, е бил изключен, когато сте отишли във вилата. Това така ли е? — попита коронерът.

Дейви се поколеба.

— Така казах, да.

— Но впоследствие сте казали, че може и вие да сте го изключили?

— Ами, да. — Той млъкна. После продължи, мръщеше вежди: — Не си спомням добре, но… може би от шока да я видя така… може би съм го изключил аз. Инстинктивно. Без да съзнавам какво правя.

— Възможно ли е? — попита коронерът.

— Ами, мисля, че може така да е станало. Да.

Но не погледна коронера, когато го каза, и някак неусетно съчувствието, което допреди малко беше насочено към него, започна да се топи. Вече не изглеждаше несигурен. Изглеждаше уклончив.

Докато гледаше как баща й се мъчи, Сам изпита познатото неприятно чувство. Дай му лодка, която трябва да се върне в пристанището при страшна буря, или каменна стена, която трябва да се поправи, и на света няма никой по-компетентен от Дейви Бозуин. Но ако го изправиш, пред който и да е с власт данъчен инспектор, учител, дори лекар, — самоувереността му се изпаряваше. Сега се държеше така, все едно в действията му, след като бе открил трупа на бившата си жена, имаше нещо подозрително.

В малката съдебна зала се възцари тишина. Няколко души си вееха със сгънати вестници. През отворените прозорци се чуваше шумът от преминаващите коли, но вътре всичко беше притихнало в очакване. Коронерът беше задала въпрос, а Дейви не беше отговорил. Щом разклонителят, който беше сложил край на живота на Кърстен, беше изключен, когато беше дошла линейката, значи го беше изключил някой от хората, които са стигнали там първи. Нямаше нужда да изглежда толкова виновен, все едно го обвиняваха, че той я е убил с ток.

Дейви се изкашля, за да прочисти гърлото си, и погледна Линда, която не откъсваше очи от него дори за миг. Беше съвсем близо до Сам, но изглеждаше, сякаш е много далеч. Набита, в лимоненожълтия си костюм с воланчета, тя седеше стабилно на скамейката, леко приведена напред, все едно се напряга да чуе какво казва съпругът й. Или все едно се канеше да побегне.

Дейви кимна едва забележимо, после върна вниманието си към коронера и спокойно каза:

— Да, мисля, че е било така.

— Сигурен ли сте?

— Да — каза Дейви. — Мисля, че да.

— Благодаря ви, господин Бозуин. Може да се върнете на мястото си.

 

 

И се свърши. Коронерът обобщи как вижда фактите с хладен безстрастен тон, като подчерта трагедията на случилото се и съболезнованията, които съдът изказва на семейството и приятелите на Кърстен Уолър, но заключението беше недвусмислено. Тя е отнела живота си сама. Никой не знаеше причината, но бележката не оставяше съмнение.

Излязоха и застанаха на тротоара на малки групички. Всички копнееха да се махнат, но знаеха, че ще е неприлично да хукнат веднага. Коронерът — изглеждаше по-дребна, не толкова като директорка, когато не председателстваше съда, разговаряше с Раф и Джони. Няколко души дойдоха да изкажат съчувствието си на Сам. Някакъв местен телевизионен екип вземаше интервю от Джуди: „Най-добрата приятелка разказва“. Тя обясняваше колко много означавала Гъл Котидж за Кърстен, как често мислела да ремонтира вилата, но приятелите й, които отсядали там, я молели да я остави както си е. Линда изглеждаше мрачна въпреки лимонените волани. Сграбчи Дейви за ръката, все едно беше пакет, който щеше да си отнесе вкъщи, но в последния момент той се освободи от хватката й, прошепна й нещо и отиде при Сам.

— Как си, Сам?

Сам се насили да се усмихне. Как си — фраза, която покриваше какво ли не. Преди няколко години, докато беше в Гъл Котидж, Кърстен бе написала стихотворение, озаглавено „Птицата Как си“, птица, която имала само един въпрос за всички случаи.

— Добре съм, тате — каза Сам.

— Ужасно е, нали? Такава загуба.

— Да.

Той се поколеба.

— Искаш ли да дойдеш у дома с нас, Сам? Може да пренощуваш и тази вечер.

— Благодаря, но Раф предложи да ме закара, а утре имам работа. — Не изгаряше от желание да пътува с Раф, но колата му беше най-бързият вариант, а тя не виждаше защо да се бави.

— Раф ли? — Лицето на Дейви помръкна. Погледна Раф, който стоеше с Джони и коронера. Раф, изглежда, нямаше търпение да си тръгне, така че основно говореше Джони. — Че защо ще пътуваш с него?

— По-лесно е, отколкото с влака.

— Аха. — Продължаваше да се въси. — Значи се виждате, а?

— От време на време — каза тя. — Смъртта на мама много го разстрои.

— Мислех, че си е намерил друга.

С крайчеца на окото си Сам виждаше Линда.

— Това не значи, че е спрял да обича мама, нали?

— Хм. Ами… — Дейви плъзна ръка под лакътя на Сам и я дръпна настрани, където беше сигурен, че няма да ги чуят.

— Между нас да си остане, Сам… Ако бях на твое място, щях да се пазя от него.

— От Раф?

Дейви кимна.

— Защо?

— Ела с мен и Линда и ще поговорим.

— Не мога. Утре трябва да съм в Лондон.

— Жалко.

— Какво има, тате? Какво е станало?

Дейви се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе, и каза тихо:

— Ами… просто не му вярвам.

Сам беше готова да пропусне това покрай ушите си — Дейви и Раф бяха от различни светове, така че не беше изненада, че… Но после се спря. Дейви винаги беше щедър в похвалите си за всичко, което Раф бе направил за нея.

— Защо, тате?

— Той знае повече, отколкото показва.

— Какво? — Сам инстинктивно погледна към Раф. Сбогуваше се с коронера с позата си на самоуверен лондонски адвокат, но Сам го познаваше достатъчно добре и по приведените му рамене и по усмивката, която повече приличаше на гримаса, виждаше, че и той е изтощен от този ден. Раф тръгна към колата, след това се обърна и сякаш се канеше да й махне, че потеглят, но Джони явно му каза нещо, сигурно му каза да не бърза толкова, защото той сложи ръка на вратата на колата и двамата пак се заговориха.

— Някой е бил в Гъл Котидж преди мен онази сутрин — каза Дейви толкова тихо, че Сам едва чу думите му. — Не бях първи там. Не ме питай откъде знам, но това е истината, кълна се. Казаха, че бил мъж, среден на ръст, с тъмна коса и лондонски дрехи. Карал скъпа чуждестранна кола. Лъскава. Зелена или сива.

Сам погледна Ти Ви Ар-а на Раф.

— Раф? Но с Раф дойдохме заедно по-късно същия ден. Той… — Тя млъкна. Пресмяташе времето. Предполагаше се, че Кърстен е умряла вечерта. По същото време Раф беше ходил на вечеря с приятели. Беше й съобщил за смъртта на Кърстен преди обед. Но между полунощ и обед? Беше напълно възможно, ако Раф се е върнал от вечерята с приятелите си в единайсет, да шофира до Корнуол и да стигне в Гъл Котидж към четири-пет сутринта, а след това да се върне в Лондон към единайсет. А после да се обади на Сам, когато „чул новината за Кърстен“, и да се върне с нея в Корнуол в късния следобед. Беше ужасно много път, но беше възможно. На косъм.

— Раф е бил във вилата, след като Кърстен е умряла? Но защо?

— И аз бих искал да знам.

— Някой друг знае ли?

— Няма нужда да го обсъждаме.

„Защо не каза на полицията?“ Сам преглътна въпроса. Вече знаеше отговора. В кризисни моменти корнуолците сгъстяваха редиците. Достатъчно лошо беше, че Кърстен се е самоубила и че идиличната вила е станала сцена на всеизвестна трагедия: силното им чувство за срам и инстинктивният порив да тъгуват насаме бяха съвсем достатъчни да ги накарат да си държат устата затворена. И Дейви, и който и да беше тайнственият му познат, видял в Гъл Котидж мъж, който приличал на Раф, точно преди да открият трупа на Кърстен. Никой не разбираше този инстинкт по-добре от Сам: все пак и тя си мълчеше за увереността си, че Кърстен не е посегнала на живота си. Нейната причина обаче беше различна. Беше се опитала да сподели опасенията си с полицая, който се занимаваше със смъртта на майка й, но се сблъска с високата стена на недоверието му. И по-лошо, на съжалението му. Не можеше да понесе съжалението на хората, не можеше да понесе да си мислят: „Горкото момиче, не може да приеме истината и затова си измисля убиец“. Така че мълчеше, точно като баща си.

— Сигурен ли си татко?

— Само повтарям каквото чух.

Сам се сети за семейството във фермата, най-близките съседи на Кърстен.

— Ан и Боб Уърн ли ти казаха?

— Няма значение кой ми е казал — каза Дейви. — И по-добре да не питаш. Просто се пази, нали?

— Добре, татко. — Сам си пое дъх. Може би все пак щеше да отиде с него в Менверен. — И ти не мислиш, че мама се е самоубила, нали?

Дейви извърна очи към Линда, която чакаше с явно нетърпение.

— Чухме присъдата — каза тихо. — Няма значение какво мислим, нали? Вече няма. Тя е мъртва. Нищо няма да я върне, Сам.

— Не е в това въпросът. Ако мислиш, че някой я е убил…

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— О, за бога, от какво те е страх?

— Не се разстройвай, Сам. Животът продължава. Всички имаме свой собствен живот. Ти имаш музиката.

Търпението на Линда се беше изчерпало и тя се приближи.

— Идваш ли, Дейви?

— Да, само да се сбогувам със Сам. — Разтвори ръце да я прегърне, но тя се дръпна, беше прекалено развълнувана. Той кимна, приел решението й, и каза: — Пази се.

— Довиждане, татко.

Раф я чакаше и тя отиде при него.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Раф.

Тя го погледна. Четири часа насаме в колата с него. Можеше да ги използва и да го попита за това, което бе казал Дейви. И щеше да се наложи да понесе неизбежното му отричане. Какъв смисъл имаше?

— Мислех да пътувам с Джони — каза хладно.

Лицето на Джони светна. Доволната му физиономия на кокер шпаньол.

— Идеално. Фантастично. Страхотно. Ще трябва да спрем в Уордли да вземем Мириам, но ти нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не.

— Както искаш — каза Раф. — Довиждане на всички.

— Хайде, Сам. — Джони вече беше тръгнал към колата; отвори вратите, за да влезе хладен въздух. — Беше ужасен ден. Ти беше страхотна. Не мога да си представя какво ти е било. Понякога животът е наистина много гаден!

Не можеше повече да сдържа чувствата си и я прегърна. Раф се качи в колата и бързо потегли.

 

 

Раф почти не забеляза как едрият русокос мъж, най-старият му приятел, спонтанно даде на Сам утехата, която явно не беше по силите нито на родния, нито на втория й баща. Всъщност докато се отдалечаваше от съда и караше към еднопосочния път, не забелязваше почти нищо. Някаква контролна лампичка в ума му му подсказваше, че не е в състояние да кара, не и бързо поне, но той знаеше, че не може да спре, преди да се отдалечи поне малко от ужаса на днешния ден. Като криминален адвокат, той познаваше подробностите на смъртта. Всъщност обикновено се наслаждаваше на начина, по който непоносимите събития се смекчаваха с правни номера и фрази. Но смъртта на Кърстен беше различна. Виждаше тялото й, тялото, което беше познавал и обичал като никой друг, голо и провесено през ръба на ваната. За колко време беше настъпила смъртта? Времето си играе шегички в моменти на криза. На забавен каданс ли се случваше? Беше ли се опитала да се спаси, да избяга? Бързо и безболезнено ли е било, или се е мъчила и крещяла в агония преди края?

Задъхваше се, ругаеше натовареното движение, което пълзеше нагоре по хълма до Труро. Нямаше търпение да се махне, инак ужасът щеше да го връхлети отново. Но не можеше да кара достатъчно бързо.

Ето я, другата смърт, първата смърт; смъртта, от която никога нямаше да избяга. Тази, която бе отворила вратата към останалия му живот. Незабележително събитие, нещо толкова често срещано, че човек не му обръща внимание. Кученце, беличко с черно ушенце и черно петно на задницата, скимти и го гледа от другата страна на шосето.

— Чипи! — вика уплашено момченцето. Вижда колата, кола, която изскача иззад ъгъла на селския път, където почти не минават коли, където никой не се пази от коли. Чува как кученцето изскимтява от радост и после…

— Чипи, не! — вика отново, но Чипи разбира вика му погрешно и скача на платното право пред колата. Шофьорът изобщо не го вижда, дори не спира. Колата профучава и оставя след себе си празнота и тишина — и едно малко момче, което плаче в тревата до пътя.

— Чипи! Чипи, не умирай! Чини, Чипи!

Потръпването го подвежда. Не знае, че това са предсмъртни спазми. Мисли си, че има надежда. Но след това вдига кученцето, за да го занесе на сигурно място; все едно всичките му костици са се стопили и кожата му е пълна с дървени стърготини. Опитва се да задържи главата, да задържи гръбчето и краката заедно, като части от живо същество, но не се получава.

Тръгва към къщи с безжизненото телце на кученцето в ръце и го обзема нов ужас.

Гласът на баща му отеква в ушите му:

„Да не си посмял да го извеждаш! Той не е домашен любимец! Знаеш какво става с непослушните момчета, нали?“

Но Чипи го беше погледнал с черните си очи, молеше го да го изведе на разходка, само до поточето, където растяха кестените и можеха заедно да си ги събират. И те се бяха измъкнали, когато баща му излезе за неделното си питие. Щяха да се върнат, без да ги усети.

А сега…

Знаеше какво го чака.

 

 

Раф стигна двойното платно на шосето — простираше се равно чак до Лондон — и спря в една отбивка. Трепереше, изобщо не можеше да кара.

Но щеше да му мине. Винаги му минаваше. Просто му трябваше малко време.

След това щеше да продължи. Отново.

Както правеше винаги.

5.

Обикновено последните километри от пътуването към Уордли напълваха Джони с удовлетворение и доброжелателност към живота като цяло. Случваше се, когато свиеше от магистралата, намалеше скоростта и скучните бетонни изкуствени склонове отстъпеха пред древните лъкатушещи пътища и живи плетове с гъсти зелени листа и узрели плодчета. Сладкото предчувствие нарастваше, когато наближеше древната кула на Уордли.

Но не и днес. Сам спеше на седалката до него, а Джони премисляше разговора, който бяха водили, докато пътуваха по А30 над Бодмин Моор.

— Ти си бил при Кърстен през март, нали? — попита го тя. (Освен когато говореше с баща си, винаги я наричаше Кърстен, а не „мама“, което му се струваше правилно. Бяха близки, но не с обикновената близост между майка и дъщеря.)

— Точно така. — Нямаше защо да отрича. Тя знаеше, че е ходил до Кънектикът, когато Кърстен беше в Щатите. Той продължи, все едно беше посещение като всяко друго: — Мириам ме помоли да ида, макар че сигурно и без това щях да го направя. Мири все още си мислеше, че е възможно нещата между Кърстен и Раф да се закърпят.

— За Раф ли говорихте?

— Ами… да. И за много други неща.

— Тя открай време те харесваше — каза Сам.

Това, разбира се, беше вярно, но го болеше да го чува. Не можеше да се отърси от усещането, че е подвел Кърстен.

— Беше взаимно — отвърна бързо. — Аз й се възхищавах. Наистина беше най-забележителната жена, която съм срещал. — И за да не прозвучат последните му думи прекалено силно, добави: — Няма да кажеш на Мириам, нали?

Сам замълча за момент, обмисляше думите му. После въздъхна и каза:

— Изобщо не беше в депресия.

— Беше тъжна, защото се разделиха с Раф — каза Джони. — Каза ми, че още го обича. Че винаги ще го обича.

— И на мен ми го каза. Но не разбирам защо го напусна.

Джони не отговори. Тя не го беше формулирала като въпрос, така че нямаше нужда да й отговаря направо. Според него колкото по-малко се говореше за последната му среща с Кърстен, толкова по-добре. Каза:

— Искаш ли да послушаме музика?

Тя поклати глава.

— Мислиш ли, че щяха пак да се съберат?

— Не знам.

— Да, никой не знае. — Сам се обърна и го погледна. Той усети погледа й, но нито за миг не откъсна очи от пътя пред себе си. Тя бавно каза: — Не вярвам, че Кърстен се е самоубила. — Пауза. — Ти вярваш ли?

Той отговори без колебание:

— Трябва да е станало така, Сам. Какво друго обяснение може да има?

— Тя показа ли ти стихотворението, което е пишела? Това, което е изчезнало от последната й стихосбирка.

— „Птицата убийца“ ли? — Въпреки следобедната топлина по гръбнака му пробяга тръпка, докато изричаше заглавието. — Може и да ми го е показала. Не си спомням.

Сам не сваляше очи от него. Да не би да се опитваше да прецени дали й казва истината?

— Мисля, че знам за какво е било стихотворението — каза тя.

— Така ли? — Джони й хвърли бърз поглед. Нима Кърстен беше говорила и с нея?

— За един дрозд. Видяхме го да убива… нещо.

— Дрозд ли? А, ясно. — Беше изненадан какво облекчение изпита.

Бедното момиче просто се опитваше да разбере истината и естествено той щеше да й помогне с каквото може. Сам беше част от семейството от години, а човек не може просто ей така да изключи тези връзки. Погали я по ръката и се навъси, когато пак върна поглед към пътя. Сигурно затова колите бяха толкова удобни места за разговори: има желязна причина контактът очи в очи да се сведе до минимум.

— Знам колко ти е тежко — каза. — Е, очевидно не знам, но си представям. Както каза коронерът в заключението си, никой не може да знае със сигурност какво е ставало в главата на Кърстен през последния й ден. Това, което е направила, е наистина нетипично. Знам, че и тя изпадаше в депресии — на всеки се случва, — но винаги беше толкова… толкова изпълнена с живот. Бог ми е свидетел, че на всички ни е трудно да го приемем. Но трябва. Сигурно е било в момент на умопомрачение. Не знам. А може да е било просто тъпа случайност. Никога няма да научим отговора. Но няма как да се справиш със станалото, ако не приемеш решението на коронера. Всички улики сочат към едно…

— Не всички — упорито каза Сам. — Само някои.

— Все пак достатъчно.

Тя се обърна и се загледа през прозореца, така че той не можеше да види лицето й, но по стиснатата й челюст виждате, че не я е убедил. Щеше да е нужно време, но Джони беше сигурен, че рано или късно Сам ще свикне със заключението на коронера и останалите професионалисти, както и приятелите и роднините на Кърстен. В крайна сметка нямаше друго обяснение. Сам едва ли си мислеше, че някой психопат се е заблудил в пущинака и е убил майка й, докато е била във ваната. Гъл Котидж беше усамотено място и вратите винаги бяха отключени, но дори така вероятността да е имало убиец беше малка. Нямаше следи от насилие. Нищо не беше откраднато.

И все пак разговорът им оставяше горчив вкус в устата му. Достатъчно горчив да развали удоволствието от завръщането в Уордли. Ей сега, на следващия завой, щеше да види как кулата се извисява отвъд полята, преди отново да се скрие зад дърветата от двете страни на пътя. Усмихна се — но само защото винаги се усмихваше в този момент от пътуването. За първи път го направи насила, а не спонтанно от удоволствие.

— Почти стигнахме — каза на Сам.

Тишина. Тя беше заспала точно след Бристол, беше си подложила чантата в етно стил като възглавница. Изглеждаше непоносимо крехка и млада. Спомни си я, когато за първи път беше напуснала дома на баща си и беше дошла да живее с Кърстен и Раф в Холанд Парк. Беше кисело и според него неестествено бледо петнайсетгодишно момиче, облечено цялото в черно, с обици на всевъзможни места и коса, сякаш подстригана с градински ножици. Трудно беше да си представиш как такава бликаща от енергия жена като Кърстен е родила толкова несимпатична дъщеря. Докато за първи път не я видя да свири на чело. Преобрази се от грозно патенце в красив лебед в мига, когато вдигна лъка и го прекара по струните.

През следващите две-три години Сам се промени изцяло. Някак си все едно ставаше по-малка през годините с Раф и Кърстен, все едно отново се възползваше от правото си да е дете, да е невинна, докато самоувереността и зрелостта й нарастваха, а музиката й разцъфтяваше. Миналото лято, преди Кърстен да замине, Сам сякаш беше на гребена на вълната. Една от най-талантливите студентки в Кралския музикален колеж.

Джони се натъжаваше, като гледаше как, поне на повърхността, тя унива след смъртта на Кърстен. Връщаше се в черупката си. Той се надяваше, че е само временно и че музиката ще й помогне да се измъкне. Предстоеше й важен конкурс и ако се представеше добре, кариерата й наистина щеше да тръгне нагоре. Щеше да й помогне с каквото можеше. Може би защото с Мириам не бяха благословени да имат деца, Джони изпитваше бащинска загриженост към Сам. Искаше най-доброто за нея.

Превключи на втора и зави по алеята на Уордли. Сред дърветата беше по-тъмно, но той не включи фаровете. Познаваше тази отсечка от пътя толкова добре, че можеше да кара и с вързани очи. Тук дърветата образуваха тунел, а ето тук — след последния завой — беше мястото, където беше умрял Антъни. Сърцето му винаги се свиваше, когато минаваше оттук. Искаше да сложи някакъв паметник — камък с името на брат си, или да посади дърво, но така и не можеше да реши какво е най-подходящо. Вече беше на открито, къщата и кулата се издигаха пред него. У дома.

Добре, че Сам се беше съгласила да пренощува в Уордли. С Мириам щяха да пътуват за Лондон рано сутринта, така че тя щеше да стигне съвсем навреме за урока си. Джони искрено вярваше, знаеше го от личен опит, че времето, прекарано в Уордли, винаги има лечебен ефект.

Спря пред къщата. Незабележителна, но по свой начин идеална къща от осемнайсети век, построена до шестоъгълна средновековна кула. Самата кула беше почти единствената следа, останала от времето, когато дори фермерите е трябвало да се крият зад високи стени. Певзнър беше поетичен. За Джони домът на англичанина наистина беше неговата крепост. Въздъхна доволно и изключи двигателя. Вече се чувстваше по-добре. Предишният дискомфорт — дори вина, — че не е бил съвсем откровен със Сам за последния си разговор с Кърстен през онзи странен мартенски следобед в Кънектикът, беше прогонен от убеждението, че го е направил за добро. Ако Сам знаеше какво всъщност е било в ума на Кърстен — явно вече тръгнал към момента, където равновесието му е щяло „да се наруши“ — само щеше да й стане по-трудно да приеме присъдата на коронера.

А въпреки всичко той беше убеден, че коронерът е права. Обективно погледнато, фактите сочеха единствено към самоубийство.

 

 

Когато видя колата на Джони да минава сред дърветата по алеята, Даяна вървеше през поляната с Бобо. Първо си помисли, че може да е Крейг, че идва да я вземе с нейния фолксваген голф, но Крейг едва ли щеше да дойде преди десет. Макар младият й шофьор да беше роднина — всъщност син на брат й Роналд, — винаги беше по-лесно, когато контактите между него и настоящото й семейство се ограничаваха до минимум.

— Не е точно моят тип човек — каза веднъж на Мириам и Джони, а Джони се разсмя и каза:

— Всъщност не е ничий тип, Даяна. Сигурно затова прекарва толкова време зад решетките.

Това беше проява на лош вкус, да спомене това, което не бива да се споменава, и съвсем не беше присъщо на Джони, на чиято дискретност обикновено можеше да се разчита. Според Даяна дискретността беше всичко. А Крейг беше хубав младеж като цяло, съвсем не приличаше на баща си. Слава на бога, че самата тя беше добро момиче и красавица, така че беше успяла да се спаси с чудесен брак. Всъщност никога не се беше чувствала на място в семейството, в което се беше родила: там беше като подменено дете от благородническо потекло, захвърлено в къща на простолюдието. За щастие децата й приличаха на нея. Всички казваха, и така си и беше, че е възпитала Раф и Мириам прекрасно — и двамата бяха успели и, най-важното, безукорно порядъчни.

Даяна беше ужасена, когато след смъртта на Антъни й казаха, че ще й вземат шофьорската книжка. Не беше съвсем честно, защото всичко около злополуката беше ужасна грешка. Със зрението й всичко си беше наред. Но Раф настояваше и през последните години тя беше свикнала да разчита на Крейг. През повечето време той беше доста затворен, но беше приятно да може да разчита на някого, когато трябва да вдига или да мести нещо. А и Бобо го харесваше.

Даяна вярваше, че човек трябва да е положително настроен спрямо неизбежните обстоятелства. Тъкмо така постигаше завидното си спокойствие.

Спокойно влезе през вратата откъм градината и видя в антрето Джони, Сам и Мириам. Последваха ритуални целувки по бузите и въпроси за това как е минал денят. Разследването явно беше минало в общи линии както беше предвидил Раф. Слава богу, той винаги беше прав по тези въпроси.

— Това е чудесно — твърдо каза Даяна. — Значи можем да оставим тази неприятност зад гърба си. Сам, искам да ми разкажеш всичко за музиката си. Ще ни посвириш ли довечера?

Сам я зяпна, все едно беше казала нещо невероятно, след това смотолеви нещо за преобличане или къпане и изчезна по стълбите с Мириам.

— Искаш ли питие, Даяна? — попита Джони.

— С удоволствие — отвърна тя.

— Денят беше тежък за Сам — каза той, докато влизаха в гостната. — Заради разследването за Кърстен и всичко останало.

— Но нали свърши — твърдо каза тя. Ако беше научила нещо за седемдесетте си години на този свят, то беше, че независимо колко трудни са обстоятелствата — а бог е свидетел, че животът й съвсем не беше само цветя и рози, само тя знаеше за всички пречки, пред които се беше изправила и които бе преодоляла, — усмивката и добрите обноски са най-голямото богатство на всяка жена.

 

 

— Ще спиш в стаята на кулата — каза Мириам.

— Мислех, че кулата не става за живеене.

— Не е точно в кулата, а до нея. Тази вечер Крейг, шофьорът на мама, ще спи във втората гостна. Ако знаех, че ще идваш, нямаше да го настаня там.

— Не се притеснявай, това е добре.

Беше повече от добре. Малко стайче в задната част на къщата, отделено от останалите спални от дълъг коридор. Имаше куполообразен таван и висок тесен прозорец към градината.

— Имаш и отделна баня.

Сам остави чантата си на леглото и последва Мириам в коридора. На едно място, точно пред вратата на банята, стената беше покрита с голям сиво-зелен брезент.

— Какво е това? — попита Сам.

— Входът за кулата. Или по-скоро ще бъде, когато приключи ремонтът.

— Може да се объркам и да вляза там през нощта.

— О, не! — Мириам я сграбчи за ръката, все едно Сам се канеше да се метне от кулата. — Подът е издънен. Опасно е.

Сам измъкна ръката си. Избягваше физическия контакт с Мириам. Сестрата на Раф го правеше от добро, но беше толкова напрегната, че като те прегърнеше, все едно те омотаваха в бодлива тел.

— Не бой се, няма.

— Повикахме човек да го погледне и да ни каже как да го оправим.

Но Сам не се интересуваше от текущия ремонт на семейното имение на Джони и без никакви встъпления, защото това можеше да се окаже единствената възможност да говори с Мириам насаме, каза:

— Защо си мислеше, че Раф може да е взел дневника на Кърстен?

Мириам я зяпна. При нея присвитите очи на семейство Хаус бяха по-широки, по-изпъкнали, особено когато зяпваше.

— За какво говориш?

— Не помниш ли? На панихидата на Кърстен. Стана дума за дневника й и че никой не знаел какво е станало с него. Чух те да питаш Раф.

— Нещо не си разбрала.

— Каза го, все едно мислиш, че е у него.

— Не. Не сме говорили за никакъв дневник. — Мириам я гледаше немигащо. Все едно обмисляше нещо. След това поклати глава, сякаш да прогони някаква нежелана мисъл, и каза: — Вечерята е в осем. Слез, когато решиш. В гостната има питиета. Ще отида да нагледам храната.

И избяга. Почти ненужно бързо. Явно за да задържиш компанията на Мириам — ако искаш това, — не трябваше да повдигаш въпроса за изчезналия дневник на Кърстен. А може би Сам си въобразяваше.

Между стената и брезента леко подухна. Сам дръпна плата и надникна вътре. Очите й се настроиха към непрогледната тъмнина на запуснатата кула. Вдигна очи. Виждаха се няколко светли пукнатини — явно и покривът се нуждаеше от ремонт. И да имаше прозорци, бяха заковани. На този етаж имаше напречни греди и няколко дъски от пода, между тях чернееше празнота.

Дръпна се бързо. Пак й се зави свят. Още от тийнейджърка все сънуваше един кошмар, в който трябваше да прекрачи над бездна, над празно пространство, което беше толкова дълбоко, че дъното не се виждаше. Като кладенец, в който хвърляш камък и не го чуваш да пада. Мислеше, че ще успее да премине, но когато се засилеше да скочи, отсрещната страна се отдръпваше и тя щеше да падне… Винаги се събуждаше в този момент. Трепереше от страх и се питаше дали, ако сънят продължи, ще успее да стигне отсрещната страна.

Е, Мириам нямаше защо да се тревожи. Сам изобщо не мислеше да влиза в празната кула.

Влезе в стаята и погледна сумрачната градина. Джони безброй пъти я беше канил да им дойде на гости. Беше странно, че най-сетне беше дошла тук в деня на разследването за смъртта на Кърстен. Тук, в тази къща, която винаги щеше да свързана с насилие и внезапна смърт.

Макар никога да не беше виждала стихотворението „Птицата убийца“, имаше смътна представа, че е написано заради случката, която с Кърстен бяха видели в Уордли при единственото идване на Сам. Преди две години, когато Сам още беше студентка по музика, а Кърстен и Раф бяха щастливо женени и слънцето озаряваше деня им в провинцията.

Потръпна при спомена, прииска й се да беше взела влака за Лондон. А не да се връща в къщата, където беше видяла птицата убийца.

6.

За него тази къща е по-важна от всичко

— Мъчение ли ще бъде? — попита Кърстен онази лятна утрин преди две години, когато се приготвяха да идат в Уордли.

— Мъчение ли? Какво искаш да кажеш? — Раф беше в кухнята на къщата в Холанд Парк и приготвяше огромна кошница с храна: парчета пушена гъска, прозрачно тънки резенчета шунка, меки франзели и разнообразни салати и, разбира се, шампанско. Натисна с палец една пита бри, за да види дали е узряло, отказа се, извади от хладилника парче камамбер и го подуши.

— Това става — измърмори и го сложи в кошницата до пакет овесени питки.

— Знаеш какво — каза Кърстен. Беше се настанила на ръба на кухненската маса и го гледаше. Облечена беше със светлосини отрязани панталони и свободна ленена риза, светлата й коса едва докосваше раменете й. Беше кралица на небрежния външен вид, а на Раф сякаш му беше удобно само в костюм. Когато обличаше неофициални дрехи — тази сутрин джинси и тениска с яка, — те му стояха като някакъв карнавален костюм. Кърстен се пресегна и си взе пръчица сирене.

— Това един от онези специални дни на семейство Хаус ли ще е, където всички ходят на пръсти и се преструват, че нещата са тип-топ, и никой не казва каквото мисли?

Раф я погледна и се ухили.

— Няма как да стане, ако и ти си там, нали?

— Хм. — Кърстен сбърчи нос. — Точно от това се страхувам. Взе да ми омръзва ролята на устатата американка’.

Раф отиде при нея, сложи ръце на бедрата й и я придърпа към себе си.

— Единственият ми проблем с твоята голяма американска уста е — каза и притисна устни към нейните, — че не мога да й се наситя.

Кърстен обви врата му с ръце.

— Е, тогава става — каза и потърка нос в неговия, преди да му върне целувката. Раф я притисна още по-силно. — Та в колко каза, че трябва да тръгнем?

— Имаме няколко часа — отвърна Раф.

Сам, която си правеше късна закуска след концерта в колежа предната вечер и беше станала от леглото, защото Раф беше настоял да тръгнат преди единайсет, изстена и отиде да си пие кафето в градината. Тогава все още беше прекалено малка и се смущаваше от откритата сексуалност между Раф и майка си. Дейви и Линда бяха много по-резервирани, дотолкова, че тя не можеше да разбере какво ги свързва и не се отказваше от опитите си да накара Дейви да се отърве от новата си жена години след като се бяха оженили. Тази тактика би била немислима с Раф. Сам понякога се чувстваше неудобно, но щастието между него и майка й беше заразително. Тя вече научаваше, че най-добрият вид любов между двама души е добър и за околните — разлива се и обгръща и техните близки. Раф никога не я беше накарал да се почувства чужда в дома му, както Линда правеше понякога.

Радваше се, че денят започва така добре, защото пътуването до наследственото имение на Джони миришеше на неприятности. Караниците между Кърстен и Раф бяха редки и кратки, но почти винаги ги отключваше нещо, свързано с неговото семейство.

Беше слушала за Уордли, но никога не беше ходила там. Знаеше, че Джони е израснал там и обича къщата, но след смъртта на баща му я наследил по-големият му брат Антъни. Освен това знаеше, че Антъни се кани да я продаде. Разбира се, Джони яростно се съпротивляваше, но нямаше средствата, за да я откупи. Никой не знаеше дали поканата всички да отидат на гости е защото Антъни е измислил компромисно решение, или за да се сбогуват, последен шанс да видят къщата, преди семейството да я напусне завинаги.

— Нали не си забравил да сложиш арсеник в сандвичите за Антъни? — попита Кърстен по-късно, докато товареха колата.

Раф се ухили с пиратската си усмивка:

— Нищо няма да кажа. Но няма да е зле да избягваш пастета.

По пътя беше лесно да си оптимистично настроен. Беше летен ден като излязъл от детска книжка: пухкави бели облачета по синьото небе, златни ниви, полюляващи се от лекия ветрец, доволни крави, скрили се на сянка под дърветата. Кърстен и Раф бяха в добро настроение. Кърстен беше най-щастлива, когато седеше до Раф в началото на някое пътуване. Често казваше, че никога не се е задържала на едно място толкова дълго, колкото с него, и че й е трудно да озапти номадските си наклонности. Предупреждаваше го да не я оставя да се застоява, защото щяла да прибегне до отчаяни мерки.

— Не че един час по магистралата и пикник в провинциално имение могат да се нарекат живот на пътя — ведро каза тя, — но засега ще трябва да свършат работа.

Но докато приближаваха Уордли, настроението на Раф се промени.

— За Джони ще е много тежко, ако Антъни е решил да продаде къщата — каза той. — За него тя е по-важна от всичко.

— Освен от Мириам — каза Кърстен.

Няколко секунди Раф обмисля колко е важна сестра му в живота на съпруга й и после послушно добави:

— Освен Мириам, разбира се.

— Може би Антъни е измислил нещо, което ще удовлетвори и двамата.

— Не ми се вярва — каза Раф.

— Защо? — попита Кърстен. — Ако Джони и Мириам продадат лондонското си жилище, все някак ще успеят да съберат останалите пари.

— Проблемът е във времето.

— Е, и? Ако Антъни иска къщата да остане в семейството…

— Според мен не иска. Там е работата. Не иска Уордли за себе си, но не иска и Джони да го получи. Иска да се освободи от имението за толкова пари, колкото успее да му вземе. Проблемът е, че самият Джони е толкова щедър, че не е загрял, че батко му е стиснато копеле, което не иска да го види да се разпорежда в бащиното им имение.

— Леле, горкият Джони — каза Кърстен.

— Да. Горкият — съгласи се Раф.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Докато колата намаляваше и завиваше към къщата, от уредбата се носеше „Ларго“ на Хендел. Сам, която беше задрямала на задната седалка, се събуди и се огледа с любопитство. Първо се виждаше кулата — над дърветата, — останка от отминало столетие. Усети как сърцето й се сви, моменталното разпознаване, което усещаше, когато някоя сграда, картина или музикално произведение бяха отвъд обичайното. Усещането се засили, когато спряха и слязоха; топлият чакъл изхрущя под сандалите й. Окъпана в слънце и тишина, къщата сякаш потъваше, постепенно и изящно, в земята, от която беше издигната. Завеса от подивели рози се диплеше по старите стени, в сенките се виеше бръшлян — гъст и тайнствен; всичко беше в трева и бурени, пред стъпките им се разбягваха гущерчета.

Отначало изглеждаше, че нищо не може да наруши покоя на това място — магията му заглеждаше ръбовете на напрежението. Някой страничен наблюдател, който гледаше как свалят кошниците и постилат килимчета и възглавници под сенките, никога не би предположил, че не става дума за безгрижен ден сред природата, че роднини и приятели са се събрали да си починат и да се позабавляват. Антъни беше пренощувал тук. По-скоро беше лагерувал. Къщата беше необитаема през последните години на живота на стария господин Джонс — той беше живял в старчески дом в Бракнъл, така че Уордли беше затворена.

Антъни беше поканил двама приятели от Лондон: Ивет беше над четирийсет, работеше нещо, свързано с театър, и беше привлекателна по някакъв чорлав начин с гъстата си рошава къносана коса, пълните устни, от които винаги стърчеше голоаз, и богатия дрезгав глас, прекъсван от пристъпи на раздираща тютюнджийска кашлица. Значително по-младият й любовник Оскар имаше най-кльощавите крака, които Сам беше виждала, и се кискаше непрекъснато, вероятно от нерви.

Джони и Мириам бяха дошли преди десет, много по-рано, отколкото искаше Антъни. В нетърпението си да намери решение на проблема с Уордли Джони явно се беше събудил призори, изпълнен с енергия и ентусиазъм. Както се случваше често, Мириам се мъчеше да не изостава от него, но й липсваше вроденият му оптимизъм и усилията й вече започваха да си личат: зад тъмните очила очите й бяха обрамчени от тъмни кръгове, а при Мириам това беше сигурен признак, че наближава поредният й пристъп мъчително главоболие. Устните й бяха стиснати, бореше се с болката.

Сам винаги беше смятала, че Джони и Мириам са странна двойка — Джони толкова приличаше на прекалено едро кученце, а Мириам бе толкова бледа и изнервена. Кърстен казваше, че те били доказателството, че противоположностите се привличат, че Джони с безкрайната си жизнерадост и оптимизъм имал нужда от тихото внимание на жена си, за да подреди живота си. Днес, докато тапите на шампанското изскачаха и чашите се пълнеха и опразваха все по-бързо, Сам видя, че Мириам се притеснява за Джони — и нищо чудно.

— Как е? — попита го Раф, щом пристигнаха и Антъни влезе в къщата за още възглавници.

— Зле. Но съм сигурен, че ще се разберем. — Джони още беше оптимистично настроен. — Решил е да прави тежка сделка. Просто трябва малко да го усмирим.

— А ако не успеете? Ако не иска да играе по вашите правила, защото си е подло копеле, което не иска да получиш Уордли?

— Но аз съм му брат!

Каза го толкова убедено, че Раф замълча и с нарастваща загриженост загледа и заслуша как подготвят пикника и как Антъни излага една пречка след друга. По-късно — тъкмо се канеше да отхапе голяма хапка пай с дивечово месо — Джони избухна:

— Закъде си се разбързал, Ант? Не разбирам. Ако го направим на няколко етапа, какъв е проблемът?

Антъни го изгледа презрително — жилавата му надменна физиономия беше идеална за това — и каза:

— Откажи се, Джони. Голям досадник си. Няма нужда да разваляш пикника на останалите.

— Но… Трябва да има решение, Ант.

— Всъщност не мисля, че има. Не и за теб.

— Но какъв е проблемът? Защо си се запънал така?

— Много съжалявам, Джони, но нищо не мога да направя. — Престореното съжаление на Антъни не заблуди никого. — Истината е, че хората невинаги получават какаото искат. Дори и ти. Може да ти е трудно да го приемеш, като се има предвид как ти върви всичко. Наистина ми е много неприятно да съм лош вестоносец, братле, но изглежда, че късметът ти просто се е изчерпал. Леле, леле.

Настъпи ледено мълчание. Досега никой не беше разбрал колко невъзможна е ситуацията. Цял живот горчивина и ревност избликваха от жестокостта на Антъни. Джони остана без думи, забравил да диша. Беше все едно да гледаш как някой рита дружелюбен кокер шпаньол. Джони искрено харесваше хората и предполагаше, че и те го харесват. И си беше така. С едно-единствено изключение очевидно — брат му Антъни.

Причината беше ясна. Когато бяха разпределяли чара в семейство Джонс, Джони го беше получил целия. По-големият му брат беше сух и тънък, с лицето му можеха да плашат малки дечица, и с презрително поведение. Антъни се обърна към Кърстен и попита с мазна усмивка:

— Още шампанско, миличка?

— Не, благодаря, Антъни — каза тя спокойно. После добави: — Може би не ми влиза в работата, но…

Антъни се усмихна смразяващо и я прекъсна:

— Напълно си права, мила. По-добре е да стоиш настрана, нали? Време е златното ни момченце да се научи само да води битките си.

— Може би не е знаел, че врагът си ти — каза Кърстен.

— Толкова по-зле за него — каза Антъни и протегна тънката си ръка. — А, ето, идва дългоочакваната помощ. — Изправи се. — Майка ти, струва ми се. — Погледна Раф и тръгна към главния вход на къщата. За човек с толкова дълги крака имаше странно скована походка.

Голфът на Даяна взимаше последния завой. Идвала от дома си в Ексетър, както обясни на всички, докато й опънаха шезлонга на шарена сянка, и имало ужасна навалица пред Хонигън, забавила я почти цял час.

За малко, докато Даяна ги засипваше с подробностите на възпрепятстваното си пътуване, а Бобо крадеше храна от поизпразнените чинии, настъпи неловко примирие. Антъни насърчаваше и двамата.

— Ето, Бобо, пастетът е прекрасен. Само внимавай да не ти стане нещо. Даяна, на коя отбивка каза, че била катастрофата? И колко коли се блъснали? А докъде стигаше опашката?

Постепенно всички, освен Даяна разбраха, че проточва разговора отчасти за да се измъкне от темата за Уордли, но и от злобното желание да види колко може да продължи тя с тази тема, която той явно смяташе, че е безинтересна за всички.

— През кое село ви отклониха, Даяна? — попита. Атмосферата вече беше натежала от неудобство. Единствено Инет и Оскар не усещаха нарастващото напрежение. Бяха се настанили в единия край на групата, подаваха си черешки в устата и се кискаха като пубери на училищен излет.

Даяна сбърчи чело, за да си спомни.

— Едно от тях почваше с „п“, струва ми се.

— За бога! — не издържа Раф. — Не може ли да говорим за нещо друго?

— Антъни ме попита нещо, Раф — строго каза Даяна. — Мъча се да си спомня, Антъни. Може да е било „п“, но не съм съвсем сигурна.

— „П“? Наистина ли? Кое ли е било. Ще ида да взема картата от колата, за да проверя.

— Стига вече, Антъни — каза Кърстен.

— Какво стига?

— Много добре знаеш какво.

— А, ще си задаваме гатанки значи. — Той се усмихна. — Време е за игри, така ли?

Джони не можеше да се сдържа повече.

— Дявол да те вземе, Ант, защо не искаш да направиш компромис? Планът на Мири ще сработи чудесно, ако му дадеш шанс. Ще получиш всички пари, които искаш за Уордли, но не накуп. Все можеш да почакаш няколко месеца, докато уредим вноските, или както там се казва.

Антъни се облегна назад на ръцете си и се загледа в по-малкия си брат — толкова откровен и неразбиращ.

— Времето изтече, малкият — отвърна. — Канех се да ти кажа. Уордли е на пазара от месец. Вече има много оферти. Един шотландец има парите и е готов да плати исканата цена. Вече е прекалено късно за глупавите ви схемички.

— Но… — Джони се запъна.

— Но… но… — подигра му се Антъни. — О, божичко. Какво става? Възможно ли е за първи път в идеалния живот на малкия Джони той да не получи това, което иска?

Джони го зяпна, не можеше да проговори. Ивет и Оскар спряха да се хранят с черешки и ги погледнаха неловко. Мириам сложи ръка на челото си и леко се наведе, заразтрива слепоочията си. Раф беше почервенял от гняв.

— В колата ми има карта — каза Даяна. Само тя не съзнаваше конфликта. — Можем да проверим името на селото. Пинклингтън или нещо такова.

Кърстен спокойно попита:

— Как е да си най-големият лайнар на света, Антъни?

Даяна избърса ъгълчетата на устата си с една салфетка.

— Моля те, Кърстен, на пикник сме.

Кърстен тихо каза:

— Понякога нещата трябва да се казват каквито са.

Даяна се покашля изискано.

— Тогава ще проверим името после. О, да, Антъни, с удоволствие. — И му протегна чашата си, за да й налее.

— Даяна, ти си жена по мой вкус. — Антъни злорадстваше.

— Много мило от твоя страна, Антъни. Нали сме семейство. — Тя се изкикоти. — Имаме и добри, и лоши моменти, но никога не е нещо сериозно, слава на небесата.

— Разбира се — каза Антъни.

— О, по дяволите! — каза Кърстен.

— Не мисля, че сме се събрали да слушаме ругатни — каза Даяна. — Толкова е приятно, че сме на семеен излет сред природата.

— Извинявай, забравих. Дяволите са в ада и всичко със света е наред, така ли?

— Нещо такова — каза Антъни. Собственото му удоволствие като че ли се беше увеличило, докато това на останалите беше изчезнало. Беше най-щастлив, когато всички около него се хващаха за гушите.

— Пуснал си Уордли на пазара, така ли, Ант?

— Зъннн. Чух ли звън на монета?

— Защо?

— Защото искам да го продам. Мисля, че това е обичайната причина. И имам купувач. В брой.

— Но аз мога да го купя от теб. Това ти обяснявам цяла сутрин. Мириам има схема…

— Майната й на схемата ви. Извинявай, Даяна. Искам пари в брой, Джони. Спри да живееш в страната на приказките. Уордли го няма. И точка.

— О! — Джони изглеждаше, все едно му бяха изкарали въздуха. — О! — повтори.

Сам с ужас гледаше как лицето му се набръчка и почервеня като на момченце. По бузите му се застинаха сълзи.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай — каза Антъни. Вече не си правеше труда да се усмихва. Стана и започна да раздига чиниите и чашите.

— Ще ти помогна — каза Оскар. Изглеждаше смутен, имаше нужда от по-сериозно занимание от това да храни Ивет с черешки.

— Не мога да повярвам — повтори Джони. — Лъжеш ме.

Антъни само сви рамене, не му обърна внимание и тръгна с идиотските си ситни стъпчици към къщата, където нямаше да го чува. Оскар — ръцете му бяха пълни с чинии — забърза след него. Ивет го изгледа жадно, после се отпусна на килимчето си и затвори очи.

В последвалата тишина раздиращите хлипове на Джони сякаш се усилиха. Сам сведе поглед и видя, че е оскубала маргаритките и ги е накъсала на парченца. До коляното й имаше цяла купчинка зелени и бели листенца. Раф изглеждаше смутен и ядосан. Извади от джоба си голяма сгъната бяла носна кърпа и я подаде на приятеля си.

— Стига, Джонс, дай да се разходим. Старата ти лодка още ли е в езерото?

Джони поклати глава, но остави Раф да го поведе през поляната. Точно преди да стигнат плета, който бележеше края на официалната градина, Джони се обърна, все едно щеше да се върне, за да говори с Антъни. Раф го прегърна през раменете да го подкани да не спира и двамата се скриха от поглед.

— Е — каза Даяна, извади от чантата си някакво списание и се облегна в шезлонга си. — Беше много приятен пикник, струва ми се. Толкова е хубаво да се храниш навън.

— Мамка му! — каза Кърстен. — Зверска преебавка. — Стана, изпълнена с прекалено много енергия; по изключение сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Ивет също стана и се протегна. Прокара ръка през гъстата си чорлава коса.

— Ще ида да видя дали имат нужда от помощ с разчистването — каза и тръгна към къщата.

— Така — каза Кърстен неясно на кого. Погледна Мириам и Даяна, които седяха облегнати на столовете си със затворени очи. Лицето на Даяна беше разтегнато в обичайната празна усмивка, а на Мириам беше като илюстрация на напрежението. Обърна се към Сам и я попита: — Искаш ли да се поразходим? Не можем просто да стоим тук.

— Разбира се — каза Сам.

— Звучи чудесно — каза Даяна, без да отваря очи.

Кърстен се поколеба.

— Добре ли си, Мириам?

— Само главата ми — каза Мириам. Говоренето явно й причиняваше болка.

— Да ти донеса ли нещо?

— Преди малко взех хапче. Скоро ще подейства. Просто ако затворя очи за мъничко…

— Щом искаш.

Мириам кимна. Дори това леко движение я накара да потрепери.

— Толкова приятен следобед — ведро каза Даяна. — Аз може да подремна.

— Да, защо не — измърмори Кърстен и добави тихо, така че я чу само Сам: — Бог е свидетел, че си спала цял живот. Дай да внесем тези неща вътре и после да идем да се разходим.

Събраха останалите чинии. Докато вървяха към задния вход, отвътре се чу вик.

— Господи — изстена Кърстен. — Сега пък какво?

Ивет изхвърча в градината, влачеше Оскар след себе си.

— Край! Тръгваме си! Кърстен, трябва да ни закараш до гарата.

— Какво стана?

Антъни небрежно излезе от къщата. На лицето му беше изписана одевешната надменна усмивчица.

— Недей да преиграваш, Ивет. Беше просто целувка. Не можеш да пазиш това хубаво момченце само за себе си.

Червеното лице на Оскар, който се тътреше през поляната, разкри всичко.

— Не, тръгваме си — викна Ивет. — Веднага. Кърстен, трябва да ни закараш.

— Съжалявам, скъпа. Пих доста шампанско, а и не обичам да карам бързо.

— Сам?

— Тя не шофира.

Тогава ще помоля Мириам.

— Тя има мигрена.

В крайна сметка Даяна се нае да закара Ивет и Оскар до гарата. Антъни също предложи услугите си, но Ивет отказа изобщо да се доближава до него, най-ласкавото й определение беше „подло влечуго“. Раф и Джони още не се бяха върнали. В последния момент Мириам настоя да придружи майка си: Даяна вече беше карала дълго сутринта и не беше хубаво да ходи сама.

Сам и Кърстен стояха до Антъни на края на поляната и гледаха как голфът се отдалечава. Даяна беше зад волана и се взираше в пътя, все едно през мъгла, Ивет седеше до нея и продължаваше да крещи през прозореца ругатни по адрес на Антъни. Мириам и Оскар седяха тихичко в сянката на задната седалка.

Когато колата се скри от поглед, Антъни се обърна към Кърстен и попита спокойно:

— Някой иска ли кафе?

— Не, благодаря. Определено знаеш как да разведриш деня на всички.

— Малкото скарване на влюбените гълъбчета ли имаш предвид? Само си представи какво мило сдобряване ги очаква.

— Ивет и Оскар бяха само допълнителна атракция — каза Кърстен. — Говоря за брат ти.

Антъни се усмихна с престорено съжаление.

— Уви, Джони трябва да се научи да приема фактите. Понякога трябва да си жесток, за да си добър.

— Така ли? Защо просто не идеш да късаш крилцата на мухите?

— Миличка, това го правих преди закуска.

Кърстен винаги изглеждаше величествена в гнева си. Очите й хвърляха искри.

— Сигурно помага, когато те изритат, защото си жесток — каза. — Къде се дяна Раф? Готова съм да тръгваме.

— Сигурно са при езерото — каза Антъни. — Играят си на куку и пипе. Искаш ли да ги извикам?

— Не си прави труда — каза Кърстен. — Ще почакаме Мириам да се върне.

— А, да. Малкият Джони ни бива да остава насаме с ужасния си по-голям брат. Не бива.

— Не знаех, че го мразиш толкова — каза Кърстен.

— Много неща не знаеш, сладурче. — Тънката му усмивка беше смразяваща.

Кърстен му обърна гръб.

— Добре, Сам, да идем някъде на чист въздух. Тук ще ни отровят.

— Защо е такава гадина? — попита Сам, докато с майка й вървяха през поляната. — Щом не иска къщата, защо не дава на Джони да я вземе? Не е честно. — Сам почти плачеше. Открай време харесваше Джони и доколкото знаеше, всички го харесваха, така че не можеше да повярва, че някой иска да го нарани нарочно, особено родният му брат.

— Нямам представа, миличка. Мога да измисля цял куп неща като съперничество между братя, изкупителни жертви, фаворитизъм и подобни глупости. Но в момента мисля, че Антъни е садистично копеле и му харесва да наранява хората.

— Но Джони му е брат!

— Е, и? Не подценявай силата на омразата, която може да съществува в едно семейство. О, като си помисля за нещата, които правеха братята ми и сестра ми — нищо чудно, че мисълта за семеен живот ме кара да си стегна куфара и да проверя разписанието на полетите.

Сам беше слушала за семейството на майка си и дори беше живяла няколко седмици с тях през едно от летата си в Америка. Трудно й беше да свърже тази кротки трудолюбиви роднини с децата, които й беше описала майка й. Вуйчо й Върнън например я бил оставил вързана за едно дърво една пролетна вечер. Сам обичаше двамата си по-малки братя, въпреки че през повечето време, когато живееше с тях, бяха досадници, но не ги беше виждала наскоро и не можеше да си представи силните емоции, които разкъсваха Антъни и Джони.

Двете тръгнаха по пътеката, по която бяха поели Джони и Раф преди малко, но Кърстен кривна и отвори една ниска вратичка.

— По-добре да оставим Джони на спокойствие. Ако някой може да му помогне, това е Раф. А и искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Любимата ми част от градината. Това е убежището ми в Уордли. Нали знаеш, че не обичам да ходя на разни места, ако нямам къде да избягам.

И я поведе през нещо, което май беше обрасла зеленчукова градина. Не се виждаше от къщата и беше заобиколена от гъст жив плет съвсем по вкуса на Кърстен.

Сред тревите и плевелите имаше малинаци; няколко храста касис се изтягаха между металните колчета.

— Гледай, това е най-хубавото — каза Кърстен.

До стената в другия край в сянката на някакво плодно дърво се спотайваше стара пейка. Кърстен опита дървената седалка с ръце, после седна, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— О — каза. — Мир, покой и мир…

— Когато близките ти са далеч — довърши цитата Сам заедно с нея. Думите, които Елизабет фон Арним беше държала закачени над бюрото си, отдавна бяха мантра на Кърстен и Сам ги знаеше наизуст.

— Но не и ти, миличка. — Кърстен я прегърна през раменете.

— Понякога и аз — каза Сам.

— Понякога всички — съгласи се Кърстен.

