Ръсел Къркпатрик
През лицето на света

Пролог

Неумиращият изучаваше картите и документите, разгънати на огромната маса от черен мрамор, търпеливо дирейки слабости в дълго обмисляните си планове. Залата на гласовете, намираща се дълбоко в централната кула на Андратан, многократно препредаде екота на стоманените подметки, докато мършавата, загърната в сиво фигура отстъпи от масата и се заразхожда, потънала в дълбок умисъл. От дългия си опит знаеше, че слабостта може да съществува. Но от още по-дългия си опит бе наясно, че колкото и усилено да проучваше, откриването й щеше да бъде чист късмет.

Нямаше значение. Огромното му предимство — непреодолимото му предимство — над невежите врагове, се състоеше в неизмеримото знание, което бе натрупал през вековете на живота си. А техните животи бяха тъй кратички! Умираха, преди да са осъзнали и частица от потенциала си, в невъзможност да надникнат отвъд капаците на ежедневното си съществуване и да разпознаят отново и отново зараждащите се схематики на Времето, орисани вовеки веков да повтарят грешките на предците си. А той бе извлякъл солидна мъдрост от две хиляди години безусловен успех. Ето как знаеше, че несъвършенството щеше да е там. Присъствието му щеше да стане известно в определен момент от кампанията; вероятно по-рано, ако имаше късмет — и той щеше да адаптира плановете си. Мъдростта му щеше да бъде достатъчна и щеше да превърне пропуска в свое преимущество. Враговете му щяха да бъдат унищожени в мига на привидната си победа. Винаги бе било тъй.

Подозираше какъв би могъл да се окаже дефектът. Младият даурианец се бе оказал от голяма полза в дните, преди да умре. О, той нямаше никакво намерение да помага, ала Неумиращият разполагаше с много свободно време и през дългите векове бе съумял да доведе до съвършенство изкуството на убеждаването. В крайна сметка младият учен се бе задушил, опитвайки се да произнесе информацията, която смяташе, че ще умилостиви инквизитора, в невъзможност да си поеме дъх в бързината си да говори, да каже нещо, което да облекчи агонията. А какво друго би могъл да очаква глупакът за опита си да проникне в самата Андратан? Дауриянците бяха рискували много, за да узнаят какво се случва в Брудуо. И се бяха провалили. Ако това бе най-доброто, което можеха да предложат, очакваха ги още много провали.

Имаше пророчество. Е, него си го имаше от край време. На Най-възвишения можеше да се разчита, що се отнася до оповестяването на божествената му воля до неговите подчинени. Как Великият Глупак можеше да е толкова не наясно със своите последователи? Не познаваше ли силата на изреченото слово? Сега те бяха ограничени в коловозите на положения пред тях път, губейки единственото си преимущество: произволността, породена от невежите смъртни, която така затрудняваше изработката на прецизни планове. Той, легендарният Рушител, от когото всички фалтанци се страхуваха, безсмъртният Неумиращ, лорд на Андратан, не бе ограничен от подобен път. Дори Най-възвишеният не можеше да предрече делата му.

И сега пророчеството бе попаднало в ръцете му, както и бе орисано. Нямаше съмнения относно истинността му. Той притежаваше доказан усет за подобни неща. Години бе прекарал в Далекозрящата кула, борейки се с вдъхновените думи, измърморвани от глупаците, кълнящи се да служат на Най-възвишения. Всички те носеха идентична миризма — можеше да подуши тези вдъхновени слова, острият им дъх го дразнеше. Глупави ограничения, предназначени да държат овцете в кошарките им. Ала не и него! Неумиращият се бе изправил срещу самия Най-възвишен, за да излезе победител и да отнесе тайната на вечния живот като свое единствено притежание. Думите на Най-възвишения още горяха в ума му. Това пророчество имаше същата остра миризма около словата си, като джуджуне с твърде много подправки.

Бе типично за Най-възвишения да прати някой, който да му се противопостави. Типично — и бе осъдено на провал. Неумиращият бе отделил две хилядолетия в изучаването на човешката душа и знаеше колко податлив на поквара щеше да бъде наивният спасител. Когато откриеше тази Десница — не дали, а когато — нямаше да го унищожи. О, не! Не обичаше особено прозвището си „Рушител“. Той не рушеше, той пресътворяваше. И това щеше да направи с Десницата. Ще го намери, приюти при себе си, поквари, преправи. Пророчеството казваше, че Фалта ще бъде управлявана от Десницата, което отлично устройваше Неумиращия. Каква великолепна ирония щеше да има в представянето на Десницата на Най-възвишения като спасител на Фалта; спасител, претворен по негово мрачно подобие.

Да, вероятно Десницата бе несъвършенството в плана, произволният елемент, все още не попаднал в уравнението. Но, помисли си Неумиращият, докато се взираше в чукана на собствената си дясна ръка, изчистената елегантност бе тъй изкусителна.

Глава 1
Лулеа

Огромният дъб стоеше обагрен от есента под размирното небе. Чепати клони протягаха артритни пръсти над влажните земи, посягайки към закътаните осветени домове. Вихрушки разтърсваха кафявите листа, мокрейки кафявия балдахин. Яката дъбова сърцевина посрещаше без усилие есенните дъждове; определено предстоеше много по-лошо, дори и ако задаващата се зима се окажеше мека. Толкова на север снегът можеше да се задържи със седмици, а в по-суровите години — дори и с месеци, но гигантското дърво щеше да оцелее. Винаги го правеше.

Под закрилата му се свиваше момче, треперещо от студ. Капки намираха път в лабиринта от листа и се шмугваха безпогрешно в яката му. Не трябваше да става така, помисли си ядосано той. Замръзнал, мокър и отчаян, той се притисна към дънера. Защо изобщо си бе помислял да я покани тук? Що за глупава идея му бе влязла в главата? Другите щяха да му се присмиват, знаеше, и мисълта за подигравателните им усмивки го измъчваше далеч по-силно от ледения вятър, по-силно от осъзнаването, че тя няма да дойде, че никога не е имала намерението да го стори.

Вятърът вдигна нова вихрушка. Порив на вятъра лениво протегна студена, мокра ръка под клоните на дъба и шибна очите на момчето с краищата на русата му коса. Невидими пръсти откъснаха златно листо, което в признание на поражението си полетя към земята. Младежът пристъпи напред и се загледа в безжизнения кафяв отломък. Защо не го оставеха на мира? Така или иначе бе мъртво, какво повече? Очите му пробягнаха и той отново се притисна към дънера. Нямаше да си тръгне, нямаше да помръдне, докато тя не дойде; дори и изобщо да не се появеше, дори и да го откриеха подгизнал, замръзнал, и може би мъртъв.

Щеше да им покаже.

Острият горняк сякаш довяваше не само дъжд, но и мрачина. Разнесоха се звуци на затварящи се врати и залостващи се резета. Лампи протегнаха бледи пръсти към дъба, сочейки обвинително към треперещата фигура под него. Някъде зад гърба му долетя гласът на жена, мъмреща лаещо куче. Над умореното село вятърът разгони облаците, разкривайки стоманеносиво небе, потъмняващо с падането на нощта. Момчето обви ръце около себе си и пристъпи от крак на крак, за да се стопли, докато гледаше звездите. По това време всички щяха да знаят, че тя не е дошла. Вероятно им казваше това с тихия си глас. Сигурно всички гледаха дъба от прозорците си, говорейки, сочейки, смеейки се. Дори можеше да си го представи! Грубоватият присмех на Друин, примесен с неприлични думи. Чуруликащите подигравки на Хермеса, подсмихването на Лони и красноречивото мълчание на Стела.

Стела! Тя бе достижима, колкото весело проблясващите звезди.

Вятърът утихна и за няколко секунди момчето успя да чуе познат глас, викащ името му. Сетне леден северен дъх отвя гласа. Въздъхвайки, той отлепи гръб от грубоватия дънер и колебливо закрачи през подгизналата земя към фигурата на брат си, който държеше фенер.

 

 

— Значи не е дошла.

— Не ми се говори за това — гласът на момчето бе пропит със срам и смущение.

— Само защото не е дошла, не означава, че те мрази.

— Казах, че не ми се говори за това!

Брат му не обърна внимание на хапливия тон:

— Би се срещнала с теб, но се страхува от клюките на другите момичета.

— Никога не би дошла. Мисли ме за слабак, пролетна клонка сред зимна виелица. Всички си мислят това. Е, не ми пука — взря се в по-големия си брат. — Ще им кажа, че я поканих да се разхождаме край езерото. Няма да ми рекат нищо, но всички ще говорят за това, особено Друин. Знаеш, че той никога не ме оставя на мира. Да поканя Стела на разходка бе най-глупавото нещо, което някога съм правил.

По лицето на брат му пробяга смръщване. Леко се намести в леглото си.

— Стела не те мисли за слабак, Лийт. Просто се страхува от приказките. Ще й отнеме известно време да преодолее този си страх.

— А междувременно?

— Междувременно бъди търпелив. Стела е много затворена. Не допуска лесно до себе си. Освен това в момента е под огромно напрежение. Трябва да бъдеш търпелив, ако искаш да ти довери дружбата си.

Добрият стар Хал. Той никога не го критикуваше, не му казваше да забрави за нея, никога не му казваше да порасне — както майка им непрекъснато правеше. Лийт въздъхна. Да бъде търпелив? Тогава вече щеше да бъде прекалено късно, друг вече ще бъде обвързан с нея. Какъв бе смисълът? Тя бе предназначена за друг, така че защо изобщо да се разочарова? Винаги щеше да има някой по-възрастен, по-силен; той винаги щеше да бъде на второ място, бебето, което никой не взема на сериозно.

— И защо да чакам? По времето, когато тя най-сетне благоволи да ме забележи, ще съм твърде стар или някой като Друин ще ме е изпреварил. Тя не проявява интерес и никога няма да проявява. Твърде съм млад и не съм достатъчно умен за нея — извърна глава, за да не гледа Хал.

— Не си достатъчно умен? Лийт, засенчваш всички останали. В името на Най-възвишения, не обръщай внимание на бръщолевенето им. Ти си умен, ти си интелигентен; просто гледаш да не избързваш, защото се страхуваш да не направиш грешка. В това няма нищо лошо.

— Не зная… — Лийт обичаше да чува подобни неща от Хал. Полежа за миг, чудейки се как да накара брат си да го каже отново, но Хал първи наруши мълчанието.

— Цял следобед ли стоя под дървото?

— Да. Умен съм, нали?

Хал замълча.

— Помолих я да се срещнем в два часа, така че почаках малко и сетне се прибрах. Какво имаше за вечеря?

— Печено в чест на първия зимен ден. Ето — каза Хал, докато се протягаше непохватно и опипваше под кревата със здравата си ръка, — запазих ти малко.

Подаде на брат си покрита с кърпа чиния.

— Защо майка трябва да се ядосва толкова? Знае, че ще съм добре. Никога не се притеснява за теб, дори когато нощуваш извън дома.

Хал сви устни, но не каза нищо. Лийт знаеше, че думите му са несправедливи. Хал никога не бе имал нужда от наглеждане, дори и като малко дете. Едно ранно утро преди близо седемнадесет години, родителите на Лийт бяха открили невръстно момче да си играе весело в полузаледена локва край селото, дете, което не можеше да каже откъде е дошло или кои са родителите му. На не повече от две зими, със силно изкривена и деформирана дясна половина на тялото, очевидно нежелано, захвърлено, изоставено. Младата двойка бе взела оплесканото с кал сираче и го бе приютила в дома си, където то скоро стана копняното от тях дете, момчето, от което се нуждаеха, синът, който ги задържа заедно. От този момент дребните караници и битови спорове, зачерняли дома на Манум и Индретт вече нямаха значение, а година по-късно яловата дотогава жена доби свое собствено отроче.

Още от деня на откриването на Хал бе станало ясно, че той е необикновено дете. Макар два от крайниците му да бяха сакати, той бе винаги оживен, никога не се прикриваше в някакво убежище на самосъжаление, а бе непрестанно на крак, играейки си, разхождайки се, обикаляйки из горите. Дете на феи, елфическо дете, неприличащо на другите родени сред грубите, сурови северни земи. Правеше каквото си иска и отиваше където си пожелае, необременен от поставяните на другите деца ограничения, които бяха приковани към селото с веригите на работата през лятото и тези на безопасността през зимата. Сакатият Хал бе винаги добре дошъл под всеки сламен покрив в селото, нещо като безмълвно споразумение му позволяваше необезпокояван да обикаля из заградените ферми на долината, без да иска разрешение. Макар да прекарваше много часове в усамотение, по никакъв начин не беше безразличен или неискрен към чувствата на осиновителката си. Изглеждаше толкова крехък и все пак нищо не му липсваше, нямаше крещящи за задоволяване нужди. Родителите му имаха късмет, че в характера на Хал имаше малко място за самосъжаление, което ги улесняваше да го обичат неегоистично, без да очакват обич в замяна. Лийт, собственото им дете, се отличаваше толкова много от Хал. Като бебе непрекъснато плачеше, като малък беше непрекъснато изискващ внимание егоцентрик; за известно време родителите му си бяха въобразили, че нещо не е наред с него. Отне им време да осъзнаят, че Лийт е нормално момче и че има нещо твърде неопределимо, което не беше наред с Хал.

Всички бяха щастливи, Лийт знаеше това. Толкова щастливи. Само дето той не се чувстваше такъв.

— Не знаех, че горнякът ще излезе днес — каза инатливо Лийт. — Ако знаех, нямаше да остана навън.

Брат му отново не каза нищо. Чувствайки се разгневен, наранен и виновен заради нерационалното възмущение, което винаги го обхващаше при опитите да обсъжда неща с Хал, Лийт се извърна и се зави презглава. Студената му храна тупна на пода.

— Лека нощ, Лийт — дочу се добросъвестният глас на брат му.

 

 

Лийт прекара неспокойна нощ. Тялото му изпитваше горещина и студ едновременно, краката и гърбът го боляха. През по-голямата част от нощта лежа неподвижно в очакване на утрото, опитвайки се да мисли за предстоящите снегове, изследванията, които щеше да направи, Средозимника и Пиесата, която щеше да се играе. За всичко друго, но не и за Стела. За всичко друго, но не и за болезнено срамното нещо, което бе извършил. О, Най-възвишени, защо го сторих? Моля те, нека сега заспя и на сутринта всичко това да не се е случвало. Най-накрая с приближаването на зората потъна в дрямка.

На сутринта Хал се събуди и видя брат си да се мята трескаво. Облече се бързо, сетне тихо отиде в кухнята. Майка му понечи да го поздрави, но той я прекъсна.

— Лийт не се чувства добре. Лека ледновихрена треска, струва ми се.

— Ох — тя въздъхна. — Какво, за бога, е правило това дете снощи? Знае какво може да причини есенният вятър.

— Не искаше да спре да чака Стела. Имаме ли някакви зимзелени листа в шкафа?

— Не, нито ти ще излизаш да береш днес. През по-голямата част от нощта валя. Имаме брезова кора, но е малко изветряла. Ето, наглеждай палачинките, докато аз видя какво може да се намери в гората.

— Трябва да има малко близо до голямата ела, която падна миналата пролет — Хал коленичи до огнището на изкривеното си коляно и изтегли димящо дърво от огъня. — Един лек снеговалеж не би трябвало да ги е покрил.

Майка му си облече поръбено с кожа мушамено палто, кожени ботуши и вълнени ръкавици. Усмихна се на Хал, докато покриваше бляскавата си черна коса с качулката.

— Всяка година някой в селото заболява от ледновихрена треска и се обръща към теб за помощ. Сега поне пациентът не трябва да ходи далеч.

Тя отвори яката дървена врата и погледна навън в утрото. Ясно, свежо и ободрително, то обви студените си ръце около нея в позната прегръдка. Жената се обърна и погледна привързано по-големия си син.

— Старият враг е дошъл рано тази година — каза тъжно тя, сетне пристъпи сред студения въздух и затвори вратата след себе си.

Когато се завърна, завари лежащия Лийт да трака със зъби, увит с одеяло пред наръчкан огън, да отпива гъст бульон. Хал бе приготвил още супа, която къкреше на огъня и ароматът се пропиваше във въздуха на малката дървена къща. Сакатият младеж правеше още палачинки в тигана, но ги остави при завръщането на майка им, която се отръскваше и удряше крака от студа.

— Намери ли много листа? — запита през рамо Хал, докато добавяше още вода да се вари.

— Достатъчно. Нямаше кой знае колко. Много ли ще ти трябват тази зима?

— Да, но няма смисъл да ги събираме сега. Зимата може да се окаже дълга и в такъв случай ще е по-добре да са в земята, вместо да стоят в шкафа. Идвам, Лийт — провикна се и отля от бульона в купа.

— Аз ще му го занеса.

Дребната, но силна жена срита ботушите си и тихо пристъпи сред дебелите килими, покрили гладкия дървен под. Синът й се раздвижи и протегна слаба ръка, докато тя коленичеше и му подаваше димящата купа, клатейки глава.

— Мъже — подигра се добронамерено, прикривайки тревогата си при вида на прекалено блесналите очи и трескавото чело. — Толкова са силни. Малко студ и вече си мислят, че умират.

— Не е само ледновихрената треска — тихо й обясни Хал, когато пациентът не можеше да ги чуе. — Вчера бе наранен. Чувства се разочарован. Но най-много страда за баща си.

— Като всички ни — жената се извърна.

— Не мисля, че иска да оздравее. Някой трябва да прекарва време с него, но той не иска да се занимава непрестанно със сакат брат. Приятелите му изглежда все се занимават с други неща: преследват момичета, прекарват следобедите си край езерото, гмуркат се от скалата, крият се в горите — знаеш местата, където отиват. Лийт вече не се чувства на място сред тях и си играе с по-младите момчета, за което му се подиграват. И когато покани Стела да отидат до езерото…

— Дъщерята на Пел и Херца?

Хал кимна.

— В момента тя е популярната. Всички момчета искат да бъдат видени в компанията й. Подиграваха се на Лийт, когато разбраха, че я е поканил на среща. Ще му се подиграват още повече, защото тя не дойде.

— На колко години е тя?

— Петнадесет, шестнадесет… някъде там. Май шестнадесет.

Индретт въздъхна. Защо младите усложняваха толкова нещата? Как така тези щастливци съумяват да се направят тъй нещастни? Припомни си собствената младост…

— Лийт е в лошо настроение, откакто баща му тръгна — каза Хал. Сви устни замислено и отново се обърна към тигана.

Майка му седна в любимия си стол с висока облегалка, заровила лице в шепи. Не само Лийт, помисли си тя. Колко още? И дали изобщо?

 

 

Следващият ден настъпи ясен и свеж, с ярък и приятен следобед. Никой в селото не се остави да бъде заблуден от големия им враг — той винаги ги изкушаваше с лъжливи надежди, сякаш се надяваше да ги убеди, че пролетта току ще настъпи. Макар уловката му да бе очевидна, имаше и такива, на които им се щеше да можеха да се доверят на хубавото време, предложено им от меките есенни дни.

Светът на Северните покрайнини бе управляван от времето. Близо до брега, студени северни хали и топли южни ветрове се бореха през цялата зима; валеше обилен сняг, който обаче се топеше бързо. Жителите на крайбрежните градове като Лулеа и Вапнатак живееха в средищен свят на мек бял сняг и подгизнала киша. По-навътре в сушата, по Склоновете, където южните ветрове не достигаха, само четири месеца деляха пролетта от първия есенен сняг. Макар там да падаше същото количество сняг, студът не му позволяваше да се стопи, така че преспите се трупаха чак до пролетното топене. Хората от северните части на Фирейнс можеха да бъдат разграничени по прекарваните от тях зими: малцината свирепи и закалени вътрешняци презираха „по-меките“, по-малко склонни към приключения брегаджии. Зимата определяше голяма част от живота на всички жители на северен Фирейнс, ала северняците се бяха научили да я разбират. И когато пет дни хубаво време бяха последвани от хапещ северен вятър и селото осъмнеше в дълбок снежен килим, никой не се чувстваше изненадан. Започваха да се редят дни на суграшица, слани, мъгла и смразяващи температури. Тази година поне бяха приключили с прибирането на реколтата.

Но един селянин не стана свидетел на това нападение, тази зимна прелюдия. Ледновихрената треска рядко се оказваше сериозна, заболелите от нея обикновено прекарваха два дни с настинка, възпалени гърди и главоболие. Ала Лийт не оздравяваше. Кашлицата отшумя след три дни, температурата спадна, но той все така не напускаше леглото. Изглежда не чуваше честото изразяване на притеснение от страна на майката и със задълбочаването на отпадналостта си, все по-рядко и по-рядко отговаряше. През повечето време лежеше тихо пред огъня със затворени очи. Селският хауфут организира среща за Средозимника, но не получи дори отговор от младежа.

— Не е естествено! — изпуфтя набитият вожд, опирайки се на тоягата си, неотдавна придобит навик. — Трябва да е навън, да ти помага да спретнеш къщата за зимата, не да се излежава в леглото си. Изглежда тази година се задава дълга и тежка зима. Ако знаех, щях да изпратя някой от младежите да ти помогне.

— Благодаря ти, хауфуте — отвърна внимателно жената. В Северните покрайнини, избраният селски старейшина винаги бе наричан хауфут, по причини отдавна забравени; собственото му име рядко биваше употребявано. — Ако трябва да съм честна, Лийт се промени, откакто баща му замина. Убедена съм, че ще се оправи, щом Манум се върне.

Хауфутът се намръщи.

— Но кога ще стане това? Чака те работа, преди да настъпи същинската зима. Момчето ти няма да може да се излежава така, когато снегът натежи на непоправения ти покрив. И Кърр дойде да ме види вчера. Каза, че Манум му дължал няколко дни във фермата — забравих колко точно — и ме попита дали Лийт можел да го замести.

Тя се вторачи в него с леден поглед, усещайки познатият гняв да се разпалва в нея.

— Вече дадох съгласието си, Индретт — каза той с набраздено чело и умоляващ поглед в разтревожените си очи. — Моля те, не се забърквай в неприятности със стария Кърр. Знаеш колко ни е нужен за Средозимника. Без овнешкото му не би имало Средозимник. Моля те, пусни Лийт да поработи при него тази седмица. Заради всички ни.

Индретт кимна колебливо. Бе отминало времето на острите думи. Не се притесняваше за Кърр, старият човек беше безобиден, макар и груб. Всъщност дори й допадаше сопнатият му маниер. Предпочиташе го пред любезната надменност, с която всеки ден се сблъскваше на пазара. Но селският хауфут би могъл да предизвика големи неприятности на Лийт, ако пожелаеше. Може би хауфутът бе прав. Може би тя беше прекалено отстъпчива с момчето. Ако само Манум си беше у дома.

— Ще бъде там — отговори безизразно тя.

— Добре, добре. Сега за Средозимника. Съветът реши, че тази година ще имаме нови маски. Ще бъдеш ли тъй добра да изработиш Снежната и Цветната? Винаги се справяш отлично.

— Ами Сумарът? — Индретт винаги ги наричаше със съответните им имена: Снаер и Фалла, а не Снежна и Цветна. Сумар, а не Слънчева. Помисли си, че е странно жена от цивилизования свят да държи на традиции, за които суровите северняци изглежда бяха забравили. Но тя не си позволи да коментира, защото не искаше да настройва срещу себе си старейшината.

— Херца се е заела с изработката на Слънчевата маска. Помислихме си, че в отсъствието на Манум не би имала достатъчно време…

— Естествено, че ще се заема — бързият отговор на Индретт прекрати неловките му терзания.

— Отлично, отлично! — засия едрият мъж. — И с нетърпение очакваме появата на медните ти сладкиши. Миналата година ги разграбиха толкова бързо, че не сварих да опитам дори един.

Напук на себе си, Индретт се усмихна. Лакомията на хауфута на Лулеа бе знаменита. Другите села можеха да се похвалят с най-бързия бегач, най-силната жена или най-ловкия дървосекач. Тези претенции биваха подлагани на изпитание, когато селата се събираха край Вапнатак за Средолетника. Но Лулеа се гордееше с кулинарния капацитет на своя хауфут, нещо, което досега не бе срещало предизвикателства. Ако не другаде, поне на масата хауфутът бе истински лидер.

— Да беше казал — отвърна тържествено тя. — Мога да ти изпека още тази седмица… всъщност утре Хал ще ти донесе една кошница.

Хауфутът потри ръце, сетне се намръщи.

— Мерин ме сложи на диета снощи — промърмори замислено. Помисли за миг, сетне лицето му просветна. — Тя обожава твоите печива. Може би ще отложим диетата за другата седмица. Да, това е отговорът! — Той беше много доволен от себе си. — Тя ми разказваше за тези сладкиши. Хрупкава пшеница. Меден пълнеж. Утре, казваш?

— Ще са там — отвърна със смях Индретт. — Върви си, преди да съм изчерпала провизиите си от обещания.

— Ще платя за сладкишите — започна да протестира хауфутът.

— Глупости.

Мъжагата се изсмя тежко. Сетне кръглото му лице стана по-сериозно и той повдигна колана около огромното си благоутробие: ясен признак за нервността му.

— Виж, Индретт, нека ти платя за сладкишите. Притесняваме се за теб. Правиш се на храбра, но, кажи ми, как възнамеряваш да прекараш зимата? Съветът смята, че може би ако неколцина от мъжете в селото дарят по един ден…

— Ще се справим! — сопна се жената, започвайки да изпуска юздите на гнева си. — Семейството ми издържа миналата зима без чужда помощ, можем да го направим отново без услуги. Освен това кой е казал, че Манум няма да се върне преди Средозимника? — лицето й се вдигна гордо, предизвиквайки хауфута да я опровергае.

Едрият мъж въздъхна изтощено и седна.

— Нека не започваме с това. Усещаме липсата на съпруга ти на полето, в селото, в съвета. Нуждаем се от него… е, не колкото теб — добави той внимателно, забелязал леденото й изражение, — но селцето ни е малко и загубата на дори един човек се усеща силно. Синът ти…

— Ако не ви достигат ръце, аз имам две, които да предложа! Няма да позволя това семейство да е длъжник на селото.

— Знаеш, че това е невъзможно, Индретт. Жените си имат своите задачи, своето място и са ни нужни точно там…

Всяка нейна мисъл за внимателно отношение отлетя при тези негови думи.

— Дано всички твърдоглави северняци загинат в снега, заедно с назадничавите си, селяндурски идеи! Ако само помислехте, наистина помислехте, само за минутка! Манум е изчезнал кой знае къде на някаква глупава мисия за мъртвия крал. Лийт още няма седемнадесет и не е готов. Хал работи за трима, но никой не забелязва. Проста женска работа, само това е подходящо за един сакат. И междувременно се отнасят с нас, сякаш не съществуваме. Никакво участие в селския съвет, съвет, съставен от главата на всяка къща — ако е мъж. Хората смятат, че умишлено ги нараняваме, като лишаваме селото от работна ръка — като че Манум замина по моя вина — и ме игнорират на пазара. Бива ни само за маски и сладкиши за Средозимника. Обаче същите тези хора, които така ни презират, не отхвърлят грижите на Хал, когато заболеят от ледновихрена треска! Не виждате ли, че ако на мен и на останалите вдовици в селото бъде позволено да работим заедно с мъжете и участваме в съвета, бихме могли да държим главите си изправени? Че никой не би ни презирал? Че не би се налагало да се отнасят с нас като просяци? Не виждате ли?

Тя поспря, с почервеняло лице и останала без дъх, с опасни проблясъци на гняв в тъмните очи. Хауфутът се наведе напред в леко протестиращия стол и смекчи изражението си още повече.

— Индретт, това не може да продължава повече. Ти вече работиш до изнемога, грижейки се за момчетата си. Онзи ден те наблюдавах на пазара. Помниш ли как онази глупачка от Вапнатак се опита да разположи сергията си със захаросани плодове срещу теб? Бях горд как се защити без да я нагрубяваш или обиждаш. Наистина, би ли могла да сториш повече? Селянките, които те презират — е, може би са невежи и изплашени, притеснени от тежка зима и евентуалната загуба на собствените си съпрузи. Може би дори биха ти помогнали, ако не беше гордата ти независимост.

Индретт поклати глава, повече за да не позволи на сълзите да потекат, отколкото да изрази несъгласие.

— Ела на следващото събрание и сподели болката си — каза нежно той. — Съветът ще те изслуша.

Тя кимна глуповато, в невъзможност да говори заради внезапно залелите я обида и загуба. Гледайки я със симпатия, хауфутът отпусна напрегнатите си мускули и погледна към вратата. Не се оправяше с риданията.

— Нали няма да забравиш за Кърр?

— Няма, хауфуте.

Изпотеният мъж се надигна с изръмжаване от стола.

— Аз по-добре да вървя. Вече е почти обед — каза непринудено, опитвайки се да стопи напрежението. — Ще стигна точно навреме за трапезата у Херца. Лек ден — на излизане той докосна рамото й.

Индретт поклати глава, докато вратата се затваряше. Въздъхна и се обърна към спящата пред огъня фигура. Имаше кога да плаче. Това нямаше да бъде лесно — ако не се справеше, щеше да загуби сина си завинаги.

 

 

Духащият право от покритите със сняг планини североизточен вятър разтърсваше чепатите дъбови клони и навеждаше високите, безлистни клони към морето. Русокосо момче, с раница на гърба, крачеше по замръзналия път, като стъпваше раздразнено в изпречилите се на пътя му замръзнали локви и само от време на време поглеждаше към облачетата, прехвърчащи по бледосиньото небе. Заобикалящите го хълмове проблясваха в сребърно в ранната утринна светлина. Тук-там хълмовете бяха отрупани с домашни животни, които пасяха или лежаха заспали, а дъхът им се стелеше около студените ноздри. Избраният от него друм отвеждаше към ферма, където момчето щеше да прекара деня в работа.

Името на фермата бе издялано на входа върху мъхестите греди — както и в ума му. Дълго време момчето си почива там, опряно на полуотворената порта, разсеяно прокарвайки пръсти по контурите на надписа в нацепената дървесина. Изправи се с дълбока въздишка, погледна отвъд оградата към пътеката, която се губеше отвъд тревист хребет.

По-добре се стегни, помисли си Лийт. Кърр бе легенда за децата в селото, старецът, който улавяше момчета и момичета и ги затваряше в своята мрачна, студена плевня. Никой не знаеше със сигурност какво вършеше с тях, макар много от младите момчета да твърдяха, че успели да се измъкнат от лапите му. Самият Лийт веднъж бе откраднал малко ябълки от долните ливади и се бе скрил под едни храсталаци, докато ядосаният фермер бе издирвал крадеца. Бе го сторил да се докаже. Лийт не вярваше в историите, разказвани за стария човек — поне не вярваше в тях миналата нощ, когато лежеше в леглото си — но предпочиташе да е вкъщи пред раздухания огън, вместо да трепери в кристалния утринен въздух. Помисли си какво бе казала майка му, колко бе ядосана. По-добре старият фермер, отколкото това. Затваряйки зад себе си вратата към фермата Стиббоурн, бавно пое по тесния път.

Как можеше тя да си помисли, че той предава баща си? Щеше ли баща му наистина да бъде наранен от поведението му? Би ли го сметнал за детинско? Е, ако татко си беше у дома, нещата щяха да стоят по различен начин, помисли си ядосано той. Вината не е моя! Къде беше баща му? Кога щеше да се прибере? Ако наистина ги обичаше, ако наистина обичаше Лийт, никога не би заминал.

Лийт ясно си спомняше деня на отпътуването му. Беше в края на унищожителен за гърба следобед на сеитба и цялото семейство седеше мълчаливо и с гръб към червенеещото слънце на пресните преобърнати дънери в двора пред малката им къща. Група изящни мъже се появиха на високи коне, облечени в метални брънки и със заплашително изтеглени мечове. Децата от селото възбудено търчаха подире им. Мъжете слязоха от конете и поздравиха баща му. Лийт си припомни колко изплашен се беше чувствал тогава. Имаше дискусия, бързо прераснала в спор, приключил с качване обратно по седлата от страна на мъжете, които арогантно и шумно напуснаха селото. Добре помнеше, че по-малкият брат на Хермеса бе повален в прахта. Войниците изобщо не спряха да проверят дали момчето е добре, просто продължиха да яздят, сякаш светът бе техен. Тогава баща му се бе опитал да им обясни разни неща, майка му вече плачеше, а Лийт искаше да избяга или да повали някого, но не знаеше къде или кого.

— Кралят умира — бе казал баща му. — И ме праща на сигурна смърт.

Бе ги притиснал силно и сетне изчезна.

Неканен образ изникна в главата му, образ на висок мъж, привел се над дънер, опитващ се да изтегли от него брадва. Мускулите на непокритата му гръд изпъкваха от напрежението. С изръмжаване топорът бе освободен, сетне се стовари отново и отново, докато дънерът не бе сцепен на две.

Лийт знаеше, че това е баща му, но колкото и да се опитваше, не можеше да види лицето му.

Разтърси глава, за да прогони визията и с усилие се пренесе обратно в реалността, треперейки от облизващия го студен вятър. Ако възмъжаването означаваше да прави неща, които не желае, неща като да върви по тесния, прорязан път към дома на фермера Кърр, то тогава не бе сигурен дали иска да пораства. Искаше да изследва заедно с приятелите си, да си говори с Хал, да се разхожда със Стела, да работи на полето с баща си.

Вече можеше да види сградите на фермата. Бяха свити под него в малко дефиле, заобиколени от храбро развети срещу вятъра есенни флагове на дърветата. Зад охрата и златото се издигаше друг прошарен от добитък хълм, мързеливо протягащ се по посока на морето.

 

 

Старият мъж наблюдаваше пътя от вратата на плевнята си. Видя как очертанията на фигурата бавно стават все по-ясни, с наведена глава и ръце в джобовете, с ясно видима неохота. Добре, Още си спомня фермера Кърр. Е, Кърр все още си спомня един малък епизод с ябълки. Нищо не подтиква едно момче по-силно към работа от страха.

Изчака докато младокът изкатери стъпалата към къщата и почука леко на вратата, като че предпочиташе да не получи отговор. Сетне разтвори вратата на плевнята.

— Ти! Момче! Насам!

Хлапето с пребледняло лице трепна, сетне погледна към плевнята. Нерешително остана на мястото си.

— Бързо, ако знаеш какво е добре за теб!

Гласът определено се носеше от плевнята. Лийт искаше да избяга повече от всичко на света, но се насили да тръгне нервно към старата постройка.

Фермерът изчака момчето да се озове в сянката на плевнята, сетне пристъпи напред, забивайки тояга пред себе си.

— Момчето на Манум, а? — изрева старецът. — Мислех си, че момчето му е вече поне на петнадесет. На колко години си, хлапе?

— Шестнадесет, сър — заекна Лийт.

— Хайде де. Не си на повече от дванадесет. Ще си поговорим с онзи хауфут, ако ми е изпратил погрешното момче. Ти си хлапето на Манум?

— Д-да, сър.

Старият човек се изсмя гръмогласно, размахвайки бастун във всички посоки.

— Сакат и недорасляк! Получи си заслуженото от онази префърцунена гражданка. Сакат и недорасляк! Добре, недорасляк, знаеш ли какво ще правиш за мен през тази седмица?

— Не, сър.

Старият фермер сега бе по-близо до него, насочил върбовия си бастун към гърдите му. Лийт можеше да види бръчките, прорязали остротата на лицето му, обграждащи ясни и живи очи. Очи, пълни със злоба.

— В плевнята е — изкикоти се той. — Искам те в плевнята.

Лийт вече бе твърде ядосан, за да изпитва страх. Дванадесетгодишен недорасляк? Пое си дълбоко дъх и мина покрай фермера.

Старецът се усмихна. Страхът и гневът бяха добри надзиратели.

Утрото отстъпи на следобеда, който от своя страна се проточи. Въздухът в плевнята бе пропит с животински миризми и докато Лийт изваждаше прогнилите конци от платнената тента, до ушите му достигна конско цвилене. То изглежда идваше от задната част на зле осветената постройка. Конете представляваха основен начин за измерване на богатството във Фирейнс. В Лулеа имаше няколко, а съветът дори бе заделил една възрастна кобила, която децата да яздят, но Лийт никога не бе чувал някой фермер да притежава повече от един кон. Зачуди се как може незначителен старец да има коне в плевнята си. Вероятно бяха крадени! Можеше да ги чуе как се движат в отделенията си, да ядат и тихо да процвилват помежду си. След известно слушане реши, че са четири на брой. Четири! Цяло богатство. Както и да се беше сдобил с тях, старецът бе богат човек по стандартите на Северните покрайнини.

За Лийт ставаше все по-трудно и по-трудно да вижда какво прави. Първоначално младежът си помисли, че наближава нощта и скоро ще му бъде позволено да се прибере у дома, но след малко чу вятъра да се засилва, сетне дъжд забарабани по дървения покрив. Времето се влошаваше. Определено бе станало по-студено. С мрака и студа му бе все по-трудно да изважда шевовете, пръстите му отказваха да работят, а погледът му се замъгляваше. Времето сякаш бе спряло. Лийт се бореше с изключително упорито парче и объркването му ставаше все по-силно. Беше му студено, болеше го глава, все не успяваше да извади връвта и изобщо не искаше да бъде тук. Скърцането със зъби също не помагаше.

Внезапен порив на вятъра разтресе плевнята и угаси факлата, на чиято светлина работеше, оставяйки сградата в полумрак. Лийт извика уплашено и скочи на крака. Старият фермер се появи на вратата с фенер в ръка.

— По-добре влез в къщата, хлапе — каза тихо в паузата между поривите, сетне постави лампата на груба дървена маса и я угаси. — В момента времето иде откъм морето, обаче леденият вятър само чака удобен момент да удари. Засега остави тентата там и ела вътре. Не се знае кога на Искелвена може да му щукне да изпита силите си върху старата плевня — той постави загрубелите си ръце на раменете, скръствайки ги пред гърдите си, върху изтъркана вълна.

Искелвен, помисли си Лийт. Леденият вятър. Бе минало много време, откакто за последно бе чувал друг освен майка си да изрича думи на стария език. Вече никой не се отегчаваше с него.

Навън дъждът се сипеше от югозапад, пришпорван от неотклонимия морски вятър. Лийт можеше да усети солта във въздуха и макар да знаеше, че морето се намира на повече от две левги, си представи как чува огромните бели вълни да се разбиват върху пясъка. Беше се смрачило. Зачуди се как ще намери пътя към дома.

— Бързо! — чу Кърр да го вика някъде отпред и затича сред пръските към ивицата жълта светлина.

Вътре го чакаше чаша горещ чай. Изпи го с облекчение, греейки вкочанените си ръце около чашата, а със съдържанието й — вътрешностите си. Стори му се, че в съседната стая някой се изкашля и погледна въпросително към фермера, който отвърна на немия му въпрос с нетрепващ поглед. След миг старецът стана и напусна стаята, оставяйки Лийт сам.

След като малко топлина се разля по тялото му и отново можеше да мисли бистро, Лийт остави чашата си и любопитно заоглежда помещението. Не приличаше на типа къща, която един стопанин на четири коня би трябвало да притежава. Изглеждаше достатъчно голяма — имаше преддверие, отвеждаща към очевидно отделни спални — но бе разхвърляна, занемарена, груба. Бледа, лека пожълтяла вар, отронила се от обвитите с паяжини ъгли, придаваше на стаята запуснат и бедняшки вид. Очевидно беше някакъв тип всекидневна, рядко използвана; вмирисана на плесен, затрупана с чупливи украшения, небрежно поставени на остроръби маси — определено не стая, в която някой живее.

Размислите на Лийт бяха прекъснати от завръщането на фермера с друга чаша, привидно празна.

— По-добре се прибирай, момче. Изглежда времето се поуспокои, но не след дълго отново ще пощурее и то този път от север. Готов ли си?

Лийт кимна, макар да не бе сигурен какво има предвид старецът. Той щеше да го придружава? Последва фермера навън. Бе значително по-светло; дъждът падаше право надолу и само понякога се завихряше от вятъра. Влязоха в плевнята, спирайки се за миг да запалят отново факлата. Друга факла в далечния й край осветяваше преградите на конете и на трепкащата светлина фермерът затърси седло и юзда. Конете започнаха да удрят крак и да нервничат, очевидно наясно с намерението на стопанина си да язди. Лийт почувства топъл дъх на тила си. Обръщайки се, видя дълга муцуна да се извисява над него. С изненада и удоволствие, той погали конската глава.

Старецът изведе червеникавокафява кобила от най-последното отделение, докато я потупваше по муцуната и й шепнеше в ухото. Навън, в притихналия късен следобед фермерът се качи на седлото с лекота, издърпа момчето зад себе си и подкара коня в бърз ход. Лийт щеше да се прибере по изискан начин.

* * *

Развълнуваният младеж пътуваше сред нереален свят високо над тревата. Конят вървеше в тръс много по-бързо, отколкото той можеше да тича; дълго време Лийт наблюдава как земята под него остава назад. Хвърляйки поглед наляво, видя мракът да се разпръсква от север със заплашителна бързина. Яздеха по Западния път, вървейки срещу вятъра, чиято сила се засилваше с всеки изминал миг. Остава около миля на изток до селото, помисли си Лийт. Може би още пет минути и сме у дома.

— Я кажи, хлапе — провикна се старецът през рамо, — защо го наричат Западен, когато отива само на изток? — и той се захили, докато придърпваше по-плътно качулката около лицето си. Надничайки иззад слабата, прегърбена фигура, Лийт усети режещия вятър и видя мастиления мрак отдясно преди да чуе воя във въздуха.

— Долу главата, момче! — скръцна със зъби фермерът. — Леденият вихър е тук.

Пристигнаха в селото напук на разразилия се Искелвен. Тук и там измежду закепенчените прозорци се процеждаше ивица светлина. Вятърът шибаше празните улици, грабвайки сухите листа и сипейки ги връз праговете, виещ от неудовлетворение, че му е отказан достъп до топлите стаи. На калния път се появи изтощен кон, язден от две ниско приведени фигури. По-едрата от тях докара изпотената кобила пред една от крайните къщи, слезе и помогна на по-дребната на свой ред да слезе от седлото. Докато мъжът отвеждаше коня до подветрената страна на сградата и се грижеше за него, момчето потропа няколко пъти по вратата. Скоро тя се отвори и внезапната светлина погълна двата силуета. Вятърът събра сили, сетне се втурна, но закъсня с части от секундата, съумявайки единствено да затръшне вратата зад гърба им.

Вътре мъжът и момчето свалиха наметалата си и протегнаха измръзналите си крайници към огъня. Те се приведоха към пламъците, за момент забравили останалите присъстващи в стаята.

— Дай им нещо топло, ако обичаш — каза Индретт на Хал. Докато сакатият откуцваше, майката се приближи бавно към огъня. Зачака топлината да си свърши работата.

— Няма да се прибираш вкъщи тази нощ — твърдо каза тя на стареца.

— Не, момиче, няма. Ще отскоча до къщата на хауфута за през нощта, а на сутринта…

— Нищо подобно. Ще останеш тук до този огън. Ако това е истински Дълбочинник, може изобщо да не успееш да се добереш до другия край на пътеката.

Той се обърна и я изгледа намръщено.

— Учиш ме, тъй ли? Предполагам знаеш всичко за снега от улиците на Раммр, нали така? Нямаше да знаеш какво е сняг, ако не беше дошла тук, момиче. Оцелявал съм на открито, събирал съм стадото си в снежна виелица… — старецът се запъна.

Индретт си постави най-разкаяното изражение.

— Прав си, извинявам се. Нямам твоя опит. Но ще се притеснявам, ако си тръгнеш сега и няма да мога да заспя — каза непринудено тя. — Ето, ще накарам Лийт да ти приготви резервния матрак. — И тя прати сина си, преди обърканият, надхитрен фермер да съумее да изрази някакъв протест.

Когато старецът се събуди, вън беше още тъмно. За момент не можеше да определи какво точно го е изтръгнало от съня, но като познаващ земята човек знаеше, че нещо не е наред. Тогава го чу: ужасяващият стон на вятъра, тих, обезпокоителен звук от много далеч, дълбоко притеснителен за стария човек. Не бе чувал този звук повече от двадесет години, не и от нощта, в която бе загубил старата си плевня — построена от дядото на хауфута. Стана за миг и облечен, затърси плаща си. Още миг — и вече надничаше навън.

Лек сняг се спускаше в спокойния въздух. Полагаше снежинките си необезпокояван и вече бе съумял да натрупа инчове. Но отвъд спокойствието достигаше звукът на зараждащо се насилие, тихо стенание, накарало стареца да потръпне.

След като се увери, че конят му е надеждно защитен, той тихо затвори вратата и тежко се отпусна на един дървен стол; бръчки на тревога прорязваха изразителното му лице. Ако си беше у дома, щеше да подсигури всички сгради на фермата, да залости всички врати и прозорци в къщата, да премести всички мебели до стените и да изчака бурята да премине. Ала стига Тинеи да бъдеше в безопасност, малко го беше грижа за постройките на фермата. Моля те, Най-възвишени, не позволявай на онази твърдоглава жена да излиза да подсигурява фермата! Нямаше начин да се прибере преди бурята да удари с пълна сила. Но какво щеше да прави тук? Ръцете му потръпваха при мисълта. Онова момиче Индретт вероятно никога не беше виждала истинска Искелвенова буря. Ще знае ли какво да прави? Този глупав Манум! Имаше толкова много момичета в селото. Добре поне, че Модал не доживя да види този срам: единственият му син, женен за южнячка!

Той се изсмя. След всички тези години, често се улавяше да мисли като северняк.

Пое си дълбоко дъх и се изправи, сгърчвайки лице, докато заплашителният звук сякаш се ровеше във вътрешностите му. Трябваше да стори нещо. Точно тогава хлапето Лийт се появи от спалнята, търкайки очи.

— Какъв е този шум? Звучи като котки…

— Истинска буря! Не от онзи вятър, дето селяндурите му викате Леден, хлапе; задава се чистокръвен Искелвен. Не бях виждал такъв от години. Не донася със себе си сняг, просто го грабва от земята и ти го хвърля в лицето. Майка ти будна ли е?

Лийт поклати глава.

— Не мисля — промърмори синът.

Фермерът изръмжа:

— Събуди я. Трябва да стегнем това място.

Когато започнаха да разместват мебелите, първо Индретт, а сетне и Хал влязоха в стаята. Фермерът обясни какво правят и скоро Лийт залостваше кепенците, докато останалите разчистваха стаята от всичко, което вятърът можеше да вдигне във въздуха, ако успееше да се промъкне вътре. Фермерът им нареди да загасят огъня и възложи на Хал да намокри въглените в решетката. Една-единствена свещ проблясваше на средата на голия под. Междувременно, отвратителният звук стана по-силен и се наложи да крещят един другиму, за да се чуват. Скоро стонът прерасна в пронизително ридание; звукът, който някой би издал, помисли си Лийт, ако бъде бавно разкъсван на парчета. Сега ревът бе над главите им, но все още нямаше вятър.

— Къде е вятърът? — изкрещя Лийт към стареца. Учудващо, почервенелите очи на възрастния човек проблясваха с нещо, прилично на възбуда.