Сам не можеше да обясни защо се разбира толкова добре с майка си въпреки факта, че я беше оставила при Дейви и баба й още като бебе. „Майка й я е изоставила“ — така казваха хората. Тя с право можете да е огорчена, объркана, сърдита и всичко останало, но не беше. Приятелката на Кърстен — Джуди Сондърс, която не спираше да тръби, че децата са на първо място за нея — не се разбираше с нито едно от отрочетата си. Смяташе, че е много несправедливо Сам и Кърстен да са толкова близки. Казваше, че сигурно е защото Сам не е видяла друго. Това беше част от истината, но имаше и друго: Кърстен никога не се беше оправдавала и не се беше преструвала, че нещата не стоят така, както стояха. Както беше обяснила на Сам, всъщност нямала особен избор: знаела, че не може да остане с Дейви, и знаела, че като цяло Сам ще е по-добре с баща си и баба си в къщата, която познава, отколкото да се мъкне из непознат континент с майка без корени. И това беше вярно, поне докато не се появи Линда. Сам получаваше от баща си и баба си цялата любов и спокойствие, които й бяха нужни. От Кърстен получаваше нещо, което не можеше да й даде никой друг — можеше да зърне свят, в който имаше по-важни неща от дома и семейството, свят, в който си струваше да правиш жертви в името на това, в което вярваш. Когато музиката зае централно място в живота й, Сам вече можеше да разбере по-добре трудните решения, които бе трябвало да вземе майка й.

Което не значеше, че не й беше приятно, когато вече нямаше нужда от този невъзможен избор — за няколкото години, които бяха прекарали заедно в лондонската къща на Раф, Сам беше станала близка с майка си, и то във възрастта, в която повечето й приятели се отдалечаваха от родителите си.

Седна на пейката до Кърстен. Въздухът беше натежал от жуженето на насекоми, над всичко се беше спуснал дълбок покой. Не беше осъзнала колко напрегната е била по време на обяда, докато не започна да се отпуска. След малко каза:

— Мислиш ли, че Джони ще получи къщата?

— Не. Не и ако Антъни е твърдо решен да я продаде.

— Джони ще се оправи ли?

Кърстен не отговори веднага. После тихо каза:

— Зависи от него. Уордли е просто къща, но хората влагат в къщите си толкова много други глупости. — Обърна се към нея с усмивка, беше й хрумнало нещо. — Може пък да открие радостите на пътуването.

— Ами ако…

— Шт — прекъсна я Кърстен. — Гледай.

Сам погледна. На няколко метра от пейката беше кацнала птица. Дрозд. Отначало Сам не разбра защо майка й е толкова заинтригувана от нея, но после видя, че птицата не е сама. С наклонена на една страна глава — черното му оченце блестеше, — дроздът се взираше внимателно в един гущер, който го гледаше от сухата земя. Приличаше на малък дракон — с вирната опашка, крачката му бяха здраво стъпили в прахта, беше готов за атака.

Но първа се задвижи птицата. Подскочи напред на скованите си крачета някак дружелюбно, след това клъвна гущера по главата — бързо светкавично движение като удар с рапира, и с подскок се върна на предишното си място. Гущерът се сгърчи за момент и пак вдигна глава. Дроздът наклони глава на другата страна и няколко секунди го наблюдава, все едно някой току-що му беше подарил нова играчка и му е интересно да разбере какво ще направи гущерът. След това го нападна отново.

— Защо се бият? — попита шепнешком Сам.

Кърстен поклати глава.

— Не знам. Може би птицата защитава гнездото си? — Беше по-скоро въпрос, отколкото предположение.

Сам пак се обърна. Искаше да се намеси и да спре боя, въпреки че изглеждаше като честно състезание, което съперниците бяха избрали сами. Предимствата бяха на страната на дрозда, но после тя си помисли, че ако гущерът иска да докопа яйцата му и ако тя прогони птицата, ще помогне на натрапника да се добере до гнездото.

Постепенно обаче разбра, че борбата съвсем не е равна — гущерът се бореше за живота си. Отново и отново дроздът се стрелкаше напред в атака, гущерът се гърчеше и мяташе в прахоляка, но не можеше да се спаси от острия като рапира връх на човката му.

— Защо не избяга? — попита Сам шепнешком.

— Не знам. — Кърстен поклати глава.

— Трябва да ги спрем — каза Сам.

— Прекалено късно — каза Кърстен. И Сам видя, че е права. Ако сега изпъдеха птицата, щяха да обрекат гущера на бавна мъчителна смърт. Всеки път, когато дроздът нападаше и гущерът се опиташе да вдигне глава, движенията му ставаха все по-тромави, отчаяно извиване, безнадежден спазъм за живот. Нямаше да може да отбива ударите още дълго.

И след тона изведнъж всичко свърши. Гущерът изгуби равновесие, падна на една страна, човката на дрозда се превърна в копие и прониза розовата мембрана на коремчето му. Последен спазъм и вътрешностите на гущера се изсипаха в прахоляка. Крачката му потръпнаха, той шибна за последен път с опашка и после умря.

Закъсняла, Сам скочи.

— Къш! Къш, гадна птица такава! — Размаха ръце и птицата отлетя. Гадеше й се. — Защо гледахме какво става?

— Така е в природата — каза Кърстен със стегнато гърло. Сам виждаше, че и тя е потресена. — Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме.

— Беше отвратително. Трябва да го погребем.

— Тед Хюз има едно стихотворение за дроздовете — каза Кърстен. — Нарича ги машини за убиване — не си спомням точните думи. Винаги съм мислела, че преувеличава, но е бил прав. Ще го погледна, като се приберем.

— Гущерът нямаше никакъв шанс. — Сам почти плачеше.

— Да, горкото гущерче. Но ние не знаехме как ще свърши. Мислех си, че може би гущерът е агресорът — че иска да нападне гнездото или нещо подобно.

— И аз.

— И убиецът ни заблуди да го сметнем за храбър защитник. Постепенно разбрахме къде е истината. А после птицата дори изглеждаше различно. Забеляза ли? — Тя зашепна. — Накрая изглеждаше някак зла, нали?

— Просто следваше инстинктите си — каза Сам.

— Да. Но все пак. Когато се стрелна напред, за да убива, приличаше на птица убийца.

Сам потръпна.

— Най-обикновена птица.

— Птица убийца — повтори Кърстен. Очите й имаха мекото отнесено изражение, което придобиваха, когато семенцата на стиховете покълваха в ума й.

И тогава чуха сирената. Слаба и далечна, но се усилваше.

Сам се усмихна на това напомняне за външния свят.

— Дали са чули за бедното гущерче? — попита.

— Бърза помощ за земноводни? Боя се, че са закъснели.

Постепенно усмивката й се стопи и тя се намръщи.

— Слушай, Сам, като че ли идва към къщата.

— Може би към фермата.

— Не, към къщата. — Тя скочи. — Нещо се е случило. Бързо! — Сам хукна след нея през запуснатата градина, през вратичката и през поляната към къщата. „Джони — помисли си. — Джони е направил нещо! Опитал е да се удави. Сбил се е с Антъни“.

Сред дърветата в края на алеята, точно преди да стигне предния двор, имаше две коли. Едната беше полицейска, лампите все още святкаха в сенките между дърветата. Другата беше голфът на Даяна и по ъгъла, под който беше извъртян на пътя, веднага се виждаше, че нещо не е наред. Двама униформени полицаи — мъж и жена, слязоха и мъжът приклекна до нещо, което приличаше на риза, захвърлена в сенките. Раф помагаше на майка си да слезе от шофьорското място на голфа. Джони стоеше малко по-нататък, беше прегърнал Мириам през раменете. Полицайката отиде да говори с тях, но те не гледаха към нея.

— Господи! — ахна Кърстен и забави крачка.

Сам спря. Не беше риза. Беше Антъни, проснат между колата и дървото. Тялото му беше нашарено от светлина и сенки. Един от предните фарове на голфа беше строшен.

— Той…

Полицаят бавно се изправи.

— Лекарят ще трябва да го потвърди. Но не изглежда добре. Погледна си часовника. — Четири и петнайсет.

— Какво стана? — попита Кърстен.

Полицаят погледна Даяна. Тя стоеше, облегната на Раф. Изглеждаше още по-стара. Ужасно стара. Вдигна ръка пред лицето си и закри очите си, за да не гледа смазаното тяло на Антъни — краката му бяха извити неестествено, по светлата му риза аленееше кръв.

Раф я прегърна и каза насилено спокоен:

— Не го е видяла. Яркото слънце и сянката са заслепяващи. Сигурно се е паникьосала, когато го е блъснала.

— Според мен се опита да даде на заден — каза Мириам. Беше бледа като смъртта, но и тя говорете тихо, внимателно. — Тръгна назад, помислих, че го е видяла как пада, а после изведнъж даде напред. Изкрещях й да спре, но тя като че ли не знаете какво прави. Втория път мина право през него. — Тя потрепери.

— Господи! — каза Кърстен.

Раф пусна Даяна — тя остана сама до строшения фар на колата си — и отиде при Кърстен и Сам.

— Не гледайте — каза. — Сам, дръпни се. Прекалено е късно.

Но тя, разбира се, погледна, привлечена от същия импулс, който ги бе накарал да гледат смъртта на гущера. Никога не беше виждала мъртвец, но веднага разбра — по неестествения начин, по който беше извит вратът му, и по застиналите му, вкопчени в нищото пръсти, че Антъни е мъртъв.

Не искаше да го блъсне — каза Мириам.

— Разбира се, че не е искала — механично каза Раф.

Даяна отстъпи на няколко крачки от колата. Олюля се, след това каза с глас, какъвто Сам никога не беше чувала от устата й:

— Няма да поема отговорността за това. Отказвам. Не беше по моя вина.

— Никой не казва, че си го направила нарочно — каза Раф и се върна при нея. — Разбира се, че е било нещастен случай. Ужасен нещастен случай. Всички го знаят.

Ръцете на Мириам се отпуснаха до тялото й.

— Вината беше моя — каза. — Аз съм виновна.

— Мири — каза Раф, — не говори глупости.

— Вярно е! — Гласът й стана писклив от вълнение. — Изобщо не трябваше да оставям мама да кара на връщане от гарата. За бога, цял ден е зад волана. Сигурно е заспала или й е призляло, или и аз не знам какво!

— Видя ли какво стана? — попита я Раф.

— Не веднага. Движехме се бавно. Мама винаги кара много внимателно. Бях затворила очи — болеше ме главата — и първото, което разбрах, беше, когато усетих, че сме се ударили в нещо, и мама се разпищя, и аз отворих очи и видях Антъни. Беше паднал, но според мен беше добре, защото не можеше да го е ударила много силно, и значи той се мъчеше да се изправи. Видях как главата му се показа над капака, беше отворил уста. Не знам какво казваше — може би викаше. След това отново се понесохме напред. Опитах се да хвана кормилото, да дръпна ръчната спирачка, но беше твърде късно и колата се стрелна напред, и Антъни извика и лицето му изчезна, и… О! О, такъв ужас! — Тя зарови лице в рамото на Джони. Той още не беше казал нищо. Не можеше да откъсне очи от премазаното тяло на брат си.

— Не бях аз! — каза Даяна. Говореше троснато, все едно беше абсолютно нечестно да я винят за това, което се беше случило.

— Никой не казва, че си го направила нарочно, майко — каза Раф. Погледна я отпратено, по все пак се опита да направи нещата по-леки за нея. — С тези сенки и слънце между дърветата не се вижда добре. Като камуфлаж е. Полицията ще го разбере.

Полицаят въздъхна.

— Ще трябва да вземем показания от всички.

— Разбира се — каза Раф. — Трябва да си вършите работата.

Съвземаше се, затвърдяваше авторитета си и поемаше контрола над ситуацията. Пъхна ръка под лакътя на Даяна и се обърна към полицая с най-авторитетния си адвокатски тон:

— Но както виждате, полицай, майка ми е в ужасен шок. Всички сме шокирани. Предлагам да действаме постепенно. Нищо няма да спечелим, ако бързаме. Може би, когато дойде, докторът ще й даде нещо. Майка ми винаги е страдала от нерви. Няма да научите много от нея, докато е в това състояние. Хайде, майко. Ще те заведа вътре. Всичко ще се оправи. Повярвай ми.

— Сигурен ли си, Раф? — Тя вдигна очи към него, отчаяно търсеше успокоение.

— Просто ми се довери, майко. Няма от какво да се страхуваш.

— Е, щом си сигурен.

— Съвсем сигурен, майко. Докторът скоро ще дойде.

И бавно я отведе. Тя се влачеше на тънките си токчета по чакъла и се подпираше на Раф.

— Може ли да го покрием? — попита Кърстен, свали ленената си риза — остана по бяла тениска — и пристъпи напред.

Това сякаш върна Джони към живота. Той падна на колене до трупа на Антъни и го хвана за раменете.

— Не го местете, господине — обади се полицайката.

Но беше прекалено късно. Джони се беше превил над Антъни и плачеше. Това беше различен плач от гнева и разочарованието, които го бяха обзели преди малко.

— О, Ант! Ант! Не умирай!

Безнадежден плач.

Стояха и гледаха безпомощно.

След малко дойде докторът и потвърди смъртта на Антъни.

И все пак, въпреки всичко, когато Сам си спомняше този следобед, най-болезнен беше споменът на гущера и дрозда. Единствено тогава беше видяла как някой се бори за живота си, как цялата му същност е сведена до един-единствен императив — нуждата да оцелее. И беше очарована. Отвратена и отблъсната, но и очарована. С Кърстен можеха да спрат убийството, когато гущерът все още можеше да избяга, но не го бяха направили. Като зрители на гладиаторски игри на някоя прашна римска арена, те бяха напълно погълнати от битката на живот и смърт.

Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Но тя си спомняше най-ясно убийството.

Защото го беше видяла. И защото мълчанието й я беше направило съучастничка.

7.

— Дишай! Нека музиката да диша и да пее!

Григори надвикваше звуците на челото и пианото, поклащате се и размахвате ръце.

— Пей, Сам! Вложи сърцето си!

Сам се опитваше. Наистина се опитваше — през целия си живот не се беше старала толкова. Ако свиренето беше само въпрос на воля, вече щеше да е втората Жаклин дю Пре. Блузата й беше прогизнала от пот, тя се навеждаше над челото, усещаше познатите му извивки до тялото си, внимаваше да улови всяка подробност, удряше нотата точно в средата — нейната запазена марка — истинският звук. След това изви гръб назад и изпъна торс, когато лъкът връхлетя върху струните за кресчендото. Всеки номер, който беше научила, всеки нюанс и оттенък — всичко беше напразно. Душата на музиката, алхимията, която взима поредицата ноти и ги превръща в произведение на изкуството, оставаше недостижима за нея.

Завърши с бравура — лъкът застина във въздуха, когато последната нота заглъхна — и зачака. Дори не погледна към седящата на пианото Надира, която също чакаше. Григори беше строг и взискателен. Именно затова го уважаваше и го беше избрала за свой учител. Един от най-великите челисти на своето поколение, той беше напуснал Унгария през 1956-а, но така и не беше развил пълния си потенциал на Запад. Имаше уважението на колегите си музиканти, но беше непознат на широката публика.

— Поредното недоносче — казваше често. И това беше през годините, когато все още можеше да свири. Сега отдавна бе прехвърлил седемдесетте, артритът беше сложил край на музицирането му и го беше превърнал от сприхав старец в същински тиранин.

— Махай се! — изкрещя й на първия си урок. — Хващай пътя и да не си се върнала, без да научиш сърцето на Шуман!

А на следващия:

— Ти на боклука ли ме изхвърляш? Да не съм учител в детската градина? Така ли си мислиш?

С наведена глава, вгледана в протритите нишки на килима, сега тя очакваше гнева му. Страхуваше се да вдигне очи, за да не види яда и разочарованието на лицето му. Най-вероятно вече беше осъзнал, че не си струва да я задържа като ученичка. Щеше да я изгони и тя не знаеше как щеше да го понесе. Сърдитият старец със сгърчени безполезни пръсти и грозно лице, покрито с тъмноморави петна, беше музикалният й баща през последните две години две години, за които тази разхвърляна мърлява стая в блок в Сейнт Джонс Уд, която миришеше на прах и котки, и забравени запаси тютюн, се беше превърнала в неин истински дом в Лондон. Беше работила дълго и усилено, за да спечели похвалата му, но губеше и своето, и неговото време. Сега, когато моментът на истината настъпваше, музиката я беше изоставила. Мисълта за това колко го разочарова беше дори по-лоша от тази за собствения й провал.

Тишина.

Това беше по-страшно от гнева.

Тя чакаше да я изгони.

— Сбъркал съм — щеше да й каже. — Мислех, че имаш талант, но съм сгрешил. Уроците ни приключиха. Довиждане.

И кой можеше да го вини? Защо един от най-добрите учители в Европа да си губи времето с ученичка, която има талант колкото на метроном? Просто механична способност да изважда правилните ноти в правилния ред, а не истински талант.

Той все още мълчеше.

Сам въздъхна. Това беше краят. Погледна Надира, която докосваше клавишите с върховете на пръстите си, както правеше, когато беше нервна, след това се наведе да прибере лъка в калъфа.

И после го чу.

— Сам? Какво правиш?

— Мислех… — Не знаеше какво е мислела, освен че този път той дори не си направи труда да й се ядоса. Вече не беше достойна и за гнева му.

— Сам.

Само името й, но изречено нежно. Очите й се вдигнаха към лицето му. Там нямаше гняв. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше объркан.

— Сам, откакто майка ти умря… — почна той.

— Не е това — прекъсна го бързо тя. Нямаше да прибягва до съчувствието, защото знаеше, че не е вярно. През първите седмици след смъртта на Кърстен беше свирила по-добре от всякога. Музиката я беше понесла в обятията си и бяха полетели заедно. Или поне така си мислеше тогава. Сега изглеждаше, сякаш това се е случило с друг човек.

— А какво?

Тя не отговори. Как да опише жестокия юмрук болка, който бе стиснал сърцето й? Как да обясни гнева си от лъжите, които опорочаваха смъртта на майка й? Собствената й реалност вече беше толкова далеч от реалността на другите хора, че цялата хармония беше изчезнала. Как можеше да свири, след като искаше единствено да крещи срещу лъжите и увъртанията, изтърканите фрази и преструвките, да крещи: „Бъркате! Бъркате! Бъркате!“ А на дъното на всичко това — заровен толкова надълбоко, че го докосваше единствено насън, — се спотайваше ужасът, че те може и да са прави: че Кърстен се е самоубила. Мислеше си, че познава майка си, но не я познаваше наистина. Беше сгрешила за всичко. Ако можеше да намери дневника й… Но него го нямаше. Може би беше унищожен. Как да живее с такава несигурност, с такава неизвестност?

Не й стигаха думи да обясни как се чувства. Преди щеше да го вложи в свиренето, но това вече не помагаше. Сви рамене и каза:

— Не знам.

— Сам, повярвай ми, музиката ще се върне.

Не му вярваше. И как да му вярва? Досега не й се беше случвало нищо подобно. Винаги — независимо какво ставаше в живота и, въпреки кавгите с втората й майка, проблемите в училище, гаджетата, пиянските вечери и неприятностите — музиката винаги й беше вярна. Беше единствената константа, единственото, на което можеше да се опре въпреки всичко. А сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя я беше изоставила. Може би така ставаше, когато човек пораства. Може би щеше да е така оттук нататък и Григори просто беше любезен, защото — и това беше най-тежко — защото я съжаляваше.

Тя не искаше съжаление, най-малко неговото.

— Губя ти времето — каза.

— Това аз ще реша — отвърна той малко остро и обичайната грубост се върна в гласа му. — Но ти, Сам, мисля, че трябва да си починеш няколко седмици. Упражнения и гамата, добре, но не пиеси. Тъгувай за майка си. Прочисти си главата. — Той се поколеба, после по устните му плъзна усмивка. — Отпусни му края.

— Какво? Но „Фробишър“ е след по-малко от два месеца!

— Не е нужно да се явяваш на този конкурс, Сам. Ще има други.

— Но… — Сам погледна Надира и видя, че и тя е също толкова изненадана. „Фробишър“ беше голямата им цел от повече от година. Ако се представеше добре там — а Григори един-два пъти беше намекнал, че има шанс да го спечели, — кариерата й щеше да се изстреля нагоре. Мечтаеше за това от толкова време, че не можеше да го загърби сега.

— Трябва да ида на „Фробишър“.

— Понякога — започна тихичко Григори, — когато спуснеш кофата в кладенеца, тя излиза празна. Понякога, Сам, е най-добре да изчакаш отново да завали.

— Това някоя стара унгарска пословица ли е?

— Не. Ей сегичка я измислих.

Тя погледна през прозореца. Небето над Лондон беше бледо, безоблачно и чезнещо в лятната горещина. Скоро не се очертаваше да завали.

— Но ако не отида на „Фробишър“, значи всичко е било напразно.

— Нищо не е напразно.

Сам се замисли за малко, но не можеше да възрази. Наложи си да се съсредоточи. Просто трябваше да се старае повече. Иначе какъв беше смисълът изобщо да прави нещо?

— Трябва да ида на „Фробишър“. Няма да мога да се понасям, ако не го направя.

— А ако не си готова да дадеш най-доброто от себе си? Как ще се понасяш тогава?

— Е, нали каза, че ще има и други конкурси.

Григори поклати глава и не отговори. Всички знаеха, че лошото представяне на конкурс от величината на „Фробишър“ е по-лошо от това изобщо да не участваш. Но…

— Това е риск, който трябва да поема — каза тя.

— Хм. Ти си упорита глупачка. Не го одобрявам. — Той стана и посегна за бастуна си. — Къде съм си заврял запасите?

Сам улови погледа на Надира и видя леката й усмивка. Лекарите бяха забранили на Григори да пуши и жена му много се стараеше да държи това изкушение далеч от него. Учителят си криеше запаси в стаята, радостта да надхитри „полицията по удоволствието“, както я наричаше, беше също толкова важна като самите цигари. Веднъж Сам беше намерила един пакет в челото си.

Той се повъртя малко, надникна безрезултатно в една глинена кана на полицата над камината, после повдигна крайчеца на килима с бастуна си. Накрая възкликна победоносно:

— А, да! Номерът от „Казабланка“! — Доволен от себе си, отиде до пианото, вдигна капака и бръкна зад подпората. Оттам се изхлузи пакет цигари без филтър и падна на струните. — Ха! Тук никога няма да ги намери!

Сам го зяпна.

— „Казабланка“?

Той изтръска една цигара от пакета и го върна зад подпората.

— Филмът. Хъмфри Богарт крие документите под капака на пианото. Сигурно си спомняш.

Сам не отговори. Отвинтваше шипа на челото си и го прибираше в калъфа.

— По същото време другата седмица?

— Да. До другата седмица. — Той запали цигарата, дръпна дълбоко и почти веднага се задави. През кашлицата каза: — Съветвам те да свириш гамите и упражненията няколко дни. Но ако трябва да свириш, върни се на Бах. Сюитата в сол мажор. Ако нещо може да ти помогне, това е Бах.

— Сигурно — каза Сам. Но го слушаше с едно ухо. Обикновено с Надира оставаха, докато Григори не довършеше цигарата си в края на урока. Често им разказваше за годините си на млад музикант в Будапеща и за величията, с които е работил. Но днес Сам нямаше търпение да се махне. Той сигурно се чудеше защо се е разбързала така внезапно.

Докато гледаше през прозореца на първия етаж как Сам и Надира излизат на напечения тротоар, Григори все още кашляше. Очакваше да завият надясно и да тръгнат към метрото, но този път по изключение те спряха пред входа. Май обсъждаха нещо. Надяваше се, че Надира убеждава Сам да последва съвета му, но не знаеше дали в момента е възможно да я накара човек да го слуша. И това го натъжаваше.

Беше се привързал към Сам. Не само защото беше талантлива и работлива музикантка, а защото притежаваше две редки качества — широка душа и желание да рискува, — които отличават истинския човек на изкуството от просто способния. И без да му казва, знаеше колко дълбоко е страданието й. Само като я слушаше как свири, разбираше, че неразрешената смърт на майка й е превърнала живота й в кошмар от дрънчащ дисонанс. Надяваше се, че тя ще успее да се измъкне от страданието. Но знаеше, от собствен опит знаеше, че някои нещастия са прекалено големи и младите музиканти не могат да ги преодолеят. Възможно беше това, което преживяваше в момента, да я прекърши като музикант и тя никога да не достигне истинския си потенциал. Но в този живот да постигнеш истинския си потенциал е рядък дар.

Щеше да направи каквото можеше, за да помогне на Сам. Надира също. Но в крайна сметка тя сама трябваше да открие музикалното си спасение. Никой не можеше да го направи вместо нея.

Момичетата се разделиха — Надира тръгна към метрото, а Сам махна на едно такси. Григори не я беше виждал да взема такси; интересно къде ли отиваше?

 

 

Сам не очакваше Раф да си е вкъщи. Беше вторник сутринта и би трябвало да й отвори чистачката. Беше развълнувана, почти убедена, че вече знае къде е скрит дневникът на майка й — и може би стихотворението, — но когато плати на таксито, подпря челото на парапета на стълбите и натисна звънеца, отвори Раф.

Изобщо не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Сам, какво правиш тук?

— Просто минавам — каза тя. Зад набитата фигура на втория си баща, бившия й втори баща, видя Лола, слизаше по стълбите. Висока и стройна, с гъста руса коса и пухкави устни. Изразът „съпруга трофей“ изплува в съзнанието й, но тя веднага си напомни, че Раф и Лола не са женени, дори не бяха сгодени.

— Раф, кой е? — извика Лола.

— Сам. — Раф се извърна, за да й отговори, но не отстъпи навътре, та Сам да влезе, нито я покани. Лола спря на най-долното стъпало и зачака. Беше със сандали на платформа и къса рокля туника със смъкнат широк колан.

— Може ли да вляза? — попита Сам.

— Щом си дошла. — Беше неучтиво, но Раф не можеше да откаже направо. Дръпна се точно колкото тя да внесе челото в антрето. — С Джони пътувахте добре, нали?

— Да. Пренощувахме в Уордли.

Раф не каза нищо повече. Лола облегна гол лакът на парапета и я загледа. И да бяха репетирали сцената цяла седмица, пак нямаше да успеят да я накарат да се почувства по-нежелана.

— Добре. Виж сега, Сам, моментът не е много подходящ. Тръгвам за кантората и по пътя ще оставя Лола на Бонд стрийт. Да те закарам ли донякъде?

— Мислех, че може да остана за малко. Да изпия чаша вода. Много е горещо.

— Да. Кога ли най-сетне ще се разхлади — каза Раф. — Съжалявам, Сам, някой друг път. Наистина бързаме.

— Мога и сама да изляза.

— Невъзможно. Заради алармата и така нататък.

— Госпожа Крауч няма ли я? — От кухнята в приземния етаж долиташе шумът на поне два домакински уреда.

— Днес има свободен ден. — Прахосмукачката млъкна. Явно се беше изключила сама. Раф си погледна часовника. — За нещо специално ли идваш, Сам? Надявам се, че не е спешно. — Погледна калъфа с челото. — Едва ли е приятно да го мъкнеш в тази жега.

— Свикнала съм.

Раф го вдигна да види колко е тежко.

— Мисля, че ще можем да сместим и него, и теб на задната седалка на аудито. Готова ли си, Лола? Трябва да мина през кантората за едни документи и после ме чакат в Камбъруел, така че по-добре да потегляме.

Не беше в стила на Раф да бърза — той винаги бе организиран. Беше повече от ясно, че не иска да я остави сама — дори под надзора на невидимата си чистачка — в къщата си. Което естествено можеше да е заради Лола и внезапното й собственическо отношение към дома му, но пък можеше да е по съвсем различна причина.

Лола не беше казала и думичка на Сам. Взе си чантата, мина бавно покрай нея и излезе. На устните й играеше усмивчица — победоносна вероятно.

Раф последва Лола и Сам навън и хлопна вратата. Не включи алармата — явно чистачката, чието присъствие беше отрекъл, щеше да го направи на излизане. Лола спря до предната врата, чакаше Раф да й отвори. Правеше дори най-малкия жест, все едно я гледат поне няколко души, и обикновено — Сам трябваше да го признае — си беше така.

До Бонд стрийт пътуваха в мълчание. Лола се наведе и дари Раф с продължителна целувка по устата, миглите й пърхаха, докато го целуваше, след това слезе от колата и се отдалечи, без да поглежда назад.

Сам също тръгна да слиза.

— Мога да те оставя у нас, ако искаш — подметна Раф.

А беше казал, че бърза.

— Ще седна отпред — каза Сам.

Докато си пробиваха път през задръстването към Пикадили Съркъс, Раф каза:

— Знаеш ли, недей да цъфваш така неочаквано. Не заради мен — знаеш, че винаги се радвам да те видя. Просто неприятният инцидент с Кърстен много изнерви Лола.

Все едно я изрита в корема — „неприятният инцидент с Кърстен“… Откога ужасната трагедия с майка й беше приравнена до неприятен инцидент?

Преди да успее да отговори, Раф продължи спокойно:

— Всъщност вероятно е най-добре изобщо да не идваш. Лола означава много за мен. Очевидно не колкото майка ти, но все пак… Знам, че са много различни, но искам между нас да се получи. Това не означава, че не искам да те виждам. Защо например не отидем да обядваме заедно другата седмица? Свободна ли си?

— Не — веднага отговори Сам.

— О, жалко. — Но не можа да скрие облекчението в гласа си.

Сам седеше свита, облегната на вратата, стараеше се да е възможно по-далеч от него. Той я погледна и почна:

— Виж, знам колко ти е трудно, но…

— Не знаеш! — каза Сам тихо, но твърдо. — Изобщо нямаш представа. За теб това е просто неприятен инцидент. Господи! Не мога да повярвам, че го каза!

— Знаеш, че нямах това предвид. Кърстен беше… беше… — Като по магия гласът му стана дрезгав от вълнение. — За бога, Сам, обичах майка ти. Никой не може да се сравнява с нея. Но… но сега тя е мъртва, а животът ми продължава… и в момента включва Лола.

— Използваш я като извинение.

— Така ли? И защо да го правя?

Покровителственият му тон накара Сам да каже:

— Заради дневника на Кърстен.

Не беше планирала да споменава дневника на майка си. Раф потрепери, все едно го беше ударила, след това мигом си възвърна самообладанието и каза:

— И кой дневник по-точно?

— Този, в който е пишела, преди да умре.

— Не знаем със сигурност дали си е водила дневник.

— Разбира се, че си е водила. И го няма, Раф. Също като стихотворението.

Той се обърна и я дари със заучено невярващ поглед.

— И ти мислиш, че са у мен? Откъде ти хрумна?

Сам се извърна, за да скрие усмивката си, и се загледа през прозореца. Минаваха над Темза. Под моста преминавате увеселително корабче, пълно с туристи.

— Едно птиченце ми каза — каза тя.

— Какво птиченце?

— Малка птица убийца може би?

— За какво говориш, по дяволите?

— Образно казано, Раф.

— Е, сбъркала си. У мен няма никакви книжа на майка ти. Ти ги взе всичките, когато бяхме в Гъл Котидж.

— Да, разбира се. Как можах да забравя.

— Недей да правиш от мухата слон, Сам. Мъчно ми е, че в момента не мога да ти помогна особено, но… Недей да се ядосваш, но говорих с няколко души и наистина смятам, че малко терапия може да ти е от полза. Ако парите са проблем, ще платя. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не, благодаря, Раф. Вече направи предостатъчно.

И наистина беше така в известен смисъл. В краткия момент, когато го попита за дневника — за част от секундата, преди идеалната му адвокатска маска да се върне на мястото си, — всичките й съмнения се бяха изпарили. Раф много добре знаеше за какво му говори.

— А за обяда… — каза Раф, когато спря пред дома й.

— Благодаря. Ще ти звънна — каза тя. Измъкна челото от задната седалка. — Не се притеснявай. Ще ти звъня само на работа. Няма нужда да доизнервяме Лола, нали?

— Съжалявам, че се получи така — каза Раф.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Сам.

 

 

Надира беше неспокойна и с нетърпение чакаше Сам да се върне. Не обичаше да е сама в апартамента, въпреки че нямаше да признае страховете си пред никого. Сикхското й семейство в Лестър беше убедено, че всяка секунда в Лондон тя се намира в смъртна опасност от крадци и изнасилвачи. Надира се присмиваше на страховете им. За какво говореха? Беше в безопасност и можеше сама да се грижи за себе си. Беше модерно и независимо момиче. Но дълбоко в себе си споделяше страховете им: Лондон беше голям опасен град, където непрекъснато ограбваха и насилваха хора. А в квартала често обираха апартаменти.

Сърцето й подскачаше всеки път, когато чуеше стъпки на бетонната площадка пред вратата — поредният тъмнокос младеж с рекламни листовки за пица или индийска кухня на половин цена. Тя сложи веригата на вратата. Нервността й се влошаваше. Едно време споделяше страховете си със Сам и приятелските й закачки й помагаха да се овладее. Напоследък обаче изобщо не беше лесно да говориш със Сам — за каквото и да било.

Запознаха се още първия ден в колежа. Надира забеляза Сам веднага не само заради таланта й, а и защото също като нея тя явно не се чувстваше в свои води в тази оранжерийна атмосфера. През първите дни човек лесно можеше да си представи, че всички останали студенти са приятели от години. Доста бяха учили в школата „Менухин“, други идваха от водещи лондонски академии или от Националния младежки оркестър. Двете със Сам се бяха аутсайдерки още от първия ден.

След това, когато натискът от страна на родителите на Надира да изостави музиката и да се насочи към по-конвенционална кариера достигна върха си, именно Сам й даде кураж да продължи. И точно докато работеше със Сам, тя откри къде е истинският й талант — в акомпанирането. Сега имаше постоянна работа, парите не бяха такъв проблем като преди, но между нея и Сам се беше отворила празнина. Всъщност по-скоро изглеждаше, че Сам се отдалечава от нея.

През седмиците, след като трупът на Кърстен беше открит в Гъл Котидж, бяха станали по-близки от всякога. Сам казваше, че не знае как би се справила без нея. Надира беше променила плановете си за ваканцията и се беше лепнала за Сам като пощенска марка: грижете се да се храни редовно и да спи нощем, и да продължава да свири. За Надира, чийто годеник беше развалил годежа им, когато тя беше дошла в Лондон да учи, музиката беше решение на всичко: нямаше разбито сърце, което не може да се излекува с няколко часа свирене дневно.

Но в началото на август, месец и половина след смъртта на Кърстен, нещо се промени. Надира осъзна, че Сам превръща трагедията — самоубийството на майка си — в сложна драма, която нямаше изгледи да свърши. Не че Надира беше толкова дебелокожа да си мисли, че Сам вече „го е преживяла“, но някои от коментарите на приятелката й показваха, че не приема версията за самоубийство. Надира мислеше, че в крайна сметка трябва да я приеме — иначе нямаше как да се сложи край. И двете мълчаха и не казваха направо какво си мислят, научиха се да цензурират думите си. Това правеше и двете нещастни, но не знаеха как да разрешат ситуацията. През последните две седмици на предварителното следствие бяха свели разговорите си до практични въпроси: какво да вечерят в редките случаи, когато и двете бяха вкъщи, чий ред е да изчисти печката, коя ще влезе първа в банята. Може би сега, когато следствието беше приключило, предишното им приятелство щеше да се върне.

— Над, аз съм! Махни веригата, не мога да вляза!

Надира смутено отвори вратата.

— Извинявай. Сложих я по навик. Как мина?

Сам подпря калъфа с челото на стената и извади бутилка вода от хладилника.

— Не ме пусна да вляза. — И разказа накратко за посещението си у Раф.

— Е, поне те е докарал.

— Не беше от добро сърце, Над. Искаше да съм възможно по-далеч от дома му.

— Не можеш да си сигурна — каза Надира и на мига съжали за откровеността си. Крехкото доверие, което се оформяше, докато Сам й разказваше за Раф, се разклати.

— Да бе, не мога — каза Сам и й обърна гръб.

Надира се опита да поправи грешката си и бързо каза:

— Но защо ще е толкова недружелюбен?

— Страх го е от това, което може да намеря. Честно, и ти щеше да мислиш така, ако беше видяла лицето му, когато го попитах за дневника.

Понеже не беше видяла лицето му, Надира съвсем не беше убедена, но нямаше да направи грешката да го признае. Опита друга тактика:

— Някога минавало ли ти е през ум, че може да има основателна причина да крие дневника? Ако изобщо е у него.

— Каква причина?

— Може би в него има нещо, което ще те заболи да видиш. Може да е нещо за теб.

Сам я зяпна. След това много внимателно сложи чашата вода на плота и отиде в тясната дневна. Седна на дивана и скръсти ръце.

— Сам. — Надира я последва. — Не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Права си. Това е възможно. И аз се питах за същото.

— Тогава е разбираемо защо го крие.

— Проблемът е, че не смятам, че това е причината. А дори да е, какво значение има? Пак трябва да го видя.

— А ако не можеш? Ако е у Раф, а той не те пуска в къщата и Лола е там непрекъснато, и чистачката няма да ти помогне, няма какво да направиш.

— Винаги може да се направи нещо.

Надира не отговори. Беше грешка да подценява куража и решителността на Сам. Самата тя имаше тези качества, но по различен начин. Можеше да работи усилено и да не се предава, но в душата си беше консервативна. Никога не би направила нещо, с което да привлече вниманието, или да се опълчи срещу властта, ако можеше да го избегне. Затова за нея бе такова мъчение да се изправи срещу семейството си и пак затова беше посветила живота си на задачата да докаже, че е взела правилното решение.

Всъщност тъкмо свободата на Сам по отношение на този тип задръжки я беше привлякла от самото начало. Когато нарушаваше правилата, Сам обикновено го правеше, защото не осъзнаваше, че има правила. Целеустремеността й можеше да я направи да изглежда безмилостна, ако не вървеше редом с огромна доброта и щедрост.

А сега на лицето й беше изписано онова изражение.

— За какво мислиш?

— Току-що ми хрумна нещо.

Надира познаваше това изражение. То значеше, че Сам е открила най-прекия път от точка A до точка B и смята да тръгне по него, независимо от последствията. Беше същото изражение като миналата седмица, когато беше излязла в единайсет вечерта, без да каже къде отива, и беше взела фенерче и чук. Определено не отиваше на среща. Тогава Надира не настоя да разбере какво е намислила, защото не искаше да рискува Сам да я отхвърли. Но днес отново си говореха.

— Сам, намислила ли си нещо?

Сам се обърна и се ухили — със заразителната усмивка, която Надира отдавна не беше виждала.

— Може би.

— Какво?

— Не ти трябва да знаеш.

— Няма да влизаш с взлом, нали?

— Няма.

— Слава богу.

— Това вече го направих.

— Какво?!

— Този път ще накарам някого да влезе вместо мен.

8.

Съдебните заседатели не успяваха да вземат решение, което изобщо не беше изненадващо. Късно една вечер в магазин за доставки на пица в Чингфорд беше извършен особено жесток обир. Откраднатата сума беше малка — под двеста лири, — но собственикът господин Пател беше бит и ритан, а синът му, който бе връхлетял с мотопеда си в магазина, за да му помогне, все още не беше работоспособен заради нараняванията си. Обвинението намекваше, че тримата обвиняеми нарочно са нанесли толкова щети като предупреждение към други дребни бизнесмени в района. Те определено изглеждаха като карикатури на бандити от малко градче — с еднаквите си прически и наперени стойки и пресиленото си раболепие пред съда. Всеки ден в залата присъстваха различни членове на семейство Пател. Тихото им достойнство и решимост да видят как справедливостта възтържествува будеше уважение.

За съжаление обаче Соли Пател, дали заради травмата, заради уплаха или объркване, не беше успял да разпознае вярно и тримата си нападатели на очната ставка. Това беше повече от достатъчно за Раф и той го използва, за да посее семената на съмнението в умовете на съдебните заседатели. Нито веднъж не заяви направо, че клиентите му са невинни по обвиненията, но отново и отново повтаряше, че делото на обвинението трябва да е непробиваемо, ако клиентите му ще бъдат лишени от свобода. „Извън всякакво съмнение, дами и господа. «Извън всякакво съмнение» означава, че ако имате някакви останали въпроси, каквито и да било глождещи ви въпроси, останали без отговор, ваш дълг е да оставите тези младежи на свобода“.

На втория ден съдебните заседатели все още не бяха стигнали до решение и беше ясно, че глождещите ги въпроси създават огромни проблеми. Съдията ги свика, за да им каже, че ще приеме присъда, взета с мнозинство. Заседателите отново се оттеглиха.

Мик вече откриваше, че да чакаш заседателите да се върнат с присъда съвсем не е най-бляскавата част от живота на адвоката. След два дни и половина, прекарани в стаята зад съдебната зала, където държаха робите, насаме с лаптопа, вече познаваше до болка всяка пукнатина в мазилката, всяко петно влага на тавана. На теория, както му беше изтъкнал Раф, когато му каза, че отива отсреща да поработи в кръчмата, и му нареди да му напише съобщение в мига, в който нещо се случи, това беше идеална възможност да поработи по делото на Грейс Хобдън. След като пое защитата на домакинята, която беше намушкала мъжа си, Раф бързо-бързо прехвърли предварителната работа на Мик.

Мик качи крака на ниската масичка пред себе си, залюля се на задните крака на стола и внимателно се вгледа в снимката на Грейс Хобдън. Раф не беше много щедър в съветите и Мик, въпреки че никога нямаше да го признае, не се чувстваше в свои води. Вече няколко пъти беше прегледал купа документи, но все още не можеше да си изясни нещата. Тя луда ли беше, зла, или докарана до края на търпението си от бруталния си съпруг насилник? Показанията й бяха шедьовър на не-информацията: „Просто не можех да издържам повече… Все едно се случваше насън…“. А снимката й издаваше още по-малко. Имаше солидно, здраво лице и въпреки че не беше точно негов тип, не приличаше и на убийца.

Защо Раф беше поискал да се заеме с това дело? Всички знаеха, че не поглежда дела за семейни убийства и че те са напълно по вкуса на Селина.

„Все едно се случваше насън…“

Какво означаваше това?

Мик се наклони със стола още по-назад и се загледа в тавана. В средата имаше едно роршахово петно, което имаше странната способност да прилича на това или на този, който в момента тормозеше ума му. Точно сега приличаше на женско лице, въпреки че не можеше да реши дали му прилича повече на Грейс Хобдън, или на Лола. Вероятно смес от двете. Господи, каква гадна мисъл.

Ако не познаваше Раф толкова добре, можеше да заподозре, че е разбрал за вечерта на стажанта си с Лола и му е натресъл Грейс Хобдън като изтънчено отмъщение.

Не че Мик имаше за какво да се чувства виновен. Беше се натъкнал на Лола съвсем случайно на партито у Бил и Фи. Позна приятелката на шефа и отиде да я поздрави. Фактът, че беше най-привлекателната жена в стаята, също не вредеше. По-късно, когато вече беше забравил, че изобщо я е видял, забеляза, че е толкова зле, че не може да се държи на краката си. Мотивите му да й предложи да я изпрати до тях бяха съвсем алтруистични: Раф сигурно щеше да е благодарен, ако научеше.

Нали?

Роршаховото петно временно беше добило много рафоподобен вид и изражението му не беше особено благодарно. По-скоро обвиняващо. Наистина ли е трябвало Мик да стои с Лола четири часа? Ами, да, защото Лола беше… Лола искаше… е, искаше той да остане. Защо? Е това беше трудно. А и Сам…

Сам… въпреки раздразнението си Мик се ухили и се наклони още по-назад със стола. Под този рискован ъгъл трябваше да запъне крака под бюрото за противотежест. Изражението на момичето, когато го беше хванал в библиотеката на Раф, се беше запечатало дълбоко в паметта му. Това със сигурност беше едно от най-необичайните запознанства на света.

Мобилният му телефон иззвъня. Той измъкна крака изпод бюрото и изправи стола.

— Да?

В слушалката прозвуча женски глас:

— Мик? Сам Бозуин се обажда.

„Виж ти! — помисли си Мик. — Какво съвпадение“.

— Здравей, Сам. Какво има?

— Трябва да поговорим.

— Какво е станало?

— Не е за по телефона. Трябва да се видим.

— Хм. Ами добре. Само да си проверя програмата. — Мик се залюля на стола и се втренчи в тавана. — Мммм, май не става. — Инстинктът му подсказваше, че Сам Бозуин ще му докара неприятности, а той трябваше да поддържа отношенията си с Раф гладки. — Доста съм зает.

— Довечера — каза Сам. — След работа.

Мик реши, че това все пак е въпрос, макар че трябваше да признае, че не звучи като въпрос.

— Много бих искал, но не мога. Имам уговорена игра на скуош и после…

— Е, и? Отмени я. Няма да ти отнема много време. После може да правиш каквото си искаш.

— Така смятам да направя. За какво става дума?

— Не мога да говоря по телефона. Ще те чакам в кръчмата срещу офиса ти в шест.

— А, не. — Нуждата да си извоюва малко контрол над разговора го накара да се изправи на стола. Последното, което искаше, беше среща насаме със Сам под зоркия поглед на колегите си. Трябваше да е в Нотинг Хил към осем, така че каза: — Точно до Уестбърн Гроув има един винен бар. Можем да се видим там в седем и половина.

— Добре.

Той й каза името на улицата и добави:

— Значи седем и трийсет.

— Гледай да си там — твърдо каза тя и затвори.

Мик не беше свикнал да му говорят така. Но все пак, щом шефът му имаше доведена дъщеря, която се промъкваше в кабинета му посред нощ, когато мислеше, че в къщата няма никого, може би нямаше да е зле да разбере каквото може за нея. Пусна лаптопа и влезе в интернет.

 

 

Председателят на съдебното жури беше с тесни очила без рамки и маниерничеше. Но присъдата беше недвусмислена: невинни.

Невинни или неподлежащи на присъда — все тая.

Мик потисна желанието си да размаха победоносно юмрук — клиентите им бяха свободни. След месеци подготовка, неотклонно внимание към детайлите и отлагания това беше все едно гледаш как се срутва къщичка от карти. При изключително неблагоприятни условия Раф и екипът му бяха спечелили.

— Браво. — Мик се обърна към шефа си. Изражението на Раф беше като на професионален играч на покер, но задоволството му беше осезаемо. Никой в бизнеса не се наслаждаваше на добрата победа като него.

После Мик погледна към другия край на залата, където седяха седемте члена от семейство Пател. Лицата им бяха безизразни, не можеха да повярват. Господин Пател-старши явно обясняваше на една възрастна жена — навярно майка му или леля му — какво е станало току-що. Соли Пател, който беше изгубил зрението на едното си око и щеше да страда от главоболие още месеци, беше прекалено стъписан, за да говори.

Прониза го неудобство. Един от клиентите му — Сам Бойд, — който беше обвинен, че е ритал Соли Пател по главата, докато той лежал неподвижно на земята, го погледна за първи път през залата и срещна очите му. Не направи нищо толкова грубо като да се ухили или да вдигне палец, но посланието си беше ясно: „Размина ни се. Сега по-добре си пази гърба“. Мик видя как Соли Пател стисна юмруци.

— Добра работа — каза Раф. — Нататък ще е по-лесно, отколкото очаквах.

Мик почна да прибира документите в куфарчето си и не вдигна очи, докато съдебната зала не се поопразни.

Беше формалност.

— Наздраве, господин Хаус — каза Джейсън Франкс, когато се срещнаха да ги инструктират след делото. Тримата подсъдими, които се бяха потили през триседмичния процес със сака и вратовръзки, сега се бяха съблекли по ризи с къси ръкави, с лъснали татуировки. — Бяхте страшен! И вие, и екипът ви. — Ухили се на Мик. — Не знам как да ви благодаря. Ако минавате през Чингфорд, потърсете ни. Ще се радваме да ви почерпим. Добре сте дошъл по всяко време.

— Да, точно така — каза Шон. — Ако можем някак да ви благодарим, само кажете.

— Много мило от ваша страна — каза Раф.

— Или ако някак можем да ви помогнем. Ако някой ваш познат се нуждае от оправяне, такива работи.

— Шон — предупредително каза Джейсън.

— К’во бе? — Лицето на Шон беше самата невинност. — Просто искам да услужа.

Раф се усмихна снизходително, сякаш някое детенце току-що му беше предложило особено лепкав и гаден на вид бонбон.

— Това не съм го чул — каза твърдо. — Всичко хубаво, господа.

— Случвало ли ти се е преди? — не можа да се сдържи да не попита Мик, когато тръгнаха. — Престъпници да ти предлагат да оправят някого заради теб?

Раф се изкикоти.

— Обикновено не е толкова явно. Но човек натрупва кредити на доста странни места. Например, ако някога се забъркаш в неприятности в Еквадор, познавам точния човек, който ще те измъкне.

— Благодаря — каза Мик. — Ще го имам предвид.

 

 

Барът беше наскоро преобзаведен с купища неръждаема стомана, халогенни лампи и измъчени на вид бамбуци, но понеже беше много горещо и нямаше места за сядане навън, не беше пълен както обикновено. Мик стигна десет минути по-рано, избра една маса до стената в дъното, откъдето добре се виждаше вратата, и си поръча бира.

Не си беше губил времето, докато чакаше журито да произнесе присъдата.

Тъй като Сам беше свързана с Раф чрез майка си, беше започнал да проучва Кърстен Уолър. Интернет беше блъвнал обичайния куп ненужна информация, така че той се съсредоточи върху кратките биографии, отпечатани след смъртта й, както и върху писаното по медиите за разследването. Кърстен Уолър беше запазила американското си гражданство и повечето биографии бяха от Щатите, но Мик беше впечатлен от вниманието, което беше получила и отсам Атлантическия океан. Винаги беше знаел, че покойната съпруга на Раф е писателка, но не подозираше, че е толкова известна — сто на сто се беше хванал с Лола, за да получи желаното лекомислено облекчение след твърде много вечери с неподходящо изискани стихове. Лола сигурно мислеше, че Емили Дикинсън е козметична марка.

На снимките Кърстен Уолър изглеждаше хубава жена с нордическа здрава хипарска хубост, с дълга руса коса и широка усмивка, въпреки че един от авторите, който непрекъснато говореше за „красотата й на филмова звезда“, явно беше стар приятел и съответно пристрастен. Освен че беше написала няколко сборника поезия и се беше омъжвала поне три пъти, тя явно се беше ангажирала с всяка радикална кауза от Грийнъм Комън^[2] до правата на животните. Мик можеше само да предположи, че бракът й с Раф, който беше консервативен до мозъка на костите, е бил привличане на противоположности.

Съсредоточи се върху подробностите, свързани със Сам. На двайсет и няколко години Кърстен беше живяла в Корнуол и се беше запознала с Дейви Бозуин, когото материалите описваха различно: като фермер, рибар или корнуолец. Бракът им продължил едва няколко години, през които била родена дъщеря им Сам. Когато се разделили, Кърстен се върнала в Щатите, като се предполагаше, че е взела Сам със себе си. След десет години обаче пак била привлечена от Англия от съпруг номер три — номер две бил някакъв активист от Питсбърг, но бракът им бил толкова кратък, че никой от вестниците не споменаваше името му. Съпруг номер три беше Раф. Когато и техният брак се разпаднал, тя се върнала в Америка за няколко месеца, но в началото на лятото дошла в Корнуол. Почивала си в отдалечената вила на своя приятелка и една лятна вечер преди малко повече от два месеца си напълнила ваната, съблякла се и влязла вътре. За нещастие пуснала във водата заедно със сапуна едно малко радио, включено в мрежата с разклонител. Смъртта вероятно била мигновена. Всички съмнения, че е било нещастен случай, били изтрити от предсмъртното писмо, намерено на масата в кухнята.

Последните подробности бяха бегло споменати в посмъртните биографии, но всички в кантората знаеха как е умряла жената на Раф. Освен произхода на името на Сам той не успя да открие почти нищо за нея.

А ето я и нея. И тя беше дошла по-рано. Не го видя веднага, но застана до огромния фикус до вратата и се огледа. На рамото й висеше опърпана чанта на зелени и червени ивици, носеше и огромен калъф, в който очевидно имаше чело. Май беше със същите дрехи, с които беше, когато се видяха онази вечер — милитари панталони, черна тениска и маратонки. Средна на ръст и слаба, тя имаше къса тъмна коса, сресана назад над челото в прическа, която би могла да се нарече урбанистичен шик гамен, но по-вероятно беше за удобство. Не беше скандинавска красавица като майка си, но беше поразителна. Дори начинът, но който стоеше на входа, беше необичаен — беше безстрашна, твърда и бдителна и оглеждаше помещението, все едно се готви за въоръжено нападение, а не търси познато лице. Мик въздъхна. Предпочиташе да си пие питието след работа с весели и забавни хора — а нито едно от тези определения не подхождаше на Сам.

Тя го видя. Разпознаване, но нито намек за усмивка. Приближи се.

— Здравей — каза той и понечи да стане. — Тук нали е добре? — Автоматично премина на професионален тон. Дружелюбен, делови, но неангажиран. — Това чело твое ли е? Не знаех, че свириш.

— Да — каза тя, с което като че ли отговори на всичките му въпроси. Остави калъфа с челото на земята и дръпна стола срещу неговия. Трептеше от напрежение, сякаш ако я докоснеш, ще се разхвърчат искри.

— Какво ще пиеш?

— Ами… — каза тя неопределено. — Вода.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно? Аз пия бира.

— Добре тогава. Уиски. Двойно, с лед, без вода.

Нямаше средни положения с нея, помисли си Мик, махна на келнера и поръча.

— Е, Сам, кажи какво има?

Тя не се колеба.

— Онази вечер у Раф търсех нещо, което е мое.

— Да, така каза.

— Ами… не го намерих. Но мисля, че знам къде е. Искам да го вземеш вместо мен.

Мик се усмихна. Беше толкова искрена, все едно беше въпрос на живот и смърт.

— Бих могъл да ти помогна, ако знаех какво е това тайнствено нещо.

— Тетрадка, в смисъл голям бележник, светлосиня кожа, без подплата. Майка ми ги поръчваше специално от една фирма в Южна Каролина. Използваше едни и същи от години. Нещо средно между работен бележник и дневник. И с него може да има и едно стихотворение.

— И си даваш толкова труд за едно стихотворение?

— То е… важно.

— Сигурно. — Той направи пауза, за да й даде възможност да каже още нещо, но тя мълчеше. Той продължи: — Ще трябва да ми обясниш някои неща, Сам. Ако у Раф има нещо, което е твое, защо просто не му го поискаш?

— Защото казва, че не е у него. — Тя го изгледа презрително.

— Значи може и да не е.

— Знам, че е.

— Значи трябва да говориш с адвокат.

— Да бе, как не! Раф е от най-острите умове в правото. Не ми се вярва да мога да го победя в съда.

На Мик му се струваше, че се въртят в кръг.

— Щом знаеш къде е, как така не го взе онази вечер? — попита я.

— Тогава не знаех. Но сега знам. Поне така си мисля.

— Ами отиди и си го вземи.

Тя поклати глава.

— Вече сигурно са сложили свястна ключалка на прозореца. — Мик я гледаше неразбиращо, така че тя обясни: — Тогава влязох през един прозорец на горния етаж.

— Нямаш ли ключ?

— Не. Лола не иска да й се напомня, че мъжът й е имал истинска партньорка и съпруга. Но според мен Раф просто я използва като оправдание. Не ме иска в къщата.

Мик не каза нищо. Помисли си, че Раф може да има основателна причина да се опасява от доведената си дъщеря. Погледна лепенката на дланта й.

— Там ли се поряза?

— Да.

— Падаш си по катеренето?

— Изобщо не.

— Тогава?

Тя сви рамене и отвърна:

— Трябваше да го направя.

Докато келнерът им сервираше напитките, Мик я гледаше внимателно. „Трябваше да го направя“. Ехо от Грейс Хобдън. Но Сам изобщо не приличаше на Грейс Хобдън, съвсем не. Грейс Хобдън беше ненормалница от предградията, убийца, предрешена като нормална домакиня. А Сам изглеждаше така, сякаш никога нямаше да бъде нормална домакиня. Но имаше най-забележителните очи — сиво-зелени и дълбоко поставени, и изразителни тъмни вежди. Ако не беше толкова безмилостно сериозна, дори можеше да му се стори привлекателна. Тя повече отговаряше на неговия вкус, отколкото розовата и руса безмозъчна Лола, това беше сигурно.

— Много ми се иска да можех да ти помогна — започна той, — но…

— Можеш. Вземи дневника.

— Съжалявам, Сам.

— Не, Мик. Не си разбрал. Не те моля за услуга. Трябва да го вземеш.

— Трябва ли?

— Да. — Тя срещна погледа му, всякаква слабост беше изчезнала. — Не можеш да ми откажеш.

— Разбира се, че мога…

— Тогава ще кажа на Раф за теб и Лола.

— Не ставай жалка. Знаеш, че между мен и Лола няма нищо. И не е имало.

— И какво от това? Обзалагам се, че никой от двамата не е казал на Раф за онази вечер, когато беше у тях, нали? — Изчака го да отрече и се усмихна, когато той не каза нищо. — Двамата с Лола ще отричате, но той ще очаква точно това, нали? И дори да ви повярва, съмнението никога няма да изчезне.

— Заплашваш да наговориш на Раф куп лъжи за мен и Лола?

— Именно.

— Ще трябва да му кажеш, че и ти си била там.

— И какво от това? Нямам какво да губя. Освен това рискът си струва.

Мик я изгледа втренчено. Тя също го гледаше, без да мига, очите й бяха като твърди зелени камъчета. „Забрави за това дето била привлекателна! И пираните са по-симпатични“.

— Това е изнудване — каза той. — Да не говорим, че е лъжа.

— Както кажеш. — Тя сви рамене.

— И дори не е вярно.

— Нали затова е лъжа.

— Мамка му! Сериозно ли говориш?

— Рискувах живота си да взема дневника, така че няколко лъжи и малко изнудване са нищо работа. Да, сериозно говоря, Мик. Ужасно сериозно.

— Мамка му! — повтори той. Рискувала си била живота! Каква глупост! Беше по-откачена, отколкото си мислеше. Вбесен, той избута стола си към стената колкото можа по-далеч от масата. Беше готов да избухне на мига и да й каже какво да направи с шибания дневник на майка си. Но после осъзна, че ако заканите й са истински, може да му се наложи спешно да си търси нова работа още този месец. — За бога, Сам, не обичаш да ти е лесно, а? — каза ядосано. — Ако просто ми беше обяснила за какво става дума, ако дори беше пуснала едно „моля“ или „благодаря“, сигурно така и така щях да ти помогна. — Не беше съвсем вярно, но се почувства по-добре, като го каза, така поне се справяше с несправедливостта на ситуацията. — Но не! Трябваше да пристъпиш направо към извиването на ръце.

— Раф ти е шеф. Защо да помагаш на непозната да му отнеме нещо, което той иска?

— Може пък да те съжаля?

Неправилна реплика. Лицето й, което и досега не беше особено открито, се захлопна като капан.

— Спести си съжаленията. Искам единствено дневника на Кърстен. Ако подозрението ми е правилно, ще го намериш под капака на рояла в гостната на Раф.

— Откъде знаеш?

— Защото така направиха в „Казабланка“, което случайно е любимият му филм. Раф обича подобни паралели.

Работата изглеждаше обречена, а и той нямаше намерение да я върши.

— Казах ти. Онази вечер у тях беше единичен случай.

— Е, значи просто ще трябва да стане двоен.

— Ами ако не е там?

— За твое добро се надявам да е там. Просто отиди и го вземи.

Тя стана, огледа се за сервитьора и поиска сметката. Мик не възрази — никога не беше изпитвал по-малко желание да почерпи някого. Когато тя изрови от портмонето си необходимата сума, той също стана и каза хладно:

— Ще ми дадеш ли телефона си, или и него трябва да открия сам?

— Ето. — Тя извади от джоба си тефтерче и написа на една празна страница няколко цифри. Откъсна я и му я подаде. Мик въведе номера в палмтопа си, смачка листчето и го хвърли в пепелника. Тя се поколеба, после каза:

— Благодаря. — Устните й се разтегнаха. Пиранята почти се усмихна.

Но що се отнасяше до Мик, беше прекалено късно за любезности.

— Не ми благодари. Ще се видим, Самфир.

Очите й се разшириха.

— Всички ме наричат Сам — каза му. Както беше предположил, тя очевидно мразеше пълното си име и той я разбираше. Да отидеш в ново училище с подобно име… другите деца сигурно си умираха от кеф. Да си дъщеря на известна поетеса едва ли беше леко. „Самфир и други стихотворения“ — това беше първата стихосбирка на Кърстен Уолър. Беше го открил, докато се ровеше в интернет. Посветена беше на единственото й дете. Жалко, че мрежата не беше изплюла и някое предупреждение за опасност. Можеше да му послужи.

— Жалко. Самфир е толкова красиво име.

Тя вдигна рамене, обърна се и без да се сбогува, тръгна към изхода, почти влачеше калъфа с челото. Раменете й бяха приведени така обезсърчено, че той почти я съжали. Почти. На тротоара тя изправи гръб, сякаш се насилваше да не се поддава на слабостта, и тръгна през тълпите в лятната вечер.

Мик си поръча още бира. Не го бяха изнудвали досега, а бирата му помагаше да свикне с тази новост.

Не че имаше намерение да се остави да го тормозят или заплашват да направи нещо против волята си, но трябваше да си състави стратегия.

Приличаше на избор между това да се поддаде на изнудването или да избяга в Южнокитайско море. Сам изглеждаше достатъчно луда да изпълни заканите си, но Мик не смяташе да се поддава. Сред приятелите си беше известен като мека душа — би направил почти всичко, ако го помолят учтиво, както беше открила Лола, — но ако го притиснеха, ставаше удивително упорит.

Всъщност донякъде беше искрен — Самфир беше хубаво име. Май беше някакво диво ядливо растение^[3]. Не само красиво, а и полезно.

Изобщо не й отиваше.

9.

Лола изпищя.

Цяла сутрин й се искаше да се разпищи, но това беше, защото семейството на Раф се очакваше за вечеря, а предстоящото идване на Бригадата на откачалките беше достатъчно да накара всеки да пищи. Това обаче беше различно. Не беше подготвен писък — беше си съвсем спонтанен.

Стоеше на прага на свободната стая. Една от най-хубавите стаи в къщата, на втория етаж, в лошите времена на брака на Раф стаята на Сам, и от известно Лола време възнамеряваше да я колонизира. За нещастие майката на Раф също я харесваше и тъкмо затова Лола се беше качила тук с ваза лалета. Сега лалетата и вазата се бяха пръснали по земята.

Но от писъка й олекна, така че изпищя още веднъж. Нищо не може да се сравни с едно хубаво нищене. Жалко, че в къщата нямаше кой да я чуе.

Изтича в господарската спалня и грабна телефона.

— Раф, ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

— Ох, слава богу! Слава богу! Ужас! Ужас!

— Какво има пък сега? Да не си си счупила някой нокът?

— Някой е влизал в къщата. Навсякъде има стъкла. Ужасно!

— Обади ли се на полицията?

— Не.

— Ами обади се.

— Добре.

— Този, дето е влязъл… там ли е?

— Не знам. Мисля, че си е отишъл. Но знам кога е станало. О, Рафи, толкова ме е страх! Ще дойдеш ли? Моля те!

— Знаеш, че не мога. Влизам в съда. И не ме наричай Рафи.

— Ох! — Лола захленчи.

— Виж, ще пратя някой при теб. А ти се обади в полицията, става ли?

— Става.

Лола набра номера на полицията, задъхано разказа за строшения прозорец на майчинския глас на другия край на линията, след това отиде да се облече. И за миг не й хрумна, че натрапникът все още може да е в къщата, ако изобщо някой бе влизал. По листата, които вятърът беше навял през строшения прозорец, съдеше, че е станало преди няколко дни, вероятно когато Раф беше в Бейзъл и беше забравил да пусне алармата, а тя беше на парти. Но не беше лошо да пораздвижи нещата. Когато Раф беше зает на работа — а това беше така през повечето време, — дните бяха дълги и отегчителни и няколко плещести полицаи можеха да пооживят нещата.

Беше поредният горещ ден. Тя се преоблече в бикини — две лентички плат на гърдите и чатала, уви се хлабаво в един шал, като в саронг, оправи си грима и излезе в градината да чака веселбата да започне.

 

 

— Какво правиш тук, да те вземат дяволите?

Мик Брейди беше последният човек, когото очакваше да види. Беше забравила, че работи с Раф. Стоеше на най-горното стъпало. Беше с разкопчана на врата бяла риза, униформената строга адвокатска вратовръзка беше разхлабена, сакото на костюма беше преметнато на едната му ръка. Носеше куфарче и не изглеждаше особено щастлив, че пак е в дома на Раф в Холанд Парк.

— Раф ме праща — каза спокойно той. — Каза, че имало крадци.

— А, да.

Мик погледна настрани към полицейската кола, паркирана пред къщата.

— Вече си повикала полицията.

— Да. Съжалявам, че ти изгубих времето.

— Може все пак да вляза да огледам. Нали трябва да докладвам на Раф.

Лола се отмести и го пусна да влезе. Беше забравила колко е привлекателен с гъстата си кестенява коса и тютюневите очи, което беше бонус, тъй като никой от двамата полицаи, които бяха дошли, не беше неин тип. Всъщност не бяха ничий тип. Двамата полицаи — единият висок и кльощав, а другият — нисък и дебел, тъкмо излизаха от гостната, когато тя затвори вратата след Мик. Високият, който точеше лиги по голите рамене и дългите загорели крака на Лола, каза:

— Събрахме цялата информация, която ни трябва засега. На ваше място веднага щях да се свържа с фирмата за алармената инсталация. Системата трябва да е регистрирала, ако нещо е било хвърлено през прозореца, дори никой да не е влизал в къщата.

— Добре. Ще го направя още днес.

Усмивката, придружаваща думите й, беше основно за Мик. Тя нагласи саронга, който се беше смъкнал на гърдите й.

— Ако искате още нещо… — предложи високият полицай с надежда и гласа, — веднага ни се обадете.

— Ще го запомня, полицай.

— Ще ви държим в течение на разследването — каза ниският дебел полицай.

— Благодаря.

Лола затвори входната врата след тях, обърна се и каза на Мик:

— Кафе?

— Само вода.

— Добре. — Тя тръгна към кухнята. Опитваше се да си спомни — сега, когато Мик се беше появил така неочаквано, — точно какво се беше случило между тях онази вечер. Доколкото си спомняше, бяха изпитали взаимно привличане. Сега, на дневна светлина, й беше ясно защо, но не се беше случило нищо особено. Обаче дали беше, защото тя му бе отказала, или защото той й бе отказал, или защото и двамата не бяха успели да се престрашат, или защото бяха заспали и после той си беше тръгнал — изобщо не беше сигурна. При всички положения се радваше, че той е тук, и се радваше, че е по бикини.

Беше вярна на Раф и се надяваше връзката им да продължи вечно, но той беше някак… пораснал и сериозен и понякога беше забавно да се мотае с мъже малко по-близки до нейната възраст.

Знаеше, че Мик я гледа, докато върви след нея към кухнята. Предположи, че гледката му харесва. Все пак харесваше на всички, нали?

— Откъде са влезли? — попита Мик.

— От горния етаж. Ще ти покажа. — Тя бръкна в хладилника и извади бутилка минерална вода. — Газирана?

Той кимна.

Тя мълчаливо му наля. Тишината нагнети между двамата приятно напрежение.

Мик взе чашата и попита:

— Ти каза ли на Раф, че те върнах тук от партито в събота?

— Върнал си ме? Аз да не съм пощенска пратка?

— Каза ли му?

— Защо питаш? Да не би да се е държал подозрително?

— Просто се чудех.

— Не. — Тя го изгледа невъзмутимо. — А ти?

— Не. Не ми се стори важно…

На Лола това не й хареса. Все едно не мислеше, че тя си заслужава да я спомене. Каза обидено:

— Раф може да не мисли така. Понякога е доста ревнив. Дори когато няма причини.

— Може да е благодарен. Че съм те изпратил де.

— Може. — Лола го изгледа втренчено. Въпросът му и признанието, че нито един от двамата не беше казал на Раф, обгръщаше срещата им в тайнственост, която изведнъж стана сексуална.

Въпреки че между тях не се беше случило нищо — е, нищо особено де, — щеше да е невъзможно да кажат на Раф сега, след като бяха минали няколко дни.

Мик остави чашата на гранитния плот и каза:

— Покажи ми откъде са влезли.

— Закъде си се разбързал?

— Трябва да се връщам в кантората.

— Кантората. — Лола го каза с презрение. „Кантората“ винаги й се пречкаше. Мъжете като Мик и Раф просто я използваха като извинение, като нещо, зад което да се скрият, когато не искаха да се съобразят с нейните планове. За нея „кантората“ беше парвенюшкият вариант на дядовата й барака в градината, оборудвана с електрически чайник и опръскан с боя транзистор. — Ще ме умориш от скука. — Темата за кантората беше изоставена.

Тя го поведе по стълбите, минаха през първия етаж, който беше изцяло зает от огромната спалня, в която спяха с Раф, с по една баня и едно помещение за дрехи във всеки край, и се качиха на втория, където беше свободната стая.

— Тук — каза и отвори вратата на стаята, която някога беше на Сам.

Мик мина покрай нея. Стъпваше внимателно, за да не настъпи лалетата, които Лола беше изпуснала. После погледна строшения прозорец, стъклата по килима и клонките бръшлян, които вече бяха плъзнали през дупките.

Надникна през прозореца към вътрешния двор.

— Господи! — възкликна. — Доста е високо. Как са се качили според теб? Със стълба?

— Нямаме стълба. А и според мен е доста подозрително да мъкнеш стълба посред нощ.

Той рязко се извърна.

— Защо посред нощ?

— Ами… трябва да е станало онази вечер, когато се видяхме на партито. Нали си спомняш, че когато се върнахме, алармата не беше включена? Раф е забравил да я пусне на излизане, но няма как да го кажа на полицията, нали?

— Защо?

— Как защо — заради застраховката.

— Откраднато ли е нещо?

— Не знам. Всъщност мисля, че никой не е влизал. Най-вероятно са били хлапета — метнали са камък.

— Намери ли камък?

— Не, но… Може да е паднал отвън. — Гласът й заглъхна.

Мик продължаваше да гледа през прозореца. Подръпна бръшляна, за да провери колко е здрав.

— Лудост — промърмори. — Тоя, дето се е качил, явно е ненормален.

— Ако се е качил — поправи го Лола.

— Да проверим градината.

— Защо?

— Да видим как е влязъл.

— Има ли значение?

Мик не отговори. Вече беше тръгнал надолу по стълбите към кухнята. Двойните врати водеха към оранжерията и оттам в градината. Лола започваше леко да се дразни от решимостта на Мик да се прави на детектив. Беше застанал насред вътрешния двор, вдигнал глава, и оглеждаше задната стена на къщата. Под този ъгъл профилът му и извивката на шията му се очертаваха много хубаво. На Лола й хрумна, че ако някога реши да изневери на Раф — и, да си го кажем направо, все някога щеше да се случи — май нямаше да намери по-добър вариант от Мик Брейди.

— По-скоро е трети етаж, ако броиш сутерена. — Да не искаше крадците да получат медал за храброст? — Как е възможно да искаш нещо толкова силно, че да рискуваш да си строшиш врата?

Лола реши, че говори за нея, и се разсмя.

— Да не съм луда да се катеря по стените?

Мик бърчеше вежди, все едно се опитваше да реши нещо. С известно раздразнение Лола се сети, че няма предвид нея. Той обаче неочаквано се ухили и попита:

— Поканата за кафе важи ли още?

— Да. Ако имаш време.

— Е, Раф ще разбере.

Влязоха в къщата. Лола смля кафе. Питаше се какво точно що разбере Раф според Мик.

Мик неочаквано каза:

— Представяш ли си как решаваш да намушкаш съпруга си с нож? Да го убиеш?

Тя бавно се обърна.

— Светски разговори ли водим?

— Раф ме натовари с едно дело. Една жена, Грейс Хобдън, наръгала съпруга си, докато спял. Не мога да я разбера.

— Може би не знае защо го е направила. Може да е било импулс.

— Или това, или е било много добре преценено. Не мога да реша.

— Тя каква е?

— Най-обикновена. Поне на пръв поглед. И там е целият проблем.

— Хубава ли е?

— Да, но не е мой тип.

— Който е?

Мик се усмихна.

— Ами, дългокраки блондинки, които се разхождат из къщи по саронг.

— Виж ти.

Тя наля кафе, подаде му чашата, но той веднага я остави и попита:

— Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се. Има една до оранжерията.

Сигурно не я чу, защото се качи по стълбите, при това взе куфарчето си. Когато се върна, изнесоха кафетата в градината и си говориха за общите приятели, у които се бяха срещнали. Лола го попита дали ще остане за обяд — беше готова на всичко, за да не мисли за предстоящото идване на жените от семейството на Раф, — но той каза, че трябвало да се връща. В кантората естествено. То пък една изненада.

Докато го изпращаше, се облегна на касата на вратата — саронгът й се плъзна по гърдите й и смъкна горнището на банския още по-надолу — и каза:

— Нали няма да кажеш на Раф за събота вечер, без да ме предупредиш? Не искам да си вади погрешни заключения.

Той погледна гърдите й.

— О, недей да се притесняваш за това. — Ухили се и я целуна по бузата. — Не смятам да му казвам, както и ти, така че как би могъл да разбере? Чао, Лола. Ще се видим.

— Чао.

Мик забърза към метрото на Холанд Парк. Когато тя вече не можеше да го чуе, извади телефона си и набра номера на Сам.

 

 

— Чакай, дай да ти помогна.

— Благодаря. — Лола се наведе напред и подаде на Джони кутията с чаените свещи и няколкото големи свещи за масата, носеше ги под мишница.

— Добре си се запасила — каза той с усмивка.

— Искам малките свещи да очертават пътеката, така че като се стъмни, да изглежда като река от светлини.

— Чудесно. — Той клекна и почна да ги реди. — Така ли?

— Може и по-нагъсто. Имам много.

Започнаха да подреждат свещичките от двете страни на пътеката чак до масата в другия край на градината. Бяха ги изгонили от кухнята, където готвеше Раф, с помощта или поне в компанията на Мириам и майка им. Раф беше амбициозен и взискателен готвач и беше по-добре да не му се пречкат, ако нямаш цял живот тренинг. Преди година Джони прекарваше летните вечери в градината с Кърстен, докато половинките им хвърляха продукти в тенджерите и счукваха, стържеха и разбиваха. Сега беше Лола. Като се имаше предвид начинът, по който кланът Хаус сякаш се консолидираше, когато тримата бяха заедно, животът беше по-лек, ако партньорите им сключеха защитен съюз.

Докато Лола се любуваше на резултатите от работата им, Джони наля по чаша пенливо „Сомюр“.

— Благодаря. И наздраве. Обичам свещи, а ти? Раф не може да ги търпи в къщата, дори ароматичните. Побъркан е на тема противопожарна безопасност.

— Нищо чудно.

Лола наклони глава на една страна и го погледна въпросително.

— Така ли? Защо?

— Не си ли чувала историята?

— Коя история?

Джони въздъхна. Раф не беше казал и на Кърстен и трябваше Джони да й разкаже една октомврийска вечер, когато бяха на почивка в Южна Франция и тя безгрижно печеше кестени в камината. Един изскочи от металния тиган и прогори килима. Раф и Мириам изпаднаха и див ужас.

— Баща им е загинал при ножар — каза Джони.

Очите на Лола — които съвсем не бяха малки — станаха напрано огромни.

— Наистина?!

— Раф е бил на пет или шест, а Мириам на десет. Един неделен следобед татко им се качил в спалнята да подремне. Предполага се, че е заспал с цигара в ръка и се е задушил от дима. Даяна извела децата, но той загинал. Цялата къща изгоряла.

Лола погледна къщата. Виждаха силуета на Раф — сновеше из кухнята от масата към печката и обратно.

— Бедното дете — каза тя. — Дали затова сънува толкова кошмари?

— Още ли сънува кошмари?

— През няколко дни. Но никога не ми е казвал за пожара.

— Той не говори за това. Знам го от Мириам. — Поколеба се. — И то след като бяхме женени вече от година.

— Знаех си аз, че има нещо — замислено каза Лола. — Раф се променя, когато е със семейството си. Те са близки, но не е обикновена близост, нали? Човек не би казал, че са много привързани един към друг.

Лола се издигаше в очите на Джони, но той отвърна лоялно:

— Те са сплотено семейство.

— Очевидно. Но не оставаш с усещането, че им е приятно да са заедно, нали? По-скоро не могат да избягат от това. Като центробежна сила, само че наопаки. Как се казваше това?

— Центростремителна.

— Точно така. Все едно не могат да се откъснат един от друг дори ако искат.

— Подобни трагедии често сближават оцелелите.

— Сигурно си прав. Всъщност може би затова Даяна винаги изглежда някак… знам ли… застинала. Все едно реалността е прекалено тежка, за да се изправи пред нея.

— Ти май не си само хубаво личице и цици. — Джони пак напълни чашите. Седяха в приятно мълчание, вече се смрачаваше.

— Радвам се, че с Раф се събрахте, Лола — каза Джони. — Ти му действаш добре. Кърстен все казваше, че половинките на Хаус трябва да стоят рамо до рамо; предполагам, че защото те тримата са много близки.

Лола го дари със зашеметяваща усмивка.

— Ще стоя рамо до рамо с теб по всяко време, Джони.

— Добре. Не възразяваш, че споменавам Кърстен, нали?

— Не, разбира се. Чувствам се застрашена единствено от по-млади и по-хубави от мен жени. Защо да се притеснявам от някаква стара умряла нещастница?

— Какво?! — Внезапната й грубост го изненада. Задъха се, както ставаше обикновено, когато хората бяха преднамерено жестоки.

Тя сигурно усети, че е прекалила — вероятно шампанското си казваше думата, — защото каза отбранително:

— Е, тя наистина е мъртва и сигурно й е било много кофти, щом като се е самоубила, нали?

Джони остави чашата си. Свъси вежди. И каза внимателно:

— Кърстен беше най-блестящата и удивителна жена, която съм срещал. Смъртта й е ужасна, ужасна трагедия. Никога недей да говориш за нея по този непочтителен и отвратителен начин. Ясно?

— Ясно. Щом казваш. — Лола изля остатъка от бутилката в чашата си и погледна към вратата на оранжерията. Мириам беше излязла и идваше към тях. Лола каза небрежно:

— Ходил си при Кърстен миналата зима, когато е била в Щатите, нали?

— Да. Защо?

— Просто питам. Здрасти, Мириам. Как върви вътре?

— Добре — каза Мириам, но всъщност гледаше подредените от Лола свещи с обичайната си угрижена физиономия. — Наистина ли трябва да има толкова много свещи?

Джони стана и я прегърна.

— Не се притеснявай, мила. Съвсем безопасно е. — Гледаше да е с гръб към Лола, не искаше да вижда доволната й усмивчица. Мислеше си, че ги е прочела като книга, но нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.

 

 

— Някой да иска бренди?

Раф се облегна на стола с доволна въздишка. Вечерята беше приключила — и беше триумф. Беше ненадминат готвач, на практика на професионално ниво, и се беше доказал още веднъж, което го правеше доволен.

Лола облиза последните остатъци шоколад от лъжичката си и каза.

— Жестоко!

— Хм. Щеше да е по-добре с несолено масло — каза той. Но си личеше, че е удовлетворен.

— Наистина беше много вкусно — каза тя.

Той я гледаше как облизва устните си от шоколада. Неясно защо готвенето винаги го правеше зверски похотлив. И по-добре — иначе тя щеше да настоява всяка вечер да ходят на ресторант.

— Бих пийнал едно бренди — каза Джони и извади дебела пура.

— Ще ти донеса — каза Мириам, стана и почна да вдига чиниите.

— Остави ги, мила — каза Джони. — Изглеждаш уморена.

Лола знаеше, че точно сега би трябвало да скокне и да почне да се прави на усърдна хаусфрау, но мразеше да бърза с разчистването, а и щом Мириам искаше да се натяга и да се прави на семейната Пепеляшка, коя беше тя, че да се намесва?

— Не, аз ще го донеса — каза Раф. — Мириам, седни и си почини.

— Почивка? — възкликна Джони. — Тази дума я няма в речника на Мири.

Раф хвърли поглед към Лола. Одобряващ. Лола правеше топчета от разтопения парафин.

— Значи трябва да взима уроци от Лола.

Лола го замери с едно топченце, но той вече се беше обърнал и тръгваше към къщата. Даяна я изгледа укорително, но не каза нищо. Даяна никога не правеше забележки, което напълно устройваше Лола. Особено когато Раф беше в толкова добро настроение.

Раф се забави. Беше прекалено да се надява, че е започнал да нарежда съдовете в миялнята, а утре чистачката нямаше да идва, така че Лола сигурно сама трябваше да се потруди — не че се оплакваше. Джони говореше за ремонтите, които трябвало да направят в Уордли, с кулата било най-сложно, защото трябвало да се посъветват с много хора заради статута й на паметник на културата…

— Мириам! — прогърмя гласът на Раф. Бяха толкова погълнати от приказките на Джони, че не го бяха забелязали да идва по пътеката. Лола веднага видя, че е вбесен.

— Мириам, ти да не си… — И не довърши въпроса, само гневно изгледа Мириам; толкова беше вбесен, че за първи път Лола почти я съжали.

Даяна неспокойно се покашля и каза:

— Тези септемврийски вечери са толкова приятни. И трафикът почти не се чува.

— Ти ли го взе? — попита Раф.

Очите на Мириам бяха опулени. Широкото й плоско специфично за рода Хаус лице винаги напомняше на Лола на някакво земноводно. Стресната, сега приличаше на жаба повече от всякога. Но след това Мириам ненадейно се усмихна.

— Кое, Раф? Нещо ти е изчезнало ли?

— Да, дявол да те вземе!

— Какво? — попита Джони.

— Мириам знае — каза Раф.

Джони се обърна към жена си:

— Мири?

Тя не отговори, но като по чудо тревожната бръчка, която беше на челото й цяла вечер, изчезна. Изглеждаше почти развълнувана.

Раф се надвеси над тях.

— Какво направи с него? — попита настойчиво.

— Не е у мен — каза тя.

— Кое? — попита Джони.

— Не ти вярвам. Кога го взе? — попита Раф.

— И без това не е твой — каза Мириам.

— Това си е моя работа — каза Раф.

Даяна шаваше неспокойно, както винаги, когато имаше дори намек за неприятности. Каза:

— Стана ли вече десет? Време е да гледаме новините.

— Джони, трябва да тръгваме — каза Мириам.

— Не бързай — каза Раф. — Трябва да съм сигурен, че не си го взела.

— Претърси ни, като искаш — каза Мириам.

— Това е смешно! — възкликна Джони. — За какво говорите?

Раф се стовари върху един стол и закри очи с ръка.

— Дневникът на Кърстен — каза. — Последният й дневник. Взех го от Гъл Котидж, когато отидох там със Сам, след като Кърстен умря… Той… Мислех, че е по-добре да го пазя в тайна.

Джони се намръщи.

— Но тези неща сега не са ли на Сам? Вие с Кърстен бяхте разделени и…

— Никога не сме били официално разведени.

— Но все пак Сам е взела всичките й други книжа. Какво му е различното на този последен дневник? Сам трябва да вземе и него.

— На теория да, но на практика… — Раф въздъхна. — Виж, цялата тази история е достатъчно тежка за Сам. Просто се опитвах да я защитя.

— Да я защитиш? От какво?

Раф не отговори веднага.

— Сам — каза замислено, обърна се към Лола и попита: — Кой е идвал тук днес? Сам идва ли?

— Разбира се, че не. Щях да ти кажа — каза Лола.

— Кой друг?

— Ами никой. Освен двамата полицаи. Сигурна съм, че не са взели нищо.

— Не са те.

— Ами този мъж, който работи за теб? — Лола се намръщи, все едно се мъчеше да си спомни. — Ник…

— Мик Брейди — каза Раф. — Не, той няма нищо общо. Сам трябва някак да е влязла. Но как е разбрала?

Въпросът увисна във въздуха.

Лола беше стъписана. Беше видяла дневника на Кърстен, когато Раф се върна от Гъл Котидж след смъртта й. Беше доста разсеян и го беше оставил в стаята, където държеше дрехите си, и тъй като всичко свързано с вече покойната му съпруга събуждаше любопитството й, тя го разгледа, но бързо загуби интерес. Ако вътре имаше някакви сочни подробности за секса с Раф или някакви тайни любовници, може би щеше да упорства, но имаше основно откъси от стихове за птици и разни поне според нея абсолютно безинтересни неща.

Даяна се усмихна и каза:

— Раф, каква прекрасна вечер. Благодаря ти. И на Лола. Наистина беше чудесно.

Раф си наля коняк и разклати чашата.

— Точно така, майко. Ние сме едно голямо щастливо семейство. Нищо никога не се променя.

— Да, прекрасна вечер — повтори тя. — Чудя се дали пак ще можем да поседнем навън тази година.

— Прогнозите са за бури с гръмотевици — каза Мириам.

Раф стисна главата си с ръце.

 

 

Даяна седеше на крайчеца на леглото и слушаше как Раф и Лола трополят в стаите долу. Опитваше се да мисли за практични неща — за превъзходния шоколадов мус, който беше направил Раф, за това колко беше хубава градината, осветена от свещи, за капнатото на полата си — но някъде дълбоко в нея се спотайваше ужас, който не искаше да си иде. Насили се да мисли какво ще прави утре. Трябваше да отиде да потърси дамаска за едно кресло. Щеше да вземе мостри, да си ги отнесе вкъщи и да избере на спокойствие. Няма смисъл да прибързваш с толкова важни решения. И трябваше да купи кристал за сватбата на съседската дъщеря. Това щеше да й отнеме по-голямата част от следобеда.

Ужасът обаче не се махаше. Струваше й се, че нещо се промъква в мрака, опасност, като вълна, която се плиска по ръба на малкото й семейство. Винаги изпитваше поне малко страх — не можеше да си представи живота без страха, — по напоследък нещата се бяха влошили. Много.

Легна в леглото и се зави. Лежеше и се взираше в мрака.

Трябваше да запази спокойствие. Но как?

Това винаги беше най-трудният въпрос.

 

 

Раф затвори телефона и си развърза обувките. Лола — беше проявила забележителен такт и си беше легнала, без да му задава въпроси — или спеше, или се правеше, че спи. Всъщност нямаше значение.

Трябваше да унищожи дневника веднага щом го прочете. На няколко пъти беше на ръба да го направи — в офиса имаше машина за рязане на хартия. Домашният боклук винаги е най-лесният начин да изгубиш нещо. Но не успя да го направи. Когато прочете дневника — първо набързо, после внимателно в деня, след като беше открито тялото на Кърстен, беше изумен как дневникът връща гласа й към живота. Прекрасният й неповторим глас. Провлечените гласни от Средния запад, които придаваха аромат на всяка фраза, бавни и целенасочени като река, която постепенно напредва към морето. Липсваше му усмивката й, липсваше му смехът й, липсваше му топлият аромат на кожата й до неговата, но повече от всичко му липсваше гласът й. Гласът, който никога вече нямаше да чуе. И всеки път, когато понечеше да унищожи дневника, откриваше, че не може. Това беше последното останало от нея. Не можеше да участва в унищожението му.

А сега вече бе прекалено късно.

Слабостта ли го беше спряла, когато все още имаше възможност да го стори?

 

 

— Трябва да се обадя по телефона — каза Мириам, когато с Джони се върнаха в тесния си лондонски апартамент. След смъртта на Антъни се беше наложило да продадат хубавата си къща в Ландбрук Гроув, за да платят данъците за наследството, но за щастие им останаха малко пари и си купиха малък апартамент близо до Глочестър Роуд. Джони често го използваше, когато беше в Лондон през седмицата. По работа — казваше. Въпреки че тя невинаги беше съвсем сигурна в това.

— Нямо да се бавя — каза му.

— Добре, мила. — Той влезе в спалнята. Тя погледна захлопнатата врата и в сърцето й се надигна познато безпокойство. „Добре, мила“. Напоследък любезностите му бяха машинални. Истинската нежност и чувствата си бяха отишли отдавна. Той беше мил и верен, тя го знаеше още когато се омъжи за него и това беше една от причините да го избере. Но не беше най-важната. Най-важната причина беше, че е приятел на Раф, вероятно първият му истински приятел, и тя инстинктивно знаеше, че може да загуби Раф, ако бъде изключена от приятелството им. Раф беше заел мястото на покойния им баща и я беше предал на Джони в църквата — на най-добрия си и донякъде единствения си приятел. Беше я предал. Колко странен израз. Всъщност не я беше предавал. Джони беше станал част от семейството, това беше единствената промяна. Кръгът оставаше ненарушен.

Кръгът никога не трябваше да се нарушава.

Точно затова трябваше да вземе дневника. За щастие познаваше човек, към когото можеше да се обърне в такъв момент. Запрелиства телефонния указател и стигна до буквата К.

Е, имаше смисъл. Човек вика някой да му смени стъклото на прозореца, да му отпуши канала или да му поправи колата. Защо не и за това?

Когато затвори, Мириам остана неподвижна известно време. Чувстваше се изцедена. Не уморена, а някак изстискана, както винаги, когато действаше решително, а това не се случваше често. Никой не можеше да каже, че го прави често.

Чувството беше приятно обаче. Някакво облекчение, от което сякаш се понасяше във въздуха.

Когато се носеше така, спомените ставаха почти поносими. Спомни си къщата, в която живееха, преди баща им да умре — боядисана в бяло къща с врата и пет прозореца точно като на картинките, които рисуваше малкият Раф с новите си цветни моливи.

Наистина ли изглеждаше така? Или паметта й си правеше шеги?

Поредната гореща вечер в града. Не се дишаше.

 

 

Раф идваше през поляната към къщата. Кученцето беше в ръцете му — кучето на татко. Раф знаеше, че му е забранено да си играе с него.

Да не би да беше забравил какво става, когато не слуша? В стаята нямаше въздух, това беше проблемът. Мириам се давеше. Задушаваше се.

— Сега ще те науча! — каза татко предния път, когато Раф беше взел кученцето без позволение. — Урок, който няма да забравиш. Донеси ми морското си свинче, Раф.

Мириам не харесваше особено морското свинче. Преструваше се, защото Раф го харесваше и защото човек трябва да обича животните, но Тъпенс имаше кръгли черни очета с едно-единствено изражение и дълги нокти, които драскаха, ако не го държиш както трябва.

Раф донесе домашния си любимец и застана до татко им, а той изкопа дупка в градината, където бяха вадили картофите и земята беше рохкава и лесна за копане. Дълбока дупка. Татко сложи Тъпенс в една кутия и я затвори. Чуваха как Тъпенс драска и се мъчи да се измъкне. Татко натисна капака, сложи кутията в дупката, засипа я и утъпка пръстта. Мириам плачеше, а Раф само гледаше. Като че ли не разбираше какво става.

Погледна татко си, когато той заравни пръстта.

— Сега може ли да си поиграя с него?

— Утре — каза татко му.

И тогава Раф запротестира:

— Ама той не иска да стои в кутията! Не може да диша!

Докато татко им ги влачеше към къщата, те пищяха. Не ги пусна, въпреки че Мириам стоя будна цяла нощ, представяше си. А на сутринта, когато се затичаха през окъпаната в роса градина и изровиха картонения ковчег, Тъпенс беше вкочанен и студен.

Татко им ги намери, усмихваше се.

— Нека да ти е за урок, Раф. Другия път, когато не ме слушаш, ти ще си в кутията. Разбра ли ме?

А сега Раф отново беше непослушен и нещо се беше случило с кучето. Този път Раф щеше да бъде наказан и заровен под земята…

 

 

— Добре ли си, мила? — попита Джони.

Мириам се обърна към него в тъмнината. Той не виждаше сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Прегърни ме — каза тя. — Прегърни ме!

10.

Просто не можех да издържам повече

— Защо, за бога, не ни каза веднага? — Раф беше настръхнал от безсилие.

— Не мислех, че е важно.

— Не е важно? Че си имала любовник? Нали ти е ясно, че обвинението ще умре от щастие?

Грейс Хобдън го зяпна неразбиращо. В такива моменти широкото й бледо лице напомняше кравешка муцуна. Затворническата храна и без съмнение солидното количество медикаменти изобщо не бяха подобрили външния й вид. Беше напълняла, косата й висеше на безжизнени кичури около лицето й. Чоплеше неспокойно кожичките на ноктите си. Мик я гледаше с някакво смутено очарование и се опитваше да си представи как тази наглед обикновена жена взима кухненския нож и го забива в търбуха на спящия си мъж. Видеоклипчето, което се опитваше да прожектира в ума си, непрекъснато засичаше. Просто не ставаше. През цялото време си беше мислил, че някакво парче информация липсва — може би ключът беше в тайнствения любовник.

Алън Колдър, правният консултант на Грейс Хобдън, каза:

— Грейс, трябва да се помъчиш да ни помогнеш. — За втори път всички се срещаха с нея. Не че тя отказваше да сътрудничи, по-скоро сякаш се предаваше без бой. — Опитваме се да измислим как да те защитаваме, но ако не ни дадеш нещо, за което да се хванем… — Изречението му заседна в рифа на собствената му увереност, че Грейс Хобдън я чака доживотна присъда. Беше го казал на Мик и Раф преди срещата.

— Съжалявам — каза тя почти шепнешком. — Не мислех. Фъргъс няма нищо общо с… с това, което направих.

Раф се наведе напред.

— Да не би да ми казваш, че е съвпадение?

Тя кимна.

— Не ти вярвам — каза Раф.

Грейс сведе очи. Няколко секунди никой не проговори. Някъде далеч, от другия край на затвора, се чуваха гласове. Тропане на врати и женски глас, издигащ се до писък.

Изведнъж Раф попита:

— Грейс, ти бременна ли си?

Тя подскочи.

— Откъде разбрахте?

— Шесто чувство. — Раф се усмихна, все едно интуицията му беше изградила връзка между тях. — Грейс, слушай ме много внимателно. На твоя страна съм. Всички сме на твоя страна. Може би има хора, които мислят, че си зла жена и че заслужаваш да гниеш в затвора, но според мен това, което си направила, си има основание.

— Той ме биеше — каза тя глухо.

— Да, вече ни каза. Но според мен има още.

— Трябваше да го направя.

— Защо?

Мик никога не беше чувал Раф да говори така. Говореше на Грейс, все едно бяха само двамата на място по-усамотено и по-удобно от тази мрачна стая без прозорци, с белеща се боя и издраскана маса. Като любящ баща, проповедник и лекар наведнъж той беше решил да обели пластовете, с които Грейс Хобдън се беше научила да се защитава.

Тя вдигна очи и го погледна. На Мик му се стори, че го преценява, че се чуди доколко може да му вярва. Тъпото изражение, което понякога я караше да изглежда глупава, се смени с пресметлива интелигентност.

Тя се извърна. На какъвто и тест да беше подложила Раф, той се беше провалил.

— Не можете да ми помогнете — каза. — Убих го и това е доживотна присъда.

— Може и да не е.

Грейс сви рамене, но не отговори. Тишина. Алън изглеждаше притеснен от отказа на Грейс да сътрудничи на най-добрия адвокат, когото можеше да намери, и каза:

— Грейс, ако ни дадеш информацията, която ни трябва, можем да намалим обвинението от убийство до убийство по непредпазливост. Така присъдата е по-кратка. Знаеш го, нали? Ако можеш да докажеш, че си била провокирана или си действала без умисъл, няма да прекараш толкова време в затвора. Дори може да е доста кратка присъда. Това ще е добре, нали?

Искрица оживление. После тя каза презрително:

— Няма да стане.

— Защо? — попита Раф.

Грейс загриза ноктите си и не отговори.

— Ти от хората, на които се случват лоши неща ли си? — попита Раф.

Тя кимна.

— Колко лоши?

Беше се извърнала от тях със стола си почти на сто и осемдесет градуса.

— Той щеше… — Говореше към ъгъла на стаята и краят на изречението й не се чу.

— Щеше какво? — подкани я Раф.

Тя прошепна нещо, но не се чу какво — беше сложила ръка пред устата си.

— Щеше какво? — отново попита Раф. Беше се навел напред толкова много, че почти я докосваше.

Тя отново прошепна нещо.

— Да те убие? — попита Раф.

Тя кимна.

— Защо?

Тя не отговори. Задъхваше се.

— Защо? — отново попита Раф. — Защо Пол Хобдън щеше да те убие?

Изведнъж, без предупреждение, тя се завъртя с лице към разпитващите я. Изправи се, яростта я изду като платно.

— Заради бебето! Защото не е от него!

— Съпругът ти знаеше ли, че си бременна?

— Не, по дяволите! Не разбирате ли? Щеше да ме убие, ако разбереше!

— Защото не е бил бащата.

— Да, мамка му, не беше! — Лицето й беше неузнаваемо. Отвращение, ярост и отчаяние. — Не можеше да го вдигне от месеци. Опита виагра и какво ли не, но не можеше. Така че стана избухлив, тъпакът му гаден. Подозираше, че има нещо, но така и не разбра, че е Фъргъс. Но въпреки това се погрижи да разбера какво ще стане, ако реша да го напусна.

— И какво е то? — попита Раф.

Грейс не отговори веднага. Отново седна, бавно, все едно спадна. Укротена, сякаш събитията я бяха направили безчувствена.

— Каза, че ако някога се опитам да направя нещо такова, ще ме намери, мен и децата, и ще ни убие. След което ще убие и себе си.

— И ти му повярва?

— О, да.

— Как щеше да го направи?

— Брат му има пушка. Има ферма до Нюкасъл. Би трябвало да я държи заключена, но миналата година я даде на Пол, понеже в гаража се бяха завъдили плъхове.

— Мислиш, че би убил и децата?

— Знам го.

— Аха — каза Раф.

Сега тя му се ядоса.

— Мислите, че си измислям, за да се отърва, нали? Но се случва. Четем за това непрекъснато. Мъжът убива жена си и после дечицата. След това и себе си. Имаше един такъв случай няколко седмици преди да го направя. Някакъв азиатец. И такива хубави деца. — По лицето й се стичаха сълзи, но тя продължаваше, все едно никога нямаше да спре. — Най-малкото било бебенце. Убил майка им с нож и после заклал децата. След това се убил, гадният нещастник. Е, нямаше да стоя и да чакам Пол да ме погне. Може да изглеждам глупава, но не съм пълна идиотка. Това, което направих, беше лошо, но поне съм все още жива. И децата също. Те са в безопасност. — Хлипаше. — Това копеле вече не може да ги нарани, независимо какво ще стане с мен. Така че не съжалявам, че го направих. Пак бих го направила. И пак, и пак, и пак. Трябваше да го направя!

Раф се облегна на стола си.

— Благодаря ти, Грейс. — Хилеше се, все едно някой му беше направил подарък. — Това беше повече от полезно. Мисля, че в крайна сметка ще мога да ти помогна.

Алън попита нетърпеливо:

— Провокация? Намалена отговорност?

Грейс рязко се извърна към него. Ставаше все по-лесно да си я представиш как коли мъжа си с кухненския нож като прасе.

— Знаех какво правя! Никой няма да ме изкарва ненормална!

— Грейс… — Алън не искаше тя да казва нищо, за което после да съжалява.

Но Раф кимна одобрително.

— Сигурен съм, че си знаела точно какво правиш, Грейс. Всъщност убийството на Пол е било пресметнат, осмислен акт. Не си имала избор, нали?

Тя беше спряла да плаче и го погледна подозрително, все едно се опитваше да я подмами да каже нещо погрешно.

— Трябваше да го направя — каза глухо.

Алън Колдър каза разтревожено:

— Умисълът е последното, което ни трябва, Раф. Това е убийство. Задължителна доживотна присъда.

— Забравяш за самозащитата — ведро каза Раф. Ако докажем самозащита, Грейс ще бъде свободна.

— Но…

Раф стана, пристъпи към нея, стисна ръката й и каза:

— Грейс, не губи вяра. Ще те измъкна оттук, независимо от всичко. Ще бъдеш у дома с децата до Коледа, какво що кажеш?

Мик и Алън се спогледаха. Обнадежденият клиент е отзивчив клиент, но етично беше незащитимо да се правят обещания при толкова несигурен изход. Сбогуваха се набързо и излязоха след Раф от стаята за разпити.

Докато вървяха през фоайето след яката надзирателка и никой не можеше да ги чуе, Алън каза:

— Раф, знам, че ти е жал за нея, но дали беше умно да й даваш такива надежди? Знаеш, че я очаква затвор дори ако успеем да убедим журито, че е било непредумишлено убийство.

Раф цепеше напред и отвърна през рамо:

— Законно убийство. Но го забравяй. Ако успеем да докажем, че е взела рационално решение в името на благото на децата си, съдът ще трябва да склони на самозащита. Грейс е изстрадала достатъчно, бог е свидетел. И бедните й деца. Време е за малко справедливост, не смяташ ли? Искам тя да си е вкъщи с децата до Коледа и смятам да го направя. Мик, започвай да работиш по въпроса.

— Моля? — Мик настигна шефа си при поредната заключена врата, където чакаше пазач с дрънчаща връзка ключове. — Ако погледнем на нещата реалистично, мисля, че най-добрата линия ще е…

— Зарежи реалистичното! Тази жена трябва да се измъкне. Всичко или нищо. Остави защитата за непредумишлено убийство, Мик. Защо трябва да признава такова нещо? Това, което е направила, е законно убийство. Ние само трябва да убедим журито, че логически тя не е имала друг избор.

Говореше толкова убедено, че Мик почти повярва, че е възможно. После моментът отмина.

 

 

Разделиха се пред затвора. Мик и Алън размениха няколко тревожни реплики за ексцентричната линия на защита, предприета от Раф, и Мик му обеща, че ще продължи да налага по-традиционни възгледи. Въпреки че никой от двамата не каза нищо, те споделяха тревогата, че Раф е прекрачил невидимата бариера, която разделя професионалиста от клиента му. Мик се питаше защо. Нямаше начин Раф да си пада по нея. Трудно беше да си представиш, че мъж, който живее с маце като Лола, би се увлякъл дори за миг по раздърпаната и безнадеждна, да не говорим за склонността й към убийства, Грейс Хобдън. Но предполагаше, че е възможно. Като онези мъже с красиви съпруги, които плащат за секс с грозни курви. Явно имаше много неща, които не знаеше за Раф.

Мик взе автобуса до Юстън и тръгна по Гоуър стрийт. Спря да си купи вода от едно кафене. Имаше половин час до срещата със Сам, така че седна на една сенчеста пейка на Бедфорд Скуеър. Все още не беше сигурен дали да й даде дневника. Когато й се обади, й каза само, че иска да поговорят.

— Взе ли го? — веднага попита тя.

— Трябва да поговорим — само каза той.

Което беше гадно — да държи момичето в напрежение. Но пък след последната им среща ставаше гаден само като се сетеше за Сам. В края на краищата той се беше държал дружелюбно и ето докъде се беше докарал. И той можеше да се поупражнява в извиване на ръце. Освен това нямате начин да й даде дневника, преди да го прочете.

Нормално Мик би изпитал известни угризения, че чете личен дневник, но този път дори не му хрумна. Първо на първо, търсачката в интернет му беше дала информацията, че всички книжа на Кърстен Уолър, включително всичките й ранни дневници, вече са част от архива на някакъв американски университет, собственост на учени и биографи, и същото несъмнено щеше да се случи и с този. Така че Кърстен трябва да беше писала със съзнанието, че рано или късно мислите й ще станат обществено достояние. Ако не го бе искала, би унищожила дневника, преди да се самоубие. Освен това поведението на Сам беше толкова безскрупулно, че Мик се чувстваше в правото си и той да е безскрупулен. А освен това — и това беше достатъчна причина само по себе си — беше любопитен.

И все още беше любопитен. Беше прочел целия дневник в деня, когато го беше извадил от скривалището в пианото на Раф, и беше обърнал специално внимание на последните страници. Когато го затвори, имаше повече въпроси, отколкото когато го беше започнал. Най-големият въпрос беше също така най-простият: за какво беше цялата врява?

Защо Раф беше положил такива старания да скрие дневника от Сам и защо тя беше толкова настървена да си го върне?

Кърстен Уолър имаше широк старомоден почерк, който се виеше и танцуваше по страниците; на места ставаше толкова едър, че имаше място само за няколко думи, които понякога бяха неясни — вероятно бележки, нахвърляни за някое стихотворение, като „небе и вода сини като възмездие“ или други прекрасно земни като: „Не забравяй — рожденият ден на Сам“. На други страници почеркът беше толкова ситен, че целите листове бяха изписани с думи, парчета стихове и фрази, наблюдения. Обикновено бяха оформени по нормалния начин, но от време на време тя си играеше с тях: едно дълго подробно описание на фермер, който връща кравите си от паша под косите лъчи на залязващото слънце, беше написано по ръба на листа, в спирала, която се виеше навътре и завършваше с една-единствена дума в средата — „Дом“. Няколко страници по-нататък имаше друга версия на същото стихотворение в проза, написано във формата на кравешка глава. До него имаше нещо като списък за пазаруване: мармалад, чай, батерии.

По-голямата част от дневника беше написана миналата зима, в Щатите. Кърстен Уолър невинаги слагаше дата, но имаше достатъчно, за да се добие обща представа. Писаното в началото намекваше за болката, че е напуснала Англия, за нуждата да се потопи в работа. Когато се споменаваха хора, обикновено беше само с инициали. Р. и С. не бяха проблем, но кои бяха А. и М.? Кой беше този Дж., с когото се беше видяла и дълго бе разговаряла за Д.? Някой ден това сигурно щеше да е задачка за студентите, които щяха да пишат за нея. Вероятно щеше да има повече смисъл за Сам, отколкото за него.

Кърстен Уолър беше запленена от птиците — нямаше съмнение. Мик също беше преминал тази фаза, когато беше единайсетинагодишен, малко преди вниманието му да се насочи към Ейми Тагарт, красива шестокласничка, и бе забравил гмурците и бекасите. Кърстен обаче не беше обикновена почитателка на птиците: всъщност изобщо не говореше за птиците с истинските им имена. „Птицата на лятното небе“ — какво беше това? Чучулига ли? Или ястреб? И „крадецът на сладолед“ можеше дори да не е птица, въпреки че другите бележки показваха, че е. Споменаваше и една птица-лъжкиня, птица-сбогом и птица-убийца — е, това можеше да е сврака или орел, въпреки че една друга бележка на същата страница, където говореше за строшени черупки, го наведе на мисълта за дроздове. Чудеше се какво е станало със завършените стихове. Вероятно бяха у Сам.

Едно нещо в дневника беше озадачаващо — енергията и ентусиазмът, които бликаха от всяка страница. Сигурно беше престанала да пише известно време преди да посегне на живота си, защото нямаше и намек за депресия или самоубийствени мисли, но не беше възможно да се определи кога беше писала за последно. Мик не беше специалист по самоубийствените настроения, но очакваше да види някакъв намек, някакъв знак, някакъв поетичен еквивалент на последната картина на Ван Гог, преди да се самоубие — черните гарвани, вещаещи смърт, сбрали се над пътеката сред нивята, пътека, която не води наникъде.

Мик прибра дневника в куфарчето си. Не бързаше да го даде на Сам и не само защото не му харесваше да го изнудват. Беше се привързал към Кърстен Уолър, докато я опознаваше чрез дневника й. Тя беше жизнена, интересна, състрадателна и чудата жена с чувство за хумор. Като цяло приятна. Жалко, че дъщеря й не беше наследила никое от прекрасните й качества.

 

 

Чу Сам, преди да я види. Беше му казала да я чака пред един магазин на Ковънт Гардън Пиаца. Не му беше казала обаче, че ще свири на улицата. Математически чистите ноти на сонатата за соло чело на Бах се издигаха над шума на трафика и гласовете на минувачите.

Мик застана малко встрани и я загледа. Беше сменила бойните панталони в цвят каки и черната тениска — най-сетне! — и беше с памучна рокля на цветя с тънки презрамки, които разкриваха ръцете и раменете й. Женственият ефект на роклята беше уравновесен от обувките й — черни платнени кубинки — и от късата й тъмна коса, но всъщност изглеждаше почти хубава по някакъв безпризорен градски начин. Веждите й бяха сключени, цялото й внимание беше насочено към музиката, дори не забелязваше, когато хората се навеждаха да пуснат пари в смачканото дънково яке, което беше проснала на тротоара пред себе си. Мик отбеляза, че това става доста често, и не беше чудно. Сам беше добра. Той не разбираше много от класическа музика, но усещаше сериозността, с която Сам подхождаше към пиесата.

Когато свърши, през групата насъбрали се минувачи премина вълна аплодисменти. Сам леко се поклони и се усмихна. Мик се изненада от начина, по който лицето й се променяше, когато се усмихваше, и я правеше да изглежда много по-млада. И определено привлекателна.

Пристъпи напред и пусна една лира в купчината монети. Тя вдигна очи и благодарната усмивка се стопи в мига, в който го позна. Наведе се, взе монетата и му я върна. Очите й се задържаха на куфарчето, което той държеше в лявата си ръка. Мик виждате, че тя отчаяно иска да разбере дали е взел дневника, но беше прекалено горда, за да попита. Е, какво лошо да я поизпоти малко?

Сам се наведе и започна да развинтва шипа на челото.

— Нали искаше да говорим? — попита, без да го поглежда.

— Да. На по едно питие.

— Добре. Ще пийна една бира. От тази работа се ожаднява.

— От колко време свириш?

— Само от час. Това е моята дупка.

— Не знаех, че уличните музиканти са толкова организирани.

— Организирани са.

Прибра челото в калъфа, сгъна столчето, на което беше седяла, и ги вдигна.

— Да ти помогна ли? — попита той.

— Свикнала съм.