— Идва с голям облак — бе отговорът. Лийт едва чуваше. — Като разбиваща се вълна: засмуква въздуха в себе си, което придвижва облака напред… — но останалите думи бяха заглушени. За момент виенето затихна, сетне боботещ, стържещ звук като тътена от хиляда хълма се стовари върху им и вятърът удари. Лийт си помисли, че вижда северната стена на къщата да се огъва. Внезапно силен екот се разнесе зад гърба им. Фермерът изкрещя нещо на Лийт, бясно ръкомахайки по посока на спалнята. Лийт кимна и затича. Докато тичаше, усещаше въздухът да облива тялото му. Един от капаците се бе разхлабил. Докато посягаше да го затвори, вятърът внезапно го затръшна, като едва не му отнесе ръката. Замъчи се да постави старото ръждиво резе и най-накрая успя, като си помогна с бастуна на Хал.

Хората в стаята зачакаха напрегнато. Да се разговаря бе невъзможно: вятърът виеше около тях и дървените стени протестираха с изпъшкване и — по-заплашително — пропукване. Сякаш някакъв гигант бе сграбчил колибата и я разтърсваше с произволни движения, като внимаваше винаги да хваща неподготвени затворените вътре несретници. Лийт се почуди как останалите семейства в селото се справят с чудовищния вятър. Щеше му се вън да е светло, за да може да види бурята; само какви истории щеше да разказва на другите! За момент мислите му отскочиха към Стела в къщата й в северния край на селото, почти до гората. Опърничавата й майка-клюкарка, намусеният й баща, впиянченият брат. Как ли се справяха с Ледения вятър?

Забрави за Стела, когато видя една от ъгловите подпори да се накланя бавно, постепенно навътре. Навън вятърът виеше толкова силно, че никой друг не беше забелязал.

Пречупи се на две със силен гръм.

Вятърът нахлу с вой като водна стена и угаси свещта, потапяйки всичко в объркване. Шумът бе превъзхождащ. Един глас изкрещя „Вън!“ в ухото му, силна ръка го сграбчи за рамото и го тласна към спалнята. След миг всички бяха зад залостената врата. Същата ръка сетне бутна Лийт да седне с гръб към вратата и някой се отпусна на пода до него. Някак, вероятно по миризмата на земя, Лийт знаеше, че това е фермерът.

Вратата се удряше в гърба му с всеки порив. Като че живо същество, хищник, се опитваше да разпали страх, който да влее в мускулите на жертвите си през дървото. Лийт започна да усеща безумното желание на вятъра да преодолее вратата и да ги достигне; изглежда зловеща сила бе повела нерационална атака върху къщата и нейните обитатели. Може би фенните, планинските богове от северните пущинаци, в крайна сметка бяха истински. За фенните се предполагаше, че са клечести хора, високи девет фута и с нокти вместо ръце; мразеща, войнствена раса, убиваща осмелилите се да пътуват из планинската централна област на Фирейнс; божествена раса, която използваше силата на светкавицата, за да убива и си служеше с времето като с оръжие. Докато смразяващите пориви се промъкваха под вратата и се виеха около краката му, предизвикващи тръпки по гръбнака, Лийт бе склонен да повярва в историите за фенните. Мракът го притискаше, докато навсякъде около него виенето, скърцането, стененето, свиренето на вятъра удряше ушите и ума му. Сред мрака и шума, умората обви Лийт; всичко друго, с изключение на топлината до рамото му, потъна в далечината.

Някъде към утрото старият фермер го разтърси.

— Раздвижи си краката, момче — каза дрезгаво. — Не ги ли раздвижиш, няма да вървиш дни наред.

Лийт протегна крака и усети болка в коленете. След като ги разтри за миг, той ги придърпа до брадичката си и обви ръце около тях. Зачуди се как се чувстваха Хал и майка им — само на няколко фута от тях в мрака — и се надяваше да са успели да затворят очи сред тази какофония от шум и насилие. Замисли се за селото, уловено в прегръдката на бурята; опита се да си представи какво ли е навън — виещи се и прекършени дървета, преспи сняг и свилите се от студа и вятъра по домовете си люде. В ума си той се намираше високо сред клоните на Общинското дърво, гледаше надолу към къщите през прозрачните сламени покриви и виждаше как хората се движат, сетне протягаше врат, за да погледне в дома на Стела и да я види седяща край огъня. На топло и на сигурно, без да се нуждае от нищо. Непоканена, самотна, водеща кон фигура се появи сред въображаемите снежни парцали. Тя бавно се стопи, докато накрая виждаше само завихрилият се сняг, бели петънца на черен, празен фон.

В един момент повече не можеше да търпи тишината. Обърна се в посоката на стария фермер и запита с тих глас:

— Знаеш ли къде е баща ми?

Почувства мъжа до себе си да се обръща и си представи старото, сурово лице на фермера да се взира в него.

— Никой не знае, момче, никой не знае със сигурност. Няма го твърде дълго, вече трябваше да се е върнал. Манум беше сред най-добрите от Северните покрайнини. Едно пътуване на изток не би трябвало да му отнеме две години.

— Какво е правел?

— Следвал е предполагаемите заповеди на краля, ето какво. Майка ти не ти ли е казала нищо за това?

— Не — отвърна Лийт. За кое?

Старецът изръмжа.

— Не, не би го сторила. Глупаците от двора на Фирейнс се страхуват от него; знаят, че не пада по-долу от баща си Модал, твоят дядо. Тя, майка ти, знае всичко за двора на Фирейнс. Нещо се готви в Раммр, не знаем какво точно; и мога да се обзаложа, че и кралят също не е наясно. Някой от кралския двор е искал да се отърве от баща ти.

Лийт се почувства объркан. Като че фермерът говореше за друг човек. Кралският двор на Фирейнс? Каква заплаха би могъл да бъде за краля един северняк от горите? Сетне си припомни рицарите, конете, емблемите и сияещите на слънцето мечове. Припомни си бащиния гняв и бързото му заминаване. Но фермерът все още говореше и Лийт трябваше да се съсредоточи, за да не позволява на вятъра да отнася думите.

— Дойде да ме види, преди да замине. Изглежда до ушите на кралския двор в Раммр достигнали слухове, че Брудуо, древният враг на Фирейнс и цяла Фалта, отново събира сили и подготвя нова инвазия; че слухове за предстояща война се носели из кралските дворове на Шестнадесетте кралства на Фалта — от градовете на Каума до Инменност и че дори Фирейнс бил в обсега на новата сила на Брудуо. Дори възкресяват старите приказки за Рушителя. Чувал ли си и него, момче? Манум каза, че кралят се притеснявал нещо да не се случи с Шестнадесетте кралства. Говорел за измяна, предателство, насилствена смърт в дворовете на Запада. Кралят бил ужасен от тези истории и искал някой да отпътува на изток и да събере новини. Първо до Инструър, а ако се наложи — и до самото Брудуо. Великият Модал вече не е сред живите, тъй че кралят се обърнал към баща ти, забравяйки, че какъвто и да е бил на младини, Манум се оттегли на север преди години. Според някои го било дострашало. Баща ти ми каза, че кралските хора били нервни. Мъже с мечове — нервни. Приказките за Рушителя изнервят всекиго. Изнервят и мен. Знаеш ли какво имам предвид, хлапе?

Лийт кимна, сетне се почувства глупаво при осъзнаването, че старият човек не можеше да го види.

Древните истории за инвазията на брудуонските орди бяха добре известни на Лийт. Преди хиляда години, изгладняла войска от изтока, водена от жесток владетел, когото наричали Рушителя, прегазила неподготвените жители на Фалта. Дори Фирейнс, най-западното и следователно най-изолирано кралство, не било пощадено. Историите разказваха за дълги обсади, за паднали заради предателство градове, за принудени да прибегнат до некрофагия фалтанци, за люде, на които била обещана милост, а получили в замяна мъчителна смърт. Разказваха как Рушителят преминал през портите на Инструър, яздейки смъртнобледен кон, установил престола си и започнал да изисква десятък и боготворения от цяла Фалта. И разказваха как обикновените хора се вдигнали срещу жестокия управник, принуждавайки армиите на Брудуо да намразят тази земя и в крайна сметка били изтласкани от куража и храбростта на Конал Безстрашни и неговите следовници — рицарите на Феалти.

В днешно време всеки знаеше, че историята е била романтизирана. Безконечните брудуонски орди несъмнено бяха измислени, за да прикрият срама на Фалта от тъй лесното завладяване. Рушителят, легендарният еднорък Неумиращ, най-вероятно всъщност представляваше група пълководци, а не отделна личност. Хауфутът бе учил Лийт и останалите деца от селото, че брудуонската армия била надвита не чрез съпротива, а чрез смесени бракове. Това бе натъжило Лийт, който намираше историите за Конал и рицарите му удивителни и често във въображението му грубата тояга, предназначена за отбрана срещу малцината диви зверове, слизащи в долината, се превръщаше в остър меч със собствено име и история, а храстите биваха обявени за брудуонски войници. Знаеше Баладата за Феалти наизуст, но магията в танците й някак бе изчезнала след думите на хауфута. Истина бе, че много от южняците имаха смесена кръв и бяха много по-мургави от северняците — може би бяха сключвали бракове с брудуонците. И също така бе истина, че Неумиращ не бе съществувал. И все пак Лийт можеше да си представи Конал храбро да се изправя срещу брудуонския повелител, точно както разказваше Баладата.

Старият фермер продължаваше да говори.

— Часовоите бяха чули слухове за възхода на велик крал на изток, за съживяването на военните изкуства, за натрупването на воини. Но подобни истории винаги са били разпространявани и само слаб кралски двор би се нуждаел от тях. Никое друго от Шестнадесетте кралства не е посрещнало тези небивалици с нещо различно от презрение. Ала заповедта бе дадена и Манум трябваше да се подчини. Татко ти е истински Търговец, момче, би трябвало вече да си е у дома.

Лийт почака, но старецът не каза нищо повече. Така че запита:

— Защо точно баща ми?

Мъжът помълча и Лийт можеше да чуе звуците на вятъра отвън, вече по-слаби. Сетне каза:

— Истинският Търговец, момче, има достъп навсякъде. Хората са еднакви. Дори в Брудуо. Всички искат онова, с което не разполагат. Търговецът им го осигурява. Един Търговец пътува навсякъде, плаща подкупи, дегизира се, бяга, язди и продава, за да излезе на печалба. С това се занимаваше дядо ти — и Манум също, за няколко години. Това е най-старото прикритие. Вероятно има повече шпиони, отколкото честни Търговци, макар повечето от тях да примесват патриотизма с печалбата. Това изкуство е изгубено във Фирейнс и затова имаха нужда от баща ти. Бедният глупак. Когато срещна майка ти, се отказа от живота на Търговец. И оттогава не беше напускал окръга. Истинският Търговец трябва неспирно да упражнява уменията си. Вероятно така и не е стигнал до Брудуо.

Тъгата се вливаше в Лийт като река от мрака. Думите на стареца за миг бяха направили баща му да изглежда реален, но Лийт знаеше, че реална е единствено старата мъка. Баща му го нямаше. Но за един кратък миг — мимолетен — думите го бяха въплътили.

Старият фермер състрадателно си мислеше за момчето до себе си. Що за апатия ги бе принизила толкова? За момент собственото му сърце го предаде. Дали нещо наистина не се случваше в Брудуо? Къде е Манум? Той въздъхна и сви рамене.

Меката светлина на тиха утрин откри рошаво момче, отпуснало глава на старческо рамо, двамата потънали в дълбок сън.

Глава 2
Средозимник

— Е, аз смятам, че е било егоистично от негова страна! — заяви Херца.

— Така ли? — отвърна уморено Индретт.

— Да, така. Представи си го да обещае да отдели най-хубавото си овнешко и шилешко, ние да планираме пиршеството, мислейки си, че той ще осигури месото както винаги! — слабата, сприхава жена съумя да провре крак през вратата и победената Индретт бе принудена с жест да я покани да седне.

— Ама самият той никога не се появява на пиршествата, о, не! Твърде е въздигнат, за да се меси с простаците. Няма оправдание за подобно поведение, даже и от чужденец — думата напусна езика й с презрение, вероятно забравяйки, че самата Индретт също беше от далечните южни земи на Фирейнс. — Ей това е той, само дето никой явно не помни. И бедната Тинеи е държана под ключ, без да може да се среща с когото и да било. Правилно е подобен човек да осигури храната за Средозимника. Така и не е направил нищо за Долината. А сега какви ги върши?

Индретт изчакваше. Нямаше да даде очаквания отговор.

Но Херца не се и нуждаеше от него.

— Очевидно е, нали? Не може да понесе останалите да се забавляват, тъй че отива и дума на хауфута, че тая година няма да има месо.

Индретт повдигна вежди.

— Е, що мислиш? Права ли съм? Няма ли пиршеството да бъде пълен провал?

Седнал до огъня, Лийт наблюдаваше майка си да се усмихва леко. Майката на Стела винаги го бе притеснявала с острия си език и зъл характер. Из селото се носеха слухове, че Херца бе причината съпругът й Пел да проявява такъв активен интерес в делата на селския съвет, болезнено проточвайки срещите до време, което останалите силно биха предпочели да прекарат у дома. Тази жена беше като есенен дъждец: веднъж започнал, цял ден нямаше спиране. Лийт поклати глава и възобнови дялкането си.

Сега Индретт бе принудена да слуша подробни обяснения как мъжете от селото трябвало да се съберат и отидат до фермата на Кърр.

— Той никога няма да си промени мнението след разговора с хауфута. Върти дебелия глупак на малкия си пръст. Помни ми думите, Индретт, няма да видим и късче месо от оня старик, освен ако не отидем и не си го вземем!

Индретт повдигна уморените си очи, за да ги срещне с тези на гостенката; каза тихо:

— Херца, той не е единственият фермер тук. Всеки един от тях би могъл да ни предостави месото, стига само да бъде помолен.

— Но защо да го правят? Това е работа на Кърр.

— Виж, Херца…

— Не ми херцай, госпожичке! — избухна жената. — Наслушах се на подобни приказки от останалите. Ако само някой от вас се грижеше поне мъничко за празника, ако само някой проявеше частица състрадание, докато аз се опитвам да организирам това…

— Хауфутът и жена му организират празника, Херца — промълви Индретт, но другата не изглеждаше да е чула.

— … то нямаше да се олюлявам от изтощение като сега! Наистина, мила, пиршествата не се появяват по вълшебен начин. Всеки трябва да се потруди, ако искаме да се насладим на хубав Средозимник! Обаче има такива, дето оставят цялата работа на другите. Сега като се замисля — каза многозначително тя, — напоследък нещо се губиш, Индретт. Наистина се надявам вече да се чувстваш по-добре, мина толкова време.

Не правеше впечатление да очаква отговор, така че Индретт не предложи такъв.

Хал докуца, опирайки се на патерица, умело балансирайки две чаши чай в здравата си ръка.

— Чай, Херца? Лайка със специална добавка. Да видим дали ще отгатнеш каква е — обърна се и намигна на майка си.

След хляба и филийките двете жени възобновиха приказките; по-точно към тях се върна едната. Другата се задоволи да издава подходящи звуци на, надяваше се, уместните места. След известно време Индретт стана по-небрежна и трябваше да кара Херца да повтаря — първоначално рядко, сетне все по-често и по-често, нещо, видяло се тежко дори и на неуморимата жена. В крайна сметка тя вдигна ръце във въздуха и извика:

— Ама ти изобщо не ме слушаш!

Лийт се сепна, изпускайки дърворезбата си. Хал се появи от кухнята с още чай. Лицето на Индретт почервеня, ала тя не каза нищо.

— Бедната — каза тихо Херца, — колко грубо от моя страна да дрънкам за всички тия глупотевини, дордето ти си имаш такива тревоги на главата. Ами че миналата нощ Пел и аз си говорихме за Манум и къде би могло да е тялото му и дали не трябва да организираме помен или да ти помогнем да се грижиш за децата, обаче тогаз Пел ми рече за Стела и онова великолепно момче Друин и всичко друго ми изхвръкна от главата — тя поспря да поеме кратък дъх и продължи: — Ти чу ли? Чула си, нали? Казват, че той може да бъде следващият хауфут. Ами ако се сгодят? Не бих ли била щастлива да имам подобно момче за свой син?

Лийт погледна старата жена с ококорени очи. Стела и Друин, сгодени? Бе ги виждал заедно да се пързалят на езерото, но не си бе помислил нищо. Със сигурност не! Но диви образи на Стела и Друин заедно се замятаха из ума му и сякаш от въображението, придало им реалност, той ги видя в дома им с техни собствени деца. Погледна надолу към дърворезбата си, но ръката му не бе достатъчно стабилна, за да възобнови работата. Херца заговори за друго, но Лийт не обръщаше внимание. И когато жената най-сетне си отиде, Лийт все така седеше край огъня, с нож в едната ръка и парче дърво в другата.

 

 

Времето — целият свят — се насочи към Средозимника. Селяните, тъй свободни да се разхождат из полята и горите през летните месеци, се оказаха затворени зад крехките стени, раздразнени, можещи да излизат само при по-благосклонно време. Мракът се стовари отгоре им като сенчести, огънати от сняг дървета, надвесени над неясен път; неспирно смрачаващ се тунел, по който село Лулеа пътуваше към най-краткия ден от годината.

За Индретт това време от годината бе особено потискащо. Двете й момчета съумяваха да се забавляват по различен начин, докато тя бавно се оттегляше в себе си. Далеч на юг в Раммр зимите не бяха такива. Там снегът рядко падаше върху широките, павирани улици и биваше посрещан като игрив приятел. Но тук той отнемаше цвят и живот, задушавайки всичко в студена, стерилна тежест, точно както бе сторил и със сърцето й. Надеждите й да зърне някога отново Манум се стопиха до глухо смразяване.

Лийт не забелязваше майчиното си пропадане. Възнамеряваше да покаже на всички, че с него всичко е наред, че Стела не е означавала нищо. Тъй че при всяка възможност той бе навън с изработената от баща си шейна, плъзгайки се с приятели по заснежените хълмове под фермата на Кърр. За последните два месеца бе свършил доста работа — бе се научил как да поправя покрив и успешно приложил наученото върху техния; да събира и насича дърва; да прекара още една седмица при Кърр. Последваха дни сред снеговитите хълмове и вечери на дърворезба пред огъня. Резбарството уплътняваше времето му през дългите, самотни дни у дома; изработваше фигурата на висок, гол до кръста мъж, изтеглящ брадва от дънер. Но имаше затруднения с детайлите, най-вече лицето. Продължително се взираше в една точка, сетне забравяше за какво си е мислел.

 

 

Скоро настъпи седмицата преди Средозимника. Шетането из студените, обсипани със сняг улици се усили, подготовката за празника набираше скорост. Тазгодишните празненства щяха да се проведат на Фалтуейт Енд, специално място на нисък хълм, на около левга северно от селото. Фермата там бе отскоро, но самото място бе много древно. Означаваше „обработваема земя“ и бе по-старата форма на Фалта, името, дадено от Първородните на целия Запад. Традицията разказваше, че този тривръх хълм е най-северната точка, някога обработвана от Първородните, но мнозина подлагаха това на съмнение, тъй като поне още десет левги на север имаше други стари ферми. Пиршеството щеше да се проведе под група великолепни дъбови дървета, където насмолено платнище щеше да предостави на селяните закрила от времето. Ако се разразеше силен вятър или паднеше обилен сняг, можеха да се приютят в малката, схлупена плевня от другата страна на хълма. Независимо от мястото на провеждане, честванията обхващаха по-голямата част от деня, както и известен период от нощта, като кулминацията бе Пиесата и последвалата покана към лятото от страна на хауфута в полунощ.

Макар традицията да сочеше среднощното призоваване като кулминация, за мнозина празнуващи апогеят се състоеше в изяждането на колкото се може по-голямо количество пища от обилната трапеза. По правило, зимните гозби не бяха особено апетитни и мнозина се утешаваха със сладки мечти за средозимничния пир. Само какво пиршество щеше да бъде! Макар по някаква необяснима причина старият Кърр да не предоставяше месо тази година, различни ферми бяха обещали да осигурят мръвката. Шилешко от хълмовете, заешко от крайбрежните земи и вкусно сърнешко от крайгорските земи далеч на север. Сладкиши наизлизаха от шкафовете и тиганите на селските дами — пухкави сладки; хрупкави бисквити, грижливо поръсени със скъпоценните подправки от пазара във Вапнатак; медени сладкиши; лепкави захаросани лакомства; карамел и сушени плодове.

Течностите, уж предоставяни за по-лесно храносмилане, традиционно биваха приготвяни миналата есен. Смяташе се за зла поличба някой да припадне на празненствата, така че малцина прекаляваха с пиенето. От друга страна, виното и пивото не бяха част от традиционното селско меню, та в края на нощта обикновено оставаше малко.

Музиката бе важна част от празника. Тази година за нея щяха да отговарят не само традиционните музиканти от Долината, но и известно певческо семейство от Олн: зимуваха у Престърови в Лонгейкър и бяха обещали да се появят, ако времето позволява. С течение на празника, хората щяха да се присъединят към музикантите с песни и танци. Танците в Северните покрайнини не поставяха никакви ограничения в това кой може да участва и в даден момент всички щяха да се включат в пеенето и танцуването — докато стане време за Пиесата, а сетне и за Речта.

Средозимникът бе честван от незапомнени времена. Обичаят вероятно се коренеше в някакво просто, спонтанно празнуване на преобърнатата тенденция, уверение, че оттук нататък дните ще стават по-дълги, дори и най-лошото от зимата тепърва да предстои; израз на вяра в лятото, напук на всички заобикалящи доказателства. Като всички подобни неща, бе прераснало в традиция, безпрекословно спазвана от участниците. Из всички северни земи на Фирейнс и в студените, мрачни кътчета на северна Фалта, обичаят бе спазван през най-късия ден от годината. Така зимата се оказваше по-поносима.

Ритуалите на Средолетника и Средозимника бяха най-близкото до групова религия дело, вършено от обитателите на фирейнските северняци. Всички знаеха, че Най-възвишеният ги е избрал от всички раси на света преди много хиляди години и им е дал Фалта като знак за своята благосклонност. Но отделящите време да мислят усилено по тези въпроси казваха, че Най-възвишеният не се е занимавал със света на хората. Ако проявяваше интерес към някого, то със сигурност не би избрал шепа фермери от север. За което фермерите и семействата им бяха благодарни: борбата с природата бе достатъчно сурова и без да трябваше да се съобразяват с Най-възвишения. Средозимникът и Средолетникът символизираха победата на човечеството над природата, демонстрация как упорството може да изхаби заточеното острие на дивотата. Най-възвишеният — ако изобщо Той съществуваше — очевидно бе оставил хората от севера сами със себе си. И те доста сносно се оправяха и без Него.

Утрото преди Средозимника свари Лийт станал рано. Бе негов ред да приготвя закуска и той пържеше оваляни в яйца филии, когато на вратата се почука. Смръщвайки се, той дръпна тигана от огъня и отиде да отвори.

В окъпания от лунен блясък двор чакаше леко облечената фигура на Кърр. Когато вратата се отвори, той решително пристъпи вътре и затропа с крака, за да ги раздвижи.

— Къде е майка ти, момче? — запита грубо. — Събуди я, хлапе, трябва да я помоля за една услуга.

Фермерът вдървено се придвижи до огъня, без дори да погледне дали Лийт изпълнява заръката му.

Индретт се облече и последва малкия си син обратно до опитващия се да се сгрее старец.

— Не е ли малко рано за гости? — запита кратко тя.

Кърр изръмжа утвърдително.

— Ще ми трябва момчето ти за един ден — изскърца той. — Имам едни овце, дето трябва да преместя. Ще ти върна един ден по къщата след Средозимника. Най-възвишеният знае, че имаш нужда — каза, докато посочваше към ъгловата подпора. — Това няма да издържи следващото по-силно духване. Мога да я сменя. Договаряме ли се?

Жената постави ръце на хълбоците си. Що за човек щеше да откаже да помогне за Средозимника и сетне да иска помощ в местенето на овце? Май Херца беше права.

— Момчето трябва да реши.

Фермерът присви очи.

— Знаеш къде живея — каза на Лийт. — Не се бави, момче. Има много за вършене.

Той кимна отново, но докато се извръщаше, на Лийт се стори, че в очите на гордия старец проблясва притеснение. Индретт внимателно затвори вратата след фермера.

Тя погледна към сина си, който гледаше в огъня, седнал на един стол. Накрая той въздъхна и се обърна към майка си:

— Би ли довършила закуската? Аз ще ида да помогна на Кърр.

— Нали не си забравил за Пиесата? — ненужен въпрос. Знаеше, че не е забравил.

В деня преди Средозимника хауфутът избираше актьорите, които щяха да вземат участие. Индретт знаеше, че всички млади хора в селото днес щяха да си стоят по домовете, очаквайки на вратата им да се почука, което щеше да обяви избирането им да играят Снаер, Сумар или Фалла. Мислите й се отнесоха, когато си припомни онзи специален Средозимник в Раммр, когато тя бе избрана да играе Фалла, предвестничката на пролетта, роля, обикновено възлагана на млада жена. Раммр, столицата на Фирейнс, седалището на кралския двор, отбелязваше Средозимника не по-различно от останалата част на кралството. Ансула, най-висшестоящият от царедворците, бе почукал на бащината й врата и поставил деликатната Цветна маска в треперещите й млади ръце. Това бе голяма чест, за която и да е девойка, а лично за нея представляваше дори още по-голяма, тъй като не бе част от аристокрацията. Онази година Индретт бе представлявала цветето на кралския двор. Чест за най-представителната девица, както повеляваше традицията. Призив към плодородието. Така че Ансула бе избрал нея.

Ансула не бе знаел за баща й.

Онази нощ бе специална; тя наистина бе центърът на огромно празненство, в сравнение с което това в Лулеа просто бледнееше. Танцуване по мраморния под на Великата зала, упоително вино, комплименти от мнозина благородници, усмивка от самия крал, клюки и смях, красивото, изваяно лице на Търговеца от север… и невероятното, неочаквано усещане на влюбването. Дъхът й все още секваше, щом си припомнеше въпросната нощ.

Лийт поклати глава.

— Не съм забравил — отвърна сухо, — но какво мога да направя? Пък и няма особен шанс да бъда избран.

Докато си вземаше ботушите и връхната дреха, той се запита какво правеше. От всички възможни дни в годината, защо точно днес? От всички хора в Долината, защо точно него? Надникна през кепенците. Навън бе студено, но ясно и Лийт можа да види предателския слой лед, образувал се през нощта. Опасен ден да си навън.

Лийт забърза през тъмното село и пое по Западния път, внимателно тичайки по хрупкащата трева, вместо по заледения неравен път. Младежът усещаше студа да се надига от земята и да го щипе през кожите, вълнената шапка, ръкавиците с един пръст, и плъстените обувки. Потрепери и продължи напред. Бледа светлина се разливаше бавно от планините зад него, карайки хълмовете да сияят леко.

Пътят към фермата Стиббоурн се простираше през Суил Даун, на няколкостотин фута над Долината. В подобни моменти, когато Лийт се озоваваше насаме с тихата красота на Долината, обичаше да върви наперено по пътя като господар на света. Но днес, докато бързаше покрай потъмнелите храсталаци и отрупаните със сняг дървета, се чувстваше неспокоен. Забеляза леда и снега около себе си да придобиват розово сияние, забеляза обичайния изсипал се от боров клон сняг, вслушваше се в приглушеното бучене на многобройни звуци, които свежият утринен въздух донасяше до слуха му. Но тази утрин нищо от това не го развълнува.

На върха на първия хребет той се обърна и погледна на изток към Долината и роякът искрици на селото, близо до дъното. Макар слънцето все още да не се бе показало на хоризонта, червеникавият блясък на източното небе очертаваше острите контури на далечните бърда. Но за Лийт утрото не изглеждаше на място. Умишлено загърби разгърналата се сцена и продължи към фермата на Кърр.

Лийт достигна фермера на последния склон към къщата. При звука на задъханото дишане и хрускащия сняг старецът поспря, изръмжавайки неразбираем поздрав към момчето, когато то най-сетне се изравни с него. Без повече приказки, двамата поеха към постройките, където около двадесет дълговлакнести овце бяха запрени.

 

 

За облекчение на посрамения младеж, никой от приятелите му не видя странната гледка, която представляваха Кърр и Лийт, докато превеждаха стадо своенравни овце през средата на селото. Вероятно още спят, помисли си печално юношата. Суровата зима си имаше и предимства — беше прекалено студено за работа на открито, по-голямата част от която бе вършена през лятото. Това означаваше, поне за по-младите, че зимата бе време за почивка (с изключение на двата дни почистване у хауфута). Но с възмъжаването си Лийт откриваше, че от него се изискваха все повече задачи, като например работата за този сприхав дядка — и му оставаше все по-малко време, което да отделя за себе си. Също знаеше, че ако някога баща му се върнеше, щеше сериозно да се заеме да го обучава в занаят. Лийт не бе мислил особено за това. Не знаеше какво се изисква, за да бъдеш Търговец и не бе сигурен дали иска да узнае.

Заповедно изръмжаване изтръгна младежа от размислите му.

— Моля?

— Казах да ги отведеш наляво, момче — старецът използва патерицата си като указател и посочи към набразден път, който водеше до обсипана с дървета могила.

— Наляво? Но аз си мислех, че няма да… Така де, няма ли…

— Да? — в гласа се долавяше заплаха. Лийт усети, че е загазил. Пое си дълбоко дъх.

— Някой каза, че тази година нямало да дадеш овце за Средозимника.

— Нима? И къде мислеше, че отивахме, момче?

Лийт промърмори нещо в отговор. Изобщо не трябваше да разпитва стареца. Трябваше да си остане между завивките.

— Кой е казал, че няма да дам овце? Кой е казал? Бас държа, че са онези безполезни старчоци, дето, освен да плещят с езици като отлитащи лястовици, си нямат друга работа! — фермерът забиваше многократно бастуна си в земята, за да подчертае думите си. — Никой от тях не прояви достатъчно акъл да дойде да ме попита защо; и още по-добре за тях! И никой от тях не дойде да помогне! Ще ти кажа защо нямаше да доведа овцете. Защото никой не предложи да ми помогне да ги преведа! — старият човек изруга, сетне стовари страховит удар с пестника си по портата. — Аз и Тинеи сами сред снега! Изобщо не трябваше да я слушам. Вън на снега да ги изкарваме и сега тя е обратно на легло, повалена от треската. И хлапето на Манум ми помага да доведа овцете. Няма да получа никаква благодарност, ще видиш! Няколко любезни думи, или може би не толкова любезни, и обратно на работа, щастливи да видят гърба на оня досаден дърт фермер — той повдигна лице към Уоч Хил, най-високата точка в Северните покрайнини, няколко мили надясно от тях. — Не струват, не струват! Каквото и да казваш! — Той се взираше в гористия хълм, като че очакваше отговор от него.

Лийт поклати глава, в невъзможност да разбере значението на старческите думи.

Когато Кърр предаде овцете, получи формални благодарности и няколко остри погледа. Потупа Лийт по главата и пое обратно към пътя. Лийт гледаше подире му докато той не се изгуби, жалка фигурка, презиран прокуденик. Може би той самият щеше да изглежда така след тридесет години.

— Лийт! Лийт! — до ушите му достигна вик. Момчето рязко се обърна. Група от селски старейшини вървеше към него.

— Ще останеш доволен — каза дребен, рошавоглав човечец.

— Поздравления — рече друг, а трети сърдечно го потупа по гърба.

— Чу ли кой ще играе Фалла?

— Предполагам знаеш, че Ланка от Бруксайд ще бъде Снаер тази година?

— Ще ти трябват кокили, за да го изгониш!

— Опита ли вече маската?

Въпросите се сипеха едновременно.

Объркването по лицето на Лийт разясни ситуацията на мъжете.

— О — каза дребосъкът, Малос. — Мислехме…

— По-добре си иди вкъщи — каза благо друг. Беше Раут, член на селския съвет. — Трябва да се прибереш навреме. Хауфутът отиде до Бруксайд да каже на Ланка за падналата му се роля. Знаеш, че трябва да си у дома, за да получиш маската. Ако не си там, той ще даде маската на резервния избраник.

За момент Лийт остана вцепенен. Той беше Сумарът! Белязан за цял живот! Оценяваният високо централен образ в Пиесата на Средозимника!

— Отивай! Какво чакаш още? Бързо!

Лийт си плю на петите.

 

 

— Ето те! Надявах се да се прибереш по-рано! — Хал го поздрави развълнувано, когато брат му нахлу през вратата. — Чу ли? Хауфутът дойде тук малко след разсъмване, което означава само едно нещо!

— О — каза Лийт. Значи хауфутът вече се бе отбил. Разочарованието щеше да дойде впоследствие, сега все още не чувстваше нищо.

Хал прочете мислите по лицето на брат си.

— Не, не — добави, — ще се върне. Беше разочарован от липсата ти — той има високо мнение за теб, знаеш — и когато мама му каза, че помагаш на Кърр, той кимна и излезе. Но аз го наблюдавах през прозореца, ето, ела погледни, разхождаше се по пътя и те чакаше. Ей го, говори с Херца.

Лийт погледна. Видя дебелия водител да се обляга на бастуна си, слушайки старата жена. Представи си, че почти дочува гласа й.

— Излез и се позавърти навън. Той ще те забележи и ще дойде, сигурен съм.

Лийт излезе. След известно време, което му се стори цяла вечност, хауфутът погледна в неговата посока, след кратка борба съумя да се отскубне от бъбривката и бавно закрачи към дома му. Лийт бързо се шмугна вкъщи, с туптящо в гърдите облекчение.

— Радвам се, че те избраха — каза брат му. — Още година и щеше да бъдеш прекалено голям.

Лийт изучаваше лицето на брат си. Нямаше и следа от завист или неприязън. Хал искрено се радваше за по-малкия си брат. Сакатият Хал никога не бе избиран да играе Снаер или Сумар. Какви други неща никога нямаше да прави? Лийт не бе мислил за това. В какво друго нямаше да може да вземе участие? Можеше ли да се ожени? Можеше ли да ловува? Как щеше да работи?

На вратата се почука. Лийт забрави за брат си.

 

 

Средозимникът започна рано из северните земи. Лампа подир лампа светваше, дете подир дете сънливо се надигаше от леглото, семейство подир семейство търчеше да се облича, да храни и дои животни, да приготвя връхните одежди и ботушите, с които щяха да отидат до празненството. Малцината, които живееха във вътрешността, често пътуваха на големи разстояния за Средозимника; тези хора вече бяха на мястото на честване, възползвали се от периодите на затишие през последните седмици. Никой не си оставаше у дома, освен ако не беше болен или по някакъв друг начин възпрепятстван; северняците често поемаха иначе немислими рискове, за да бъдат с приятелите си на Средозимника. И всяка година имаше такива, които никога не се завръщаха вкъщи.

Далеч преди зазоряване обитателите на Долината започнаха да се събират във Фалтуейт Енд. Мъже и жени се суетяха под платнището, приготвяйки супа, докато децата си играеха на малки групички или тичаха около колоните. Най-накрая, когато слънцето положи началото на ново леденосиньо утро, децата сервираха питателния бульон на възрастните, като сетне не забравиха и себе си. Цялата група се премести на открито и посрещна живителната сила на слънцето, което започваше най-краткото си пътуване през годината. Студен вятър шибаше долината от север, мразът му правейки церемонията изпитание на вярата.

В трите часа между изгрева и зенита на слънцето, селяните приготвяха храната. От всеки се очакваше да вземе участие в рязането, подправянето, натъпкването, оскубването, наклаждането, готвенето и подредбата на масите. Неколцина от по-младите присъстващи, естествено, съумяваха да се отърват от работата и също така да останат незабелязани, докато останалите трябваше да бъдат надзиравани да не се замерят с храна или да се бият с тенджери и тигани. По някое време — но твърде късно, ако питаха стомасите им — настъпваше средата на деня и всички сядаха под платнището от двете страни на трите огромни маси, изправени пред море от всякаква храна, очакващи с нарастващо нетърпение водачът на Лулеа да обяви началото на пира.

Хауфутът се изправи да говори. Селяните се поуспокоиха, знаейки, че лидерът им ще им даде преднина в сравнение с останалите празнуващи в севера: виждаха, че самият той потрепва от нетърпение да атакува масата и знаеха, че и тази година речта му ще бъде милостиво кратка.

— Благодаря на всички за присъствието — започна той. — Събрали сме се тук в повратната точка на поредната година, с това пиршество като доказателство за всичко, дадено нам, всичко, за което сме работили. Нека се изправим и изразим признателността си — застъргаха столове и всички се изправиха на крака. — Благодарим — избумтя хауфутът.

— Благодарим — дойде бързо повтореното ехо, сетне още стържене и разместване, последвано от охотното дрънчене на трапезните оръжия и промърморените молби за подаване на определена храна. Хората бяха особено доволни. Дъртият куку Кърр в крайна сметка бе предоставил овнешко, а речта бе най-късата досега.

Селяните пяха, танцуваха, ядоха и пиха през целия следобед и част от вечерта. По това време на годината тъгите биваха забравяни и споровете бързо разрешавани, тъй като прекарването на цял ден в близост до някой враг не допринасяше особено за оценяването на празника. Средозимникът събираше заедно хора, които работеха един до друг всеки ден, както и фермери от хълмовете с ловци от граничещите с гората райони, които виждаха своите познати веднъж годишно. Стари приятелства биваха подновявани, нови биваха сключвани. Под навеса имаше няколко тихи ъгълчета, далеч от миризмата на храна и шума на музикантите. Около тях непрекъснато циркулираха малки групици, които си говореха, смееха се, плануваха, търгуваха или се ухажваха. Бе великолепна, стопляща сърцето гледка: облечени в празничните си дрехи селяни се наслаждаваха на компанията си.

Късно вечерта започна да вали лек снежец. По това време нещата вече бяха позабавили ход, по-голямата част от храната бе изядена и страните на тентата бяха затрупани с тела на подремващи. Готварските огньове бяха угаснали, но топлината на множеството бе достатъчна, за да прогони студа. Музикантите засвириха бавни, сантиментални северни балади и хората започнаха да танцуват в тържествената атмосфера. Все повече и повече се присъединяваха към тях, движейки се в тон с нежните слова на баладистите, които пееха за живота и смъртта на легендарните Първородни.

Наближи полунощ, зенитът на мрака и студа. Хауфутът, сега облечен в церемониална зелена роба, поръбена със злато, направи знак на менестрелите, които оставиха инструментите си. Селяните се струпаха по краищата на шатрата, разбуждайки спящите. Масите бяха преместени, за да се разчисти място в средата. Хауфутът пристъпи напред и вдигна ръце, готов да оповести началото на Пиесата.

За всеобща изненада, дребният стар фермер Кърр си проби път до разчистеното място, прекъсвайки водача, който се канеше да заговори.

— Не забравяме ли нещо? — запита той с тих, ала остър глас.

— Сядай, сядай! — изхриптя хауфутът с почервеняло лице. — Какви ги вършиш?

— Обичаят повелява най-старият мъж да говори преди започването на Пиесата — обяви изпитият фермер над разговорите в тълпата. — Помните, че Алда бе погребан миналата пролет. Сега аз съм най-възрастен и претендирам за правото си да уважа традицията.

Хауфутът понечи да отговори, но трябваше да изчака, докато женски глас, подозрително напомнящ този на Херца, бъде убеден от околните да замлъкне.

— Добре, но не се увличай. Не забравяй, че Пиесата трябва да е приключила в полунощ — водачът се оттегли, изразявайки гнева си с намръщване по посока на възрастния човек.

Старият фермер прочисти гърло, сетне заговори с ясен глас.

— Прекарахме много и добри години тук, в Лулеа. Много време измина, откакто за последно се занимавахме с истински проблеми. Е, имаше онуй момче от Вапнатак, дето палеше огньове в плевните, но най-лошото, което ни се случи, бе Чернозимата преди десет години. Посевите ги бива, времето… е, оцеляваме. Дори доста повече от просто оцеляване, съдейки по това, което виждам днес — той огледа тълпата, предизвиквайки някой да изрази несъгласие.

— Но нещо не е наред — изръмжа Кърр. — Станали сме самодоволни. Меки. Живуркаме си тук, като че бъдещето ни е осигурено, като че никакво зло нивга не ще ни докосне.

Той спря да си поеме дъх и всички ясно чуха рязък глас откъм задните редици:

— К’ви ги дрънка?

— Не зная дали мога да ви кажа какво не е наред с нас — каза искрено старецът. — Но просто помислете за миг. През по-голямата част от последните хиляда години хората са воювали. Мьолкбридж и Уиндрайз нагоре по Западния път са се хванали за гушите от поколения. Непрекъснати набези на фенните из крайбрежните земи на Искелфьорт. Нататък: Ланканга, крехък съюз от десет града, е обявил независимостта си от краля на Фирейнс. На няколкостотин левги от нас бушува война. Хора умират. Жени. Деца. Ала тук всичко е спокойно. Мислите ли, че сегашният мир ще се запази? Помислете си за случилото се преди хилядолетие. Брудуо е просто дума, с която се плашат невръстните деца, но може би един ден светът отново ще бъде заплашен от изток. Как ще бъдем готови за това? Ще ви кажа как. Няма да бъдем. Ще ни свари неподготвени, защото никой не слуша изкуфелите дъртаци, никой не слуша Часовоите. Не си мислете, че Лулеа ще остане недокосната от войната. Войната е лаком звяр, изискващ синовете и дъщерите ви. Виждал съм го. Имам усещането, че ще го видя отново. Сега приключих. Казах, каквото имаше да казвам. Нека стражникът надуе тромпета, когато види вразите да се приближават, иначе кръвта на людете ще тежи на неговата съвест. Не можете да кажете, че не сте били предупредени. Съвестта ми е чиста.

Разнеслият се при сядането му смях ясно се чуваше над жуженето на обърканите разговори.

— Бл-благодаря ти, Кърр — рече хауфутът. — Хубаво е да съживим Речта. Но сега е време за Пиесата.

Лийт си пое дълбок дъх. Леко му се гадеше, вероятно защото бе ял прекалено много, помисли си. Или може да е заради бъзовото вино. Време беше да се размърда. Двамата с Ланка, високо момче, което познаваше бегло, отидоха да вземат маските си. Нямаше и следа от момичето, което щеше да играе Фалла.

Нервността му не се отнасяше за забравянето на ролята. Всеки юноша в северните земи на Фирейнс, Плоня, Асгоуан или Сна Вацта можеше да го замести. Всяка година гледаха Пиесата с ясното съзнание, че един ден може и на тях да се наложи да играят една от ролите. Имаше два мъжки образа: Снаер, символът на дълбокия зимен сняг — и Сумар, разгарът на лятото, който трябваше да победи Снаер и да освободи третия образ. Този трети образ, Фалла, символът на пролетта, бе най-почитаният от трите и винаги бе изпълняван от жена. Побеждаването на Снаер и освобождаването на Фалла се бе превърнало в заплетена комбинация от спонтанна игра в рамките на ограничен във времето сюжет, установен от ежегодни повторения. Лийт бе гледал много интерпретации на Сумар и знаеше какво иска да направи.

Притесняваше се как щеше да се развие Пиесата. Много от по-суеверните селяни вярваха, че успешното изиграване на Пиесата като драматичен спектакъл щеше да донесе по-топло време. Някои казваха, че зле изиграна Пиеса би могла да забави пролетта със седмици и дори месеци. Хауфутът казваше, че това са небивалици, но Лийт си припомни чутото за годината, в която Снаер паднал и си счупил китката малко след началото на представлението. Снеготопенето не бе пристигнало три месеца след Средозимника онази година, Чернозимата от 1016 г. Игралото Снаер момче бе отишло да живее във Вапнатак. Лийт притеснено облиза устни, докато си мислеше за Ланка, който се очакваше да бъде тромав и по никакъв начин нямаше да помогне на лятото.

Двамата младежи се придвижиха до срещуположните краища на разчистеното пространство. Слънчевата маска на Лийт бе изработена от дъб, почистен, шлифован и боядисан в охра. Огромните очи бяха яркожълти, а устата бе застинала в яростно озъбване.

Снежната маска в другия край на тентата бе черна, изработена от бор и оцветена с катран, с малки цепки за очи и уста. Създаваше се впечатление на неумолимо могъщество и злина. Лийт бе прекарал много време в обмисляне какво би направил, ако носеше някоя от тези две маски.

Някъде от другия край Фалла пристъпи в разчистения кръг. Нейната маска бе различна от двете мъжки: вместо от солидно дърво, бе направена от крехки брезови клонки и елша, завързани заедно и направени да изглеждат като напъпили. В сравнение с тежестта на Снега и Лятото, Пролетната маска бе деликатна и чуплива. Бе отнела на майка му много време да я изработи. Лийт изучаваше маската, трябваше да включи този крехък образ в собствената си игра, ако искаше да я освободи от Снаер.

Тогава дъхът му секна, защото разпозна момичето зад маската. Ролята на Фалла бе изпълнявана от Стела.

Всичко се случи прекалено бързо, за да може Лийт да мисли. Всички негови планове се стопиха пред черното усещане, зародило се в стомаха му. Ланка в своята Снаер маска посегна тромаво да прегърне Фалла, сетне започна вдървено да се движи към нея. Тя запрехвръква наоколо с поредица от бързи движения, стрелвайки се в привидно произволни посоки из кръга, съумявайки винаги да стои извън обсега на черната фигура. Крехката Фалла се стрелна покрай високия Снаер, който се олюля и пропусна. Лийт забрави всякаква игра, главата му се изпразни от съдържание — не можеше нито да чувства, нито да мисли. В безумно отклонение от традиционната история, започна да кръжи около Снаер и Фалла още преди зимата да бе уловила пролетта. Посегна да сграбчи Стела, но тя се завъртя и му се изплъзна; изплъзване, поставило я право на пътя на черната зима. След миг високата фигура на момчето от Бруксайд я погълна, а Лийт запълзя по земята към другата страна на кръга. Тълпата лудо заликува. Залавянето на пролетта и унижението на лятото не можеха да бъдат изиграни по-добре.

Лийт се изправи на крака. Падането го бе накарало да се осъзнае. Невероятен късмет бе предотвратил провала. Започна бавно да заобикаля черната фигура и пленницата. Образът му не бе достатъчно силен, за да изтръгне Фалла със сила от ръцете на могъщия Снаер, така че трябваше да използва хитрост. Обикновено това бе изпълнявано с просто промъкване и грабване, докато снежната фигура се преструваше, че не гледа. Лийт се замисли. Как да засенчи този Снаер? След унизителното си падане, обикновена победа нямаше да е достатъчна.

Успя да достигне ръба на кръга непосредствено зад Снаер, без да бъде забелязан. Лийт не беше сигурен дали това беше проява на добро актьорско майсторство от страна на високата фигура — или младежът действително не виждаше маскирания Сумар, но тесните очи на черната маска не бяха направили опит да последват движението му. Стела очакваше традиционния край на Пиесата и започна нежно да се измъква от хватката на Снаер. Лийт пристъпи към нея, но вместо да я отскубне, се хвърли на земята пред високата зимна фигура.

Селяните ахнаха. Сумарът се бе проснал по лице в прахта и с протегнати ръце молеше за освобождаването на Фалла.

Това действие определено свари Снаер неподготвен, тъй като няколко мига не последва никакъв отговор. Лийт лежеше проснат на земята, надявайки се черният младок да реагира по начина, който очакваше. Снаер бавно повдигна обут в черен ботуш крак и стъпи на врата на Лийт, изкрещявайки триумфално. Унижението на Сумар бе пълно.