Всички маси пред кръчмата бяха заети, така че влязоха в дъното на бара. Мик поръча две бири, а Сам остави челото до стената, за да не пречи да се минава. Докато чакаше рестото, той погледна към нея. Седеше, лицето й беше безизразно, проследяваше с пръст шарките по кръглия плот на масата. На колкото и хладнокръвна да се правеше, той виждаше напрежението в позата й и стиснатата й уста. Изведнъж се почувства гадняр, че си играе игрички с толкова отчаян човек, макар на предишната им среща тя да го беше заплашила.

Остави чашите на масата, взе си стол и седна.

— Наздраве — каза.

— Наздраве.

— Взех дневника.

— Предположих — каза тя.

— Така ли? — Мик се почувства измамен. Беше очаквал различна реакция.

Тя кимна.

— Раф непрекъснато ми оставя съобщения. Предположих, че е заради дневника.

— Не смятах да го правя. Не ми харесва да ме изнудват, а и не мислех, че наистина ще изпълниш заплахите си. — Мик направи пауза, за да й даде възможност да се съгласи, че е блъфирала, но тя не се възползва от нея, така че той продължи: — Раф ми помогна случайно. Помоли ме да ида до тях, когато откриха, че някой е влизал, така че не беше трудно. Но решаващият момент за мен беше като видях откъде си се покатерила. По дяволите, Сам, ти си луда!

— Исках дневника — каза тя. — Не мислех за опасността. — Но потрепери, сякаш едва сега осъзнаваше поетия риск. Отпи от бирата.

— Реших, че щом си готова на такъв риск, мога да ти помогна поне малко.

— Да. И благодаря.

— Сигурно е важно — каза Мик. Опитът го беше научил, че понякога е полезно да казват очевидното, но Сам не пое намека. За да изкопчи информация от нея, човек явно имаше нужда от психологическия еквивалент на нож за отваряне на стриди, а той не разполагаше с такъв. Чудеше се защо изобщо се опитва. Внезапно нетърпелив, отвори куфарчето, извади дневника и го сложи на масата. Сам си пое дълбоко дъх и алчно го дръпна към себе си.

— Слава богу! — въздъхна. — Там имаше ли скрито още нещо?

— Само това, което ти дадох.

Нямаше причина да продължават срещата си, освен двете чаши недопита бира. Мик каза, повече, за да поддържа разговор, отколкото с надежда да научи нещо ново за Сам и майка й:

— Сигурно е била забележителна жена.

Сам кимна. Стискаше дневника до гърдите си, все едно беше грейка с топла вода или одеяло. Мик изведнъж се ядоса на Раф, че я е накарал да преживее това.

— Защо според теб Раф не иска да го получиш?

— Не знам. Може би вътре има нещо за мен, но не ми се вярва. По-вероятно е написала нещо за него, нещо, което той не иска никой да прочете. Или се опитва да защити някой друг. — Тя се замисли за миг и Мик я загледа. Сега, когато дневникът вече беше в ръцете й, цялото й поведение се беше променило. Макар да не можеше да я нарече мила, беше поне по-малко бодлива. — Или може би вътре име някои не особено ласкателни неща за него?

— Но в такъв случай защо не го е унищожил?

— Не знам. Като го прочета, ще разбера повече.

Мик реши да смени тактиката. Попита я за свиренето и изобщо не се изненада, когато научи, че е на прага на професионалната кариера.

— След няколко седмици има много важен конкурс — каза тя. — „Фробишър“. Ако се представя добре, ще…

— Ще станеш звезда? — попита той, полу на шега.

Тя дори се усмихна, срещна погледа му за част от секундата и бързо извърна очи.

— Не. Не притежавам онова вълшебство, което отделя добрите от истински великите. Но ако се представя добре, това ще означава работа като солист, а не просто оркестър, в който да вляза. И камерна музика, такива неща.

— Звучи важно.

— Да — каза тя. — Отдавна работя за това.

Той усети несигурността в думите й.

— Но? — попита.

— Но… ами, технически съм готова. Повече от готова, но… трудно ми е да го обясня. Откакто… — Тя се запъна, но Мик безмълвно допълни липсващите думи „майка ми умря“. — През последния месец в главата ми, там, където трябва да е музиката, сякаш има тишина. Уцелвам правилните ноти — това никога не е било проблем, но някак си ми липсва тръпката.

— Това учудва ли те предвид случилото се? Да загубиш майка си и…

Тя поклати глава.

— Не е това. — Млъкна, погледна го бързо, после се втренчи в бирата. Мик започваше да свиква с тези мимолетни погледи, все едно се опитваше да прецени дали да му се довери. По някаква незнайна причина се надяваше тя да реши, че е достоен за доверието й.

— Стана, когато открих, че всички мислят, че се е самоубила — каза тихо тя.

— Да. Това сигурно е направило нещата още по-тежки.

Тя го погледна и каза простичко:

— Да.

— Имам един приятел от университета, баща му се самоуби и…

— Но е било самоубийство — каза тя.

— Какво?

— Кърстен Уолър не се е самоубила.

— Да не би да мислиш, че е било нещастен случай?

— Не.

— Тогава… — Мик я погледна в очите и бавно каза: — Мислиш, че някой я е убил?

— Сигурна съм.

— Но кой?

— Не… — Тя се запъна за първи път. — Не знам. Може да е бил непознат. Някой, който е дошъл във вилата, докато тя се е къпела — тя никога не заключваше вратите, — и я е убил. Но…

— Мислиш, че е бил някой, когото е познавала?

Тя кимна.

— И по някакъв странен начин си мисля, че го е очаквала.

Мик се канеше да каже „това е лудост, хората не знаят тези неща, преди да се случат“, но после си спомни бележките в дневника, фразите от „Птицата убийца“, и въпреки жегата по гръбнака му премина тръпка.

— Очаквала го е?

— Да. Стихосбирката, по която работеше миналата зима, беше озаглавена „Птицата убийца и други стихове“.

— И това заглавно стихотворение дава ли някакви следи?

— Възможно е, не знам. Беше изчезнало от папката й също като дневника, когато с Раф отидохме в Гъл Котидж — вилата в Корнуол, в която беше на почивка, когато умря. Мислех, че и то може да е у Раф.

Той поклати глава.

— Значи мислиш, че този, който я е убил, е взел стихотворението?

— Може би.

— Дневникът беше у Раф.

— Не може да е бил той. Бил е на вечеря, когато е умряла.

— Но как се връзва с дневника?

— Не знам. Стихотворението може да е било в дневника. Или Раф може да го е видял, когато стигнахме във вилата, и да го е скрил някъде, където е знаел, че няма да потърся. Изобщо не би било трудно. Бях като замаяна…

— Представям си.

— И не е сигурно, че бих забелязала.

Мик се умисли. Убийството беше нещо, с което се занимаваше професионално — беше го учил, познаваше го юридически, подготвяше се да помогне в защитата на обвинената в убийство Грейс Хобдън. Знаеше какво опустошение носи в живота на хората. Но това беше през работното му време, когато беше стажант. Убийствата не би трябвало да се разливат върху личния му живот, но се беше уговорил така. Не че Сам и майка й бяха точно в личния му живот, по все пак…

Най-правдоподобното обяснение беше, че Кърстен се е самоубила и че Сам просто не може да се примири с това. И все пак, ако Сам се надяваше да открие доказателства, че майка й не е мислела за самоубийство през последните седмици от живота си, може би щеше да намери каквото търсеше.

— Може и да си права — каза.

Сам не го очакваше.

— Така ли мислиш? — попита. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Начинът, по който се променяше, когато се усмихнеше, беше изключителен. — Наистина ли мислиш така?

— Да — каза Мик. — В крайна сметка, ако искаш да убиеш някого, сигурно винаги е добра идея да го представиш като самоубийство.

— Майка ми не би се самоубила. Понякога униваше, както всички, но беше борец. Никога не се поддаваше на такива неща. И щях да й ходя на гости съвсем скоро. Чакаше с нетърпение да се видим, сигурна съм. Няма начин да се е самоубила — просто няма начин.

Сам се преобрази. Цялата й докачливост и раздразнителност изчезна. Мик се пресегна, хвана я за ръка и каза:

— Ще ми се да я познавах.

Тя погледна ръката си, сгушена в неговата, но не я издърпа.

— Щеше да ти хареса — каза с усмивка. — Знам, че бихте си допаднали.

Мик се ухили.

— Аз все едно мъничко я познавам, от дневника.

Сам го погледна озадачена.

— От дневника ли?

— Права си. Вътре няма нищо, което да говори, че е имала намерение да се самоубие.

Щом го каза, му се дощя да си бе прехапал езика. Ледовете помежду им бяха почнали да се стопяват, а сега беше направил кардинална грешка.

С леден поглед Сам измъкна ръката си от неговата и избухна:

— Ти си го прочел?!

— Ами… да… попрегледах го. Ти не каза да не го чета, нали си спомняш, а и така и така всичките й дневници стават обществено достояние, така че…

— Нямаш право да го четеш! Той е личен!

— Ей, какво стана с благодарността? — попита Мик. — Получи го това проклето чудо единствено благодарение на мен.

— Да прочетеш чужд дневник е абсолютна низост!

— О, така ли? Много великодушно от устата на изнудвачка!

Сам стана.

— Да. Ами добре. Благодаря.

— Искреността ти е съкрушителна.

— Не съм добра в преструвките.

— Не си ли? Според мен си спец. Няма ли да си допиеш бирата?

Но не, тя натъпка дневника в червено-зелената си платнена чанта и вдигна челото и столчето. Явно пътуването с малко багаж не беше за нея. При други обстоятелства Мик би й предложил да й помогне да хване такси или да я изпрати до спирката, но имаше чувството, че всяко предложение за помощ ще бъде отхвърлено на мига, а от студеното отношение на Сам Бозуин започваше да му писва. Не просто студено, а направо като от северния полюс.

— Благодаря ти, че взе дневника.

— Няма за какво.

Без да каже и дума повече, тя бързо излезе.

Мик си допи бирата и придърпа нейната чаша. Все още се ядосваше на себе си, че се бе изтървал за дневника. Можеше да се сети, че ще кипне, ако разбере, че някой го е прочел преди нея.

Но от друга страна, имаше предчувствието, че рано или късно пак щяха да се сдърпат. Изглежда, тя беше от ония чепати характери, които моментално съжаляват за всяко нехарактерно понижаване на защитите и сигурно го обвиняваше, че я е накарал да бъде откровена.

„Е, прав й път“ — помисли си кисело, докато я гледаше през отворената врата на кръчмата. Сам крачеше през пиацата към автобусите, всяка крачка бе изпълнена с решителна самонадеяност. Беше забележително как го караше да реагира с дребнава злоба, каквато не беше изпитвал от години. Хубаво беше, че надали щяха да се срещнат отново. Той обичаше весели и забавни приятели, а и в двете отношения Сам беше по-зле от всички, които познаваше.

11.

Сам излезе от пощата на следобедния пек и извади мобилния телефон от чантата си. Беше прекарала сутринта в един ксерокс, където направи две копия на дневника на Кърстен. Беше изпратила по пощата едното копие до Дейви Бозуин в Менверен, на свое име. Другото беше в чантата й, заедно с оригинала. Сега, за първи път откакто Мик й беше дал дневника предния ден, беше готова да се изправи срещу втория си баща.

Свърна по една пряка — грохотът на камионите и автобусите на главния път заглъхна до слабо жужене — и включи телефона си. Имаше шест пропуснати повиквания и съобщения в гласовата поща. Без да си прави труда да ги проверява, набра номера на Раф. Той вдигна моментално.

— Сам, ти ли си? — Тя очакваше гняв, но се изненада от тревогата в гласа му. Трябваше да внимава! Никой не бе по-добър в заблудата на противника от Раф. Той продължи със същия загрижен бащински тон: — Добре ли си?

— Защо да не съм добре? — попита тя и преди той да успее да й отговори, каза бързо: — И дневникът е у мен, между другото.

Тишина.

— Нямаше как да не си ти — каза той.

— Защо го взе?

— Имам си причини. Можеш да разбереш.

— Може и да успея, ако ми обясниш.

Той смени тактиката.

— Как влезе? Лола казва, че не те е видяла.

— Не е важно, но… — Сам не хранеше особено топли чувства към Лола, но не искаше приятелката на Раф несправедливо да опира пешкира, така че добави: — Лола няма нищо общо.

— Как тогава?

— И стихотворението ли взе?

— Какво стихотворение? Нямаше стихотворение. Сам, чуй ме, трябва да ми върнеш дневника.

— Шегуваш ли се? Имаш ли представя какво ми струваше да го взема? Защо да го връщам?

Той нямаше какво да отговори на това. След малко попита:

— Прочете ли го?

— Разбира се.

Той въздъхна.

— И сега се чудиш за какво беше цялата шумотевица. Нали?

— Може би — каза Сам. Беше прочела дневника от кора до кора веднага щом се прибра след срещата с Мик и — макар че никога нямаше да го признае на Раф — беше горчиво разочарована. Не можеше да намери нищо, което да обясни защо Раф толкова държеше да й попречи да го прочете. — Не разбирам защо излъга. През цялото време си представях какви ли не причини. А сега откривам, че вътре няма нищо за мен, освен колко много й липсвам и… и… — Усети напиращите си сълзи, преглътна и продължи: — И че е искала да говори с мен за нещо.

Отново тишина. Риф беше майстор на изкусното мълчание. Когато отново заговори, гласът му беше мек, преднамерено спокоен:

— Сам, повярвай ми, съжалявам, че ти е толкова тежко, но… виж, след като си го прочела, моля те. Повярвай ми. Трябва да го върнеш.

— Защо?

— Просто ми повярвай, Сам. Най-добре е за всички, ако дневникът остане у мен.

— Няма начин. Точно затова ти се обаждам. Нямам представа защо си така обсебен от дневника на Кърстен, но той е мой и ти го знаеш. Всичките й книжа са оставени на мен, така че няма за какво да се хванеш.

— Зная, Сам. И макар че сигурно ще ти е трудно да го разбереш, всъщност съм на твоя страна. Точно затова настоявам веднага да ми върнеш дневника.

— Настояваш? Забрави, Раф. Можеш да настояваш колкото ти душа иска. Това е глупаво. Обадих ти се само за да ти кажа да спреш да ми задръстваш телефона със съобщения. За мен ние повече няма за какво да си говорим.

— Сам, престани! Не бъди глупава! И не смей да ми затваряш! Не разбираш ли, че само се опитвам да те предпазя?

Сега тя наистина се разсмя.

— Да ме предпазиш? Сериозно? Заплашваш ли ме, Раф? Как смееш!

— Сам, не се разстройвай! Не разбираш. Чуй ме. — Раф заговори тихо, бавно и ясно: — Трябва да ми повярваш. Знам, че е трудно, и не мога да ти посоча причини. Но моля те, повярвай ми. Докато дневникът е у теб, не си в безопасност.

— Не съм в безопасност?

— Да.

— Защо?

— Не си единствената, която го иска.

— Кой друг?

— Това е повече, отколкото трябва да знаеш.

Сега беше ред на Сам да замълчи. След малко каза:

— Не мога да повярвам, Раф — ти наистина ме заплашваш.

Не те заплашвам, Сам. Ти си… ти винаги си ми била като дъщеря, а сега… сега просто ти казвам как стоят нещата.

— И какво значи това, по дяволите?

— Точно това, което ти казвам: докато дневникът е у теб…

— Да, ясно. Не съм в безопасност. Чух те още първия път, обаче познай какво — не ти вярвам. Не се опитвай отново да се свържеш с мен, защото се наслушах на заплахи и лъжи от теб за цял живот.

— Сам! Чакай! Не затва…

Тя прекъсна разговора.

След това си изключи телефона.

Де да беше толкова лесно да изтрие гласа на Раф от живота си…

 

 

Вървеше бързо по улицата с високи бели къщи от северната страна на Риджънтс Парк. Беше ходила у Тревър Клей — дългогодишния агент на Кърстен — само веднъж, но споменът за този ден все още беше ясен в ума й. Беше малко след като беше дошла от Корнуол в Лондон и беше любопитна за всички страни от живота на майка си. Точно по време на срещата им с Тревър започна да разбира положението на майка си като поетеса. Той беше мил, заинтересован и забавен, но зад всичко това се криеше истинско уважение към това, което беше постигнала Кърстен, и вълнение за това, което предстоеше.

Номер 44 беше сред най-хубавите къщи на улицата. Другите бяха разделени на апартаменти, но съпругата на Тревър, Поли, беше наследила значителна сума от някаква леля и умело беше умножила състоянието си чрез хитри инвестиции. Така че семейството притежаваше цялата къща плюс още една в Съфък и вила в Южна Франция. Кърстен беше обяснила на Сам, че Тревър и жена му имат здрава и хармонична връзка — за всеобща изненада, понеже книжният червей Тревър нямал почти нищо общо със съпругата си от висшето общество. Теорията на Кърстен беше, че Поли осигурява финансовата стабилност, от която той се нуждае като поборник на литературните произведения, които макар и широко признати, никога няма да ударят джакпота, а и обича да има артистични гости на лъскавите си приеми. Бракът им съчетаваше два отделни свята, така че носеше слава и на двамата.

— Освен това през повечето време не си се пречкат в краката — каза Кърстен. Така че и двете страни са доволни.

Днес Тревър явно я чакаше на вратата, защото отвори, преди Сам да успее да звънне.

— Ето те, ето те! — възкликна радостно. — У теб ли е?

— Донесох фотокопие. За по-сигурно.

— Чудесно! Чудесно! Дай да погледна. Влизай!

Сам се ухили. Тревър никога не губеше време за любезности. Когато беше дошла с Кърстен, той им отвори с книга стихове в ръка и каза:

— Само чуйте това! Блестящо е! — И започна да им чете още докато влизаха и си сваляха палтата.

Беше дребен и закръглен и би бил напълно невзрачен, ако не бяха енергичността и ентусиазмът му. Кърстен веднъж беше казала, че времето, прекарано с Тревър, можело да се сравни с това да си затворен в буркан с особено досадна муха, която жужи около главата ти. И че щяла да го перне с мухобойката, ако не бил толкова миличък.

Сам си спомни това, докато вървеше през изрядно чистото антре и по стълбите към Тревъровата част от къщата. Мазето приличаше на старомодна антикварна книжарница, управлявана от човек, който няма нито време, нито каквито и да било организаторски способности — всъщност напълно погрешно впечатление. Тревър премести цял куп книги от един стол, за да й направи място да седне, после стоя прав до нея, докато тя изваждаше плика с дневника от чантата си.

— Донесох ти едно копие, за да го държиш при теб — каза Сам.

— Отлично. Разбира се, бих ти го върнал, но…

— Наложи се да го открадна от Раф.

Тревър се ококори от изненада.

Сам обясни:

— Държеше се странно, когато станеше дума за него. Взел го е от Гъл Котидж, а ми каза, че не е имало никакъв дневник. Сега вече знае, че е у мен, и ми разправя, че трябвало да го върна. Заради собствената си безопасност. Току-що говорих с него по телефона и той… ами, да кажем, че беше доста убедителен.

— Странно. Много странно. Предполагам, че си го прочела?

— Целия. Снощи.

— И?

Сам въздъхна.

— Честно казано, Тревър, не разбирам за какво е целият шум. Не знаех какво да очаквам, но имах някои идеи. Първо мислех, че може майка ми да е написала за него неща, които той не иска да се разчуят. После си мислех, че може да е написала нещо за мен, което според него би ме разстроило. А после се чудех дали има още някой, когото се опитва да защити — като Лола или дори някой, когото не познавам. Но той е съвсем като останалите й дневници — парчета стихове, бележки, идеи, понякога споменава за какво е говорила с други хора. Но нищо, срещу което някой може да възрази. Все ми се струва, че нещо липсва. Сещаш се, все едно има нещо кодирано, което не мога да разгадая. Помислих, че може би ти ще успееш да забележиш нещо.

— Ще се опитам. Разбира се, че ще се опитам. — Тревър не откъсваше очи от Сам, докато тя говореше, но сега повече не можеше да устои на изкушението. Като буквално жужеше от очакване, той извади листата А4 от плика и бързо ги запреглежда.

— И още нещо — каза Сам. — Вътре има бележки за онова стихотворение, което не успяхме да намерим — „Птицата убийца“. Доколкото разбирам, то се базира на една случка, която видяхме заедно, когато един дрозд и един гущер се биха в Уордли и гущерът загина.

— Точно така. Помня, че видях една първоначална чернова, когато й бях на гости през март. Беше много развълнувана. Казваше, че щяло да предизвика сензация.

— Показала ти го е?

— Да. Но не ми даде да си направя копие. Каза, че е незавършено.

— Какво беше впечатлението ти?

Тревър не отговори веднага.

— Ами… то не беше завършено. Само чернова. Но честно казано, не можах да разбера защо е толкова развълнувана. Обикновено стиховете й имаха по-широка тема, а това като че ли беше само за случката, която сте видели. Според мен изобщо не беше толкова добро като другите й стихове. Сигурно и тя е стигнала до този извод и го е унищожила.

— Ако го е унищожила.

— Какво значи „ако“?

Сам не отговори на въпроса му, а каза:

— Странното е, че когато споменава „Птицата убийца“ в дневника, пише, че първо трябва да попита мен.

— Така ли? А, да, ето. „Да питам С.“ Това трябва да си ти. — Сам кимна и Тревър продължи: — „Птицата убийца“ наистина ще вкара лисицата в кокошарника. — За миг загледа страницата, без да каже нищо. — Леле колко ми липсват ужасните каламбури на майка ти. Наистина.

— Според теб какво е искала да каже?

— Нямам представа.

— Не говорихте ли за това?

— Не. Всъщност оня път тя беше доста потайна. Което не й беше присъщо.

— Все трябва да имаш някаква представа за какво е било. Работеше с нея от толкова време и тя ти вярваше.

— Да. Ами… — Тревър се поколеба. — Хрумна ми една възможност, която би се вързала с необичайната реакция на Раф.

— И тя е?

— Според мен е възможно… Когато бях при нея в Щатите…

— И ти ли си ходил?

— Бях в Ню Йорк, да. Кой друг?

— Джони. Зетят на Раф. — Явно майка й беше имала опашка от посетители в зимното си убежище.

Тревър продължи:

— Беше очевидно, че Раф много й липсва. И ти също, разбира се. Но не се държеше като жена, която е доволна от решението си да напусне съпруга си. Всъщност ми каза, че все още го обича толкова силно, колкото го е обичала винаги. Каза ми, че за раздялата им има особена причина и докато тя не се разрешала, нямало как да се съберат отново.

— Каза ли ти каква е причината?

— Не. Но останах с впечатлението, че има нещо общо с поезията й, нещо, което той не одобрява в работата й. Или нещо, което тя смята да направи и което ще го ядоса. И оттогава все се чудя — и разбира се, няма друг начин да го разберем някога, защото не можем да я попитаме — дали случайно „Птицата убийца“ не се отнася за самия Раф.

— За Раф ли?

— Не буквално, разбира се. — При тази мисъл Тревър се засмя. Хриптящ бръмчащ смях. — Не искаше да каже, че съпругът й обича да трепе хора или нещо подобно. Не. Тъкмо наопаки. Но — само виж как изведнъж написа всички тези стихове, след като напусна Раф.

— Мислех си, че е защото е била сама и нещастна през зимата.

— Именно. Нещастна и сама. От тези обстоятелства е имала нужда, за да твори. Като удивителните стихове от „Самфир“, които е написала, след като е напуснала теб и Дейви. Тревожеше се, че откакто живееше в Лондон, не е написала почти нищо. Животът с Раф беше прекалено удобен, дори уютен. И тя беше станала съвсем спокойна за себе си. Трябвало е да го напусне — точно както е напуснала теб, Сам, преди толкова години, — за да запази изкуството си. Раф е задушавал креативността й. Превърнал се е в птица убийца. Убивал е поезията й.

— Която за Кърстен беше по-важна от всичко. — Сам се замисли над това. — Но все още не виждам защо е искала да го обсъди с мен. И защо Раф така отчаяно иска да запази тайната.

— Може би аз ще намеря в дневника нещо, което си пропуснала.

— Може би. И аз ще го прочета пак. Само да знаехме какво е станало с онова стихотворение.

— По всяка вероятност го е унищожила — каза Тревър.

— Но тогава защо не е сменила заглавието на книгата?

— Не мога да отговоря на този въпрос. А сега как ще я кръстим? Не може да е „Птицата убийца и други стихотворения“, когато имаме само „други стихотворения“. Имам съдържанието. Има едно стихотворение — „Птицата сбогом“, което при тези обстоятелства ще е подходящо. По това също работеше, когато я посетих в Щатите. Още тогава реших, че е много по-силно от „Птицата убийца“.

— Ще се доверя на преценката ти.

— Добре. Ще направя последния подбор. Ще ги публикуваме другото лято.

 

 

Нямаше за какво да говорят повече. Сам виждаше, че Тревър го сърбят ръцете да се заеме с дневника на Кърстен, точно както тя нямаше търпение да го прочете пак. Сигурно някъде щеше да намери обяснение за странното поведение на Раф.

Вървеше по улицата и залязващото слънце огряваше лицето й. Притисна чантата към гърдите си. В нея беше дневникът на майка й. Дори след като копията бяха на сигурно място у Тревър и в Менверен, не искаше да го изпуска от поглед. Трябваше да се прибере и да си вземе челото за концерта вечерта: от агенцията, която понякога й уреждаше ангажименти, сутринта й се бяха обадили да я попитат дали може да замести някакъв болен музикант. Щеше да се наложи за няколко часа да забрави загадката на дневника на майка си и изчезналото стихотворение и да се надява, че останалите музиканти няма да усетят, че свири като робот.

Беше час пик и на спирката на автобуса се беше събрала тълпа. Стиснала чантата, Сам имаше странното чувство, че я наблюдават. Дори се огледа, за да види дали някой не я гледа. Каза си да не става глупава. Със сигурност си въобразяваше.

Ставаше параноична. Което изобщо не беше изненадващо след разговора й с Раф.

Първият автобус, който дойде, беше претъпкан. Трима души преди Сам се качиха, но тя и още доста хора останаха да чакат. Тя стискаше чантата силно. Изпитваше някакво странно усещане — все едно дим обвиваше голите й ръце и рамене. Настръхна.

Все едно някакви невидими очи бяха вперени в нея.

12.

— Съпротивата е безсмислена. Не приемаме не за отговор, така че за разнообразие веднъж можеш да направиш каквото се иска от теб.

— А ако не го направя?

— Наказания. Ужасни наказания.

Сам се усмихна като че ли за първи път от сто години. Това беше различен вид тормоз, и беше добре дошъл. Джони имаше богат и звучен глас, който много добре се справяше с насилствените убеждения, а перспективата да я поглезят в Уордли пред уикенда беше наистина примамлива. Беше се обадила, защото искаше да поговори с него за майка си — за едно-две неща в дневника, на които само той можеше да отговори, — но и без това Джони сигурно щеше да е по-разговорлив в Уордли.

— Амииии…

— След половин чие идвам да те взема. Ако си вземеш челото, ще е чудесно. Можеш да ни направиш серенада на лунна светлина, или само да ни посвириш. Този път няма да ти се налага да плащаш за вечерята си с пеене.

— Чакай! Не съм казала, че ще дойда.

— Аз го казвам. Сам, този уикенд сме решили да те поглезим. Недей да спориш — само си хабиш думите. След половин час да си готова, иначе просто ще те измъкна насила.

Джони затвори телефона ухилен. Не знаеше защо толкова много иска Сам да дойде в Уордли за уикенда. Всъщност много внимаваше да не издаде нарастващото си нежелание да остава сам с Мириам дори в любимия си Уордли. Просто се радваше, че Сам ще дойде. Само това.

 

 

За краткото време, откакто с Джони живееха в Уордли, Мириам наглед без усилия се беше превърнала в истинска провинциална домакиня. Седеше под огромна кремава тента на терасата до кръглата маса, подредена за следобедния чай: пресни кифлички, къдрави резенчета масло в малки купички, домашно сладко от сливи и малини в керамични гърненца, реване „Виктория“ в чиния с десен на върби. Сериозна под широкополата шапка, с тънка блуза на цветя, тя наливаше чай от големия чайник. Единствено обрамчените й със сенки очи зад тъмните очила и напрегнатите бръчки около устата й разваляха външния й покой. Явно беше лежала в къщата през по-голямата част от деня, повалена от поредния ужасен пристъп на мигрена, и главоболието започваше да утихва чак сега.

— Радваш ли се, че дойде? — попита Джони, усмихна се широко на Сам и си взе още една кифличка.

— Труден въпрос. — Сам се престори, че обмисля отговора си. — Тесен апартамент в Камбъруел през горещ септемврийски следобед или изискана вечер в стила на Уордли? Трябва да помисля.

— Аз пък се радвам, че си тук.

Сам усещаше как напрежението се свлича от плещите й като змийска кожа. Дневникът беше на сигурно място в чантата й, подпряна до крака й, имаше копия у Тревър Клей и в пощата в Менверен. Последният й разговор с Раф вече не й се струваше толкова заплашителен, колкото когато си бе изключила телефона. Може би беше преувеличил с предупрежденията си. Може би просто искаше да задържи нещо, което е било на Кърстен. Въпреки че бракът им се беше разпаднал, Сам знаеше, че той и майка й не бяха спрели да се обичат.

— Още кейк, Сам?

— Не, благодаря. Чаят беше превъзходен.

— Искаш ли да се разходим до езерото, преди да се стъмни? — попита Джони.

Сам се протегна.

— Ммм, това ще е страхотно. Но знаеш ли какво искам наистина? Дълга отпускаща вана.

— Отличен план — каза Джони.

— Вечерята е в осем — каза Мириам с натегната усмивка. — Ще бъдем само тримата. Надявам се, че няма да ти е скучно.

— Разбира се, че няма. Имаш ли нужда от помощ?

— Забранено е — бързо каза Джони. — Тази вечер аз готвя. Наденици с пюре.

Мириам събираше трошици на спретната купчинка с края на дланта си. Малко облаче затъмни слънцето. Тя каза:

— Майка ще дойде утре за обяд. Казах й, че ще си тук.

— О! — каза Сам. А после, усетила, че разочарованието й може да е било прекалено явно, добави: — Чудесно.

Не вярваше фалшивият й ентусиазъм да е заблудил Джони или Мириам. Но дори те трябваше да са наясно колко трудна е Даяна. Стана и започна да вдига чиниите.

— Остави ги — каза Джони колкото можа по-строго. — Пак си в стаята на кулата като миналия път. Ще ти занеса чантата. Помни, че имаш строги заповеди да си почиваш и да се забавляваш. — И се намръщи, както правеше, когато усетеше, че става прекалено темпераментен.

Сам си помисли, че на някои заповеди е много лесно да се подчиниш. Джони взе чантата й и двамата бързо влязоха в къщата.

 

 

Сам прекара следващите два часа с майка си.

Или попе така се чувстваше. Когато се прибра след срещата с Мик, прелисти дневника бързо, търсеше нещо за себе си и за Раф, нещо за „Птицата убийца“. Забави, когато стигна до последните страници, внимаваше за знаци за душевното състояние на Кърстен в последните дни в Гъл Котидж. Сега, в безопасност в Уордли, можеше да се наслади на лукса да прочете дневника бавно.

Заключи вратата на банята, пусна ваната да се пълни, седна на килимчето на пода със свити към гърдите колене и зачете. Това й беше навик от годините в Менверен с баща й, Линда и момчетата, където беше трудно да се усамотиш.

Четеше бавно, внимателно, беше решена да изстиска и последния грам значение от привидно безразборните вписвания.

Повечето стихове, фрази, набързо надраскани бележки и наметки бяха написани от Кърстен все още в Щатите. Няколко по-дълги пасажа описваха съседи и приятели в града, в който живееше в Кънектикът — дългия студ, носталгията й по Англия, това, че й липсваше Сам. Някой на име Т. й бил на гости. Вероятно Тревър. И други: Б. и Н., и Дж. Навикът на Кърстен никога да не пише цялото име, когато може да мине само с буква, беше обезсърчаващ. Сам знаеше, че Джони е ходил при нея по това време, така че предположи, че той е Дж. Трябваше да го попита, когато й се удадеше възможност, по-добре, когато Мириам не беше наоколо. Често се споменаваше М., който се опитвал да закърпи нещата между нея и Р. А накрая споменаваше, че С. ще дойде да я види — „Да попитам С. за ПУ“… и после — нищо.

Когато свърши да чете, влезе във ваната, която вече беше ледена, и бързо отми сълзите си заедно с потта и лондонската мръсотия. Уви се в хавлията и се върна в стаята си; по пътя спря, дръпна брезентовата завеса и надникна в празната кула: непрогледна колона празнота, миришеше да влага и гнилоч. Някакъв кос или гълъб, който вдигна шум като за цяло ято, хвръкна от гредите и излетя през една дупка до покрива. Сам бързо се отдръпна, зави й се свят. Кърстен сигурно щеше да напише стихотворение за уплашената птица и пустата кула.

Извади от багажа си памучна пола и тениска и се облече. После се зае отново да изследва първата част на дневника. Имаше нещо, което избягваше, но знаеше, че трябва да се изправи срещу него: Тревър й бе казал, че видял стихотворението „Птицата сбогом“ — или поне негова чернова, — когато ходил при Кърстен през зимата. Бележките към стихотворението, фразите и образите, с които си играеше Кърстен, когато в ума й се оформяше стих, се срещаха тук-там в началото на дневника, още докато бе живяла в САЩ. Това, което озадачаваше Сам, беше, че същите тези фрази — или много подобни на тях — се явяваха в документа, който беше наречен нейно „предсмъртно писмо“ от коронера — документ, който всички, освен Сам смятаха за доказателство, че майка й е посегнала на живота си.

Сам можеше да разбере официалната версия — Кърстен вече е била в депресия и кой би могъл да я обвини? Сама в жилище под наем в някакво градче в Кънектикът посред зима, бракът й почти сигурно съсипан, нищо чудно, че е обмисляла последното си „Сбогом“. Но не вярваше на това. Трябваше да има друго обяснение, въпреки че точно сега не й идваше наум.

Проблемът я човъркаше по време на вечерята, помрачена единствено от това, че главоболието на Мириам се връщаше и за нея беше мъчително да води какъвто й да било разговор. Когато приключиха, Джони настоя жена му да си легне, въпреки че беше само девет. Сам му помогна да вдигне масата, после излязоха на терасата и гледаха звездите.

Беше леко и приятно да седят така в тъмнината, оранжевият връх на пурата на Джони припламваше и угасваше до нея, докато си говореха. Разговаряха небрежно, шегуваха се. Сам се изтегна на стола и се отпусна.

Гледаха за падащи звезди.

 

 

Преди да заспи, Сам отново прегледа дневника. Сигурно се беше унесла на запалена лампа, защото изведнъж, докато се плъзгаше в пространството между съня и будното състояние, решението на един от проблемите, които не й даваха мира цял ден, изскочи в ума й ясно и завършено.

„Птицата сбогом“ — разбира се! Седна в леглото задъхана, напълно будна, и бързо се върна на по-ранната част на дневника. Победоносно размаха юмрук във въздуха. Ако човек се вгледаше по-отблизо, можете да види неравния ръб на хартията, където беше откъснат един лист. И хартията съвпадаше. Те грешаха, грешаха, грешаха! Елегичните фрази, прочетени с такава съкрушителна окончателност на разследването, не бяха начинът на Кърстен да се сбогува със света, както всички бяха предположили. Бяха бележки към стихотворението, писано, докато се е канела да напусне временния си дом в Щатите и да се върне в Англия. „Да отлети към сивотата“ — не беше ли сивотата фраза, която често беше чувала в Корнуол с неговия вездесъщ гранит, притъмняло небе и море като от метал?

Кърстен не беше писала прощално писмо, по простата причина че не се беше самоубила. Но щом не беше отнела живота си сама, оставаха две възможности: нещастен случай или убийство.

Пред стаята й изскърца дъска. Някой отиде на пръсти в банята в коридора. Сам се запита защо Джони или Мириам ще използват банята за гости, след като техните спални имаха вътрешни бани. Сигурно беше Джони, за да не събуди Мириам. След малко чу казанчето и отдалечаващи се стъпки по скърцащите дъски.

Беше възможно, но малко вероятно смъртта ни Кърстен да е била нещастен случай. И някой да е осъзнал, че може да го заподозрат, и да го е представил за самоубийство. Също така беше възможно Кърстен да е била убита и някой да го е направил да изглежда като самоубийство.

Някой?

Раф беше скрил дневника.

Вероятно пак той беше откъснал страницата. Като се замислеше, точно Раф беше „забелязал“ бележката, толкова удобно подпряна на масата, когато отидоха заедно в Гъл Котидж.

Да не би Раф да пазеше някого? Възможно ли беше убиецът да е действал от негово име?

Колкото повече обмисляше възможностите — Лола? Мириам? Джони? Кой? — толкова повече се объркваше. Моментът на тържество, когато свърза измислената прощална бележка и дневника, отстъпи на озадачение.

Изгаси лампата и легна, мушнала дневника на сигурно място под възглавницата, но не можеше да заспи. Беше онова време на нощта, когато тишината е липса на всякакъв звук. Нито шепотът на вятър, нито пукотът на старата къща, която се сляга в мрака. Нито…

Дъските пред вратата й отново изскърцаха. Нервите й се опънаха. Дръжката на вратата й изстена недоволно и бавно се завъртя, после вратата тихо се отвори.

Сам посегна към дневника на Кърстен, напъха го по-навътре под възглавницата и зачака.

Някаква тъмна сянка се раздвижи в мрака към стола, където беше оставила раницата и чантата си. Сам чакаше. Чу подрънкване на монети, когато сянката премести портмонето й. После запали лампата и попита високо:

— Джони! Какво правиш, по дяволите?!

— Сам! — Той се извъртя и насмалко да загуби равновесие; изглеждаше по-стъписан и от нея. Беше с широка памучна пижама на червени и бели райета, русата му коса беше разчорлена. Изведнъж, нелепо, Сам си спомни за един тромав мечок, който беше дошъл в лагера им, когато с Кърстен обикаляха националния парк Алгонкин. Имаше същото почти комично виновно изражение.

— Какво правиш? — повтори тя.

— Извинявай, Сам. Не исках да те притеснявам, но Мириам не може да се оправи от главоболието, а ни свърши парацетамолът. Помислих, че може да имаш. Не исках да те будя.

— Стресна ме — каза Сам. — За жалост нямам. Мириам не е ли на доста по-силни хапчета всъщност?

— Старае се да не ги взима. Ако не се наложи. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Извинявай… — Джони вече се измъкваше от стаята, пантофите му се тътреха по пода.

— Няма нищо, Джони — повтори Сам. — Лека нощ.

— Да спиш в кош.

Но тя естествено не заспа. Още дълго. Дори за миг не повярва на извинението за парацетамола… но как беше замесен във всичко това Джони?

Раф ли го беше накарал да го направи? Бяха приятели отдавна и не беше трудно да си представиш как Джони помага на приятеля си дори да не разбира причината напълно.

Джони беше толкова гостоприемен, толкова сърдечно настояваше тя да им дойде на гости, че Сам беше започнала да се отпуска — а през цялото време той беше искал дневника.

Дълго лежа будна. Обмисляше как да подходи към него на сутринта.

13.

— Внимавайте! — Мириам беше страшно напрегната. — Не бива да влизате! Подът е съвсем изгнил!

— Не се бойте за мен — каза Саймън Реднал. Мириам придържаше брезента, който висеше пред дупката в стената срещу стаята на Сам. Оригиналното дърво! Господи, какво съкровище!

— О, моля ви, внимавайте!

— Няма страшно. — Неспособен да сдържа вълнението си, той влезе в кулата.

Светило в опазването на стари сгради, Саймън Реднал беше дошъл от Бат сутринта. Малко след закуска. Бяха го повикали да ги посъветва как най-добре да запазят кулата от петнайсети век. Над четирийсетте, дребен и жилав, той преливаше от ентусиазъм. Кошмарната му папийонка се подаваше под работния гащеризон, който бе облякъл, когато пристигна. Сам ги чу да идват по коридора към стаята й и излезе при тях. Джони обаче не се виждаше никъде.

— Не знам къде е отишъл — въздъхна Мириам и сложи ръка на челото си. Сам никога не я беше виждала да изглежда толкова немощна; кожата й лъщеше, устата й беше свита, стисната от болка. — Знаеше, че ще дойдете, а обикновено е толкова отговорен…

Саймън Реднал беше прекалено захласнат по съкровищата на Уордли, че да се притеснява от отсъствието на Джони и тревогите на Мириам. Застанал в кулата, той се завъртя, за да огледа тавана.

— О! — възкликна щастливо. — Оригиналният купол си е на мястото. А тази дърворезба!…

Унесен в разкрилите се пред него красоти, той направи още една крачка.

Мириам изпищя.

— Внимавайте! Надолу са десет метра!

— Не се тревожете за мен — отвърна той доволно. — Аз съм неразрушим!

Сам отиде до Мириам на входа за кулата.

— Божичко! — възкликна нещастно Мириам. — Опасно е. — И закърши бледите си ръце.

— Той знае какво прави — опита се да я успокои Сам.

Саймън Реднал стъпваше внимателно, опитваше всяка дъска с върха на лъснатите си обувки, преди да отпусне тежестта си.

— О, да — каза и в гласа му прозвуча нотка обреченост, като на лекар, който дава диагноза на ужасна болест. — Не са само дървояди, страхувам се. — Отново погледна към тавана и продължи въодушевено: — Течове! Течове и… — Клекна, за да отчупи парченце от една дъска с джобното си ножче, а Мириам затаи дъх. — А тук, ако не се лъжа, е нашият стар враг hestobium rufovillosum. Сериозно нашествие според мен.

— Ще трябва ли да се сменят дъските? — попита Сам, тъй като Мириам май временно беше изгубила дар слово.

— За бога, не! — Господин Реднал беше толкова ужасен от самата идея за подобно архитектурно светотатство, че мигом скочи на крака, внезапно движение, което едва не му струва живота. — Ще трябва да се обработват с препарати, разбира се, но… — Спря насред изречението, ентусиазмът му се превърна в ужас, когато дъската, на която стоеше, с тих пукот поддаде и се огъна като мокър картон.

Мириам изпищя. Левият крак на Саймън Реднал изчезна в разпадащото се дърво, той залитна, изгубил равновесие, но в последния момент се хвърли към вратата, хвана се за касата, изпъшка и се измъкна в коридора.

— Какво става? — Гласът на Джони долетя откъм стълбите. — Мири!? Какво става? — И дотича по коридора.

Саймън Реднал се облегна на стената, за да се съвземе, но вече се усмихваше.

— Това не е тест, препоръчван от експертите, но май ни каза всичко, което искахме да знаем за вашите подове. Дъските на пода трябва да се извадят, за да се третират с препарати. С напречните греди ще се занимаваме на място.

— Можеше да се убиете! — вайкаше се Мириам и трепереше безпомощно.

— Не, не. Нищо работа — каза Саймън и избърса потта и няколко паяжини от челото си. — Гредите щяха да ме издържат, сигурен съм. Просто тази дъска…

Мириам не изглеждаше убедена.

— Изобщо не трябваше да ви позволявам да го правите. Знаех си, че подът е смъртоносен. Ако бяхте паднали… До долу са десет метра! О, ако нещо се беше случило, никога нямаше да си простя!

— Джони Джонс — каза Джони, наведе се над строителния експерт и сграбчи ръката му в топло ръкостискане.

— Саймън Реднал — каза консултантът, докато ръката му се тресеше нагоре-надолу. Въпреки възраженията си все още изглеждаше разтреперан.

— Съжалявам, че закъснях — каза Джони. Беше с мърляви дрехи, лицето му беше прашно и потно. — Започнах да чистя една от конюшните и загубих представа за времето. От месеци се канех да го свърша. Мириам показа ли ви всичко, което трябваше?

— Ще ми е интересно да видя приземния етаж.

— Разбира се. Използван е за склад години наред, но миналата година го разчистихме. Красиви стари каменни плочи. Да идем да го погледнете.

Джони го поведе по коридора и надолу по стълбите. Не погледна Сам. Все едно не я беше видял. Изобщо не бе типично за него.

 

 

Когато Саймън Реднал си замина, Сам отиде с Джони в кухнята и тупна на масата шишенце парацетамол.

Джони се дръпна изненадан. После каза:

— Значи все пак си имала.

— Не, вие имахте.

— Моля?

— В шкафчето в банята. — Докато Джони и Мириам бяха говорили с господин Реднал за гниене, дървояди и безвъзмездни помощи за културно наследство, Сам се беше възползвала и тя да подуши наоколо. Не й отне много време.

Вдигна шишенцето с хапчета и го разклати.

— Така ли? Не съм го видял.

Джони й обърна гръб и изсипа в мивката пресни картофи. Агнешкото приятно цвъртеше във фурната. На голямата излъскана чамова маса в средата на стаята имаше връзка пресен джоджен. Обикновено кухнята беше най-спокойната част от къщата, особено когато готвеше Джони. Стилът му беше точно обратното на Раф: проста храна, сготвена без много суетня и с щедри количества алкохол за готвача.

— Искаш ли шери. Сам?

— Не, благодаря. Не може да не си го видял. Там има още пет-шест вида хапчета за глава. Всъщност си е цяла аптека.

— Аха. — Джони се взираше напрегнато в пресните картофки, все едно те можеха да му кажат как да се измъкне от ситуацията. — И теб ли те боли главата? Бедната Мири също е доста зле. Сигурно е от жегата.

— Какво всъщност търсеше? — попита Сам.

— Нощес ли? Нали ти казах. Не исках да те будя, а Мири ме помоли да проверя дали нямаш нещо за глава и…

— Моля те, Джони. Това и нощеска беше тъпо, а за сега да не говорим. — Във всяко състезание Джони Джонс щеше да се прояви като най-лошия лъжец на света. Изглеждаше толкова нещастен, че Сам почти се засрами, че го разпитва. Почти. И пак попита: — Какво търсеше?

— Ммм… Ами, извинявай, че те събудих. Не исках…

— Дневника на майка ми ли търсеше?

— Какво?!

Сам потупа чантата, която стискаше между лакътя и хълбока си.

— Дневникът на Кърстен. Него ли търсеше?

Джони хвърли жаден поглед към вратата към градината. Беше се изчервил като домат и дишате тежко.

— Дневникът на Кърстен ли? Сам, за какво говориш?

— Раф ли ти каза да го откраднеш?

— Раф? — Този път изненадата му беше искрена. — Не, разбира се, че не. — После млъкна и се изчерви още повече, осъзнал, че като отрича всъщност си признава.

— Кой тогава? Не мога да си представя, че го искаш ти.

— Не бих си и помислил да взема дневника на майка ти.

— А кой? — Сам беше толкова убедена, че виновникът е Раф, че не се сещаше за никой друг. След като Джони не отговори, а просто продължи да я гледа, тя каза: — Да не би да е Мириам? — И по начина, по който той се отдръпна, видя, че е улучила. — Мириам?! — повтори тя. Внезапно си спомни за разговора между Раф и сестра му, който беше подслушала след панихидата на Кърстен.

— Виж, Сам, не съм казвал нищо за Мири.

— Стига си увъртал, Джони. Изобщо не те бива да лъжеш. Защо Мириам те е накарала да откраднеш дневника на Кърстен?

— Не да го открадна — каза той, искрено нещастен. — Не искаше да го крадем.

— А как ще го наречеш?

— Ами виж сега… работата е там, че… искам да кажа, съжалявам, че те събудих, и вече ти се извиних, нали? Какво друго да направя?

— Кажи ми истината.

— Но…

— Моля те, Джони. Трябва да знам защо го искате.

Той избърса ръцете си с някаква кърпа и седна на масата.

— За бога, Сам, толкова съжалявам. Добре. Но трябва да обещаеш да не задълбаваш повече. Обещаваш ли?

— Защо? — Тя седна срещу него. Най-сетне говореха истински.

— Работата е там, че Мири ме помоли да взема дневника — не да го открадна, нали разбираш, а да го взема назаем за няколко часа, за да го прегледа. Щях да го върна, преди да се събудиш.

Най-накрая като че ли казваше истината.

— Защо искаше да го разгледа?

— Не знам. — Пак изглеждаше несигурен.

— Все трябва да ти е казала нещо. Не ми се вярва да тръгнеш да правиш нещо такова без обяснение.

— Ами… Каза ми… че е нещо, свързано със семейството й. Нали дневниците на Кърстен ще бъдат публикувани — или най-малкото ще идат в академичните архиви, където, който си поиска, ще може да ги чете, така че е разбираемо, че иска да види какво пише вътре, за всеки случай. Сигурен съм, че и ти щеше да се чувстваш така на нейно място. Всъщност е въпрос на поверителност. Това е.

— Тогава защо тя не ме помоли? Можех да й кажа, че няма за какво да се притеснява. Кърстен почти не споменава семейството на Раф.

— Е, това е добре. Ще й предам, ако нямаш нищо против.

— Защо? От какво се страхува Мириам?

— Нямам представа. Обичайните работи предполагам. Семейни разправии, такива неща.

— Тайни?

— Може би.

— Какви тайни?

— Ами обикновените неща, които всяко семейство… А! — Джони не довърши изречението, на лицето му разцъфна облекчена усмивка, когато чу как по алеята се приближава кола. — Това трябва да е Даяна. — Погледна си часовника. — Точна, както винаги. По-добре да се заема със зеленчуците. Според мен изчерпахме въпроса за… сещаш се… за бележника на майка ти.

— Не — каза Сам. — Не и докато не ми кажеш от какво се страхува Мириам.

— Съжалявам, Сам. Бих си поприказвал още с теб, но наистина трябва да изляза да посрещна Даяна. Знаеш каква е. Добрите обноски и така нататък.

И целеустремено излезе от кухнята. Сам го последва в антрето и оттам през отворената входна врата загледа как шофьорът на Даяна й помага да слезе от колата. Тя не беше карала от нещастния случай, когато загина Антъни, и много млади роднини се бяха изредили на длъжността неин шофьор. Досега Крейг беше най-успешният. Строен и тъмнокос, като младеж той си беше имал проблеми с полицията, но сега мислеше да учи за компютърен анализатор.

Бобо изхвърча от задната седалка и залудува в краката им, лаеше развълнувано. Джони забърза да посрещне Даяна. Сам го чу как пита Крейг дали не иска да се присъедини към тях за обед, но той каза, че щял да иде в близката кръчма. Разбраха се кога да вземе Даяна. Джони я хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Джони обясняваше, че Мириам имала главоболие, но че той се надявал да обядва с тях. Беше идеалният домакин — не оставяше Даяна сама нито за миг. Тя изискано говореше на неутрални теми и отпиваше шери. Естествено това означаваше, че Сам няма как да продължи да разпитва Джони. Вероятно на него това идеално му изнасяше.

 

 

През поляната долиташе дим — щом вдигнаха масата от обяда, Джони отиде при конюшните и купчината стари кашони и боклуци, която беше струпал сутринта. Мириам се беше оттеглила в гостната, пердетата бяха спуснати, за да спират яркото слънце. Лежеше на дивана, тъмните й очила бяха сгънати на корема й. Щом Сам влезе, тя отвори очи.

— Извинявай — каза Сам. — Да не спеше?

— Просто си почивах — отвърна отпаднало Мириам. Вентилаторът едва раздвижваше душния въздух.

— Главата не ти ли мина?

— Не — каза Мириам. — Ще се оправя. Имала съм и по-тежки главоболия.

— Исках да те питам нещо — започна Сам. После млъкна. В сенките в другия край на стаята нещо се раздвижи.

Даяна седеше в стол на сини и кремави райета. Цветната неделна притурка се беше плъзнала от коленете й и тя се наведе, за да я вдигне от пода. Бобо, който спеше в краката й, отвори едно черно оченце и направи вял опит да я гризне за ръката.

— Само боклуци пишат — каза Даяна горчиво, а Бобо пак заспа. — Глупави млади момичета, за които никой не е чувал. Помня времето, когато имаше истински статии. Неща, от които да научиш нещо.

Мириам си надигна и каза:

— Искаше да ме попиташ нещо.

Сам се поколеба. Никога не беше виждала на лицето на Мириам такова изражение — твърдо и студено като натрошен лед.

Ако се притесняваше, че Сам ще я пита защо иска да види дневника на Кърстен, нямаше нужда да се тревожи. Сам нямаше намерение да го обсъждат пред Даяна. Нещо в Даяна винаги я караше да се чувства неспокойна.

— Не е важно — каза Сам. — Ще те питам, като се почувстваш по-добре.

— Питай ме сега. — Това беше заповед.

Сам се запъна, после каза:

— Добре.

Даяна се покашля и се обади:

— Каква е тази миризма? Да не би нещо да гори? Какво става?!

Мириам подуши, седна и изохка:

— Дим! Сигурно има пожар. Господи, пожар!

Тревогата им можеше да е комична, но Сам си помисли, че този ден май нищо не буди желание за смях.

— Джони запали огън — каза им. — Нали сутринта разчисти една от конюшните и сега е запалил боклуците.

Мириам се давеше, все едно стаята изведнъж се беше напълнила с дим, въпреки че той едва се надушваше.

— О, затвори прозорците! Как може да е толкова безразсъден? Бързо, преди да сме се задушили. — Закашля се толкова силно, че се строполи обратно на дивана.

Сам отиде да затвори прозорците. Даяна беше станала и трескаво събираше нещата си, готвеше се за бягство. Бобо я наблюдаваше.

— Сигурна ли си, че е навън? — попита Даяна. — Може да е в кухнята. Пожарите се разпространяват толкова бързо… Ставай, Мириам, ставай! Може да е опасно.

— Навън е. Уверявам ви, че не сте в опасност — каза Сам, докато затваряше здраво последния прозорец. — И е доста надалеч. Наистина няма за какво да се тревожите.

Даяна се сопна:

— Няма как да не се тревожиш, когато има пожар. Не знаеш за какво говориш. — Вееше си със списанието.

Мириам отново се беше наместила на възглавниците.

— Огън — изпъшка. — Как може да пали огън? Знае колко мразя огньове. О, този дим ще ме убие!

Сам дръпна завесите, за да спре светлината.

— Ето. Вече няма да влиза дим. — Обърна се. Мириам тихо стенеше, стиснала чело с бледата си ръка, и се поклащаше. Даяна пак беше седнала, сякаш нащрек да усети първите признаци за дим.

Изведнъж Сам се ядоса на Джони, че не бе помислил. Съпругът на Даяна беше загинал при пожар — това беше голямата трагедия в живота им, нищо чудно, че се бяха уплашили толкова.

— Ще отида да му кажа да го изгори по-бързо. Тогава няма да има толкова много дим.

— Накарай го да спре — тихо каза Мириам. — Да спре дима.

— Какъв дим? — попита Даяна и се огледа. — Няма дим, Мириам. Няма дим.

— Надушвам го. — Мириам се обърна на една страна и зарови лице в меката дамаска на дивана.

— Глупости — отсече Даяна. — Вече го няма. Никога не е имало дим.

— Имаше. Знам, че имаше.

— Мисли си за хубави неща, Мириам. Не мисли за лошите.

Мириам извърна лице към майка си. Отвори очи и й хвърли поглед, изпълнен с такава омраза, че Сам я побиха тръпки.

— Така ли, майко? Е, ти би трябвало да знаещ, нали? Все пак ти си специалистката.

— Не знам за какво говориш — каза Даяна.

— Не знаеш ли? Не виждай злото, не чувай злото, не говори зло. Това е твоето мото открай време, нали?

Даяна се наведе, вдигна Бобо и го притисна към себе си. Той я лизна по лицето.

— Не знам за какво говориш, Мириам. Всичките тези приказки за зло… Това са глупости.

— Да, майко. — За ужас на Сам Мириам започна да се смее; безрадостен смях. — А сега дори не подушвай зло. Няма дим. Никога не е имало дим. Сигурно съм си го измислила. Глупавата Мириам — да си представя гаден дим. Какво ли още ще измисли. Слушай мама, Мириам. Тя знае как да се оправя с нещата. — И отново се разсмя, после внезапно млъкна и притисна челото си с пръсти.

— Държиш се много глупаво. Стига, Бобо! — Мириам продължи да се смее, а Даяна пусна кученцето на пода. — Няма да ти обръщам внимание, докато не започнеш да се държиш разумно. Ето, виждаш ли, Мириам, сега си чета. — Взе притурката и напрегнато се взря в първата страница, която й попадна. Лицето й беше безизразно, толкова безизразно, колкото можеше да бъде само нейното.

14.

Мик имаше късмет. Чуваше чистите звуци на чело да прииждат и да се оттеглят през шума на уличното движение. Не можеше да познае пиесата, но още преди да завие зад ъгъла знаеше коя е музикантката.

Тръгна бавно напред и застана зад групата зяпачи, защото не искаше тя да го види. Нямаше нужда от тази предпазна мярка. Седнала на сгъваемото столче пред едно кафене, прегърнала челото с колене и ръце, Сам беше потънала в музиката. Беше с черна памучна рокля без ръкави. Червено-зелената й чанта на райета бе стисната зад челото, все едно тя се боеше да я остави дори за миг. От нея се подаваше дневникът на Кърстен. Мик беше поразен от това как цялото тяло на Сам участва и свиренето, от грациозната извивка на главата и врата й, наклонени към лъка, от раменете и силните й ръце.

На излизане от кафенето хората пускаха монети в омачканото дънково яке, което беше проснала на земята, и се усмихваха, за да благодарят за музиката. Сам не им обръщаше внимание. „Мила както винаги“, помисли си Мик. Може би не трябваше да идва. Но после тя завърши със замах и неофициалната й публика избухна в спонтанни аплодисменти. Сам примига, сякаш изненадана, че не е сама, и бавно се огледа. На лицето й разцъфна широка усмивка, усмивка, която внезапно напомни на Мик за една снимка на майка й, която беше виждал. Когато се отпуснеше и спреше да стои на нокти като котка, Сам беше истинска красавица.

Точно когато тръгна към нея, една американска двойка — бяха пуснали сред монетите банкнота от пет паунда — попита Сам дали ще се снима с тях. Тя веднага се съгласи, застана между тях и се ухили на обектива, а чантата й увисна на едното й рамо. Американците си тръгнаха, тълпата се пръсна и Сам се наведе, за да развинти шипа на челото.

Мик се поколеба. Някакъв тип със зелена бейзболна шапка се приближи. Държеше справочник и сочеше нещо в него, но Сам се мръщеше. Явно се беше върнала към обичайното си студено поведение. Изведнъж това, което Мик беше дошъл да й каже, му се стори не толкова важно. И досега познанството им не беше смях и закачки. Нека друг да й го каже. А и като се замислеше, тя сигурно вече го знаеше.

И тъкмо да си тръгне, улови с периферното си зрение странно движение и бързо се обърна. Не беше сигурен какво е привлякло погледа му, освен ако не беше някакво невидимо силово поле, свързващо мъжа с бейзболната шапка и един велосипедист, анонимен зад черната си каска със спуснат визьор, който се беше появил отникъде и май се беше засилил право към Сам. Нещо метално проблесна в едната му ръка. И Мик се затича.

— Сам! Внимавай!

Велосипедистът връхлетя на тротоара, наведен напред към кормилото и настрани, с опънати за равновесие крака. Забави и протегна ръка. Мик видя проблясък на острие, което се спусна към Сам…

— Не!

Сам се завъртя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Раираната чанта се люшна и острието преряза дръжката. Сам я сграбчи, но платът се изплъзна от ръката й, защото велосипедистът опря крак на земята за стабилност, стисна чантата по-здраво, дръпна я и бясно отпраши сред движението. Всичко стана само за секунди. А младежът с бейзболната шапка, вероятно примамката, вече не се виждаше никъде.

— Спрете го! — изкрещя Сам, извика на някого в кафенето да й пази челото и хукна след крадеца.

Но Мик имаше няколко метра преднина. Тичаше бързо, макар да не се беше упражнявал напоследък, но велосипедистът явно идеално знаеше какво прави. Лавираше между превозните средства, разминаваше се на косъм с коли и таксита, преценяваше разстоянията с брилянтна точност. Дистанцията между него и Мик неизбежно се увеличаваше.

— Спрете колелото! — викаше Мик, но хората се отдръпваха и само гледаха.

Мик спря да вика. Трябваше да пази дъха си за гонитбата.

Светна червено и движението спря. Велосипедистът се промушваше в тясната пролука между колите и тротоара към началото на опашката. Някаква жена — говореше по мобилния си — хвърли поглед на зеления светофар за пешеходците и слезе от бордюра право пред велосипедиста, който едва не загуби равновесие, а тя падна назад и изпищя.

— Спрете го! — извика Мик задъхано. Велосипедистът обаче успя профучи на червено и зави наляво, където платното беше празно.

— Майната ти! — Жената си го изкара на Мик, когато той я подмина тичешком.

Нещата бяха зле. Приведен над кормилото, велосипедистът набираше преднина и Мик скоро щеше да го изгуби от поглед. Мик забави ход. На открита отсечка нямаше шанс срещу велосипедиста. Огледа се за такси и изведнъж…

Заради насмалко избегнатия сблъсък с жената на пешеходната пътека велосипедистът вече не държеше чантата толкова здраво. Притискаше я до тялото си с дясната си ръка, но междувременно презрамката се беше измъкнала и висеше до крака му. На края на улицата, докато задминаваше някакъв тъмносин цветарски камион, се наведе наляво, готов да завие. Изобщо не намали. Изведнъж носещата се във въздуха презрамка изчезна. След миг задното колело на велосипеда полетя нагоре и велосипедистът, грациозен като минойски танцьор с бикове, на забавен каданс излетя в плавна дъга над кормилото и падна тежко на асфалта.

Един автобус, който идваше от противоположната посока, успя да спре само на сантиметри от него. Велосипедистът лежеше неподвижно, а колелото му се стовари върху него. Чантата на Сам беше до проснатата му ръка, презрамката беше заплетена в задното колело.

Събра се тълпа. Както се очакваше, някой попита велосипедиста — скрит зад тъмното стъкло на каската — дали е добре. Не последва отговор.

Мик се промъкна покрай една едра жена с бяла бродирана блуза и клекна да вземе чантата. Догади му се. Проснатият на асфалта човек можеше да е мъртъв. И то за какво?

Над главата му гласове се надпреварваха със съвети:

— Повикайте линейка!

— Свалете му каската!

— Не го местете!

Шофьорката на автобуса слезе от кабината. Беше ядосана и уплашена. По лицето й се стичаше пот, псуваше.

Мик вдигна задното колело от гърдите на велосипедиста и започна да разплита презрамката на чантата от спиците.

Жената — под бродираната блуза гърдите и кипяха от възмущение — се наведе и сложи ръка на рамото му. Миришеше на ментови бонбони.

— Какво правите? — попита го с глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — Видях всичко. Ако не го гонехте, това нямаше да се случи.

— Той открадна чантата — каза Мик.

— Моля?

— Тази чанта. Той я открадна.

— Откъде да сме сигурни, че казвате истината? — попита тя. — Не може просто да я вземете.

— Мога и още как — каза Мик. Беше прекалено задъхан за пространни обяснения.

— О, не! — каза някакъв дребен мъж с щръкнала коса, явно беше решил да застане на страната на жената.

— О, да ви се не знае! — ядоса се Мик. — Този тип е крадец.

— Това го твърдите вие — каза жената. — Ще изчакаме полицията и те ще решат.

Изпод каската се чу стон и вълна облекчение заля Мик.

— Жив е — каза жената.

— Да. Да видим какво ще каже. — Дребният мъж настъпи презрамката на чантата, която Мик тъкмо бе успял да разплете от колелото.

— Защо не се заемете с нещо полезно? — попита Мик. — Звъннете за линейка или нещо подобно. — А после пристигна Сам и той каза: — Слава богу, че дойде. Тези кретени мислят, че се опитвам да ти открадна чантата.

Да ги нарече кретени беше тактическа грешка — осъзна го в мига, когато го изрече, — която изтриваше всяко предимство от появата на Сам.

— Как смееш! — възкликна едрата жена, а Сам коленичи и се опита да си вземе чантата. Мъжът не помръдна крака си.

— Махай се! — каза Сам. — Моя си е, по дяволите!

— Тогава ни кажи какво има вътре.

— Като начало една синя тетрадка — каза Мик.

— Това и ние го виждаме — каза мъжът и се ухили самодоволно. Вярно беше: ъгълчето на дневника се подаваше от чантата.

Сам побесня. Бутна с рамо мъжа в коленете, за да издърпа чантата изпод крака му.

— Почакай, госпожичке — каза досадницата. — Кажи ни какво има в чантата и може и да ти повярваме.

— Не е ваша работа — каза Сам и й обърна гръб.

Но между двамата непознати се беше родил нездрав съюз и дребният мъж сграбчи чантата за единия край.

— Пускай бе! — каза Сам.

— Ей! — възкликна мъжът. — Тоя къде тръгна?

Докато бяха погълнати да спорят, велосипедистът, все още с каска, беше успял някак да се изправи и се отдалечаваше тихомълком и накуцвайки, зарязал колелото на улицата. Обърнаха се точно навреме, за да видят как се качва в едно такси.

— Това според вас постъпка на невинен човек ли е? — попита Мик.

Вдигна колелото и го премести на тротоара. Шофьорката на автобуса се качи в кабината и запали двигателя. Зяпачите почнаха да се пръскат.

Жената с бялата блуза изглеждаше искрено оскърбена.

— Опитвахме се да помогнем — каза.

— Да — добави мъжът. — А ето каква благодарност получихме.

А Сам се разхълца. Беше стиснала чантата до гърдите си. Очите й обаче блестяха весело.

И Мик разбра, че тя се смее.

 

 

— Имах късмет, че минаваше оттам, или какво? — попита тя, когато се върнаха в кафенето, където си беше оставила челото. — Съвпадение?

— Не — каза Мик. — Търсех те.

— Така ли? Защо?

— Исках да ти кажа нещо. Но не тук. Да седнем някъде на спокойствие. Искаш ли да пийнем по нещо?

Сам се огледа.

— Не. Предпочитам да се поразходим. Чакай малко да си паркирам челото. — Влезе в кафенето и мъжът зад бара — бицепсите му явно не бяха напомпани с правене на капучино — обеща да й пази челото. Мик гледаше през витрината. Сам беше въодушевена, направо сияеше. Но и той самият сякаш кипеше от енергия.

— Дан ще ми наглежда челото — каза тя, когато излезе. — Музиката ми е добра за бизнеса му и той ме черпи с кафе, така че всички са доволни.

— Добра уговорка — каза Мик.

— Аха.

Вървяха към Линкълн Ин Филдс в почти пълно мълчание. Мик направи един-два коментара, просто от добро възпитание, но Сам беше потънала в собствените си мисли. Стигнаха сенчестата градинка в центъра на площада и седнаха на една празна пейка.

— Благодаря, че го подгони, Мик — каза тя. — Ако го бях изгубила…

— Ама че късмет — да се опитат да ограбят точно теб — каза Мик.

Сам го изгледа някак особено.

— Късмет ли? — Изхъмка и попита: — Та за какво искаше да говориш с мен?

— Ами, опитвам се да измисля защитата на една жена, Грейс Хобдън, която е наръгала мъжа си, докато спял, и си мислех, че ъгълът на нанасяне на раните може да помогне.

— Не съм специалист по наръгванията — каза тя.

— Ти не си, но говорих с една приятелка, която разбира от съдебна медицина.

— Помогна ли ти?

— Не особено. Но после я попитах за електрически удар във вода.

Беше привлякъл вниманието й. Изцяло.

— И? — подкани го Сам.

— За разлика от обикновения токов удар, който оставя следи от изгаряне, подводният токов удар не оставя никакви. Поне според нея това е почти идеалният начин да се отървеш от някого. Когато жертвата умре, вадиш електрическия уред от водата и го изхвърляш. Причина на смъртта — сърдечен удар. Почти никога не се откриват подозрителни следи.

— Значи все пак ми вярваш? — нетърпеливо попита Сам. — Съгласен си, че майка ми е била убита.

— Не, точно обратното. Не виждаш ли? Това доказва, че трябва да е било самоубийство.

Тя се намръщи.

— Как пък го измисли?

— Помисли, Сам. Представи си, че някой е убил майка ти, като е пуснал радиото във ваната. След като тя е умряла, е трябвало само да извади радиото, после пак да пусне тока, да си тръгне и да изхвърли радиото някъде. Всички биха решили, че смъртта е естествена. Точка по въпроса. Което значи, че няма нужда някой да го прави да прилича на самоубийство. Знам, че е трудно, но наистина изглежда, че майка ти все пак се е самоубила.

— О.

Направо я виждаше как се вмъква обратно в черупката си.

— Съжалявам, Сам. Знам, че не ти е леко, но винаги е по-добре да знаеш истината.

— Глупости — каза тя. — Аз знам истината — или поне част от нея. Просто съм разочарована, защото мислех, че си съгласен с мен. Това е.

— Но защо му е на някой да го прави да прилича на самоубийство, когато би било толкова просто да е нещастен случай?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Все още. Но знам, че не е било самоубийство. И това не е само шесто чувство. Има доказателства.

— Например?

Тя не отговори веднага и Мик попита:

— Каза ли на полицията какво мислиш?

— Опитах. Но те вече си бяха направили заключението и не искаха да повярват на нищо, което не се връзва с версията им.

Мик клонеше към гледището на полицията, но каза:

— Виж, Сам, може да ти повярвам, ако има доказателства, че е убийство. Но трябва да ми кажеш какви са.

— Според теб защо се опитаха да ми откраднат чантата точно сега?

Мик я зяпна.

— Ами… на хората непрекъснато им крадат чантите. Лондон е раят на крадците. Убийствата нямат нищо общо.

— Сериозно? А ти ако си крадец, наистина ли щеше да си дадеш толкова труд за това? — И посочи чантата си. — Аз много си я обичам, защото една приятелка, Джина, ми я донесе от Гватемала, но не бих казала, че изглежда да съдържа нещо ценно. Забеляза ли оня тип със зелената бейзболна шапка, който ми отвлече вниманието, докато велосипедистът се приближаваше? Това беше добре планиран удар. Защо им е на професионалисти да се занимават с това? Дори мобилният ми е на две години. Крадците на чанти обикновено нападат богати американски туристи, а не мърляви улични музиканти.

— Може да са били аматьори. Някакви недоучили чираци.

— Нещо не ми се вярва.

— Мислиш, че е искал дневника?

— Да. И двамата при това.

— Чакай, Сам. Защо някой ще си дава толкова труд да краде дневника на майка ти? Освен ти де, но ти вече го открадна. Знам, че е страхотна поетеса, но това е нелепо. Освен това — Мик се ухили — тези двамата едва ли си падат по четенето.

— Искаха да вземат дневника. — В гласа й нямаше и капка съмнение.

— Добре. Де предположим, че си права. Това значи ли, че мислиш, че те са я убили? — Мик се опитваше да говори неутрално, но въпросът все пак прозвуча скептично.

— Не. Но мисля, че някой ги е накарал.

— Кой? И защо е цялата тази шумотевица около този дневник? Няма смисъл.

Тя помълча, после попита:

— Нали знаеш, че Кърстен е оставила предсмъртно писмо, преди да се убие?

— И какво?

— Само че не е. Виж. — Тя извади дневника и прелисти десетина страници. Близо до гръбчето Мик видя неравния ръб на откъснат лист. — Тази липсваща страница е така наречената предсмъртна бележка. Всъщност са части от стихотворението, което е пишела точно преди да се върне в Англия — „Птицата сбогом“. Някой е откъснал страницата и я е сложил на масата в Гъл Котидж, все едно е оставила писмо.

— Сигурна ли си? Хартията съвпада ли?

— Проверих.

— Добре, но това все още не доказва нищо. Може сама да е откъснала листа. За да спести време.

Погледът, който му хвърли Сам, беше изпепеляващ.

— Майка ми пишеше — каза тя натъртено, сякаш това обясняваше всичко. — Няма начин да използва стари бележки, за да се сбогува със света. Думите бяха нейната страст и тя би искала да са както трябва. А и щеше да ми пише. Сигурна съм.

В очите й Мик видя пламъка на искрена увереност. Не беше сигурен дали й вярва, но изведнъж, противно на всички рационални инстинкти, осъзна, че му се иска.

— Значи мислиш, че убиецът просто е намерил в дневника й страница, която малко прилича на предсмъртно писмо, откъснал я е и я е оставил на масата, за да изглежда, че се е самоубила? Защо да се мъчи толкова, щом е било толкова лесно да го представи като нещастен случай?

— Не знам. Може да не е знаел, че изглежда като естествена смърт. И аз не знаех, докато ти не ми каза. А и ти не си знаел, преди да ти го каже приятелката ти от съдебната медицина. Но предполагам, че човекът, който е подправил прощалното писмо, е взел стихотворението, за което ти казвах — „Птицата убийца“.

— Какво искаш да кажеш, Сам? Че майка ти е знаела, че ще я убият, и предварително е написала стихотворение за това?

— Може би не. Но трябва да са свързани — иначе защо някой би взел стихотворението и дневника?

На Мик му се стори, че вижда накъде клонят нещата.

— Дневникът беше у Раф — каза той. — Според теорията ти той трябва да го е взел от вилата. Мислиш ли, че той е отговорен за смъртта на майка ти? Смяташ ли, че я е убил? — Натърти на последната дума с надеждата, че Сам ще осъзнае колко е абсурдна теорията й. — Наистина ли мислиш, че Раф е пътувал чак до Корнуол, убил е майка ти, а после се е погрижил да го представи за самоубийство?

Сам не отговори веднага. По бузите й плъзна лека руменина, но беше стиснала зъби. Мик вече знаеше, че това е знак за упорита непоколебимост.

— Раф е участвал в покриването, това е сигурно, но не мисля, че я е убил той. Не би могъл, освен ако не са объркали часа на смъртта — каза тя.

Мик изпита облекчение, че Сам не обвинява неговия ръководител в убийство. Но това беше нищожно отстъпление пред реалността.

— Ако не е бил Раф, кой тогава? Според теорията ти де.

Този път Сам мълча дълго. Мик вече се надяваше, че тя започва да разбира колко фатално погрешна е хипотезата й. Накрая тя каза:

— Този уикенд бях в Уордли, в къщата на Джони Джонс, зетя на Раф. През нощта Джони влезе в стаята ми, мислеше, че спя, и се опита да открадне дневника. Каза, че сестрата на Раф искала само да го погледне и после щял да го върне.

— Защо просто не те е помолила да го погледне?

— И аз се чудя.

— Попита ли я?

— Канех се, но не ми се удаде възможност.

— В това няма никакъв смисъл. — Мик се обърка.

— Майка ми казваше, че нещата винаги имат смисъл, когато знаеш всички факти. Просто още не знаем всички факти.

Мик си помисли за Грейс Хобдън. Щеше ли в поведението й да има смисъл, ако той знаеше всички факти? Не беше сигурен, че иска да разбира този тип убийствен „смисъл“. После си помисли за Сам, която седеше напрегната и непоколебима на пейката до него. Въпреки нарастващата му симпатия към нея нищо в думите й не променяше факта, че най-вероятното обяснение беше най-простото: Кърстен Уолър беше посегнала на живота си и дъщеря й, единственото й дете, кроеше сложни измислици, за да избегне истината.

Най-добре беше да е прям — беше болезнено, но беше най-добро в дългосрочен аспект.

— Съжалявам, Сам, но теорията ти просто издиша. Рано или късно, колкото й да ти е тежко, ще трябва да приемеш факта, че не си я познавала толкова добре, колкото си мислела. Иначе това ще те изяжда отвътре, а не е хубаво.

— И откога стана такъв специалист по въпросите на майка ми?

— Не съм лично замесен и сигурно затова ми е по-лесно да гледам нещата отстрани.

— Замесен си. Чрез Раф.

— Това няма нищо общо.

— Фактът, че Раф ти е отговорникът, няма нищо общо с мнението ти?

— Няма, разбира се.

— Не ти вярвам. Господи! — Тя кипеше от гняв. — Как може да съм толкова тъпа! За малко почти ти повярвах. Трябваше да се сетя, че си на негова страна.

— Не става дума за това на чия страна съм.

— Така ли? Защо тогава ми задаваш всички тези въпроси и се правиш, че си съгласен с мен, а всъщност искаш да разбереш какво знам?

— Исках да разбера дали си открила нещо.

— Нещо?! Защо? За да докладваш на Раф ли?

— Не говори глупости.

Тя скочи.

— Така ли? Той ли те накара? Това да не би да е извънкласна дейност за големия бял вожд? Той ли те накара да разбереш какво смятам да направя? Така ли е?

— Сам, кълна се…

— Не си губи времето! И без това няма да повярвам нито дума. И можеш да кажеш на драгоценния си шеф, че не знам как е замесен, но ще го разбера! И мога да го направя сама. Нямам нужда от помощ нито от теб, нито от никого.

— Сам, грешиш! — Мик също скочи. Но беше твърде късно. Сам се отдалечаваше през градината, самотен изпълнен с решителност и абсолютно умопобъркан силует в черна памучна рокля. Мик изрита крака на пейката от безсилие.

Понечи да я настигне, да я убеди, че не е разбрала правилно. После реши да не го прави. Тя беше толкова убедена, че целият свят е срещу нея, че той просто нямаше шанс. Всъщност какво му пукаше?

И изобщо защо да си губи времето в грижи за Сам? Все пак отношенията, които започваха с изнудване и после лесно прерастваха в параноя и обвинения в убийство, не му бяха по вкуса.

Да, отдавна трябваше да изхвърли от ума си Сам Бозуин и тъжната й мания по смъртта на майка й.

 

 

Този следобед параноята не измъчваше само Сам. Надира губеше битката със страховете си от големия град. Бяха свършили кафето, но тя не смееше да излезе от апартамента. Опитваше се да се съсредоточи върху свиренето, но този път това разсейване не помагаше. Домът й се беше превърнал в обсадена крепост. Какво ставаше със Сам? Трябваше вече да се е прибрала. Щяха да упражняват Шуман. Беше й написала съобщение, но нямаше отговор.

Дали Сам знаеше кой е мъжът, който се беше обадил преди малко? И изобщо какви бяха тези обаждания?

Пощенската кутия издрънча: поредните картички на фирма за мини таксита. Надира отиде да ги вземе и да ги хвърли в кошчето. Трепереше. Къде се беше дянала Сам?

В шест и половина чу ключа на Сам в ключалката и познатото й раздразнение, че веригата е сложена.

— Над! Пусни ме да вляза!

— Извинявай. — Надира се засуети с веригата. — Забравих, че съм я сложила. — Обичайното извинение. — Не, не съм забравила. Сам, някой те търси и не казва кой е. Някакъв мъж звъни непрекъснато.

— Раф ли е?

— Мисля, че не. Но… ти добре ли си? — Сам внасяше челото в апартамента. — Изглеждаш ужасно.

— Това комплимент ли е? Добре съм, Над. Но един тип се опита да ми открадне чантата и се наложи да го гоня.

Надира погледна чантата й.

— Догонила си го все пак.

— Е, помогнаха ми.

— Какво става, Сам? — Очите на Надира бяха огромни. — Всичките тези обаждания, а и сутринта един човек те търси тук.

— Кой?

— Не каза. Не го пуснах да влезе. Каза, че било спешно.

— Ти видя ли го?

— Не. Какво става, Сам?

— Съжалявам, че забърквам и теб, Над. — Сам се мръщеше.

— Ако ми кажеш какво става…

— И аз не знам точно.

— Кажи ми каквото знаеш.

Сам замълча, все едно не можеше да прецени колко да й каже. После отиде в малката дневна и седна.

— Дай да пием по един чай и да се пробваме с Шуман. Ако не е прекалено късно за теб.

— Добре. Но първо трябва да ми кажеш какво става.

Сам въздъхна.

— Цял следобед бях с един човек, който смята, че си измислям всичко. Не знам дали мога да го понеса още веднъж. А може и да е прав. Може би просто съм откачалка, която не може да приеме истината.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Не. Но пък лудите винаги смятат, че са нормални.

— Ти не си луда, Сам.

— Мерси. — Сам се усмихна. — О, Над, ти си единствената, която все още вярва в мен, а виж как ти се отблагодарявам. Изплашена си до смърт, нали? И аз съм виновна. Не мога да продължа да ти причинявам това.

— Нямам нищо против, ако знам за какво е.

Сам се замисли, мълчеше. Накрая каза:

— Не мога да ти кажа. Не е честно да те забърквам в това. Някой иска дневника на Кърстен и няма да се откаже, докато не го получи. Затова ми откраднаха чантата и затова са се навъртали тук през деня. Май трябва да замина за няколко дни. Ако не съм тук, ще те оставят на мира.

— Кои са тези хора? И защо трябва да заминаваш?

— Скоро ще се върна. Не се бой.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Знаеш.

— Добре де, но няма да ти кажа. Трябва да се справя с това сама, Над.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не. Всъщност може и да можеш. — Сам внезапно се обърна към нея и погледът й накара Надира отново да се уплаши, но по различен начин. — Над, искам да ми обещаеш нещо.

— Добре. Каквото кажеш.

— Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, дори ако прилича на нещастен случай — или на самоубийство, — няма да го приемеш. Няма да им позволиш да се измъкнат с тази лъжа, не и с мен.

— О, Сам! Кажи ми какво става!

— Ще ти кажа. Обещавам. Но не сега. Трябва да остана сама за малко.

Надира се сети, че Сам вече е взела решение. Но не можеше да спре да й задава въпроси. Сам настоя да се поупражняват и каза, че щяла да се върне за урока при Григори другата седмица и че все пак ще се явяват на „Фробишър“ през ноември, но Надира чувстваше, че приятелката й се отдръпва от нея. И не можеше да направи нищо, за да я задържи.

15.

Линда искаше да е мила. Това лято беше тежко за всички — смъртта на Кърстен, погребението и после разследването, — но все пак най-тежко беше за Сам. Така че когато тя се обади и каза, че идва със следобедния влак, Линда разбра, че Дейви ще зареже всичко, за да я посрещне на гарата, и ще я остави сама да оправи спалните, Луи трябваше да се премести при Нейтън и тя се опитваше да превърне стаята, на Луи в прилична стая за гости, въпреки че по стените имаше плакати на герои от анимационни филми и Бритни Спиърс, а под леглото — кашони с лего. Да не говорим за всепроникващата миризма на потни маратонки, която съпровожда подрастващите момчета навсякъде по света.

Тя пръсна люляков ароматизатор от прага на стаята. Частичен успех — вече бяха потни маратонки в люлякова градина. Е, много съжаляваше, ако това не беше по вкуса на Сам, но нравеше каквото можеше, а и тя все пак не ги беше предупредила. Типично за нея очакваше всички да хукнат и да си счупят краката само защото е рошила да ги удостои с честта да ги посети за първи път от повече от година, като се изключи вечерта преди разследването, разбира се, но тя не се броеше, защото тогава просто се налагаше да остане с тях.

Сам още не беше дошла, а Линда вече се чувстваше раздразнена и наежена, в главата й се въртяха части от караници. А и защо беше тази тайнственост? По телефона Сам беше казала, че трябвало да се скрие от някакво гадже — вероятно бивше, — което й досаждало. Не че чак я преследвало, но това беше идеята.

— Не казвай на никого, че съм тук — каза на баща си по телефона. — Просто трябва да изчезна от Лондон за малко.

Линда преглътна насмешката си, когато Дейви затвори телефона и й повтори думите на Сам. При Сам всичко трябваше да е драматично. Точно като при майка й, въпреки че Дейви не щеше да чуе и дума срещу коя да е от двете. Кърстен беше зарязала Дейви, беше си обрала парцалките и го беше оставила сам да отглежда малкото момиченце. Въпреки че майка му беше жива и му помагаше в началото, тъкмо Линда беше внесла дългоочакван полъх нормалност в живота им; но често се питаше дали осъзнават какво е направила за тях.

Когато почна да излиза с Дейви, изпитваше съжаление към бедното малко тъмнокосо момиченце, останало без майка, и искаше да даде на Сам това, от което беше сигурна, че има нужда. Единственият проблем беше, че Сам бързо даде ясно да се разбере, че според нея не й липсва нищо. Ако я слушаше човек, би казал, че животът й в Менверен е бил като на принцеса, докато не се е появила Линда.

— Ще го разбере — казваше й Дейви. — Дай и малко време.

Но това не беше вярно. А после, когато първо се роди Нейтън, а после Луи, Линда спря да се тормози със Сам. Вече имаше свое семейство, за което да се грижи.

Когато Сам замина да живее с Раф и Кърстен в Лондон, Линда въздъхна от облекчение. Беше направила всичко по силите си, нека сега някой друг поемеше момичето. С Дейви и момчетата най-сетне бяха истинско семейство.

А ето че сега тя пак идваше, слизаше от колата на Дейви, а той се хилеше като идиот, ужасно доволен, че ги е удостоила с присъствието си. Момчетата бяха същите — отнасяха се с нея като с кралска особа, — а какво беше направила Сам за тях?

Линда слезе по стълбите и надяна приветлива усмивка, докато Сам влизаше през кухненската врата, а Нейтън и Луи се състезаваха за вниманието й. После влезе Дейви, носеше раницата й и челото й. Изглеждаше щастлив както никога.

— Здравей, Сам — каза Линда.

— Здрасти, Линда. Как си?

— Ами, добре. Работя в…

Но Луи я прекъсна:

— Вече свиря в оркестъра, Сам. На тромпет.

— Това е чудесно, Луи! — каза Сам и се усмихна на брат си така, както никога не се беше усмихвала на Линда. — Трябва да направим някой дует.

— Ще сложа чайника — каза Линда. В суматохата даже не знаеше дали някой я е чул. Беше почнала да казва на Сам за новата си работа в лечебницата, три сутрини седмично. Работеше само от няколко месеца, но вече беше овладяла компютърната система и се учеше да пресява спешните повиквания. Но никой не се интересуваше от това, разбира се. В крайна сметка беше просто административна работа. Нищо толкова бляскаво като да свириш на чело или да пишеш стихове, за които никой не е чувал. Обикновена полезна работа, която докарва редовни пари и ти връща увереността, че може да си нещо повече от съпруга и майка. Искаше единствено да я оценят.

— Благодаря — каза Сам, без да вдига поглед, когато Линда сложи чая на масата. — Татко каза ли ти, че не искам никой да знае, че ще съм тук няколко дни?

— Каза ми. Каза, че било нещо с някакво досадно гадже.

— Точно така.

Линда чакаше. Мисълта, че могат да поговорят за това по женски, беше приятна. Линда щеше да й даде майчински съвет, а Сам да й благодари. Да-да, а в Корнуол нямаше да вали от юни до септември и тя щеше да сваля по две кила седмично и никога да не ги качва пак!

— Утре на Сам ще й трябва колата — каза Дейви и се усмихна щастливо на дъщеря си. — Иска да види няколко души.

— Но аз трябва да отида на работа.

— Ще те закарам — каза Дейви, без да се замисли. — А Сам ще те вземе на връщане. Ще го измислим някак. Става ли, Линда?

— Става — каза тя.

И си помисли: „Не става, изобщо не става“. Но знаеше, че трябва да си държи устата затворена.

 

 

По всяко друго време това пътуване би било удоволствие. Сам беше минавала по тесните пътища в тази част на Корнуол стотици пъти и през всички сезони. Познаващо ги зиме, когато живите плетове бяха голи и обрулени от виелиците, и пролет, когато стръмните брегове бяха опръскани с бледите звездици на игликите. През май синчецът растеше нагъсто сред розовото плюскавиче, а после големите бели чадърчета на дивия керевиз се извиваха изящно и падаха по пътя. Но септември беше най-красиво, когато цветята и тревите бяха окосени и брегът беше с бледия цвят на сено, с нови стръкове папрат, появили се сред сините точици на самогризката, когато летовниците си бяха заминали и пътищата отново бяха проходими, а слънцето грееше по-слабо и първите листа на кленовете капеха по асфалта.

Кърстен винаги го наричаше Корнуолското шоу на колела. Имаше едно стихотворение за това в ранния си сборник „Самфир“.

През последните няколко дни Сам се чувстваше, все едно скача от едно нещо на друго като някакъв шизофреник. В кухнята в Менверен на закуска без усилие беше влязла в коловоза на стария си живот — Нейтън изяде огромна купа зърнена закуска, а Луи не хапна нищо, Линда се пенеше, а радио Корнуол приятно бърбореше за дребни ремонти по пътищата и събиране на средства за Британския легион. А сега — изведнъж — отново беше сама в свят, където убийците бяха невидими за всички, освен за нея.

Полуитик беше голямо село на миля навътре в сушата от Гъл Котидж. Имаше църква, поща и фурна. Повечето стари къщи в центъра бяха купени от пришълци, а корнуолците живееха в модерни жилища по страните на долината. Сам спря близо до мемориала и пресече към тясната къща с тераса, в която през последните дванайсет години живееше приятелката на майка й Джуди Сондърс.

Почука. Всички прозорци бяха затворени. След като почука няколко пъти и надникна през прозорците, от съседната къща излезе една стара дама с мила и леко снизходителна усмивка на пенсионирана учителка, каквато си беше.

— Можеш да чукаш колкото ти душа иска — каза с тихо задоволство. — Джуди замина.

— Къде?

— Не каза.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Може би днес. Може след няколко дни. Дори след седмица. Каза, че… — Възрастната жена сбърчи лице, все едно се мъчеше да си спомни точните думи на Джуди, — че щяла да кара по слух.

— Знаете ли номера на мобилния й телефон?

— Кое, миличка?

— Няма значение.

Старицата гледаше мълчаливо, докато Сам пишеше кратка бележка. Пусна я в кутията и каза:

— Когато се върне, ще й кажете ли, че Сам Бозуин иска да говори с нея? Отседнала съм у баща ми. Тя знае как да ме намери.

— Ще й кажа. — Сам тъкмо се обръщаше, за да си тръгне, когато старата жена каза тихо: — И съжалявам за майка ти, Сам. Беше чудесна жена. Джуди много трудно понесе смъртта й и не се учудвам. Ще липсва на всички ни.

Сам за миг остана неподвижна. После каза:

— Благодаря.

Върна се при колата и седна. Подобни неочаквани думи просто можеха да те зашеметят. Някакъв старец разхождаше болния си от артрит пудел по тесния тротоар под утринното слънце. Изглеждаше толкова спокоен, в мир със света.

Сам завъртя ключа на запалването. Време беше да действа.

 

 

На следващото място, на което отиде, нямаше съмнение, че хората са си вкъщи: в двора на фермата кудкудякаха кокошки, две големи кучета изскочиха със силен лай, а след тях и една ниска набита жена, облечена в избеляла рокля на цветя и стари гумени ботуши на босо. Това беше една от фермите, където къщите и животните бяха в безупречен вид, очевидно за сметка на собствениците. Ан и Боб Уърн може и да изглеждаха бедни, но се носеха слухове, че са платили за новия си трактор в брой.

— Здравейте, госпожо Уърн — каза Сам, когато слезе от колата и се наведе да погали кучето, което беше по-близо до нея — голямо черно-кафяво коли. — Може ли да ви отнема малко време?

Ан Уърн хвана другото куче за врата и се усмихна широко. Беше пълна и имаше къдрава коса, която не изглеждаше ресана този ден, а когато отвори уста, се видяха зъбите й — стърчаха под всевъзможни ъгли и два липсваха.

— Тихо, Дули. Стига — зауспокоява тя кучето и то спря да се прави на страшен пазач и отиде да се просне на сянка. — Много ми стана мъчно, като разбрах за майка ти, Сам.

— Благодаря.

— Беше добра жена. Но ти си го знаеш.

— Да.

— Ще влезеш ли за едно кафе?

Сам поклати глава.

— Искам само да ви питам нещо. Вас и господин Уърн. Няма да ви отнема много време.

Ан я изгледа за момент, после кимна, все едно беше очаквала въпросите на Сам.

— Боб е долу при езерата. И без това трябва да му кажа нещо. Може да идем заедно, ако искаш.

Пътеката към дъното на долината беше осеяна с втвърдени от сушата буци пръст. От двете страни на долината се рееха и пееха чучулиги. От подножието на хълма долиташе тътен на трактор.

— Как си, Сам? — попита Ан, докато вървяха.

— Добре — каза Сам.

— Направо не можахме да повярваме, когато майка ти умря така. Такава ужасна загуба. — Просто отбелязване на факта. И добави: — Тя толкова се гордееше с теб, любов моя.

Сам се усмихна.

Корнуолските галени обръщения „любов моя“, „пиленце мое“ или „хубавице моя“, макар и поетични, бяха също толкова изпразнени от смисъл като „мила“, но й напомняха за баба й и всичките й роднини Бозуин, които я бяха обграждали с обич и се бяха погрижили да не й липсва, след като Кърстен замина.

— И аз се гордея с нея — каза Сам.

— Тъй, тъй. Беше добра жена. Можеш да се гордееш с нея, Сам. Знам, че много хора не я харесваха, понеже си замина и те остави, когато беше още мъничка, но смятам, че си е имала причини. Не говореше за това, но веднъж ми каза — някой я беше обидил, беше й казал нещо, не знам какво и хич не искам да знам — а тя ме погледна и каза: „Ан, ако хората знаеха какво ми струва това, нямаше да ме съдят толкова лесно“. И аз й повярвах.

— Да. Мисля, че не е имала избор.

— Каза ми за някакъв конкурс, за който се готвиш. Как се казваше?

— „Фробишър“? Чак през ноември е. Учителят ми иска да се откажа, защото напоследък не съм във форма. Казва, че е прекалено важен, за да се издъня. Но още не съм решила.

— „Фробишър“, точно така. Каза ми името, но съм го забравила. Чакаше го с нетърпение. — Ан млъкна, после замислено добави: — Поне така изглеждаше.

Известно време вървяха мълчаливо. Около тях танцуваха малки пеперуди.

— Виждахте ли често майка ми, докато беше в Гъл Котидж?

— Ами, така да се каже, наминаваше през ден, когато се разхождаше до селото или ако искаше яйца или мляко. Един-два пъти аз ходих при нея да й занеса кифли и сладки. Сега, разбира се, ми се иска да бях ходила по-често. Но тя все казвате, че това, което харесва тук, е самотата, така че не исках да досаждам. И тя изглеждаше доволна.

— Значи не изглеждаше потисната? Или разтревожена?

— Не. Но дори да беше, едва ли щеше да ми каже.

— Но вие щяхте да забележите.

— Може би.

Между тях се беше издигнала невидима преграда. Възможно беше Ан да се чувства по някакъв начин виновна за смъртта на Кърстен — все пак тя беше най-близката съседка. Дали не беше пропуснала признаците? Можело ли е да направи нещо?

Последната част от пътя премина в мълчание. Завиха и отвориха вратата към нивата, което браносваше Боб Уърн. Ан му махна, тракторът направи широк завой и спря на десетина метра от тях. Боб изключи двигателя и слезе от кабината.

Беше към петдесетте и накуцваше заради неразбирателство с една новоотелена крава преди години. Беше със сплескана шапка и карирана риза, очите му бяха обрамчени с бръчици от годините работа на открито при всякакви метеорологични условия.

Той се усмихна.

— Здравей, Сам. Какво те води насам?

Сам беше благодарна за директността му.

— Опитвам се да разбера кой е ходил в Гъл Котидж скоро след смъртта на майка ми.

Боб Уърн хвърли поглед на жена си и после каза:

— Нали баща ти намери тялото?

— Преди това. По-рано сутринта. Видели са някой друг.

— Ами… — Той бутна шапката на темето си и се почеса по главата. — Гъл Котидж е до крайбрежната пътека. Минават всякакви, особено през лятото. Не можеш им хвана края.

— Но може да забележиш някого с кола.

— Да, можеш.

— Особено някой, който се вижда, че не е тукашен. Може би от Лондон.

— Да. Вярно е.

— И особено ако кара лъскава кола. Ти Ви Ар например.

— Да — замислено каза Боб Уърн. — Сигурно би си го спомнил човек.

— Значи сте видели някого край Гъл Котидж рано сутринта, преди баща ми да иде там?

— Не съм казвал такова нещо, Сам.

— Но…

— Накъде биеш?

Сам си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Просто се опитвам да науча истината за това, което се е случило.

— Аха, истината. Тя, истината, е хлъзгаво нещо. Нали имаше разследване, за да я открият, любов моя?

— Да, но официалната версия невинаги е вярната. Знаете го.

Боб Уърн я погледна напрегнато.

— Знаеш какво казват, Сам — че човек не бива да дърпа дявола за опашката. Понякога…

— Майка ми не е дявол! — избухна Сам. — И няма да спра, преди да разбера какво й се е случило.

Боб хвърли на жена си поглед, който все едно й казваше да разкара тая истерична фуста, и се обърна към трактора. Докато се отдалечаваше, каза:

— Съжалявам, Сам. Не мога да ти помогна. По-добре да се залавяме за работа.

— Все пак благодаря — каза Сам, но той запали двигателя и не беше сигурна, че я е чул.

Докато вървяха нагоре по пътеката, Сам каза:

— Нали щяхте да му казвате нещо?

— Ще му кажа на обед.

— Видял е някого, нали?

— Може и да е видял. Но знаеш как е. Трудно е да си сигурен за дати и за време. Съжалявам, Сам, съжалявам за всичко. Сигурно ти е било много тежко.

— Все още ми е много тежко.

Чак когато Сам се качи в колата и включи двигателя, Ан се почувства достатъчно сигурна, за да се наведе и да каже:

— Това, което е направила майка ти, сигурно е било импулс. Не го е мислела. Може би е най-добре да гледаш на това така.

— Защо го казвате?

Ан въздъхна.

— Ами, виж сега. Сутринта, когато умря, дойде да си купи яйца. Каза, че искала да има пресни яйца, когато дойдеш на гости. Изглеждаше щастлива. Очакваше го с нетърпение, разбираш ли? Така че трябва да е било импулс — как му викат? — „равновесието на ума й е било нарушено“. Така мисля. Не е била на себе си. Трагедия, просто трагедия.

— Да — каза Сам.

Трагедия — единственият факт около смъртта на майка й, който никога не беше подлаган под съмнение.

 

 

— Благодаря ви. Не, това е абсолютно чудесно. Вие сте толкова услужлива. — Когато Раф решеше, гласът му се точеше като мед. Беше го пробвал с Кърстен, но тя му се беше присмяла и го беше замерила с нещо. С пантоф? Възглавница? И му беше казала да не е такъв надут дърт лицемер, а той също се беше разсмял и после… „Забрави за Кърстен!“ Сега Сам беше важна. Той любезно прекъсна нервния глас в слушалката. — Толкова съжалявам да науча, че има проблеми с гаджето си. Не, не ми е казвала нищо за това. Щях да опитам да й помогна, ако знаех. Да, предайте й поздрави от мен. Надявам се да си почине добре при вас с Дейви. Има нужда. Да, да, просто проверявах дали е добре. Благодаря. Да, и на вас. Довиждане.

Замислено затвори телефона. Трябваше да запомни никога да не поверява на Линда Бозуин никакви тайни — не че имаше вероятност да го направи, — тя беше толкова недискретна, че би трябвало да работи за правителството.

Сега поне знаеше къде е Сам.

Не беше най-доброто скривалище, ако искаше да се крие.

Всеки би могъл лесно да я намери.

Дори птица убийца.

16.

— Защо просто не го е напуснала? — попита Мик.

Марта Ървинг прецени въпроса. Седеше зад бюро, отрупано с папки и брошури. На стената зад нея имаше плакати, които призоваваха жените да кажат „НЕ на насилието“ или да кажат на партньорите си, че няма да им се размине.

— Да напуснеш партньор насилник — внимателно каза Марта — е статистически най-опасното нещо, което може да направи една уязвима жена. Изследванията показват, че повече от три четвърти от жените, жертви на насилие, търпят насилие след като напуснат партньора си. Понякога, твърде често, това насилие с фатално.

— Мислех, че има места, където да идат.

— Убежища? Има, но понякога партньорите им ги откриват и ги убиват въпреки това. А и кой иска да живее в убежище до края на живота си? Вие били ли сте в такива убежища? — Мик поклати глава. — И аз така си помислих.

— Ами полицията? Ограничителните заповеди? Законът съществува, за да защитава жените наравно с всички останали.

— Хм. Кажете го на стотиците жени, убивани от настоящите или бившите си партньори всяка година.

— Толкова ли са много? — Мик знаеше, че изненадата му сигурно я кара да го мисли за поредния невеж бъдещ адвокат, но не можа да се сдържи. — За бога! Мислите ли, че Грейс Хобдън е знаела тези цифри?

— Нямам представа. Но знам, че жените, подложени на насилие, често стигат до момента, когато вярват, че ще остане жив само един от двамата. Ако има и деца, залозите се много по-високи.

— Говорите за мъжете, които убиват целите си семейства? Това не се случва много често, нали?

— Да, случва се рядко. Но се случва. И опасността съществува. Предполагам, че вашата Грейс Хобдън е била в безизходица: не е можела нито да остане, нито да си тръгне. За жени като нея убийството на партньора може да изглежда като единственото логично решение.

— Твърдите, че Грейс Хобдън е взела рационално решение?

— Може би не рационално по начина, по който го виждаме ние с вас, но от нейна гледна точка — да. Точно това твърдя.

— И сте готова да го повторите в съда?

— Разбира се. Не съм сигурна колко ще е от полза, тъй като законът все още изостава от модерното виждане за реалността на жените жертви на насилие. Но всеки случай, в който се борим, помага да променим статуквото. Малко по малко.

— Идеално. Ще се свържем с вас, като наближи процесът.

— Това ли е всичко? — Марта Ървинг изглеждаше изненадана, че срещата им е толкова кратка.

— Само толкова ми трябва, за да продължа.

Тя вдигна рамене.

— Добре. Обадете ми се, ако мога да помогна с нещо. — Телефонът във външния й офис звънеше пронизително. На Мик му заприлича на женски писък.

Мик излезе и вдиша дълбоко лондонския въздух. Надяваше се, че нетърпението му не е било твърде явно. В тесния офис на Марта, докато я слушаше спокойно да говори за десетките жени, ежедневно убивани от мъжете си, се беше почувствал виновен по асоциация, просто защото е мъж. Което беше нелепо, но въпреки това неприятно. Може би тези, които правеха кампаниите за жените жертви на насилие, винаги оказваха този ефект.

Виновен. В ума му се появи лицето на Сам. И то не за първи път напоследък. Сигурно беше заради всичките приказки за насилие и убийства. Оказваше се, че не е лесно да спреш да мислиш за Сам. Най-досадното в това, че мислеше за нея, беше, че всеки път се чувстваше зле, все едно някак я беше предал.

Нямаше логика. Нямаше никакви причини да се чувства виновен заради Сам Бозуин.

И въпреки това… „Стига“ — каза си. Беше направил каквото бе могъл, за да й помогне: беше се нагърбил да й каже за ефекта на токовия удар във вода, беше си рискувал живота в уличното движение, за да й върне проклетата чанта и дневника на майка й, после беше изслушал притесненията й за възможните обяснения на смъртта на майка й и й беше дал компетентно мнение. Какво още трябваше да направи?

Всъщност нищо. Логичното действие, щом да мисли за Сам го караше да се чувства зле, беше да мисли за нещо друго. Или по-точно — за някой друг. Така че докато вървеше по улицата, се обади на Тара — привлекателно весело момиче, с което се беше запознал през отпуската и беше излизал няколко пъти, и я попита дали иска да се видят да пийнат нещо след работа. Та беше забавна, стига човек да не забравя да я държи настрана от двойната опасност на абсент и караоке.

— Само да пийнем? — каза тя. — Добре де, можем да започнем и така.

— Чудесно. Ще се видим в осем.

Но щом затвори телефона, се почувства потиснат от перспективата: в крайна сметка не му беше наистина интересно да я вижда. Тя щеше да се смее на шегите му, да се усмихва с надежда и да клюкарства за общите им познати… при тази картина гемиите му потънаха. Може би да се обади пак и да отмени срещата? Спомни си смразяващия поглед, който Сам му хвърли, когато каза: „Майка ми пишеше“, все едно това беше всичко, което трябвате да се знае за Кърстен Уолър, и после ожесточеното й изражение, когато му каза, че знае, че майка й е била убита.

„Я чакай“, каза си. Откога Мик Брейди намираше смразяващото и ожесточеното у жените за привлекателно? Да не би да се превръщаше в нещастен дърт мазохист? Това беше противно на всичко, в което вярваше. Съжаляваше я, само толкова. Бедното момиче беше изгубило майка си, освен музиката май нямаше личен живот и следователно беше обсебено от невероятни конспирации за убийства. Всеки би я съжалявал.

Е, всеки би могъл, но рицарските подвизи не бяха в стила на Мик Брейди. Девиците в беда го караха да обърне коня и да препусне в обратната посока по-бързо и от свистяща стрела. Ако знаеше какво е добро за него — а досега винаги знаеше, — щеше да се погрижи да няма нищичко общо със Сам. Тъжна, заблудена и обсебена да разбърква живота му жена не беше рецепта за щастие.

От друга страна, Тара, дори като оставеше настрана абсента и караокето, беше точно това, което предписваше социалният доктор.

Щеше да си тръгне по-рано и да мине през парка. Да се отпусне и да си оправи настроението. Но първо трябваше да остави документите в офиса. Корина на рецепцията видимо клюмаше, оплака се, че вентилаторът, който беше милостиво поставен на бюрото й от старшите партньори, успявал единствено да свали топлия въздух от тавана и да го духа към нея. Мик се съгласи, че важните клечки още от ранна детска възраст са калени в дискомфорт от противни начални учители. И че първото, което ще направи, когато стане старши член на кантората, ще е да сложи климатици.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам — каза той и тръгна към офиса на Раф.

Пред вратата спря. Раф говореше по телефона. В това нямаше нищо необичайно. Обикновено когато говореше по телефона, Раф седеше на бюрото си с лице към вратата. Или, ако трябваше да е особено самоуверен, стоеше прав. В много редки случаи, когато говореше с Лола или с някой близък, сядаше на ръба на бюрото, отпуснатата му поза отразяваше неформалността на разговора.

Но никога не говореше така.

Раф седеше на стола си, да, но свит в някакво съзаклятническо кълбо. Беше гушнал телефона, все едно беше бебе, и говореше тихо и припряно. Мик спря и се заслуша.

— Не, чуй ме — казваше. — Това не е нищо. Казах го само за да те изплаша. Не е толкова важно. Да, знам, но сега трябва да ми вярваш. Защото ти казвам истината, за бога, затова. Излъгах те преди, защото исках да спреш, но… не, това е истината, наистина. Слушай ме де! Казвам ти, че там няма нищо. Видях го, затова знам. Няма значение, че е у нея. Наистина няма значение, ясно?

По лицето му се стичаше пот… и той се молеше. Това беше наистина смущаващият аспект в ситуацията: Раф Хаус, който можеше да принуждава и подмамва, да заповядва и прелъстява, в зависимост от момента, сега безпомощно се молеше.

— Виж, вече ти казах, излъгах — повтори Раф. — Да, съжалявам, знам, че не е хубаво, но исках да те спра… Знам, че се опитваше да помогнеш, но… не, не това беше начинът. Тя не го казва в дневника. Не, кълна се, че тя не е… да, в стихотворението, но то е унищожено. Няма нужда да се притесняваш за това. Слушай, говоря сериозно, Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това… не, а и нямаше да ти кажа. Моля те, просто се откажи, става ли? Всичко ще се нареди, ако не правиш нищо. За бога, защо поне веднъж не ми повярваш?

Мик бавно отстъпи назад.

— Добре ли си? — Корина вдигна поглед, когато той се върна на рецепцията. Мик не отговори и докато излизаше, я чу да казва: — От жегата е. Днес никой не се държи нормално. Господин Хаус не е на себе си още от обяд. Ще си отдъхна, когато времето захладнее.

 

 

На километър от офиса Мик зави по една пряка далеч от тътнещото движение на Грей Ин Роуд, извади телефона си и набра номера на Сам. Отговори му най-досадният глас на света за хората, които имат спешно съобщение: „Апаратът на абоната е изключен. Моля, опитайте по-късно“. По дяволите! По дяволите! Безизразният женски глас никога не му се беше струвал по-вбесяващ. Написа на Сам съобщение: „Сгреших. Моля, обади се. Много спешно. Искам да помогна. Мик“.

Спря за малко, дишаше тежко.

Стига вече. Трябваше незабавно да направи нещо. Да намери начин веднага да се свърже с нея. „Сам в никакъв случай не бива да пострада заради това“ — беше казал Раф. Какво точно имаше предвид? И защо, по дяволите, тя беше решила да си изключи телефона тъкмо сега? Може би даваше концерт или свиреше на улицата. Сигурно щеше да го включи пак след около час. А той щеше да опита пак, както го посъветва гласът на оператора.

Не беше в настроение да чака.

Би отишъл у тях, но не знаеше адреса. Кой можеше да го има? Очевидно Раф, но Раф не знаеше, че те със Сам се познават, така че как щеше да му поиска адреса?

Лола. Все още пазеше номера на мобилния й. Но докато го търсеше в списъка на телефона си, спря. Беше възможно, съвсем възможно, Лола да беше човекът, с когото Раф бе говорил по телефона, човекът, на когото беше казал да не наранява Сам.

„Я се съвземи — каза си презрително. — Познаваш Лола — не много добре, но достатъчно. Има си лоши черти, но не е от типа жени, които нараняват околните, да не говорим… да не говорим да ги убиват“.

Спря. Мислеше.

Наставникът му, човекът, когото бе избрал да го води през заплетения лабиринт на правото, току-що беше казал на някакъв непознат, че не иска Сам да пострада. И като че ли не говореше за емоционална болка. Сам пък вярваше, че майка й е била убита и че Раф знае повече, отколкото казва. Ако беше права, имаше сериозен шанс неговият наставник да е съучастник в убийство.

— По дяволите! — изруга. Добре дошъл в света, където нищо не е такова, каквото изглежда.

Светът, в който Сам от месеци живееше сама, без никой да й вярна. Изобщо не можеше да си представи колко тежко й е било, какво е било да слуша разследването, заключило, че смъртта на майка й е самоубийство. Нищо чудно, че й беше толкова къс фитилът.