Но това бе действието, на което Лийт разчиташе. Ръката му се стрелна, грабна другия крак на Снаер и го дръпна рязко към себе си. Едрата фигура се олюля, сетне падна по гръб, разпръсквайки група селяни и стоварвайки се върху платнището. Напрегнатата Фалла се бе отскубнала веднага, щом усети високото момче да губи равновесие, за да не падне заедно с него. Лийт нежно я хвана с дясната си ръка и пристъпи към опитващия се да се изправи Снаер. Сумар стъпи върху врата на повалената фигура и с жест подкани Фалла да стори същото. Пролетта и лятото се бяха обединили в напълно неочакван начин да надвият зимата.

Лийт прочисти гърло, сетне извика ритуалните слова:

— Зима чезне, нова година иде!

За момент бе тихо, сетне платнището изригна, обитателите на Долината ликуваха и ръкопляскаха одобрително.

 

 

Лийт бе зашеметен, докато двамата със Стела се намериха заобиколени със селяни. Дори Ланка бе аплодиран, когато се изправи на крака, печално потърквайки одраните си лакти. Лийт дочу гръмливия глас на хауфута:

— Ако не бях се уверил лично, че тези тримата са били разделени, щях да се закълна, че са уредили цялата работа.

— Отклоняваше се от историята, момче — изхриптя познат глас до него. Напук на резките си думи, дори Кърр изглеждаше доволен. Всеки изразяваше одобрението си.

Лийт и Стела свалиха маските и се вгледаха един в друг. В погледа й имаше оттенък на смях, сякаш бе знаела какво се бе опитвал да направи и го смяташе за глупаво. И двамата знаеха, че тя бе тази, която бе го спасила от посрамване и бе заслужила хвалебствията на тълпата. Костваше му усилие да овладее гласа си.

— Благодаря ти — каза той. Това бяха първите казани от него към нея думи от деня преди месеци, когато я бе поканил да се разходят край езерото. Тя кимна и се извърна. Погледът, който му хвърли, можеше да означава всичко.

Младежът бавно отиде до ъгъла, където седяха близките му. При тях имаше и трета фигура, обвита в наметало с вдигната качулка, потънала в дълбок разговор с майка му. Раменете трябваше да му подскажат, но не го сториха. Той се приближи, очаквайки още от комплиментите, които му бяха завъртели главата, но вместо това Индретт му направи знак да седне при тях в тъмния ъгъл на огромната шатра; и друг, с който го призова към мълчание, когато понечи да заговори.

Фигурата в плаща се обърна към него и за миг свали качулката си. За момент Лийт можеше да мисли единствено за фигурка от брезова кора, сетне нададе приглушен вик.

Баща му.

Глава 3
Фалта и Брудуо

— Нито дума! — просъска майка му. — Ела, отиваме си у дома. Ще чуеш всичко по пътя.

Измъкнаха се от палатката през странична цепка и се намериха сред лек снежец.

— Палтото ми остана вътре — възкликна Лийт.

— Ще го вземеш утре — каза майка му. — Сега трябва да се приберем.

Качулатата фигура вървеше до Лийт, поставила ръка на рамото му.

— Как се справяше, синко?

— Всичко е наред — отговорът не означаваше нищо, не се бе чувствал добре, но какво друго можеше да каже? Как да обясни на баща си чувства, с който самият Лийт не беше наясно?

Бавно вървяха надолу по могилата и откриха пъртината към главния път. Манум пренебрегна пътеката и ги поведе по пряк път през полетата.

— Не може да използваме пътищата. Не мога да си позволя да бъда видян от други прибиращи се — прошепна той. — Трябва да побързаме.

— Защо да не може да бъдеш видян? Защо трябваше да напускаме шатрата? — запита Лийт, объркан.

— Не искам никой да узнае, че съм се върнал. Вкъщи ще обясня — изпълнен с напрежение, гласът му никога не бе звучал толкова уморено.

Снегът вече валеше малко по-силно. Ароматът му се носеше из въздуха, свежа миризма, не асоциираната с обилен снеговалеж влажнота. Хладната луна стоеше ниско на хоризонта пред тях, пълнотата й прикривана от преминаващи облаци. Слабо отразеният отблясък на снега предоставяше достатъчно светлина, за да може малката група да открива пътя си през полята и ниските каменни огради на селото.

Манум изръмжа, докато се прехвърляше през последната ограда.

— Ти си ранен! — проплака Индретт.

— Ммм. Преди няколко дни. Нищо, което малко почивка не може да излекува. Не че се очертава такава. — Той потри десния си крак зад коляното. — Студът не му се отразява добре. Не осъзнаваш колко е студено тук, докато не напуснеш.

— Тогава ми напомни да попътувам някой ден — отвърна Индретт.

— Почти стигнахме — нежно каза Хал.

 

 

Седяха край слабия огън и за известно време се вглеждаха един в друг. Лийт изследваше очертаното, угрижено лице на баща си в проблясващата светлина на пламъците; лицето, липсващо от брезовата фигурка.

Накрая Хал наруши тишината.

— Ще ми позволиш ли да погледна крака ти?

— По-късно — бе отговорът.

— Какво му се случи? — запита Лийт.

— Преследваха ме — Манум въздъхна изтощено. — През по-голямата част от годината бях преследван от място на място във Фалта и Брудуо. Понякога си мислех, че съм се отскубнал, но те винаги се появяваха отново. Преди около седмица скъсиха разстоянието между нас, докато пресичах границата на Фирейнс. Пуснах коня си на брега на Фоннделва, а аз преплувах реката и хвърлих туниката си в нея. Затичах да се скрия между дърветата, но се препънах в заешка дупка и си нараних коляното — изсмя се кратко. — Вероятно това спаси живота ми. Те излязоха от гората точно след падането ми. Видях ги да спорят минута или две, сетне пришпориха конете си и поеха след животното ми.

— Кои бяха тези, които те преследваха? — Индретт запита съпруга си.

Манум въздъхна:

— Трябва да разкажа цялата история. Проблемът е, че не разполагаме с време. Вижте — настойчиво рече умореният мъж, — трябва да се махнем оттук. Това място вече не е безопасно. Вероятно отсега нататък около мен изобщо няма да е безопасно.

— Да се махнем? — чу се хор от гласове.

— Да. Няма да спрат да ме търсят и със сигурност ще ме открият, ако остана тук. Всъщност те вероятно вече знаят къде приблизително живея, но ще им отнеме известно време да догонят коня ми. Поне няколко дни би трябвало да съм в безопасност.

— Да напуснем Лулеа? — запита тихо жена му.

— Може би дори Фирейнс. Може да успеем да се установим в Уиндрайз или в някое от селцата далеч на север, но ми се струва, че най-спокойни бихме били в страна като Плоня или дори Трейка.

На Лийт му се зави свят. Да се махнат? Умът му все още се рееше из голямата шатра във Фалтуейт Енд, наслаждавайки се на комплиментите на тълпата, наблюдавайки как Стела арогантно обхожда семейство подир семейство, а майка й Херца сияе на заден план. Да напуснат Лулеа? Не можеше да напусне. Не и когато хората най-сетне бяха започнали да му обръщат внимание.

— Търговците винаги поемат на път — казваше баща му. — Просто съм решил този път да взема и семейството си. В крайна сметка, нямало ме е близо две години.

— Никога няма да разберат такова бързо напускане — отвърна Индретт. — Ще се разчуе из окръга. Ако преследвачите ти те последват тук, със сигурност ще намерят стотина, готови да ги напътстват водачи.

— Няма време да се сбогуваме със селото. Дори мисля, че би било опасно, ако селяните знаеха. Би било опасно така или иначе за всеки, останал тук, но за това нищо не мога да сторя. Вероятно можеш да си вземеш сбогом с неколцина доверени приятели — такива, за които си убедена, че ще си държат устите затворени поне за малко; докато аз ви чакам на Северния път. Разчуването на историята е неизбежно, но по това време ще сме се отдалечили значително. Няма да ни открият.

Индретт погледна настойчиво съпруга си.

— Но защо изобщо да напускаме? Защо не разкажеш на селото какво се е случило? Те ще дадат хубав урок на онези странници. А ако трябва, мъжете от Вапнатак може също да се притекат на помощ. След като прокудим преследвачите, ще заживеем спокойно — надеждата в гласа й не можеше да бъде сбъркана.

— Не разбираш. Казвам ти, трябва да се махнем! Не просто заради самите нас, но и защото селото е застрашено. Не познаваш онези хора. Те са безпощадни, безмилостни. Ще убият всеки, изпречил се на пътя им. Във Вапнатак няма достатъчно мъже, които да ги спрат. Ако не бяхме толкова уморени, бих настоявал да тръгнем още тази нощ.

— Колко на брой са преследвачите ти? — запита Хал.

— Четирима.

— Само четирима! — Индретт изглеждаше объркана. — Какво биха могли да сторят четирима срещу една стотица?

— Да ги убият с лекота — каза мрачно високият мъж. — Или да ги убият бавно, или както си решат. Виждал съм ги да го правят. Тези четиримата биха могли да се изправят срещу цял град. Ще минат през селото и няма да пощадят никого, ако сметнат, че това ще ги доближи до мен. Не ми отне една година да се върна, защото съм си загубил пътя. Не, опитах се да ги отведа където и да било, само не и тук. Ала не съумях да се отскубна и ето ме сред вас. И трябва да кажа, че колкото по-скоро напуснем това село, толкова по-добре ще се почувствам.

— Кои са тези четирима преследвачи? — запита Лийт.

— Брудуонски воини, Махди Дащ. Или казано на нашия език, Сърцето на пустинята. Нам са по-познати под фалтанското си име: Повелителите на страха. Преди хилядолетие Махди били сред авангарда на Брудуонските армии, завладели Фалта. Те са тайно общество, нещо като посветено на насилието братство. Обикновените брудуонци се ужасяват от тях.

— Манум — Индретт запита разтревожено, — какво те прави тъй важен, че четирима убийци да те преследват из севера в продължение на година? Какво искат от теб? Ако притежаваш нещо желано от тях, защо просто не им го дадеш?

— Защото това, което имам, онова, което те искат, се намира в главата ми. Не би имало полза да им го дам, ще ме убият тъй или иначе. Знанието ме прави опасен и те ме искат мъртъв преди да съм имал възможността да го споделя с друг. Помниш, че бях пратен на мисия в Брудуо от кралския фирейнски двор. Изглежда някакви слухове достигнали до ушите на краля, слухове за възраждането на брудуонската сила. Той искаше да бъдат разследвани и прати да ме повикат. В старческото си слабоумие бе забравил, че вече не съм Търговец и съм се преместил на север, за да започна нов живот с бижуто на короната му — той се усмихна на Индретт, но тя не отговори. — Спомняш си деня, когато пратениците не желаеха да ме изслушат. Помниш как се почувствах. Изглеждаше като някаква съшита с бели конци история, изфабрикувана да ме прати на сигурна смърт въз основата на някаква нищожна ревност от двора и подписана от изкуфелия крал. Само че не се оказа подобна история — каза Манум, снижавайки глас. — Слуховете са истина. Брудуо се готви за война. Това ми знание е достатъчна причина преследвачите ми да искат смъртта ми. Но аз зная дори повече, много повече; повече и от самите гонители. Това знание трябва да бъде предадено на краля. Макар че какво ли ще направи с него… — Търговецът поклати глава.

— Старият крал е мъртъв, Манум. Умря преди месец. Принцът още не е достатъчно възрастен, за да се качи на трона и Уисула пое регентството.

Манум поразен се взираше в жена си.

— Уисула? Как са могли? — той изпусна дълга въздишка. — Уисула! Най-възвишени! Това променя всичко.

Хал се изправи и доближи осиновителя си.

— Какво откри в Брудуо? Каквото и да е, страдал си заради него. Кажи ни. Сподели тежестта.

Дълго време Търговецът търсеше точните думи; и когато най-сетне ги откри, те се отрониха от устните му в тих, премерен, безизразен глас, който Лийт с мъка дочуваше дори в тихата нощ на Средозимника.

— Разказваните край камините истории са истина. Брудуо е древният враг. Все още трябва да си повтарям това. Бях там в продължение на година, живях сред хора като нас. Бащи и майки, обичащи своите синове и дъщери. Съседи, които вършат мили неща едни за други. Села, градове и дори цели страни, противопоставящи се на злината, която Рушителят се опитва да им наложи. Добри люде, свестни люде, попаднали на неправилното място в неправилното време. Те са наш враг не защото са зли, а защото под тези добри хора е запален огън, който ще ги изпрати към зелените поля на Фалта. Кафявокачулатите орди ще се завърнат, заедно с убийците Махди, като и — рано или късно — самият Рушител.

Казваха ми — както и на вас — че прословутата Инвазия от изтока преди хилядолетие не би могла да се случи отново. Спомням си баща ми да ме учи как хиляда години мир свидетелствали, че Брудуо никога няма да разреши вътрешните си проблеми и да се обедини в нахлуване във Фалта. Как трябвало да се притесняваме единствено от алчността и гордостта на нищожните фалтански крале и лордове, както и дали следващата зима ще бъде люта; като второто било много по-важно от първото. Но баща ми грешеше.

Прекалено самодоволни станахме, ние, живеещите в западния кът на света провинциалисти. Дордето се занимаваме с проблеми от типа на това кой ще организира следващия Средолетен фестивал, Брудуо събира могъща армия, която ще бъде насочена в сърцето на Фалта. И аз съм единственият лоялен фалтанец, който знае за плановете им.

Отпътувах до Брудуо разгневен, с твърдото убеждение в безсмислеността на мисията си. „Проучи земята, прецени доколко Брудуо представлява заплаха за мира във Фалта и докладвай на краля.“ Нямаше много надежда някога да приключа подобна задача. Можеше да обхождам земята с години, без да попадна на доказателства, но това не доказваше отсъствието им. Брудуо е толкова обширна земя, простираща се от леда, през джунглата, та до пустинята, а пътищата, по които фалтански Търговец може да върви законно, са малко. Въпреки всичко, чувствах се относително спокоен, защото независимо колко древна бе омразата, хората трябва да живеят и от Търговците има нужда. Докато пътувах из обширните земи на Биринжх, усещах, че съм зорко наблюдаван. Очаквах това, но стига да внимавах, не очаквах опасности.

Бях внимателен, ала не достатъчно. Няколко невинни въпроса в няколко забутани селца, които никой не можеше да свърже с мен — или поне така си мислех. Някому било ли е предлагано да постъпи в армията? Произвеждаха ли се по-продаваеми оръжия? Нуждаеше ли се брудуонската армия от фалтански провизии? Такъв тип питания. Внимавах да не разговарям с такива, които можеха да бъдат част от брудуонската шпионска мрежа.

Тогава една късна вечер на вратата ми се почука и — Търговец или не — бях отведен във влажна дървена хижа. Трима мъже, служители на Повелителите на страха, ме разпитваха на смени. Каква е мисията ми? Кой е моят сюзерен? Смятам, че отговорите на тези въпроси вече им бяха известни, защото се отнасяха нежно по брудуонските стандарти. Когато не им казах, вързаха ръцете ми зад гърба. Отново ми задаваха въпроси и когато отговарях, правеха разни неща с ръцете ми. Не можех да видя какво правят; усещането ме побъркваше. Изглежда нямаше значение дали давам хубав отговор или просто мълвя нечленоразделна реч; те прогаряха или пробиваха, или притискаха ръцете ми и ме запитваха отново. За щастие не си спомням много. Просто болка. Не зная какво съм им казал.

Огънят проблесна в пещта, когато Хал постави нова цепеница на решетката.

— Свестих се в дървена кутия с три малки дупки за проветряване. Бях отведен на дълго пътешествие — вероятно три или четири седмици, загубих представа за времето — и бях пускан веднъж дневно, за да облекча нуждите си. Храна и вода ми даваха, колкото да не умра. Хленчех от болка от спазмите в ръцете и краката. Беше по-лошо от бой с пръчки. Мисля, че се опитваха да ме пречупят, подготвяха ме за онова, което предстоеше.

Зная, че прекарах последните два дни от пътуването си по море. Нямах представа къде ме отвеждат. Но когато най-накрая бях освободен от тесния затвор, се намерих на остров Андратан.

Тишината около тях се задълбочи при изричането на това име, като че бе призована черна магия. Падащият навън сняг задушаваше всеки потенциален звук, вътре четиримата стояха абсолютно неподвижни. Име на власт, име на страх. Андратан.

Андратан? Лийт невярващо поклати глава. Андратан бе легендарният островен дом на Рушителя, леговището на древния Враг на Фалта, Жестокият, опитомителят на синия огън. От Андратан той щеше да се появи като тлъст черен паяк, който да впримчи безгрижните, мързеливите, непокорните — и да се храни с душите им… Не, това бяха просто приказки, които трябваше да бъдат повтаряни в тъмното, великолепен ужас, който да бъде оценен по достойнство, докато семействата седяха на сигурно място край огъня.

Но беше ли Рушителят действително просто приказка? Лийт се опита да си припомни ученията на хауфута. В Домаз Скреуд, Свитъкът на гибелта, бе записано, че Рушителят бил назован Каннуор при раждането си, един от Първородните, роден в зората на историята. Като всички Първородни, Каннуор бил отгледан в града Дона Михст, прекрасният град в Долината на младостта. Подобно тям, на Каннуор било предоставено проникновено знание и контакт с Най-възвишения, който дал на Първородните Огъня на живота, с което ги отделил от животните, за да Му служат. Подобно тям, дарът на Каннуор и съдбата му били да не умре, но да бъде преобразен, да изчезне от Долината на младостта, за да се присъедини към Най-възвишения. Но за разлика от останалите Първородни, Каннуор отрекъл дара, търсейки вместо това безсмъртие на земята и контрол над собствената си съдба. Използвал знанията си относно Пътя на огъня — Фуирфад — за себичните си интереси. В крайна сметка плановете му довели до разцепване сред Първородните, бунтове срещу Най-възвишения и кръвопролития пред Фонтанния камък в центъра на Дона Михст.

Свитъкът на гибелта разказваше как Най-възвишеният наказал Първородните за пролятата кръв, като ги прогонил от града си и ги разпръснал из Фалта. Сетне покрил Долината с потоп, с което унищожил славата й и изоставената земя била преименувана на Даурия — Потопената земя. Каннуор бил жестоко наказан. Връз него било положено проклятието на безсмъртието и той никога нямало да бъде преведен до присъствието на Най-възвишения. Бил преименуван на Рушителя и прокуден от запада. От своя остров сред източното море, казваха легендите, Рушителят неспирно крои отмъщение срещу Най-възвишения и фалтанците, преки наследници на Първородните.

Легенди, напомни си Лийт. Просто легенди.

Манум си пое дълбок дъх, сетне продължи бавно, сякаш не искаше думите да напуснат устните му.

— Известен брой дни бях затворен в тъмница някъде под островната крепост. Споделях килия с обикновени брудуонци, предимно свестни хора като нас, притесняващи се какво ще се случи със семействата им в тяхно отсъствие. Никой не таеше надежда за бягство. Престъпленията им — той заекна за миг — обикновено се състояха в задаването на прекалено много въпроси. Заради което те трябваше да умрат, ала не моментално. Не и докато не предадяха всички останали свои познати, споделящи мислите им.

Думите се отронваха дори още по-бавно, колебливо, сякаш Търговецът диреше сила да продължи пред лицето на спомените.

— Всички килии гледаха към брудуонска стая за мъчения. Дано Най-възвишеният ви запази нивга да не виждате такава. Ден и нощ бяхме принудени да гледаме как отвеждат мъже и жени от килиите им и ги разпитват. Стражи в червени роби задаваха същите въпроси отново и отново, понякога записвайки отговорите, но през повечето време дори не си правеха труда да слушат, дори и когато биваха умолявани. Инквизиторите се състезаваха един с друг. Най-силният писък. Най-дългият — тези тъмничари не бяха хора. Те… те имаха кучета, обучени да… да… о, Най-възвишени, видях го. Видях го! Чувствах се тъй засрамен, сякаш аз бях един от стражите, сякаш аз дърпах лоста, пусках псетата и ги насърчавах. Сякаш аз бях отговорен.

Лицето на Манум изглеждаше изпито и дребно в светлината на огъня и точно когато Лийт възнамеряваше да иде при баща си, за да му предложи утеха, Хал протегна здравата си ръка и я отпусна върху треперещите рамене на Търговеца. Лийт остана на мястото си.

— Най-накрая вратата ми се отвори и бях отведен покрай нетърпеливите кучета и разпънатите фигури, и нажежените въглища, нагоре по виещо се стълбище и оставен на студения каменен под в неосветена стая.

В стаята имаше глас, който ми задаваше разни въпроси. Силата му ме притисна към пода и разтвори ума ми като обелена от фиданка кора. Той… искаше да знае неща. Не си спомням всичко. Имаше власт и авторитет зад този глас, огромна злост, но също и огромна умора. Въпросите приличаха на разсичащи ума ми ножове, разпарящи спомените ми, издялвайки до сърцевината ми, търсейки съществуването на непритежавана от мен тайна. Беше агония. Не можех да се съпротивлявам. Дори не можех да формулирам желанието за съпротива. Чувствах единствено болка и знаех, че болката щеше да бъде единственото ми бъдеще.

Гласът знаеше всичко за мисията ми. Знаеше името на краля и страната ми. Подигравателно ми съобщи, че непобедима армия се подготвя да заличи Фалта от лицето на света. Разкри пред мен обширен план, такъв, в който отсъстваха пропуски. В този план мощта на черната магия и силата на хората бяха украсени с измяна и предателство. Име след име произнасяше той, имена на мъже и жени на могъщи постове, готови да предадат Фалта в брудуонски ръце. Въздухът бе напоен със смях, със злорадство. Бе ми предложено място в този план — ако дадях кръвна клетва да търся „Десницата“. Гласът винаги се връщаше към това. Какво съм знаел за Десницата? Отново и отново разпитваше, като че можех да скрия нещо от него. Накрая се отказа, отвратен. Моментът, в който ме освободи, бе най-сладкият миг в живота ми.

Бях изведен от стаята и отведен обратно в стаята за мъчения. Тогава… не си спомням. Не си спомням. Чернота, болка, заплахи, подигравки — после дойдох на себе си в друга стая, където надвесен над мен мъж се грижеше за раните ми.

Тук Манум прекъсна разказа си, отметна плаща и разкопча туниката си. Извърна се и семейството му можа да види куп гневни белези по гърба му. Индретт извика, а Хал проплака тихо. Умът на Лийт бе застинал като в стазис и той не можа да реагира.

Търговецът придърпа обратно наметката си.

— Белезите все още ме наболяват; не мога да спя по гръб. Извадих късмет, защото избягах преди запознанството си с много от инструментите, които бяха подготвили за мен.

Случайно, брудуонски Търговец, с когото се бях сприятелил по-рано по време на пътуването си, бе имал работа на Андратан. По-късно той ми каза, че ухажвал дъщерята на временно назначен на острова войник. На път за тайна среща с любимата, попаднал на килията ми. Така и не ми каза как е успял да получи достъп до охраняваната тъмница, но подозирам, че любимата му е работела като прислужница някъде из централната кула. По какъвто и начин да се бе озовал вътре, каза, че ме видял да лежа неподвижно на каменния под в празна стая. Незабавно забравил любимата си и се заел да се грижи за раните ми.

Мина много време, преди да мога да се изправям без чужда помощ, но Търговецът никога не се отделяше от мен — с изключение на моментите, когато отиваше да ми донесе хляб и овесена каша. Щом можех отново да ходя, той ме отведе в друга стая, подобна на първата, само че подът тук бе покрит със слама. Никой освен Ванио, моят комерчески приятел, не влизаше в стаята. Тялото ми се възстанови бързо, но трябваше да изминат дни, преди умът ми отново да се избистри и да мога да водя нормален разговор.

Оказа се, че моят приятел е в съзаклятие с някои от пазачите, защото ми каза, че смъртта ми била докладвана на Господарите, както ги нарече. Описа ми как подкупил пазачите, за да не ме открият. Тогава бях уморен и не се чудех защо той непрекъснато ми повтаряше това, като подчертаваше своята роля в отърваването ми от смъртта.

— Ти ще си първият, измъкнал се от тези стени на незавръщането — казваше ми той.

— Как бих могъл да ти се отблагодаря? — питах го аз.

Тогава той щеше да ме изгледа многозначително и да отвърне:

— Ще измислиш начин.

Една късна нощ Ванио ме изведе от стаята и ме поведе покрай спящи стражи и такива, които не спяха, но се правеха, че гледат настрани. Беше дълго, бавно изкачване, все нагоре, избягвайки места, където парите на приятеля ми не бяха достигнали, приключило внезапно, когато се озовахме извън крепостта, тичащи по гол склон към морето. Този момент се е запечатал в съзнанието ми. Отново на белия свят, под лунното небе, над разбиващите се в брега вълни, а в далечината злокобният силует на крепостта се издигаше над крепостния вал връз висок оголен хълм. Докато гледах това омразно място, спомените от преживяното зад стените му сякаш се стопиха в забравен сън. Ако не бяха носените от мен белези, щях да бъда сигурен, че съм сънувал.

Извлякохме малка плоскодънна лодка от скривалището й под едни скали и я пуснахме в морето. Ванио загреба към тъмния силует на голям закотвен кораб. По всяко друго време гледката на брудуонски галеон щеше да ме изпълни с отврата, но сега усещах единствено радост. Прилепихме се до борда и приятелят ми изсвири. Бяхме допуснати да се качим и член на екипажа ме скри под палубата — Манум се изсмя мрачно. — Него не трябваше да подкупваме. Изглежда дори в Брудуо никой не беше особено доволен от случващото се на онзи остров. Докато с Ванио се сбогувахме, той ме увери, че сме щели отново да се срещнем.

Корабът отплува на следващия ден и в крайна сметка спуснахме котва в град на име Малаю. Там бях оставен сам на себе си, без приятел, храна, транспорт и покрив над главата си, разчитащ единствено на търговските си умения. Знаех, че ако бъдех видян от някой, знаещ за ареста ми, щяха да започнат да ме издирват, защото аз представлявах потенциалния провал на внимателно подготвяните брудуонски планове. Макар това да изглеждаше малко вероятно, все пак реших да се прикривам. Ала знаех също, че не бива да губя нито миг. Трябваше да се върна в кралския двор на Фирейнс, да предупредя за надвисналата опасност.

Внимателно се отправих към село, високо в крайбрежните планини на юг. Бях убеден, че там няма да бъда разпознат и очаквах преследването, ако такова изобщо започнеше, да се съсредоточи върху преките базиргянски пътища на запад. Трябваше ми убежище, за да се възстановя напълно; възнамерявах да използвам това време, за да проуча до каква степен са стигнали приготовленията за война.

Горе във високите, безснежни планини живеят хора, които се опитват да запазят независимостта си. Ала след като поживях с тях няколко седмици осъзнах, че голяма част от синовете им били взети в армията. Цялото село произвеждаше оръжия — за употреба в местен конфликт, увериха ме те — за което Търговците от низините им плащаха богато. Вземайки ме за варварин от северните части на Брудуо, с които в момента поддържаха мир, те бяха открити и честни с мен, тъй че вероятно са вярвали в думите си. Никой от тях не бе и чувал за Фалта, но изглежда местните учители и държавни служители неотдавна бяха започнали да ги предупреждават за „далечен враг“ заплашващ дори тази планинска провинция. Слушах едно от тези служебни лица да сипе хули по адрес на този неназован противник и предположих, че протича сериозно набиране. Вече бях научил всичко, което тези добри хора можеха да ми кажат, и се готвех да поема към дома.

Манум се вгледа в шокираните, невярващи очи на семейството си.

— Армиите на Брудуо ще се подготвят за известно време. Дори и да приключат подготовката си до края на годината, пълководците им трябва да определят най-добрия път за подобен дълъг поход. Очевидно ще нападнат Фалта през Просеката, точно както са сторили преди хиляда години, но достигането й може да се окаже проблем. Никой не би оставил подобна огромна и изгладняла армия да мине през земите му; на брудуонските воини може да се наложи да се бият още преди да достигнат Фалта. Така че ще мине поне година, ако не и повече, преди източната армия да застане на прага на запада. Но колко време ще ни отнеме да се приготвим на свой ред?

В деня преди да замина, Търговецът Ванио неочаквано се появи в селото. Каза ми, че уредил да бъда следен от момента, в който съм напуснал кораба в Малаю. Напомни ми за всичко, което бе сторил за мен и посочи как грижите за мен му коствали време и евентуални загуби. Тогава поиска дял от огромното богатство, което съм носел със себе си от Фалта. Бях благодарен за всичко сторено от него и му казах, че с радост бих му дал всичко, с което можех да се разделя, но че богатство няма.

— Лъжеш! — просъска през зъби той. — Всички села на север говореха за богатството ти.

Спорих с него.

— Наложително прикритие. Преструвах се на богат, за да мога да получа информация от селяните — казах аз. — Наистина, притежавам съвсем малко.

Не можех да го убедя и той си отиде разгневен. Скоро се завърна, водейки със себе си две фигури в сиви плащове. Махди Дащ, Пвелителите на страха. Докато те се приближаваха към къщата, в която бях отседнал, аз избягах през задния прозорец. Откраднах кон — най-дребното ми престъпление, ала само по себе си наказуемо със смърт — и поставих началото на дългото пътуване към Фалта и дома.

То бе изпълнено с приключения, тъй като не можех да си позволя да използвам главните търговски пътища. Предположих, че Ванио ме е предал на властите и силно желаех да избегна пореден разпит в Андратан. Два пъти се загубих — веднъж в обширните степи на Канабар и още веднъж в търсене на притоците на Алениус. Но много преди да достигна границите на западните земи осъзнах, че ме преследват. Четирима брудуонски воини, дегизирани като Търговци, яздеха подире ми, разпитвайки за мен из селата и следвайки ме по пътя. Използвах всяка известна ми уловка, за да ги подведа — и понякога си мислех, че съм успял — но някак те винаги съумяваха отново да ме открият.

Веднъж преминал Просеката и озовал се във Фалта, бях убеден, че превъзхождащото ми познанство на терена ще ми позволи да се отърва от нежеланите гонители, ала още веднъж се лъжех. Поех по неизползвания Път на източния бряг и следвах Алениус към Пискасия, а преследвачите вървяха подире ми. Дори през непроходимите пътища на Уодранианските планини не изоставаха на повече от ден. Залагах им капани; избегнаха ги до един. Накрая, във Фавония, спрях в малко селце и размених всичките си принадлежности за свеж кон, надявайки се, че мога да ги изпреваря. Ужасна грешка. Докато ги наблюдавах измежду дърветата, четиримата опустошиха селото и взеха четири нови коня. Гледах нечовешките неща, които причиниха на обитателите, в диренето на знания за мен. Бих се предал, за да прекратя тези ужасни сцени — и все пак оставих овъгленото село и продължих напред, знаейки, че само притежаваната от мен информация можеше да предотврати случването на подобно нещо във всяко фалтанско село.

Търговецът замлъкна, за да прокара мазолестите си ръце по лицето си.

— Толкова много болка, толкова много страдание! — изтощено каза той. — Бил съм свидетел на толкова много ужаси, а никога не бях в състояние да се намеся. В мрачните си дни започнах да вярвам, че сме безсилни срещу съгласуваното зло.

Той въздъхна дълбоко.

— Използвайки малко известен път през Фавония, успях да спечеля достатъчно време, за да изложа случая си пред краля на тази страна. Името му не бе сред останалите в ума ми като предатели, но не бях преценил предателството на служителите му. Не можел да ме види, бе ми казано. Това ме забави, а войници се опитаха да попречат на отпътуването ми. Там преследвачите стопиха преднината ми и едва не ме заловиха. Като че някой на кралска служба ме бе предал в ръцете им; припомних си подигравките на гласа от Андратан. Успях да избягам на косъм.

Сетне те бяха недалеч от мен, избутвайки ме от градовете и притискайки ме все по на север. На границата на Фирейнс изиграх последния си трик, както ви казах, който ми костваше коня. Обмислях идеята да пътувам до Раммр, но думите ви за смъртта на краля ме карат да се убедя в правотата на избора си да дойда тук. Слушайте добре! Ужасна опасност ми диша във врата, трябва да се махнем бързо. Трябва да се скрием в друга земя, където да открия могъщ съюзник или да съставя някакъв план, чрез който да уведомим фалтанци за надвисналата опасност. Проваля ли се, във Фалта няма да останат места за криене. Брудуо е имал хиляда години на разположение, в които да проучи грешките от предишната Инвазия. Хиляди и хиляди от тях се задават, въоръжени със стомана и какво ли още не. Ако успеят да завладеят Фалта, никога не ще бъдат изгонени.

 

 

В настъпилата след разказа тишина Лийт можа да чуе надигащ се бриз, разклатил клоните навън. Светът изглеждаше мирен, в контраст с разказаното току-що от баща му. За известно време никой не продума, сетне Хал се изправи и докуца до баща си.

— Колко време не си спал? — нежно запита той.

— Три дни — бе отговорът.

— Тогава имаш нужда от почивка. Щом ще напуснем сутринта, ще имаме нужда от водачеството ти.

Хал притисна дланта на сакатата си дясна ръка срещу пулсиращото слепоочие на Търговеца и каза:

— Тази нощ спи като победител. Ние ще се приготвим за сутринта и ще те събудим, когато сме готови да тръгваме.

Индретт кимна при последните думи на сина си. Тревога и радост си оспорваха лицето й: радостта от нечакан средозимен дар в палатката на Фалтуейт Енд; тревогата, предизвикана от необичайната история, разказана край тухлите на самата й камина, като че зловещата мощ на Андратан дебнеше в засада току отвън къщурката. Тя нервно погледна към масивната дъбова врата, като че очакваше брудуонската армия да се изсипе през нея, сетне загледа изтощеното лице на любимия си, позволявайки познатите му черти и контури да загладят вълните на зародилото се в нея притеснение.

Лийт седеше от лявата страна на пещта, не смеейки да срещне погледа на баща си, чудейки се дали да осъществи здраво закрепилата се в ума му идея. Колебливо, като че контролирана от нечия друга воля, ръката му затърси из джобовете, докато най-накрая откри търсеното; същата воля накара Лийт да се вдигне на крака, преведе го покрай камината и разтвори дланта му. В нея имаше фигурка от брезова кора.

Манум протегна неуверена ръка. С благоговеещи пръсти заобръща парчето, докато обектът му не стана ясен.

— Благодаря ти, синко — каза простичко.

Лийт зачака прегръдката, с която Манум неотменно го даряваше, но вероятно съзнал настъпилите в сина си промени, или може би малко предпазлив, Манум се поколеба прекалено дълго. Точно щеше да се протегне, когато Лийт се обърна и се запрепъва към мястото си.

Хал помогна на баща си да се изправи и разтри нараненото му коляно. Баща и син бавно се отправиха към спалнята, оставяйки Индретт и Лийт да се гледат един друг в подкрепа. Решението бе взето. Това място вече не им беше дом.

 

 

Сънят дълго време бягаше от клепачите на разтревожения младеж. Можеше да чуе Хал да залита наоколо по обичайния си маниер, приготвяйки храна за утрешното пътуване. Изглежда Хал имаше скрити резерви енергия, на които можеше да се опре, докато Лийт винаги се чувстваше изцеден и беззащитен в моменти на криза. Тази нощ в леглото си Лийт бе заплашен да стане жертва на претоварения си ум. Светообхващащият заговор, описан от баща му, изглеждаше нереален; и колкото и да се опитваше, Лийт не можеше да почувства и баща си като истински. Същинските събития от деня — честването на Средозимника и Пиесата — изпълваха ума му.

Докато се въртеше на границата на съня, случките от този най-кратък ден в годината се заизнизваха пред очите му като средозимен парад. Отиването до Фалтуейт Енд, пеенето, яденето, танците, речите, Пиесата, Кърр, Стела; изпълнен с дълги часове ден, които вече се сливаха в мъгливи, полуоформени спомени из завихрилото се съзнание на Лийт. Но докато преживяваше отново деня, в спомените неизменно присъстваше висока, закачулена фигура: вървеше с него по заснежения път в меката предутринна светлина; шегуваше се с хауфута над претрупаната маса; ръкопляскаше гордо, докато синът му побеждаваше черномаския Снаер и освобождаваше земята от хватката на врага. Само дето този път врагът не бе Зимата, а брудуонски воин, облечен в сиво, яхнал кон и размахващ лъскаво стоманено острие. И Лийт бягаше, бягаше, бягаше, с блъскащия го по гърба виещ вятър и стария фермер пред себе си, крещящ окуражително, докато семейството му следваше подире. Пред тях, на облян в лунни лъчи хълм в далечината, се издигаше огромна крепост. Вятърът го сграбчи и го понесе към нея, а той бе безпомощен в хватката му.

Лийт се сепна и се събуди, облян в пот. Дочу приглушено тропане. Напрежението му спадна, когато осъзна, че сигурно Хал все още щъка наоколо. Тропането спря. Докато се унасяше, си представи как Хал отива към спалнята. Не, не беше Хал: тихото тропане на ботушите бе равномерно. Погледна към другото легло, то бе заето. Значи не Хал, а майка им. Или може би дори баща им! За пръв път сърцето му бе развълнувано от неочакваното бащино завръщане. Напускането на Лулеа не беше от значение, стига никога вече да не се отделяше от баща си.

Още стъпки прекъснаха мислите му. Повече от един чифт крака тропаха с отмерен ритъм по кухненския под. Лийт започна да се обезпокоява.

Баща му също накуцваше. Тогава кой…?

Застина неподвижно и напрегна слуха си до край. Сетне, в миг на ужас, шум гръмна някъде от другата страна на спалнята — трясъци, удари, крясъци и пищене. За момент той замръзна, след което скочи от кревата и се хвърли към вратата. Хал я достигна преди него и я отвори рязко.

Мрачни фигури се бореха в стаята. Лийт чу майка им да крещи името на баща им и се хвърли по посока на шума. Странни гласове лаеха един на друг. Отново чу майчиния глас, този път зад себе си. Черна фигура се изпречи на пътя му и той се метна към нея, само за да бъде запратен към стената. Разтърсен, той се помъчи да се изправи на крака.

Цареше объркване и шум, сетне светлина обля вътрешността на дома. За частица от секундата Лийт видя Хал с пламтяща факла да се изправя срещу смугла фигура, докато друг странен мъж се бореше яростно с баща им на пода. Пребледнялата майка биваше извличана навън от трета фигура, притиснала обвитата си в ръкавица ръка върху устата й.

Докато младежът гледаше ужасен, вътре нахлу четвърти мъж, въоръжен с тояга. Лийт нададе предупредителен вик, но преди Хал да реагира, тоягата помете краката му — тяло и факла се стовариха на пода. Тоягата изсвистя повторно и баща им се отпусна в ръцете на противника си. Започнаха да го извличат навън.

— Не! — изрева Лийт и се изстреля към нападателите. Почти презрително, един от тях изтегли от ножницата закривен меч и удари младежа по челото. Сякаш къщата се срути към Лийт, чиито очи се подбелиха и той се стовари на пода до брат си. Фигурата изръмжа доволно, сетне взе димящата факла и небрежно подпали сламения покрив. Навън той се присъедини към спътниците си, които умело яхнаха конете си и се отдалечиха със заловените.

 

 

Слабият морски вятър побутна предната врата на къщата, отмествайки я леко на счупените панти. Навя лек снежец няколко фута навътре в кухнята и поразроши косата на лежащото на пода кървящо момче. Прошумоля необезпокояван из цялата къща, разхождайки се покрай разбити мебели и разхвърляни принадлежности. И нежно погали червените пламъчета, които бавно, ала лакомо се разпростираха из сламата и надолу по стените.

Глава 4
Фермерът

Утринното слънце засия ярко и ясно, наглеждайки пакостливия северен вятър. Той ласкаво галеше прясно навалелия сняг, разтракваше клоните на високите тополи и надипляше черните туники на скърбящите, насъбрали се около двата зейнали гроба. Около им се виеха великолепието и горчилката на живота: главозамайващата птича песен, наглият слънчев блясък връз бързия поток, хладният вятър върху унилите лица, острата миризма на прясно разровена земя; соленият привкус на тъга и смърт на подобно утро изпълваше сърцата на насъбралите се край гробовете. Хауфутът говори бавно и сдържано, напомняйки на селото за несигурността на живота и силата на земята, в която един ден всички щяха да се завърнат. Последва кратко мълчание, сетне четирима младежи пристъпиха. Един след друг положиха двата ковчега, взеха лопати и закопаха приятелите си под погледите на селяните.

Множеството се раздели на по-малки групици, някои търсещи утеха, други предлагащи я. Самотен гайдар подхвана тъжна мелодия. Хората започнаха да се отцеждат по тесния тухлен път, отвеждащ към селото. Двама мъже, единият стар и прегърбен, другият едър и задъхан, се отделиха от останалите и застанаха в един от ъглите на малкото гробище.

Хауфутът положи ръка на рамото на събеседника си. Кърр се взираше в дебелия водач със стоманени очи.

— Две погребения за два дни! — въздъхна едрият мъж, поклащайки глава. — Щях да говоря с теб вчера, но… — Той затърси думи. — Съжалявам за Тинеи.

— Никой не можеше да стори нищо — каза кратко Кърр. — Щом треската веднъж я подхвана, беше само въпрос на време. — Той вдигна брадичка и изгледа сурово селския лидер, сякаш да покаже, че загубата на съпругата му не бе съумяла да го развълнува. Ала почервенелите му очи говореха друго.

Хауфутът не го биваше за подобни моменти. Разкъсваше се от колебанието дали да каже нещо утешително или да прегърне стареца; в крайна сметка не направи нито едно от двете.

— Знаеш ли какво я довърши? Събирането на всички онези овце в утрото на Средозимника; същите овце, с които аз, ти и цялото село пирувахме преди едва три дни; туй беше. Остарявам и вече не мога да водя толкова много овце сам. Тя знаеше — той преглътна и когато заговори отново, гласът му бе отънял, сякаш си пробиваше път покрай някакво препятствие в гърлото му. — Хауфуте, помолих мъжете от селото за помощ, но никой не се отзова. Единствено момчето на Манум дойде да помогне. — Той посочи през рамо към могилите прясна пръст. — Тинеи откри, че никой няма да ми се притече на помощ. Сетне сглупих да й кажа, че селяните клюкарствали за мен. Тя настоя да стане от леглото и да ми помогне. Упорита жена! Докато съм бил в селото, тя сама отделила овцете. Дордето аз и момчето на Манум се върнем във фермата, тя вече беше приключила и си беше легнала отново — гласът му затихна. — Така и не стана повече.

— Кърр, съжалявам — дойде неубедителният отговор.

— Съжаляваш? Селяните не съжаляваха! Те дойдоха на погребението единствено да видят дали аз ще се явя. Дойдоха единствено да злорадстват, да се подиграват на стария глупак. Някои от тях вероятно си мислеха, че аз съм я довършил! — Той се извърна и се изплю на земята. — Поне тези две момчета днес получиха малко уважение.

Хауфутът направи жест към сянката на висок, тъмен плет.

— Трябва да поговоря с теб за момчетата. Нуждая се от помощта ти.

Кърр се изсмя в отговор, при което свиването на раменете разклати кокалестата му фигура.

— Не, изслушай ме — продължи хауфутът. — Говоря сериозно. Никой друг не може да ми помогне. Моля те! Изслушах средозимната ти реч, но изобщо не помислих за нея: до следващото утро, когато чух нещо, което, ако се окаже вярно, е далеч по-важно от теб, мен и дори цялото село. Никому другиго не се доверявам да запази тази информация. Моля те, послушай ме — очите му умоляваха стареца.

Кърр усети тревогата в гласа на хауфута. Той изръмжа и кимна грубо.

— Добре! — усмихвайки се леко с облекчение, хауфутът обърса длани в туниката си, сетне поведе фермера зад плета до нисък дънер. Имаше място, колкото да седнат.

Едрият мъж си пое дълбоко дъх.

— Селяните вярват, че група бандити нападнали селото в утринта след Средозимника, отвлекли Индретт с някаква гнусна цел и запалили къщата, убивайки момчетата. Поне това им казах аз. Но всъщност това далеч не е всичко. Обикновено не спя особено добре заради… е, сещаш се, на хората с моите размери им е трудно. На сутринта след Средозимника, някъде час преди съмване, бях разбуден от звука на пришпорени коне. Чух шума на амунициите им, защото както сам знаеш, конете не издават много шум в снега. Та станах да видя какво става. Точно отварях входната врата, когато четирима конници профучаха, носейки се като виелица през селото и поеха по Западния път.

Кърр затвори очи. Искаше да се разхожда из хълмовете на Суил Даун, не да слуша клюкарстването на хауфута. Но си наложи да остане.

— Както и да е, последвах следите им в селото да видя къде са ходили. Когато стигнах до края на пътя, намерих къщата на Манум и Индретт подпалена, входната врата беше разбита и всичко беше нагоре с краката. Нахлух вътре. Все още бе трудно да се вижда в полумрака и при целия този пушек, така че ми отне известно време, преди да видя момчетата. Извадих ги щом ги открих, но не можах да намеря Индретт. Огънят вече се разгаряше и търсих колкото дълго можах, ала накрая трябваше да спра заради пламъците. Виках за помощ, но никой не чу. От всички възможни моменти, да се случи точно на утрото след Средозимника, когато всеки си отспиваше. Та накрая изтичах от къщата и отидох при момчетата. Лийт лежеше като мъртъв, в безсъзнание от удар по челото, който още кървеше. Хал обаче беше в съзнание и ми заговори.

— Какво? — възкликна фермерът, забравяйки всичко друго. — Хал е бил жив?

Хауфутът му направи жест да замълчи.

— Хал ми каза, че баща им се завърнал предната нощ. В първия момент си помислих, че бълнува, но после си припомних фигура с вдигната качулка да се мотае край Индретт след Пиесата и тя и момчетата й изчезнаха почти веднага след това.

— Да, видях го — каза Кърр, докато си почесваше брадичката. — Помислих си… Не помня.

Спомените от онази нощ бяха сметени настрана от откритието, посрещнало го при завръщането у дома.

Хауфутът продължи:

— Спомням си, че тогава ми се стори странно. Както и да е, Хал ми каза, че Манум бил преследван по целия път от Брудуо от зли хора, защото узнал за някаква голяма заплаха за Фалта. Каза, че тези мъже нахлули в къщата и отвлекли родителите им. Сетне подпалили къщата и оставили момчетата да изгорят. Тези конници и пленниците им съм чул да минават през селото.

— Ами момчетата? — запита Кърр, вече с широко отворени очи и нащрек. — Как умряха?

— Не са — отвърна простичко хауфутът. — Още са живи.

— Живи? Тогава кого… — той погледна объркано към двата гроба.

— Никого. Наложителна измислица. Хал ме убеди, че Манум знаел нещо важно, достатъчно важно, та убийци да прекосят половината свят в търсене на въпросното знание. Ако ездачите узнаели, че Хал и Лийт са още живи, можело да се върнат и да ги убият, а заедно с тях и цялото село, за да не се разпространи откритата от Манум тайна. Затова реших, че смъртта им трябва да бъде фалшифицирана за доброто на селото. Достатъчно лесно бе да се каже, че момчетата са били убити и телата им са изгорели в пожара. За известно време си мислех да казвам, че Индретт също е загинала сред пламъците, но се страхувах някой друг да не е видял ездачите и да започне да задава въпроси. Така че реших да кажа поне част от истината.