Тръгна към кантората, после свърна по друга пряка и набра Лола. Тя вдигна след няколко иззвънявания.

— Лола, здрасти. Как си? Мик се обажда. Мик Брейди. Дойдох с теб у вас след партито у Фейлърс, сещаш ли се?

— Да. Здрасти. Помня те. — Изглежда, се радваше да го чуе. Хубаво. Но беше и предпазлива — това не беше толкова хубаво.

— Виж, изникна нещо и… онзи ден се сблъсках с доведената дъщеря на Раф… знам, голямо съвпадение, нали? Тя свири на чело, нали? Ами, имам един познат, който може да й помогне, и искам да й дам координатите му. Да, имам й мобилния, но съм в южната част на Лондон и реших, че просто мога да ида до тях.

— Мисля, че живее някъде в Клапам — каза Лола. Май беше отегчена от насоката на разговора. Или отегчението беше фасада, която криеше нежеланието й да му помогне.

— Имаш ли й адреса?

— Не. Питай Раф, той ще ти го каже.

— В момента е много зает.

Тя изпухтя нетърпеливо, все едно Раф винаги беше много зает, когато имаха нужда от него.

— Ами значи ще трябва да почакаш. Едва ли е толкова спешно. И аз не го знам.

— Добре. Извинявай за безпокойството. И благодаря… — „Макар да няма за какво“, помисли си ядосано и приключи разговора. Раф беше последният, когото искаше да пита.

Когато се върна в кантората, Корина пръскаше лицето и шията си с минерална вода „Евиан“.

— Направо се сварих — каза му тя. — А и на теб май ще ти дойде добре. — И услужливо пръсна хладния спрей към бузите му.

— Благодаря — каза той. — Случайно да знаеш адреса на Сам?

— Кой Сам?

— Доведената дъщеря на Раф.

— О, Сам Бозуин. Горкото момиче. Живее в Батърси. Не, в Пекам. А може би в Камбъруел. Съжалявам, май не ти помагам особено. Не съм много наясно с районите. Всичко отвъд реката ми е като в мъгла. По-добре питай господин Хаус.

— Нямаш ли го записан някъде?

Корина поклати глава и каза:

— Господин Хаус обаче още е тук. Той ще ти го каже.

— Не исках да го притеснявам — каза Мик.

Зад него прозвуча глух глас.

— Какво трябва да кажа? И откога имаш скрупули да ме притесняваш?

Раф бе влязъл в приемната. Изглеждаше уморен, лицето му беше изопнато и измъчено, но пък много хора изглеждаха така след дългия ден в неспирната жега.

Мик се поколеба, но Корина го изпревари и каза:

— Господин Брейди искаше адреса на доведената ви дъщеря. Казах му да попита вас.

— На Сам? Не знаех, че се познавате. — Дори да беше изненадан от искането на Мик, Раф не го показа с нищо.

— Запознахме се преди две седмици — каза Мик. — На едно парти.

— Сериозно? Не си ми казвал. Не бих предположил, че ходите на едни и същи моста. Тя обикновено се мотае само с музиканти.

— Дори лишените от слух имат познати.

Раф го изгледа любопитно за миг, после каза:

— Чепстоу Меншънс трийсет и три. Един от блоковете до Клапам Комън. Третият етаж. Асансьорът е скапан.

— Благодаря — каза Мик и понечи да си тръгне.

— Но тя не е там — каза Раф. — Снощи се опитах да я намеря, но съквартирантката й ми каза, че е заминала.

— Заминала ли? Къде?

— И аз бих искал да знам.

Раф задържа погледа му, както правят хората, когато лъжат безсрамно, и Мик остана с усещането, че знае много добре къде е Сам.

— Притеснително е все пак — каза Раф. — След всичко, което преживя през последните месеци, ей така да се вдигне и да изчезне, без да каже къде отива. Тревожа се за нея.

— Да. Разбирам ви.

Преди час Мик щеше да му повярва. Но не и сега.

 

 

Чепстоу Меншънс беше един от стотиците квартали, през които минаваш, без да ги забележиш, напълно лишен от характер и архитектурно присъствие. Мик се качи по бетонното стълбище на третия етаж. Две бледи момиченца преобличаха куклите си на най-горното стъпало. Спряха да играят и мълчаливо го загледаха как минава.

Номер 33 имаше подсилено стъкло на вратата. Около ключалката дървото беше одраскано и се белеше — някой се беше опитвал да я разбие. Мик натисна звънеца, не чу нищо и почука. Видя зад стъклото да помръдва сянка. Добре. Значи Сам все пак беше тук. Може би беше казала на Раф, че е заминала, за да го отклони от следата.

Вратата обаче не се отвори. Мик почука пак.

Не последва отговор. Запита се дали не му се е сторило, че нещо вътре се движи.

Наведе се, отвори процепа за пощата и надникна вътре.

— Сам? Чуваш ли ме? Аз съм, Мик. Дойдох да ти се извиня. Сгреших за майка ти. Току-що чух как Раф говори с някого по телефона и дойдох да ти кажа, че вече ти вярвам. Нещо става, Сам?

Някъде от апартамента невидим женски глас — не на Сам, — писклив от страх, каза:

— Сам не е тук. Вече ви казах. Вървете си и ме оставете на мира.

— Знаеш ли къде е? Трябва да говоря с нея. Мисля, че може да е в опасност.

— Не. Върви си! Остави ме на мира! — Гласът на жената секна и той осъзна, че тя плаче.

— Моля те. Аз съм приятел на Сам. Искам да й помогна.

— Махай се!

— Но…

Мик беше толкова съсредоточен да говори с жената в апартамента, че не чу стъпките по бетонния под зад себе си. Мъжки глас извика:

— Мръсник! Разкарай се!

Някой жестоко изви ръката му зад гърба му и блъсна главата му в стената — Мик извика от изненада и болка, опита се да се освободи, но те бяха двама — тъмнокожи и ядосани.

В апартамента жената изпищя.

Удариха главата му в стената още веднъж и той изгуби съзнание.

 

 

Надира свали веригата, отвори вратата и видя как по-малкият й брат дъни главата на непознатия в стената, все едно иска да я пробие с нея. Никога не го беше виждала толкова ядосан.

— Стига! — извика му. — Да го убиеш ли искаш?

Дил, по-големият й брат, каза:

— Така ще се научи да не идва да те плаши.

После пусна непознатия и той се свлече на цимента с тих стон.

— Добре ли си? — попита Бендж.

Тя кимна.

— Събра ли си багажа? Колата е долу, но не може да стои там дълго.

Тя се наведе и вдигна малка си пътна чанта и куфара с нотите си. Плачеше й се, все едно бягаше от всичко, за което толкова се беше борила. Но имаше граници на това, което беше готова да рискува, за да следва мечтите си. Когато Сам я накара да обещае да не „ги“ оставя да се измъкнат с лъжа за нещастен случай, помисли, че сигурно преувеличава. Убийство? Такива неща не се случваха на хора като нея. Но размисли, когато в три през нощта се събуди, защото някой се опитваше да влезе в апартамента. Все още сънена, реши, че може да е Сам, че все пак се е върнала, но няма ключове.

— Сам? — извика на сянката зад мътното стъкло на вратата. — Ти ли си?

Сянката се стопи в мрака.

Не беше Сам. Може да беше крадец и беше избягал, щом бе разбрал, че вътре има някой. А може да беше някой, който търсеше Сам, и беше избягал, щом бе разбрал, че я няма.

Каквато и да беше истината, Надира беше много уплашена. Не издържаше повече. Когато се съмна, се обади вкъщи.

Ако някой искаше да направи нещо лошо на Сам, значи и тя не беше в безопасност.

 

 

Непознатият отвори очи и примига. Вдигна ръка към главата си.

Погледна я и каза прегракнало:

— Трябва да предупредя Сам.

— Не знам къде е.

— Мисля, че е в опасност — каза той.

— Защо? — попита Надира. — Не разбирам.

— Аз също. — Той се размърда. — Нещо свързано с дневника на майка й.

— Хайде, Над — каза Дил. — Да тръгваме.

— Откъде познаваш Сам? — попита тя непознатия, който се надигаше да седне. Изобщо не приличаше на крадец.

— Аз й дадох дневника на майка й. Всъщност на два пъти.

Това не можеше да е същият човек, който се беше опитал да влезе през нощта. Надира беше сигурна, че може да му вярва.

— Съжалявам, че те набиха.

Бендж взе чантата й.

— Губим време.

— Не можем да го оставим.

— Той ще се оправи. Нали, приятел?

Мик се държеше за главата; изправи се несигурно.

— Зависи какво точно имаш предвид под „оправям се“. — Стената явно играеше ключова роля в запазването на вертикално положение.

— Това е приятел на Сам — каза Надира.

— Казвам се Мик Брейди — каза Мик.

Дил се поколеба за миг, после му подаде ръка.

— Извинявай за главата.

Бендж подаде чантата на Надира на брат си и нареди:

— Слез и наглеждай колата. — Запали две цигари и подаде едната на Мик, а Дил отиде на улицата да пази да не ги глобят.

— Като те видяхме да викаш през пощенската кутия, помислихме, че трябва да си оня, дето е тормозил сестра ни. Явно сме сбъркали.

— Вътре има лепенки — каза Надира.

— Ще се оправя.

— Виж какво — каза Бендж, — можем да те закараме някъде, ако искаш. Ще минем през центъра.

Мик не му обърна внимание, а каза на Надира:

— Моля те, трябва да ми кажеш къде да намеря Сам.

— Наистина искам да ти помота, но Сам и на мен не каза къде отива. Каза, че било по-добре да не знам.

— По дяволите! Ако се чуете, ще й кажеш ли да ми се обади? Кажи й, че съм чул как Раф говори с някого по телефона и че вече й вярвам. На нейна страна съм.

— Добре. Ще й кажа. Сигурен ли си, че си добре?

— Ще ми мине.

Надира затвори вратата и завъртя ключа два пъти, после мина покрай Мик и тръгна след брат си към асансьора. Чувстваше се сломена и безнадеждна. Когато се беше обадила на братята си и ги беше помолила да дойдат да я вземат, беше убедена, че това е единственият разумен ход. А сега ужасно й приличаше на бягство.

17.

— Казала си му, че съм тук?!

Линда я изгледа невъзмутимо.

— Не си казвала, че Раф Хаус не бива да знае.

— Казах, че не искам никой да знае.

— Така ли? Мислех, че важи само за онова гадже. Онзи, който ти създава неприятности. — Линда не си направи труда да прикрие скептицизма си. — Реших, че Раф може да ти помогне.

— Това аз го решавам.

— Добре. Не е страшно, нали?

Сам знаеше, че няма смисъл да се опитва да й обясни. Дори ако кажеше на Линда и Дейви истинските причини да се укрива, те сигурно щяха да решат, че си измисля. Освен това, докато се качваше на горния етаж да си събере малкото багаж, трябваше да признае, че Менверен не беше най-оригиналният избор. Тук я беше довел някакъв дълбоко закодиран инстинкт за връщане у дома.

И близостта до Гъл Котидж.

След двайсетина минути слезе в кухнята. Линда тъкмо слагаше нещо да се пече във фурната.

Сам каза:

— Ще ми кажеш ли телефона на някоя фирма за таксита, Линда? Ако си тръгна сега, мога да хвана последния влак за Лондон.

— Но ти току-що пристигна — каза Линда.

— Нещо изскочи. Трябва да се връщам.

Линда въздъхна.

— А какво ще стане с гаджето, от което се опитваш да стоиш настрана?

— Мисля, че се паникьосах.

— Не е заради Раф, нали?

— Не.

— Е, слава богу. Баща ти ще е наистина разочарован.

— Кажи му, че съжалявам. И че скоро пак ще дойда.

Сега, когато Сам си тръгваше, Линда бе по-внимателна. Каза:

— Няма защо да даваш пари за такси. Ще те закарам.

— Чудесно. Ако не те затруднява.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза Линда. А после, когато спряха на паркинга на гарата, добави: — Надявам се, че скоро пак ще дойдеш. Знаеш, че винаги се радваме да те видим.

— Благодаря.

— И извинявай, че казах на Раф.

— Не се тревожи. Той и без това щеше да се сети. Няма значение.

— Значи всичко е наред.

— Ще дойда скоро, обещавам. — Сам слезе от колата, свали челото и чантата си и добави: — Нали знаеш колко мразя да се сбогувам, а и ти сигурно бързаш да се прибереш. Чао, Линда.

— Довиждане, Сам. И успех на конкурса.

Сам гледаше как Линда обръща и изчезва сред уличното движение. Остана още няколко секунди, а после, вместо да отиде на перона, тръгна към единственото такси на стоянката и даде на шофьора адреса на Гъл Котидж.

 

 

Май й ставаше навик да влиза с взлом в чужди къщи.

Когато таксито я остави пред Гъл Котидж, вече се стъмваше. През цялото пътуване шофьорът се опитваше да си спомни подробностите около трагичната смърт, която станала там през лятото.

— Не сте ли чели за това? — питаше. — Всички вестници писаха.

Докато отклоняваше въпросите му, Сам се опита да звънне на Джуди Сондърс в Полуитик, за да я попита дали може да остане няколко дни, но както и преди това, й отговаряше телефонният секретар. След смъртта на Кърстен Джуди бе отменила всички резервации за Гъл Котидж и Сам беше сигурна, че няма да възрази, ако пренощува там една-две нощи. А може би повече.

Нямаше планове. Отсега нататък щеше да й се наложи да действа по слух — не особено добра метафора за челистка, която вече не чува музиката. Щеше да й се наложи да се простира според чергата си — каквото и да значеше това.

По пътя каза на шофьора да спре до супермаркета и купи мляко, хляб и някои други неща, но не знаеше колко дълго ще остане. Трябваше да намери място, където никой нямаше да я търси и където никой от близките й да не е достатъчно близко, за да пострада.

Съобщенията от Мик за кратко я бяха изкушили да наруши самоналоженото си мълчание. „На твоя страна съм — казваше. — Вярвам ти и искам да ти помогна“. Де да беше сигурна, че може да му вярва. Възможно беше промяната в мнението му да е искрена, но пък не беше ли прекалено удобно? Все пак той работеше за Раф, а нали стажантите се стараят да научат занаята. Раф може да го бе убедил да поеме някои извънредни задължения. По-добре беше да действа сама.

Слънцето вече се беше скрило зад вилата. Сам хапна сардини направо от консервата и си направи чай, после седна ни прага и свири на челото във вечерния здрач. Двама туристи, които минаваха по крайбрежния път зад вилата, спряха и се заслушаха, лицата им грееха. Неочаквана комбинация от музика, красива гледка и сумрак.

— Никога няма да забравим тази вечер — казаха, преди да продължат по пътя си. Сам обаче знаеше, че това не е истинско свирене. Все още не чуваше музиката в себе си, както не чуваше и гласа на Кърстен.

Накрая не можеше да отлага повече — трябваше отиде до тоалетната. Да влезе там, където бе умряла майка й.

Бавно се качи по стълбите; искаше й се да беше дошла, докато вилата още беше огряна от слънцето. Никога досега не беше идвала сама в Гъл Котидж. Идваше доста често, докато живееше в Менверен, а Кърстен почти всяка година пристигаше за около месец — обикновено през май или юни.

На площадката спря. Беше съвсем тихо. Кърстен веднъж й бе казала, че къщите са като чужди градове, че никога не ти се разкриват напълно, докато не постоиш в тях сам. Сега, когато се чуваше единствено шумът на вълните под къщата, Сам разбра какво бе искала да каже майка й.

Тръгна по коридора между двете спални към банята. Гърдите й се стегнаха. Малкото прозорче на банята беше почти до пода, под стрехата, гледаше към далечните ниви на семейство Уърн.

Тъмно ли е било през онази лятна вечер, когато майка й беше напълнила ваната?

Сам спря на прага на банята. Нямаше сили и кураж да влезе. Във въображението й се въртяха картини, които беше блокирала месеци наред.

Кърстен пуска водата във ваната. Кърстен взима радиото от спалнята, където е включено, и го донася в банята. Сложила е разклонител, за да стигне кабелът.

Съблича се и влиза вън водата.

Лежи отпусната. Дали е сама във вилата? Или някой, на когото вярва, се качва по стълбите?

Някой, който застава там, където сега стои Сам.

Някой, който взима радиото и прави крачка напред по износения линолеум.

Кърстен тръгва да излиза от банята. Посяга към хавлията си. Но не достатъчно бързо.

Радиото литва във въздуха и Кърстен изпищява.

Птицата убийца е прекалено бърза.

Но кой? Кого е видяла Кърстен, докато електричеството е преминавало през тялото, за да спре сърцето й?

Сам се насили да влезе, седна на чинията и погледна към вратата; почти й се стори, че там има някой. Смътен силует. Не можеше да разбере кой е…

Сам легна да спи на дивана — не можеше да спи горе, достатъчно ужасно беше, че й се бе наложило да използва банята. Заслуша се в шума на морето, който се носеше през отворения прозорец. Дневникът на майка й беше под възглавницата. Не можеше да заспи — само се унасяше във видения за насилие и смърт.

Събудиха я слънцето, птичките и увереността, че трябва да действа, да направи нещо, каквото и да е, за да намери изход от тази ситуация. Стана, излезе и отиде до ръба на скалата. Почти до него — обзе я старият страх от височини. Но планът, на който се беше решила, я плашеше повече и от световъртежа. Налудничаво ли беше? Да, но в момента беше най-доброто, което бе успяла да измисли.

Трябваше да разбере кой е убил майка й. Ако нямаше друг начин, значи трябваше да го уплаши, за да го накара да се издаде.

Върна се в къщата и седна на разклатената маса, където майка й сигурно беше работила всеки ден, докато беше живяла в Гъл Котидж. Първо написа писмо до Тревър Клей. После го преписа до Мик Брейди и до баща си, а после написа съкратена версия на Григори, учителя си, и на Надира. Ако с нея се случеше нещо, някой „нещастен случай“ или „явно самоубийство“, все някой от тях щеше да повярва на писмото й. Не че имаше намерение да позволи да й се случи нещо. Във вилата нямаше нито пликове, нито марки. Трябваше да купи от селото.

Извади телефона от чантата си, гледа го няколко секунди, после набра Лола — все трябваше да започне отнякъде. Докато слушаше сигнала, си пое дъх, готова да заговори, и усети същото замайване, което чувстваше, когато, за да се пребори със страха си от височини, се качваше на най-високия трамплин на уроците по плуване в училище. Надяваше се да й отговори секретар, но Лола вдигна на второто позвъняване.

— Лола, Сам се обажда. — Приближаваше се до ръба на трамплина.

— Да? — Тонът на Лола подсказваше, че Сам е сто пъти по-безинтересна от пиленето на ноктите на краката й.

— Лола, просто исках да ти кажа нещо. — Навеждаше се през ръба, поглеждаше надолу, далеч под нея водата я очакваше. — Намерих стихотворението. „Птицата убийца“. — Хвърли се. — Знам кой е убил майка ми.

Водата студенееше по лицето й. Беше го направила.

В слушалката настъпи кратко мълчание. После Лола каза:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Чу ме. — И преди се беше съмнявала в интелектуалните способности на Лола. — Знам кой е убил майка ми. Намерих стихотворението.

Затвори, преди Лола да успее да каже нещо.

После звънна на мобилния на Раф. Също като с гмуркането и това ставаше по-лесно с повече практика. Този път имаше късмет. Раф сигурно беше в съда или на среща, защото се включи гласовата му поща и тя му остави съобщение. Същото: че е намерила изчезналото стихотворение „Птицата убийца“. Че знае кой е убил майка й.

Докато набираше телефона в Уордли, в нея се надигна вълнение. Край с патовото положение. Сега вече нещо трябваше да се случи. Телефонът иззвъня седем пъти, преди Джони да вдигне.

— Сам! Колко се радвам да те чуя! — Звучеше почти нормално и толкова приятелски, че Сам трябваше да си напомни, че този човек се беше промъкнал в стаята й посред нощ, за да открадне дневника на майка й. И после беше излъгал за това.

— Джони, намерих стихотворението на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Последва пауза. После Джони каза:

— Сам, къде си? Добре ли си? — Стори й се искрено загрижен. От друга страна, той беше специалист да се преструва на загрижен — все пак имаше години опит с Мириам.

— Добре съм, благодаря. И съм в Гъл Котидж.

— Сама ли си?

Тя се напрегна. Защо искаше да знае? После попита:

— Мога ли да говоря с Мириам, ако обичаш?

— Да, разбира се… чакай малко. Ей сега ще й занеса телефона. Какво правиш в Гъл Котидж? Искаш ли да дойдеш у нас? — Гласът му стана по-тих, но все още се чуваше ясно, когато даде слушалката на жена си. — Мири, Сам е. Иска да говори с теб. Нещо за смъртта на Кърстен. Виж дали няма да я убедиш да дойде за малко. Сигурен съм, че не е добре да остава сама.

После се обади Мириам, с глас, който казваше „моля те, недей да ме тревожиш, нали знаеш, че не ми е добре“.

— Сам? Какво е станало?

— Здравей, Мириам. — Сам автоматично заговори пресилено бодро, както човек говори с инвалиди. — Просто исках да ти кажа, че намерих онова стихотворение на майка ми. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

Дали си въобразяваше, или гласът на Мириам стана мъничко по-задъхан?

— Къде го намери?

— Намерих го. Това е важното. Знам.

И затвори.

Набра телефона на Даяна, повече, за да блокира входящите повиквания, отколкото, защото си мислеше, че майката на Раф може да е замесена в смъртта на Кърстен. Но пък беше добре да прозвъни всички от списъка.

Даяна вдигна почти веднага.

— Добро утро? Вие новият шофьор ли сте? — Говореше малко немощно, но изключително официално.

— Здравей, Даяна. Сам Бозуин се обажда.

Кратка пауза.

— Сам. Да. Ти ще можеш ли да ме закараш?

— Аз съм в Гъл Котидж.

По-дълга пауза, после Даяна каза предпазливо:

— Днес ми е ден за бридж. Два пъти в седмицата, точно като по часовник. Но Крейг си счупи ръката. Много неприятно.

— О, съжалявам. — Сам се насили да бъде нелюбезна и каза: — Намерих стихотворението на майка. „Птицата убийца“. Знам как е умряла.

— Днес е ред да играем у Емили. Всички знаем как умря Кърстен, Сам. Ти не беше ли на следствието?

— Не е било самоубийство, Даяна. И… — Вече почти си вярваше. — Знам кой го е направил.

— И аз щях да ида на следствието, но Раф каза, че било по-добре да не ходя.

— Извинявай за безпокойството, Даяна, но реших, че трябва да ти кажа. Довиждане.

Затвори. Даяна най-вероятно щеше да си помисли, че е непоносимо груба и не е наред с главата. Но все пак имаше малък шанс майката на Раф да знае точно защо й се е обадила.

Изключи телефона. Заля я прилив на енергия. Трябваше да го направи отдавна. Вече се чувстваше по-добре и почти тича чак до Полуитик с писмата. На излизане от пощата, точно когато се канеше да пусне писмата в пощенската кутия, видя пред дома на Джуди Сондърс да спира фиатче. В следващия момент самата Джуди — едра и висока, с буйна сива коса — слезе от колата.

Сам мушна писмата в процепа, повика я и се затича към колата.

— Сам! — Джуди се стресна. — Какво правиш тук?

— Търсех те — каза Сам и се усмихна широко.

— Мен ли? Защо?

— Ами първо исках да те питам дали мога да остана за няколко вечери в Гъл Котидж. — Лицето на Джуди помръкна и Сам продължи забързано, преди тя да успее да й откаже: — Опитах се да ти се обадя, но понеже те нямаше, все пак спах там снощи. По-скоро лагерувах.

— Как влезе?

— През прозореца. Извинявай, помислих, че няма да имаш нищо против…

Джуди изглеждаше все едно има доста против, но за облекчение на Сам не го каза направо. Съседката, възрастната жена, с която Сам беше говорила предния ден, вече излизаше от къщата си с отегчена неизбежност, готова да се включи в разговора. Джуди я изгледа измъчено и каза:

— Здравейте, госпожо Пиърс. Да, благодаря ви, прекарах чудесно. След малко ще намина да ви видя, само да поговоря с приятелката си. Няма да се бавя. — После каза на Сам. — По-добре влез.

От входната врата се влизаше направо в дневната, която беше натъпкана с мебели, стените й бяха миш-маш от корнуолските картини на Джуди, изобразяващи скали, лодки и канички. Джуди затвори вратата, дръпна пердетата и отвори прозореца да проветри.

— Гъл Котидж вече не е обитаем. — Успя да го каже извинително и отбранително едновременно.

— На мен ми е добре — каза Сам. — Бих искала да остана няколко дни там сама. Струва ми се… важно.

Джуди я изгледа и каза:

— Кафе? Карам чак от Бристол.

— Да, благодаря. На почивка ли беше?

— Не точно. — Джуди беше отишла в кухнята отзад, но къщата беше малка и можеха спокойно да продължат да си говорят. — Бях при брат си, мръсната гад. Но беше по-добре от нищо, а имах нужда да се разнообразя малко. Излишно е да казвам, че не беше кой знае какво разнообразие. — При Джуди всяко изречение звучеше неохотно.

Сам се огледа. Някога Джуди излагаше в една лондонска галерия. Тогава, преди Кърстен да почне да публикува, Джуди беше преуспялата и насърчаваше приятелката си. Когато късметът им се обърна, приятелството им също пострада. Джуди завиждаше на успеха на Кърстен. Доколкото Сам знаеше, не беше правила изложби от години. Все още говореше за Кърстен като за „най-добрата ми приятелка“, но дружбата им беше станала неловка и мъчителна. Гъл Котидж беше основната причина Кърстен да се връща в Корнуол.

— Предполагам, че ти е било тежко — каза Сам. — Заради Гъл Котидж.

— Разбира се. Но не толкова тежко, колкото на теб. Все пак се радвам, че си тук. Мислех, че ме избягваш.

— Защо?

— Ами заради вилата.

— Може ли да остана там?

— По-добре да ме беше предупредила. Можех поне да поизчистя.

— Извинявай. Беше нещо като инстинкт.

— Догодина я продавам.

— Чух.

— Обичам я, но след това, което се случи… Струва ми се, че така е най-добре.

Джуди се върна с поднос и го сложи на масата. Изглеждаше угрижена. Приглади сивата си коса, но тя веднага пак щръкна.

— Седни — каза. — Разполагай се. — Махна раздразнено към един стол.

— Мерси — отвърна Сам и когато седнаха, каза, преди да изгуби кураж: — Намерих стихотворението на Кърстен, „Птицата убийца“.

Беше по-трудно да лъже някого в очите.

Джуди остана невъзмутима.

— Добро е, нали?

Сам внимателно следеше изражението и.

— Знам как е умряла майка ми — каза, но после внезапно осъзна какво й е казала Джуди и се сепна: — И ти ли си го чела?

— Разбира се — надменно каза Джуди. — Аз съм най-старата приятелка на майка ти, Сам, не го забравяй. През годините може да сме имали разногласия, но тя винаги е държала на моето мнение.

— И какво мислиш за него?

— Честно казано, не можах да разбера защо вдига толкова шум около него. Каза, че щяло да предизвика раздвижване, и искаше да е водещото стихотворение в новата й стихосбирка, въпреки че аз й казах направо, че „Морски ветрогон“ е много по-въздействащо. Кърстен беше много упорита за тези неща. Ти какво мислиш за него?

— Ами аз… е, „Морски ветрогон“ наистина е хубаво, но…

— Каза, че трябвало да те пита за него. Не знам защо. Винаги съм мислила, че ти си по музиката.

— Казала ти е, че иска да ме пита?

— Да. Изглежда, мислеше, че някой може да се обиди. Не разбрах защо, но сигурно си е имала причини. Бедната Кърстен. — Изведнъж лицето й омекна. — Наистина ми липсва.

Преди пет минути думите на Джуди щяха да разчувстват Сам. Но сега, изведнъж, залогът беше невъзможно висок. Сам се поколеба. После небрежно, все едно това беше най-нормалният въпрос на света, попита:

— Случайно да имаш копие? С Тревър мислим, че е възможно да има и друга версия и не сме сигурни…

— Разбира се — каза Джуди. — Донесе ми го няколко дни преди да умре.

Сърцето на Сам биеше като лудо.

— Може ли да го видя?

— Тук някъде е.

Джуди се извърна и посегна към куп хартии на тежката дъбова масичка. Отмести няколко стари вестници и извади една жълта папка. Вътре имаше напечатани страници. И когато Джуди ги извади, Сам видя спретнатото заглавие на първата страница — „Птицата убийца“.

18.

Сам седеше на покрития с трева склон на хълма над пропастта. Отдясно и малко по-надолу виждаше покрива на Гъл Котидж, единствената сграда наоколо. Морето се простираше отпред, сребристосиньо, пресичано от тъмните ивици на студените течения. Край скалите плаваха няколко рибарски лодки. Шамандури бележеха къде са спуснали кошовете за омари. Над нея се рееха и крещяха чайки. Няколко пешеходци се катереха един по един към вилата, следваха неразличимите очертания на крайбрежната пътека. Въздухът беше лепкав и горещ.

У Джуди беше преписала стихотворението на ръка. Винаги носеше дневника със себе си. Сега, седнала под топлите лъчи на слънцето, за първи път имаше и двете. Ядеше сладки и препрочиташе стихотворението. Вече беше започнала да запомня наизуст някои откъси, особено фразите, които разпознаваше от дневника като мисли към стихотворението, докато се беше оформяло в ума на майка й. Колкото й да ги препрочиташе, последните стихове носеха смъртоносен удар.

Първите четири строфи описваха битката между дрозда и гущера, която бяха наблюдавали в запуснатата градина в Уордли. Думите връщаха шока от борбата на живот и смърт. Тя си спомни как клюнът на дрозда мушкаше и раздираше, помнеше и все по-отчаяните опити на гущера да се защити. По-лошо — стихотворението я накара да си спомни съучастничеството си в това убийство. Беше искала да се намеси, но Кърстен я беше спряла. „Така е в природата. Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме“.

И тя го бе приела и беше останала да гледа.

Истинските изненади идваха в петата строфа:

Гледаме и не правим нищо

да спрем убийството —

клюнът пронизва корема,

тялото е почти бездиханно

в лехата в градината.

 

Фар проблясва на слънцето,

все едно включен. Той видял ли го е

като блясъка в окото на дрозда,

преди тънките му гущерски крайници

да усетят втория удар?

 

Ще има ли трети?

Думите се вият около ръката,

запалила огъня, около крака,

натиснал педала. Тази птица убийца

никога не греши.

 

Затова ли се колебая?

Рибарските лодки се отдалечаваха, вдигнали кошовете. На запад се събираха големи купести облаци, на места морето беше черно. Седнала със свити колене, Сам се любуваше на гледката, някак изненадана, че е същата като сутринта, когато бе тръгнала за Полуитик. Беше й леко, все едно се носеше. През последния час се бяха променили цели светове.

Птицата убийца вече имаше лице. Възрастно гордо лице. Лицето на Даяна.

Трябваше да е тя.

Кракът на педала, когато беше убит Антъни с тънките гущерски крайници, беше нейният. И огънят беше убил съпруга на Даяна — това също очевидно не беше нещастен случай. Стихотворението на Кърстен даваше ясно да се разбере, че Даяна е убила два пъти. Собствената й смърт означаваше, че е убила и трети път. Тази птица убийца не грешеше.

И Раф я беше прикрил. Какъв избор бе имал? Не би могъл да предаде родната си майка, нали?

Към Гъл Котидж идваше някой. Джуди Сондърс. Какво ли искаше? Нищо в думите й сутринта не показваше, че тя осъзнава важността на стихотворението. Възможно бе обаче Сам да не беше успяла да скрие вълнението си и Джуди да се беше досетила, че се крои нещо. Сам се отпусна сред папратите и високата трева — точно сега не й се занимаваше с Джуди.

Трябваше да действа, и то бързо. Щом видя, че Джуди тръгва към селото, включи мобилния си телефон. Той я уведоми, че има девет пропуснати повиквания и че пощенската й кутия е препълнена. Набра Тревър. Той вдигна моментално:

— Сам, къде си?

Тя каза само:

— Имаш ли химикалка? Намерих „Птицата убийца“.

Тревър възкликна от радост, не го беше чувала да възкликва досега.

— Чудно! Чудно! Можеш ли да ми го пратиш? Това е фантастично! Не, прати ми го по мейла и ще го получа веднага. Господи, прекрасна новина! Къде го намери?

— Джуди Сондърс имаше копие.

Тревър изруга. Сам си представи как се бие по челото от яд.

— Разбира се! Защо не се сетих за нея? Няма значение. Пратих ръкописа преди два дни, но веднага ще се обадя на издателите. Това е страхотно!

— Тук нямам имейл, но ще ти пратя копие. Но за всеки случай… ами, за всеки случай, ако нещо се случи, дай да ти го продиктувам.

— Добре. Чакай… да му се не види, защо химикалките никога не пишат, когато ти трябват? А, тази пише. Добре, слушам.

Диктуването на стихотворението отне по-дълго, отколкото Сам очакваше, и телефонът й избибипка, за да й каже, че кредитът й свършва.

— Последните строфи… не ги видях през март.

— Точно за тях е искала да ме пита. Знаела е, че ще разбунят духовете. Искала е да е сигурна, че ще я подкрепя. Щях да го направя така или иначе.

— Да разбуни духовете? Какво значи това?

— Значи — внимателно почна Сам, — че майката на Раф е убила Антъни Джонс. — В слушалката се възцари смаяно мълчание. Сам продължи: — Даяна вероятно е убила и съпруга си. Пожарът не е бил нещастен случай. Поне Кърстен е мислела така. — Още смаяно мълчание. — Затова ти е казала, че стихотворението ще донесе неприятности. И затова са я убили. Даяна я е убила, та стихотворението да не види бял свят и тя да не влезе в затвора.

Тревър като че ли се разкашля; явно нямаше думи.

Сигурно щеше да му трябва време да свикне с новината, но Сам нямаше време да се прави на бавачка. Така че каза:

— Вече имаш стихотворението, това е важното. Ще ти звънна.

— Да, но…

— Извинявай, Тревър. Трябва да свършвам. — И затвори.

Без да обръща внимание на пропуснатите повиквания, веднага влезе в пощенската кутия. Имаше две съобщения от Мик — той все по-настойчиво я молеше да се свърже с него и повтаряше, че й вярвал. Преди два часа това щеше да означава много за нея, но сега — сега всичко се беше променило. Скоро всички щяха да й повярват. Тя му прати съобщение да й се обади и той го направи след по-малко от минута.

— Здрасти, Мик. Благодаря, че се обаждаш. Почти ми свърши кредитът и…

Той я прекъсна, думите му се заизсипваха една след друга:

— Дължа ти извинение, Сам. Чух как Раф говори по телефона. Ти си в опасност. Някой иска да…

— Да, знам. Знам даже и кой.

— Така ли?

И Сам му каза. Наложи се да обяснява доста и му прочете стихотворението два пъти, но той не беше толкова поразен като Тревър. Това, което беше чул от разговора на Раф по телефона, явно го беше подготвило.

— Леле — каза той, когато тя свърши. Реакцията му изглеждаше нормална. — Знаех си, че има нещо. Но майката на Раф… това е малко неочаквано.

Изведнъж Сам си го представи как се хили.

— Чакай, сетих се нещо. Смяташ ли, че Даяна караше колелото? Дърта обирджийка?

— Тя наистина е стара, Мик. И не е супержена. Може обаче да е бил шофьорът й, Крейг. А и тя има доста връзки, така че едва ли е било трудно да намери кой да й свърши мръсната работа.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото е искала Кърстен естествено. Вече се погрижих стихотворението да бъде публикувано. Но това ще отнеме време. Мисля да го пусна в интернет, така че всеки, който иска, да може да го прочете. — Замисли се за миг, после добави: — Сега остава само да отида в полицията. — Сигурно и Кърстен би искала същото.

— Къде си, Сам? Ще дойда в полицията с теб. Не е зле да отидеш с адвокат. Само стихотворението може би няма да е достатъчно убедително. Мога да им повторя думите на Раф. Освен това Даяна вече знае, че си я разкрила, и сигурно те е взела на мушка.

— Знам. Но Гъл Котидж е на три часа с кола от Ексетър и на шест от Лондон. И съм сигурна, че никой от роднините на Даяна не живее наблизо. Ако отида в полицията веднага, мога да дам показания, преди някой да ме спре. Ще ти се обадя, като свърша.

— Наблизо няма ли някой, който да отиде с теб? Просто за всеки случай.

— Има — каза Сам и се зачуди как не се е сетила досега. — Ще помоля баща ми.

 

 

Сам беше толкова погълната от стихотворението и телефонните разговори, че не беше забелязала промяната в небето. Докато говореше с Тревър и Мик, облаците, които се бяха струпали на западния нос, бяха станали заплашително оловносиви и беше станало по-студено. Тя стана и тръгна надолу към Гъл Котидж. Тъмните облаци скриха слънцето.

Обади се в Менверен и както се беше опасявала, никой не вдигна.

— В Гъл Котидж съм и трябва да отида в полицията — каза тя на безстрастния телефонен секретар. — Ще ти обясня, като се видим, но моля те, ела да ме вземеш колкото се може по-бързо. Спешно е. Наистина спешно. Мерси. — Можеше само да се надява Дейви да си проверява съобщенията.

Кредитите в телефона й свършиха, така че дори не можеше да се обади на местната фирма за таксита.

Можеше единствено да чака.

Заваля дъжд — на едри капки. Тя грижливо прибра дневника и стихотворението в чантата си, после си облече пуловер. А сега какво? Можеше да направи само едно. Извади челото от калъфа, седна в средата на стаята и изсвири няколко упражнения. За първи път от много време музиката не се съпротивляваше. Цялото й тяло откликваше на прииждащите и оттеглящи се ноти, все едно и то беше инструмент също като челото и лъка в ръцете й. С лекота премина към пиесата, която за първи път беше слушала с Кърстен преди толкова години: сюитата на Бах в сол мажор, по която работеше за „Фробишър“. И докато свиреше, а сухата земя отвъд прага потъмнявате от дъжда, си спомни думите на Григори на последния им урок: „Понякога, Сам, когато кладенецът пресъхне, трябва да почакаш отново да завали“ и се зачуди що за странно унгарско вълшебство го е накарало да избере тази метафора. А после, докато музиката се носеше около и през нея, си представи как майка й я слуша и разбра, че когато беше прочела „Птицата убийца“, ей сега, на хълма, гледащ към морето, гласът на Кърстен беше изричал думите. Силният звучен глас, който не успяваше да чуе от седмици. А със звука на майчиния си глас в ушите си тя можеше да се отдаде на музиката по начин, който се боеше, че е изгубила завинаги.

И й се отдаде. Музиката я завладя и тя полетя.

 

 

Спря да свири и се облегна назад. Цялото й напрежение, всичките й емоции бяха изчезнали, бяха я оставили изстискана и изпълнена едновременно. Вдигна очи и видя, че Дейви стои на прага. Нямаше представа откога я слуша. Остави лъка.

На лицето му цъфна топла усмивка.

— Добра си, Сам — каза. — Много си добра.

— Благодаря, татко.

Той влезе. Дъждът навън вече се лееше, силен, изпълваше канавките, напояваше спечената пръст.

— Мислех, че си се прибрала в Лондон — каза той.

— Не исках никой да знае къде съм.

— Криеше ли се?

— Нещо такова.

— А какво е това с полицията, проблеми ли имаш?

Тя стана и отиде до него.

— Не. Става дума за мама.

— За Кърстен?

Тя кимна.

— Не се е самоубила, татко. Убили са я.

— О, Сам! — Мъчно му беше за нея. — Знам, че мислиш така, но разследването…

— Сега е различно. Имам доказателство. Ще го занеса в полицията.

— Сигурна ли си?

— Мама е знаела, татко. Всичко е тук, в ето това стихотворение. Щяла е да изобличи някого и затова са я убили.

Нещо в увереността, с която говореше, го убеди. Той въздъхна тежко, все едно беше носил страшен товар месеци наред.

— Никога не съм мислил, че би посегнала на живота си. Тя не беше такава. Имаше си трески за дялане, но беше борец. — Прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Като теб, Сам. Всички се съмняваха, но ти не се предаде заради нея, нали?

Сам се опита да сдържи сълзите си.

— Трябва да се погрижим убиецът да не се измъкне. Нали, тате?

— Да, Сам. Кой е убиецът?

— Ще ти разкажа всичко по пътя към полицейското управление. Вече няма начин да не ми повярват.

19.

Джони си наля половин чаша чисто уиски, после, без да я докосне, я остави на бюфета. Когато земята се разтваря под краката ти, е по-добре да си с бистра глава.

Първо си беше помислил — беше се надявал всъщност — обаждането на Сам да е шега или поне признак, че бедното момиче си е изгубило ума. Но един поглед към Мириам му беше достатъчен, за да го убеди, че всичко това е ужасно, смъртоносно сериозно.

— Какво става? — попита. Отдалеч чуваха работниците, които вадеха подовите дъски от кулата, за да ги подготвят за реставрация.

— Трябва да говоря с Раф — каза Мириам. Трепереше.

— Не можеш ли да говориш с мен? Аз съм ти съпруг.

— Трябва да говоря с Раф — повтори тя като зомби.

И тогава телефонът иззвъня. Беше Раф, така че стана както тя искаше. На Джони му се стори, че Раф говори повече, но накрая Мириам затвори и каза съвсем спокойно:

— Джони, трябва да ти кажа нещо.

— Ами давай.

— За… за смъртта на баща ми. — Не смееше да го погледне. — Искам да ти кажа, преди… преди нещо да се случи с майка ми.

Той я хвана за ръка и седна до нея на дивана. Докато слушаше историята за двете объркани и уплашени дечица, го изпълни непреодолимото желание да й помогне, представяше си какво е преживяла в деня, когато баща й е бил убит.

— Бедничката ми — каза и я прегърна. Питаше се защо не му го е разказала преди.

— Не исках да те товаря с това — каза тя с разтреперан глас. — С Раф живяхме с тази тайна толкова време… — Той почти й вярваше.

Съчувствието обаче се превърна в неверие, а после в отвращение, когато тя стигна до смъртта на Антъни. Брат му е бил убит? Джони стана и я остави да седи на дивана сама и скована. Тя трепереше неудържимо, но да я прегърне сега беше все едно да пъхне ръка в буркан с тарантули. Някъде — далеч, в по-нормален свят — един от работниците си подсвиркваше „Ке сара, ке сара“.

— Даяна е убила брат ми?! — Той почти се задави. — И ти си я прикрила?!

Мириам го гледаше с големите си безизразни очи, опитваше се да спечели съчувствието му, но той вече възприемаше само част от думите й. Тя искаше разбиране и прошка. Но най-лошото — искаше уверение, че той я обича. А той не можеше да се преструва повече. Нуждата й го задушаваше. Заслепяваше го. Зависимостта й беше замъглявала ума му твърде дълго, но сега мъглата се беше разсеяла, той си спомни… и се отврати. Кърстен беше знаела.

Мислите му полетяха към последната им среща, когато беше отишъл да я види през март в наетия й апартамент в снежния Кънектикът. Бяха говорили както обикновено, леко и приятелски. И този следобед във временното си жилище, докато късният зимен сняг се стелеше тежко на земята навън, тя му беше доверила историята на проваления си брак.

Не го беше планирала.

— Това е между мен и Раф — каза.

— Но ти още го обичаш?

— Винаги ще обичам Раф.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не се ли досещаш, Джони? Никога ли не си се чудил за Даяна?

— За Даяна ли?

— Сигурно си подозирал нещо. Не си ли се чудил за нещастния случай с Антъни?

— За какво говориш?

И тя му разказа теорията си за Даяна. Не бяха нужни много думи, за да преобърнат света с главата надолу.

— Виж — каза тя с крива усмивка, — това не е типичното оплакване на снаха от свекърва й. Не са много жените, които откриват, че свекървата им е убийца.

Джони беше смаян. Смаян от това, което му казваше, и още повече от лековатия й тон. Но черният й хумор вероятно беше единственото, което я беше крепило през изминалите месеци.

Даяна била причината бракът й да се разбие в скалите. Кърстен каза на Джони, че се била досетила по-рано от една-две забележки, които се изплъзнали на Раф, от бълнуването му в някакъв кошмар, от недоизказаните думи и мълчанието и от чувството, че в семейната им история има нещо гнило, че смъртта на баща му не е била нещастен случай, каквато беше официалната версия. Раф и Мириам бяха прикрили майка си с мълчанието си. Тогава и двамата били малки — Раф на шест, а Мириам на десет или единайсет — и Кърстен изпитваше единствено съчувствие към двете осиротели деца. В един ден бяха загубили и баща си, и дома си. Нямало е как да рискуват да изгубят и майка си.

— Бедничките — каза; седеше по турски на пода. — Нищо чудно, че са пораснали с такова изкривено чувство за морал. Нали знаеш, че човек си мисли, че това, което правят родителите му, е нормално? Освен това какво са можели да направят? Нямало е да я предадат. И знаеш ли, дори изпитах съчувствие към Даяна. Сигурно е било ужасно да живееш с насилник тогава, когато никой не е искал да чуе за това. Може дори да е било самозащита.

— Сигурна ли си, че го е направила? — попита Джони. — Може да е било нещастие.

Кърстен го изгледа със спокойния си ясен поглед, който беше такава неразделна част от нея.

— Бъди честен, Джони каза кротко. — И ти си имал същото чувство, нали?

— Ами… — Той се размърда неспокойно. — Понякога съм се чудил, но убийство… никога не съм си представял убийство.

— Не си ли?

— Стават нещастия — запелтечи той. Но още докато го казваше, си спомни стотици дребни странности, които беше забелязал между Мириам, майка й и брат и, стотици издайнически знаци, които беше предпочел да игнорира.

Кърстен сигурно отгатна какво си мисли.

— Все си повтарях, че смъртта на баща им може да е била нещастен случай — каза тихо. — Но след като умря брат ти, вече не можех да се залъгвам. Вечерта, когато се прибрахме, щях да се пръсна. Попитах го направо: „Какво стана днес, Раф?“. Дори тогава все още се надявах да съм си въобразила. Хората не блъскат други хора просто така. Не и в моя свят.

— И Раф призна?

Тя поклати глава.

— Разбира се, че не. Отрече, изкара идеята ми глупост, изкара ме луда и така нататък. Но точно в началото, преди да почне да отрича, видях в очите му поглед, който ми каза всичко, което исках да зная. Прочетох вина, паника и ужас. Той знаеше.

Джони изпита внезапно облекчение.

— Поглед в очите му? Това ли е всичко? Няма да издържи в съда.

— Което обаче не го кара да изчезне. Попитай Мириам, Джони, виж тя какво мисли.

— Мислиш, че и тя знае? — Джони изведнъж изстина.

— Разбира се. Освен това тя седеше в колата до майка си. Когато баща им е умрял, е била прекалено малка, за да носи отговорност, но нищо не й пречеше да каже истината за Антъни.

— Нямаш доказателства — каза Джони. — Никога нямаше да взема Уордли, ако мислех, че… — Думите му заглъхнаха. И двамата знаеха, че би си затворил очите за почти всичко, за да се докопа до Уордли.

— Трудно е, нали? — каза Кърстен, гласът й изведнъж беше станал нежен. — Нямаш представи колко пъти се изкушавах да не разбърквам гнездото на осите, за да спася брака си. Но беше прекалено късно за това. Бяхме отворили кутията на Пандора, а нея никога не можеш да я затвориш. И кутията излезе пълна с червеи, а? — И двамата се усмихнаха. — Раф знаеше какво мисля и то се издигна като огромна стена помежду ни. Дори когато не се опитвах да го убедя да направи нещо за майка си, Раф знаеше, че си го мисля. Чудех се защо не може да излезе чист от това.

— Той потвърди ли го някога?

— Не. Но започна да сънува кошмари за пожар и коли. И за кучета. Каза ми, че в деня, когато умрял баща им, някой прегазил кучето им Чипи. Баща им се напил и заспал в леглото си. Затова не успял да избяга от къщата, когато се запалила — нищо чудно Даяна да му е сипала нещо в питието. Раф беше близо до Антъни, когато го блъснаха, така че трябва да е видял всичко.

Джони крачеше нервно в стаята, а Кърстен продължаваше да седи по турски на килима. Той погледна навън — сивите облаци бяха натежали от сняг — и се запита дали Кърстен не е права. Но пък смъртта на брат му беше разследвана от съответните органи. За всеки случай. Както и смъртта на съпруга на Даяна. Определено имаше възможност.

Но когато се качи на самолета за Англия, теорията на Кърстен започна да му изглежда пресилена. А когато се върна в Уордли, съмненията му затихнаха. Говори с Мириам почти веднага, разбира се, но тя се изсмя на мисълта, че майка й би могла да убие човек.

— О, Джони! — възкликна, дори не прие думите му на сериозно. — Нали не вярваш на това, което ти е казала Кърстен? За бога, тя е поетеса. Професията й е да си измисля разни неща. Знаеш, че наистина я обичам и че ако има някакъв шанс пак да се съберат с Раф, ще направя всичко по силите си, за да помогна, но тя явно е била сама твърде дълго, щом главата й ражда подобни щуротии. Как можа изобщо да си помислиш, че майка ми би наранила някого, да не говорим да го убие? Не знам дали да се смея, или да плача. Това е направо абсурдно.

Между редовете имаше още. Джони, разбира се, можеше да е по-настоятелен, но версията на Мириам беше толкова лесна за приемане. Какви усложнения само би имало, ако Кърстен се окажеше права: трябваше отново да се извадят наяве обстоятелствата около смъртта на Антъни. Освен това, когато се върнеш в познатия коловоз на ежедневието си, не е лесно да разрушиш всичко само защото някой, на другия край на света, ти е казал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Какво да направи без подкрепата на Мириам? Да иде в полицията? Нямаше никакви доказателства. Да говори с Раф? Щеше да рискува да изгуби най-близкия си приятел. Да се изправи срещу Даяна? Нещо не можеше да си го представи. Щеше да й отиде на гости и после какво? Да застане в басмената й дневна с чаша шери в ръка, докато Бобо се бори с връзките на обувките му, и да каже:

— Между другото, Даяна, ти да не би да си убила мъжа си? А, и дали не си сгазила брат ми Антъни? Не си ли? А, добре. Просто питам.

Беше им гостувала през уикенда, след като той се върна от Щатите, и беше невъзможно да си представиш тази крехка изискана възрастна дама като човек, който е убил, и то не веднъж, а два пъти. Освен това, ако интерпретацията на събитията на Кърстен беше правилна, тогава все някой щеше да се е досетил. Защо трябваше да е негова работа? Но винаги, в дъното на ума му, се таеше страхът, че ще загуби Уордли в мига, когато около смъртта на Антъни изникне някаква въпросителна.

Сега, докато стискаше чашата уиски, докато работниците тропаха в кулата, а жена му му казваше, че брат му е бил убит, единственият, когото обвиняваше — освен, разбира се, Даяна — беше тази презряна жена, тази непозната, за която беше женен от петнайсет години, която го гледаше с такава тъга, че все едно изсмукваше целия въздух от стаята.

— Раф сигурно също е участвал — студено каза той.

— Раф беше бебе.

— Но не беше бебе, когато умря Антъни.

Тя не отговори.

— Кърстен… — Когато си помислиш, че си чул най-лошото, идва нов шок.

— Какво Кърстен?

Джони млъкна. О, не, не и Кърстен. Познатата земя сякаш се отдръпваше под краката му. Не искаше тя да пострада… стъпките бяха ясни: Кърстен беше разбрала за Даяна; Кърстен беше готова да я разобличи. А сега Кърстен беше мъртва.

Изпи уискито на един дъх. Стисна празната чаша. И каза:

— Даяна е убила Кърстен.

Мириам го гледаше, без да мига.

— Знаела си, нали?

Тя продължи да го гледа.

— И Раф е замесен.

И тогава тя заговори: как искала да защити Даяна, че трябвало да го направи, че знаела, че тя никога вече нямало да нарани никого, но той не я слушаше. Чашата за уиски излетя от ръката му и се пръсна в стената на хиляди парчета.

На прага стоеше мъж в работен комбинезон. Беше дошъл тъкмо навреме, за да види как чашата се пръска.

— Извинете — каза. — Ще дойда по-късно, шефе. — Усмихна се притеснено и изчезна.

— Проклета да си, Мириам! Проклета да си! Знаела си за Даяна, знаела си на какво е способна, но когато ти казах какво ми каза Кърстен, ти ми наговори куп лъжи! Ти си виновна, че тя е мъртва. Господи, никога няма да ти го простя! Никога!

— Джони, моля те, чуй ме!

— Не, Мириам. Повече никога няма да те слушам. Повече никога няма да ти вярвам.

Тя се сви като дете, хлипаше, умоляваше го да й прости, уверяваше го, че не е искала Кърстен да пострада, че ако дори за миг й било хрумнало, че…

Беше достойна за презрение. Не, не беше достойна и за презрение. Правдивият гняв на Джони издуха чувството за вина, че бе подвел Кърстен, когато тя му бе доверила истината за Даяна. Жена му беше виновна за всичко.

— С Раф сте можели да спрете Даяна. Ти каза ли му какво мислеше Кърстен? Посмяхте ли се дружно? — А после го осени още по-ужасна мисъл. — Ти ли каза на Даяна за Кърстен? Ти ли я предупреди?

— Не! Не, разбира се! Кълна ти се!

— Тогава как е разбрала?

— Не знам!

— Лъжеш — каза Джони. Този път беше констатация, лишена от всякакви емоции. Вече не го интересуваше, че жена му го лъже, вече не го интересуваше, че го беше излъгала, когато говориха пролетта, и че лъжите й бяха довели до смъртта на жена, която обичаше и уважаваше. Вече дори не го интересуваше, че донякъде целият им брак беше измама, защото Мириам беше решила да не му доверява единствения определящ факт от детството си — истинските обстоятелства за смъртта на баща й.

А причината тази увереност да не е толкова трагична, колкото се очакваше, беше, че го освобождаваше. Духът скъсваше невидимите окови. От години не изпитваше истинска привързаност към Мириам, а още повече време беше минало, откакто я беше обичал. Не можеше да си спомни каква беше тази любов. Освен няколко забежки — които не се брояха, защото не представляваха реална заплаха за брака им, — той й беше останал верен, защото просто беше такъв човек. Винаги беше знаел за зависимостта й, зависимост, която преминаваше отвъд физическата слабост, неспособността да има деца и осакатяващите главоболия. Знаеше, че когато тя му казва, че той е целият й живот, това е вярно. Но също така беше разчитал на нея, на способността й да се справя с практическите аспекти на живота му. Да му осигури семейство и дом, което беше най-важно за него. Макар че ако беше по-щастлив в брака си, ако имаше истинско семейство, за което да се грижи, а не невъзможните Хаус — дали къщата щеше да е толкова важна за него? Толкова важна, че си беше затворил очите пред убийство.