— Ами тайната? Какво е открил Манум в Брудуо? — нетърпеливо запита старецът.

— Защо не попиташ момчетата? Отведох ги у дома и още са там, грижейки се за раните си. Ела вкъщи. Хал има история, която трябва да чуеш. А в замяна ти имаш коне, от които може да имаме нужда.

— Искаш помощта ми? След всичко, което ми бе сторено?

— Да — бе семплият отговор. — Заради речта ти. Би ли ни предупредил за опасност и сетне се отдръпнал, когато тя надвисне?

— И защо да помагам, комуто и да било в това село? — упорито повтори старият човек.

— Защото си добър човек. Вероятно човек с минало… не, не искам да зная какво — добави бързо, тъй като видя, че Кърр се готви да отговори. — То не ме касае. Ти си честен човек, който не би подкрепил каквато и да е кауза. Който ще се бори за възтържествуването на правдата. Чувал съм какво приказват хората по тези места за теб и то не е, каквото си мислиш. Упорит — да, защото не би се отклонил от нещо, докато не го подчиниш на волята си. Ако някои хора не могат да различат непоколебимост от жестокост, грешката си е тяхна. Аз обаче не съм глупав. Поверих ти тайна, която никой от селото не знае. Ще ми се довериш ли да дойдеш, да изслушаш историята на момчетата?

Фермерът се изправи и погледна към хауфута; апатията бе прогонена от очите му.

— Да чуем какво има да кажат. Може да съм в състояние да предоставя нещо по-ценно от коне.

 

 

Откриха Лийт и Хал потънали в разгорещена игра на пръчкалки: простовато, ала изтощително забавление. Лийт изглежда печелеше, но и Хал не се справяше зле, дори и да трябваше да седи неудобно. Оглеждайки двамата братя, Кърр видя, че раната на главата на Лийт не беше особено дълбока, представляваше само белег и малко разкъсана кожа — вероятно е бил ударен с плоската част на острието. Хм. Било е умишлено, удар да зашемети, не да убие. Трябва да са искали да страда, за да могат да измъчват Индретт и Манум със знанието, че момчетата им са били изгорени живи. Хал можеше да стои изправен без чужда помощ, макар на крака си да имаше грозен синьо-кафяв белег, който сигурно болеше.

Кърр си пое няколко накъсани дъха. Бе странно усещане да види двамина, които до съвсем скоро бе смятал за мъртви. Погледна Хал и за един объркващ момент си помисли за Тинеи: очите му се стрелнаха наляво-надясно с мъглявата надежда, че тя също се намира нейде в къщата.

— Изглеждат много по-добре от снощи — промърмори хауфутът. — Лийт, Хал — каза той, обръщайки се към момчетата, — Кърр се съгласи да ни помогне. Разкажете му историята си, сетне ще обсъдим какво може да се направи.

Хал се вгледа в очите на фермера.

— Бях изпълнен със съжаление, когато чух за кончината на съпругата ти — каза той, — и още повече съжалявах, че никой от семейството ни не можа да уважи Тинеи на погребението й.

Старецът изръмжа и седна.

— Миналото си е минало, момче — отвърна той. — Нищо не може да се направи. Други неща, казват ми, може да се окажат по-важни от тъгата на един старец.

Безсърдечен, помисли си Лийт. Какъв жесток човек. Защо го замесва хауфутът?

Селският водач отвори капаците на прозорец, който не гледаше към улицата и четиримата седнаха в бледата слънчева светлина да говорят.

 

 

Чутата този следобед от Кърр история изненада дори опитния фермер. Когато Хал предаваше приключенията на Манум в Андратан, очите на стареца се разшириха. Кимна мрачно, когато Хал му каза за брудуонските военни приготовления, като че новините потвърждаваха нещо, което бе подозирал. Изръмжа, смръщвайки се над събраните си в пирамида ръце, когато чу как Търговецът бил преследван, и за жестокостта на преследвачите. Мерин, съпругата на хауфута, донесе закуски, докато Лийт и Хал се опитваха да опишат моментите на ужас, в които родителите им били отвлечени. Дордето момчетата разказваха невероятната история, Кърр откри думите им да разбуждат отдавна угаснали пътечки в ума му, като че годините биваха сметени настрана и той отново бе млад, въоръжената му ръка го болеше от изтощение, събирайки хората си, ехтящи по тесните улици крясъци, той начело… тракането на Мериновия поднос развали магията.

— Време е да се подкрепим — весело заяви хауфутът, привеждайки се над храната. — По-добре побързайте — добави ненужно.

— Време е да решим какво ще правим — поправи го Кърр. — Струва ми се…

— Момент! — оплака се хауфутът с натъпкана с хляб уста. — Разумните решения се вземат на пълен стомах. Подайте хляба. Какво има в каната?

Кърр промърмори нещо неясно и грубо изгледа мъжа.

Няколко минути по-късно хауфутът вдигна глава.

— Та какво казваше, Кърр?

— Сигурен ли си, че си се нахранил? — изръмжа старият фермер.

— Да — невинно отвърна водачът.

— Много добре. Повикахте ме тук, доверихте ми се, защото смятате, че мога да ви помогна. И постъпихте мъдро, защото мога да ви предложа не само съвет, но и практическа помощ.

— Значи вярваш на историята им? — внимателно запита водачът, повдигайки вежди. — Очаквах, че ще се наложи да те убеждаваме.

— Разбира се! — сопна се старецът с оттенък на обичайната си рязкост. — Съвпада с малкото, което съумях да посъбера за събитията във външния свят. Прекарах последните две години в чудене защо Манум бе пратен на изток и сега вече зная. Това обяснява страшно много неща. Кроптър трябва да узнае.

— Обяснява какво? — хауфутът се приведе, докато обърсваше уста с опакото на ръката си.

— Мислех, че Манум е пратен за зелен хайвер, ала кралските страхове се оправдаха. Бях чул за мрачни и убийствени дела в Раммр. Само слухове, ала слухове, които като нищо можеха да се окажат верни. Верни служители на стария крал изчезваха. Кой стоеше зад всичко това? Според мен трябваше да бъде някой до ухото на краля, макар и последният да бе изкуфял. Някой, който току-що се е издигнал до регент, управлявайки вместо недостатъчно възрастния принц.

— Уисула! — възкликна хауфутът.

— Точно. Не съм чувал за по-отвратителен човек, дори и половината от казваното за него да е истина. Дебнел е шанса си с години, опитвайки се да вкара Фирейнс във война срещу Ланканга, така казва Кроптър. С по-малка сигурност можем да твърдим, че овцата дава вълна, отколкото, че името на Уисула е било сред изредените от гласа в Андратан. От кралския двор помощ не можем да очакваме. Уисула няма да се претрепи от бързане да спасява потенциална заплаха. По-вероятно е да ни окове и хвърли да гнием в най-дълбоката тъмница.

Лийт се взираше напрегнато във фермера. Неясното провлечено говорене на стареца от Северните покрайнини се стопяваше с всяка негова дума, за да бъде заменено от стегнатия тон на привикнал да командва човек. Какво става? Никой друг изглежда не обръщаше внимание.

— Но нали фирейнският кралски двор изпрати Манум. Защо да не повярват на историята му? — хауфутът се почеса по главата.

— Изпратилият го кралски двор е различен от сегашния. Уисула се е погрижил за това. Ако е брудуонска марионетка, не би искал из замъка да се шушука за инвазия.

Хал заговори:

— Татко ме предупреди, че в Андратан научил за наличието на шпиони във всеки фалтански двор. Разпитвачът злорадствал как скоро щял да държи в дланта си всички крале. Трябва внимателно да избираме кому се доверяваме.

Старият фермер изръмжа одобрително.

— Значи от краля не можем да очакваме помощ. Ами селяните? Колко време ще отнеме да съберем армия от Вапнатак и околните окръзи?

Хауфутът се изсмя гърлено.

— Ще ти кажа колко време. Никога! Манум и Индретт са нечий друг проблем, не техен. А що се отнася до брудуонската заплаха — те просто няма да повярват в нея. Не съм сигурен, че аз самият вярвам! Учим селяните, че историите за „Рушителя“ са приказки. Сериозна заплаха ли е Брудуо? Никой от хауфутите няма да мисли така. Аз също не бих, но как иначе да си обясня преследването на човек през лицето на света?

— Повярвай ми като казвам, че Брудуо не е приказка — печално заяви Кърр.

Хауфутът тъжно поклати глава.

— Вече не зная в какво да вярвам — заключи той.

Старият фермер объркано скръцна със зъби.

— Най-възвишени! Идваш при мен с историята, а сега самият ти не вярваш в нея? Няма голямо значение какво мислиш; някой е отвел двама души от селото ти. Какво ще сториш по въпроса? Освен това се говори за инвазия. Някому трябва да кажем. Тъй че все още ни предстоят неща за вършене, без значение на какво вярваме. Трябва да вземем решения.

— Като например какво точно ще правим сега — рече хауфутът.

Мерин влезе в стаята и затвори капаците в лицето на зараждащия се сумрак. Усмихна се нежно на съпруга си, запали лампите и излезе.

— Почакай! — хауфутът се изправи и я повика обратно. — Ще се намери ли малко сирене? Помага ми да мисля.

— Нямаме — дойде отговорът. — Ще пратя някого до Херца.

Мъжагата отново седна, широко ухилен.

— Трябва да планирам — обясни, свивайки рамене.

Кърр се изправи. Вече нямаше никакво съмнение: дълбоките му сиви очи горяха с огън, какъвто никой от присъстващите не бе забелязвал досега при срещите си с фермера. Старият човек бе претърпял някаква метаморфоза. Сопнатият земляк се бе преобразил в съветник с остър ум.

— Очевидно сме изправени пред алтернативата на два невъзможни избора — протегна кокалеста ръка и ги отброи, докато говореше. — От една страна, трябва да убедим кралете на северна и югоизточна Фалта, шестнадесет суверенни кралства, да вземат присърце заплахата от Рушителя. Биха ли се съгласили дори да изслушат някакви си северни провинциалисти, камо ли да им повярват? Не разполагаме с никакво доказателство в подкрепа на думите си. А предполагам, че имаме не повече от дванадесет месеца да го сторим. От друга страна, Манум и жена му бяха отвлечени от банда убийци, чиято единствена възможна цел е да преценят какво знаят, сетне да ги убият и да се завърнат в Брудуо незабелязани. Търговецът и съпругата му са изправени пред сигурна смърт, освен ако не бъдат спасени. И ето я жестоката дилема! Дали да спасим приятелите си или да предупредим фалтанските крале? Трябва да сторим и двете. Безсилни сме да сторим което и да е. И все пак трябва да предприемем нещо — или да си стоим тук и да чакаме гибелта си, гибелта на Фалта, да наближава неумолимо и в крайна сметка да ни залее.

Дълбока тишина последва думите му.

— Убеден съм, всички сме на мнение, че нещо трябва да се направи!

Останалите трима бавно кимнаха в отговор.

— Така че какво ще се опитаме? — поинтересува се фермерът. — Как да изберем?

— Ако изберем да предупредим кралете — започна хауфутът, докато мислеше внимателно — как ще го сторим? Ще пътуваме из шестнадесет кралства?

— Това би отнело цял един живот — отвърна Кърр. — Ала може би има по-добър начин. След брудуонската инвазия преди хилядолетие, всеки от шестнадесетимата крале поставил свой посланик в Инструър, най-големият фалтански град. Хауфутът знае какво имам предвид. Някой от вас, момчета, чувал ли е за това?

Хал бавно кимна.

— Инструър? — каза Лийт. — Не.

— Щеше да си, ако си беше посещавал уроците — изръмжа хауфутът. — Бил е столица на света още преди брудуонската инвазия. Говорело се, че Рушителят си издигнал там дворец. Разказвал съм ви за това.

Лийт се намръщи съсредоточено. Бе любознателен, като по-малък ученето му се удаваше — достатъчно, за да си навлече подигравки. Но тези дни така и не успяваше да се съсредоточи над уроците.

— Шестнадесет посланици формират Съвета на Фалта — продължи нетърпеливо Кърр. — Притежават правото да вземат решения от името на кралете си. Истината е, че Съветът на Фалта управлява Инструър, а който владее Инструър, управлява света. Властта им надминава тази на всеки крал. Трябва само да ги посетим.

— Стотици левги посред зима? Няма начин да успеем — дебелият водач поклати глава.

— Всъщност са повече от хиляда. Но какво друго бихме могли да направим? Да ги поканим тук?

Настъпи кратко мълчание. Лийт усети, че търпението на Кърр надали ще изкара още дълго.

— Как да изберем? — каза хауфутът нервно, дребничките му очи скачаха от човек на човек, без да се задържат. — За мен изборът ни е между бавна и бърза смърт. Ако последваме гнусните бандюги и попаднем в ръцете им, дните ни ще приключат бързо. Край, който не ми допада особено. За легендарните герои няма лошо. Ако някой от вас е дегизираният Конал Безстрашни или дори някой от хората му, нека заговори. Няма такива? Е, да се изправим срещу брудуонските воини не е реалистично. От друга страна, дори и да не успеем да убедим Съвета на Фалта за заплахата на Брудуо, няма да бъдем убити; макар смъртта да не е по-малко сигурна — ако не за нас, то за много други. Фалтанците, които познавам, не биха могли да се противопоставят на отвелите Манум и жена му. Дори и вълните на войната да ни пощадят, нашите посеви и синове ще бъдат изисквани. Със сигурност всичко ценено от нас ще повехне и загине. Аз лично подкрепям начинанието, което дава по-голям шанс за успех. Възможно е, докато пътуваме към Инструър, да изникнат нови доказателства за брудуонските приготовления. Ако знанието за тези намерения загине заедно с нас в някоя самотна падина, нищо няма да попречи на Рушителя да свари Фалта неподготвена за втори път. Дори още по-важна от инвазията е информацията, че кралете на Шестнадесетте кралства са предатели. Ако успеем да представим тази информация пред Съвета, те може да съумеят да премахнат брудуонските пешки, така че да противопоставим обединена армия срещу древния си враг.

— Съжалявам, момчета — каза той, нервно облизвайки устни, докато се обръщаше към Лийт и брат му, — но когато поставя на везната двама срещу хиляди, дори тези двама да са обичани от мен хора, мога да направя само един избор. Вярвам, че по това време родителите ви вече са мъртви — хауфутът широко разпери ръце. — Съжалявам. Избирам смисления път. Избирам да опитаме да спасим Фалта.

Бе казано. Бяха мъртви. Лийт отпусна глава в ръцете си.

Старият фермер се изправи и се заразхожда със сключени зад гърба ръце:

— Време е да загърбим мечтите за геройска съдба. Политиката, а не геройството, ще спаси Фалта от пълчищата убийци. Трябва да отидем в Инструър и разкажем историята си. Но не на съвета, поне не още. Ще ни е нужен спонсор, някой, който да лобира за нас и да убеди Фалта да проучи твърденията ни. Някой, пощаден от покварата на Брудуо. Възможно е да има предатели дори и сред съвета! Без опекун не бихме могли да преминем Желязната врата на Външната камера.

Той направи крачка напред и снижи глас.

— Познавам такъв опекун.

— Човек със сила и влияние в Инструър? — в гласа на хауфута се долавяше недоверие. — Кой е той?

— След миг ще обясня — изхриптя старият фермер, видимо ядосан от прекъсването. — Що се отнася до съдбата на Манум и Индретт, съгласен съм с хауфута. Мъртви са. Защо им е на брудуонците да ги държат живи, след като знанията им ги правят опасни? Моите разсъждения казват: забравете ги! Не искам да умра на някаква глупава експедиция, без посока или надежда. Разбирам как се чувствате — обърна се към момчетата, неуспешно опитвайки се да смекчи гласа си. — Той беше добър човек, а тя беше мила (за южнячка). Но не можем да позволим на сантименталностите да помрачават мисълта.

— Значи решено! — изтътна хауфутът. — Щом съберем…

Провлачването на стол прекъсна едрия мъж. Хал се надигна. Изправи се срещу възрастните мъже, поставил ръка на облегалката, с каменно лице. Хауфутът замлъкна.

— Нищо не е решено — заговори тихо Хал. — Изслушах и двама ви внимателно, без да ви прекъсвам. Сега вие пазете тишина и ме чуйте — изгледа ги с непреклонни очи. — Тук има и други, които още не са си кавали думата. След това ще говорим за решения.

Лицето на хауфута почервеня. Казаното от младежа бе истина; двамата с Кърр бяха доминирали цялата дискусия. Като домакин бе болезнено наясно с липсата си на обноски.

На фермера, обаче, такива не му минаваха. Крачейки от вратата, той отиде до Хал, който бе с една глава по-нисък от него; и се вгледа в ясните кафяви очи на сакатия със собствените си, таящи тъмна ярост такива.

— Какво би могъл да добавиш? — изхриптя той. — Ще се опреш на десетилетния си опит, за да разрешиш проблема? Сигурно обширните ти пътешествия из Северните гори ти подсказват как Съветът на Фалта ще посрещне новините ни? Или може би някои от лисиците и катериците, с които си говориш, са ти прошепнали накъде са тръгнали ездачите? — той вдигна посоха си и сръга Хал в стомаха. — Приеми фактите! Възрастните решиха какво да бъде предприето! Сега сядай, кьопчо, преди аз да съм те сложил на стола.

— Независимо дали ще седя или ще стоя, ти ще трябва да изслушаш логиката ми — изстреля Хал в отговор. Очите на стария фермер се отвориха широко: не бе очаквал съпротива. Раззина устата си да заговори, но Хал го изпревари. — Логика — гласът му остана категоричен, думите му отсечени. — Говориш за дилема, избор между две възможни действия. Това не е единствената възможна перспектива. По-скоро аз смятам, че разполагаме само с един-единствен избор, който има две цели. Чрез предприемането на въпросното действие и двете цели могат да бъдат реализирани.

Лийт усещаше гнева в гласа на брат си. Хал се разгневяваше бавно, но когато това станеше, бе непоклатим. Лийт го бе виждал да се случва със селяни, с родителите си, с него самия. Хал не се разгневяваше точно на самия човек; по-скоро се обиждаше на идеята, с която не бе съгласен — и търсеше начин да я срази. Лийт можеше искрено да каже, че никога не бе печелил спор с брат си. И ако Кърр възнамеряваше да дразни Хал с обиди, то трябваше да измисли нещо по-оригинално от „кьопчо“. Брат му бе изтърпял цял живот малтретиране, пряко и индиректно, и се бе научил да се справя.

— Наистина? — отвърна Кърр саркастично. — Може би великият учен ще сподели резултатите от своята логика?

Хауфутът изстена, очевидно съзнаващ, че трябва да се намеси, но същевременно в невъзможност да го стори.

Хал нямаше да позволи да бъде отклонен.

— Слушайте. Трябва да спасим Манум и Индретт и трябва да предупредим Съвета на Фалта за предстоящата брудуонска инвазия. Без значение дали можем да осъществим двете или не, това са целите ни, нали така? — обърна се към хауфута, който кимна.

— За изпълнението на втората цел ни липсва доказателство — тихо каза Хал. — Без доказателства, историята ни е просто приказка. Трябват ни доказателства. Така ли е?

Главата на хауфута отново изрази съгласие. Кърр остана неподвижен.

— Сега помислете: би ли могъл заловен вражески войник, заловен дълбоко на фалтанска територия брудуонец, да представлява подобно доказателство? Ако бъде убеден да говори, разбира се?

Поредно кимване, сетне хауфутът заговори внимателно:

— Ако разбирам накъде биеш… искаш да тръгнем след родителите ви и, освобождавайки ги, да заловим един от воините, когото да представим пред Съвета?

— Точно така — отвърна с равен глас Хал.

За момент се замислиха над думите му.

— Ами — рече хауфутът, — нищо не пречи да добавим още една невъзможност към списъка. Не че не виждам смисъл в казаното от теб. Но спасяването на родителите ти само по себе си е доста трудно, камо ли залавянето на един от убийците. Тези хора са нечовеци! Никак не ми хареса какво са направили в онова фавонско село.

Хал го изгледа право в очите.

— На мен също. Но не мога да измисля изключващ риска начин да сторим исканото от нас. Не се сещам за други, които да заемат мястото ни. И не се сещам как бихме могли да избегнем отговорността си пред Фалта и двамата от това село, без душите ни да увехнат далеч преди брудуонските армии да се озоват тук.

Дори Кърр изглеждаше замислен, макар да не бе отстъпил ни на инч.

— Има и нещо друго — Хал говореше внимателно, за да елиминира всяка възможност от неяснота. — Тук има още един неизслушан, чието сърце може да говори по-ясно и от най-внимателните ни разисквания. Ако той желае да изостави родителите си, така да бъде. Но можете ли вземете копнеещо за бащината обич сърце и да го умъртвите, премазвайки го със студените думи на разума, прекършвайки надеждата и посявайки семена на вина и предателство? Кой от вас би изоставил семейството си на жестока съдба и не би изпитвал съмнение през остатъка от живота си? Не бихте ли се опитали да ги спасите, макар опитът ви да е напразен? Ако не цените сърца като това, то — истина ви казвам — няма значение дали Фалта или Брудуо царува, защото вече сме пропаднали в гнилоч. Вслушайте се в синовното сърце. Нека то реши пътя ни.

Вниманието се премести върху Лийт. Той почувства всички погледи върху себе си; щеше му се да разполага с някакви красноречиви думи, които да изрече. Веднъж или дваж се опита да заговори, но нищо не се отрони от пресъхналата му уста.

— Е, момче? — внимателно запита Кърр.

— Не… не знам — заекна най-подир Лийт. — Поне… не зная какво искам — отпусна глава. — Не разбирам от Брудуо, армии, войни и съвети. Просто искам родителите си обратно — гласът му спадна до шепот и останалите трябваше да се напрягат, когато продължи. — Не искам да пострадат. Непрекъснато си мисля какво може да им се е случило. Не преставам да се надявам някой да стори нещо. Не можем ли да направим нещо? Не можем ли да върнем мама и татко? — внезапно лицето му пламна и дълго сдържаните сълзи се отприщиха.

Кърр прехапа устна. Колко далеч би пътувал, за да зърне Тинеи отново? Какво ли не би направил, ако му бе предоставена възможност да я изтръгне от хватката на смъртта? Вярна и любяща беше тя, силна като леда на Искелфьорт, никога не се бе оплаквала от разрухата си като млада жена, но бе търпяла неспирната болка, докато годините суров живот не я бяха докарали до преждевременен край. И сега, ако по някакъв чудотворен начин му бе предоставена възможността да си я върне, не би ли молил, придумвал или дори принудил останалите да му помогнат? Не би ли разкъсал дебрите на самия Андратан, за да я измъкне? Той отиде до стола си и седна, зачервените му очи не издаваха нищо.

Хауфутът седеше на ръба, гледайки безпомощно как момчето плаче. Отново бе безсилен да предложи утеха на един от своите селяни. Защо винаги се проваляше? Думи от Водаческата клетва, бездарните стихове, които всички хауфути знаеха наизуст, изникнаха неканени в съзнанието му:

Едър, дребен дълг да изпълнява,

служител селски първо се явява.

Какъв бе дългът му? Да спаси Фалта… или да помогне на нещастното семейство? Припомни си мъдрите думи на стария Джаръл: Погрижиш ли се за малките неща, големите сами се грижат за себе си. Може би това бе подсказката, която търсеше. Фалта не бе негова отговорност, но селото със сигурност беше. Може би чрез спасяването на Манум и Индретт, Фалта също биваше спасена. Но Фалта не бе от непосредствена важност. Вероятно можеше да се довери на Хейн, младежът, когото подготвяше за свой наследник. Хейн щеше да се грижи за селото в негово отсъствие. Дългът му бе към тези две изпаднали в нужда момчета — и към другите двама селяни, водени мимо волята нейде из снега.

Потънали в мислите си, мъжете не обърнаха внимание на Хал, който тихо отиде при брат си и му заговори нежно. На определени интервали Лийт кимаше. Накрая в стаята отново се възцари тишина.

Хал прочисти гърло и заговори.

— Лийт и аз взехме решение. Ще последваме родителите си. Молим ви за помощ, но не я очакваме: вашият дълг изисква от вас различни от нашия неща. Молим единствено отпътуването ни да бъде държано в тайна и да ни предоставите провизии.

Хауфутът каза бързо:

— Аз ще ви придружа.

— Ще пътуваме четиримата — поправи го Кърр.

Мъжагата поклати глава.

— Лудост! — промърмори. — Ала какво друго ни остава?

— Няма ли някой, който да ни помогне? — запита Лийт с настойчиви нотки в гласа. Нощта наближаваше, трябваше да потеглят скоро или да изоставят всякаква надежда да настигнат брудуонците, а все още много оставаше да бъде казано.

Хауфутът се приведе и подпря глава на ръцете си.

— Не, освен ако някъде не сте скрили частна армия! Каквото трябва да бъде направено, ще бъде извършено единствено от нас — или изобщо няма да бъде сторено.

За момент всички замълчаха, заслушани в тихите звуци на подготвящото се за вечеря село.

Кърр се поизправи в стола си и пое дълбок дъх. Когато се убеди, че вниманието на всички е насочено към него, той запита:

— Някой от вас чувал ли е за Часовоите?

Две поклащания на глави посочиха негативно, а Лийт каза колебливо:

— Ако не се лъжа, ти веднъж спомена нещо за тях…

— Хубаво е да открия, че си запомнил нещо, хлапе — изръмжа фермерът в стария си познат глас. — Сега слушайте. Часовоите някога имали голямо влияние при решаването на фалтанските въпроси. Преди много време, след като брудуонската инвазия била отблъсната, група богати аристократи от Инструър се събрали с намерението да не позволят Фалта отново да бъде изненадана по подобен начин. Сформирали малка група, която да наблюдава границите с Брудуо и да наглежда фалтанската политика, заключавайки, че в техен интерес е да пазят Фалта силна и врага на разстояние. Тази група станала известна като Часовоите.

В крайна сметка заниманията им с границите отслабнали за сметка на намесата във фалтанската политика. Не след дълго се озовали оплетени в задкулисни борби за власт в много от кралствата. Влезли в Съвета на Фалта. Не минало много време и вече контролирали движението на стоките, държавната политика и заедно с това, хиляди животи. Те били невидими хора, действащи в сянка. Забравили причината за съществуването си — укрепването на Фалта — и скоро названието на Часовоите се превърнало в мразено от жителите на Шестнадесетте кралства име.

— Всичко туй е много интересно — изпуфтя хауфутът, — но какво…

— Прояви търпение и чуй какво ще кажа! — сопна се Кърр и сивите му очи проблеснаха. — Часовоите били поставени извън закона в цяла Фалта и мнозина обвинени в принадлежност към групата били осъдени и затворени, или просто убити. Идеята за действия против корумпираните Часовои допадала на крал след крал, които дълго време негодували против влиянието им. Земите им били конфискувани, което се отразило благоприятно на държавните хазни. Много крале проявявали особено усърдие в преследването на Часовоите, използвайки ги като оправдание да заграбят земите на многобройни честни земевладелци, които не били свързани с организацията. Това само разпалило още по-силно омразата на обикновените хора към Часовоите.

Ала не всички Часовои били избити или дори лишени от имот. Истински Часовои продължили да правят каквото могат, макар и потайно, за да защитават Фалта от алчността на другите и от собственото й самодоволство. Иронията била, че успех в първото означавало провал във второто. През дългите периоди на мир никой не се готвел за война. Часовоите прекарали по-голямата част от времето си в опити да обуздават Сна Вацта. Не могли да спасят Хаурн от завладяване през 1006 г., но изиграли ключова роля в спасяването на Асгоуан три години по-късно. А по онова време никой дори не подозирал за продължилото им съществуване. За хората Часовоите изчезнали преди четиристотин години.

Хауфутът започна да гледа Кърр напрегнато.

— Но до този ден групата ни е продължила да съществува. Правим всичко по силите си в името на стабилността и мира. Имаме коне, имаме пратеници и мрежа от хора, чиято работа е да знаят какво се случва и да ни държат осведомени. Дочухме неясни слухове, че нещо се случва в Брудуо; общото настроение бе, че става дума за някакъв вътрешен конфликт. Но аз се почувствах неспокоен. Знаехме и за безредиците във фирейнския кралски двор, изглежда Фирейнс не е единственото кралство, където се случват странни неща. Но никой от нас не бе свързал нещата. Дори самият Кроптър не подозираше, че Брудуо стои зад борбите за власт в дворците на Фалта. Ала знаеше, че нещо не е наред. Помните ли какво казах на Средозимника? Как предупредих, че мирът няма да трае вечно. Че сме станали дремливи и не сме готови за война? Това бяха неговите думи…

Хауфутът се бе наклонил напред и сочеше Кърр с пръст:

— Значи си един от тях?

Кърр не обърна внимание на прекъсването.

— Можем да помогнем! Коне, припаси за пътуването, очи и уши! Трябва само да изпратя съобщение: и Часовои от Фирейнс, Плоня и отвъд, ще ни помогнат в диренето на онези брудуонски главорези. Каква надежда бихме имали сами? А когато достигнем Инструър, те ще ни помогнат да бъдем чути по-добре от Съвета на Фалта. Тези Часовои, мога да ви обещая, са честни люде. Могат да ни помогнат!

— Колцина са? — запита хауфутът подозрително. — На каква възраст? Могат ли да се бият?

Кърр изглеждаше позасрамен.

— Не казах, че са цяла армия. За съжаление са малко и пръснати нашироко из тази част на света. Намираме се много далеч от границите с Брудуо. Малко сме и сме стари, но все още имаме очи, уши и остър ум, които да използваме. Как иначе ще проследите убийците? Можем да държим всеки водещ на изток път под око. Разполагате ли с влияние върху кралете и правителствата? Някои от нас разполагат.

— Но дали и самите Часовои ще повярват, че Фалта е застрашена? Изминало е толкова време…

— Не зная — отвърна старият фермер. — Наистина не зная. Може да повярват, може и да не го сторят. Кроптър ще знае. Но думата на един стар човек от ръба на света, пък бил той и Кроптър, може да не носи достатъчна тежест. Но не ни остава нищо друго, освен да опитаме.

— Добре, добре — изстена хауфутът. Всички тези приказки, цялата тази отговорност, всички тези нови откровения гризяха крехката му увереност като плъхове на есенната жътва. Андратан, Рушителят, Съветът на Фалта, а сега и Часовоите. Какво значеше всичко това за един водач от скромен Фирейнс? Какво щеше да последва? Най-възвишеният щеше да се яви сред облак дим и да му повери безопасността на целия Запад?

Той се изсмя гръмко. Всичко бе толкова неправдоподобно — и все пак се случваше. Само това можеше да стори, за да не изпадне в нервен кикот, навик, преодолян по време на детството.

— Добре тогава. Да кажем, че ще се обърнем за помощ към Часовоите. Всяка помощ ще ни бъде от голяма полза — той се отпусна на стола си.

В мълчанието дочуха хора да се движат по пътеката, сетне бързи стъпки се разнесоха по терасата отвън. Звънна момичешки глас; после, преди някой да реагира, вратата зейна широко отворена и Стела нахлу вътре.

— Ето сиренето, което искаше, Мерин! — провикна се тя, сетне, съзирайки братята, спря рязко. Подносът с трясък падна от вцепенените й пръсти. Стела направи крачка назад и залепи ръка на устата си. Хауфутът отпусна глава в шепи. Мерин се появи откъм кухнята и застана на прага, клатейки глава. За един дълъг момент никой не проговори.

 

 

Кърр първи излезе от вцепенението.

— Седни, момиче — каза тихо той.

Тя се настани на един празен стол, без за секунда да отделя разширените си очи от Лийт и Хал. Четири пръста бяха заврени в устата й. Зад нея Мерин отиде до предната врата и я затвори плътно, сетне сложи резето.

— Не, не са призраци — фермерът увери стреснатото момиче. — Напълно живи са.

Стела махна ръката от лицето си, вдиша няколко пъти, за да се успокои и каза:

— Тогава кого…

— Никого не сме погребвали — отвърна хауфутът. — Поне не и на този ден — добави, хвърляйки кос поглед към Кърр.

Внезапно старият фермер се надигна.

— Трябва да свърша някои нещица — изскърца, сетне се обърна към хауфута. — Скоро ще се върна. Обясненията оставям на тебе.

— Разбира се. Не се притеснявай за времето. Но изглежда, че ще трябва да говорим веднага щом се върнеш.

Кърр изсумтя, сетне излезе през задната врата.

— Дръжте вратата заключена! — провикна се през рамо.

Хауфутът кимна, сетне се обърна към пребледнялото девойче, седящо нервно на крайчеца на стола си.

— И-искам да си вървя — каза тя.

— Засега ще останеш тук. Не мога да позволя да търчиш из селото и да разправяш на всички какво си видяла.

— Майка ми ме очаква у дома. Скоро ще дойде да ме търси. Не можете да ме държите тук! — гласът й ясно клонеше към паника.

Хауфутът ужасен се замисли за секунда, сетне се успокои.

— На родителите ти ще бъде казано, че ще останеш няколко часа при нас. Така или иначе щях да се отбивам у вас тази седмица, за да говорим за предстоящия ти годеж с Друин. Да кажем, че съм решил да използвам тази възможност, за да говорим за това. — Той се обърна към съпругата си. — Мерин, би ли отскочила до Пел и Херца? Стела ще остане с нас поне за вечеря.

Почака Мерин да напусне стаята.

— Сега — продължи той, — не искаш ли да чуеш за Хал и Лийт?

Знаейки, че за момента е приклещена, девойката кимна внимателно, сетне хвърли поглед към двамата младежи, сякаш очакваше да изчезнат. Хал спокойно отвърна на погледа й, ала Лийт бе всичко друго, но не и отпуснат. Точно тя ли трябваше да открие хитрината им! Дъщерята на селската клюкарка, момичето, което го презираше, Стела Пелуен. И какви бяха тези приказки за обявяването на годежа? Когато тя погледна към хауфута, Лийт крадешком хвърли няколко погледа към нея. Носеше прости, поръбени с козина одежди от кафява кожа, върху които се сипеха лъскавите й черни коси. Кожата й бе тъмна за северните земи, необичайна, ала не и уникална. Очите й бяха привлекли Лийт — езера на мистерия, в които можеше да плува всичко и в които всеки можеше да се удави. Бе минало много време, откакто Лийт за последно се бе осмелил да погледне в тях, страхувайки се да не открие отхвърляне или, още по-зле, безразличие. Сега не се осмеляваше.

Какво следва?, помисли си той. Поне на потайнствеността бе сложен край. Никой не можеше да накара майката на Стела да си държи устата затворена. Сега поне можеше да се сбогува с приятелите си.

Стела седеше на стола си, полуслушайки хауфута, докато той й предаваше сбита версия на събитията. За момент бе наистина изплашена, виждайки смятаните за мъртви братя, но сетне бе осъзнала, че това са същите момчета, Хал с деформираната си страна и Лийт с неговите изчервявания и непохватност. Страхът си бе заминал и на негово място бе започнал да се заражда гняв. Не й позволяваха да си тръгне! Как се осмеляваха! Какво право имаха да я държат тук? Тя се стараеше да не позволява на ръцете си да треперят, докато слушаше водача.

Кърр отсъства близо час. Върна се замислен и повика хауфута настрана в отделна стая. За периода на отсъствието им Лийт прекара няколко притеснени минути, без да е напълно сигурен накъде да насочи поглед, опитвайки се да не обръща внимание на изгарящото усещане в гърдите си и пеперудите в стомаха. Защо, чудеше се, тъй силно искаше да бъде близо до нея, но моментите заедно така мъчителни?

След (както му се стори) часове, кухненската врата се отвори, за да пропусне Кърр, Мерин и хауфута. Едрият мъж се разположи срещу Стела, докато Кърр придърпа стол от дясната му страна, а Мерин се настани отляво. Хал се премести по-близо до момичето, Лийт също не бе далеч, така че столовете сега оформяха два срещуположни реда: възрастни и младежи. Селският водач леко придърпа стола си напред и се занамества, докато най-накрая седна на ръба.

— Слушай, Стела — каза мило той, — ти видя нещо, което не трябваше да съзираш. Нямаш вина за случилото се; трябваше да се уверим, че никой не може да ни прекъсва. За това аз нося вината — той погледна към Кърр. — И сега знаеш защо скрихме Лийт и Хал. Преценихме, че биха били в опасност, ако селото знаеше за оцеляването им. Обсъдихме го и възгледите ни не са се променили. Заплаха грози не само Лийт и Хал, но и цялото село би било изложено на риск, ако външни лица чуят за това. Не можем да рискуваме завръщането на онези ездачи. Скоро момчетата ще напуснат селото и ще се преместят да живеят другаде, поне докато родителите им бъдат открити. Междувременно никой не трябва да узнава, че са живи. Тайната трябва да си остане между нас шестимата. Разбираш ли?

Стела кимна.

Кърр се приведе и се втренчи сурово в момичето.

— Обещаваш ли да пазиш в тайна всичко, което си чула и видяла тук, да не казваш никому, нито на приятелите си, нито дори на родителите си?

— Обещавам — отвърна тя, но дори Лийт можа да види пламъчето на вълнение в очите й. Сега може наистина да го твърди, помисли си Лийт, но колко дълго щеше да устои на изкушението? Хауфутът и фермерът се спогледаха.

Зорката Мерин заговори с онзи тих, напрегнат глас, каращ всички, подиграващи се на съпруга й да я вземат много на сериозно.

— Млада госпожице, никого не заблуждаваш. При първа възможност ще разкажеш историята на всеки, пожелал да те изслуша — тя продължи, отхвърляйки протестите на момичето. — Първо семейството, сетне приятелите, след това вече няма значение кому. Нито капка съобразителност за притесненията на другите. Кажи ми, слушаше ли изобщо?

Момичето наведе глава пред тези обвинения.

— Няма смисъл. Не можем да рискуваме — каза Кърр. — Няма среден път. Или ще се доверим на цялото село с надеждата, че историята няма да се разпространи повече, или ще се уверим, че това момиче няма възможност да ни предаде.

Лийт рязко вдигна глава. Уверим? Как? Какви ги бе замислил старецът? Той погледна към Стела и видя, че тя започва да плаче. В него забушува гняв към фермера. Искаше да я докосне, но още при мисълта за това осъзна, че никога няма да се осмели. Докато той гледаше, Хал постави ръка на потръпващото й рамо.

Хауфутът заговори:

— Кой ще я вземе? И на какво разстояние от пътя си можем да се отклоняваме? Ще трябва да кажем на селото.

— Не съм съгласна — каза решително жена му. — Вземете я с вас.

Лидерът запротестира, но се намеси Кърр:

— Мерин е права. Това е най-безопасното решение. След като сме стигнали дотук със заблудите, трябва да идем докрай.

— Ами родителите на Стела? Какво ще им кажем?

Кърр се вгледа в едрия мъж с непреклонни очи.

— Нищо. Ще отсъстваме най-много няколко седмици. Ще оставим бележка или нещо от сорта. Но трябва да потеглим незабавно, още тази нощ, преди още някой да е разкрил тайната ни.

Хал взе думата:

— Достатъчно лъжи. Не бива повече да заблуждаваме селото. Убеден съм, че веднъж научили колко сериозни са нещата, може да им се има доверие да пазят мълчание.

— Но нали точно за това говорим! Тук имаме съселянин, комуто не можем да се доверим, а ти ни съветваш да позволим не само на нея, но и на други като нея, да разпространяват тази странна история? Не, Хал, съветът ти е прекалено рискован. Момичето идва с нас, поне достатъчно далече от селото, за да неутрализираме заплахата на езика й. Завърнат ли се ездачите или ако някой от поддръжниците им дочуе истината, не биха се поколебали да разпитат селото. Както онова във Фавония.

— Как така да ме вземете с вас? Къде отиваме? — запита отчаяно Стела. — На никого няма да кажа! Нямате ли ми доверие?

Хауфутът въздъхна.

— Не става въпрос за доверие. Дори и с най-добрата воля на света, нещо ще ти се изплъзне. Трябва да последваме Манум и Индретт — още тази нощ — и не разполагаме с време да даваме обяснения на селото. Сега престани да се притесняваш за себе си и се опитай да сториш най-доброто за Лулеа!

— Имаме много да свършим през следващите няколко часа — намеси се Кърр, тъкмо когато Стела се канеше да отговори. — Преди всичко трябва да решим накъде ще тръгнем. Някой от вас има ли представа накъде може да са поели бандитите?

— Надолу по Северния път към Олн, сетне по Крайбрежния път към Раммр, не ще и дума.

— Но сигурен ли си?

Хауфутът поклати глава. За много неща не беше сигурен.

— Нищо — продължи фермерът. — Съвсем скоро ще узнаем. Нека съберем оборудването. Каквото нямате тук, вероятно мога да открия у дома, включително дрехи за момичето. Тя има фигурата на… — гласът му затихна.

Стела обърса сълзите от лицето си, докато започна да мисли, да мисли усилено. Можеше да се разкрещи и да привлече вниманието на някой минувач. Или пък да се втурне към вратата и да махне резето, преди някой да е успял да я спре. Но искам ли да се прибера у дома?, запита се тя, докато мислеше напрегнато. Ако се прибера, ще последва нова сцена. Чуваше родителите си да я гълчат отново, опитвайки се да я убедят, че обявяването на годежа й с Друин ще бъде нещо различно от пълен провал. Този невъзпитан, твърдоглав скот! Тя потръпна при спомена за недодяланите му ухажвания. Може би няколко седмици далеч от селото не бяха чак толкова лоша идея. Наистина не можеше да изтърпи още един ден в омразната компания на Друин.

 

 

По-късно същата нощ групата отново се събра — с изключение на Стела, която говореше с Мерин в друга стая, и Хал, който приготвяше храна в кухнята. Шест купчини в средата на стаята, по една за всеки пътник и една купчина общо оборудване, съдържаха почти всичко необходимо за пътуването им. Естествено, сега не бе най-подходящото време в годината за сериозни пътешествия, така че трябваше да бъдат екипирани за изключително неблагоприятни условия, дори пътуването да ги отвеждаше на юг. Същевременно успехът на мисията им зависеше от настигането на конниците, разполагащи с тридневна преднина, така че трябваше да сведат екипировката си до минимум. Щяха да се възползват от чуждото гостоприемство, а при нужда да се хранят с каквото намереха по пътя.

Бяха почти готови да потеглят, но Лийт си нямаше представа къде отиват или как щяха да заловят такава страховита жертва. Сякаш в отговор на незададения му въпрос, хауфутът и фермерът заобсъждаха пътуването.

— Убеден ли си, че твоят приятел при Уоч Хил ще знае? — запита мъжагата.

— Длъжен е. Нищо не му убягва от погледа. Хейн трябва да се върне до час.

— Да знае какво? — храбро ги прекъсна Лийт.

Две лица се обърнаха към него, едното по-любезно от другото.

— Да, разбира се — каза хауфутът, — трябваше да кажа. Преди известно време Кърр изпрати Хейн да язди до негов приятел, който живее на хълма над Вапнатак. Оттам той може да наблюдава едновременно Северния и Западния път. Кърр ме увери, че този човек би забелязал минали през последната седмица ездачи, така че когато Хейн се завърне, ще знаем накъде са поели.

— Но има ли място за съмнение? — отвърна Лийт. — Западният път отвежда във вътрешността; никой не би пътувал натам по това време на годината.

— Сигурен съм, че си прав — отвърна фермерът, — но винаги е добре да сме убедени. Има и друга причина да се свържем с Кроптър. Той е Часовой — отговаря за Северните покрайнини — и конете му са по-бързи от моите. От тях той добре ще се възползва, разпращайки съобщения на други по пътя, които да докладват за странни конници, минали покрай тях. Може да сме на известно разстояние зад бандитите, но докато вървят по пътищата — както ще им се наложи през този период от годината — ще можем да ги следваме. Единственото ни притеснение, разбира се, е какво може да са сторили междувременно.

Лийт се извърна. Какво може да са сторили междувременно? Бе твърдо решен да не мисли за това.

 

 

Светът се размиваше пред очите на Манум. Главата му пламтеше; тялото го болеше отвъд всеки предел на знание. Камъните на пътя, заснежените поля и мяркащите се храсти проблясваха край него, разсейвайки го, докато опитваше да си припомни случилото се. Нещата още не се бяха изчистили, когато главата му се удари в задницата на коня и отвратителната болка го принуди да стисне и двете си очи. Фокусирай се, фокусирай се, каза си той. Опита се да се пребори с подскачането и тресенето на коня, с болката, с проблясващите в главата светлини. Насила отвори здравото си око; светлините все така танцуваха и той поведе борба с гаденето, докато всичко яростно се тресеше около него.

Мисли! Той си припомни боя, когато четиримата го бяха вързали за едно дърво и се редуваха да го удрят и ритат, докато Индретт тихо плачеше. Туп, туп, туп, звукът от сипещи се отгоре му удари, част от ума му някак незасегната от болката и страха, ударите, звучащи като стоварването на брадва върху дърво. Как можеше нещо подобно да звучи тъй безлично? Сетне го бяха освободили и той се беше стоварил в локва топла, лепкава течност — собствената си кръв. Не, болката не идваше оттам. Мисли! Бе се опитал да се надигне, но го сритаха обратно на земята. Сетне отново бе дошъл въпросът, повтарян от заловител след заловител, все същият неотговаряем въпрос. Къде е Десницата? Къде е Десницата? Бе се опитал да отговори, но не можеше да измисли нищо убедително. Сетне четиримата брудуонци бяха завлекли Индретт до дървото и я бяха вързали за него. О, Най-възвишени, ето това беше източникът на болката! Моля ви, моля ви, пуснете я! Дори на Андратанския Глас не можах да кажа нищо за Десницата! Моля ви! Бе надавал викове отново и отново, по-силни от нейните, докато те жестоко я бяха удряли с юмруци, клони и плоската страна на мечовете. Накрая червената мъгла го бе обгърнала и той не видя какво бе станало после.

Той се заизвива и се протегна, опитвайки се да зърне Индретт, но не можеше да я види. Ръцете му бяха вързани зад гърба, лежеше по лице върху черен брудуонски кон. Докато се бореше, болка безмилостно проряза мозъка му. Болеше, когато си повдигаше главата; болеше, когато правеше каквото и да е — болеше и когато не правеше нищо. Какво са й сторили? Дали и тя страда така? Жива ли е още? Опита се да си представи жилавата южняшка девойка да лежи мъртва, захвърлена в някоя канавка, красивото й лице окървавено и пребледняло, блестящите й очи — безжизнени, ала не можеше. Трябва да е жива. Стисна зъби. Трябва да е жива! Сетне си помисли за момчетата, припомни си виковете им, последвалата тишина и пламъците, осъзнавайки със свито сърце, че са мъртви. И скоро, може би много скоро, щеше да им завижда. Познаваше тези брудуонци. Защо, защо ги отведох право при онези, които обичам повече от всичко?

Отново опита да се повдигне достатъчно, за да вижда останалите, но беше вързан прекалено стегнато. Чуваше гласовете им пред себе си да си подвикват един на друг, звуци на ефективна злина. Мятанията му най-накрая привлякоха вниманието им и глас непосредствено пред него му изсъска думи, които не разбра, предупреждение да мирува. Но той не искаше да се откаже; трябваше да види Индретт, да се убеди, че е жива. Гласът се разнесе отново, предупреждението не можеше да бъде сбъркано, дори и да беше на чужд език.

По-скоро усети, отколкото видя удара, но не можеше да направи нищо. За миг ужасът на безсилието го облада отново, сетне нещо се сблъска с тила му и червенината избухна. Главата му се отпусна покрай задницата на коня; тялото му омекна, движейки се единствено от вървежа на животното.

Доволен, брудуонският воин прибра тоягата си обратно на гърба.

 

 

Най-накрая съставената от петима пътници Компания бе готова за път. Хейн се бе завърнал и Кърр бе излязъл, за да говори с него. Новините бяха объркващи. Кроптър действително бе видял четирима конници рано сутринта след Средозимника да яздят на изток по Западния път. Колкото и безсмислено да беше, това бе пътят, по който Компанията трябваше да поеме в преследване на бандитите.

Западният път! Този друм щеше да ги отведе в студената вътрешност на континента, далеч от градовете и селата на крайбрежен Фирейнс. Западният път някога бе представлявал главната артерия между Фирейнс и останалата част на Фалта, построен в дните на Първородните като връзка между митичния северен град Астора — столицата на Фирейнс, преди да бъде потопена от морето преди хиляда години според историите — и Инструър. Пътниците и товарите понастоящем минаваха на юг през Раммр, главният град на Фирейнс, и оттам по море към пристанищата на Уодаитическо море.

Западният път бе труден дори през лятото, а зиме не бе използван, освен при най-неотложни случаи. Хората пътуваха на къси разстояния в онези части от пътя, свързващи поселища, но се случваше месеци наред пътят да не види конник или пешак. Някои участъци бяха павирани, но през по-голямата си част Западният път представляваше неравна горска пътека, сега склещена в хватката на свирепата северна зима.

— Поне знаем накъде са се отправили — изсумтя хауфутът. — Няма да ги изпуснем, поне това му е хубавото. Ще се придържат към пътя, като нас.

— Но как ще ги настигнем?

— Конете няма да са им от особена полза в Брейданската пустош, не и по това време на годината. Ще трябва да вървят, както и ние — селският водач поклати объркано глава. — Не проумявам! Ако се бяха отправили на юг, по това време вече щяха да са в Раммр и да вземат кораб към Инструър или поне Лавана.

— Има много причини, поради които някой може да избере Западния път — отвърна Кърр. — Мисли. Биха ли получили подобни люде свободен достъп до кораб, особено придружени от водени насила спътници? Слава на Най-възвишения, Фирейнс още не е пропаднал до такава степен. Западният път е най-бързият начин да се достигне Просеката, през която те трябва да минат, за да се приберат в Брудуо. Защо им е да отиват на юг?

— Да, обаче през зимата? Със сигурност Западният път, макар и най-пряк, ще се окаже най-дълъг.

— Убеден съм, че си прав. Ала дали те знаят това? В тази земя са чужденци. Дали просто не следват пътя си обратно към Брудуо, тъй като не знаят друг?

— Това вече е доста вероятно — призна водачът.

— Надявам се принуждават Манум да ги води. Той може да е избрал Западния път, знаейки, че това ще ги забави. Ездачите няма да знаят за тукашните зими, факт, който може да е първата усмивка на късмета по наш адрес.

 

 

Бе време да тръгват. Стела се появи от другата стая, ръката й здраво хваната от Мерин. Лийт се почувства замаян; дали заради страх от неизвестното, възбуда от неминуемото заминаване, притеснение за родителите си или чисто нервно изтощение, не можеше да каже.

Ръка разроши косата му.

— Да тръгваме — каза Кърр. — Ще се справиш, момче. Я какъв бащичко си.

Докато се изнизваха през задната врата на хауфутската къща, Лийт потърси в себе си наследената от бащата храброст. Откри само страх.

Глава 5
Под Уоч Хил

Потайни сенки проблясваха по страната на издигащия се над Лулеа хълм. Под тях нощните светлини гаснеха една подир друга и селото бавно потъна в сън. Луната очерта фигурите — една, две, три, четири, пет, всички без последната повели кон — докато поспираха да погледнат към малката северна долина, в която бяха прекарали живота си. Дърветата представляваха тъмни петна над блестящото, заснежено сребърно дъно, където снегът бе покрил миналогодишните поля над шубрачестите склонове. През долината се виеше фината нишка на Лаймския поток, вливащ се в долината от далечните Велики северни гори, сетне завиващ на запад непосредствено преди Лулеа и поемащ към морето между Суил Даун и Брийм Хил.

Колкото и примамлива да бе тази средзимна гледка, очите на намиращите се на хребета се насочваха на изток. Там можеха да видят линията на Бруксайдския път, белязан със сенките на високи дъбрави. Отвъд пътя земята се надигаше, за да оформи Гарисън Хил, около и зад който се виеше Западният път, отвеждащ във вътрешността на страната, далеч от морето. Само на три левги, скрит от хълма, лежеше Вапнатак — най-големият град в Северните покрайнини на Фирейнс. Далеч надолу по Западния път можеха да видят горните склонове на Уоч Хил, най-високата точка в района. Самотна светлинка блестеше близо до върха му.

Стела отчаяно искаше да се махне от долината още тази нощ. Мъжете я бяха накарали да ги последва извън селото и избраният от тях път мина толкова близо до дома й, че едно провикване щеше да докара баща й. Но тя не се бе провикнала. Макар да ги очакваха опасности и вероятно смърт, тя бе решила да ги последва. По-добре смърт, отколкото живот с Друин.

Кърр посочи към светлината на върха на Уоч Хил.

— Там са леглата ни — отбеляза той. — След като се успокоих, че фермата е подсигурена, можем да отидем в дома на Кроптър. Два часа и ще можем да починем.

— Надявам се, че Кроптър ни очаква — хауфутът вдиша нервно. — Никога не съм го срещал.

— Ще бъде готов. Мислиш ли, че всяка нощ оставя лампата да свети? И не се тревожи. Легендата и слухът са в състояние да преувеличат всекиго.

Хауфутът изсумтя, сетне се обърна и се отдалечи. Бяха слезли от хълма, далеч от лунната просека, отдалечавайки се от Лулеа в посока към Западния път.

Докато вървяха, Лийт прехвърляше последните няколко часа през ума си. Бяха се отправили на пътешествие, което можеше да промени живота им. Бяха поели към Склоновете, през Брейданската пустош и може би дори отвъд, пътувайки през грешното време на годината. От петимата, единствено той и Стела можеха да бъдат определени като млади, във форма и здрави. Кърр изглеждаше стар и гърчав, предвождайки ги, опирайки се на бастуна си; хауфутът пуфтеше след него с клатушкане, макар да бе оставил жезъла си в селото; Хал — е, Хал бе усъвършенствал паешка походка, която изстрелваше здравия му крак напред, а изсъхналият служеше само за опора. Изглеждаше почти комично, ала Лийт не се смееше. Брат му бе повече от храбър, прекарал години в привикване с недъга си. Лийт се усмихна на себе си. Аз не съм привикнал да бъда нормален, помисли си сухо той.

Намести раницата си.

— Постави я високо на раменете си — бе казал Кърр. — Стегни колана високо над кръста. Приведи се напред, тежестта да стои над, а не зад теб. Нека да те бута напред, не да те дърпа назад! — За щастие, припомни си той, по-голямата част от багажа щяха да натоварят на конете веднага щом пристигнеха до Уоч Хил.

 

 

Някъде късно вечерта брудуонците дръпнаха юздите на жребците си и спряха да лагеруват. Груби ръце събориха Манум от коня и той падна на земята, като ударът го свести. С все още вързани ръце и крака, той полузашеметен бе завлечен по земята и оставен подпрян на ствола на един бор. Започна да хвърля ужасени погледи из горичката, докато най-сетне очите му не попаднаха на онова, което най-много искаше да види. Там, в другия край на малката полянка, опряна на У-образно дърво, закрита от пречупен клон, стоеше Индретт.

Той се вгледа по-внимателно и сърцето го заболя. Лицето й бе оплескано с кръв и увенчано с букет от белези, очите й бяха затворени от отоци, косата й провисваше разчорлена върху превитите рамене. Превита, ала не и пречупена, помисли си Манум. Щяха да я убият, преди да прекършат духа й. Страх се породи в него при тази мисъл. Беше ли още жива? Руменината на бузите, повдигането и спускането на гръдта й — все още живееше. О, Най-възвишени! Той се облегна на дънера, безпомощен да стори друго, освен да я наблюдава, докато около него брудуонците подготвяха лагера. Разпънаха любопитна на вид кръгла палатка, вързаха конете близо до бора на Манум и започнаха да приготвят вечеря, но Търговецът не обръщаше внимание. Сърцето му бе разбито от мъка по Индретт, бе объркан от невъзможността си да й помогне — и поразен от ясното осъзнаване какво онези убийци можеха и щяха да й причинят.

По-късно през нощта гладът го изтръгна от пресеклива дрямка, изпълнена с мрачни форми, въпроси, заплахи и удари. Брудуонците не бяха нахранили пленниците си, нито им бяха дали нещо за пиене. Малко е вероятно нещо да си проправи път между тези отекли устни, помисли си горчиво Манум. До него кон изцвили тихо, сетне го докосна с муцуна. Тези животни не бяха жестоки като господарите си. Такава злина! Бе научил много за брудуонците през последната година; как съчетаваха ужасяваща целенасоченост с огромна мощ и дисциплина; абсолютната себеотдаденост към водача им; липсата на каквито и да било морални задръжки; обичта им към насилието. Как можа да ги отведе до Лулеа? Какво си бе мислил? Усети докосването с муцуна отново, полуизвинително, като че конят се притесняваше за него.

Тогава проблясъкът на идея започна да се оформя в ума му. Невероятна, но възможна. Дошла право от легендата за Кауин Ловеца. Нищо за губене. Защо не? Ала щеше ли да има силата? Няма време за колебания, помисли си той. Стори го сега! Той се претърколи надясно, просвайки се по очи на голата, камениста земя. Това му изкара въздуха и той дълго време лежа, изтощен. Сетне бавно, мъчително, той принуди вдървеното си тяло към движение, докато ръцете му опипваха за подходящ камък. Намери няколко камъка, леко потънали в земята, но след като ги опипа, той ги захвърли един след друг. Търпение, каза си. Имаш цяла нощ на разположение. Стой буден. Намери подходящия. Ноктите му се напълниха с пръст, докато ровеше опипом из земята.

Най-накрая откри търсеното: идеално камъче — малко, ала остро. За момент през ума му пробяга мисълта да пререже вървите си, да освободи Индретт, да избягат от тези жестоки люде. Но колко далеч ще стигнем, подигра се сам на себе си. Вероятно дори няма да успеем да се измъкнем от гората. Въздъхна. Първоначалната му идея вероятно бе най-удачна — а ако не проработеше, щеше да бъде и последна такава.

Бавно, внимателно, той се добра обратно до дънера. Сега издаваше тихи, мърморещи звуци, които се надяваше да са успокояващи за недалечните животни. Отново трябваше да открие нещо; и отново трябваше да използва ръцете си, вързани здраво зад гърба му. Лунната светлина се процеждаше между дърветата, но не бе от голяма полза. Той заопипва наоколо, докато не го откри: конски крак. Сега уверен в себе си, той сръчно придърпа крака нагоре, говорейки успокояващо на коня, докато дъхът на последния разрошваше косата му. Задържа камъчето между палец и показалец, пое дълбоко дъх — щеше да има само една възможност — сетне се прицели в мястото между копитото и подковата. С цялата сила, която съумя да събере, заби камъчето дълбоко в хрущяла. Конят изцвили и отърси глава, това беше всичко при толкова слабата болка в копитото. Но бе достатъчно. Моментално онези в палатката се раздвижиха и някой излезе да види какво става. Манум разполагаше само с миг. Трескаво се заизвива по земята, докато не усети ствола на дървото зад гърба си. Конят отново изцвили и удари крак в земята, забивайки камъчето още по-надълбоко в копитото. Първоначално ще бъде само леко дразнене, помисли си разсеяно Манум, докато се отпускаше към дънера, опитвайки се да успокои накъсаното си дишане. Сега един от брудуонците прекосяваше полянката, за да нагледа конете. Със сигурност щеше да види, че пленникът е замислил нещо? Вълна от болка и гадене заля Манум. Не трябва да ми прилошава, помисли си. Къде беше брудуонецът? Щеше ли да забележи разровената земя? Замаяният Манум изпадна в безсъзнание по времето, когато воинът се надвеси над него.

Брудуонецът изръмжа. Тези фалтанци бяха меки; изпитваше единствено презрение дори и към най-добрите от тях. Срита умело пленника в ребрата и чу удовлетворяващия пукот на кожа срещу кост. Този не е в състояние да прави проблеми, помисли си. Но ще ни предостави достатъчно забавление, преди да ни каже онова, което искаме да знаем. Ще ни каже, никакви съмнения по въпроса. По времето, когато сме приключили, ще ни умолява да го изслушаме. Доволен, той се прибра обратно в палатката, докато зад него един от конете удряше в земята десния си преден крак, опитвайки се да отърси нещо от копитото си.

* * *

В напредналите малки часове, Компанията най-сетне достигна Уоч Хил.

Вероятно бе от късния час или може би възбудата и напрежението от мисията си казваха думата, но увереността да крачат бързо и да стопят преднината на брудуонците някак се бе стопила в уморено препъване, докато вървяха по Западния път към покрайнините на Вапнатак. Лийт се надяваше да има някаква разумна причина за бавността им, причина, различна от липсата им на форма; жестоко неподготвени за подобно пътешествие. Каменистият път хрущеше под ботушите им толкова силно, че животните в гората и евентуални преследвачи лесно биха узнали за местонахождението им, убеден бе Лийт. От двете страни на пътя се издигаха високи храсталаци, срещу които вятърът бе навял дълбоки преспи. Луната висеше непосредствено над хоризонта и хвърляните сенки затрудняваха виждането.

Зад шубраците вляво се издигаше сенчестата форма на Уоч Хил, Вълшебната планина, както децата от Лулеа го наричаха. Понякога някое от тях отправяше твърдението, че се било изкатерило на хълма, но не можеше да го докаже. Той винаги бе представлявал забранена територия за децата от долината на Лулеа. Хауфутът казваше, че е заради дивите животни, от които гъмжаха остатъците от Великата северна гора, покриващи склоновете му, ала децата знаеха истината. Това бе Вълшебната планина, обиталището на Магьосника. По време на няколкото си ходения до Вапнатак, Лийт си беше наложил да не поглежда към хълма. Западният път минаваше точно под него.

Не вярвам в Магьосника, каза си Лийт, сетне сгърчи лице. Преди няколко дни не вярвах и в брудуонците.

Преминаха в ниска седловина. Поглеждайки назад от позицията си зад Хал, Лийт можа да види малка част от долината на Лулеа.

Пред себе си, около следващата извивка, можеха да съзрат светлините на Вапнатак. Конете започнаха да се спускат по склона.

Кърр излая рязка заповед:

— Спрете!

Моментално конете бяха обуздани; в последвалата студена тишина всички ясно дочуха звука на разнасящи се някъде пред тях стъпки.

— Няма смисъл да се крием — каза тихо старият фермер. — Щом ние го чуваме, значи и той чува нас.

— Защо изобщо трябва да се крием? — прошепна Лийт на брат си.

— Нощни пътници из средозимните пътища биха представлявали чудна история по тези места — отвърна Хал. — Някой в Лулеа може да се досети кои са били пътниците и да ни последва.

— О! А какво…

— Шт! — съсна хауфутът.

В този момент висока, прегърбена фигура изникна измежду храстите на пътя пред Компанията. Носеше фенер в ръката си.

Кърр изрази облекчението си с въздишка.

— Господарю! — възкликна той. — Какво правиш на пътя?

— По-скоро какво правите вие по т’ва време навън? — пропука отговорът в глас като огън. — Трябваше да сте тук преди часове! — той поспря, броейки. — Петима? Защо петима?

— Когато обясня причините за забавянето ни, ще разбереш и причината за нарасналата ни бройка — рече Кърр. — Но защо не поговорим вътре? Тук е студено и вдигаме доста шум.

Сянката пред тях изръмжа отговор, който Лийт не дочу.

Бавно поеха надолу по каменистия път, сетне рязко свиха вляво и се изкачиха по стръмна и тясна пътека, прорязала покрит с храсталаци склон. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова повече можеше да съзира Лийт, докато накрая Вапнатак не се разстла пред него. Няколко светлини настойчиво проблясваха зад градските стени, но иначе градът също бе потънал в сън.

Поглеждайки назад, той си представи, че вижда Долината и светлините на родното си селце. Последен взор и изчезнаха, погълнати в тъмните дървесни сенки на Уоч Хил.

 

 

Близо до върха на хълма имаше голяма къща. Изкачването им по виеща се, тясна пътека, прорязала гора с високи борови дървета, отне почти час. В началото Лийт разтревожено се бе взирал наляво и надясно в мрака изпод дървесните стрехи, очаквайки обитателите на Вълшебната планина да се появят — вероятно самият Магьосник, повел пълчище гоблини и феи, всичките с блеснали зелени очи и виещ се от устата огън — но накрая дългото изкачване и безсънните нощи си казаха думата, карайки го да забие очи в краката си. Остатъкът от нощта бе ходене насън: конюшни и миризми, странни лица с неразбрани имена, купи гореща вода, топли кърпи и меко легло в плесенясала стая с висок таван.

На следващото утро Лийт се надигна с изгрева на слънцето. Събуждането го сепна, забравяйки за момент как се е озовал в тази непозната стая. Разсеяно прокара пръсти по чаршафите: бяха изработени от някаква мека, лъскава тъкан, различна от грубия памук от вкъщи. От лявата му страна, поставена на трикрака подложка, се мъдреше купа с димяща вода, без съмнение предназначена за измиването му. Дали родителите му разполагаха с такива удобства? Незабавно го жилна вина: защо бе прекарал нощта в себичен комфорт, вместо да язди из мрака и да ги търси? Умът му го обяви за глупав. Та нали не той бе водач на експедицията; да спрат тук не бе негово решение. Но без значение колко силно напрягаше ума си, чувството на вина не искаше да си отиде.

Младежът отми останките от съня и се подсуши, сетне бързо облече вчерашните си дрехи. Стаята бе огромна, гладкият дъсчен под отчасти бе покрит от украсен с пискюли килим. В един от ъглите се издигаше огромен скрин, може би десет фута висок, ала не му достигаше един фут, за да се опре в тавана. Леглото, поставката за легена и скринът представляваха единствената мебелировка в стаята; но създалото се впечатление бе не такова на бедност, а на аскетично богатство. Лийт смръщи чело. Вероятно бе начинът, по който мебелите бяха подредени, а може би демонстрираното внимание към детайла в орнаментите по краката на подложката за легена и багрите по вратата на скрина. Никога не бе виждал подобни мебели. Кой щеше да губи толкова време за спална мебелировка? И след като го бе сторил, защо я бе оставил в очевидно резервна стая? Спалнята отвеждаше в дълъг, тесен коридор. По протежението му Лийт видя отдясно шест подобни на неговата врати, всичките затворени, а отляво имаше порта, която, ако се съдеше по процеждащата се под нея светлина, отвеждаше навън. Без да знае защо, той тихо затвори вратата зад гърба си, промъкна се по коридора към външната врата, отвори я и пристъпи в утринната светлина.

Малка зелена морава, изцяло разчистена от снега, бе разсечена от тясна каменна пътека, отвеждаща към върха на хълма. Станал жертва на желанието си да се изкачва по високи места, Лийт пое по пътя. Докато се катереше, дърветата отстъпиха на ниски кипариси, на свой ред заменени от камънаци. Върхът на Вълшебната планина.

И изглеждаше точно както винаги си го бе представял. Светът се простираше пред него като набръчкана покривка в края на пикник; кърпеж от равнини и низини; ярко изсечени от утринните слънчеви лъчи хълмове; тъмни гори, обгърнали стръмните склонове. Отляво — на запад — лежеше Лулеа, по-малка, но дори по-ясно видима в сравнение с гледките от Суил Даун и Брийм Хил. Непосредствено под него гората се разстилаше към Долината, сливайки се с подредените поля току преди селото му. Там стоеше Лулеа, с дребни, но ясно откроими в ледения въздух къщици. От това разстояние хората не можеха да бъдат видени, но вероятно вече се заемаха с дневната си работа, несъмнено забравили за смъртта на Лийт и брат му, последната глава от нещастната фамилия на Манум.

Завъртя се отново — на югозапад — към Суил Даун. В ума си отброяваше ориентирите: фермата Стиббоурн, фермата Милфорд, сетне хълмовете отстъпваха пред долината Бруксайд. Бруксайд, домът на Ланка, победеното от него в Пиесата момче. Дали е дошъл на погребението ми? Право на юг гледката бе закрита от Гарисън Хил, обсипан с пооредяващи гори, подобно на мъж на средна възраст, който още не желае да се примири с плешивостта си. Отново наляво — сега извръщайки се към изток — лежеше заплетеният лабиринт на варовиците, отделящи крайбрежните земи от Лоутуейтските мочурища, огромното тресавище встрани от река Мьолк. Мъгла се виеше като неясен дим над нагънатите долини. Той изреди фермите по възвишенията: Лайм Флатс, Лаймдейл, Уайт Форкс, Подгорна, Мидуайз. Сетне, почти право на изток, трябваше да лежи Вапнатак, но бе закрит от издатина: разочарование. Високите стени и огромните порти на най-големия град в Северните покрайнини щяха да изглеждат внушително от такава височина. Нямаше значение: на североизток лежеше горната долина на Малки Мелг, виеща се из тесните си райони в компанията на Западния път. Някой несъмнено бе станал рано, за което свидетелстваше мързеливо виещ се дим. Сигурно някой фермер бе запалил пречещите на оранта дънери. Издатъкът Уоч се намираше на север, закрит с гъсти гори, прикрили Грийнуудската падина и странните варовикови образувания по ръба на Великите северни гори. Те бяха там, на очертания в черно хоризонт, огромна тъмна армия, маршируваща през погледа му. Завъртайки се отново на запад, Лулеа се върна пред очите му. Фермите Спиндълууд, Блаксод, Фалтуейт Енд, Поплър Али, всички опрени на Брийм Хил, който отделяше долината от морето.

След като бе огледал изцяло разкрилата се пред него панорама, той повдигна очи към далечните места, които бе отбягвал, вероятно без да осъзнава. На запад — морето, на изток — склоновете. Чертите, които оформяха Северните покрайнини. Морето, на около пет левги разстояние, простряло се в неизмерима далечина, блестящо на утринното слънце, примамливо, заблуждаващо. Хората от Северните покрайнини не бяха мореплаватели и рядко се отдалечаваха от брега. За тях морето бе неизвестно и плашещо, нещо, с което не бива да се замесват. Към страха им се прибавяше и легендата за Астора, Потъналият град. Говореше се, че нейде край брега, може би дори срещу устието на Лаймския поток, лежат руините на великия град, построен от Първородните. Историята разказваше за разположен върху хълмовете град, високо над морето, най-западното голямо поселище на Първородните; как скалите постепенно се снижавали; за поредица разразили се бури, всяка по-силна от предишната; и за финална катаклизмична нощ, когато хълмовете се сринали и градът потънал в морето. „Точно до плажа Варец“ бяха му казвали рибарите, кимайки усилено; но всяко рибарско селце по крайбрежието на северен Фирейнс претендираше това да се е случило край тях. „Да, обаче останалите си нямат Западен път, който да свършва точно по бреговете им. Туй трябва да значи нещо.“ Това също бе вярно.

Други морски легенди, вероятно не по-малко чудати, разказваха за жестока раса, живееща на ледени късове далеч на север, плячкосвали Северните покрайнини преди векове, принуждавайки фермерите да търсят прикритие в мрачните северни гори; а история за огромен морски дракон се носеше край устието на река Мьолк. Това поне можеше да е вярно. Лийт бе срещнал във Вапнатак старец, който твърдеше, че видял пипало с дължина петдесет фута.

Но очите му най-сетне се завъртяха на изток, към Склоновете, планинската верига, отделяща обитаемите крайбрежни земи от дивата вътрешност. Назъбени планини, сияещи на слънцето, отделени с ниски облаци от предпланинските върхове. Склоновете на свой ред предхождаха Челюстните планини — гръбнакът на Фирейнс.

Неопределено време той стоя вцепенен на мястото си, гледайки на изток, без да вижда. Някъде там, живи или мъртви в заснежената далечина, се намираха родителите му. Западният път се насочваше към Склоновете, пътуването им щеше да последва примера му.

 

 

Хал, който бе станал по-рано, докуца нагоре по пътеката, за да извика брат си за закуска. Тя се оказа разкошна, съставена от палачинки и сироп, поднесени от прислужница. Докато братята се хранеха, Кърр и хауфутът се появиха от съседната стая, отведени до масата от един от най-необичайните хора, които Лийт някога бе виждал.

Кроптър беше висок дори и за северняк, висок въпреки прегърбването: мъжете и жените от Севера бяха считани за над средната височина във Фирейнс, но дори Кърр, един от най-високите мъже в Долината, беше с глава по-нисък от този странен човек. Висок и със солидно телосложение, но това само по себе си не го правеше да изглежда чудновато. Беше лицето, главата му: Лийт не можеше да откъсне очи от него. Имаше дълго, тясно лице, по което личаха годините, макар и не възрастен колкото Кърр, с широки мустаци и гъсти, тъмни вежди — иначе бе напълно плешив. Където бе била косата му, сега лъскава кожа отразяваше утринната светлина. Като цяло излъчваше впечатление за огромна физическа сила, въпреки възрастта си, напомняйки на Лийт за борците, които бе видял миналото лято, когато циркова трупа бе минала през Вапнатак. Или може би, с тези остри очи под надвисналите вежди, приличаше по-скоро на огромна хищна птица. Ако наистина е един от Часовоите, помисли си Лийт, поне на вид го докарва.

— Момичето е грешка — изръмжа Кроптър с груб провинциален глас, докато тримата мъже се настаняваха на масата. — Признай си, глупав фермер такъв, паникьосал си се.

Очите на фермера проблеснаха в отговор, но той си замълча. Моментално Кроптър се издигна в ума на Лийт. Който можеше да си позволи да говори така на Кърр безнаказано, наистина бе силен човек.

— Все още ней късно дя пуснете. Оставете я тука, аз ш’са погрижа тя да се прибере.

— И още преди залез-слънце целите Северни покрайнини ще знаят за Лийт и Хал — отвърна хауфутът.

— Е, и? Конниците как ще чуят за туй? Ще търчите п’дире им и ш’викате новините? Те са на мили пред вас. Минали са Мьолкбридж, ’ку не и Склоновете!

— Не става дума за това, господарю — настоя Кърр. — Предупредиха ни за измяна и шпиони. Знаем, че Раммр гъмжи от предатели. Ами ако те узнаят за това? Ами ако има брудуонски агент във фирейнския кралски двор? Или дори в града? — посочи с палец към източните прозорци, където слънцето се отразяваше от покривите на Вапнатак, закрит отчасти от хълма. — Ако враговете ни чуят, че някой знае плановете им, мислиш ли, че просто ще идат в Лулеа и ще запитат любезно за новини?

Кроптър се замисли над това, почесвайки мустака си.

— Сигурни ли сте, че тя ш’се раздума? — запита той.

— Майка й е голяма бъбрица. Не можем да рискуваме.

— Мой тъй д’ъй, ама преценихте ли колко ш’ви забави тя по Склоновете? Тези земи не са за хора без опит.

— Няма да я отвеждаме толкова далече — отвърна хауфутът. — Надяваме се, че на нас самите няма да ни се наложи да отидем чак дотам. Но ако все пак трябва, ще я оставим в Уиндрайз; тамошният селски водач със сигурност ще я наглежда, докато се върнем.

— Още нещо — продължи да ги притиска Кроптър. — Как ш’обясните внезапното изчезване на троица? Не мислите ли, че селяните може да се позачудят?

Хауфутът се изправи и заговори почтително:

— Стела бе в къщата ми под предлог, че обсъждаме годежа й с местно момче. Жена ми Мерин ще каже на родителите й, че сме отказали да дадем съгласието си. Стела се разгневила и ядосано побягнала. Кърр и аз сме я последвали, разтревожени за състоянието й. И повече ни вест от нас. Вероятно ще заключат, че сме паднали в Лаймския поток или ни е сполетяло някакво друго нещастие.

— Шестима умрели за една седмица — изръмжа под нос Кърр. — Никога не се е случвало преди. Селото може да не се възстанови.

Хауфутът се взря прямо в стария фермер.

— Историята може да се окаже истина — сухо каза той.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш? — запита Кърр, извъртайки се, за да погледне към Кроптър. — Знанието ти може да се окаже разликата между живота и смъртта, а силата ти определено би ни била от полза. Не би ли премислил?

— Знайш, че не мога — каза тихо Кроптър, сетне пламъците отново пропукаха в гласа му. — Принадлежа на туй място както гората на хълма; корените ми се простират надълбоко. Много късной да заминавам веч. Няма да се нуждаете от силата ми или ума ми за онуй, дето ви предстои — той вдигна очи, сепнат за миг от отварянето на вратата и влизането на Стела. — А, момичето — рече той. — Ела и седни, девойче. Хапни малко палачинки. Малко сиропец е останал в купата, съумял да избегне крадливите ръце на хауфута ви.

Хауфутът избухна в смях, но изглеждаше леко засрамен.

Очите на Стела се постесниха, докато тя изучаваше с поглед говорещия. Заради умората си вчера не бе обърнала внимание на много неща. Покровителствен тон, странен акцент, а лицето му обяви съвършено грозно, но по непонятни причини тя бе в добро настроение, така че не обърна внимание. Всъщност като се замислеше, май знаеше защо се чувства добре. Цяла нощ здрав сън, необезпокояван от кошмарите на гушестото Друиново лице.

— Тъй, вси сте тук — заяви Кроптър, твърде ненужно, ако питаха Стела. — Петима глупи пътници, готови да рискуват всичко заради приятелите и семейството. Как биха могли таквиз да избегнат благословията на Най-възвишения? Не петимата, които аз бих сбрал, ала, за щастие, аз не съм Най-възвишеният и изборът не е бил мой. Че Той вий сбрал, бъдете сигурни. Сега чуйте, дордето думам: Той ще прибави към бройката ви онези за делото избрани, защото сте пръсти на събираща се ръка. Казвам ви, та слушайте! Петимата сте Неговият избран инструмент да спасите Фалта, ’ку се окажете достойни за делото — веждите му се сключиха в страховито смръщване, гледка, с нищо не допринесла да окуражи Стела. Не петимата, които аз бих избрал? Ти пък какво общо имаш, дядка?

Високият Часовой продължи.

— Непоклатимо съм убеден, че опасност лежи пред вас. Помнете, каквото ви казвам. Не се отправяте на пътешествие без надежда, макар да не мога да съзра края на пътя ви или да обещая сигурността на всеки от вас. Напълно вярвам, че имате голям шанс да успеете. Най-възвишеният все още не е отвърнал състрадателните си очи от бедната стара Фалта. Недейте забравя Часовоите. Те може да са окажат от полза в пътуването ви, пък било и като извор на кураж. Н’се притеснявайте да ги търсите. Те ще наблюдават, обучени да откриват необичайното, каквото сте вие. Освен ако не са изцяло захвърлили дълга си, те ще ви открият и подкрепа ще да ви предложат. Ала пазете се! Не всеки, що помощ подава ваш другар ще се окаже, ни всеки борещ се — ваш враг. Едно от опит зная, та слушайте, дордето думам: нечакани врази, приятели ще срещнете по пътя вам орисан. Дръжте си отворени очите! Не губете надежда!

Сетне едрият мъж се изправи, избутвайки стола си с жест, за да освободи място за пламъка си и разпери ръце над събралите се на масата като огромна хищна птица, разгъваща криле. Внезапно Стела си припомни детските истории и за миг почти можа да види проблясващите под мрачните вежди светкавици. Магьосникът от Вълшебната планина. Дъхът й внезапно секна.

— Чуйте словата ми, дордето предоставям мъдрината на Часовой от седми ранг. Вие сте прости селяни, живеещи на ръба на света. Не познавате реалния свят. Не правете грешката да съдите според своя свят. Ако само можех да ви покажа три от чудесата на реалния свят, за измамник щяхте да ме обвините. Вие сте невежи. Глупави. Груби. Слепи. Помнете! Щом решите, че всичко знаете, гибелта ви е решена. Поемете скромността като наметало, обличайте я всяка сутрин и бъдете готови да се учите.

Стела настръхна, докато този наглец си позволяваше да ги поучава и хвърли поглед към Кърр, в очакване на гневното му избухване. Но в очите на Кърр се четеше внимание, а поведението му, ако не скромно, бе поне великодушно. Собствените й очи се разшириха леко от учудване.

Едрият мъж с прегърбено тяло — наистина приличаше на Магьосника от Вълшебната планина — все още държеше ръцете си разперени, докато продължаваше да говори.

— Дордето напускате тази малка долина, напускате и познатия вам свят, сферата на собствените ви очи и уши, на собствените ви дела, сферата на плътта, за да потънете в Огненото битие. Там се случват най-важните неща, неща, които може би не ще видите и чуете, неща, що ще останат неразбрани за месестите ви лулеански умове. Не ви порицавам! Просто фермерството и ухажването край езерото не са най-удачните методи на подготовка за пътешествие в Огненото битие. Животът в Долината ви учи да четете знаците по небето, почвата, добитъка, да гадаете какво ще се случи с реколтата. Ала не ви учи как да четете знаците на Пламенливото битие. Чудеса има там, илюзия, сънища, пророчества да сключват и освобождават — и черна магия. От магията се пазете и връзките на мрака също. Ала оглеждайте се за чудесата на Най-възвишения. И въпреки моите предупреждения, не ще повярвате в Огнебитието. Твърде сте заключени в плътта. В каквато сфера вярвате, тя е най-истинска за вас. Но пак предвиждам, че Най-възвишеният ще ви обучи в тънкостите на Пламенливото. Не бъдете упорити. Доказателствата премислете, ’ку трябва, но не забравяйте наметалата на скромността.

Докато бе траяла речта, хауфутът бе седял с объркано изражение, което сега преля в раздразнение.

— Какви ги говориш? — прекъсна го той. — Огнени и месни битиета? Мислех, че преследваме група брудуонски воини, опитвайки се да спасим родителите на Лийт и Хал. Какво ще кажеш да ни дадеш малко мъдрост за това?

А Кърр измърмори:

— И освен това може да дадеш насоки как да спечелим Съвета на Фалта! Нямаме време да слушаме лекции за вълшебни кралства — гласът му приключи на малко по-раздразнителна нота, но запази очите си вдигнати, вперени в тези на прегърбения човек. По-храбър си от мен, помисли си Стела сухо. Но аз бих казала същото.

— Значи ясен съвет искате, тъй ли? Мъдрост срязана и поднесена в чиния? — изръмжа Кроптър и Стела се сви от стоманените нотки в гласа му. Заваленият провинциален акцент се стопяваше с течение на думите му, оставяйки острота, режеща като ножове; почти видима заплаха надвисваше над раменете му, докато се надвесваше над селския лидер. — Чух името ти; зная, че си новоизлюпен хауфут, по-млад от повечето, човек на логиката и смисъла, но степента на глупостта ти е била скрита от мен. Чуй ме, глупецо, и ме чуй добре. Две хиляди години Рушителят е имал, две хиляди години и отгоре да открие мрачните тайни на Огнебитието и да ги подчини на волята си. Поколение след поколение се ражда и умира, техните знания и опит се губят, та грешки трябва да биват допускани отново и отново. Но не и Рушителят. Не и Неумиращият. Проклет от Най-възвишения е той! Че благословията на гибелта била му е отнета — и той трябва вечно да живее в света, тормозейки животите на мъже и жени, нивга не откривайки ни почивка, ни покой, никога да не е отведен при Най-възвишения. Но той е обърнал това проклятие в своя сила и впрегнал Огненото битие да му слугува. Илюзии може да сплита да спразва червата ви, думи да извръща като ножове в коремите ви, а тъмната магия му робува. Дебел глупак! Той би могъл да се яви пред вас престорен на Часовой като мен, с властта си да ви принуди да паднете на колене, а вие да се молите да го боготворите! — Часовоят изрева и хауфутът се изсули от стола си, като че действително щеше да падне на колене. На Стела мъжът й се стори превъплъщение на Магьосника, десет фута висок, с мрачни облаци, виещи се около смръщените му вежди и светкавици около пръстите. Зачака неминуемия завършващ удар, с който великият Магьосник щеше да унищожи осмелилия се да му противоречи глупак. Но високият, прегърбен мъж се изсмя и магията бе разтурена.

— Забравям, че сте невинни кърмачета, дори тий, Кърр, храбри ми друже. Не съзирате ли? Аз съм само един старец, а не Магьосникът от Вълшебната планина. О, да — той се изсмя отново, — зная какво приказват. Но ако най-дребната илюзия ви стряска, то как ще се защитавате срещу мрачните слуги на Рушителя, от мен далечно по-могъщи? Не съзирате ли? Това пътешествие е част от подготовката ви. Защо са били Манум и Индретт отведени? Как инак Най-възвишеният би ви изтръгнал от невежеството и поставил ви на предопределения път? И как бихте могли да се научите на каквото и да било, ако преди това не узнаете, че часът е започнал? Тъй че защо не се вслушвате?

— Аз… аз… — заекна хауфутът. — Как направи това? За миг си помислих…

— Ти си много впечатлителен човек, въпреки логиката и смисъла — каза Кроптър със суха усмивка на лицето си. — Легендата за Магьосника от Вълшебната планина е известна из целите Северни покрайнини. Аз зная, че Часовоите от Уоч Хил са се грижели за този слух като декоративен храст поколения наред. Помага да държи любопитните настрана. И трябваше само да направя определено изражение, да застана по определен начин и леко променя гласа си. Всички ли го видяхте?

Пет глави кимнаха.

— Само това ли? — отпаднало рече хауфутът, облизвайки устни.

— Може би не, но аз съм стар и опитен, а вий — млади и впечатлителни.

— Така ли започват всички страшни истории? — запита Лийт. — Просто умни внушения и въображението на хората свършва останалото?

Кроптър се обърна и се вторачи в него; за момент Лийт си помисли, че вижда нещо необичайно в очите на мъжа, нещо… не можеше да каже какво точно.

— Не, илюзията е сал един от пламъците на Огненото битие; и то най-малкият. Което е повече от достатъчно за вас, макар да подозирам, че когато всичко това свърши, ще знаете много повече от Кроптър Часовоя, много повече, отколкото изобщо ви се иска. Разбира се, ще ви помогна да си върнете Манум и Индретт. И ще сторя малкото, което мога, за да ви помогна със Съвета зад Желязната врата, макар че то какво друго бих могъл да сторя, освен да дрънкам, да съветвам… — тук той насочи острите си тъмни очи върху хауфута. — Не зная, защото не съм чувал нищо от Часовоите на Инструър с години, почти десетилетие. Но все пак мога да пращам съобщения и да се моля хората, на които ги пращам, да са още живи и с всичкия си.

Високият мъж се обърна към Лийт и Хал.

— Що се отнася до родителите ви, вече предприех действия. Докато вие спяхте, екипирах и пратих ездач по пътя, мой подчинен Часовой трети ранг, комуто тайни могат да бъдат поверявани. Той познава нещичко от Огнебитието и няма да попадне в първия заложен на пътя му капан. Щом научи нещо за брудуонците, ще се върне обратно по пътя. Когато се срещнете, ще ви предаде новините. Нека да пътува леко!

Кроптър извърна лице към вратата.

— Време е да потегляте. Приготвил съм ви коне, най-добрите, с които разполагам. В дисагите ще откриете храна и допълнителни дрехи за Склоновете, ако зла съдба ви доведе сред тях. Докато закусвахте, слугите ми са поставили амунициите в стаите ви. Ездачите имат поне три дни преднина, така че ще ви е трудно да ги догоните. Бъдете готови за много дни на седлата и няма да бъдете разочаровани. Сега вървете и се пригответе. Нямате много време.

* * *

Приготовленията за потеглянето отнеха малко повече време от предвиденото. Слугите на Кроптър им бяха приготвили дрехи, сиви старомодни одежди, които според уверенията му щели да предоставят много по-добра защита от студа от досегашните им облекла. Напомни им, че преследването ще ги отведе във вътрешността, през места, по-студени от което и да било крайбрежие. Сетне, когато опаковаха въпросните дрехи, имаха известни затруднения с подготовката на конете. Хауфутът, естествено, настояваше за собствен кон, докато първоначално Кърр трябваше да споделя коня си с Хал; Лийт щеше да язди със Стела, а четвъртото животно щеше да носи багаж. Засрамен, Лийт бе поискал да язди с брат си, но не можа да представи причина, когато бе запитан. Останалите уважиха желанието му, макар и леко объркани; единствено Хал отгатна мотива за братовото колебание.

Няколко минути преди да потеглят, Часовоят от Уоч Хил придърпа Лийт и Хал настрана.

— Сърцето ми ми казва, че вам престоят тежки мигове — рече той. Гласът му не бе суров или заповеден, но Лийт почувства, че цялото му внимание е насочено към думите. — Това не е предричане, просто чувство. Ала понякога не съм убеден в разликата.

— Разкажи ни повече за Огнебитието — помоли Лийт. — Може ли да ни помогне да си върнем родителите?

— Синко, Битието на огъня не е нещо подобно. Не можеш да се протягаш и да извиваш огъня по свой каприз. Това е пътят на мрака. Единствено можеш да си на мястото, където огънят на Най-всевишния удари земята и да видиш как ще ти помогне. Поне аз тъй го виждам. Други люде може да го изразяват различно.

Зная, че това звучи мистично, което вероятно не е толкова изненадващо, като се има предвид кой разказва. Просто начин да мислиш за нещата удобно, ако съзираш и неудобно, ако не. Слушайте, дордето говоря. Битието на огъня има много аспекти, някои от които скрити за света на людете. Но три от тях ние, Часовоите, познаваме добре, ще ги срещнете по пътя си, стига да имате очи да ги съзрете. Първият е Илюзията. Опитният в скулптирането на илюзии може да внушава на податливите умове, карайки ги да виждат неприсъстващи неща или скриващ присъстващи. Силата на илюзията зависи от вярата на виждащите я и от умението на онзи, който изплита мрежата. И вървящите в светлината, и вървящите из мрака могат да я използват, макар да изисква способен и творчески ум, рядко срещани в мрачината качества.

Следващият аспект е Думата. Употребата й изисква целенасоченост и желязна воля. Има такива, които умеят да вплитат истинското съдържание на ума си в обичайната си реч, казвайки едно нещо, а предавайки друго. Това не е моята област, което може би е изненада за вас — той се ухили. — Това заклинание се нарича „словоплетство“ и е най-податливо на развалата на мрака, тъй като в най-голяма степен се опира на заблуда. Друга проява на Думата е Пророчеството, където красиви слова прикриват съобщения за бъдещето в мистерия. Това си има добра причина. Ако винаги говорехме направо, слушащите биха разбрали съобщението веднага и биха променили делата си.

Третият и най-висш аспект на Огнебитието е Властта, но той има две имена. За нечестивите е магия, обвита в мрак, нещата, изпълващи приказките ни. Това е тъмната част от битието, използвана единствено от вървящите по сенчестата пътека. Ето защо, магията представлява връзването на другите чрез волята на потребяващия, вземащ пламъци от Огъня и използващ ги като въжета. Това е най-близкото описание, дето мога да дам. Не прилича на Илюзията, защото променя нещата в действителност. Но неизвестно за слугите на мрака, силата на магията е черпена предимно от душите на тези, които я практикуват. И те се чудят защо маговете умират млади, мнозина от разяждаща ги отвътре болест. Глупаци! Белези получават, съзирал съм ги, ужасни, по лицата и ръцете, дамгата магьосническа. Висшите свещеници на мрака, Повелителите на страха, знаят за това. Не искам да говоря. Най-възвишеният ми запретява правенето на магия, дори и за добро.

Второто название на този аспект е Чудо. Слушайте, дордето говоря: това принадлежи изцяло на светлината. Мракът не може да го докосне. Правите нещо, осланяйки се на вярата си; риск — и привеждате силата на Най-възвишения. Неговата, не своята. Но има едно правило. Чудесата могат да се случат само след като сте опитали всичко друго, не преди. Може да се молите за тях, но да не ги получите. Ала някога може и да ги. Понякога идват сами. Често могат да бъдат обяснени чрез обичайни случки, което може би са, макар и случили се в идеален момент. И главно, редки са. Сега помнете! Има едно название за човека, що твърди, че прави редовно чудеса: лъжец. Бягайте от такъв человек.

И трите аспекта ще срещнете из пътя, това предричам — заяви Кроптър, докато напрегнато се взираше в тях. — Илюзия, Дума и Сила. Ала дали ще ги съзрете? И по-важно, ще бъдете ли готови да сторите необходимото? Сами по себе си, тези сили не са в състояние да спасят родителите ви. Но вие можете и вероятно ще ви се наложи да ги използвате. Според мен ще ви се наложи.

А, да — каза Магьосникът от Уоч Хил, привидно като добавка. Погледът му сякаш се стесни до две ярки точки светлина. — Още нещо. Отговорете ми на това питане. Вий, момчета, обичате ли се?

— Какво? — сепна се Лийт и започна да се изчервява, преди да е успял да се успокои. Дали обича? Естествено, че обича Хал, просто…

— Не, не ми отговаряйте, не сега, не още. Почакайте, докато сте уверени в отговора. Сетне отговорете един на друг.

Хал не каза нищо, изражението му бе неразгадаемо.

Едрият мъж постави яка ръка върху рамото на всяко от момчетата и ги придърпа.

— Някога ще ви се наложи да отговорите на това питане, момчета. Туй е най-важният въпрос. Лежи в корена на всичко. Погрижете се да откриете отговора. И нека бъде правилният.

 

 

Бе настъпило средата на утрото, когато най-сетне бяха готови да потеглят. За Лийт нещо неопределимо висеше под сенчестите стрехи на къщата на Уоч Хил. Вероятно Огнебитието, помисли си само полушеговито.

Лешоядовата фигура на Кроптър изникна, точно когато яхваха конете си. Точно като Магьосника от Вълшебната планина, помисли си с почуда Лийт. И като че не беше достатъчно объркан, Кроптър избра точно този момент, за да му смигне.

Часовоят стоеше пред групата и заговори със заповеднически глас:

— Сторих всичко, що можах за вас. Сега ще ида вътре и ще се моля и не ще се спра да се моля, дордето чуя, че сте мъртви, или че Фалта е още веднъж в безопасност от похотта на Рушителя. Не ще ви бавя повече.

Кроптър се изправи, без никакви следи от прегърбване; протегна дясната си ръка в благословия и огън проблесна около фасетираните му пръстени. Магьосникът от Вълшебната планина, никакво съмнение.

— Фуир аф химин! Вървете с благословията на Най-възвишения! — провикна се той след тях, докато те опъваха поводите на конете си и се отправяха към тъмните гори на Уоч Хил.