Но всичко това беше вече минало. Бракът му беше приключил, освен на документи и дори това да значеше, че ще загуби и Уордли, ами… той изведнъж почувства, че е готов за ново начало.

— Спри да ревеш, Мириам. Ще се обадя в полицията.

— Защо? — попита тя и го погледна с просълзените си очи.

— Знаеш, че трябва. Преди да пострада още някой.

— Чакай. Недей да бързаш. Помисли за вестниците, за скандала. Това ли искаш?

— Няма да прикривам майка ти.

— Какво ще им кажеш?

— Истината, за бога!

— Няма нужда да им казваш всичко. Чуй ме, кажи им за Кърстен, това що е достатъчно да спре Даяна. Но не им казвай за Антъни. Все още можем да запазим Уордли.

— Ние ли?

— Моля те, умолявам те. Не зачерквай всичко. Почакай да се успокоиш и да почнеш отново да виждаш нещата ясно. Залогът е прекалено висок.

Джони се поколеба. Но не можеше да си позволи да чака и да размишлява, не и този път. Веднъж вече беше пропилял шанса да спре убийствения импулс на Даяна и не смееше да рискува втори път. Имаше усещането, че ако сега действа смело, може да изтрие част от вината от предишното си мълчание. Мириам знаеше колко е важен за него Уордли. Ако изчакаше, може би пак щеше да успее да го манипулира.

— Прекалено е късно за това. Майка ти трябва да бъде спряна, преди да убие още някого. Преди да разбере за Сам.

— Просто почакай, моля те!

— Не.

Мириам въздъхна тежко, предаде се и се отпусна на облегалката на дивана. Изглеждаше истински изтощена.

— Добре, Джони. Прав си. Трябва да защитим Сам.

Беше я нарекъл Мириам. Не Мири. За него тя вече никога нямаше да бъде Мири. Беше се случило най-лошото, точно както знаеше, че ще стане някой ден. Нямаше смисъл да се мъчи да преследва невъзможното. Трябваше да се стегне и да се изправи пред новото си странно бъдеще в самота.

Той си мислеше, че тя е крехка и слаба — всички мислеха така, — но щеше да се изненада колко е жилава, когато се налага. Всичко по реда си обаче. Тя се качи в банята, изми се и си оправи грима, после облече по-официални дрехи — семпла сива пола и тъмносиня блуза. От опит знаеше, че с подходящ външен вид е по-лесно да играеш каквато и роля да ти налагат обстоятелствата.

И когато полицейската кола спря пред къщата, Мириам отново беше спокойна. Хладнокръвна, спокойна и много съсредоточена.

 

 

Нещата не се развиваха, както очакваше Сам. Представяше си по-силна реакция, когато с Дейви влязоха в полицейското управление с нейното разкритие — „Идвам да съобщя за едно убийство“. Беше очаквала да се завъртят колелца, да има енергия и целеустременост. Но вместо това й се наложи да чака безкрайно дълго, докато дежурният запише подробностите коя е и къде живее, които нямаха никаква връзка с това, което искаше да им каже. Дори когато най-накрая отиде да говори с по-висш служител, той се държа така, все едно си говорят неофициално, приятелски и обнадеждаващо, но в никакъв случай спешно. Детектив сержант Дженкинс беше усъвършенствал изкуството да изразява едновременно съчувствие и дълбока скептичност. Под подробния му разпит Сам усети как историята й започна да се разбрида по ръбовете, после как опасно заплашва да се разпадне напълно. Не че тя се съмняваше в истината на думите си, нито за миг, но осъзна, че едва ли ще пратят полицейска кола с включена сирена в Ексетър да арестува Даяна и да я завлекат с писъци в затвора на основата на това, което им казваше тя. Дали и Кърстен беше знаела, че ще стане така? Затова ли беше решила да оповести теорията си в стихове?

— Значи основното ви доказателство — каза сержант Дженкинс, професионално любезен още от самото начало, — е стихотворението? Така ли? — Произнесе думата „стихотворение“ все едно беше нещо, за което трябват клещи за език и което определено не може да е доказателство в разследване за убийство.

— Вече ви казах — каза Сам. — Майка ми е щяла да използва стихотворението, за да изобличи Даяна Хаус…

— Която е нейна свекърва — каза Дженкинс.

— Да, за да изобличи свекърва си. Смятам, че е щяла да отиде и в полицията. Затова Даяна я е убила.

— Заради стихотворението. Разбирам. А после синът й, адвокатът Раф Хаус, е дошъл с кола от Лондон и е маскирал нещата като самоубийство.

— Той или някой друг — каза Сам. — Взел е стихотворението и е откъснал от дневника й една страница, за да прилича на предсмъртно писмо. — Гадеше й се, гадеше й се, защото не й вярваха. Репутацията на Раф беше поредният препъникамък. Известен адвокат от уважавана кантора едва ли беше гражданин, от когото сержант Дженкинс очакваше да възпрепятства правосъдието. Отвън дъждът, който беше завалял, докато Сам свиреше на чело в Гъл Котидж, не спираше.

— Значи така — каза накрая сержант Дженкинс. — Ако обичате, изчакайте тук, госпожице Бозуин. Ще изпратя полицай Чърч да снеме показанията ви.

И стана.

— А после какво? — попита Сам. — Ще говорите ли с Даяна Хаус?

— Първо ще вземем показанията на господин Хаус и сестра му — спокойно каза Дженкинс. — Може би утре.

Утре или другата седмица. Или никога.

— Те ще отричат — каза Сам.

— Трябва да действаме последователно — каза Дженкинс. — Не се тревожете, госпожице Бозуин, можете да сте сигурна, че всички процедури ще бъдат спазени.

Сърцето й се сви. Това значеше, че ще правят всичко по учебник, за да са сигурни, че са покрити, и че щяха да отлагат докато… докато какво? Докато Даяна не удареше отново? А коя беше най-вероятната й следваща жертва? По дяволите глупавият й оптимизъм! Всичко изглеждаше толкова ясно, докато седеше на хълма над морето със стихотворението в ръка и Мик й казваше по телефона, че й вярва.

Полицай Чърч се оказа ниска добросъвестна млада жена с тежък бретон и лунички. Явно беше с много нисш чин и категорично не беше очарована от задачата си. Беше ясно, че нито за миг не вярва, че показанията, които й е наредено да запише, ще доведат до започването на разследване за убийство. Нямаше да рискува доверието на колегите си, като си спечели репутацията на наивница. А Сам знаеше, че щом показанията й се записваха от някой толкова ниско в йерархията, историята й не се приема сериозно.

И за двете началото беше лошо. След двайсетина минути Сам вече беше убедена, че всичко това е загуба на време. Мислите й блуждаеха. Защо толкова лесно бе повярвала на Мик? Може да я беше насърчил да иде и да разкаже версията си на полицията, защото знаеше, че няма да й повярват. Ако работеше с Раф, значи участваше в непрестанните машинации на втория й баща да опази Даяна от закона. Ами Джуди? Защо Джуди беше дошла да я търси в Гъл Котидж веднага след като й бе дала стихотворението? Джуди и Раф се познаваха, така че беше възможно и тя да е замесена по някакъв начин.

Дъждът валеше все по-силно, сива безрадостна завеса. Сам потрепери, после осъзна, че полицай Чърч е повторила последния си въпрос поне два пъти.

— Извинете — каза Сам. — Бях се замислила. Какво казахте?

Въздишката на полицай Чърч намекваше, че щом Сам не си дава труда да внимава, лично тя не вижда защо си губят времето.

— Питах ви защо мислите, че майка ви е искала да си изясни нещата с вас, преди да публикува стихотворението. Това е доста необичайно.

Сам се вгледа в безстрастните очи на полицай Чърч и търпението й преля. Каза рязко:

— Добре. Да свършваме вече. Вие не ми вярвате и това няма да доведе доникъде.

— Почти приключихме.

— Аз приключих съвсем — твърдо каза Сам. — Тръгвам си.

— Не сме свършили.

— Аз да.

— Поне ще подпишете ли това, което вече ми казахте? Ако си тръгнете просто така, може да има последствия, защото губите времето на полицията.

— Добре. Имате ли химикалка?

— Преди да подпишете, трябва да го прочетете.

Сам се ядоса. Дотук показанията й бяха четири страници със заобления почерк на полицай Чърч. Докато преглеждаше набързо третата, вратата се отвори и сержант Дженкинс се появи отново.

— Така — каза той. — Как върви, Кейт?

— Госпожица Бозуин проверява показанията си. Но не сме свършили.

— Не виждам смисъл — каза Сам. — Вие и без това не ми вярвате и няма да направите нищо по въпроса.

— С такова впечатление ли останахте? — попита сержант Дженкинс. — В такъв случай ви дължа извинение. През последните десет минути ми се обадиха от полицията в Бъркшир и ме уведомиха, че някой си господин Джонатан Джонс се е свързал с тях. Показанията му потвърждават всичко, казано от вас, госпожице Бозуин. И съпругата му, дъщерята на госпожа Хаус, казва същото. Май все пак имаме разследване на убийство.

20.

Мик се опитваше да се съсредоточи върху документите по делото на Грейс Хобдън преди срещата с правния й консултант, която с Раф биха насрочили за следобед. Не се получаваше. Въздухът беше горещ и лепкав и по небето се търкаляха летни гръмотевици. Все се питаше как се справя Сам с корнуолската полиция, как ще реагира Раф, когато разбере какво става. Все още се чудеше, когато Раф се върна от съда и пусна съобщенията на секретаря си.

С първите три се отнесе с обичайния си нетърпящ възражения стил.

— Да, да. — Късите му дебели пръсти барабаняха по бюрото. — Стига си дрънкал и давай по същество, за бога!

После прозвуча гласът на Сам, ясен и отчетлив и определено по същество:

— Раф? Намерих „Птицата убийца“ на Кърстен. Знам кой я е убил. Знам коя е птицата убийца. — Щрак.

За момент Раф се втренчи в телефона, после кимна, все едно го беше очаквал. Вдигна очи и погледна Мик. Намръщи се.

— Ще трябва да ме покриеш на срещата следобед, Мик. Преговорихме основните точки, така че с Алън ще се справите.

— Имаме нужда от теб, Раф — каза Мик. — Знаеш какво мислим за идеята да заложим всичко на самозащитата. Алън е съгласен с мен, че трябва да запазим като възможност непредумишлено убийство с провокация или невменяемост, поне за резерва. Не е честно спрямо Грейс да изоставим тази опция. Самозащитата е сложна — ако загубим, бедната жена остава зад решетките до живот.

— Откога ти се плаща да имаш мнение?

Мик го изгледа твърдо.

— Добре де. — Раф се обърна и остави някакви документи на бюрото си. — Сега нямам време да споря с теб. Значи отмени срещата. Кажи на Алън, че ще се видим другата седмица.

— Няма да му хареса.

— Знам. Обаче имам друг проблем. Семейни работи.

Мик се замисли. Изведнъж осъзна сериозността на това, което се случваше с ръководителя му.

— Ако искаш да намалиш щетите, вече си закъснял — каза Мик. — Сам говори с полицията.

— Ти пък откъде знаеш, по дяволите?

— Тя ми каза.

Раф го изгледа невярващо.

— Вие двамата точно колко добре се познавате?

— Честно казано, и аз не знам.

— Знаеш, че се заблуждава, нали?

Мик не отговори.

Раф вдигна телефона и бързо набра някакъв номер. Мръщеше се.

— Не можеш ли да го спреш? — попита непознатия в другия край на линията. — Не, твърде късно е за това. Да. Отивам веднага. Не, няма нужда да ходим и двамата. Ще се справя. Знам. И аз съжалявам. Но повече не можем да я защитаваме. Да, ще ти се обадя. Горе главата. — Затвори и каза: — Трябва да тръгвам.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Раф забеляза промяната в тона му.

— Това го решавам аз. Ти се съсредоточи върху срещата следобед.

Мик стана.

— Нали ми каза да я отменя. Ще кажа на Алън и ще съобщим на Грейс. Взимам си свободен следобед.

— Какво?! — Раф го изгледа, после сви рамене. — Е, после ще се разправям с теб. Сега имам по-важна работа.

— Да предупредиш майка си ли? Не смяташ ли, че точно сега трябва да се тревожиш за Сам? Не е ли тя тази, която трябва да бъде защитавана? Къде са ти приоритетите? Къде…

Последният му въпрос отекна в празна стая.

Мик стовари юмрук по бюрото. Очакваше Раф да остане и да се скарат, да му даде смислено обяснение. Пълните последствия от излизането на Раф стигнаха до съзнанието му: майката на наставника му щеше да бъде обвинена в убийство; самият Раф най-вероятно беше съучастник, ако не и пряко замесен; стажът на Мик беше на пангара; след още три седмици кантората, на която беше заложил бъдещето си, щеше да бъде погълната от скандал.

— Мамка му! — каза той на празната стая.

 

 

Мик беше ходил в Корнуол само веднъж: ваканция с кофичка, лопатка и родителите му, когато беше десетинагодишен. Спомняше си бял пясък и скали и студен вятър, който духаше откъм морето. Беше забравил колко е дълъг пътят дотам.

Преди да тръгне от Лондон, остави съобщение на телефона на Сам, че идва при нея. В Ексетър, където спря да зареди, се обади пак, за да разбере как да стигне до Менверен. Този път тя вдигна. Не беше нито изненадана, нито доволна, че идва, но не и истински враждебна. Всъщност говореше някак вцепенено. Денят й не беше от леките. Той каза, че ще е при нея до час. Тя отвърна, че ще е страшен късмет, ако успее.

След два часа, поради състоянието на пътищата и един преобърнат камион, Мик все още пълзеше в проливния дъжд по А30. Не беше ясно дали тук се стъмва по-рано, или тежките облаци скриват светлината. Когато стигна отбивката за Менверен, чистачките му губеха битката с дъжда и му се искаше да не беше тръгвал. Защо да пътува толкова много за проклета като кактус жена? Любопитство? Тя не изглеждаше от тези, които се изповядват. Защото искаше да помогне? Е, това вече го беше опитал и за благодарност му захапаха ръката. Защото я харесваше? Ега ти смешката.

Беше заради нуждата да действа, да направи нещо — каквото и да е — и да си тръгне от кантората веднага след Раф. Сега обаче, след като вече го беше направил и беше отказал да покрие Раф, докато щеше да отсъства, вероятно за да спасява майка си, Мик беше готов да обърне колата и да се върне в Лондон.

Менверен беше купчина малки сиви къщи на ръба на зелена пустош. Тук Томас Харди сигурно би се чувствал като у дома си. Мик се запита дали тъкмо безрадостният пейзаж не е причината за безкомпромисните обноски на Сам.

А после, както винаги, тя обърка очакванията му. Тази Сам, която изтича през дъжда, когато той спря колата, беше приветлива, изглеждаше все едно целият товар на света се е смъкнал от плещите й. Дори — удивително — беше благодарна.

— Това е Мик — каза тя, когато го въведе под ръка в топлата, пълна с хора кухня. Той не беше предполагал, че тя има толкова голямо семейство. — Много ми помогна.

Той им се усмихна широко, почувства се пак на петнайсет. Докосването на ръката на Сам върху неговата му напомни защо е дошъл толкова надалеч.

Прекара нощта на дивана в дневната, заслушан в дъжда, който се лееше по улуците и плющеше по прозорците.

 

 

— Може ли да взема колата ти? — попита Сам втората си майка на следващата сутрин. — Искам да покажа на Мик Гъл Котидж. — Обърна се към него. Освен ако не искаш веднага да се върнеш в Лондон.

— Не бързам — каза той. — Но може да идем с моята кола.

— Не познаваш пътя.

— Ще трябва да си ми навигатор тогава.

— Добре. — Тя се ухили.

Караха по лъкатушещи пътища покрай стръмни брегове, които изглеждаха на Мик еднакви. Беше ясно, че Сам познава всяка извивка и завой.

— Тук си различна — каза той. Пълзяха след един огромен трактор, който влачеше толкова широко ремарке, че брулеше живия плет.

— Не е тук — каза Сам, — а сега. Докато не намерих стихотворението и хората не започнаха да ми вярват, не го осъзнавах, но да си на едно мнение, когато всички останали са на друго и те смятат за луда заради това, което мислиш, си е нещо като лудост. Май не се изразих много добре.

— Даже доста зле. Но май разбирам какво имаш предвид.

— Знам, че разбираш — каза Сам, гледаше напред. — Затова си тук. — Пресегна се през лявата му ръка и натисна клаксона. — Виж го тоя ненормалник! Защо трябва да влачи това проклето огромно ремарке по тези пътища? Съсипва ги!

Изгледа гневно трактора, когато той сви в една нива.

После каза почти небрежно:

— Между другото са арестували Даяна за убийство.

— Откъде знаеш?

— Докато ти говореше с баща ми сутринта, се обадих в полицейското управление. Казаха, че я прибрали за разпит. Но неофициално ми казаха, че днес ще повдигнат обвинения. Раф и Мириам очевидно са подкрепили това, което им разказах вчера.

— Значи са решили да спрат да я защитават. Крайно време беше.

— Сигурно. Завий наляво.

— Къде отиваме?

В Гъл Котидж?

— Имаш ли ключ?

— Няма нужда.

— О, бях забравил. Сам Бозуин, прочутата корнуолска взломаджийка.

— Да. Но дори ти можеш да влезеш в Гъл Котидж. Това е лесна работа.

— Искаш да кажеш, че няма да те гледам как се катериш по отвесна скала?

— Само като се стъмни.

— Мислех, че имаш вендузи на ръцете и краката.

Тя протегна ръце с длани нагоре, за да ги огледа.

— Първо правило на челистите — винаги махай вендузите.

Но в Гъл Котидж настроението й отново се промени. Почти не говореше, когато го пусна да влезе. Права беше — можеше да влезе през прозореца на приземния етаж, който беше отворен, но тя отиде до входната врата все пак и му показа дневната и кухнята, където майка й беше прекарала последните си дни.

Качиха се на горния етаж в мълчание. Надникнаха в спалните. Влязоха в банята. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше по дървения под през ниското прозорче.

— Тук ли? — попита той. Чувстваше се неудобно и глупаво, но искаше някак да наруши тишината.

Тя кимна. Беше обгърнала раменете си с ръце. Мик пристъпи към нея. Инстинктивно искаше да я прегърне, да й предложи утеха. Но това вече нямаше да е просто жест на подкрепа, така че се отказа. След малко слязоха долу, без да говорят.

Вече в дневната той каза:

— Да идем в някоя кръчма. Ще те черпя един обед.

Тя — сякаш не го чу — каза:

— Майка ми обичаше тази къща.

— Сигурно е чудесно тук, когато времето е хубаво.

— Щях да идвам на гости. Чакаше ме с нетърпение.

Той зачака. Сам може би имаше нужда да поплаче. Нищо чудно.

— Ще ми се да я беше познавал. Щяхте да се харесате. — Тя се обърна към него, очите й преливаха от сълзи.

Мик се чувстваше като от камък.

— Сигурно е била страхотна жена. — Това очевидно беше вярно, но нямаше защо да го казва. Всъщност просто беше начин да я държи на една ръка разстояние, и тя го знаеше.

Сам остана неподвижна за малко, после бързо излезе. Може би идеята за кръчмата — и за място, където могат отново да се шегуват и да избягат от тази тежест — все пак й допадаше. Но тя не се върна при колата. Тревата до ръба на скалата беше хлъзгава от дъжда. Той тръгна след нея — в един момент на лудост си помисли, че Сам иска да се хвърли, но тя спря до ръба. Любопитен, той я задмина и застана на самия ръб. Земята беше далеч долу, но не беше толкова опасно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Ако пристъпеше или залитнеше, храстите по стръмния склон щяха да спрат падането му.

Размаха ръце, все едно губи равновесие, после се обърна ухилен.

— Недей! — извика тя. Беше пребледняла. — Махни се от ръба!

— Ела да ме прибереш! — каза той и се наклони опасно. — Оооо, падаааам!

— Стига! — Тя почти плачеше. — Стига, Мик! Не мога да ти помогна. Страдам от световъртеж.

Той спря, доловил истинския ужас в гласа й.

— Какво?

— Имам световъртеж, идиот такъв!

— Да де, чух. — Върна се и застана срещу нея. — Изкатерила си се по задната стена на къщата на Раф, а страдаш от световъртеж?

— Да. Лудост, нали?

— Или смелост.

— Не достатъчно, за да застана на този ръб. — Тя извърна очи. — Не че ми пука какво става с теб.

— Да бе, как не. — Той я докосна по бузата и после бързо, преди тя да осъзнае какво прави, се наведе и я целуна. Леко. Чакаше някой добре насочен кактусов шип да му покаже, че се е изложил.

Без да го поглежда, тя каза:

— Защо го направи?

— Сигурно съм искал.

— Хм. А защо спря?

— Почивам си.

Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре в усмивка, подобна на неговата, когато пак я целуна. Устните й бяха изненадващо меки.

— Дай да пропуснем почивките, какво ще кажеш? — попита тя следващия път, когато той се дръпна.

— Щом настояваш.

— Настоявам.

След малко се върнаха в Гъл Котидж. Не забелязаха кога отново заваля, наистина.

21.

Напрежението в Съд номер две беше осезаемо. В залата нямаше мухи, та да бръмват, но човек можеше да чуе и най-малкото проскърцване и тътренето на обувките на съдебните заседатели, докато влизаха и заемаха местата си. Повечето изглеждаха истински изплашени от тежестта на решението, до което бяха стигнали заедно след два дни.

Мик изучаваше лицата им, търсеше знак за това каква е присъдата им. Изражението на чорлавата жена, която беше набелязал като най-враждебно настроена към Грейс Хобдън, беше изненадващо нежно. Дали това значеше, че е станало, както тя е искала, и са решили да я осъдят, или че е била спечелена от аргументите на останалите и сега виждаше обвиняемата в по-оправдателна светлина? Не можеше да каже. Напрежението го беше победило и той седеше, затаил дъх.

До него Раф седеше безстрастен като Буда. Като се имаше предвид сътресението, което беше преживял през последния месец и половина, самоконтролът му в този и в други случаи беше забележителен.

Даяна Хаус беше обвинена в две убийства. Беше й отказана гаранция, така че повече от месец и половина трябваше да живее в ужаса на ареста. Раф един-два пъти беше споменал, че тя все едно се разпадала от шока. Отричала всичко, казвала, че не разбира какво става, и че била на успокоителни. Понякога си мислела, че си е вкъщи. Мик се питаше дали Раф не насърчава този образ на будещата съжаление сенилна старица — защитата на Пиночет беше вършила работа преди и може би щеше да е най-добрият шанс на майка му да завърши живота си на свобода.

Когато новината за ареста й стана публична, Раф незабавно предложи да се оттегли от кантората. Личната му трагедия не трябваше да се превръща в скандал за колегите му. Те му предложиха да си вземе половин година отпуска. Да изчака и да види, да кротува и да действа според случая. Раф отказа. Наистина щял да се оттегли, но ако искали да остане — а той печелеше най-много в кантората, както знаеха всички — щял да настоява да продължи да работи и очаквал пълната им подкрепа. Беше или сила, или слабост — нямаше среден вариант. Щеше да се откаже или да продължи, но нямаше да седи със скръстени ръце и да чака други да решат съдбата му. Дърмът спокойно поговори с много от старшите адвокати и Раф продължи да работи.

Беше преизпълнен с енергия и удоволствие от битката повече от всякога. Мик беше впечатлен от това как Раф залага на карта своето бъдеще… но да залага бъдещето на Грейс Хобдън беше различно. Противно на възприетите практики Раф беше настоял да заложи всичко на обвинението в убийство, да пледира за законно убийство. Дори споменаването на непредумишлено убийство вследствие на провокация или невменяемост щеше да бъде от полза за обвинението. Мик, който вече имаше договор с кантората, спори с него дълго и пламенно, но Раф не отстъпи. И сега, когато журито се връщаше, Грейс можеше да очаква или доживотна присъда, или свобода. Нямаше среден вариант. Според Мик Раф май обичаше нещата да стоят така.

Критичното отношение на Мик към Раф беше смекчено донякъде от брилянтната му заключителна реч. Беше решил да не представя Грейс като жертва, насилвана от мъжа си и изгубила разсъдъка си след години тормоз. Нито пък — твърдеше Раф — била действала в момент на умопомрачение. Но, когато Грейс забила ножа и сърцето на спящия си съпруг, това било напълно рационално действие, предизвикано от суровата логика на положението й. Нейното и това на децата й. Предвид обстоятелствата, в които се е намирала: чакала е дете от друг, канела се е да изостави съпруг насилник заради грижовен мъж. Но Пол Хобдън на няколко пъти й доказвал, че ако го изостави, това ще е последното, което що направи. Бил изрязал статии от вестници за мъже, които убивали жените и децата си, а после и самите себе си — и ги закачил на хладилника. И то — тази подробност предизвика видими тръпки у някои членове на журито — избрал магнити за хладилник с телетъбитата, за да изложи на показ ужасяващите картини на избити семейства.

Около Великден, когато бременността й започвала да личи, Грейс била изправена пред невъзможна дилема. Можела да остане с Пол Хобдън или да го напусне и да вземе децата. И в двата случая рискувала не само своя живот, но и този на трите си невинни дечица. (Тук Раф се подхлъзна и почна да говори за двете невинни дечица на Грейс, но Мик му написа бележка и той веднага поправи грешката си.) Дори да имало само двайсет процента вероятност Пол Хобдън да изпълни зловещата си заплаха — а в ума си Грейс знаела, че шансовете са много по-високи, — коя майка би позволила такава смъртна присъда да виси над главите на собствените й деца?

Така че Грейс предприела единствената възможна стъпка, която щяла да опази бъдещето им. Знаела, че така почти сигурно ще пожертва свободата си, но според нея трябвало да го направи, за да даде на децата си шанс да живеят. Раф попита журито:

— Ако в дома й беше нахлул въоръжен нападател и беше заплашил не само нейния живот, но и живота на трите деца, които за нея са по-важни от всичко, и тя беше съзряла шанс да ги спаси и се беше възползвала от него, щеше ли тя днес да стои пред вас, обвинена в убийство? Не! Не и не! Щяхме да аплодираме куража и бързата й мисъл. Пол Хобдън е бил този въоръжен нападател, дами и господа съдебни заседатели. Ако Грейс не бе постъпила, както е постъпила, вероятно сега щяхме да оплакваме смъртта не само на Грейс, но и на Ангъс, Матю и Сюзан, която между другото миналата седмица стана на четири. Изправена пред този избор, пред този невъзможен избор, какво друго е можела да направи? Дами и господа съдебни заседатели, Грейс Хобдън не заслужава нашето съжаление или презрение. Още по-малко заслужава налудната присъда на несправедлив закон. Грейс Хобдън, дами и господа, заслужава преди всичко нашето уважение и похвала. Заслужава адмирации и почести. Заслужава най-вече свободата да се върне при децата, за които е била готова да пожертва всичко, заради което си струва да живееш.

Заключителната реч на Раф беше излязла на първа страница на доста вестници. Щеше да е в заглавията дори майка му да не беше арестувана за убийство. За щастие досега никой вестник не беше направил паралел между смъртта на Пол Хобдън и тази на бащата на Раф, тъй като Даяна беше обвинена само за убийствата на Кърстен и Антъни. Може би след издаването на „Птицата убийца и други стихотворения“ през пролетта ситуацията щеше да се промени. Мик не знаеше дали пламенната защита на Раф е свързана с обстоятелствата на бащината му смърт и не смяташе да пита. Може би, когато поработеше в кантората на Раф още петдесетина години, щеше да се осмели. Но сега не.

Вратата в дъното на съдебната зала се отвори и две яки пазачки въведоха Грейс Хобдън. Тя изглеждаше забележително спокойна за жена, която хем е бременна, хем след около три минути вероятно ще получи доживотна присъда. Може би вече беше приела съдбата си. Широкото й безизразно лице приличаше на кравешка муцуна. Но за в бъдеще тя щеше да се нуждае от всяка трошица стоицизъм.

Съдийката погледна над златните рамки на очилата си към съдебните заседатели.

— Членовете на журито — стигнахте ли до присъда?

Председателят, мъж със склонност да се усмихва в напълно неподходящи моменти, се изправи.

— Да, Ваша Чест.

— По обвинението в убийство как намирате обвиняемата — виновна или невинна?

Председателят не отговори веднага. Усмихна се широко, после се овладя и погледна листа в ръката си — трепереше като птица, която се опитва да излети на свобода.

— Невинна.

Тишина.

Съдийката изглеждаше стресната. После се обърна към Грейс Хобдън, която гледаше право пред себе си, все едно чакаше да чуе какво още ще каже председателят, и заяви:

— В такъв случай, Грейс Хобдън, вие сте свободна да си вървите. Заседанието…

Краят на изречението беше удавен от избухналия сред публиката шум.

— Не! Убийца! Тя уби брат ми! — А после още по-силно и неистово, когато разсилните хванаха крещящия мъж за ръцете, за да го изведат. — Шибана крава! И бесилото й е малко! Ами брат ми? Тя уби брат ми! Не може да й се размине!

Групичка жени, които бяха присъствали на всички заседания, изръкопляскаха. Дон Хобдън беше изведен от залата. Чуваха как гласът му заглъхва по коридора към стълбите и към изхода. Аплодисментите на жените утихнаха. Залата беше по-тиха от всякога.

— Какво ще правим сега? — попита Мик шепнешком.

— Ще поздравим клиентката си, естествено — каза Раф.

При първия сигнал за смут Грейс Хобдън се беше извърнала, очакваше да я отведат обратно в килията. Но пазачите бяха изчезнали и тя беше останала сама и несигурна. Раф отиде при нея.

— Браво, Грейс — каза и й протегна ръка. — Успяхме.

— Така ли?

— Свободна си. Оправдана. Невинна — каза Раф.

— Вече можеш да си идеш у дома — добави Мик.

— О — каза тя, почти шепнеше. А после, все едно Раф току-що й беше направил някакъв дребен подарък, каза: — Благодаря, господин Хаус.

Усещането за празнота ядосваше Мик. Може би, за да компенсира, той се усмихна широко и й подаде ръка:

— Поздравления, Грейс. Сигурен съм, че именно вашите показания ги спечелиха.

— Наистина ли? — попита тя.

— Абсолютно — каза Мик сърдечно, докато се чудеше защо тя дори не се усмихва. Ръката й беше отпусната.

— А сега какво? — обърна се тя към Раф.

— Връщаме се в кантората. Трябва да си готова, защото когато излезем, ще видиш, че част от обществеността доста се вълнува заради присъдата ти.

— Така ли?

— Делото беше повече от публично — каза той. — И не цялата публичност беше заради теб. Ще ти обясня после. Отпред ни чака кола, но първо ще трябва да минем през онези лешояди журналистите. Не се притеснявай. Ще направя кратко изявление, а Мик ще те заведе до колата.

— Добре — кимна тя. Доверчива като дете. На Мик му се струваше, че дори Раф да й беше казал, че сега трябва да се хванат за ръце и да скочат от прозореца на третия етаж, тя щеше да го направи, без да задава въпроси. А и защо Раф й бе казал, че ще й обясни… какво? Че не толкова убийството на Пол Хобдън е привлякло пресата, колкото фактът, че по време на процеса майката на адвоката й е била обвинена не в едно, а в цели две убийства. Бяха спорили дали да й кажат, но Раф беше решил, че Грейс не е в състояние да поеме тази информация.

— Ще изляза пръв — каза Раф на Мик, когато стигнаха входа, — и ще се оправя с журналистите. Грейс може да постои до мен за мъничко. Няма да се налага да говориш, Грейс. А после, веднага щом свършим, я заведи в колата.

В мига, когато Раф отвори вратата, ги заслепиха светкавици. Раф със сигурност знаеше, че журналистите и телевизионните екипи се интересуват повече от него, отколкото от клиентката му.

Той спря, усмихна се и вдигна ръка.

— Клиентката ми иска да благодари на всички вас за загрижеността — започна, без да обръща внимание на въпросите за случая на майка му, които летяха към него от всички посоки. — Разберете, че събитията от последните месеци бяха изключително тежки за госпожа Хобдън и семейството й. Последствията от този ужасен ден ще бъдат с нея до края на живота й, но засега тя е благодарна, че изпитанието й е към края си, и единствената й грижа е да се събере отново с децата си колкото се може по-бързо. Моли единствено да бъдат оставени на мира, за да могат да започнат да изграждат живота си наново. Благодаря ви.

— Да тръгваме — каза Мик и хвана Грейс за ръка. Слязоха бързо по стълбите.

Още светкавици, още извикани въпроси. „Здравейте и сбогом петнайсет секунди слава“ — помисли си Мик, докато журналистите се блъскаха, за да говорят с тях. Но повечето се бяха съсредоточили върху Раф, едрата риба, и Мик не срещна особени трудности да вкара Грейс на сигурно в чакащата ги кола.

Раф дойде след няколко минути, тръшна вратата и колата бързо тръгна по мокрите улици.

В кантората Раф предложи на Грейс бренди — тя отказа, и чай — чая прие. Докато чакаха Корина да направи чая, Раф попита Грейс дали иска да се обади на децата си и да им съобщи добрата вест.

Тя вдигна очи да го погледне, все едно тази идея изобщо не й беше хрумвала.

— Може ли? — попита.

— Разбира се — каза той и й подаде слушалката на телефона.

Докато набираше първите две цифри, ръцете й трепереха. Набра погрешно и опита отново. След третия неуспешен опит върна слушалката на Раф и каза:

— Ще наберете ли вие?

Очите й бяха пълни със сълзи.

Раф провери номера, бързо набра и щом чу сигнала, подаде слушалката на Грейс.

— Ние ще излезем — каза й. — Говори си спокойно.

— Благодаря — прошепна тя.

Мик стана и тръгна след Раф. Когато стигнаха вратата, чу как Грейс казва:

— Ангъс, мама се обажда. Да, миличък, свърши и всичко ще е наред. Няма повече да стоя в затвора, миличък. Свободна съм и… и се прибирам у дома. — И се разплака.

Раф и Мик тръгнаха по коридора към кабинета.

— Какво ще кажеш за по едно бренди? — Раф бръкна в шкафа зад бюрото си. — За добре свършената работа.

— Размина й се — каза Мик. — Това е добре.

Раф като че ли не се изненада от отговора му. Погледна си часовника и каза:

— Е, госпожа Хобдън скоро ще се събере с децата си. Какво ще кажеш да излезем да пийнем по нещо?

Покана от Раф, и то в такъв момент, не можеше да се отклони с лека ръка, но Мик каза:

— С удоволствие, но днес не мога. Ако тръгна веднага, ще успея да хвана края на днешния „Фробишър“.

Раф се усмихна. От септември с доброжелателен интерес следеше връзката между бившата си доведена дъщеря и бившия си стажант.

— Почти бях забравил. Пожелай на Сам късмет от мое име. Макар че, доколкото чувам, не й трябва късмет.

— Късметът винаги е полезен.

— Финалната част е утре, нали? Събота е, ще успея да дойда.

— Баща й ще дойде от Корнуол.

— Така ли? Цялата агитка на Сам Бозуин. Е, тя го заслужава. Тръгвай тогава, Мик. Аз ще приключа тук.

Мик си разхлаби вратовръзката. Макар да беше нетърпелив да иде на конкурса, му се струваше нередно да остави Раф просто така след толкова работа, без да отпразнуват успеха си.

— Напълно бях против да залагаме всичко на самозащитата, но ти успя. Сигурно си много доволен.

Раф клатеше чашата бренди.

— Така си мислиш, нали? Но според мен човек винаги остава с някакво странно чувство за празнота. Повече, когато печели, отколкото когато губи, което е странно. И сам не го разбирам. Но се свиква.

— Е, все пак браво.

— Благодаря, Мик. Сега изчезвай — и се грижи за Сам. Тя има повече нужда от теб, отколкото аз.

Мик хукна.

 

 

След час Раф се качи по стълбите към къщата си. Шепа фотографи го очакваха и запечатаха на снимка това незабележително действие, но пък присъствието им беше станало ежедневие след арестуването на Даяна миналия месец. Не би казал точно, че е свикнал, но не го дразнеха, както когато новината избухна: „Майката на известен адвокат заподозряна в убийство“. Очевидно добра история, пълна с човешки интереси и драма. „Доказателството е в стихотворението“ беше едно от най-изобретателните заглавия. „Известна поетеса убита. Симулирано самоубийство“. За няколко дни историята беше широко отразена в медиите. Сега я поддържаше жива делото на Грейс Хобдън и участието на Сам във „Фробишър“. Щеше да се разгори наново, когато излезете книгата на Кърстен. Като новинарска история никога нямаше да затихне напълно. Всеки път, когато Раф, Сам или който и да било от техните близки направеше нещо дори бегло достойно за новините, „фактите“ щяха да бъдат извиквани към живот с различна степен на точност, докато бедната Даяна гаснеше — и клишето беше напълно уместно — в мрачния женски затвор.

Вкарването й в затвора тежеше като камък на сърцето му и не можеше да направи нищо, за да го отмести. Това, че тя заслужаваше наказание, не беше нито вярно, нито грешно. Тя беше негова майка и той не можеше да я гледа как страда.

Когато чу обаждането на Сам за „Птицата убийца“, разбра, че шансовете Даяна да остане на свобода се изпаряват. Вкорави сърцето си и се насили да остане безпристрастен. Нае най-добрите защитници, наблюдаваше делото, наставляваше всяко действие на Даяна, доколкото можеше. Не беше достатъчно. Никога нямаше да е достатъчно.

Но тази трагедия облагодетелства някои хора, макар че той не беше сред тях. Издателите на Кърстен се изпотрепваха, за да публикуват „Птицата убийца и други стихотворения“ с нечувана скорост и издаването на поезия. Стихотворението, разкриващо едно убийство и станало причина за второ, щеше да се чете много, дори да беше бездарно. „Птицата убийца“ обаче съвсем не беше бездарно стихотворение и Кърстен като че ли най-сетне щеше да стигне до читателската аудитория, която заслужаваше. Когато Тревър Клей се обади на Раф, за да му изкаже съчувствието си за това, което става с Даяна, не успя да скрие вълнението си: рядко се случваше книга със стихове да стане бестселър, но издателите взимаха първоначален тираж от 20 хиляди. И това беше само в Обединеното кралство.

Случаят се беше отразил по подобен начин и на кариерата на Сам. Дори да не спечелеше „Фробишър“, агенти и продуценти се натискаха да я наемат. Заради трагичната смърт на Кърстен и лошата слава на Даяна името на Сам беше познато на публика, която обикновено не слушаше музика за чело. А и Сам беше млада и фотогенична и това също не вредеше.

Раф спря на последното стъпало, вече бе извадил ключа. Беше спряло да вали и земята беше подгизнала, миришеше на мокър асфалт и пръст. Щеше да изведе Лола на вечеря. Животът с него през последните седмици сигурно не беше лек. Щеше да й се отблагодари сега. Отключи и влезе.

— Лола — извика в тишината, а после по-силно: — Лола!

След миг тя бавно слезе по стълбите. Беше с дънки и черен пуловер, велуреното й сако беше преметнато през едната й ръка, държеше малък куфар.

Той я гледаше как слиза, все по бавно с всяко стъпало. После попита:

— Какво значи това?

Погледът й беше решителен.

— Ти как мислиш, Раф? Съжалявам. Няма лесен начин да кажеш такова нещо, но… отивам си.

— Аха — каза той. А после, защото това не му се стори достатъчно, попита: — Защо?

Тя нави един кичур на пръста си.

— Ами… срещнах друг. Казва се Мартин, не го познаваш. Ще дойде да ме вземе в… — Погледна си часовника. — Ами вече трябваше да е тук. Тъкмо щях да ти оставя писмо.

— Писмо?

— Всъщност по-скоро бележка. Ето я. Искаш ли да я прочетеш?

— Не особено. — Раф все още се опитваше да свикне с поредния обрат в живота си. — Предпочитам да ми кажеш лично.

— Да, май ти го дължа.

— Заради това, което стана, ли е?

— Ами да. Явно. Но и не. В смисъл че ако беше само защото майка ти е в затвора, щях да остана с теб. Не е и заради Мартин — той е просто оправдание, но не му казвай какво съм ти казала.

— А защо тогава?

Тя се поколеба, чудеше се дали да му пробута някое евтино извинение, после въздъхна и каза:

— През последните една-две седмици осъзнах нещо, което си мислех още отначало, но тогава нямаше толкова голямо значение. А сега има. Всъщност никога не съм била част от живота ти, Раф. Ти не ме допускаше. Никога не си говорил с мен за нищо важно.

— Вече говорихме за това. Обясних ти за майка ми. Как винаги сме я прикривали. Казах ти, че когато баща ми умря, бях прекалено малък, за да разбирам какво става. Вярвах на майка и вярвах на Мириам. Знаех, че се е случило нещо лошо, но го разбрах истински чак когато пораснах. Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Тази на Кърстен приличаше на самоубийство. Мириам намери бележката. Щях да ти кажа за баща си, след време. Как е умрял. Никой не обича да говори за такива неща.

— Знам. — Лола продължаваше да си играе с косата си. — Проблемът е, Рафи, че не ти вярвам.

— Какво?

Тя вдигна рамене.

— Няма страшно. Няма да кажа на никого. Не че има много за казване. Просто предчувствие. Но през цялото време, докато ми разказваше за майка си, след като Мириам отиде в полицията, и изкарваше какво огромно признание било и така нататък, не ми изглеждаше вярно. Почувствах се по-далеч от теб от всякога. Мисля, че все още има много неща, които не ми казваш. Но вече няма значение. Аз продължавам с живота си.

— Разбирам.

— Не ми е лесно да го кажа, но мисля, че двамата просто се използвахме взаимно. В което няма лошо. Но свърши.

— Разбирам — повтори Раф. Чудеше се дали тя не иска той да отрече, да почне да я моли да остане. Знаеше, че ще е грубо да й покаже колко малко емоции изпитва, а не искаше да е груб. Лола беше прекрасно развлечение, когато се нуждаеше от такова, а сега беше избрала идеалния момент.

И двамата изпитаха облекчение, когато чуха пред къщата да спира кола.

— Това трябва да е Мартин — небрежно каза Лола.

— Нали не възразяваш, че няма да се запозная с него? — попита Раф. — Ще ми се обадиш къде си, нали? Ако си забравила нещо. И заради пощата и такива неща.

— Ще ти се обадя — каза тя.

Раф сложи ръце на раменете й и леко докосна бузата й със своята. Все едно докосваше непозната.

— Желая ти всичко добро, Раф. — Насмалко да се разплаче. Все пак явно беше привързана към него. На Раф му се искаше и той да може да изглежда така.

— Ще ми липсваш, Лола — каза той, всъщност се насили да го каже.

Тя не каза нищо. Може би знаеше, че и това е лъжа. Вероятно я беше подценявал още отначало. Имаше нужда тя да е семпла и ясна и беше отказал да види каквото и да било, което не отговаряше на тази фантазия.

Обърна се и влезе през дневната в кабинета си. Оттам почти не чу как входната врата се затвори. Шумът на потеглящата кола на Мартин пък беше неразличим в шума на останалите коли по улицата.

Но тишината в къщата, когато беше сам, наистина сам, беше дълбока по някакъв нов начин.

Отиде до бюрото си, отвори третото чекмедже и извади пистолета, който държеше там. Валтер. Беше му подарък от благодарен престъпник от миналото. Веднъж Кърстен го беше намерила и го попита дали толкова го е страх от крадци. Той се опита да се пошегува и каза нещо, в смисъл че бил параноик, и тя май му повярва. А може би беше разбрала, още тогава, че единственият, срещу когото смята някога да го насочи, е самият той. Това беше застраховка, като отровата в капсули, която дават на десантниците, преди да ги пуснат с парашут на вражеска територия. Той го прибра. Все още нямаше нужда от него, въпреки че вече усещаше във въздуха лека миризма на изгоряло.

В дъното на същото чекмедже, изпод кочан банкови нареждания, извади снимките на Кърстен в рамки — беше ги прибрал, когато Лола се нанесе да живее при него. Размести няколко неща по бюрото си и сложи снимките така, че да ги вижда. На едната Кърстен беше сама, усмихваше се с широката си усмивка, която го беше накарала да се влюби в нея. Следващата беше снимката, на която двамата бяха в ресторанта в Барселона — бяха отишли там за един уикенд малко след като започна връзката им. И снимката, която беше направила Мириам след сватбата им, снимка, на която и двамата изглеждаха доста абсурдно самодоволни. Като котки, които току-що са излочили млякото. Или като двама души, които са влюбени и смятат да останат заедно завинаги.

Връхлетяха го съжаления, като мухи. Можеше да вини единствено себе си за краха на брака им. Кърстен веднага се беше сетила, че смъртта на Антъни не е нещастен случай, както твърдяха той, Мириам и Даяна. Тя беше прозорлива, не беше расла в джунгла от лъжи и мълчание и смяташе, че единствената възможност е Даяна да бъде разобличена и справедливостта да възтържествува. Не разбираше защо той, адвокатът, е готов да разруши устоите на закона. Но не й отне дълго да се сети, че това не е първият път, когато се е случило, и започна да задава въпроси за смъртта на баща им. Събра две и две и получи четири — или приблизително толкова.

Достатъчно близко, за да е опасно.

Той, разбира се, правеше всичко, за да я отклони от следата. Трябваше да се сети, че е невъзможно. Мълчанието и възпрепятстването направиха така, че между тях зейна пропаст. Той никога не бе смятал, че може да избира дали да защитава майка си: просто трябваше да го прави. Но сега тя така и така беше разобличена, старица, заключена с обикновени престъпници. Пресата се беше окопала пред прага му, цялото му семейство търпеше изпитателните погледи не само на властите, а и на общественото мнение. Ставаше това, от което най-много се беше страхувал, но и то не беше толкова непоносимо като загубата на Кърстен. Трябваше да пожертва Даяна, когато това можеше да спаси брака му. Сега му беше много трудно да си спомни от какво толкова се е страхувал. Разобличаването не беше чак толкова тежко, съвсем не толкова тежко като да прекара остатъка от живота си без Кърстен.

Още по-лошо беше съзнанието, че като бе отказал да позволи Даяна да бъде разобличена след смъртта на Антъни, както искаше Кърстен, той всъщност беше подписал смъртната присъда на жена си.

Може би, когато това съзнание станеше непоносимо, щеше да дойде ред на пистолета.

 

 

В градината се лееше есенен дъжд, здрачаваше се. Когато Мириам дойде, той още седеше на бюрото си.

— Защо дойде? — попита я.

— Лола ми се обади.

— Казала ти е?

Мириам кимна.

— Джони ме напуска, Раф. Заминава другата седмица и не иска да ми каже къде. Иска да продаде Уордли.

Тя сложи ръка на рамото му, а той наведе глава и бузата му докосна пръстите й.

— Бедната ми Мири. Това е тежко.

— Да — каза тя.

— И какво ще правим сега?

— Ще продължим. Това е най-доброто. Както сме правили винаги.

— Мислиш ли, че ще можем?

— Сигурна съм. Всичко ще се оправи, Раф.

Раф искаше да й вярва. Но започваше да се пита дали сега, след това, което се беше случило, не е прекалено късно.

22.

Сам излезе на сцената. Дългата й черна рокля беше прилепнала на гърдите и талията, а после се разперваше чак до тънките токчета. Беше пуснала косата си от лятото и тъмни виещи се къдрици галеха врата й. Раменете й бяха голи, но не й беше студено. Беше толкова напрегната, че можеше да излезе и във виелица, без да забележи.

Аплодисментите не утихнаха дълго. Ако забелязваше тези неща, Сам щеше да знае, че е популярна кандидатка и фаворитка за първото място. Докато наместваше челото, Херман Шрайбър, който щеше да дирижира пиесата от Дворжак, стисна окуражително лявата й ръка. Зад него водещата втора цигулка срещна погледа й и се усмихна широко.

Сам се подготвяше за този миг от дни — в известен смисъл от години, откакто беше научила, че е сред шестимата финалисти; но дори да не беше, преживяването да седне между оркестъра и публиката беше завладяващо. Това щеше да е напълно различно от когато репетираше с Надира, която храбро се опитвате да изсвири на пианото целия оркестър. „Не бързай — отекнаха в ума й думите на Григори — Това е твоят голям момент. Наслади му се“.

И той беше тук, разбира се. Когато Херман Шрайбър вдигна палката си, само един поглед беше достатъчен, за да види познатите лица, които я гледаха от предните редове. Григори се въсеше — беше почти толкова нервен за представянето й, колкото самата тя. Времето им заедно беше почти изтекло, тя беше готова да премине към друг учител, може би в Европа. И не беше единствената, чиято репутация беше заложена в близкия половин час.

Трябваше да покаже, че Григори я е учил добре.

Надира седеше до него. Присъствието й означаваше за Сам повече от присъствието на всеки друг. Ако не беше приятелката й, тя щеше да се откаже от конкурса. Общественото внимание след ареста на Даяна я беше сварило напълно неподготвена, искаше да се скрие. Но „Фробишър“ имаше три части — чело без акомпанимент, чело и пиано и концерт за шестимата финалисти.

— Знаеш, че не мога да се справя, ако не ми акомпанираш ти — каза й Сам, което си беше безсрамно изнудване, а после, все едно не я беше притиснала достатъчно, добави: — Стигнахме дотук заедно. Не можеш да ме изоставиш сега. — Мисълта, че нейните драми слагат край на мечтите на приятелката й, беше непоносима.

— О, така ли? — попита я Надира, наполовина развеселена, наполовина ядосана. — Както си тръгнала, защо просто не ми опреш пистолет в главата? — Но беше дошла в Лондон две седмици преди първите кръгове на „Фробишър“. Сам можеше да си представи какъв натиск от страна на семейството си й се е наложило да понесе, за да се върне в ужасния град, но сега, когато я погледна, лицето й грееше от ентусиазъм. Значи си беше струвало.

Дейви беше дошъл с колата от Корнуол предния ден — и не сам, а с Линда и момчетата. Предната вечер всички заедно бяха отишли в „Лондон Ай“, Надира и Мик също бяха с тях. Ядоха сладолед и гледаха как над Хампстед Хилс се изви буря. Истинско семейно излизане.

Единственият човек, когото Сам не очакваше да види на конкурса, беше Джуди Сондърс, но ето я и нея, изглеждаше както винаги недоволна и тревожна, но все пак беше дошла да я подкрепи по свой начин. Джуди изкарваше доста пари от ролята си на пазителка на изчезналото стихотворение. Даваше интервюта, а Сам я беше чула, когато се събраха в бара след кръга за соло чело, да пита Тревър дали може да й намери агент, защото пишела книга за приятелството си с Кърстен.

Тревър го нямаше. Беше присъствал на първите два тура, но в последния момент се беше отказал с думите, че не можел да понесе толкова напрежение. Каза й, че ще изслуша записа после, когато резултатите от конкурса станат ясни. Както винаги, непосредственият опит беше нещо, което той предпочиташе да избягва.

Мик седеше далеч от останалите и някак встрани. Изглеждаше, все едно не мисли само за предстоящия концерт. Сам внимаваше да не срещне погледа му. Знаеше какво го разсейва и точно сега не искаше да мисли за това. Между тях се възцари хлад, след като тя предната вечер му каза, че Раф я е попитал дали има нещо против да дойде на финала на конкурса.

— И ти му каза, че нямаш нищо против?

— Казах, че ми е все едно.

— Как така нямаш нищо против? — Мик не можеше да повярва. — Как е възможно? След това, което направи? След това, което не е направил?

— Е, и? Ти все още работиш с него, нали?

— Не е същото. Това е професията ми. Не е лично.

Сам и преди се беше опитвала да му обясни смесените си чувства към Раф. Да, той беше прикрил майка си, но тя не можеше да е сигурна, че ако беше на негово място, не би постъпила по същия начин. И в някои отношения мислеше, че той е жертва на Даяна почти колкото Кърстен. Не го съжаляваше, не точно. Изобщо не й беше ясно какво изпитва към него.

— Защо изобщо трябва да идва? — настоя Мик.

— Ти го питай. Винаги ме е подкрепял. Ако не беше той, сигурно никога нямаше да съм на „Фробишър“.

— Глупости. Ти си на финала, защото си блестяща. Това няма нищо общо с него. И освен това така той демонстрира, че не му пука за скандала с майка му. Прави го заради своя имидж, а не защото ти помага.

— Може би. Но вече е късно. Казах му, че ще се радвам да дойде.

Би предпочела да не идва. Защото ако семейство Хаус ги нямаше, Джони щеше да дойде със сигурност, а на нея й липсваше ободряващото му насърчаващо присъствие. Но Мириам, която напоследък следваше малкия си брат като сянка, седеше до него, а където отидеше Мириам, Джони гледаше да не стъпва.

Раф и Мириам седяха отстрани. Скандалът се беше отразил и на двамата и те май завинаги щяха да странят от другите хора. Раф се стараеше да го прави, Мириам — не й беше нужно.

Един човек липсваше: лице сред тълпата, което Сам би искала да види, докато вдигаше лъка, за да започне да свири, но пък Кърстен винаги щеше да й липсва, където и когато да свиреше.

Херман Шрайбър вдигна палката и оркестърът изсвири началните тактове. Сам затвори за миг очи, за да се изключи от ежедневния свят и от ужасите на изминалите седмици. Отметна коса назад, изви рамене и вдигна лъка, готова да разцепи първата нота.

Изведнъж публиката и журито изчезнаха от ума й. Както и безкрайните тревоги за Даяна и Кърстен, за Мик и Раф и всички останали. Съществуваше само настоящето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше конфликти и тъга, съществуваше само възвишената музика. Когато започна да свири, сякаш пристъпи в непознат свят, където всичко беше съвсем ново, но в същото време съвсем познато, свят без думи, изпълнен с цвят, мирис и допир.

 

 

На Мик му беше трудно да се съсредоточи. Сам го беше избягвала цял ден. Той знаеше защо, но въпреки това го болеше. Тя трябваше да насочи цялата си енергия към музиката и не искаше да се разсейва от тревогите и съмненията му. И съсредоточаването й даваше резултат. Той не разбираше особено от музика, но беше очевидно, че публиката направо яде от музикалната й ръка.

Не беше учудващо. Тя не просто свиреше фантастично и изглеждаше млада и красива на сцената във възхитителната си черна рокля — макар че тези неща все пак имаха значение; а вече беше невъзможно да разделиш Сам от историята й. Още преди да изсвири първата нота, тя беше позната на аудиторията като дъщерята на Кърстен Уолър, известната поетеса, брутално убита в отдалечена корнуолска вила. Младата жена, която сега изваждаше магията от лъка и челото, упорито бе отказвала да приеме официалната версия. Упорството й беше дало резултат — убийцата беше заловена.

„Де да беше толкова просто“, мислеше си Мик.

Беше се опитал да говори с нея преди десет дни.

— Нещо не ми е ясно — каза, когато донесе кафето и се върна при нея в леглото в тясната й спалня в Клапам. Вече все по-често прекарваше уикендите с нея. — Нещо не ми дава мира, откакто арестуваха Даяна.