Глава 6
Мьолкбридж

Компанията напусна Уоч Хил по различен от този на идване маршрут. Преценявайки като прекалено висока възможността да бъдат разпознати по Западния път тъй близо до Вапнатак, те решиха да се отправят на изток, поемайки по рядко използван друм през гората, който щеше да ги отведе до Северния път и до реката Малки Мелг, няколко мили на север от крепостния град.

Лийт отклони очи от смаляващата се фигура на Кроптър и се огледа. Гората сякаш вдъхваше леден въздух връз тях, под короните й лежеше вечен здрач, откъснат южен масив от Великите северни гори. Тези древни дървета стояха непоклатимо на склон, твърде стръмен, за да предизвика дърварската брадва. Древни, мрачни дървета.

— Кой беше този човек? — Лийт запита брат си. — Никога не съм чувал за него, а той живее в охолство само на няколко мили от Долината.

— Кроптър е Часовой като Кърр — отвърна хауфутът, дочул разговора. — Със сигурност е богат, но не бих казал, че тъне в охолство. Почти не е свързан с околните, съседите му го смятат за саможив човек. Но очевидно децата от Долината си имат друга теория за Кроптър от Уоч Хил.

— Той е нещо повече от Часовой — добави Кърр. — Той е това, което Часовоите наричаме цернер — или казано на съвременния език, пророк. Познавам го от много време. Истински северняк, момче. Той е мой старейшина на Поста, с по-висок чин.

— Пророк? — намеси се Лийт. — Това част от Битието на огъня ли е? Ако е истина, защо не сме узнали? — той се обърна към хауфута за подкрепа. В дома на Кроптър, омагьосани от дълбокия, мощен глас, Огнебитието бе изглеждало съвсем близо до тях. Дори тук, сред древните дървета, то изглеждаше възможно, ала силата на Кроптъровите думи бе отслабнала докато яздеха. Чудеса, магия, илюзия. Просто думи на един възрастен чудак.

— Няма нищо вълшебно у него, момче — настоя старият фермер с оттенък на грубост. — Стар и мъдър, той знае от опит как неочакваните събития могат да изкарат наяве най-силните черти на хората. Вярва, че добрите хора се справят по-добре с трудностите на живота в сравнение със злите. Не съзира напред в бъдещето като истински пророк: доколкото изобщо са останали такива. Проницателност и разум му помагат да надникне в сърцата на събеседниците си. Ако това е вълшебство, то тогава да, той е вълшебник.

— Той не го обясни точно така — промърмори Лийт. Той не надникна в сърцето ми.

— Звучи ми повече като самозалъгване — коментира хауфутът. — И все пак бях впечатлен от днешните му думи.

— Притежава дълбока вяра в паметта на Най-възвишения — продължи Кърр, — и вярва, че мисията ни ще се увенчае с успех. Аз самият не съм толкова сигурен. Смятам, че Най-възвишеният е забравил за Фалта. Какво са за него неколцина яхнали коне селяни? — старият фермер се изсмя горчиво. — Аз не съм мистик като господаря, който вижда повече от Огнебитието в сравнение с реалния свят. Прекарва цялото си време в онази къща, взирайки се върху случващото се над Северните покрайнини като някой полубог. Не казвам, че самият Най-възвишен е просто приказка. Чувал съм подобни дрънканици, не ще ги търпя. Но според моята догадка ще изковем съдбата си сами; с много малко божествена намеса. Въпреки това е окуражаващо да разполагаме с доверието на някой като Кроптър. Пратениците му също могат да ни бъдат от полза.

Няколко минути по-късно Компанията излезе изпод боровете и елите на Великите северни гори. Пред тях се простираше тясната долина на Малки Мелг, а отдясно се издигаше Вапнатак. Туфи подгизнала трева на места пробиваха снежната покривка, която от своя страна изглежда се бе поразтопила през нощта, топъл южен вятър бе докарал по-хубаво време. В делящата ги от Северния път миля се виждаха заграждения, обикновено запълнени с овце, но празни по това време на годината. Отвъд пътя, скрита зад шубрак, се извиваше река Малки Мелг. Следваха поредица ниски, залесени варовикови хълмове, протегнали се към хоризонта.

Кърр погледна към слънцето, вдигнало се високо над хълмовете и обливащо обградения с крепостни стени град.

— Трябва да побързаме, преди пътят да е станал прекалено оживен — заяви той.

Пътниците поеха покрай ниска прещипова ограда, тихо галопираха през леко наклонените заграждения, като внимаваха където е възможно да оставят препятствия между себе си и града. Достигнаха пътя и бързо го прекосиха, очевидно останали незабелязани. На отсрещната му страна откриха дупка във високия плет и покрай дъбове и върби се отправиха надолу към реката.

— Водата ще е ледена — провикна се фермерът през рамо. — Не си губете времето с реката!

Кърр пришпори неохотния си кон през тесния, каменист поток, Стела се беше прилепила като репей за гърба му. По средата на пътя спря, за да позволи на другите да го достигнат. Докато чакаше, започна да преценява ездитните им умения. Едрият хауфут се справяше сносно с юздите, но очевидно от него нямаше да излезе ловък ездач. Хал проявяваше изненадваща опитност в насочването на коня си, въпреки тромавата си лява страна и бремето на притискащия се към гърба му брат. Поклащайки глава, фермерът се опита да не мисли как тези хора щяха да се справят с предстоящото им пътешествие.

Ниски, мъгливи облаци се заспускаха от юг, от морето се носеше влажност. Малката компания пое по крайбрежието на другия бряг, сетне бързо пресече откритите поля. Отдясно, Западният път лъкатушеше към тях, извивайки се първо на север, сетне на юг, появявайки се от Шлюза на Вапнатак. Кърр ги поведе леко на север, за да не бъдат видени от пътя, макар че малцина изглежда бродеха в зимното утро.

Сто фута внимателно изкачване и конете се озоваха на върха на ред начупени хребети. Без да спират, моментално се спуснаха в долината Уайт Форкс, загърбвайки Малки Мелг и познатия им свят.

 

 

По средата на утрото конят на брудуонския водач бе окуцял, клатушкайки се болезнено по пътя. Въпреки очевидното бързане, нападателите слязоха от седлата и се събраха около животното, грижа обагрила лицата и гласовете им. Докато вниманието им бе ангажирано, Манум се обърна и започна да се извърта, не обръщайки внимание на болката, докато не зърна Индретт, метната по подобен начин на друг кон. Тя гледаше към него! Усмихна се! Добре е! Е, не съвсем, помисли си, докато оглеждаше раните й. Ще бъде добре, като се измъкнем. Но разменените погледи оказаха върху тялото му ефект, който не бе по силите на никое лекарство.

След няколко минути объркан разговор, онези отново се качиха на седлата, за да спрат отново само час по-късно, този път в горичка дървета близо до река, голяма река, доколкото Манум можеше да прецени. Чуваше я да изтича някъде отдясно, скрита от погледа му. Трябва да е Мьолк, помисли си той. Наоколо няма друга толкова голяма река. Но вече яздим толкова дни… как е възможно това да е Мьолк? Освен ако… освен ако не се намираме на Западния път! Започна да съединява фрагментите, които бе видял след Средозимника: каменист път, огъващи се треви, борови дървета, голяма река. Трябва да е Западният път. Но защо? Ако ни отвеждат отново на изток към Брудуо, защо поемат по този път посред зима? Мисленето все още предизвикваше болки в главата му.

Когато и второто кратко прекъсване приключи, ездачите поеха отново.

Челното животно навлезе във водата, сетне се препъна, кракът му сривайки се под тежестта му. Манум чу вик и плясък, когато ездачът падна в каменистата река. Последва хаос от звуци: кон цвилеше в очевидна беда, ядосани гласове крещяха, още плясъци и проклятия от посоката на реката. След това шумът престана и за няколко минути гласовете засъскаха в оживена дискусия. Най-накрая бе постигнато някакво споразумение и жребецът, на който Манум яздеше против волята си, бе доведен до реката; животното бе подплашено от страдащия кон, легнал на една страна с извит под невъзможен ъгъл десен преден крак. За миг Търговецът изпита угризения, но това чувство бързо се разнесе при спомена за ужасите във Фавония и причиненото на Индретт. Боят. Огънят. Писъците. Миризмата на смърт. Никога нямаше да забрави видяното; щеше да стори всичко по силите си, за да спести на други — и на себе си — подобна съдба. Тихо прокле брудуонците за всичко, извършено от тях и благослови камъчето и името на Кауин Ловеца.

На заден план двама ездачи затропаха по дървен мост. Чувайки това, Манум си позволи доволна въздишка, докато последната част от пъзела се наместваше. Късметът започва да ми се усмихва. Врагът бе задържан, а този звук ми казва къде точно се намираме.

 

 

Петимата пътници, с Кърр начело, прекараха остатъка от деня лъкатушейки нагоре и надолу покрай възвишения, пресекли пътя им под прав ъгъл. Движейки се не по-бързо от обикновено ходене, държаха Западния път от дясната си страна. Точно преди вечеря заваля дъжд, постоянен ръмеж от морето.

Най-накрая заобиколиха последния хребет и се изправиха пред обширно поле, затънало в мъгливия полумрак на здрачината. От дясната им страна, Лоутуейтските мочурища се простираха на юг към хоризонта. На стотици футове под тях Западният път се виеше около основата на хълма, излегнал се през северния край на мочурливите земи. В мрачната далечина, голяма река се виеше мързеливо през блатистата местност — Мьолкелва, или Млечната река, както я наричаха чужденците, извираща далеч от Челюстните планини и изминаваща стотици левги, преди да се влее в морето, напоявайки голяма част от северен Фирейнс. Лийт бе слушал много за тази река, особено от варецките рибари, но никога досега не я бе виждал. Очите му следваха пътя на реката по течението, през широката долина към сивия хоризонт. В определена точка в замъглената от дъжда далечина, Западният път сякаш се сливаше с реката.

— Утре трябва да рискуваме с пътя — заяви Кърр, обръщайки се към спътниците си. — Трябва да започнем да набираме скорост, а шансовете някой да ни разпознае тук са малки. Днешното пътуване бе бавно по принуда. Исках да дам на конете време да свикнат с ездачите си, преди да ги изпитаме в нещо повече от ходене и се притеснявах, че може да ги изтощим, ако ги пресилваме из коварните варовикови възвишения. Но сега брудуонците вероятно разполагат с четири дни преднина. Ще отпочинем тук за през нощта, сетне ще потеглим!

Лийт с благодарност се смъкна от коня. Подобно на повечето деца от Долината бе яздил из селото Салопа — животното, заделено от селския съвет за децата. Но цял ден, прекаран на седлото, бе съвсем друга работа. Мускулите на ръцете и краката го боляха ужасно и се чувстваше щастлив, че гърбът му е вдървен. Никога не би повярвал, че простото седене върху кон може да бъде толкова изтощително. Ала колкото и да бе изранен, състоянието му бе далеч по добро от това на хауфута, който лежеше на земята, треперещ от болките в гърба. Лийт и Хал се редуваха да го разтриват, опитвайки се да облекчат страданията му.

Всеки от Компанията отпи вода от манерката и хапна малко хляб и мед. Докато ядяха, дъждът понамаля, сетне спря съвсем. Воалът бе повдигнат и Склоновете можеха да бъдат видени да се простират на хоризонта, заснежените им върхове проблясващи на чезнещото слънце към Западния път. Зад стръмнините им, Лийт знаеше, лежаха Брейданската пустош и вероятният път към Компанията.

На следната утрин внимателно подбраха пътя по нанадолнището към Западния път. Конете трополяха по празния път, доволни да са далеч от влажните полета. Старият фермер придърпа вълнената шапка под ушите си, обърна яката на палтото си и прикани с жест останалите да последват примера му. Сетне извъртя коня си и пришпорвайки го, се понесе бързо по пътя. За миг останалите не реагираха — с изключение на хауфута, който изпъшка, докато забиваше кокалчета в кръста си, в опит да облекчи агонията — сетне също се втурна напред. Следобед вятърът задуха от север и смете мъглите настрана, разкрил бледосиньо небе, прорязано от перести облаци. Севернякът продължи да вее откъм гористите Ноянски хълмове, разположени отляво, прониквайки през дрехите им и вледенявайки ръцете и лицата. Пътят представляваше утъпкан камък и чакъл, разсичайки направо тресавищата. Изглежда бе значително инженерно постижение, предвидено да поддържа редовен и натоварен трафик, но с изключение на мяркащите се тук-таме каменна ограда или вход на ферма, други признаци за обитаемост отсъстваха. Макар да бяха близо до Вапнатак, човечеството изглежда бе погълнато от дивотата на природата.

Ала, макар и див, за бродещите люде от севера пейзажът далеч не бе празен. Минаването им развълнува мнозина създания и Лийт с възхищение разглеждаше ятото бели яребици, вдигнало се из дъбравата от лявата им страна. Макар да не се виждаха други животни, с изключение на виещите се вдясно чайки, тресавищата гъмжаха от живот. Полски мишки, невестулки, белки и красивата норка, рижави и бели лисици; всички те щяха да вършат обичайните си дейности, без да обръщат внимание на шепа поели по пътя човеци.

В късния следобед почвата бе станала осезаемо по-влажна, а фермерски порти вече не обграждаха Западния път. Издигнат на каменистия си пласт, пътят разделяше безкрайно на вид тръстиково море, все още изпънат право напред, твърде целеустремен, за да бъде сметнат за натурален феномен. Спряха, за да може Кърр да размени мястото си със Стела, а Хал — с Лийт. Качвайки се отново на седлото, последният се заслуша във вятъра сред тръстиките. Някъде отляво се носеше жаловитата песен на птица. Сетне отново бяха на път, вятърът виеше в ушите му и усещанията му избледняха, оставяйки единствено болката в кръста и задните части.

Светът бе потънал в здрач по времето, когато пътниците спряха да вечерят. Блатата все така се простираха от двете страни на Западния път, макар хълмовете отляво, почти изчезнали по-рано през деня, отново да се бяха приближили.

— Тази нощ ще продължим да пътуваме — каза им фермерът, — и ще се възползваме от луната. От много време не съм яздил толкова надалеч и разстоянията са трудни за преценяване в подобна безлична земя, но по мои изчисления ни остават още около десет мили, преди да оставим мочурищата зад гърба си и да можем да напуснем пътя в търсене на място за нощувка. Не можем да останем да спим на пътя, нощните ветрове ще ни смразят. Също така трябва да вървим по-бавно. Не искам да излагаме конете на риск, имаха тежък ден.

През следващите четири часа изтощената Компания водеше конете си за юздите. Сумракът бавно отстъпи на нощта и за около час бе доста мрачно, единствената светлина идваше от звездите. Сетне луната се издигна над тръстиките от дясната им страна и отново можеха да виждат. Нищо не се бе променило; пътят, прав като конец, все така разсичаше далечината. Клепачите на Лийт натежаваха и той трябваше да се бори, за да остане буден. След известно време забеляза сенчестата земя бавно да се издига от двете страни на пътя, а блатните треви да проредяват. Сетне за свое облекчение чу гласа на Кърр:

— Ей там вляво, в сянката на онези дървета. Там ще пренощуваме.

Компанията сви от пътя сред малък боров гъсталак, слезе от конете и ги привърза за стволовете на високите дървета. Висящите почти до земята клони щяха да предложат достатъчна закрила от вятъра. Един по един петимата членове на Компанията се увиха с одеяла и потънаха в сън.

Като че да помогнат на Компанията да напредне възможно най-много, следващите два дни се отличаваха с великолепно време, безветрени и хладни, топлината на следобедното слънце стопи и последните остатъци от снега покрай пътя. Трите коня бяха яздени непрекъснато през третия ден и водени за поводите през осветените от луната часове. Третата нощ ги свари да нощуват под друга група дървета на не повече от миля от Тролдейлския път, сред която имаше странно У-образно дърво. Така Компанията достигна Алваспан, последен мост над Мьолкелва, по здрач на четвъртия ден след потеглянето от Уоч Хил.

Мостът не бе нищо повече от широки дъски върху дървени стълбове, но бе единственият начин да се премине реката от извора й насам. Огромната маса бавнотечаща вода можеше да бъде безопасно прекосена и с лодка при Уиндрайз, на два дни път оттук, макар на няколко места между Алваспан и Уиндрайз също да бе възможно прекосяване при маловодие. Хауфутът нададе кратък радостен вик, докато се отправяха към моста, защото отвъд него проблясваха светлините на Мьолкбридж — и миражите на пиво и удобна нощувка. Компанията затрополи по моста в края на дългия, уморителен ден.

На другия му край ги чакаше мъж, протегнал тояга пред гърдите си. Той изкрещя нещо, което Лийт не може да разбере и с жест им заповяда да слязат от конете. Докато останалите от Компанията правеха това, Кърр остана върху седлото.

— Какъв е проблемът? — грубо запита старият фермер.

Мъжът свали тоягата си, сетне изтегли блестящ меч.

— Ако обичаш, господине — каза той любезно, но твърдо, — слез от коня.

— Откога на людете от Северните покрайнини е забранено да пресичат Алваспан? — поинтересува се Кърр.

При споменаването на покрайнините мъжът видимо се отпусна.

— Слез и ще обясним.

Докато Кърр се смъкваше от седлото, видя още мъже в сенките, въоръжени с брадви, ножове и тояги. Той протегна ръце с обърнати нагоре длани, фирейнският знак за добра воля.

— Защо препречвате пътя ни? Не ви мислим злото!

— Накъде сте се отправили?

— Отиваме към Уиндрайз — внимателно отговори Кърр. — Сред нас е хауфутът на Лулеа, който отвежда племенницата си при роднини. Останалите от Компанията ни искат да видят с очите си красотата на долината Торрелстроммен, за която много сме слушали.

Полуудавен смях долетя от сенките. Очевидно хауфутът на Лулеа бе известен в Мьолкбридж.

— Долината Торрелстроммен наистина е красива, ала сте избрали погрешно време от годината, за да я видите — мъжът прибра меча в ножницата, но все така запречваше пътя им. — Тази долина е есенно чудо, но сега е сключена под зимните снегове. — Той подозрително изгледа Компанията. — Сега не му е времето за пътуване по Западния път!

Ситуацията започваше да излиза извън контрол.

— Съгласни сме! — отвърна Кърр, опитвайки се да звучи искрен. — Но чухме, че вуйчото на хауфута е много болен, вероятно на смъртен одър, и не можем да чакаме до пролетта. Яздихме усилено през последните четири дни и ще продължим така до Уиндрайз, ако ни бъде позволено да преминем моста!

— Почакайте малко! — заповяда мъжът, сетне се оттегли да говори с останалите мъже в сенките. Няколко мига по-късно отново пристъпи напред. — Можете да минете — каза той, — и след това трябва да дойдете с нас.

— Трябва? — промърмори хауфутът. Какво ги е прихванало тези хора? Той провлече нозе подир малката групица към неосветена постройка до другия край на моста. Каквото и да е, надявам се да не е повлияло на качеството на бирата им.

 

 

Кепенци бидоха спуснати, лампи бидоха запалени и столове придърпани за петимата пътници. Лийт се озова седнал зад туловището на селския водач. Отвъд празната маса седеше младолик човек с прошарена коса и разтревожено свъсване и дори премигващата светлина на лампата не бе достатъчна, за да извади от мрака него и спътниците му.

— Така — заговори мъжът, когото Лийт разпозна като спрелият ги на моста, — разочарован съм, че не благоволихте да разкажете истината за пътуването си. — Той се усмихна сухо. — Но това си е ваша работа. Ако не познавахме хауфута на Лулеа, макар и само по описание, щяхме да бъдем по-настоятелни с въпросите си. Но позволете ми да ви уверя, че сме убедени във вашата почтеност. С каквото и да сте се захванали, хората от Мьолкбридж ще помогнат с радост.

Хауфутът измърмори някакви благодарности.

— Защо запречвате моста? — настоя Кърр.

Някои от мъжете в сенките замърмориха за лошите маниери на странника. Приеми предложеното, помоли се Лийт. Не ни забърквай в неприятности.

— Тихо! — излая младият мъж, извръщайки се към съгражданите си. — Моля, продължи — каза на стария фермер, ала любезността му бе насилена.

— Живял съм из тези земи дълги години, добри и лоши; никога не съм чувал да се запречват мостове за хората от Северните покрайнини. Къде е легендарното гостоприемство на людете от долината Мьолк?

Лицето на младежа се свъси още по-силно.

— Казах, че ще ви помогнем, старче, и ще го сторим. В много части на света подобно гостоприемство би било достатъчно легендарно. Но след като настояваш да узнаеш онова, което ние очевидно се опитваме да прикрием, ще предоставя обяснение за поведението ни. Храна, пиво и меко легло, тези неща ще почакат. — Той поспря и погледна през рамо, като че търсеше подкрепа от хората зад гърба си. — Що се отнася до посрещането на моста… преди три дни двама конници пресекли моста и влезли в селото. Един от хората ни, фермер от склоновете на Винкулен, дошъл за запаси. Готвел се да напуска, когато странниците се приближили. Спуснали се върху него, убили го с мечовете си, взели коня му и изчезнали нагоре по долината.

Докато узнаем за случилото се, те вече бяха изчезнали. Бедният Сторр ни разказа за случилото се, преди да умре от раните си. Тук нямаме много коне, но оседлахме наличните и потеглихме подире им. Нагоре по Западния път попаднахме на трима мъже встрани от пътя, които провеждаха някаква церемония. Погребваха кон.

Докато ние се приближавахме, изпълнени с гняв и желание за мъст, тримата излязоха на пътя с извадени мечове — младият мъж нервно облиза устни. — Ние от Мьолкбридж сме смели, никога не отстъпваме пред лицето на предизвикателството. Поне така обичаме да си мислим. Ала бяха минали много години от последната ни битка, която бе срещу алчните за земя уиндрайзци. Но ние… Внезапно остриетата им запълниха цялото ни полезрение, а по лицата им прочетохме смъртта си, така че се оттеглихме и поставихме постове в краищата на селото, в случай че се завърнат. Бяхме като омагьосани. По-умните глави могат да кажат, че сме били изплашени, ала тогава не приличаше на страх, а на благоразумие. Не зная как да го обясня, освен да кажа, че сме били под влиянието на чародеи.

Хауфутът кимна и каза тихо:

— Братя, не ви съдим. Повярвайте ми.

— Вие сте първите пътници оттогава. Ако трябва да съм честен, помислихме ви за онези мъже, завръщащи се в здрача по Алваспан. Надявам се разбирате предпазните мерки — младежът се облегна в стола си, обгръщайки Компанията с проницателните си очи.

Кърр се изправи.

— Не ще го отричаме, защото вече сте се досетили. Знаем за тези ездачи и ги следваме по Западния път.

Ядосано мърморене се разнесе откъм сенките.

— Не ме разбирайте погрешно! Те са наши врагове и ние ги преследваме. Повече от това не мога да кажа. Те са опасен враг, както вече сте се убедили сами. Опитът ми да ви заблудя беше за ваша безопасност.

— Каква надежда имате срещу такива като тях? — разнесе се глас от задната част на стаята.

— Слаба — искрено отвърна старият фермер. — Но се справяме и без надежда. Имам едно питане. Тук има ли такива, които са видели ездачите?

Неколцина се обадиха.

— Някой от вас видял ли е мъж и жена с тях? Имаха ли тези ездачи някакви заложници?

Глъчка се разрази за няколко мига, сетне всичко утихна. Очевидно никой не бе видял нищо освен ездачите и въоръжението им.

— Става малко по-ясно! — заяви младият мъж. — Вероятно роднините, които отивате да посетите, пътуват с тези мъже? — погледът му пробяга по лицата на Компанията, прочитайки потвърждение. — Ако е така, трябва да са се разделили. Видяхме само трима.

— Значи имаме надежда! — хауфутът на Лулеа се изправи. — Когато тези мъже посетиха по подобен начин моето село, бяха четирима на брой. Не сте видели цялата им група. Биха ли могли други да останат незабелязани?

— Възможно е — призна младежът. — Нагоре по течението има бързеи и над тях реката може да бъде прекосена, ако водите са спаднали, както е сега през зимата. Останалите може да са прекосили там. — Той се вгледа питащо в членовете на Компанията. — Значи са взели заложници? Странно нещо за убийци като тези!

Хауфутът все още стоеше прав:

— Можем само да изразим скръбта си от сполетелите ви нещастия. Макар донесли печал на вашето село, на нас те дават надежда. Започнахме преследването си с четири дни за наваксване, а сега изглежда имат само три дни преднина. Ако побързаме, може да ги настигнем преди пустошта.

— Брейданската пустош? — запита невярващо младежът. — Отправят се натам по това време на годината? И вие ще ги следвате?

— Само при най-голяма нужда. Но тези мъже, макар да са по-безмилостни, отколкото можете да си представите, не познават фирейнската зима. В това ние имаме предимство.

Младият мъж се изправи и протегна ръка към Компанията.

— Бих искал да поговорим още за тези неща, но ти и приятелите ти сигурно сте гладни и жадни. Време е за гостоприемството, за което сте чували. Елате, може да поговорим още в селската странноприемница. Сетне ще ви предоставим легла за през нощта — освен ако не възнамерявате да преследвате онези мъже без почивка!

Хауфутът се изсмя.

— Надявах се да заговориш за храната и напитките. Някои може и да се задоволяват с пътническите дажби, но на мен ми дай истинска храна!

Младежът протегна ръка за поздрав.

— Аз съм хауфутът на Мьолкбридж. Съжалявам за обстоятелствата на посрещането ви. Нека поговорим за по-приятни неща над чаша от най-доброто пиво в Северните покрайнини.

 

 

След вечерята хауфутите на Лулеа и Мьолкбридж се отделиха заедно с Кърр в странична стая на приятната и добре уредена странноприемница „Уейбридж“ Останалите по покана на Хал излязоха навън, за да избегнат задушливия въздух.

Студен вятър се виеше надолу по долината към братята и вървящата подире им Стела, докато тримата бавно се заразхождаха по улицата. Бледа светлина се излъчваше от къщите, прегърнали страните на калдъръма. Мьолкбридж бе селце от тридесет-четиридесет къщи, възседнало Западния път, снабдявайки фермерите в северните краища на цивилизацията. Къщите изглеждаха малко по-дребни от тези в Лулеа, като че се бяха свили от студа. Дърветата също изглеждаха по-ниски от онези у дома и силуетите им се навеждаха към долината от тържествуващия вятър. Може би, помисли си Лийт, е илюзия. Високи хълмове се струпваха от двете страни на долината и застрашителното им сенчесто присъствие смаляваше и къщи, и дървета. Над главите им ниски облаци се стелеха надолу по долината, среброто им изпъкващо на черното нощно небе. Лунният сърп стоеше ниско на хоризонта, бледото му сияние проблясващо на вечерната роса. Вятърът стана осезаемо по-студен.

Известно време тримата вървяха мълчаливо. Ей ме на, разхождам се със Стела, помисли си горчиво Лийт. По всяко друго време бих бил във възторг. Само ако Хал не беше тук…

Хал внезапно спря, прекъсвайки размишленията на Лийт.

— Извинете ме — каза той, — но кракът ми е раздразнен от цялата тази езда. Не мога да вървя повече. Ще ви изчакам тук.

Лийт се канеше да протестира, когато Стела го изпревари.

— Благодаря ти, Хал, няма да се бавим. Хайде, Лийт — добави тя, тъй като момчето не помръдна. Той съумя да раздвижи краката си и закрачи с пламнал стомах. Не се осмеляваше да я погледне.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да бъдат чути, Стела се обърна към Лийт:

— Истина ли е? — запита тя. — Наистина ли си ме чакал под Общинския дъб цял следобед?

— Да — отвърна Лийт, неизмерно посрамен от прямото питане. Сълзи си прокараха път опасно близо до повърхността. Онзи жалък следобед под дъба се бе превърнал в символ на всичко, случило му се оттогава. На самотата, на глупостта.

— Какво ти се случи? Защо не дойде? — смотолеви той.

— Съжалявам — тя отвърна вежливо.

Гневът на Лийт се разпали при тези й думи, тъй кратички, произнесени с такава лекота. Нима това бе означавало толкова малко за нея?

Тя продължи:

— Съгласих се, защото исках да подразня Друин. Но той се ядоса, когато узна и не искаше да ме пусне да се срещна с теб. Повярвай ми, Лийт, не бих могла да се отърва от него дори и да се бях опитала.

— Тогава защо не ми каза това по-рано? На другия ден, на следващата седмица — по някое време преди този момент! — яростта и сълзите доближаваха.

Стела сви безпомощно рамене. Как можеше да го обясни? Всички останали момичета се бяха присмивали на останалото да я чака момче. Той бе станал техен обект на подигравки. Как можеше да отиде и да му се извинява? Не можеше ли той да проумее, че тя също би прихванала част от присмеха? Да се смеят на нея както на него — това тя не можеше да понесе.

Този неин жест реши всичко. Лийт пое дълбок дъх и подобно на натъпкани в бутилка парцали, прибра разпокъсаните емоции дълбоко в гърдите си и ги погреба. Усилието го преряза като нож.

Двамата измъчени млади продължиха да се разхождат.

— Истина ли е това за теб и Друин? — внезапно запита Лийт, думите долетяха иззад стиснати зъби. — Ще обявите ли годежа си?

Стела не отговори нищо толкова дълго, че Лийт се зачуди дали изобщо го е чула.

— Да — най-сетне отвърна тя. — Родителите ни го планираха от много време.

Той чу отчаянието в гласа й и то го обърка.

— Родителите ти? Ами ти? Не е ли това, което искаш?

Стела спря. Косата й обрамчваше сведеното лице, блестейки на сребристата лунна светлина. За известно време тя не каза нищо, като че преценяваше дали да бъде искрена. На Лийт не му хрумваха насърчителни думи. Той пристъпи напред, за да види по-добре лицето й, но тя също закрачи, сякаш не го искаше до себе си. Вървеше все по-бързо и по-бързо докато наближаваха края на селото. Внезапно спря.

— О, Лийт, така го мразя! — гласът й бе по-слаб, по-уязвим от когато и да било. — Друин започна да ме преследва, щом чу за плановете на родителите ни. Непрекъснато ми се натрапва. Всички останали го смятат за чудесен, но той не е! За известно време се опитвах да го харесам, но всеки ден намразвам нещо ново у него. Няма да се върна, Лийт, няма! Каквото и да стане! — сетне тя заплака.

Лийт досега не бе виждал жена да плаче — с изключение на майка си. Искаше да я утеши, да я прегърне както правеше с майка си, но не можеше да се насили да поеме риска. Страхът от отхвърляне, осезаем като физическа болка, почти го повали.

— По-добре да се връщаме — каза високо тя.

— Да — отвърна несигурно Лийт. Знаеше, че е предал себе си, но бе безсилен да й каже как се чувства. — Съжалявам за Пиесата на Средозимника — каза по някое време той.

Стела горчиво се изсмя.

— Беше перфектна! Никога не бях виждала Друин толкова вбесен! Ако не те бяха убили… имам предвид, ако не беше симулирал смъртта си… Е, щях да се опитам да те предупредя. Друин ревнуваше толкова силно, че щеше да те нападне на следващия ден, убедена съм. Единствената щастлива физиономия на погребението ти беше неговата.

— Би ли сторил подобно нещо? — запита несигурно Лийт.

— Не го познаваш — отвърна простичко Стела. — Той има две лица. Учтив и възпитан сред хората, ала груб и жесток насаме. Надявам се да умре преди да се прибера! — разпалеността в гласа й бе ужасяваща.

Лийт не отговори. Струваше му се, че се изгубва, пропадайки в някакъв дълбок, мрачен кладенец.

 

 

Кърр се вгледа през масата в хауфута на Мьолкбридж.

— Вече знаеш нещо за ездачите и техните пленници. Има ли нещо, с което можете да ни помогнете, или може би ние да помогнем на вас?

— Можете да ни помогнете по много прост начин — дойде отговорът. — Убийте ги. Нека на немилостивите не бъде показана милост! А ако не желаете да ги убивате, доведете ги обратно в Мьолкбридж, където ще бъдат изправени на съд заради делата си!

— Хубав номер, стига да можехме да го сторим — измърмори хауфутът на Лулеа.

— Исканото от вас съвпада с желанието ни — отвърна старият фермер. — Има ли някой, който би ни помогнал да го сторим?

— Никой с ума си няма да дойде с вас — отвърна водачът на Мьолкбридж. — Мъстта настрана, сега не е времето за подобно пътуване, ако изобщо някой период от годината е удачен за преследването на подобни главорези. Но в селото има двама младежи, които не са съвсем с ума си, откакто баща им бе убит. Много усилия ни костваше да им попречим да откраднат коне и да се отправят на сигурна смърт в преследване. Но по това време, уви, вече ще са узнали за наличието на група следващи ездачите странници, и няма да позволят някой да застане на пътя на отмъщението им. Те ще искат да се присъединят към вас. Против убежденията ми е дори да ги оставя да говорят с вас, защото те са млади и твърдоглави, но не мисля, че мога да ги спра. Искате ли да ги видите?

Хауфутът се приведе към Кърр:

— Какво бихме спечелили от разговора с тях? Нямаме нужда от още хора, които да ни се пречкат.

— И аз мисля тъй — прошепна Кърр в отговор. — Ако разчитаме на превъзхождаща бройка, нямаме надежда да спасим Манум и Индретт, камо ли да заловим един от брудуонците жив. И все пак…

— Какво?

— Ако тези младоци познават пущинаците, могат да се окажат безценни. От друга страна, вече сме изложили три деца на опасност.

Хауфутът кимна, сетне се обърна към колегата си от Мьолкбридж:

— Ами ти? Би ли дошъл с нас?

В този момент вратата се лашна отворена и нахлуването на двама мъже заглуши отговора.

— Къде са? — изкрещя единият от тях, поваляйки стол с шумен трясък. Около вратата се струпаха и други, но внимаваха да не бъдат забелязани от хауфута си. Никой не искаше да изглежда прекалено любопитен.

— Къде са? — повтори мъжът, докато лудешки се оглеждаше.

Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна, сетне се обърна към нахлулите:

— Седни, Фарр — каза, побутвайки стол към него. — Ей там в ъгъла има още един стол — обърна се към втория мъж. Сетне, изморено, се изправи на крака и отиде до вратата.

— Съжалявам, момчета — каза весело. — Частни дела — и при тези думи затвори вратата.

— Е? — настоя първият мъж, слаб, ъгловат лудак с извит нос и вечно намръщен. — Тези ли са? Всички ли са? Мислех, че са петима. Къде са останалите?

Мъжът неохотно седна когато осъзна, че няма да получи незабавни отговори на питанията си. Брат му, непродумал, вече седеше.

Младият хауфут отново зае мястото си.

— Извинявам се за нахлуването — каза, обръщайки се към мъжете от Лулеа. Сетне се извърна към новодошлите. — Казано ви бе да чакате отвън — скастри ги той, но гласът му бе прекалено дружески, за да е укорителен. — Не можехте ли да изчакате? Какво ще си помислят хората от Лулеа за вас? Ще повярват ли, че сте в състояние да реагирате с покорство и зрялост по време на криза?

Първият мъж понечи да отговори, но бе спрян от водача си.

— Фарр, прояви търпение. Тези мъже са имали дълъг и уморителен ден и не биха били особено предразположени към младоци, които пречат на заслужената им почивка.

По-младият брат се изправи. По-нисък бе от Фарр, а широките му рамене издаваха сила.

— Казвам се Уайра Сторрсен — каза той на Кърр и хауфута на Лулеа. — Молим да извините нетърпението ни. Силно желаем да чуем плановете ви за ездачите, погубили баща ни.

Шишкавият хауфут на Лулеа с мъка се изправи на крака, усмихвайки се към младежа.

— Ако трябваше да искаме извинение от младежкия ентусиазъм, светът щеше да се е превърнал отдавна в безплодно място! — рече, докато протягаше ръце към Уайра във фирейнския знак на мир. — Аз съм хауфутът на Лулеа, а това е Кърр, един от спътниците ми. Заедно с трима други вървим по следите на конниците, нападнали баща ви. Моля, седнете; за нас е удоволствие да говорим с вас.

Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна облекчено. Но Фарр не мирясваше:

— Какво са сторили на селото ви? — сопна се на лулейския водач.

Очите на Кърр се свиха:

— Същото като на вашето — излая в отговор, изпреварвайки по-мекия отговор на хауфута. — Само дето плениха, вместо да убиват. Двама от съселяните ни бяха отведени и ние искаме да си ги върнем.

— Няма убити в селото ви?

— Няма убити. Поне се надяваме, че приятелите ни са още живи.

Фарр продължи да разпитва:

— Останалите трима, спътниците ви, те бойци ли са? — той изгледа Кърр с пламнали очи.

Хауфутът прочисти гърло.

— Не точно… — призна. — Всъщност ако се стигне до бой, подозирам, че ще ни надвият бързо. Но ние ще разчитаме на…

— Тогава се нуждаете от нас! — възкликна триумфално Фарр. — Сторрсенови умеем да въртим меча и тоягата. Ние сме планинци от Винкулен, не някакви си изнежени брегаджии. Планинците са повече от достоен противник за южните ездачи! Кога потегляме?

Това бе достатъчно за Кърр, който остро си пое дъх. За кого се мислеше този хлапак? Точно се канеше да отговори, когато за своя изненада чу хауфута да се смее.

— Вие двамата сте точно от каквото се нуждаем! Тръгваме утре сутринта, един час преди зазоряване. Ще бъдете ли готови?

Вълча усмивка разпъна тънките черти на по-възрастния Сторрсен.

— Готови сме! — извика той, сетне скочи на крака, събаряйки стола си. Брат му застана до него. С ловко движение Фарр измъкна от колана си нож и го задържа високо пред себе си, с насочено нагоре по посока на долината острие. — Нека враговете ни внимават!

В този момент Стела влезе през отворената врата, последвана от Лийт и куцащия Хал. Двама мъже, един от които размахал нож, стояха срещу хората от Лулеа. Бяха ли тези двамата част от ездачите? Тримата млади замръзнаха.

Фарр ги изгледа смаяно.

— Това ли са останалите ви спътници? Та те са деца! — той остави ножа да се изплъзне от ръката му и той тупна на пода. — Ние бойци ли сме или бавачки?

Уайра го потупа по рамото.

— Деца? Не, братко; вгледай се по-внимателно. Аз виждам двама уверени млади мъже и — тук очите му се разшириха — рядко красива жена.

Стела се изчерви от погледа му на искрена възхита.

— Фарр — продължи по-младият брат, — май ти имаш нужда от бавачка, ако се гледа неумението ти да се въздържаш. Не позволявай на тъгата да помрачи разума ти! Те ни приеха и имаме шанс да отмъстим за татко. Какво повече искаш?

Фарр измърмори нещо, прибра ножа си и седна. Брат му последва примера, спирайки за миг очи върху девойката от Лулеа. Очите й проблеснаха от вниманието. Нейде дълбоко в себе си Лийт здраво сграбчи бутилката и затисна тапата.

 

 

Компанията най-сетне се разположи по леглата из плесенясалите стаи в края на дългия, мрачен коридор. Ала Лийт не можеше да заспи и се вслушваше в долитащия през стената разговор между Кърр и хауфута.

— Защо прие предложението? За какво са ни тия луди глави? — старият фермер бе ядосан.

— Само един от тях е луда глава — отговори отпаднало хауфутът, който вече се унасяше. — Тези момчета щяха да тръгнат подир ездачите с нас или без нас. Сам виждаш! По този начин няма да има изненади. Ще ги държим под око. По-добре да ги вземем с нас и да знаем къде са, отколкото да ни се пречкат по пътя.

Кърр изръмжа.

— Има нещо вярно — призна.

— Пък и сега имаме двама бойци — напомни му хауфутът.

— Ако може да се вярва на фукните им — каза със съмнение Кърр. — Според Кроптър никой фирейнчанин не би могъл да се нарече боец в сравнение с онези ездачи.

— Вероятно. Но може да се стигне до открит сблъсък и тогава каква полза би имало от мен, теб или другите?

— Много малък е шансът тези планинарчета да надвият четирима закалени в бой брудуонски воини.

— Малък е по-добре от нулев — отвърна хауфутът.

На Лийт му се струваше, че е неангажиран наблюдател, гледащ младо момче на име Лийт да лежи в чуждо легло. Младото момче изглеждаше малко, изтощено и безсилно. Заспивай, каза му той. Не мисли за това. Мисли за нещо друго.

Младото момче послуша съвета му и най-накрая потъна в сън.

* * *

Със сигурност бе прекалено реално, за да бъде сън.

Лийт можеше да види майка си метната връз кон, язден от обвит в сиво ездач. Тя се мяташе от страна на страна, докато конят се движеше по заледен път, виещ се през мрачни, обсипани със сняг дървета. Отпред имаше още два коня, по-малък северен и едър брудуонски жребец, яхнати от двама воини с тежки ботуши. Още по-напред друг кон носеше баща му и четвърти брудуонец; последният внимателно подбираше пътя напред.

Четвъртият ездач бе опрял меч в раменете на баща му.

Дълбока рана грозеше бузата на Манум и бащата вдигна ръка да я докосне, сякаш белегът му причиняваше болка. Ездачът излая заповеди на странен език. В отговор бащата вдигна ръка и посочи напред към мрачните гори. Лийт без затруднения се движеше наравно с тях, докато те яздеха по залесения склон. Стигнаха до равно място и кръгла просека, в средата на която имаше малък синьо-зелен вир. Лийт гледаше как баща му е бутнат грубо от коня и принуден да събира съчки за огън. Неблагодарна работа бе да се рови из снега за дърва. Майка му оставиха вързана на коня. Тя се тресеше, твърде далеч от топлината на огъня, лицето й отекло и белязано, очите й замъглени от болка и изтощение.

Какво сте й сторили? — запита Лийт. — Да не искате да измръзне до смърт?

Мъжете изглежда го чуха. Изтеглиха мечове и се спуснаха към него. Синя светлина запулсира като разрастваща се рана между него и воините. Мамо! Татко! Бягайте! Бягайте! — закрещя той, докато брудуонците наближаваха. Сетне с вик мъжете се нахвърлиха отгоре му, всичко почерня и Лийт се изтръгна от съня.

 

 

Още не се бе отърсил от ужаса на кошмара, когато пътниците, вече седем на брой, се събраха пред странноприемницата. Хауфутът на Мьолкбридж стоеше в полусиянието на предутринта, за да ги изпрати. Кърр удряше поръбените си с кожа ботуши в замръзналата улица и мърмореше против студа. Тропането му, пръхтенето и цвиленето на конете бяха единствените разнесли се звуци.

Над главите им дребните звезди бяха започнали да избледняват, светлината им погълната от розовопръстата планинска зора. Облаците се бяха разчистили, но Фарр ги предупреди за този тип време.

— Никога не остава спокойно за дълго — коментира по обичайния си рязък начин. — Ще яздим срещу вятър през по-голямата част от деня. Ще достигнем Уиндрайз чак утре по залез. Трябваше да тръгнем по-рано.

Докато минаваха през финалните приготовления, Лийт си припомни комичната сцена, разиграла се в странноприемницата преди половин час. Хауфутът на Мьолкбридж им бе предложил да си изберат оръжия от селския склад. Всеки от лулеанците си бе избрал меч от купчината ръждясали и почупени реликви. Хауфутът избра пръв. Спря се на дълго, закривено острие, ала не успя да привърже колана на ножницата около обширния си пояс.

— Е, аз ще карам без меч — бе рекъл, доста по-весело, отколкото трябваше.

— О, не, не може — бе отвърнал колегата му и бе намерил парче въже, към което привързаха ножницата. Когато мечът бе привързан около кръста се оказа, че не стои прав. — По-малък меч! — бе проплакал едрият мъж и в крайна сметка се спря на късо и широко острие, не по-дълго от нож. Докато го размахваше тромаво, то почти се изгуби в едрите му лапи. Кърр не можа да се въздържи и бе избухнал в смях.

— Хубаво — бе изпуфтял хауфутът. — Ще бъда отмъстен в пустошта, когато вие замръзнете, дордето на мен ми е топличко.

Кърр избра здрав меч, изглеждащ неотдавна изработен. Бе нащърбен на две места близо до дръжката. Стела издърпа дълго острие от масата, но едва успяваше да го повдигне.

— Не се притеснявай — бе й казал сред избухналия смях Уайра, — никой от тях не би могъл да го носи. Това е декоративен меч.

Стела погледна с благодарност младия мъж от долината.

Хал се зарови дълбоко в купа, откривайки стари, ръждиви остриета.

— Тези ще свършат работа — бе възкликнал той, прибирайки едно в ножницата си. Взе друго и го подаде на Лийт. Изглеждаха леки, въпреки ръждата.

— Никаква работа няма да ви свършат подобни ръждясали стари остриета — бе им казал хауфутът на Лулеа.

— Напротив — бе отвърнал колегата му от Мьолкбридж. — Тези остриета са били изковани за войната срещу Брудуо и са били свидетели на конфликта между Мьолкбридж и Уиндрайз.

— Искаш да кажеш… — бе започнал Лийт.

— Да, те са на над хиляда години.

Лийт бе погледнал нащърбения си меч: струваше му се напълно възможно.

— Със сигурност би било по-добре да имаме нови мечове?

— Не — бе отвърнал младият водач. — Вече не можем да ги изработваме такива. Тези са истински остриета, с история.

Сетне фарсът бе започнал, когато един по един петимата брегаджии бяха се впуснали в мним бой. Хауфутът на Мьолкбридж бе гледал с усмивка на лице, а Фарр се бе изсмял открито.

— Да, определено ездачите са в опасност — беше заявил той. — Един поглед към вас, глупци, и ще умрат от смях.

— Тогава ще кръстя меча си — бе обявил непринудено Хал, държейки меча си високо, отбивайки необмислените думи на по-възрастния от братята Сторрсен. — Кръщавам това оръжие Реброгъделан!

Тази забележка бе предизвикала още вълни кикот, към които Лийт не се присъедини. Щеше му се той да е измислил остроумно име на оръжието си.

Сега, сред ледения утринен въздух, Лийт прокара пръсти по дръжката на ненаименувания си меч, неудобно увиснал на бедрото му. До този момент пътуването бе протекло като сън, нереален низ от събития, ала сега студеното оръжие до страната му говореше за опасност и смърт. Стегна се при мисълта: може би това е най-добрият начин.

Всичко бе готово. Брегаджиите яхнаха конете си по установения маниер, а Фарр и Уайра разполагаха със собствени животни. Фарр се провикна, хауфутът на Мьолкбридж им помаха и с вбити в ледения камък копита Компанията остави зад гърба си селото, продължавайки по Западния път.

Глава 7
Уиндрайз

Утрото премина бързо. Миля подир миля бе поглъщана от лакомите копита на конете, докато Компанията прекосяваше разпокъсаните обработваеми земи на север от Мьолкбридж. И от двете им страни земята се извиваше в стръмен наклон към все по-тясна долина, споделяна от пътя и реката. От лявата им страна се издигаха ниските хълмове на Винкулен, плосковръхи възвишения между Мьолкелва и вечно замръзналото Искелзее далеч на север. Отдясно Старфьел, най-северният от Склоновете, протягаше оголения си заснежен връх към небето.

Тук, нагоре по долината на Мьолкелва, близо до границите на цивилизацията, земята изглеждаше някак по-стара. Не само обраслите с мъх огради, отсичащи разнебитени ферми и каменисти ливади или все по-занемареният Западен път, превърнал се в треволист друм, създаваха това впечатление; изглеждаше сякаш човешкото влияние има съвсем незначителен характер — или може би дивотата се бореше с култивираното, опитвайки се да отвоюва отнетите й земи. Със сигурност ефектът беше обезкуражителен, особено съчетан с пейзажа на извисяващи се хълмове и заметнати със сняг планински върхове.

Пред тях, първоначално появявайки се като черно петънце на хоризонта, сетне като дълга зелена линия, лежаха Великите северни гори, които продължаваха да нарастват. Лийт не можеше да се отърве от усещането, че конят му стои неподвижно в средата на движещ се пейзаж — пасища, хълмове, планини, облаци и небе, тичащи край него като редуващите се пенести вълни на плажа Варец. Сетне, неочаквано, тъмната зелена ивица проблесна пред тях и те навлязоха сред горите, истинската дивота. Пределите на гората бяха категорично очертани като границата на прилив, сякаш дърветата се бяха спуснали към долината и сетне се разплискваха назад от равнината.

Великите северни гори се простираха без прекъсване през Северните покрайнини на Фирейнс. Като гигантска зелена вълна, дърветата заливаха гледката над подножията и склоновете на Челюстната планина далеч на изток, източната граница на Фирейнс. В безплодните височини на тези далечни върхове горите изчезваха, за да се появят отново от другата страна, същата гора с друго име, разстилаща се монолитна — с изключение на стотиците езера и няколкото селски просеки — из северна Фалта. Великата северна гора на Фирейнс представляваше само западната дивизия на огромна армия дървета, милиони от тях застинали мирно, винаги нащрек, като че криеха някаква северна тайна. Разперилите зелени пръсти в долината на Лулеа дървета, които засенчваха и Западния път, също се простираха и към границите на Брудуо, хиляди левги на изток. За Лийт това изглеждаше като пряка връзка със самия Рушител.

Дърветата бяха гиганти, много по-големи от тези, които Лийт бе виждал у дома. Смърчове и лиственици, ели и гигантски борове се издигаха високо над бродещите по Западния път под сенките им пътници. Балдахинът над главите им пропускаше много малко светлина, принуждавайки ги да напрягат очи в полумрака. Видяното ги караше да проявяват особено внимание, защото горската земя бе обсипана с повалени стволове, покрити, както всичко друго, с дебел килим от мъх и борови иглици, които поглъщаха всеки звук, за да цари наоколо зловеща тишина. На всичкото отгоре земята бе странно неравна, лабиринт от възвишения с човешки ръст, плитки, пълни с вода вдлъбнатини и тук-таме ератични камъни, които затрудняваха пътуването, превръщайки Западния път в тясна горска пътечка, по която можеха да вървят единствено в индианска нишка. Имаше малко друга растителност; окуражаващият мъха полумрак не допускаше появата на треви. Необичайно за привикналите с лулеанските гори, наоколо нямаше никакви следи от животни, с изключение на пресекулчестата птича песен, високо над тях и катеричите купчинки, направени от захвърлени шишарки, струпани до корените на огромните смърчове. Понякога пътниците попадаха на сечища, където неколцина от горските гиганти бяха паднали. Тук те виждаха признаци на нов растеж: тучни ливади дива трева, боровинкови храсти (естествено, все още без плод) и фиданки, бързащи да заменят възрастните. На една такава горска полянка пътниците спряха да лагеруват за през нощта.

— Какво ли е през пролетта — зачуди се на глас Хал, — ако зиме е такава красота?

Лийт виждаше само заобикалящите го дървета, тъмни и заплашителни в светлината на зимната вечер. Красота?

Уайра отвърна на Хал:

— Красиво е; приятно ми е, че го забелязваш. Досега зимата в Мьолкелва бе мека. Видях прещип да разцъфва, а някои от полята са обсипани с кокичета. Красиво, но ми е жал за цветята. Били са измамени; зимата още не си е отишла. На север зимата може да се стоварва тежко и със закъснение. Не е ли тъй и във вашите земи?

— Да — отвърна Хал. — Но по нашите крайбрежни земи пада повече морскосняг, в сравнение с планинските области. Ела, Уайра — той повика по-младия брат, — покажи ми някои от дърветата ви.

Двамата младежи се отдалечиха, единият едър и широкоплещест, другият сакат, въодушевени от общ интерес.

 

 

Манум прокара пръсти по прореза в лицето си. Пада ми се, задето замълчах, когато ми задаваха въпрос. Мъжът, когото смяташе за водач на брудуонците — който издаваше заповеди и комуто останалите се подчиняваха, най-високият от високите воини, със сурови черти и вдлъбнати очи — му бе задавал отново онова питане.

— Къде е Десницата? Заведи ни при Десницата!

Търговецът не можеше да търпи повече и се бе извърнал, все едно не е чул. Светкавично движение, сръчен замах на извития меч — подобно умение бе ужасяващо — и лицето на Манум бе кървяло за известно време. Индретт не видя; тя все още спеше, хвърлена като вързоп на гърба на коня. Още по-добре. Още много…

Търговецът се съсредоточи върху задачата си. Събирането на съчки за огъня бе трудно, където клечорякът бе покрит със сняг, но той знаеше, че никакви оправдания нямаше да бъдат приети. Болката в ребрата му напомняше, че тези мъже бяха безжалостни и не се колебаеха да го бият, докато той лежи безпомощен. И все пак бе съумял да ги забави. Може би някой щеше да дойде да освободи заловените, може би хауфутът бе организирал преследване, може би освобождението нямаше да закъснее — ако наистина имаше сформирана хайка, ако в отряда имаше достатъчно хора, ако разполагаха с бързи коне и ако не ги щадяха, ако бяха избрали правилния път, ако, ако, ако… Манум въздъхна. Не мисли за това. Никой няма да дойде. Трябваше да измисли начин за спасение, преди брудуонците да решат, че пленниците създават прекалено много затруднения или че казват истината и действително не знаят нищо за тази Десница.

Но защо продължаваха да питат? Не бе ли казал на Гласа от Андратан всичко, което знае?

Търсенето на подпалки го отведе близо до малък синьо-зеленикав вир, игриво отразяващ бледата слънчева светлина в околния сенчест свят. Зад него дърветата на Великата северна гора се издигаха ведро, без да се интересуват от човеците и техните спорове. Тук няма как да избягам, помисли си Манум. Гората ще ме погълне или воините ще ме открият, или ще започнат да причиняват неща на Индретт, докато не ги замоля да спрат. Гледаше как брудуонците подготвят лагера. Двама от тях бяха млади, все още усвояващи тънкостите. Лидерът и помощникът му бяха по-възрастни, по-опитни воини, с говорещи за закалеността им в битка белези. Търговецът се бе запознал отблизо с уменията им през последната година, докато го бяха преследвали из Фалта. Двамата млади брудуонци щяха да прибавят умения за оцеляване и разчитане на следи към вече впечатляващите си бойни качества. Тези воини умееха да се бият въоръжени или без оръжие, с пръчки или тояги, мечове или брадви; в изключителна форма, почти не показваха признаци изтощителното пътуване през фалтанската зима да им се отразява. И сега се учеха да измъчват и убиват, да извличат информация от враговете си. Само ефикасността не бе достатъчна за лидера им, той искаше от тях да се наслаждават на ужаса на пленниците си, да се настървят, да се наслаждават на гонитбата и убийството. По времето, когато достигнеха неговата възраст, щяха да бъдат безмилостно ефективни бойни машини. Повелителите на страха.

Манум потръпна. Тези мъже не са ли били някога деца? Раними, нуждаещи се от майка и баща, плачещи, признаващи слабостта си? Опита се да си го представи, но не успя. Как можеше нещо толкова невинно да бъде преобразено в такава злина? Съсредоточи се над задачата, каза си той. Събери дърва, нека са доволни, нека станат непредпазливи и тогава… Просто остани жив, докато ти предоставят възможност.

Тъкмо се канеше да се отправи обратно към лагера с наръч дърва, когато до ушите му достигна позаглушено от дърветата чаткане на копита. Някой идваше по пътя! Още преди да реагира, брудуонците изтеглиха мечове и се скриха иззад дърветата, очаквайки появата на конника. Въздухът запулсира със заплашително синьо сияние, пропит с насилие и мощ. Приближаващият се звук ставаше все по-силен, сетне внезапно ездачът изникна сред поляната. Разочарование прониза Търговеца: само един ездач и то не от Лулеа. Трудно можеше да представлява спасителен отряд.

Дали щяха да го оставят да мине? Продължавай, продължавай, помоли се Манум. Недей да спираш! Ала ездачът дръпна юздите на коня си, вглеждайки се по-внимателно в лагера и това докара гибелта му. Преди Манум да съумее да нададе предупредителен вик, брудуонците бяха изскочили от прикритията си и обградиха злополучния пътник. Въпроси не бяха зададени, милост не бе проявена. Проблесна меч, светкавица синя светлина — и конят се стовари на ледената земя, мятайки се с жалостиви звуци в агония. Ездачът, пребледнял от страх, се измъкна от гърчещия се в предсмъртни мъки кон и непохватно изтегли меча си, готвейки се да се защитава. Оставете го на мира! — искаше да изкрещи Манум. Та той е само момче! Но жаждата за кръв вече ги бе обзела; не биха го чули, камо ли да последват съвета му. Воините стояха неподвижно и гледаха как натрапникът тромаво повдига меча си с широко острие, сетне погледът му заподскача от една фигура в сиво на друга, търсейки начин да избяга. Паниката в очите му бе заменена от страх, докато оглеждаше лицата на неумолимите си екзекутори. Лицето му прие чертите на убеден в предстоящата си смърт.

Лидерът замахна първи, удар, останал незабелязан дори и за Манум. Стоманеният проблясък отнесе меч и китка, отделяйки ги от ръката на крещящия младеж. Съдбата му вече бе решена, но Манум не можеше да откъсне очи мимо желанието си. Бе видял това във фавонското село и спомените нахлуха обратно в съзнанието му, подобно на заклокочило по гърлото гадене, докато вторият брудуонец удари нещастния ездач, чиято единствена вина се състоеше в избора на път. Сега ударите се сипеха бързо, остриета се впиваха в плътта, удари, предназначени да нараняват, но не и да убиват, а смразеният от страх младеж не правеше опит да се защити, макар че би било безсмислено. Накрая го повалиха на земята, където той лежеше потрепващ, издаващ тихи звуци, прорязали Манум като мечове. Довършете го! Довършете го! Не го оставяйте да страда! Докато Търговецът гледаше, четири зли лица като едно се извърнаха към него, усмивките им изразявайки съобщение, което не можеше да бъде сбъркано. Тази демонстрация е за теб! Кажи ни, каквото искаме!

Какво можеше да стори? Не разполагаше с отговори, които да ги задоволят.

Манум се взираше тъжно в потрепващата фигура на младия ездач. Нему не бяха задавали въпроси, скоро щяха да спрат да питат и тях двамата с Индретт.

Безстрастно брудуонците наблюдаваха как животът на ездача угасва, като че преценяваха последния удачен момент да нанесат завършващия удар. Наслаждавайки се на болката, поглъщащи я. Най-сетне, при кимване от страна на лидера, един от по-младите воини извади нож и го заби в гърба на младежа. Още няколко конвулсии, сетне замиране. Бе свършило.

 

 

През втория ден след напускането на Мьолкбридж, Компанията се движеше по-бавно. Пътят лъкатушеше из гората и трябваше внимателно да отбягват корените, прорязали набраздената почва. Над тях тънка ивица синьо небе следваше извивките на Западния път, всичко останало бе гора. Дълбока, мрачна, тъмна, тиха. Яздейки, Компанията бе обгърната от приглушената мрачина на леса. Един-двама клюмаха, унесени.

Западният път периодично излизаше от гората, за да нагледа Мьолкелва, тъй че членовете на Компанията получаваха неравномерна почивка от гнета на дърветата. Яздейки към извора й, можеха да видят реката в нейната младост: сега бе сбирка сплетени ивици, лежащи в широко чакълесто корито, пореснено със зановец, брези и върби, нагънати в краката на планините, чиито върхове се губеха из облаците. Пътят бе осезаемо стръмен, виейки се нагоре по тясна тераса между реката от лявата им страна и Склоновете отдясно. Бързи, студени потоци пресичаха пътя им. Тънка коричка прозрачен лед бе стегнала бреговете им, удебелявайки се над застояли води или вирове. Компанията отбеляза спускането на слънцето под хоризонта, макар да не го бяха виждали с часове, по сгъстяването на горския мрак и резкия температурен спад.

Отправяйки се на последната част от пробега си към Уиндрайз, леден вятър се надигна, за да ги посрещне. Той накара гората да заскърца и застене, клоните се удряха над главите им като бавен танц, в който дърветата впиянчени се сграбчваха едно друго. Широк чакълест конус изникна отдясно и пътят се отправи на дълго, бавно спускане нашир него. Линиите дървета от двете страни създаваха у пътниците впечатлението, че се намират в лишен от покрив коридор. В края на прохода можеха да видят силуета на плосковръха планина, обвита в деликатна розова мъгла, но докато яздеха напред, планината започна да затъва, за да изчезне впоследствие напълно.

— Къде отиде планината? — Стела запита стария фермер, който уморено сви рамене.

Уайра се изравни с тях.

— Това е Капстоун, Уиндрайз е в подножието й. Не е изчезнала. Изкачили сме се доста нависоко и планината е под нас. Това се нарича Коридорът на изчезващата планина. Малко остава — усмихна се весело, сетне позволи на коня си да изостане. Колкото и да й се искаше, Стела устоя на изкушението да се обърне и да продължи разговора.

Минута-две по-късно, той отново се изравни с тях.

— Това е конусът на Торрелстроммен — каза той на Кърр, ала очите му бяха върху Стела. — Уиндрайз лежи на мястото, където Торрелстроммен се слива с Мьолкелва. След миг ще го видим! — като в отговор на думите му, достигнаха средата на чакълестия конус, гората се отдръпна и в сумрака видяха проблясващите светлини на село. Уайра избърза напред, за да се присъедини към брат си, без да се обръща. Не се и налагаше, усещаше възхитените й очи върху себе си.

 

 

Бе доста мрачно, когато Компанията най-сетне навлезе сред къщите на Уиндрайз. Звездите вече бяха изгрели, но луната още не бе показала лик и капаците егоистично задържаха светлината в стаите, далеч от тъмните улици. Фарр се изравни с хауфута, без да казва нищо, залепил на лицето си гримаса, която можеше да пресече мляко. Водачът на Лулеа не възнамеряваше да пита мъжа от Мьолкбридж къде да нощуват и вместо това се обърна към брат му.

— Има две странноприемници, между които да изберем — отвърна Уайра. — „Трепетликовият чифлик“ е тиха и бирата е добре отлежала. Но „Шипъците“ е по-популярна. Някакви предпочитания?

Фарр промърмори нещо неразбираемо.

Хауфутът се намръщи към по-големия брат за миг, но по-голям ефект щеше да има, ако се беше смръщил към нощното небе.

— Не познавам и двете места, никога не съм бил тук преди. Кърр — обърна се в седлото към стария мъж, — познаваш ли това село?

— Не съм бил тук от двадесет години. Тогава имаше само една гостилница. Не й ли се беше случило нещо?

— Изгоря — грубо отвърна Фарр. — Искри от горски пожар подпалили сламения покрив. Всички посетители изгоряха — нотката на задоволство в гласа му не можеше да бъде пропусната.

Уайра заговори:

— Защо не отседнем в „Шипъците“? Може да се намира в Уиндрайз, ала поне има малко живец! Добра компания и наръчкан огън. Послушайте ме! — той потри ръце в очакване.

— Това решава нещата! — каза хауфутът. — Колкото и да обичам веселбата, точно сега имаме нужда от почивка и уединение, колкото по-малко въпроси за нас и пътуването ни, толкова по-добре. „Трепетликата“ ще бъде!

Уайра се обърна към едрия мъж.

— Не ни ли трябват новини за ездачите? — припомни му той. — Поне аз трябва да прекарам малко време в „Шипъците“, задавайки някой и друг завъртян въпрос.

— Върви — реши хауфутът, — ала бъди внимателен.

Фарр се навъси подир брат си, докато онзи изчезваше в нощта.

* * *

Назованият величествено „Трепетликов чифлик“ се състоеше от малка пивница, не по-голяма от всекидневна и шест малки стаички отзад; но бирата бе пивка, огънят излъчваше силна топлина и матраците обещаваха да бъдат меки, така че пътниците не възразиха. Най-младите членове на Компанията си легнаха рано, докато Кърр и хауфутът чакаха Уайра, заедно с Фарр. Един-двама местни влязоха в таверната, подозрително изгледаха странниците над чашите си с топла бира, размениха няколко думи и сетне излязоха.

— Негостоприемно място — отбеляза Кърр.

— Не зная как кръчмарят преживява — отвърна хауфутът. — Вероятно се възползва от летния трафик по Западния път.

— Твърде встрани от пътя е. Повечето хора биха я пропуснали. Пък и другата странноприемница е по-близо до входа на селото, така че има логика тя да привлича повечето пътници.

— Ако изобщо има такива — хауфутът поклати глава. — Не ми изглежда като село, което мнозина горят от желание да посетят.

Кърр изрази съгласието си с кимане, сетне отпи нова яка глътка от халбата си.

— Поне бирата я бива.

Хауфутът се обърна към Фарр, който отпиваше от своята, сякаш е отрова.

— Не разбрах точно, но от думите на хауфута ви схванах, че е имало спорове между Мьолкбридж и Уиндрайз. Какво знаеш за това?

Младежът остави бирата си, облегна се и скръсти ръце.

— Ще ти кажа какво знам — каза с умишлено висок глас. — Хората тук са арогантни, зли мелези. Усеща се веднага. Аз мога да посоча и название. Лозиански.

— Това не е дума, която да се употребява невнимателно — бързо каза хауфутът, оглеждайки дали някой в стаята е чул обидата на Фарр. Кръчмарят беше с гръб към тях и чистеше чаши в другия край на бара, без да показва признаци, че слуша разговора им.

— Не е, обаче е точна — последва отговорът. — Не знаеш нищо за историята на тази долина. Нищо! Враждуваме с уиндрайзци, откакто се помним, понякога се стига до борба, както по дните на дядо. Наричат себе си истински фалтанци, обаче търгуват със скритото кралство и със зверовете от виддата. Нищо хубаво не може да излезе от това. Не съм набожен човек, но не мога да понеса мисълта за занимания с получовеци. Сведете делата си до наследниците на Първородните и се пазете чисти.

— Получовеци? — хауфутът бе объркан. — Скрито кралство? Не съм чувал за такива неща.

— Току-що ви казах за тях, ако сте си направили труда да слушате.

Кърр се приведе яростно, но хауфутът постави ръка на рамото му.

— Ами че разясни. Какви са тези получовеци?

Ала Фарр нямаше да позволи да бъде отклонен.

— Уиндрайз е заобиколен от варварски земи. Човек би си помислил, че след като пътят към Мьолкбридж е единствената им връзка с цивилизацията, те биха били по-учтиви, вместо да се опитват да опожаряват фермите ни и да заграбват земите ни.

— Получовеците? — Кърр се опитваше да държи гнева настрана от гласа си.

— Просто е, старче. Нагоре по Мьолкелва, на около три дни път оттук, земята се разтваря в широка долина, толкова обширна, че в центъра планините не могат да бъдат видени, където въздухът е топъл и никнат неща, които не биха расли на друго място във Фирейнс. Поне така казват; аз никога не съм бил там, нито някога искам да бъда. Там живеят скимрианците, лозиани, нещастници, които отричат Огнепътя. Всекиму е известно, че допирът с лозиан омърсява душата. Но Уиндрайз си докарва добри печалби, търгувайки със скритото кралство на Скимрия.

— И какво не е наред с това? — прекъсна го Кърр, раздразнен от „старче“-то.

— Никой уважаващ себе си фалтанец не трябва да има вземане-даване с лозиани! — сопна се Фарр. — Няма значение колко изкусно изработват предметите си или колко са чевръсти жените им. О, да, мъжете от Уиндрайз не се задоволяват само с търговия. Почти не е останал чистокръвен сред тях. Замърсени са; осквернени с кръвта на мелезите. Сега самите те са мелези!

Хауфутът надникна през рамо. Кръчмарят бе извърнал лице към тях и изсеченото му лице показваше, че не е особено доволен от насоката на разговора им.

— Не можеш ли да говориш по-тихо? — изръмжа Кърр. — Сам ли искаш да продължиш спора между Мьолкбридж и Уиндрайз? Млад идиот — додаде. Фарр се обърна към него, лицето му не изразяваше никакво разкаяние. Двамата мъже изглеждаха готови да си разменят удари.

— Все още не си ни казал какво положи началото на неприятностите в долината Мьолкелва — каза хауфутът с глас, който малко се различаваше от шепот. — Със сигурност не сте отишли да воювате с Уиндрайз, само защото те търгуват със странници?

— Какво ви разбира главата на вас, изтънчени брегаджии…

С трясък вратата на странноприемницата зейна отворена и Уайра влетя развълнувано в стаята.

— Отвън има един, с когото трябва да поговорите — настойчиво каза младежът от Мьолкбридж. — Елате бързо!

Хауфутът остави халбата си и се затътрузи подир останалите двама. Вън в ледения дъх на планинската нощ стоеше нисък, брадясал мъж с вързоп под ръка. Той внимателно изгледа странниците изпод рунтави вежди.

— Дирите новини за странни конници, а? — изхриптя той, като заедно с думите му от устата излетя храчка. — Аз мога да ви кажа някои нещица — ново изхрачване.

Кърр се вгледа в мъжа с неприязън.

— Давай тогава. Какво знаеш?

Мъжът се престори на обиден, сетне многозначително обърна наопаки един от джобовете си. Хауфутът въздъхна, сетне отброи няколко монети. Небръснатият превърна броенето им в истински спектакъл.

— Туй ли е всичко?

— Поне докато не ни кажеш нещо полезно! Казвай сега, какво знаеш?

— Аз съм местният гробар — оповести мърлявият мъж. — Вчера на Западния път откриха мъж, няколко мили нагоре по Торрел. — Жест в мрака. — Мъртъв, надробен с мечове и намушкан в гърба. Не бях виждал тяло, по-готово за услугите ми — мъжът се изплю в локва и даде воля на краткия си лаещ смях, прозвучал като захлопване на ковчег. — Носеше странни дрехи, дето брегаджиите ги носят, на вашите мязат. Един от местните го домъкна тука. Сам го погребах, взех му дрехите (или каквото беше останало от тях) и ги запазих. Тоя младок тука ми думаше у кръчмата и приказките му ме подсетиха, та ходих да ги донеса. Ей ги. — Той извади вързопа изпод мишницата си с тържествеността на фокусник.

Кърр протегна ръка, но мъжът придърпа вързопа обратно.

— Ако искате тия дрехоляци, ще трябва да ги купите — обяви.

— Колко? — запита фермерът, стараейки се да сдържа гнева си. Мъжът погледна към монетите в ръката си.

— Не ща фрети — оповести той. — Искам десет пендинга — погледна хитро към пътниците и хубавите им чисти дрехи. Бе видял конете им. Можеха да си позволят десет пендинга.

Хауфутът тъкмо щеше да се съгласи, когато Уайра се намеси.

— Десет пендинга? — отвърна удивено. — Не разполагаме с толкова много. Казах ти още в кръчмата. Пък и си имаме предостатъчно дрехи. Лека нощ, сър — обръщайки се кръгом, той подкани останалите да го последват.

Брадаткото се сви за миг. Бе видял, че дебелият е готов да плати, но също така бе чул решителността в гласа на младежа.

— Добре де — каза накрая. — Пет пендинга.

— Три.

— Три? — бе ред на небръснатия да изглежда разгневен. — Направих си труда да ви кажа за дрехите, че и до нас ходих да ги взема, а вий искате да ме оберете? Четири.

— Четири да бъдат — каза Уайра, поизморен от пазарлъка. — Почакай тук, трябва да вземем парите.

— За какво беше всичко това? — запита хауфутът, докато двамата с Уайра бяха обратно в странноприемницата.

— Не исках мъжът да си помисли, че сме богати — отвърна Уайра. — Не му се доверявам. Той и приятелите му може да решат, че богатите пътници лесно могат да бъдат лишени от парите си.

Тримата мъже излязоха отново и дадоха на мъжа полагащите му се четири пендинга. След още едно пресилено представление на броене, той им подаде вързопа с нежеланието на разделящ се с любимата мъж. Понечи да си тръгне.

— Почакай! — излая Уайра. — Никакво мърдане, докато не се убедим, че парите ни не са отишли напразно.

В мазната кърпа имаше подгизнала от кръв вълнена туника, накълцана от мечове, но без да се отличава с някакъв цвят или стил.

— Може да принадлежи всекиму! Във всеки случай не е на ездачите — с разочарование каза хауфутът.

— Със сигурност някой се е разделил с живота си по жесток начин — заяви замислено Уайра. — Мислите ли, че трябва да покажем тялото на Лийт и Хал? Би могъл да е баща им.

— Не и в тази туника — отвърна хауфутът. — Мога да се закълна, че Манум не притежава нищо подобно. Разбира се — продължи той с по-несигурен глас, — възможно е да не е могъл да подбира гардероба си по време на пътуванията си.

— Вижте! — Кърр обърна туниката, отляво на гърдите имаше извезана бяла звезда. Небръснатият се приведе, очите му преливаха от любопитство.

— Какво има? — запитаха едновременно Уайра и хауфутът.

Старият фермер нави туниката, сетне я уви в кърпата и се обърна към гробокопача:

— Благодаря ти — каза презрително. — Това е всичко.

Онзи изчезна в нощта, мърморейки си; студеният планински вятър донесе до ушите им звуци от храчене.

— Вътре! — заповяда Кърр. Останалите трима го последваха в „Трепетликата“ и се свиха около пламъците на огъня. Старият фермер отново разгърна туниката и я задържа, така че останалите да я видят. Звездата бе избродирана със сребърна нишка.

— Това е знакът на Кроптър, символът на фирейнските Часовои — тихо каза Кърр. — Помните, Кроптър изпрати вестоносец по Западния път, който да събере новини за брудуонците.

— Изглежда се е приближил прекалено — Уайра сви устни.

— Откъде да сме сигурни, че пратеникът е убит от брудоунските конници? — запита хауфутът. — Може някой обирджия да го е сторил. Дори лично онзи гнусник!

Уайра поклати глава.

— Не, ездачите са го сторили — останалите се извърнаха към него, изненадани от прозвучалата в гласа му омраза. — Така убиха баща ни, режейки го с мечове, докато вече не може да се съпротивлява, сетне намушквайки го в гърба. Страхливци! Не е имал никакъв шанс. — Той обърна туниката и всички можаха да видят назъбеното, почервеняло разкъсване в средата. — Погледнете тук! Вижте белега на честен бой!

Никой не продума. За миг всеки потъна в собствените си мисли. Откритието някак бе направило приключението им по-реално. Хауфутът почти можеше да усети остриетата върху собствената си плът, хапейки, хапейки…

— Онзи рече, че тялото било намерено нагоре от селото. Трябва да е било, където Западният път се вие из долината Торрелстроммен — Кърр изглеждаше замислен. — Пратеникът на Кроптър напусна Уоч Хил преди пет дни, три дни след брудуонските убийци. Как така е съумял да ги настигне толкова лесно?

В думите на хауфута се долавяше вълнение:

— Може би ездачите са били сполетени от някаква беда, нещо може да ги е забавило!

Може би са спрели, за да се отърват от пленниците, помисли си старият фермер, но не изрече нищо.

— Каквато и да е причината, достижими са — каза Уайра с усмивка на лице, ала зад тази усмивка прозираше напрегната болка. Хауфутът ясно я виждаше.

— Значи тялото на пратеника е било открито вчера. Но кой знае колко време е бил мъртъв? И брудуонците може да са се отправили с конете си към Брейданската пустош, което ще увеличи разстоянието помежду ни, поне в краткосрочен план — Кърр се замисли за миг.

— Все още не зная дали ние трябва да отведем нашите там. Ако е паднал сняг, конете никога не биха си проправили път. Дори и времето да се запази хубаво, пак ще е нелеко пътуване. Може да се наложи да вървим.

Хауфутът въздъхна и погледна към краката си, които бяха скрити в подножието на огромното благоутробие.

— Не съм сигурен кое ме отвращава повече: още един ден на седлото или перспективата да вървя пеш! Във всеки случай нека се наспим добре! — рече той. — Съдейки по това, което се говори за пущинаците, ще имаме нужда от хубава почивка.

 

 

На следващата сутрин Кърр разбуди Компанията рано. След обилна закуска се събраха в Голямата зала — определено наречена тъй на шега, макар че ако съдеха по срещаните от тях уиндрайзци, вероятно не. Хауфутът изпрати Кърр и Уайра по задачи: старият фермер да събере провизии за предстоящите дни, а Уайра да наеме водач.

— Решението ми е окончателно — заяви той, заглушавайки протестите на Сторрсенови. — Имаме нужда отколкото се може повече помощ. Последното нещо, което искаме, е да се заблудим из пущинаците; а колкото и добре да познавате Брейданската пустош, местен човек ще е по-ориентиран.

— Взех и друго решение — продължи хауфутът. — Вероятно сме само на два дни след ездачите и разполагаме с добри шансове да ги настигнем преди да стигнат пустошта. Но ако оставим конете си тук, онези ще ни се отскубнат в долината Торрелстроммен. Така че ще отведем животните, колкото е възможно по-дълбоко в долината и ако времето позволи, ще яздим и през пустошта. Ако времето се развали, ще ги оставим на някое закрито място, откъдето ще ги приберем на връщане. По този начин ще наваксаме още един ден и ще сме в състояние по-лесно да носим Манум и Индретт, особено ако са понесли някакви поражения.

Кърр се върна първи, натоварен със сухари, сушено месо и мазнина за готвене. Тези допълнителни провизии наложиха преопаковане на запасите на Компанията, отнело близо час. Пътниците бяха готови, когато Уайра се завърна, придружаван от гърчав мъж.

— Съжалявам за закъснението — извини се на хауфута той. — Трудно ми беше да убедя човек да ни преведе през пустошта по това време на годината. Неколцина се съгласиха, обаче искаха невъзможни суми, така че бях принуден да отхвърля предложенията им. Този мъж се съгласи да ни отведе до планинска верига, наричана Братството, от другата страна на Брейданската пустош, само срещу двадесет пендинга. Може да язди товарния ни кон…

— Двадесет пендинга? — задави се хауфутът. — Та това си е месечна заплата!

— Но е нищо в сравнение със сумите от порядъка на седемдесет-осемдесет пендинга, които искаха останалите. Можете да се задоволите с намереното от мен или да се вслушате в съвета ни и оставите Сторрсенови да ви преведат през пущинаците.

Гърчавият мъж изсумтя презрително.

— Няма да изминете и миля отвъд Снежния зид, без да се заблудите, брегаджии!

Хауфутът се обърна към фермера.

— Бях чувал, че уиндрайзци са горди люде, но не бих повярвал на подобно нещо! Нищо чудно, че малцина идват да разгледат Торрелстроммен, дори и през лятото!

— Така — отвърна Кърр. — И на мен не ми допада, но не забравяй защо вършим това. Лошите обноски ще бъдат забравени, щом спасим Манум и Индретт и заловим един от брудуонците.

— Как се казваш? — хауфутът запита слабичкия мъж.

— Каупа — отвърна онзи.

— Готов ли си да потегляме?

— Незабавно. Ала вие готови ли сте?

— Безочие! — изсъска Кърр.

Гърчавият наклони глава към стария фермер.

— Изглежда той не се нуждае от водач! — понечи да си излезе.

Фарр запречи пътя му.

— Всъщност идеята бе негова. Някои от нас не са на мнение, че е била особено удачна. Тръгваме. Ако това няма да те затрудни прекалено, качвай се на коня и поне се постарай да изглеждаш като гид!

Каупа изсумтя отново, но този път по-неубедително. Очите му нервно пробягаха по братята Сторрсен: широки плещи, зли очи, свободно висящи на поясите им мечове, с чиято употреба очевидно бяха добре запознати; тежки тояги, привързани към раниците им. Само опитен с подобни оръжия човек би се нагърбил да ги носи. Мъже от Мьолкбридж, ако не се лъжеше, а такива като тях не се поколебаваха да нараняват такива като него. Каупа се качи на указания му кон.

 

 

Осмината пътници напуснаха Уиндрайз час подир изгрев-слънце.

— Много ви здраве! — провикна се Фарр, когато и последната колиба остана зад гърба им. Далечните хълмове си препредадоха гласа му. Каупа го изгледа, но не каза нищо.

— Има много омраза в долината Мьолкелва — каза Кърр на хауфута. — Стотици години хората от Уиндрайз и Мьолкбридж са враждували, водели са се много битки. Уайра ми каза, че някога Мьолкбридж е бил доста могъщ град и Уиндрайз трябвало да им плаща данък. Но преди около сто години брегаджиите — както биват наричани всички чужденци — били изтласкани. Сега има крехък мир.

Лийт се огледа. Намираха се на около миля извън Уиндрайз и каменистите полета вече проредяваха. Отдясно надвисваха гори, зад които се извисяваха Склоновете. От лявата им страна се намираше реката, а право пред тях равнините преливаха в стръмен склон, от дъното на който се дочуваше шума на течаща вода. Далечната скала бе видима в ясния утринен въздух, нагъвана и мита от много дъждове; привидно, точно отвъд склона се издигаше Капстоун, сега доста по-висока от видяното в Коридора на изчезващата планина. Нямаше следа нито от хора, нито от животни.

— Няма много, което да си заслужава боя, мен ако питате — забеляза Лийт.

Не след дълго отново се озоваха сред горите и прекараха утрото с наведени глави, следвайки Западния път, докато той лъкатушеше покрай дърветата. Тук гората не бе толкова висока като тази край Мьолкбридж, дали заради студения вятър или заради някакво минало природно бедствие, Лийт не можеше да каже. Над главите им се сбираха облаци, сиви и заплашителни, с размазани по небето краища, недружелюбните снегоносни облаци на зимата. Лийт трябваше да присвива очи, за да вижда пътя.

Меланхолично настроение се стовари върху пътниците. Дори Сторрсенови изглежда не бяха подминати. Когато някой заговаряше, то бе в приглушен шепот. Лийт осъзна, че се намира в непозната земя, напълно безразлична за присъствието му. Утринната езда ги бе отвела отвъд някаква невидима линия, разделяща земята на людете от тази на… може би боговете, или на чудовищата, на дивата, неопитомена природа, дивота, която не можеше да бъде контролирана, в която хората щяха да имат нужда от умение, сила и късмет, за да оцелеят.

Накрая му дойде в повече.

— Какво му има на това място? — запита той, без да насочва въпроса си към никого конкретно. Седем глави се обърнаха към него.

Хауфутът се изсмя някак нервно, разрушавайки трупалото се през утрото напрежение. Сенките сякаш се поотдръпнаха.

— Малко е неприветливо, нали! Казвах си, че над тези дървета слънцето продължава да грее, но не изглежда да има ефект. И все пак дърветата не се простират безкрайно.

— Това е Витраин Глоум, Долината на тъгата, най-ниската от трите торрелстромменски долини — уведоми ги мрачно Фарр. — Няколко мили по-натам ще стигнем до мястото, където Айгелстроммен се влива в Торрелстроммен, точно над бързеите на Глоумския праг. Сетне идва Долината на отдиха, където се върви много по-лесно. Още днес отново ще яздим сред слънчевите лъчи, помнете ми думата! — Видяхте ли, казваха словата му. Казах ви, че нямаме нужда от водач.

— Разбира се, не си им казал всичко, което знаеш за това място, нали, мьолкбриджско пале?

Фарр се извъртя към слабия уиндрайзец.

Каупа широко разпери ръце:

— Каквото приятелят ми удобно пропуска да сподели е, че Витраин Глоум някога е била обработваема земя. Тогава людете от Мьолкбридж, неудовлетворени от собствените си земи, дошли да ограбват нашите. Тук в тази долина — долината, която някога наричахме долината Тилтан, Долината на изобилието — храбрите мъже от Мьолкбридж нападнали без предупреждение и посекли беззащитни мъже, жени и деца, докато те прибирали реколтата. — Слабичкият мъж се изплю по посока на братята Сторрсен. — И сега искат мир. Мир! Тук лежат костите на онези, които нявга са принадлежали на молещи за мир, получили в замяна само смърт. А тези брегаджийски герои искат да забравим! — той се изви на коня си, карайки го да застане срещу мъжете от Винкулен.

Хауфутът моментално пришпори животното си помежду им.

— Достатъчно — каза с целия авторитет, на който бе способен. — Вечерта може да си преразказваме стари истории, но не тук и сега. Нашата задача е да напишем друга история, която може да се окаже горчива като тази на Долината на тъгата.

Каупа се отдалечи, видимо разстроен. За известно време яздеше напред от останалите.

Уайра поклати глава.

— Досега не бях чувал историята по такъв начин — каза тихо той.

Глава 8
Долината на отдиха

В ранния следобед пътниците достигнаха Айгелстроммен. По-тясна, по-бърза река, тя капризно скачаше от бряг на бряг, преди най-сетне да се плъзне по стръмен водопад в по-големия си брат, Торрелстроммен. Нямаше къде да се прекоси пенливият Айгел близо до сливането на двата потока, така че Западният път тръгваше обратно покрай хълмовете в търсене на брод.

Пътят се бе издигнал едва стотина фута, но разликата в температурата бе осезаема. Лед бе стегнал бреговете на Айгелстроммен, която, ако можеше да се съди по голите, каменисти склонове, бе значително намаляла в сравнение с пролетната си версия. Тук-таме имаше преспи сняг, вледенени от редуването на постоянния вихър и топенето на безоблачните дни и нощи. Лийт отново забеляза отсъствието на животни и птици. Някои от птиците, които бе видял да се издигат над Лулеа и да отлитат на юг, осъзна той, бяха дошли от тази гора. Пролетта несъмнено щеше да ги доведе обратно тук, на малки групици или огромни крякащи облаци. Той потръпна. Насред този студ, пролетта изглеждаше далечен спомен.

Пътят продължаваше да се вие по тесен ръб. Някъде отпред се разнасяше приглушен рев, като есенен гръм на Склоновете, чут от Суил Даун. Звукът се усилваше, докато се изкачваха. Сега пътниците се намираха на около триста фута над Долината на тъгата и на пресекулки Лийт съзираше долната долина на Торрелстроммен. Широкият, оформен като чиния дол, бе покрит в мрачно зелено — дърветата, под които бяха яздили — разделен от скалиста река, виеща се обратно към Уиндрайз из мрачната далечина. Над главите им мъгли се виеха около дървесните корони, времето, надвиснало заплашително цяла сутрин, изглежда най-сетне се разваляше. Катереха се по гледащ на север склон, лед покриваше каменистата пътека под нозете им. Скоро бяха принудени да слязат от конете и да намалят вървежа си до обикновен ход, пристъпвайки много внимателно. Заваля ситен дъждец.

Най-сетне друмът се изравни и отново можеха да се метнат на конете. Стигнаха до полянка, в центъра на която имаше малък синьо-зелен вир. Отвъд него личаха следи от лагерен огън и Кърр се спря да поразрови пепелта. Някакъв спомен от мястото висеше на ръба на съзнанието на Лийт, но той не можеше да си спомни.

— Тук намерих брегаджията — каза Каупа.

— Какво? — възкликнаха Кърр и хауфутът едновременно. — Ти си го открил?

Незабавно уиндрайзецът се озова под бараж от въпроси. Преди колко време? Бе ли могъл да определи от колко време е мъртъв мъжът? Къде точно намерил тялото? Но тогава слабичкият мъж замлъкна и не каза нищо повече. Хауфутът изстена с раздразнение.

Кърр се върна при останките от огъня, сетне прекара още време, разглеждайки просеката.

— Тук е имало коне — обяви той, — и ездачите им са наклали огън преди известно време. Вероятно е било преди две или три нощи, не може да се каже ясно. Прекарали са нощта ей там — той посочи скалиста тераса, — и са угасили огъня на следващата сутрин. Огънят би могъл да е накладен от всекиго, но има голяма вероятност брудуонците да са минали оттук.

— Ами пленниците им? — запита хауфутът.

— Невъзможно е да се каже — отвърна Кърр. — Но ако не са забавени от пленници, защо не се движат по-бързо? Моята догадка е, че Манум и Индретт са още живи.

Кърр отново се качи на коня и Компанията продължи, отново потапяйки се в горската скръб, отправяйки се към източника на вече оглушителния шум. Напред и леко над тях Торрелстроммен ревеше надолу по Глоумкския праг, пенейки се, докато се хвърляше в урвата от скалата. Когато се приближиха, Лийт осъзна, че мъглата и пръските всъщност идваха от водопада. Западният път, сега сведен до тясна пътека сред скалите, бе хлъзгав от издуханите към тях от падащото течение капки. Заглушавайки всичко друго, звукът на водопадите обгърна приключенците, дърветата, самите земни скали. Лийт сграбчи врата си с наподобяващо страх чувство; звукът бе накарал гласните му струни да завибрират.

Каупа уверено пристъпи до самия ръб на водопада и погледна надолу.

— Няма много вода по това време на годината — каза лаконично, като че отказваше да бъде развълнуван от силата на гледката. — Реката нагоре по течението ще е замръзнала. В пустошта ще да е студено.

Ако Глоумският праг се намираше близо до Лулеа, прецени Лийт, със сигурност щеше да бъде смятан за едно от чудесата на света; ала Компанията не можеше да отдели дори няколко мига, в които да се наслади на суровата му мощ. Забързаха по пътя, който рязко свиваше надясно и минаваше през естествен процеп в гранита, за да ги изведе на дъното на безлесна долина. Липсата на дървета повдигна духовете на Компанията, като че някаква тежест бе смъкната от тях. Мъглите се оттеглиха и ревът затихна до приглушен грохот, който по-скоро биваше усетен, отколкото чут; докато напредваха, дори този шум затихна.

— Витраин Уфтан — обяви Каупа, гласът му разсякъл покоя. — Долината на отдиха.

Лийт поклати глава. Гърчавият бе съумял да изрече дори и това приветствие с презрение.

 

 

Обширната долина ги приканваше да не щадят животните си. Освежени след утринната бавна езда сред гората, конете се подчиниха с готовност, биейки радостно крак, сякаш отново се намираха у дома, доволни да се отърват от заплашителната Витраин Глоум.

— С тази скорост ще достигнем Килтънския праг преди залез — весело се провикна Уайра на брат си, изръмжал нещо нечленоразделно в отговор.

Нагоре из Витраин Уфтан, хълмовете бяха кафяви и оголени, с ронливи склонове, изникващи от почти всяко място над главите им. Долината излягаше корито право през лабиринта от хълмове. Лийт съзираше сняг дори по долните им склонове. Кафявото, зеленото и охрата на планинските скали и треви изглеждаха много по-ярки от мрачните гори, които бяха оставили зад гърба си. Ала не изцяло; в някои закътани места недорасли смърчови дървета анемично се вкопчваха в почвата, а дребни върби — някои стигащи едва до коленете им — се свиваха по подветрените страни на купчини камъни, подобно на изоставени от победена армия ранени.

— Времето няма да се задържи тъй още дълго — забеляза Кърр. — Съдейки по миризмата на онези облаци, скоро ще вали сняг.

Други, по-малки долини изливаха събраните си води в Долината на отдиха. Лийт погледна към първата двойка долини вдясно. Там, прикрити от вятъра, стояха няколко ели. Но със снижаването на облаците, вятърът се усили, веейки в лицата им и стана трудно да се мисли за каквото и да е друго, освен за процеждащия се през дрехите студ, пронизващ до кости. Той придърпа наметката по-плътно около лицето си, така че колкото се може по-малка част да е изложена на вятъра. Хоризонтът му бе сведен до зирката на открехната врата. Дори Каупа, гидът, очевидно усещаше студа или поне конят му го стори, защото започна да изостава. Лийт се осмели да погледне надясно. Минаваха покрай втората двойна долина.

 

 

Коне!

Животното на Лийт внезапно спря заедно с останалите, тъй като Кърр го дръпна. От дефилето вдясно излетяха един, двама, трима, четирима ездачи, пришпорили животни. Сега можеха да чуят виковете на яздещия начело, който бе вдигнал ръка с размахан меч. Страх обхвана Компанията.

Хал първи се плъзна от седлото. Лийт не можеше да помръдне.

— Ездачите! Ездачите! — изкрещя хауфутът. — Брудуонските ездачи!

Фарр моментално пое контрол над ситуацията.

— Слезте! Слезте от конете! — излая той. — Направете кръг около тях! Застанете с лице към враговете!

Още викове, този път отзад! Лийт се извъртя, за да види четирима други ездачи, галопиращи иззад елите към тях. Обградени!

Ръка грубо го издърпа от седлото. Лийт се сепна уплашено, но това бе Уайра.

— Извади меча! Изправи се срещу врага! — викна той. — Не чу ли брат ми? Не ти ли се живее?

В този миг го облада страх, но вместо да се скрие зад коня си, той откри гняв и отчаяние да се разпалват в отговор на страха. Струпаните в него емоции изригнаха. Тук имаше нещо, което можеше да нападне, нещо, на което да си отмъсти. Отметна качулката си и изтегли меча, стискайки дръжката с побелели кокалчета.

Хауфутът грабна Стела и я постави зад себе си, сетне извади оръжието си. Хал и Кърр вече бяха приготвили своите. Братята Сторрсен, един начело и един пазещ гърба на групата, държаха мечове в едната си ръка и тояги в другата.

След няколко мига ездачите ги настигнаха. Но вместо да ги нападнат незабавно, те започнаха да яздят в кръг около Компанията.

— Това не са брудуонски воини! — изхриптя Кърр. — Вижте, носят уиндрайзки одежди!

Внезапно Лийт разпозна един от профучаващите покрай тях ездачи.

— Това не е ли мъжът, който ни продаде дрехите миналата нощ? — запита той. Наистина, рошавият уиндрайзец бе сред нападателите.

— Какво искате? — провикна се старият фермер. — Оставете ни да минем! Напускаме земите ви!

Ездачите се изсмяха, подигравайки се на пътниците. Забавиха конете си до ход.

— Напускате земите ни! — отвърна един. — Малко вероятно!

— Тук ще останете! — изкряка друг. — Посадени в безлесната долина. Може би брегаджиите ще поникнат, където дърветата не ще! — останалите се изсмяха гръмогласно на шегата му.

— Ще умрете в Долината на отдиха — провикна се друг, — защото не бихме осквернили Тилтан с подобна мърша! — приятелите му изреваха одобрително, удряйки с мечове по малките си щитове.

Рошавият се приближи леко.

— Искам оня там — рече, посочвайки с късия си меч към Уайра. Изплю се по посока на младия Сторрсен, който отвърна на погледа му, без да трепне; сетне отново се присъедини към останалите, които започнаха да галопират около Компанията, ту приближавайки се, ту отдръпвайки се настрана.

— Какво правят? — запита през рамо хауфутът.

— Опитват се да ни сплашат, да пречупят духа ни — отвърна Фарр. — Когато решат, че сме достатъчно наплашени, ще ни нападнат. Не мисля, че това е бил първоначалният им план. Не биха очаквали да се защитаваме.