— Не може ли да почака? — Сам се прозина и се надигна на лакът.

— Мисля, че не.

— Казвай тогава — каза тя, но той виждаше, че го слуша с половин ухо. Откакто Надира се беше върнала и тя се беше посветила на конкурса, пак се беше потопила в света, който познаваше и обичаше, света на музиката. Сякаш времето, което бе прекарала далеч от него, докато се бореше с въпросите около смъртта на майка си, я беше накарало да го цени още повече.

— Кърстен е познавала убиеца си, нали? — каза той.

— Естествено. Как няма да познава свекърва си.

— И й е вярвала. Все пак, докато Даяна е била в къщата, тя си е приготвила ваната в баня без ключалка.

Сам кимна.

— В Гъл Котидж нямаше ключалки, докато Джуди не го затвори. Знаеш го.

— Тогава защо Кърстен се е изложила на опасност пред Даяна? Мислела е, че Даяна е убийца, птицата убийца. Щяла е да го публикува. Не мислиш ли, че би трябвало да е поне малко предпазлива? Все пак човек не си сваля всичките дрехи и не влиза да се къпе, когато някой, за когото знае, че е убиец, и когото се кани да изобличи, е в къщата с него. Нали?

— Но така е станало. Знаем го. Може Даяна да се е престорила, че си тръгва, и да се е върнала.

— А може и да не го е направила Даяна.

Мълчание.

— Това е смешно — каза Сам. — Знаем, че е тя. Убила е съпруга си, Антъни Джонс, а после майка ми. Тя е хладнокръвна убийца, Мик.

— Но преди месец и половина всички „знаеха“, че майка ти се е самоубила. И това не беше вярно.

— Да, защото я е убила Даяна.

— Просто ми се струва, че не е била тя.

Сам се замисли, после каза:

— Кой друг може да е?

— Точно това се чудя.

— О, това е нелепо! Разбира се, че е тя. Никой не решава да иде в затвора за нещо, което не е извършил.

— Може Раф да й е казал, че няма да остане дълго в затвора. Че ще получи условна присъда.

— Защо? — Сам се намръщи. — Освен това Даяна е в стихотворението.

— Ами ако майка ти се е объркала?

— Тогава защо са я убили? Не се връзва, Мик. Съжалявам.

Не се връзваше. С това бяха съгласни и двамата. Той изостави темата, но съмнението остана — тревога, която глождеше ума му.

Опитваше се да я загърби и да се съсредоточи върху музиката.

Доколкото можеше да прецени от мястото си на втори ред близо до Раф и Мириам, Сам се справяше добре. Беше спечелила съдиите и по лицата им се виждаше, че се наслаждават на всеки такт. Помисли си, че да преценяват съдиите на музикален конкурс е почти като да анализираш членовете на съдебното жури.

Усмихна се и тъкмо започна да се отпуска, когато случайно погледна към Раф. Първата му мисъл беше, че е получил удар. Лицето му не беше обърнато към сцената, а беше посивяло, вцепенено. Мик внезапно си спомни как беше подслушал Раф да говори по телефона, как му се беше сторил странно уязвим, съвсем различен от обикновено.

В паузата преди финала Мириам също забеляза промяната у брат си.

Наведе се към него и тихичко попита:

— Раф, добре ли си?

Той бавно поклати глава.

— Не… Не мога…

Думите му потънаха във встъпителните акорди на финалната част.

Мириам сви устни.

 

 

Точно четирийсет и една минути, след като Сам започна да свири, заключителните ноти затихнаха в тишината и аплодисментите гръмнаха. За Сам беше неповторимо усещане да се завърне от невидимото пространство, където се раждаше музиката. Тя примига, ръката с лъка се отпусна до тялото й, после тя се изправи и огледа залата. Първо видя Григори. Той ръкопляскаше бавно и отначало Сам се уплаши, че не е впечатлен от представянето й, въпреки че чувстваше, че е дала най-доброто от себе си. Но после го видя как се опитва да стане, продължаваше да ръкопляска.

— Браво! — извика той; по бузите му се стичаха сълзи.

А след това всички станаха на крака и завикаха. Дейви, Линда и момчетата, Мик и Надира. Раф беше сред първите, които се изправиха, а Мириам стоеше до него и ръкопляскаше, все едно от това зависеше животът й. Дори Джуди Сондърс се беше присъединила, завладяна от силата на музиката. Беше толкова неочаквано, че Сам не знаеше какво да направи. Усмихна се, поклони се, поклони се пак и после диригентът я спаси — хвана я за ръка, целуна я по бузата и я изведе от сцената.

Далеч от погледите на публиката Херман Шрайбър я прегърна и каза:

— Браво. Беше великолепна.

— Наистина ли?

Все още замаяната Сам трябваше да излезе на сцената за още един поклон. Публиката зарева одобрително. Членовете на оркестъра също ръкопляскаха и се усмихваха. Сам пак се поклони и Херман Шрайбър отново я целуна, тя стисна ръката на първата цигулка, усмихна се и заръкопляска на оркестъра, а после, когато погледна към залата, видя как Мик си пробива път през редовете. Закъде бързаше толкова? Ядоса се, че не изчаква аплодисментите да стихнат.

Когато Херман Шрайбър я изведе на сцената за последния поклон, Раф се промъкваше покрай хората на своя ред, а Мик не се виждаше никакъв.

Сам най-сетне разбра клишето за това как аплодисментите гърмят в ушите ти. Искаше й се това да продължи вечно.

После останалите участници в конкурса я наобиколиха да я поздравят. Един шотландски цигулар, основният й конкурент, който щеше да свири след нея, каза уж на шега:

— Май помага, когато вече си медийна звезда.

Тя беше прекалено възбудена, за да се обиди. Прегърна го и каза:

— Успех. Ще ти стискам палци.

— Благодаря. — Той се ухили. — Всъщност свири страхотно.

Сам пак го прегърна.

Мик вървеше към нея, навъсен. Проправи си път през наобиколилата я тълпа и каза:

— Сам, трябва да говоря с теб. Насаме.

— Добре ли беше?

— Прекрасно. Но трябва да поговорим.

— После — каза тя. Точно сега искаше да слуша единствено похвалите, попиваше ги като гъба, докато членовете на оркестъра минаваха покрай кея и всеки й се усмихваше и добавяше няколко думи към пороя от одобрение.

— Спешно е, Сам. Мисля, че…

Но Сам не искаше да знае какво мисли, не сега. Беше чакала този момент толкова дълго — сякаш цял живот, — за да остави Мик или който и да било да й го отнеме. Искаше да се наслади на успеха си с Дейви и Линда. Радваше се, че докато свиреше последният участник, се бяха уговорили да идат на пица с момчетата. Щеше да се види с Мик чак на обявяването на резултатите и на партито след това.

— Остави го за по-късно, Мик. Имам среща с татко и Линда.

— Може ли да дойда?

— Не. Ще сме само петимата. — Истината беше, че не искаше мрачното му настроение да й развали купона.

— Но…

— Наистина, Мик… — Тя се обърна и видя Раф да идва към нея през залата. Изглеждаше също толкова навъсен като Мик. Защо просто не можеха да се зарадват заради нея? Мик все още я гледаше, все едно се канеше да й даде особено гадно лекарство. Да вървят по дяволите и двамата. Нямаше намерение да кисне с хора, които бяха рошили да й съсипят момента слава.

— Трябва да намеря Дейви и Линда — каза тя. — Ще се видим после.

— Сам, почакай!

Но тя се промъкна между тубиста и няколкото цигулари и излезе в коридора, за който предполагаше, че води към страничния изход. Носеше челото и беше вдигнала полата на роклята си с ръката, в която държеше лъка. Зад нея отекнаха стъпки, приближаваха се.

Тя тръгна към един изход. Ако водеше до задната страна на театъра, щеше да се наложи да повърви само пет минутки с черната си рокля и високите токчета до пицарията, където щяха да я чакат Дейви, Линда и момчетата. Щом обаче излезе във влажната сива вечер, видя Мириам.

Тя като че ли се стресна, после се усмихна.

— Моите поздравления, Сам. Беше невероятна.

— Благодаря.

— Да те откарам?

— Много мило от твоя страна, но отивам на пица с татко и Линда.

— Знам. Дейви ме помоли да те откарам. Било по-далеко, отколкото си мислел. И челото ти, разбира се. — Мириам се усмихна. — Колата ми е ей там.

Пресякоха и фаровете на аудито на Мириам примигаха.

— Сигурна ли си, че челото ще се побере? — попита Сам.

— Не. Ще трябва да го оставиш тук.

— Какво?

— Качвай се — каза Мириам. — Ти ще караш.

— Какво става? — попита Сам и се втренчи в пистолета, който изникна изневиделица в ръката на Мириам. — Това някаква шега ли е?

Мириам поклати глава.

— Мислех, че си се сетила.

Очите на Сам не се откъсваха от пистолета.

— Чик-чирик — каза Мириам.

Сам ахна. Стиснала пистолета в дясната си ръка, Мириам се преобрази. Всички следи от напрежение се стопиха, тя буквално излъчваше сила.

— Заблудих те, нали? Както заблудих и майка ти. Последното, което чу Кърстен, беше чудната ми песен. А сега е твой ред. Чик-чирик. — Тя се изкиска, после пак стана сериозна. — Сега, Сам, прави каквото ти казвам, иначе… — И помръдна пистолета. — Нали помниш какво пише в стихотворението? „Тази птица убийца не греши“.

23.

Пицарията беше наполовина празна и Мик веднага видя Дейви и семейството му. Седяха на масата до една голяма палма, пред тях имаше чинии с недоядена пица. Мълчаха и явно им беше неудобно — това беше първата изненада.

— Здрасти — каза Мик и отиде при тях. — Къде е Сам?

— Мислехме, че е с теб — каза Дейви.

— Да — каза Линда и остави приборите си. — Запазихме маса, да не би и на други хора да им хрумне същата идея, но тя вече явно е прекалено велика дори да вечеря със семейството си.

— Линда… — Дейви предупредително сложи ръка върху нейната.

— Ами така си е — оплака се Линда. — Доста ни струва да дойдем тук и да я подкрепим. Знам, че е заета и че после ще има голямо тържество, но се бяхме уговорили за днес още преди няколко дни. Казахме си, че ще хапнем заедно по една пица и ще си поприказваме. Ще прекара малко време с момчетата. А тя дори не си направи труда да дойде.

— Линда, моля те… — пак почна Дейви.

— Тя къде е? — попита Мик.

— Мислехме, че ти знаеш.

— Получихме съобщение по телефона — каза Линда. — Дори не дойде да ни каже лично.

— Съобщение ли? Какво точно? Пазите ли го?

— Толкова се ядосах — каза Линда, — че веднага го изтрих. Пишеше само, че я повикали и щяла да се свърже с нас по-късно. Нещо такова. Пожелавала ни приятна вечеря. Дори не се извиняваше.

Дейви, не така натъжен като жена си, забеляза изражението на Мик и каза:

— Какво има, Мик? Къде е Сам?

— И аз бих искал да знам.

Линда се усмихна.

— И тебе ли те разкара? Може да си има друг.

— Нещо не ми се вярва — каза Мик и набра номера на Сам. Телефонът й беше изключен. — По дяволите!

— Какво има? Сам не се ли обажда? — попита Дейви.

— Не — каза Мик.

И без да каже друго, излезе от ресторанта. На улицата се затича.

 

 

Сам никога не беше карала автоматик и лявата й ръка инстинктивно посягаше към скоростния лост. И всеки път Мириам, която седеше до нея и държеше пистолета почти небрежно, го размахваше подчертано и грубо казваше:

— Ръцете на кормилото. Или…

На третия път, вече наближаваха първия знак за Ф4, Сам попита:

— Или какво, Мириам?

— Или ще те застрелям, разбира се — каза Мириам.

— Докато летим с тази скорост? — Сам погледна скоростомера. Мириам й бе казала да настъпи газта и тя не възрази. Да ги спре полицията сега май беше най-добрата й възможност. — Не мисля. Не и ако не искаш и двете да загинем.

— Не възразявам — спокойно каза Мириам. — Това е решение, нали? С повече късмет ще има голяма верижна катастрофа. Много хора ще умрат заедно с нас.

Сам стисна кормилото още по-силно.

— Понякога — продължи замислено Мириам, — когато не мога да засия, си представям, че умирам в страхотна катастрофа. Карам все по-бързо и по-бързо и изведнъж — бууум! Купища смазани тела, разрушение. Добър начин да свъртиш.

Сам я погледна, за да види дали се шегува. Не се шегуваше.

Мириам улови погледа й и като видя ужасеното й изражение, попита:

— Знаеш ли на кого завиждам най-много, Сам?

— Нямам представа.

— На камикадзетата.

— Защото си мислят, че ще отидат в рая?

— Не вярвам в рая. Всичко, което съществува, е тук и сега. Но какъв край само! Какъв начин да накараш хората да се сепнат и да те забележат поне веднъж. Човешки фойерверк. А и цялата касапница! Блестящо!

— Наистина ли мислиш така? — Сам имаше идея, май беше чела някъде, че когато си отвлечен, а тя определено беше отвлечена, е най-добре да караш похитителя да говори. Да създадеш взаимоотношения. Не знаеше дали същото важи в ситуация като тази, когато тя вече имаше взаимоотношения с похитителката. Или си мислеше, че има.

Мириам погледна през прозореца към шофьора на един камион за пренасяне на покъщнина, който задминаваха. Той я погледна и й се усмихна, явно мислеше, че е обикновена пътничка в обикновена кола в обикновено пътуване. На Сам й се стори, че той е от друга планета. Мириам се обърна и леко сви рамене.

— Разбира се. — Тонът й беше сопнат, все едно да искаш да загинеш във верижна катастрофа е най-естественото желание на света. — Често мисля за това.

— Защо искаш да умреш така? — попита Сам.

— Това е само вариант. Не съм казала, че е първото ми желание.

После се наведе напред и започна да бърника копчетата на радиото.

— Ти уби майка ми, нали? — попита Сам.

— Да де — призна Мириам. — Вече ти казах. — А после промърмори: — По дяволите! Тук радиото се хваща толкова лошо!

Сам се поколеба. Все още й беше трудно да повярва, че води този разговор, но при тези обстоятелства не беше в настроение за празни приказки. След малко каза:

— Защо? В крайна сметка тя е сгрешила за птицата убийца. Щяла е да разобличи майка ти. Ти все още щеше да си на свобода.

— Знам. Бедната Кърстен. Мислеше се за много умна, но изобщо не беше познала. Като всички.

— Защо тогава?

— Имаш ли нещо против да не говорим за това?

Сам едва не се разсмя. Любезният въпрос на Мириам беше наистина неуместен.

— Има ли значение какво искам в момента?

— Всъщност няма. — Мириам беше намерила Класик ФМ и тържествените акорди от „Музика на водата“ на Хендел изпълниха колата. Беше толкова нелепо, че Сам потръпна. Светът беше полудял, а тя караше в здрача жената, убила майка й, и слушаше Хендел. Мириам се облегна и каза:

— Но Кърстен беше познала едно.

— Какво?

— Понякога, в моменти като този например, човек наистина се чувства като птица. Носи се високо над всичко, като орел. Лети високо… „Моята любима птица“ — затананика тя и чертите й сякаш се озариха отвътре, все едно дребните грижи на обикновените хора вече никога нямаше да я тревожат.

— Затова ли го правиш?

— Кое?

— Затова ли убиваш.

— А, това ли. — Мириам я изгледа изпитателно, после извърна поглед и махна с пистолета. — Не ми се говори повече. Не и с теб. Ти не си важна. Просто карай.

— А ако откажа?

— Тогава ще те убия. Бум — и готово. — Изведнъж изглеждаше като десетгодишно дете, все едно играеха на стражари и апаши. — Вече съм убила — тя преброи на пръсти — четирима души. Някой трябва да стане номер пет. Като нищо може да си ти.

Чак когато слязоха от магистралата и завиха по тесния път към Уордли, Сам осъзна какво й каза Мириам.

— Четирима? — попита тя. — Баща ти, Антъни, майка ми, кой е четвъртият?

Но Мириам само нареди:

— Карай!

 

 

Раф тъкмо беше стигнал до колата си, когато Мик го настигна. Хвана го за рамото. Завъртя го към себе си и викна.

— Къде е Сам?

— Мислех, че е с теб.

— От къде на къде?

— Изпрати ми съобщение.

— Мамка му!

— Какво има? — попита Раф.

— Нещо става. Опитах да й се обадя, но телефонът й е изключен. Не мога да се свържа. Виждал ли си Мириам?

— Мириам? — Лицето на Раф стана пепеляво.

— Копеле мръсно! — изкрещя Мик. — Какво става, по дяволите?

— Аз… не знам.

— Мириам е била, нали?

Раф кимна и отвърна глухо.

— Да.

 

 

Джони беше в кухнята. Слушаше „Бохемска рапсодия“ на „Куин“ и тъкмо започваше чинията полуготова тайландска храна, на масата имаше наполовина празна бутилка „Кларет“ и чаша. Телефонният му тефтер беше до лявата му ръка, отворен беше на М.

На хубавото му румено лице се изписа изненада, после радост, че вижда Сам, но изражението му бързо се промени, когато веднага след нея влезе Мириам, а после, когато видя пистолета в ръката й, пистолет, насочен право в гърба на Сам, го заля бавно ужасяващо разбиране.

— Сам… — каза и остана безмълвен, със зяпнала уста, смаян и невярващ.

Мириам каза тихо:

— Добър вечер, Джони. — После се намръщи и продължи: — Как можеш да ядеш тази гадост? Във фризера има прилична храна. — Протегна ръка към шкафа и спря музиката. Тишината отекна в стаята.

— Забравих — каза Джони, после се обърна към Сам. — Как мина конкурсът?

— Моля?! — Струваше й се невероятно, след като беше пътувала дотук с насочен към нея пистолет, че изобщо е свирила на „Фробишър“, и то днес, само преди малко. А по-лошо от невероятното беше, че Мириам и Джони си говореха за храна във фризера и за музика в момент като този. — Има ли значение? — И посочи пистолета, който Мириам все още държеше насочен към нея.

— А — каза Джони. — Виждам.

Бутна стола си назад, за да стане, но гласът на Мириам изплющя като камшик:

— Не мърдай! Стой там!

Джони замръзна. Гледаше я с опулени очи.

— Това някаква шега ли е? — попита, но гласът му поддаде. Знаеше, че не е шега.

Мириам издърпа един стол изпод масата и нареди на Сам да седне, после застана зад нея, така че с Джони се гледаха през масата. Сам виждаше лицето на Мириам в огледалото на бюфета отсреща. Не виждаше пистолета, но го усещаше с всеки нерв на тялото си. И нито за миг не се съмняваше, че Мириам ще го използва, ако се разстрои.

— Слушай, Джони. Много внимателно — тихо каза Мириам. — Няма да повтарям. Не ме напускай. Не мога да живея без теб. Няма да живея без теб.

— Добре — веднага каза Джони. Нямаше как да се пазари. — Разбрахме се. Няма да те напусна. Сега свали пистолета и пусни Сам.

— Не ставай глупак — сопна се Мириам. — Сам е виновна за всичко. Няма да я пусна.

— Аз ли съм виновна? — попита Сам и се опита да се обърне, за да погледне Мириам, но получи предупредително чукване с дулото отстрани по главата. Изохка и попита: — Това пък откъде го измисли?

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза напрегнато Мириам. — Нямам намерение да го обсъждаме.

— И какво ще правиш?

Телефонът иззвъня, преди да чуе отговора й.

Мириам се обърна към съпруга си.

— Чакаш ли някого? — Наведе се покрай Сам и надникна в отворения телефонен тефтер на Джони. — Памела Мур може би? Уредил си си срещичка?

Джони поклати глава, без да сваля и за миг очи от жена си, от странното й плоско лице и от ръката, която държеше пистолета.

Мириам отиде до края на масата и вдигна телефона с лявата си ръка. Познаваше този глас. Подаде слушалката на Джони.

— Говори! — каза само с устни. Посочи към Сам. — И нито дума, или…

— Ало, Раф? — каза той. — Джони е. — И след малко: — Сам ли? — Мириам продължаваше да клати глава и Джони каза: — Ами не. Нямам представа къде е. Нито Мириам. Да, разбира се, ако ги видя, ще ти се обадя. Съжалявам, че не мога да ти помогна. Хайде чао.

И затвори.

— Браво — каза Мириам. — Тази вечер не искаме гости, нали?

— Какво ще правиш? — попита Джони.

— Това зависи от теб — отвърна Мириам.

— От мен ли?

— Да, от теб. Трябва да докажеш, че никога няма да ме напуснеш. Никога, никога, никога.

— Добре. Съгласен съм. Само ми кажи какво искаш да направя и ще го направя. Каквото и да е, Мири, всичко.

Мириам се усмихна.

— Най-сетне — каза с въздишка.

— Кажи какво искаш от мен.

— Всъщност дреболия. Просто трябва да убиеш Сам, Джони. Тя трябва да умре, но този път искам ти да го направиш вместо мен.

 

 

Раф затвори мобилния си телефон, пъхна го в джоба на ризата си и каза:

— В Уордли са.

— Откъде знаеш? — попита Мик.

— От гласа на Джони. Познавам го от сто години. Той е най-лошият лъжец на света.

— За колко време ще стигнем?

— За час. Четирийсет минути, ако караме бързо. Мик го погледна. Неговият ментор в момента не изглеждаше способен дори да изкара колата от паркинга, без да се блъсне някъде.

— Дай ми ключовете. Аз ще карам. А ти можеш да ми разкажеш за Мириам.

Раф го изгледа невярващо.

— Не.

— Да. Хайде, качвай се. Губим време.

— Прекалено е късно — каза Раф.

— Качвай се в проклетата кола! — изръмжа Мик и го сграбчи за лакътя. — Трябва да ми казваш накъде да карам.

— Безсмислено е — каза Раф. — Ще стигнем твърде късно.

Мик го натика в колата, тръшна вратата и я заобиколи. Влезе и запали. Раф отчаяно се беше свлякъл на седалката.

— Накъде? — попита Мик.

— По Д4 — каза Раф. — Отбивката Нюбъри.

— Сложи си колана — каза Мик. — Ще трябва да се засилим малко.

— Няма да успеем.

През следващите петнайсет минути Мик беше насочил цялото си внимание към това да се промъкнат през трафика възможно най-бързо и безопасно. Но когато излязоха на магистралата и колата на Раф вече пътуваше стабилно със 110 километра в час, се обърна към спътника си и каза:

— През цялото време си знаел, че сестра ти е убийца, но въпреки това продължаваш да я защитаваш. Защо?

— Тя ми спаси живота — каза Раф. — Какъв избор имах?

Мик го погледна невярващо.

— Кърстен Уолър е заплашвала живота ти?

— Разбира се, че не. — Раф нетърпеливо махна с ръка. — Това е друго. Когато бяхме деца. Дължа всичко на нея.

— Разкажи ми — каза Мик. — Трябва да разбера.

Но Раф не можеше да му разкаже, никога нямаше да може да говори за това. Нуждата да мълчи бе част от него от толкова отдавна, че вече не можеше да се промени. Спомените бяха там някъде вътре, спомените никога нямаше да изчезнат, но за това, за централния факт от детството му, за централния факт в живота му, Раф Хаус, сладкодумният адвокат, завинаги щеше да е неспособен да каже и дума…

Както и сестра му. Беше опитала веднъж, преди много време. Около месец и половина, след като пожарът беше погълнал дома им и беше убил баща им, когато живееха с майка си в апартамент под наем, една вечер, докато Даяна палеше огъня в камината, Мириам каза:

— Мамо, аз бях.

— Какво, мила? — Даяна вдигна очи, на едната й буза имаше сажди. Тогава все още беше красива.

Раф, навел глава над книжката за оцветяване, слушаше затаил дъх. Сега вече наистина идваше свършекът на света.

— Аз пуснах клечката кибрит на одеялото. — Гласът на Мириам беше почти шепот. — Аз запалих пожара. Аз съм виновна, че татко умря. За да не сложи Рафи в кутията. Но не исках да умира завинаги.

Даяна остави подпалките. Отметна кичур коса от лицето си и на бузата й се появи второ петно сажди. Вдигна очи към срамежливата си затворена дъщеря, която се страхуваше от нови ситуации, страхуваше се от места, на които от нея се очакваше да нрави нещо. Лицето на Даяна беше безизразно, докато умът й попиваше това, което се опитваше да й каже Мириам. Попи го и го отхвърли.

— Стига глупости Мириам — каза твърдо Даяна. — Пожарът беше нещастен случай. Никой не е виновен. Всички обичахме татко много и никога не сме искали да го нараним.

— Но той каза, че ще убие Рафи. Трябваше да го спра.

— Стига, Мириам. Никак не е хубаво да измисляш такива неща. Да не съм те чула повече, разбра ли? Никога!

— Но, мамо…

— Темата е приключена. Ако пак ме занимаваш с този глупости, ще те пратя в стаята ти и ще стоиш там, докато не ти дойде умът…

 

 

Дори сега Раф го болеше при този спомен. Все едно целият му живот след това беше безмълвен писък от мъка за пропуснатите възможности, за лъжите, построени върху други лъжи, за измамата и разрухата, от които нямаше как да избяга.

Мик чу стона му и каза:

— А майка ти? Как можа да я оставиш да поеме вината за това, което е направила Мириам?

— Даяна? — Гласът на Раф беше пълен с горчивина. — Тя заслужава да поеме вината. Всъщност всичко е по нейна вина.

— Как така?

Но Раф не можеше да му обясни и просто каза:

— Защото е така. — И отново потъна в мълчание.

— Мириам е убила жена ти — каза Мик.

— Да не мислиш, че съм го искал? Кърстен беше всичко за мен. Дори не исках да си тръгва.

— Господи! — възкликна Мик. — Откъде да знам, че и сега не й помагаш? Може изобщо да не са в Уордли и да ми пробутваш тези истории, за да ме държиш настрана и Мириам да може да убие и Сам.

Раф поклати глава.

— Не искам Сам да пострада. Опитах се да я предпазя…

— Така ли? Това е нещо ново.

— Така е. Казах на Мириам, че в дневника на Кърстен има доказателства, които ще я свържат със смъртта й. Мислех, че така ще мога да я контролирам, да й попреча да…

— Какви доказателства?

— Нямаше доказателства. Измислих го, за да уплаша Мириам, за да я накарам да спре да се държи като луда. Казах й, че ако пострада още някой, ще занеса дневника в полицията и тя ще бъде разобличена.

— Значи затова е била толкова решена да го вземе от Сам.

— Да. Когато й казах, че в него няма нищо, тя вече не ми вярваше.

— Но Кърстен е мислела, че убийцата е Даяна.

— Да.

— Как така се е объркала?

— Защото казахме на всички, че Даяна е карала колата, когато сгазиха Антъни.

— Но е била Мириам?

— Разбира се.

— Защо Даяна не е казала истината?

— Ти май не разбираш, а? — Раф въздъхна. — Истината? Да говори за семейството? Защо да променя навиците, които е градила цял живот? Нямаше да знае откъде да започне. Когато я арестуваха, й казах, че трябва да си трае за малко и всичко ще се нареди. Не беше трудно, все пак си беше траяла цял живот. И се получи. Тя мисли, че полицията ще осъзнае, че са направили ужасна грешка, и ще я пуснат.

— Смяташ, че знае за Мириам?

— Трябва да знае, дълбоко в себе си. Но никога няма да го признае. Семейството ни трябва да си остане идеално.

— Господи! — каза Мик. — Откачена работа.

— Да — каза Раф.

— Все още не мога да повярвам, че си изложил Сам на опасност.

— Да. Ясно ми е, че ти е много трудно да го разбереш, но Мириам е… — Раф млъкна за миг, търсеше думи да опише връзките, които го свързваха със сестра му, но беше невъзможно. — Докато Сам свиреше преди малко, в нея имаше толкова много от Кърстен, силата и красотата на решителността. Тогава разбрах, че трябва да се погрижа тя да е в безопасност.

— Дори това да значи да жертваш Мириам?

— Да.

— Смяташ ли, че Мириам се е досетила? — Мик си спомни какво беше видял на концерта.

— Сигурно.

— Какво е намислила?

— Не знам.

— Лъжещ — каза Мик.

— Може би. Съвсем скоро ще разбереш — каза Раф и сви рамене. — Сега намали. Наближаваме отбивката.

24.

Тя беше птицата убийца и летеше високо и свободно в чистия въздух, далеч над хилавите плетящи крака същества, създадени от кал и пръст. Беше непобедима. Вече никой не можеше да я спре — нито Джони, нито Сам, никой. Гледаха я с уважение и се страхуваха, защото великата й истина най-сетне беше извадена наяве.

И не само пистолетът, който прилягаше чудесно в дланта й, й даваше тази власт. Храбростта и ясният поглед, това бяха тайните й. Можеше да спаси и можеше да унищожи. Беше го правила и преди. Понякога се налага да унищожиш, за да спасиш.

Беше научила урока си рано.

Беше го научила първия път, когато почувства как се променя. Беше го научила първия път, когато ужасът и объркването отстъпиха пред смелата й постъпка.

Някои от спомените от деня, когато умря баща й, бяха мътни. Повечето обаче блестяха като кристал. Искаше ли той да умре? О, да, но не знаеше какво значи смъртта, не съвсем.

Помнеше как Раф се препъва през полето, как кученцето виси безжизнено в ръцете му, той хлипа и тича. Хлипа от мъка по Чипи, но още повече от страх за самия себе си. Колко пъти татко им му се беше заканвал за много по-дребни провинения? Този път със сигурност щеше да изпълни заканата си.

Когато Раф се прибра, баща им беше в хола. Чакаше.

— Татко, не исках… моля те…

— Млък! — Лицето на баща им се разкриви, когато видя кученцето. Грабна го от ръцете на Раф и го вдигна за кожата на врата, втренчен в окървавената топка козина. Като че ли не можеше да повярва на очите си.

После погледна Раф.

— Какво съм ти казвал за извеждането на кучето?

Раф изхълца, опитваше се да спре да хлипа.

— Какво казах?

— Моля те, тате! — каза Мириам.

— Ти не се бъркай! — Беше много спокоен. Щеше да е по-добре, ако крещеше. — Нали помниш какво става с непослушните момчета? Нали помниш какво стана, когато заровихме морското свинче? Този път е твой ред. Когато сляза, ще те сложа в една кутия и ще те закопая под земята. Да се научиш да слушаш. — Дишаше тежко, но все още не беше повишил тон.

Тишина. Раф беше прекадено уплашен дори да плаче.

— Чакай тук. — Огромният мъж пусна кучешкото трупче и натика Раф в шкафа под стълбището, после пусна райбера. — Чакай си наказанието.

Тръгна по стълбите. Големият черен лабрадор Мейджър се затътри след него.

А Мириам видя всичко. Колко трябваше да чака Раф, преди татко им да изпълни заканата си? Цял ден? Цяла нощ? Но Раф се страхуваше от тъмното, сънуваше кошмари дори когато беше завит в собственото си креватче на запалена лампа. Сам в шкафа, сам в тъмното с чудовищата и съзнанието за предстоящите още по-големи страхотии. Малкото й братче щеше да обезумее от ужас.

Майка им сигурно го знаеше.

— Мамо — молеше я тя, чуваше приглушения плач, който долиташе изпод стълбището, — направи нещо. Не давай на татко да го зарови. Моля те, мамо! Трябва да направиш нещо!

От вратата на кухнята Даяна гледаше как мъжът й се качва по стълбите. Избърса ръце в престилката си.

Усмихна се ведро на Мириам — ведрата празна усмивка, от която толкова много се бояха, защото значеше, че Даяна е изключила и вече не е майка им, а някаква восъчна кукла, която се прави на майка им — и каза:

— Мисля да изпека малко кифлички за чая. Това ще е много хубаво, мила, не мислиш ли?

Не чуваше ли как плаче Раф? Не усещаше ли как земята пропада под краката й, ужасяващия тътен на надвисналата беда?

— Но, мамо…

— Качи се горе, мила, бъди добро момиче, и виж дали баща ти си е изгасил цигарата. Не искаме да стане някоя беля.

— Беля?

— Не искаме къщата да изгори, нали?

Мириам послушно кимна. Стъпи на първото стъпало.

И после изведнъж се носеше в балон от светлина. Тя беше около нея и в нея — и й казваше какво да направи. Заповядваше й, даваше й ясни напътствия. Тя, Мириам, трябваше да ги спаси.

Вече не беше малко момиченце, слабо, безпомощно и уплашено. Беше се превърнала в ангел на възмездието, във великанка, беше всемогъща.

Бялата светлина я понесе по стълбите. Вече не чуваше плача на Рафи, не чуваше как майка й си тананика, докато вади купите и тиганите от шкафовете в кухнята. Чуваше как баща й хърка като някакво голямо старо добиче, което е паднало на ливадата, и знаеше, че трябва да се погрижи той повече да не стане.

Нямаше нужда да стъпва на пръсти. Когато татко спеше така, нищо не можеше да го събуди, дори лаят на Мейджър. Един път, когато вадеше горящата цигара от пръстите на баща си, докато той спеше, Мейджър я бе захапал за ръката.

Този път нямаше страх. Бялата светлина беше неин щит. Дори не се боеше от татко, който лежеше по гръб и спеше. Щеше да спи, за да не може повече никога да направи нещо на Раф. Татко й беше изгасил фаса в пепелника на нощното шкафче. Този път нямаше защо да се страхуват от бели…

Краката й едва докосваха земята. Тя се понесе към едната страна на леглото и погледна баща си. Кожата на лицето му беше с различни цветове. Не го беше забелязвала досега. Имаше жълтеникаво и розовеникаво, но и малко синьо около очите, а бузите му бяха прошарени с малки червени вени, около устата пък имаше малко мораво. Моравото не й харесваше. А брадата му беше отвратителна.

Тя изтръска една цигара от пакета, който бе сложен до пепелника, запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. Държа я, докато пламъкът почти не изгори пръстите й, но цигарата не се запали както трябва, защото не си дърпаше. Тя духна клечката, преди да я опари.

Драсна втора клечка и я вдигна с палец и показалец; гледаше пламъчето, гледаше как лицето на баща й все едно се вижда през вода през горещия въздух над пламъка. В последния миг, точно преди огънят да докосне пратите й, пусна клечката, без да я духне.

На юргана се появи малка кафява дупчица. Дупчицата стана по-голяма, макар да не изглеждаше, че гори. Мейджър изръмжа. Тя драсна още една клечка, пусна я. После още една. Още малки кафяви дупчици.

После изведнъж огънят пламна. Тя захвърли кибрита и изтича от стаята, като тръшна вратата. Бялата светлина я понесе надолу по стълбите. Тичаше, летеше, махна райбера на вратата на шкафа под стълбите и извика на Раф да излиза, че вече е в безопасност, че е свободен. Той не разбираше, само се сви по-навътре в тъмнината и тя трябваше да го хване за ръката и да го измъкне.

— Пожар! — извика и двамата изхвърчаха в градината.

По средата на поляната бяха в безопасност. Оттам можеха да гледат.

Мейджър лаеше, лаеше, както никога не го беше чувала да лае. Всъщност да де! Голямото черно куче беше затворено в спалнята с татко им.

— Скачай, Мейджър, скачай!

Видяха силуета на мъж да се появява за кратко сред пушека, размаха ръка, после изчезна и не остана нищо, освен дим. Гъст дим излизаше от прозореца на горния етаж. Майка им изскочи от кухнята, с дървена лъжица в ръка.

Пищеше. Мириам обаче беше по-спокойна от всякога. Беше променила съдбата на семейството и ги беше спасила. Беше всемогъща.

Разбира се, това чувство не продължи дълго. После, доста скоро след това, когато осъзна, че татко няма да се върне, никога, беше озадачена, а после ужасена от това, което беше направила. Плашеше я, че малко момиченце като нея може да направи такава голяма промяна в семейството, че може да докара тичащи мъже с маркучи и камиони и линейки, че може да накара толкова много възрастни да плачат около пресния гроб, че може да накара някого да си отиде и никога да не се върне. Беше ужасена от силата си, ужасена, че някой ден може да го направи пак.

Веднъж се опита да каже на майка си, но майка й каза, че това никога не се било случвало. Понякога Мириам се питаше дали не е сънувала. Чувстваше се в капан, объркана и уплашена, и понякога дори се опитваше да убеди сама себе си, че си е измислила всичко.

Най-страшно беше, когато чувството се завръщаше, понякога, когато дразнеха Раф в училище или когато тя се уплашеше от някого — чувството на бялата светлина, все едно се носеше във въздуха и беше всемогъща.

Научи се да внимава. Най-добре беше да не говори много и да не прави нищо необичайно или различно. Когато в училище я дразнеха, се научи как да не ги чува. Когато учителите й се караха, свеждаше глава и никога не се оплакваше. Гледаше Раф да не води приятели вкъщи, защото се ядосваше, ако те се държат лошо с него, и се страхуваше от собствения си гняв. Нямаше свои приятели, не истински, но и нямаше нужда. Двамата с Раф бяха най-щастливи заедно.

Докато майка им не срещна Лио Тайлър и Лио не реши, че Раф трябва да отиде в интернат. Мириам не каза нищо, но знаеше, че за Раф интернатът ще означава край на всичко. Заболяваше я главата само като си помислеше за това. Трябваше да има начин да предотврати тази нова беда.

Смъртта на баща й беше нещастен случай — е, нещо такова. Тази на Лио също. Въпреки че сигурно можеше да го спаси. Беше на петнайсет и Лио я учеше да управлява лодка. Беше добър. Бяха на неговата гумена лодка в Солент и се упражняваха как се спасява човек зад борда. Тя вече беше влизала във водата три пъти, зъбите й тракаха от студ и главата й туптеше. Лио каза, че било негов ред. Тя трябвало да знае как да се оправя сама с лодката, ако се наложи.

Когато той скочи във водата, заразмахва ръце и почна да й обяснява как да обърне лодката, чувството се върна. Бялата светлина и неизбежната поредица събития. Дори не трябваше да взима решение: всичко стана от само себе си. Просто обърна лодката към брега. Отначало Лио реши, че е шега, засмя се и подвикна:

— Побързай, Мириам, адски е студено. — После, като видя, че тя не обръща, се развика, разкрещя й се да се върне, но тя продължи, а крясъците му ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая вече не се чуваха.

След това тя беше толкова ужасена от станалото, че изпадна в истерия. Повикаха лекар и я сложиха да си легне, и й дадоха успокоително. Остана в леглото цял месец, не можеше да мръдне. Хората й съчувстваха и казваха, че сигурно е била много привързана към Лио Тайлър.

Смъртта на Антъни беше различна. Мириам се гордееше със способността си да се възползва от всяка удала й се възможност. Знаеше, че той трябва да умре, защото нараняваше Джони, а тя трябваше да се грижи за Джони, както винаги се беше грижила за Раф, но не беше измислила как да го направи. А после го видя да върви покрай алеята и да говори с Раф и осъзна, че му е писано да умре. Точно сега. Колата сякаш сама се насочи към него, удари го като по магия, а после, когато той се опита да стане, го удари още веднъж. Колата знаеше какво иска тя.

Смъртта на Кърстен беше най-тежка. Мириам не искаше тя да умира. Беше шофирала цял ден чак до Корнуол, за да й обясни защо не може да изобличи Даяна. Но Кърстен отказваше да се вслуша в думите й. Сама си беше виновна, като беше такъв инат. И Мириам за пореден път нямаше избор. Трябваше да защити семейството си, трябваше да ги закриля.

Явно на Кърстен така й беше писано, иначе радиото нямаше да стои на дървения под на банята, а дългият му кабел да се вие като змия към контакта на площадката. Оръжието на убийството я чакаше. Лесно като да подхвърлиш сапуна на някого.

Лесно, защото тя беше могъща. Можеше да променя съдбите на хората. Можеше да ги накара да спрат да съществуват.

Сега беше ред на Сам.

И тя го знаеше. Виждаше се по погледа й, по това как кожата й се беше стегнала и набръчкала от страх. Сам знаеше, че трябва да умре. Упоритото й душене беше съсипало живота на Мириам. Джони се беше обърнал срещу нея. Даяна беше в затвора, а сега Раф смяташе да отиде в полицията и да каже „истината“, за да спаси Сам. Тя знаеше какво си мисли брат й, видя го как се промени, докато гледаше как Сам свири. Щеше да се опита да се откъсне от нея, но тя нямаше да му позволи, никога. И щеше да се погрижи да е твърде късно, за да спаси Сам.

Джони още седеше на масата в същата поза, както когато бяха дошли. Каза:

— Мириам, виж сега. Нека да го обсъдим спокойно.

— Аз съм съвсем спокойна. — Вярно беше. Винаги беше спокойна, когато знаеше какво трябва да направи. — Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Кажи, че никога няма да ме напуснеш.

— Никога няма да те напусна. Виж…

— Кажи го пак. Кажи го, все едно е истина.

— Истина е. Свали пистолета.

— Кажи го! Кажи го както трябва! Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те, по дяволите!

Мириам поклати глава. Не беше както трябва. Усещаше как мощта й се изплъзва, как бялата светлина се разсейва, как страхът прояжда краищата й. Земята се изплъзваше изпод краката й. Размаха пистолета ядосано.

— Не, не така. Трябва да го чувстваш. Трябва да кажеш, че ще ме обичаш винаги, и трябва да е истина. — Задъхваше се.

— Мириам, моля те. Ще кажа каквото поискаш. Само свали пистолета.

Обгърна я мрак. Тя се съпротивляваше.

— Не. Качвай се горе. Сам също. Един по един. Аз съм след вас. Пистолетът е зад гърбовете ви. Хайде!

 

 

Когато стигнаха до средата на коридора, Мириам им викна да спрат. Сам придържаше полите на дългата си черна рокля. Беше стигнала до брезента, който висеше пред входа към кулата. В стомаха й имаше ледена буца. Все едно от седмици беше знаела, откакто за първи път бе видяла огромната празнина от другата страна на брезента, че един ден ще трябва да… да падне.

Джони, който вървеше пръв, спря на метър от вратата.

— Обърни се — нареди му Мириам.

Той се подчини. Като видя лицето му, вледенено от страх и неспособност да повярва, Сам разбра, че не може да очаква от него истинска помощ.

— Дръпни брезента — каза Мириам.

Той го дръпна.

— А сега, Сам — каза Мириам и я побутна по кръста с дулото на пистолета, — влизай.

— Мириам, почакай! — каза Джони и тръсна глава, все едно току-що се събуждаше от сън. — Как така ще влезе. Там няма никакви дъски. До долу е десет метра. Ще се убие.

— Именно — каза Мириам. — Хайде, Сам.

Сам отново усети сръгването на пистолета.

— Не, спри — каза Джони. — Не разбирам. Защо го правиш, Мириам? Какво ти е? Казах ти, че няма да те изоставя. Какво повече искаш?

Зад нея, но доста близо, Сам чу как Мириам тихо въздъхна.

— Не е достатъчно, Джони. Казваш го, но не го мислиш. Вече не ни остана нищо и Сам е виновна.

— Но защо? Не разбирам — повтори Джони. Хващаше се за всяка думичка, за да спечели време. — Ами Антъни? Ти ли беше? Мислех, че е Даяна, но сега…

— Разбира се, че бях аз. Убих брат ти заради теб. Ти не искаше ли точно това? В сърцето си? Направих го за теб, Джони. Бих направила всичко за теб.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Вярно е — каза Мириам. — И Кърстен. Но това вече е минало. Сам, тръгвай напред. — Сам бавно пристъпи, разперила ръце, опитваше се да стои по-далеч от зейналия вход. Невъзможно.

— Сега спри! — каза Мириам.

Хладен полъх откъм кулата докосна бузите на Сам, обви голите й рамене.

— Обърни се надясно — нареди Мириам. — Достатъчно. Сега влизай.

— Не мога — каза Сам, втренчена в тъмницата. — Страх ме е.

— Влизай! — каза Мириам.

— Престани! — каза Джони. — Това е лудост!

А после всички млъкнаха и се заслушаха. Сам се чудеше дали не й се е сторило, дали не е бученето на страха в ушите й, но после чу по алеята да приближава кола. Погледна Джони. И той беше чул.

Мириам също.

— По-бързо! — кресна тя. — Влизай!

— Не! — каза Джони и направи крачка напред, а Сам почти без да осъзнава какво прави, си изу обувките. Няма да позволя…

Краят на изречението му избухна в гърмежа на пистолета и той изкрещя от болка — куршумът прониза крака му и Джони падна назад, просна се на пода и стисна пищяла си. Рукна кръв. Сам понечи да се дръпне от черната дупка, но вторият куршум изсвистя покрай ухото й и Мириам извика:

— Върви, дявол да те вземе, върви! Върви! — И в следващия миг Сам стоеше в кулата, а около нея имаше само тъмнина и студен въздух.

Дъските на пода ги нямаше. Сам стоеше в празнотата, стъпваше внимателно с босите си крака по една греда, която беше прекалено тясна. Държеше полата си с една ръка, а другата беше протегнала встрани за равновесие. Зад нея Джони крещеше от болка, но ревът на страха в главата й беше по-силен.

„Съсредоточи се. Гледай напред. Не поглеждай надолу.

Не прави грешки“.

Мириам крещеше:

— Падай, проклета да си! Падай!

Сам не помръдваше. Цялата й енергия, всеки нерв в тялото й беше насочен към единствената задача да запази равновесие. Пространството около нея беше огромно, грамадна пещера от чернота и празнота, а мракът нахлувате в сърцето й и тя не можеше да помръдне, щеше да се подхлъзне от гредата и да падне, да падне и да продължи да пада завинаги…

— Падай! — извика Мириам и стреля в мрака. Гърмежът сякаш подтикна Сам напред и тя се затича, направо полетя по гредата и после стъпи накриво, кракът й се плъзна, глезенът й задра ръба на гредата, после прасецът. Тя изпищя и се хвърли по корем, гърдите й се удареха в нещо твърдо. Протегна ръка и се хвана. Пред нея, в непрогледния мрак, имаше дъски — и тялото й беше върху тях. В ръцете й се забиха трески. Краката й висяха в празното пространство.

— Сам! — извика мъжки глас. — Сам?

Мик. Под нея. Далеч под нея.

Още един изстрел. Сам изпълзя на дъските и замря. Ръката й се белееше в мрака. Тя полекичка я зави с роклята си, за да покрие бялата си кожа.

Погледна към правоъгълника светлина на вратата и видя Мириам: взираше се в кулата, пистолетът беше в ръката й. Колко куршума имаше? Изглежда, не виждаше в тъмнината. Сам се притисна към дъските. По стълбите изтрополиха стъпки. Мик и Раф сигурно. Джони стенеше. Гласът на Мик обаче се издигна от черната бездна под нея.

— Сам, къде си?

Но очите на Мириам свикваха с тъмното. Тя вдигна ръка и насочи пистолета към Сам.

— Не! — Гласът на Раф избухна през вратата. В следващия момент той се появи до Мириам и посегна към пистолета. Тя отстъпи и се люшна над бездната.

— Мириам, не!

Мириам изпищя. Раф пристъпи напред, за да я хване, но тя вече падаше. Хвана се за него и го повлече със себе си. Пистолетът гръмна за последен път.

Мярнаха се за миг на светлината на вратата, после полетяха в непрогледния мрак — брат и сестра паднаха заедно.

25.

Нямаше как да е обикновено представяне на книга. „Птицата убийца и други стихотворения“ беше получила невероятна реклама. Вниманието на медиите беше балансирано от няколко злостни отзива от критици, които твърдяха, че известните писатели задължително са посредствени, но Тревър каза на Сам да не се тревожи за тях. Беше сигурен, че щом шумотевицата утихне, стихотворенията ще бъдат оценени заради неповторимия си глас, заради хумора и възприятията и поетичния талант на Кърстен. Може да беше сгрешила самоличността на птицата убийца, но беше тънък наблюдател на човешката природа и природата въобще. Човек можеше да препрочита стиховете й пак и пак.

За премиерата издателите бяха наели една галерия в Блумсбъри. Гостите стояха около черно-бели снимки на домакински предмети, направени от толкова невероятни ъгли или в такива необичайни положения, че приличаха на странни скулптури.

В четири следобед в деня на премиерата Сам се обади на Мик да му каже, че няма да ходи.

— Не мога да го понеса — каза. — Няма смисъл. Как мога да празнувам издаването на книгата, когато Кърстен я няма? Единствената причина да вдигат такъв шум около нея е, че беше убита. Все едно се облагодетелстваме от смъртта й. Просто не мога.

— Знам — каза Мик. Бяха водили този разговор няколко пъти през седмицата. Сам развиваше силно отвращение към всеки тип реклама. Беше се оттеглила от „Фробишър“ и бе заявила, че няма да участва в публични изяви поне година. Ужасяваше се, че я слушат само защото майка й е била убита, а и самата тя насмалко да последва участта й, а не заради способностите й на музикант. Щеше да използва парите от „Птицата убийца и други стихотворения“ да учи една година в Париж.

— Знам, че не ти е лесно да идеш на премиерата — съгласи се той. — Но ако не отидеш? Няма ли да е по-лошо? Кърстен е искала работата й да стигне до хората и точно така става. Тази вечер ще честваме майка ти, живота и работата й. Трябва да отидеш.

— Ти нали също ще си там? Няма да закъснееш?

— Разбира се, че ще съм там.

И беше. Сам понякога се тревожеше, че прекалено много разчита на Мик, но в дните след смъртта на Мириам, докато Раф се луташе между живота и смъртта в интензивното, имаше нужда да се опре на някого. Беше непоследователно от нейна страна, след като през цялото време се беше опитвала да бъде възможно най-независима, но Мик беше до нея, когато й трябваше, и тя започваше да разбира, че да оставиш някой да се грижи за теб понякога е друг и по-здравословен тип сила.

Но все още смяташе, че близостта им е направо лудост. Това беше една от причините за годината в Париж. Ако връзката им беше стабилна, разсъждаваше тя, значи щеше да преживее раздялата, ако ли не… е, по-добре да разбереш по-скоро, отколкото по-късно, така смяташе.

Мик говореше с Тревър, но дойде и застана до нея, а Тревър изнесе кратка реч за Кърстен и книгата. После беше ред на издателката.

Мик плъзна ръка около кръста й. Усещането беше някак невероятно успокоително. Сам почти не слушаше речите, думите им бяха предсказуеми: трагичната ненавременна смърт на Кърстен в разгара на творческите й способности, странното предчувствие в заглавието, дело, което ще остане във времето.

— А сега — каза издателката и се обърна към Сам, — дъщерята на Кърстен би искала да каже няколко думи.

Сам излезе напред. Челото й вече беше подпряно на стойката си.

— Майка ми беше поетеса, така че може би по-добре от повечето хора разбираше ограниченията на думите. Веднъж ми каза, че най-добрият отговор на едно произведение на изкуството е друго произведение на изкуството. Така че вместо да говоря за майка си, бих искала да изсвиря една пиеса, която беше важна и за двете ни, сюита номер едно на Бах в сол мажор. И моля ви, тъй като това е премиера на книга, а не концерт, не спирайте да разговаряте, докато свиря.

Тишината в залата беше абсолютна, когато тя вдигна лъка и се приготви да свири музиката, която беше означавала толкова много за Кърстен, музиката, която беше изстреляла собствената й кариера и която винаги щеше да вярва, че е спасила живота й, когато стоеше ужасена над бездната.

И започна да свири.

 

 

Не много далеч, но все пак завинаги далеч, Раф лежеше в болницата. Извън опасност, между операциите, без да знае дали някога отново ще може да ходи.

На завивката му лежеше екземпляр от „Птицата убийца и други стихотворения“ от Кърстен Уолър. Тревър му я беше донесъл и му беше казал за днешната премиера. Поне издателите бяха проявили повече вкус и не бяха сложили на корицата картина на птица — само прост шрифт на син фон. На Кърстен щеше да й хареса.

— Още ли я четеш? — попита го Даяна, когато дойде да го види. — Донесох ти списания. По-весели са, не мислиш ли?

Сега седеше до него, разлистваше списанията и му четеше местата, които смяташе, че ще са му интересни. Доколкото виждате, тя беше излязла от изпитанията в затвора забележително невредима. Беше започнала да носи шапки, когато идваше да го види, а може би и иначе. Днес беше с жизнерадостна зюмбюлено синя шапчица с малка воалетка. Много неща могат да се кажат за отказа да се приеме реалността. И той трябваше да пробва някой път.

Можеше да почне, като се престори, че Мириам още е жива, че Даяна е все още в затвора. Така трябваше да бъде. Майка им беше виновна. Защо не ги беше защитила, когато имаха нужда? Но Раф беше виждал достатъчно садистични съпрузи насилници през кариерата си на адвокат — която вече беше свършила — и знаеше, че никога не е толкова просто. Вероятно Даяна се беше опитвала да оцелее по единствения начин, който е познавала — като се опитва да успокои съпруга си, да предугади избухванията му, да ги смекчи с кексове и баналности.

Така че се беше намесила Мириам. Бедната Мириам, вярната му сестричка, неговият тъмен ангел. Щеше да скърби за нея винаги, но въпреки това изпитваше виновно облекчение, че тя вече никога няма да изпълнява убийствените му фантазии.

През онзи ужасен следобед, свит в задушния миризлив шкаф, пълен със стари ботуши със засъхнала кал по тях, остри инструменти и миши изпражнения, той искаше баща му да умре. Представяше си как го убива, как го гледа как гори.

— Не си играйте с кибрита — жизнерадостно ги предупреждавате Даяна. — Не искаме къщата да стане на пепел, нали?

О, да, той искаше. Искаше къщата да изгори — с всяка частица на шестгодишното си същество. Искаше го толкова много, че Мириам беше доловила убийствената му енергия като полтъргайст и беше превърнала фантазията му в реалност.

Така ли беше станало?

Беше го направила пак, когато новият мъж в живота на Даяна искаше да го изпрати в интернат. Раф си представяше, че го гледа как се дави. Мириам го беше направила.

А после? Беше ли искал и Антъни да умре? Не съзнателно, но може би Мириам беше усетила подсъзнателните му желания. Ами Кърстен? Беше сигурен, че не искаше тя да умре — все още я обичаше, за бога, — но пък това е проблемът с желанията. Човек не може да ги контролира. Понякога дори не знае какви са.

Мириам обаче излезе от контрол. Той си мислеше, че може да я заплаши с дневника на Кърстен, но не се получи. Беше й се разминавало толкова пъти, че се мислеше за непобедима, а Сам беше следващата в списъка й, той го усещаше с мозъка на костите си. Когато видя Сам да свири на концерта, разбра, че ако не спре Мириам, Сам ще плати с живота си.

Мириам. Даяна. Раф. Кой от тях всъщност беше птицата убийца?

Даяна вдигна очи от списанието и каза:

— Има една интересна статия за видрите. Искаш ли да ти я прочета?

— Не, благодаря, майко. По-добре да поспя.

— Тогава ще изляза да разходя Бобо на паркинга. Да ти донеса ли нещо преди това?

— Благодаря. Имам си всичко.

— Много хубаво, миличък — каза Даяна. И се усмихна.