— Какво искат?

— Забавление — бе отговорът. — И да отмъстят на Мьолкбридж. Ала не ще ги получат. Когато вдигна тояга, нападни ездача на черния кон. Готов?

Но инициативата им бе отнета, преди сигналът да бъде подаден. Внезапно, с кръвожаден рев, мъжете от Уиндрайз се спуснаха към Компанията. Незабавно Сторрсенови се хвърлиха напред, размахали тояги и двама от враговете бяха повалени от конете. Останалите бандити се оттеглиха, изненадани.

Нов вик и мъжете слязоха от конете, сетне се втурнаха към Уайра. С крайчеца на окото си Лийт видя движение, сетне се извърна, за да види фигура да надига кинжал, готова да удари в незащитения гръб на Фарр. Каупа! Лийт нададе предупредителен вик, сетне замахна в тази посока с меча си. Чу се вик и тяло се строполи в краката му.

Сетне нападателите се изсипаха отгоре им. Мечове проблясваха, тояги свистяха и за няколко мига всичко изглеждаше изгубено. Един от братята Сторрсен бе повален на земята от уиндрайзец, Кърр и друг ездач се бяха вкопчили, като старият фермер се биеше с изненадваща жилавост. Лийт се биеше до брат си. Финтира един от нападателите, който се наниза на меча на Хал. Сетне Лийт чу момичешки писък. Беше Стела, която надаваше вик не от ужас, а от гняв. Пристъпвайки пред хауфута, със стичаща се от рана на ръката й кръв, Стела се биеше с рошавия уиндрайзец, засипвайки го с вихрушка от неопитни, но енергични удари, които той не можеше да отбива. Лицето й бавно се промени от физиономия на безпомощен ужас в изражение на яростна радост, докато тя неочаквано осъзнаваше, че щеше да оцелее и дори да излезе победител от битката. По лицето на онзи се изписа паника, докато вероятната смърт се превръщаше в неизбежност и тази паника лиши мъжа от наличните му умения. Тя го довърши с удар по главата, преди той да е имал възможност да моли за милост.

Всичко приключи тъй бързо, както и беше започнало. Тримата уиндрайзци, останали ненаранени, бързо загубиха интерес към битката и се втурнаха към конете си, последвани от Уайра и Фарр. Отдалечиха се в галоп надолу по долината, крещейки закани от безопасно разстояние. Фарр понечи да ги последва с коня си, но Уайра изръмжа:

— Остави ги!

Компанията погледна към телата на враговете си. Един от ездачите, повален от седлото от братята Сторрсен, лежеше с пукнат череп. Друг бе намерил смъртта си в ръцете на Стела. Трети бе загинал от меча на Хал. Откриха осмия да се опитва да изпълзи надалеч, единствено със счупен крак. Кърр стоеше над него с изтеглен меч. Каупа бе още жив, но кървеше лошо от раната на гърба си.

Членовете на Компанията се гледаха един друг, дишайки тежко. Сетне по лицата им започна да се изписва облекчение.

Лийт изпита диво вълнение. Бе успял! Но тази възхита бе донякъде помрачена от спомена за парализиращия страх и гледката на умрелите уиндрайзци. Пое дълбоко дъх и обърса потните си длани в наметката. Сетне откри, че не може да стои на крака и приседна на каменистата земя, и за момент всичко потъна в мрак.

Стела също седна, позволявайки на Хал да се погрижи за наранената й ръка. Той спря кървенето с кърпа, потопена в недалечен поток.

— Не е сериозно — увери я той. Тя слабо се усмихна, но Хал видя, че усмивката е предназначена за младия мъж от Винкулен, който се бе отправил към нея, като притеснението и възхищението се бореха за надмощие върху лицето му.

Оставяйки Стела на грижите на Уайра, Хал докуца до коварния гид. Каупа се бе обърнал на една страна, но ококореното му лице бе бледо, а ръцете — влажни, опитваше се да каже нещо, но можеше само да кашля.

— Мъртъв е — каза онзи със счупения крак, който под зоркия поглед на Кърр се бе довлачил до другаря си. — Или поне скоро ще бъде — той се обърна към Кърр. — Ще го оставите ли да страда?

— Пада му се — отвърна Кърр.

— Никой не заслужава да умре — каза Хал и протегна ръка към умиращия.

В този миг другият уиндрайзец измъкна нож и го заби в гръдта на Каупа. Кърр се хвърли към него, но Хал го задържа.

— Сега може да умре достойно — каза уиндрайзецът и положи ножа си до неподвижното тяло на гида им.

 

 

Пътниците събраха камъни от недалечен хълм и затрупаха телата.

— Не заслужават погребение — каза Кърр, — но трябва да покрием телата им, за да не ги надушат вълци.

Последният останал уиндрайзец изяви желание да остане с мъртвите си спътници, така че те му накладоха огън и го оставиха там с меча и ножа му. Несъмнено приятелите му щяха да се върнат, да оправят крака му и да го отведат у дома.

Компанията взе животните им, така че сега всеки разполагаше с кон. Продължиха по пътя си, вече по-бавно и не толкова жизнерадостно. Дълго време никой не продума, тъй като всеки бе зает с невъзможни за споделяне мисли. Облаците се спуснаха още по-ниско и из долината започна да се сипе сняг.

Спряха да лагеруват в завета на огромна скала. Лийт и Хал събраха дърва за огъня; откриха огромно количество край склона на чакълест конус на известно разстояние от Торрелстроммен, достатъчно не само за огън, но и за построяването на грубоват заслон от снега.

— Това е нивото на пролетното пълноводие — каза им Уайра. Лийт видя ивица плавей от другата страна на долината и се опита да си представи реката толкова огромна, че да запълни огромното пространство помежду им. Сетне мислите му се насочиха към прага Глоум и как би изглеждал по време на наводнение.

След вечерята Компанията се опита да осмисли случилите се по-рано през деня събития.

— Изглежда нехранимайковците са решили, че четири пендинга не са достатъчни и че сме богати, ала беззащитни — предположи хауфутът.

Уайра поклати глава.

— Не, принадлежностите и конете ни щяха да бъдат само бонус. Старата омраза ги докара в тази долина. Преследваха брат ми и мен. Искаха да нанесат удар срещу Мьолкбридж. Вие, лулеанците, просто се оказахте на пътя им.

— Чудя се — добави Фарр, — дали в омразата си тези уиндрайзци изобщо са в състояние да различават чужденците. Може би всички брегаджии са техни врагове.

— По-добре да ги мислим за неколцина бунтари — рече Хал. — Убеден съм, че повечето уиндрайзци, подобно на повечето люде от Мьолкбридж, са забравили миналите спорове.

— Но как са стигнали до долината преди нас? — запита Лийт. — Не ги видяхме на пътя.

— Последвали са ни, смятам — отвърна Уайра, — но моята догадка е, че са продължили по Айгелстроммен, вместо да следват Западния път в Долината на отдиха. Вероятно има път между долината на Айгел и двете дефилета, в които те ни причакваха.

— Ще се върнат ли? — потрепна хауфутът. — Може би ще доведат още хора?

— Не — отсече Кърр. — Не мисля така. Ако имаше още като тях в Уиндрайз, те щяха да ни нападнат с останалите. Пък и си мисля, че вече се страхуват от могъщите воини от Лулеа! — той се изсмя. Сторрсенови споделиха кикота му.

Започнаха да бъбрят за по-маловажни неща, но Лийт не се присъедини. Той наблюдаваше и слушаше като незасегнат зрител, още веднъж положен извън събитията. Отново и отново през осветената от огъня нощ видя очите на Стела да се насочват към сенките, където седяха братята Сторрсен.

 

 

Сивото и студено утро довлече със себе си сух сняг. Компанията бързо раздигна лагера. Съгласно съвета на Кърр, натовариха конете и всяко свободно кътче на раниците си с дървесина, в подготовка за студените нощи в откритата пустош.

Непрекъснато ще сме на открито в продължение на няколко дни — предупреди ги Уайра. — Конете ще се придвижват само на по десет-петнадесет мили в такова време. Рядко ще можем да ги яздим.

— Снегът като че спира — насърчително каза Стела.

Кърр промърмори нещо под носа си, чудейки се колко изостават от брудуонските ездачи.

— Проклета да е тази Витраин Уфтан, тъй наречената Долина на отдиха — ядно се провикна той.

— Давам й ново име — заяви Фарр. — От днес това вече е Геалла Дален — Долината на злобата.

Членовете на Компанията хвърлиха последен поглед към долината, в която се бяха сражавали с уиндрайзците; сетне насочиха ликове към югоизток, към пустошта, където ги очакваше обектът на преследването им.

Глава 9
Брейданската пустош

В късния следобед Компанията спря в подветрената страна на Килтънския праг. Тук младият Торрелстроммен се хвърляше надолу по сто фута каменни стъпала, обрамчени от стръмни, заснежени хълмове. Макар да не бе истински водопад и да притежаваше половината от водите на Глоумския праг, прагът Килтън все пак представляваше осезаема бариера между двете части на Торрелстроммен. Неспирно изменчивият поток оформяше мимолетни пенести форми и на Лийт му се струваше, че лице с широко разтворена уста бива заменено с очертанията на протегната ръка. Дебел лед стягаше бреговете на реката, все още не съумял да изстиска живота от буйния поток.

Докато младите разтоварваха конете, хауфутът и старият фермер се изкатериха по назъбена, но хлъзгава скала и се вгледаха над ръба на водопада към пустата горна долина. За да я достигне, Компанията трябваше да продължи по Западния път, тънка бяла ивица, виеща се колебливо по почти отвесния склон между тях и върха на прага.

— Слушай! — Кърр надвика шума на пенливите води.

Силен вятър шибаше планинските рамене над тях, издавайки обезпокоително близък до човешки рев звук. В моментите на затихване можеха да чуят грохота и тътена на падащите отломки, понякога наблизо, понякога по-далеч. Хауфутът обърса внезапно изпотените си ръце в наметалото си.

— Вятърът винаги ли вее така? — запита, свил ръка като фуния до ухото на Кърр.

— Винаги, тъй ми каза Уайра. Хората от Уиндрайз идват тук само в много спешни случаи. Имат си друг път до пущинаците.

— А ние можем ли да поемем по него? — запита с надежда хауфутът.

— Ще ни отведе далеч на изток в земите на видда, от които Брейданската пустош е само южна част. Там дълбокият сняг ще бъде най-малкият ни проблем; в онези земи дивите зверове и люде ще ни сметнат за лесна плячка. Пък и ако брудуонците са поели по този път, ние също трябва да го сторим.

Студеният вятър обгърна двамата мъже с лошо предчувствие.

— Какъв е този шум? — запита Стела. Тя се бе покатерила незабелязана на скалната платформа.

— Наричат го Килт Кийнинг — каза Кърр, — Долината на изгубената душа. — Вятърът, разгневен от изобличаването, ядно отнесе думите му.

Бледото слънце потъна зад хълмовете. Въздухът осезаемо изстина и сенки се прокраднаха в долината под нозете им, поглъщайки малкото останал цвят и живот.

— Да слизаме — провикна се хауфутът. — По-добре да намерим място за спане; някое топло място, където няма да чуваме този звук!

— Ще сме късметлии да намерим и едно от тези неща — намръщено отвърна Кърр.

 

 

Пътниците прекараха отвратителна нощ под сянката на Килт Кийнинг. Бяха открили надвесен син камък, под който да се скрият, ала това се оказа грешка, защото скалата събираше вода от Килтънския праг и никой не можа да се опази сух. Един по един зарязаха безплодните опити да заспят и цялата Компания бе готова за тръгване още в ранни зори.

Изкачването по Килтънския праг трябваше да почака до изгрева на слънцето, който от своя страна се бавеше. Лийт наблюдаваше как сребърните пръсти на мъглата се издигат като бавно разбиваща се вълна над възвишенията вляво. Постепенно долината бе покрита със студена мъгла, обгърнала като саван пътниците. Скоро бе невъзможно да се види на повече от няколко ярда.

Уморена, подгизнала и раздразнена, Компанията пое нагоре по коварно тесния праг. Конете бяха нервни и трябваше да бъдат придумвани периодично. Хауфутът прояви изненадващо умение в окуражаването на животните да го следват по тесния път. Изкачването им отне повече от час. Ала накрая всички стояха на върха.

Тук мъглата бе още по-интензивна, студен пашкул, заглушаващ всякакви шумове. Ромоленето на Торрелстроммен затихна, единственият шум бе бавното, отмерено тропане на конските копита по опасния път. Подгизнал и отвътре, и отвън, от пот и влага, Лийт трепереше неудържимо. Брадичката го болеше заради стискането на зъби от студ.

— Лоша работа! — най-накрая възкликна Кърр. — Трябва да се изсушим. Ще спрем и ще накладем огън.

— Имам по-добра идея — отвърна Уайра. — Мъглата се спуска от бърдата над нас. Във Винкулен често става така; в долините времето е такова — той размаха полувидима ръка из обвилата ги мрачина, — а по високите места е спокойно, тихо и слънчево.

За Лийт и останалите тези думи прозвучаха като обещание за пиршество, дадено на гладуващи. Беше ли подобно нещо възможно? Лийт се опита да заговори, но не можеше да помръдне челюст.

— На два дни път от Снаерфенс сме, три, ако времето остане такова — настоя Кърр. — Ще сме станали на ледени шушулки далеч преди да сме достигнали хълмовете!

— Тогава защо не открием път, който да ни изведе над мъглата?

— И да рискуваме да се загубим? Или да паднем в някоя пропаст, или да се строполим по някой склон?

— Очевидно не си живял в планината, старче — намеси се Фарр. — Може да се наложи да се изкачим само няколкостотин фута. Дори по-малко.

Хал вдигна ръка.

— Почакайте малко! Усещате ли го?

— Какво да усещаме? — запита го хор от гласове.

— Вятърът! — и дордето говореше, останалите също почувстваха вихъра по лицата си, развял краищата на наметките им. А когато повдигнаха глави нагоре видяха, че мъглата се разнася.

Тъкмо навреме, помисли си хауфутът. Ако спорът бе продължил, можеше да се стигне до размяна на удари. Кърр и Фарр трябваше да бъдат държани под око, изглежда двамата не си влияеха добре.

 

 

След като спряха да накладат огън и изсушат подгизналите си дрехи, Компанията продължи пътя си нагоре по Торрелстромменската долина. Пуст и отблъскващ пейзаж се разгръщаше пред очите им, докато яздеха. Последните парцали мъгла бидоха сметени от утринния вятър, разкрил зимното лице на Килт Кийнинг. Мек, сух сняг покриваше почти изцяло жилавите планински треви; оголената почва изглеждаше кафява и овъглена, сякаш снегът я бе обгорил. Не се виждаха други следи от растителност. Наместо дървета имаше камъни, огромните ваке на северните Склонове, често надвишаващи ръста на минаващите покрай тях пътници. Бяха разпръснати из дъното на долината, привидно рожби на неотдавнашна буря или свличане. Когато спътниците минаха покрай един от гигантските ваке, забелязаха мъха и лишеите, обсипали страните му. Много от скалите бяха разчупени, разкривайки оранжева кора, сякаш ръждясваха.

Торрелстроммен, поръбена с лед, бълбукаше в стръмното си корито, докато смълчани, замръзнали потоци лежаха застинали в страничните дефилета. От двете страни на тесния пролом на Долината на изгубената душа се издигаха сиви, заснежени хълмове, чиито очертания ту изникваха, ту потъваха в оловносивото небе. Насред тази безнадеждна местност Западният път продължаваше без оплаквания, сега превърнал се в затънал в сняг друм, отличаващ се единствено по липсата на камъни и указателните стълбове, вкопани в земята на всеки няколкостотин ярда.

Вятърът от долната долина се усили и отвратителният, пронизителен писък отново се завърна, за да ги потиска като погребална песен на оплаквачка. Хауфутът яздеше с прилепени от двете страни на главата си ръце, а Лийт изтръгна малко от подплатата на наметалото си и я натъпка в уши. Но нищо не можеше да заглуши нито остротата на звука, нито тази на вятъра. В късния следобед непокритата кожа бе почервеняла и възпалена от грубото фучене. Лийт отново установи, че не може да мърда брадичката си, този път заради смразяващия вятър и не по-малко смразяващия звук.

Изгубената душа на Килт Кийнинг измъчва Компанията цял ден. Писъците й изглежда се просмукваха в духа им по същия начин, по който плачът на болното дете дълбае майчиното сърце, стопявайки силата и подкопавайки решителността. Чисто оглозганите кости на някакво голямо животно — вероятно кон — лежаха досами пътя им. Несъмнено бе стояло в долината прекалено дълго. Изглеждаше напълно в тон с ужасяващия вихър. Вероятно вятърът лично бе отделил месото от костите, изглеждаше способен на всичко.

Пътниците откриха, че разговорите са почти невъзможни, докато Изгубената душа беснееше из каньона. Никому не се обсъждаха брудуонците или уиндрайзците или какво можеше да се случва в Мьолкбридж или Лулеа, където бе топло и тихо. Емоциите бяха огрубени по подобие на лицата. Дори по време на хранене никой не заговори.

Сънят бе особено труден. Отчасти защитени от студа и сгрети от огъня, все така бяха изложени на писъците на измъчената душа на Килт Кийнинг; вайкането й продължи цяла нощ. В един момент всички бяха будни, седейки край огъня или разхождайки се край ръба на скалистия заслон, загледани в Клейтаф Нортр, Северното сияние, в познатия му танц по небето.

По средата на следващото утро, Килт Кийнинг ги свари докато достигаха Снаерфенс, прелюдията към Брейданската пустош. Тук пътят се извиваше встрани от Торрелстроммен в малка долина отляво, възползвайки се от по-ниските склонове на въпросната долина, за да се върви по стените на Килт Кийнинг. Хълмовете бяха само на няколко мили. Компанията слезе от конете и запротяга вдървени крайници.

— Издържахме Килт Кийнинг — уморено рече Уайра, — и скоро ще сме далеч от прокълнатия й глас. Усещането бе дори по-лошо от това, което ми бяха казвали.

Фарр се съгласи с брат си.

— Смятах, че описанието на тази отвратителна долина е спретнато да оправдава страховете на бъзливи пътници, но по-скоро бих престоял седмица без храна на върха на Винбренна в сезона на поллернските вихри, отколкото да изкарам още един ден в Килт Кийнинг.

— А очакващото ни в Брейданската пустош може да ни накара да мечтаем за тази долина — оплака се хауфутът. — Надявах се да настигнем брудуонците преди да са навлезли сред хълмовете. Брейданската пустош се ползва с лоша репутация.

— Но не ги настигнахме, така че трябва да се катерим из Брейдан — сопна се Кърр. — Да продължаваме. Губим ценно време!

Лийт поклати със съмнение глава, но яхна коня си и последва стария фермер към стръмната снежна стена, издигнала се пред тях. Западният път напусна дъното на долината и се заизвива нагоре по стръмната южна стена на Снаерфенс. Очите им го проследиха, докато не потъна в здрача.

 

 

Досега не съм бил по-близо до нея, помисли си печално Манум, докато лежеше по лице на снега. До него, на не повече от три ярда, се търкаляше Индретт. Застанал помежду им с изваден закривен меч, брудуонски воин подсигуряваше мълчанието им. Лежаха на ръба на скала, издигаща се над широка бяла долина. Покрити със сняг хълмове и скали се простираха във всички посоки. Намираха се на високите бърда, знаеше Манум, а Западният път бе затрупан под футове сняг.

В мирната долина се разиграваше ужасна драма.

По-рано през деня брудуонците бяха открили стъпки в снега. Незабавно Манум и Индретт бяха отведени в закътана пещера, докато двама от брудуонците бяха отишли да разузнаят по пътя. След по-малко от час воините се върнаха и бързо поведоха конете през коварния сняг. Сега пленниците чакаха на скалата, докато брудуонците дебнеха жертвата си.

Неподозиращи какво ги очаква, четирима мъже се разположиха около огън, докато жена прибираше остатъка от месото, което бяха уловили, в кожена торба. Манум можеше да види как тримата брудуонци слизат по склона, без да си правят труда да се прикриват. Жертвите им стояха с гръб към скалата, оставили оръжията си на известно разстояние до раниците си. Манум искаше да изкрещи предупредително, ала знаеше, че това щеше да донесе бърза смърт на него и Индретт. Пък и нямаше какво да стори. Клетниците бяха мъртви още от мига, когато стъпките им бяха открити, сега брудуонците просто щяха да превърнат неотменимостта във факт.

Търговецът стисна очи, за да не стане свидетел на случващото се долу, но друга сцена изникна зад затворените му клепачи; друго открито място, село далеч на юг и на изток, малка рибарска общност на брега на река Алениус. Докато се криеше сред дърветата в края на поляната, той бе гледал как безмилостните воини влизат от колиба в колиба, извлачват хората навън и ги накълцват на улицата или ги убиваха по домовете им. Писъците бяха ужасни, ужасни; майки напразно се молеха за живота на децата си, които биваха посечени пред очите им, непосредствено преди самите те също да бъдат умъртвени. Докато Манум бе наблюдавал безпомощно, селяните просто бяха изтребени. Ненужно. Никой от селяците не можеше да каже на мъчителите нещо за него, малцина изобщо получиха тази възможност. Най-накрая колибите бяха запалени и селото — сравнено със земята.

Предупредителни викове насочиха вниманието му обратно към настоящето. Той стисна очи, но не можеше да затвори и ушите си. Разнеслите се отдолу звуци бяха все така отвратителни.

Жената не бе убита. Вместо това бе зашеметена с удар по главата и пренесена нагоре по склона до мястото, където лежаха Манум и Индретт. По някаква причина брудуонците бяха взели още един пленник. Манум бе прекалено отвратен, за да се пита защо. Твърде често бе принуждаван да гледа безпомощно, докато други страдаха заради взетите от него решения и макар да си казваше, че вината не беше негова, не можеше да се пребори с обзелото го чувство на отговорност. Всяка рана, причинена от воините, които той бе привлякъл на запад, представляваше нов дълг, който той трябваше да плати; всяка причинена от ръцете им смърт добавяше нова тежест към вече носената от него. Щеше да стори всичко по силите си, за да предотврати брудуонската инвазия. Някак трябваше да избяга и да предупреди фалтанските кралства, някак трябваше да ги убеди да му повярват. Не можеше да понесе мисълта за тези зверства, повторени във всяко село на Фалта, в собствената му закътана Лулеа.

 

 

Изкатерването на Снаерфенс отне на Компанията цялата утрин. На места по пътя можеше да се върви с приятен ход, други места бяха потрошени и обсипани с камъни или окъпани от пролетните топежи, които сега лежаха вкочанени в ледени затвори високо над главите им. На три места пътят прерастваше в стълбище, в две от които стъпалата бяха изсечени в камъка, а на третото — изработени от дървени трупи. Ездачите биваха принудени да слизат от конете и да ги превеждат през най-лошите места.

— Кой е направил тези стъпала? — запита Лийт, докато пуфтяха нагоре по второто стълбище. — И кой поддържа пътя?

На хауфута не му бе останал дъх да отговори. Кърр понечи да отвърне, но вниманието му бе привлечено от вида на Хал, който се мъчеше по каменните стъпала непосредствено пред него. Краката на младежа трепереха от усилието.

— Може би ще е добре да поспрем за малко — обяви старият фермер. — Останах без дъх.

Сетне, рязко, той се обърна и подуши към небето.

— Какво е това? — възкликна той. — Усещате ли го?

— Какво? — запита Уайра.

— Морскосняг! Въздухът е напоен с него!

— Твърде навътре в земята сме за морскосняг — отбеляза Фарр. — Трябва да сме на около двеста мили от брега.

— Познавам миризмата на морскосняг!

— Бил съм във вътрешността много пъти, много повече от теб, старче — изтъкна Фарр, — и когато тук вали, снежинките са сухи и леки.

Кърр помириса ръкава на палтото си.

— Освен ако — той се изсмя, — миризмата не е по тези дрехи — той се изсмя засрамено. — Това е. Кроптър трябва да ги е държал в плевнята си през зимата.

— Казах ти, че не може да е морскосняг.

— Да, благодаря ти, Фарр — каза фермерът, посрамен от грешката си.

Междувременно хауфутът вече бе отпочинал и се замисли за тема, с която да ликвидира възможността от зародил се спор.

— Питаш кой е построил пътя? — каза той, обръщайки се към Лийт. Момчето кимна.

— Прокаран е от Първородните в дните преди морските пътувания. Много години прекарали в строенето на пътя, единствената връзка между Фирейнс и останалата част на Фалта. Някога е бил добре поддържан, имало е хора, които събирали такси и го поддържали, но с настъпването на корабоплаването пътният трафик западнал и таксите не били достатъчни за поправките. И постепенно пътят западал. Селата по протежението му — като Лулеа, Вапнатак и Мьолкбридж — правят всичко по силите си, за да го поддържат, но вече не е какъвто е бил преди.

— Помниш ли стълбовете долу в Килт Кийнинг? — додаде Кърр. Грешката му бе забравена и той се включи в урока. — Били поставени от Първородните да помагат на пътниците да не губят пътя по време на обилен снеговалеж. Предполагам уиндрайзци още ги поддържат, макар да не използват Западния път, за да се изкачат сред възвишенията. Това обяснява защо тази част от пътя е в такова занемарено състояние.

— Хауфуте — каза плахо Лийт, — говориш сякаш Първородните наистина са съществували. Но не ни ли учеше, че са просто легенди?

Кърр се изсмя.

— Хлапето те спипа натясно! На какви глупости учиш децата ни? Не съществуват, просто легенди.

— Истинността не прави нещо по-лесно за вярване — изръмжа едрият мъж. — Не исках децата да растат, вярвайки на всяка разказана им от хората приказка. Отворени, любознателни умове — от това се нуждаят.

— Когато приказката нахлуе в селото им и отведе родителите им, на мен ми се струва, че е време да повярват — каза убедено Фарр.

— За повечето люде Първородните са образи от легенди — сериозно каза Кърр, — но историите от Домаз Скреуд, Свитъка на гибелта, са познати на Часовоите. Узнах ги в младостта си, когато… няма значение.

— Какви истории? — запита Стела, изгаряща от любопитство. Кърр стрелна с поглед Хал, който все още дишаше тежко.

— Имаме време — рече фермерът. — Всъщност не би било зле да обядваме. Все още ни предстои катерене. По време на обеда ще ви разкажа за Първородните, тъй като някои аспекти от историята са свързани с нашето затруднено положение.

 

 

— Знаем, че Най-възвишеният създал света и всичко събрано в него — започна Кърр, заговорвайки в традиционния наративен стил на фалтанците. Компанията се разположи удобно край пътя, подкрепяйки се с хляб и сирене. — Ала това не е бил единственият създаден от него свят. През полята на времето и пространството Той разпръснал безброй светове и сътворил множество създания, които да живеят на тези светове. Сетне бродил из пространството и избрал някои от тези създания за Свои слуги.

На нашия свят Най-възвишеният дошъл да миропомаже само едно създание, расата на хората, които в първобитния си вид не се отличавали особено от зверовете около тях. Той прошепнал в сърцата им, събирайки онези, които имали уши, през дивотата и пустинята до изобилна долина на север, докато ги следвал като огромен буреносен облак. На въздигнатия ръб на долината Избраните зачакали, облакът бързо се издигнал над тях. Надолу по тясна пътека към девствената земя слезли; ужасени от надвисналия облак и в страх от лъкатушещия път вървели, ала крачели в покорство на дочутия от тях глас, та с надежда бродели. На хълм в средата на долината да почиват спрели, а облакът висял високо над тях. Там било, в Северната долина, дето Най-възвишеният се явил на людете като огън.

От всезасенчващото присъствие на Най-възвишения се спуснали пламтящи колони светлина и всеки избраник бил обгърнат в огъня. Насред огнените стълбове се явила друга, по-голяма колона, дордето Най-възвишеният се присъединявал към хората. Пламенливи нишки се разпрострели от присъствието Му, обгръщайки стълбовете огнени, та от този миг Человекът бил докоснат с Огъня на живота и недълго слава сияела на хълма в Долината.

С Десницата си Най-възвишеният докоснал скала. От сърцето на камъка изригнала най-чиста Вода, достатъчно силна да угаси огнените стълбове. Сетне в огромен облак Присъствието изчезнало изсред людете, отивайки незнайно къде, ала оставяйки нещо в сърцето на всеки от присъстващите. И дордето пръски от фонтана милвали вдигнатите им лица, Избраните дочули глас да дума в умовете им.

Та по това време Най-възвишеният сключил завет с людете, като рекъл:

— Аз съм Единственият, Всевишният Бог. Дарих ви с живот и огън влях в сърцата ви, огън, що ще нараства, ако бъде подслаждан с почит, страх и любов. Присъствието Ми остава с онези, що вървят сред Огъня на живота, де в утринната мъгла и във вечерния мраз ще крачат с всекиго, искрено желаещ пълно да живее. Не можете расте без Моя допир; не ще поддържате пламъка чрез сал своите дела, колкото и да са достойни за възхвала. Ала чрез Моето докосване делата ви ще се запазят и достойнство ще сдобият, сила и красота ще прибавят към Моето творение. Затуй ви дарих с Живот, че да живеете за Моя възхвала, добавяйки съвършенство към онуй, що е вече Съвършено.

Ще бродя със синовете и дъщерите ви, и когато сърцата им горят за Мен, ще споделям с тях огъня. Ако някой избере да отрече огъня, за който е бил създаден, то ще напусне Долината на Избраните и ще се лута из света в дирене на истината, ала не ще я намери.

Огън влях във вас, огън ще бъде вашето препитание. Ще крачите из долината родна, ядейки и пиейки Огъня на живота, та не ще умрете. Дружба ще имате, един с друг и с Най-възвишения, та с тази дружба пламъците ви ще нарастват, ставайки чисти и силни. Когато пламъкът узрее, ще дойда за вас и ще ви преведа отвъд стените на времето до място, що не познавате. Като символ и обещание на туй, оставих сред вас извор, Фонтанът на вечния живот, от който никой не ще може да пие. Ала фонтанът ще запечата завета Ми с вас, та с водите си постоянно ще подмладява духа ви.

Аз съм Най-възвишеният; Аз съм Фонтанът сред вас, Пламъкът в центъра на съществуването ви. Радуйте се и не се плашете! Словата Ми не ще изпаднат извън смисъл.

Като мрак след светлина било замлъкването на думите Му и всички люде оплаквали оттеглянето Негово, ала се радвали на оказаното им благоволение. Та в Северната долина живели външно непроменени, ала вътрешно преобразени от даровете на Най-възвишения.

— Не трябва да оставаме на пътя — каза след малко Фарр. — Тук няма къде да се подслоним, ако завали. — Той изгледа многозначително стария фермер.

Един по един пътниците се надигнаха, стенейки и протягайки изморени крайници, сетне поведоха конете нагоре. Въздухът бе спокоен и режещо студен, и с присъщата за тези височини острота на погледа, те можеха да се взират в Килт Кийнинг под тях на срещуположните възвишения. Завиха и по-широка панорама се разкри пред тях — лед и сняг увенчаваха горните склонове на възвишенията из долината Торрелстроммен. Очите им бяха притеглени още по-нагоре, където планинските върхове стърчаха сред облаците. Нагоре погледна Лийт и дъхът му секна — чудовищен сив облак се изтягаше над планините, карайки ги да изглеждат дребни. Мръсночер в дъното, пухкав и бял близо до върха, облакът заплашително се приближаваше.

В този миг пътят се изправи. Бяха изкачили Снаерфенс, прекосявайки границата на Брейданската пустош. Пред тях земята представляваше открита, дива пустота от покрити със сняг хълмове, сред които Западният път изчезваше безследно. Но Компанията обръщаше внимание единствено на облака зад тях. Лийт си помисли за този, надзиравал Първородните в Северната долина. Така ли е изглеждал? Докато се взираше в облака, извисяващ се бастион след бастион, усещаше как го обзема възхита — възхита, примесена със страх.

— Морскосняг! — неволно възкликна Фарр.

— Да, и то отправил се към нас — скръцна със зъби фермерът.

— Няма много места в Брейданската пустош, където да се скрием от буря — рече Уайра. — По-добре да продължим напред и да се надяваме, че снегът ще ни се размине.

Пътниците загърбиха приближаващия се облак и забързаха из пущинаците.

 

 

Бе станало тъмно по времето, когато спряха да вечерят.

— Не можем да продължим — предупреди ги фермерът. — Минаха вече две седмици от пълнолунието на Средозимника и дори бурята да ни отмине, нощес няма да има луна. Не бива да рискуваме да пътуваме в мрака.

Малко пред тях Фарр нададе вик.

— Огнище! — повика ги той. — Някой е наклаждал огън тук през последните няколко дни. Бързо елате да видите! — останалите се затичаха към него.

Точно от лявата страна на пътя земята потъваше в купообразна долчинка, защитена на изток и на запад от варовикови скали. По стените й имаше дълбоки преспи, но на дъното слоят сняг бе съвсем незначителен.

— Погледнете! — каза Фарр, разчиствайки снега.

Компанията се събра около него в нарастващия здрач.

— Определено някой е палил огън — съгласи се Кърр. — Група хора са прекарали нощта тук преди два… не, вероятно три дни.

От мрака до тях се разнесе вик. Кърр се извъртя рязко — беше Лийт.

— Какво има?

Лийт не можеше да отговори. Наместо това протегна ръка. На дланта му имаше нещо малко. Кърр се приведе, взирайки се през мрачината. Беше фигурка от брезова кора.

Фермерът я вдигна към бледото източно небе.

— Какво е това? — запита.

Отвърна му Хал:

— Виждал съм я и преди. Изобразява татко. Лийт я направи.

Край него Лийт се взираше в далечината, изражението му бе празно и непроменимо като това на дървената фигурка в ръката на фермера.

— Тогава няма съмнение — въздъхна хауфутът. — Пленниците са били тук и са били достатъчно на себе си, за да оставят знак.

 

 

Огънят гореше ярко и супата къкреше в гърнето. Докато Хал се занимаваше с храната, другите издигнаха заслон срещу заплашващия ги морскосняг. Наредиха раниците си в полукръг около огъня и използваха тоягите си, за да оформят рамка, гледаща на север. Запасни наметала и част от дървата, които бяха събрали в долината, закриха рамката и заслонът бе готов. Уайра върза конете за стърчаща варовикова скала, сетне се оттегли на завет.

И тъкмо навреме. Насядали около огъня, членовете на Компанията гледаха как сиви снежинки прелитат покрай прага и полягат на земята. Не след дълго снегът вече валеше силно, виейки се и завихряйки се отляво и отдясно в мрачината пред тях. Няколко снежинки надникнаха и в заслона им; тежък сняг, навлажнен от пътуването си през морето, от типа, който пада на сушата. Вятърът виеше над тях, но заслонът бе изложен единствено на вихрушките, защитен от пълната сила на бурята, защото се намираше на дъното на долината. Навън белият килим стана още по-гъст.

— Никога не вали така в пустошта — каза Уайра.

— Отвори си очите — отбеляза брат му.

Отново хауфутът се зае с потушаването на потенциалния спор в зародиш, обръщайки се към фигурата на стария фермер, чийто контури се очертаваха в проблясващите пламъци:

— Радвам се, че ни посъветва да съберем повече дърва. Инак ни очакваше студена нощ.

Кърр изръмжа благодарностите си за признанието.

 

 

Времето минаваше бавно. Хал разръчкваше въглените. Навън снегът продължаваше да се сипе като бледа завеса и вече бе съумял да натрупа инчове. Другите гледаха как пламъците се отразяват в очите на фермера. Той отново заговори и Лийт затвори очи, оставяйки се на дълбокия глас да го залее.

— Сега ще ви разкажа историята на напускането на Долината. Нарича се Даур Битан, Отравянето — след като прочисти гърлото си, той започна.

— Един прекрасен пролетен ден семейство от рода Леуктом се сдобило със син, дете невероятно красиво на вид. Чертите му били съвършени и по лицето му и най-глупавият можел да разчете орисията за величие и господство. В подножието на фонтана на Площада на дъгите, родителите му изразили публично благодарността си за своя първороден син, дар за тях и за Долината от ръцете на Най-възвишения.

Мнозина наблюдавали лудориите на малкото, ала растящо дете с веселие и обич; че в тези дни, хиляда години след заселването в Долината, детската игра по улиците край фонтана била рядкост. Само семействата на клановите водачи живеели по улиците, където Фонтанът би могъл да бъде съгледан. Саурга, най-младият брат на водача на клана Керд, бил много уважаван заради своята мъдрост и състрадателност. Та сега с раждането на подобен син се издигнал още повече сред людете в Долината.

На утринта на третия си рожден ден младото момче се измъкнало от майчиния надзор и изчезнало за малко от града. При завръщането му людете от Долината се захласнали, че той се срещнал с Най-възвишения и получил от Него Огъня на живота по-рано от всички други. Не след дълго надвишавал родителите си в познанията си за Фуирфад, Огнепътя; дори Уайд, неговият инструктор, бил удивен от дълбочината на разбиране, демонстрирана от момчето. Кръщаването му било оттеглено за петия му рожден ден, бил наречен Каннуор, Пазителят на знанието.

Годините на узряване протекли с мъдрост и проникновение; бил вечно жаден за справедливост и яростен в защитата й. Много време прекарал в Залата на науката, дискутирайки със старейшините и четял свитъци, изписани от учени от изминалите векове. Рядко се заигравал с връстниците си, те се възхищавали от него, ала не могли да разберат характера му. Съветът на водителите често обсъждал младежа, като някои желаели да го поставят на отговорна позиция, та да го изпитат. А по-мъдрите сред тях съветвали за търпение, предугаждайки, че само знание не ще е достатъчно да направи от младежа водач людски. Тъй чакали и чакали, и някои от тях забелязали, че Каннуор си няма близък другар.

Когато Каннуор навършил осемнадесет години, Раед, водачът на клана Керд, ги напуснал и всички знаели, че той бил преведен. Съветът на водителите бил свикан, та избрал Гарад, син на Раед, мъж с благ характер да застане начело. Всички одобрили избора — без Каннуор, син Саургов, който прочел в отказа да бъде поставен баща му начело несправедливост и обида към семейството. Собственото му желание да стане водител човешки било осуетено. Сега вместо синът на водител, Каннуор бил само братовчед на водач, комуто вероятно щяло да бъде дадено господство над рода Леуктом. Саурга отхвърлил тъгата на сина си и се заел да подкрепя племенника си Гарад. С оскърбен дух Каннуор прекарал много време сам в Залата на науката сред свитъците, ала те не могли да го утешат от изгубените съдбини. Започнал да се разхожда сам, рядко оттогава бил виждан младежът в Дона Михст. Братовчед му Гарад го подирил и с думи на помирение се опитал да излекува раните му, ала горчилката в Каннуор се превърнала в гордост и след като отвърнал с присмехулни слова, повалил в безсъзнание водача на клана с удар по главата. Изчезнал преди Гарад да се свести и до самия край не се завърнал във Фонтанния град.

Три години Каннуор прекарал в усамотение, бродещ по нивга небродени пътища, далеч от Дона Михст, събирайки знания из света. Родителите му изпаднали в отчаяние. Някои предполагали, че е намерил края си в някакъв нещастен случай, нещо възможно дори и в онези щастливи дни, докато други смятали, че е бил преведен отвъд от Най-възвишения. Гарад не разкрил що се случило между него и братовчед му, та да не опетни името на Саурга.

Нейде по това време висока, мършава фигура заговорила из далечните села. Отекливо говорел той за справедливост и равенство за всички; с ловки думи засявал въпроси и съмнения в сърцата человешки. Селяните живеели далеч от фонтана, та внезапно туй затормозило някои сред тях, що започнали да се чудят по каква причина са прокудени от големия град, където само водачите и техните семейства живеели. С огромната си мощ над Фуирфада странникът им напомнил за началото на Долината, където вси били като един и за заселването в Дона Михст, където всички били близо до Водата на вечния живот. Разказвал им за многото си пътешествия, за обширен, богат свят, чакащ извън стените на малката им долина, обещаващ свят, нуждаещ се от ред, свят на узряло за жътва изобилие. Достатъчно вече са живели людете в боязън, казал им той; време било да узреят и напуснат утробата, в която били затворени за толкова време. Това мислене хората усвоили и с нарастващо недоволство разпространявали аргументите на обгърнатия в сиво непознат. Тогава той си тръгвал, дирейки нови слушатели, които да омае, нови сърца да отрови — и скоро имал значително число следовници.

Сърцата на неколцина предчувствали нещо лошо, та докладвали за тези слова на Съвета на водителите. Уайд от рода Уента инкогнито посетил няколко сбирки, организирани от мистериозния странник, та установил, че у този човек Жизнеогънят бил угаснал. Белегът на огъня със сигурност носел и познанието му на Фуирфада — дълбоко; ала думите му не били тези на Най-възвишения и любезните му обноски криели загрозен дух. Тогава Уайд си припомнил бившия си ученик и за време не щял да признае, че поселият бунта бил Каннуор, обещаващото дете. Ала скоро не останало никакво съмнение.

Група недоволни селяни поискали визита със Съвета на водителите. Начело им стоял странникът, който — макар и проявявайки неохота — бил придуман да води делегацията. Членовете на Съвета обсъдили неправдите, ала бидейки чисти, не могли да вникнат в умовете на водените от Каннуор. Познаваният нявга от тях младеж сега ги ужасявал, че можели да видят неестествена промяна в него, а потресаващи заплахи били изписани на челото му. Само Уайд съзнавал, че Най-възвишеният е оттеглил огъня си от Каннуор, ала сал Уайд смятал подобно нещо за възможно. След като гневната група напуснала залата, Съветът започнал да обсъжда действия, ала не постигнал съгласие какво трябва да бъде сторено. Решили само да наблюдават, напук предупрежденията на Уайд от рода Уента.

Пратеници разпръснал Каннуор из самия град да сеят идеите му, ала самият той останал скрит. Много били людете що се вслушали и повярвали в думите на омраза и гняв, изговорени в онези дни, макар по-малко открито да се влели в редиците на недоволните. Ала малцина в града се противопоставяли на Каннуор с дела или думи, че много от тях се чувствали виновни за привилегированите позиции (както сега им се струвало), които несправедливо отнели от останалите; а други открили, че не притежават храбростта публично да отрекат целеустремения младеж, заглушени от заплаха и смущение.

Рано една сутрин, в зората на разногласието, градът открил забита в Площада на дъгата стрела — между Кулата на боготворението и Фонтанната скала. Желязната й дръжка била нажежена до червено, върхът бил златен, а на края й утринният бриз нежно полюлявал марисуонски пера. На насъбралата се на площада тълпа се струвало, че изпълнен с предупреждение глас говори. Никой не можел да си спомни точните думи, ала всички усетили наближаваща гибел. Някои тогаз се покаяли и немалко люде изоставили Каннуор. Стрелата тогава изчезнала; само белегът от нея останал. Изглеждало бедствието избегнато, ала със слова на ласкателство и измама Каннуор обвързал человеците със себе си с обещания за освобождение от наивността и умело подбрани подканяния от Фуирфада. Рекъл, че само неговите следовници следват волята на Най-възвишения, че само те съзирали нуждата да владеят света с даровете, които той им дал; само те съзирали нуждата да изоставят Долината. По това време Каннуор открито призовал за нарушаване на забраните на Най-възвишения. Възстъпил се пред людете, та рекъл:

— Най-възвишеният е отредил в деня, в който отпиете от фонтана, очите на духа ви да се разтворят и да станете като Него, притежаващи цялата власт и мощ. От тези дарове се нуждаем, за да държим целия свят, а те могат да бъдат познати само чрез Водата на вечния живот. Фонтанът радва окото, подкрепя телата и обогатява духа, как би могъл Най-възвишеният да не е предназначил водата за пиене. Че планът Му е да отпиете от фонтана; на този ден ще се освободим от удръжките на детството и ще узреем, без вече да зависим за всеки дар от Най-възвишения, ала способни да даваме и получаваме сладост със собствените си ръце. Той чака времето, когато Неговите деца ще узреят за тази мъдрост. Нашата задача е да убедим всички в града за нуждата им да отпият от фонтана.

Насред разгорещения спор на Площада на дъгата, нова пламтяща стрела се забила и хвърлила в бягство двете фракции. Отново предупреждението било почувствано — на бунта трябвало да се сложи край, а водачите да бъдат съдени в Залата на науката. Поддръжниците на Каннуор избягали от Дона Михст и никой не ги докоснал с пръст. Слухът за словата на Най-възвишения се пръснал из града, та мнозина стаяващи бунт в сърцата си се скрили, страхувайки се от възмездие. Съветът на водителите се събрал и отсъдил, дето словата на Най-възвишения турили край на бунта, че никой от непокорните не бил останал в града. Ала някои се противопоставяли на това и настоявали съветът да осъди водачите на бунта. Несъгласието сред членовете довело до спорове и не било взето решение.

Точно преди обед на следния ден, Каннуор се завърнал на Площада на дъгата, придружен от следовниците си. Те били стотици мъже и жени, въоръжени с остри колове, сопи или камъни. Там Каннуор отправил предизвикателство към Съвета, призовавайки членовете да станат свидетели на делото му. Слуховете за предизвикателството се пръснали из града и хората от Дона Михст и околните села бавно се събрали на площада. Двете фракции Първородни, групата на съвета многократно превъзхождаща тази на Каннуор, стояли една срещу друга в мълчание; плясъкът на Фонтана помежду им бил единственият източник на шум. Сетне един от членовете на Съвета, Стейн от рода Сайуиз, най-нисшестоящият от водителите на кланове, пристъпил напред и рекъл:

— Сине Саургов, не ще ли се завърнеш на пътя на мъдростта, от който си се отклонил? Делото, що си наумил, не може да бъде от человек сторено, че от Фонтана на вечния живот никой не може да отпие, ако не иска да отпие от възмездието на Най-възвишения. Заклевам те, пред людете от Долината като свидетели да премислиш отново. Ала ако не го сториш, поне аз ще застана на пътя ти. — И възрастният мъж скръстил ръце пред гръдта си, като застанал здраво стъпил на земята, разкрачен, изправен срещу сивата фигура. Никой от града не му се притекъл на помощ.

Отговорът на Каннуор се състоял в повдигане на огромната сопа и убиването на стареца на място. С вик прескочил тялото на водителя и необезпокояван изтичал до фонтана. Привеждайки се под огромната струя чиста вода, свил ръце в шепи и ги доближил до фонтана. Сред абсолютна тишина, с очите на цял Дона Михст върху себе си, той повдигнал ръце до устните си и отпил.

Каннуор се обърнал към следовниците си с блеснали очи и изкрещял триумфално, крясък, внезапно прекъснат от появата на надвиснала над Площада на дъгата сянка; огромна Фигура пристъпила пред слънцето. Краката Му стъпвали от двете страни на града, облеченото в бяла роба тяло и увенчана с бижута глава се издигали високо над поразения град. В лявата Си ръка носел лък, а в дясната — пламтяща стрела. Лицето Му било непоносимо за гледане. Людете се свили в ужас пред погледа Му, ала никой не можел да избяга; всички били приковани, сякаш времето било застинало. Бавно, мълчаливо, Обликът поставил стрелата в лъка, издърпал тетивата и го вдигнал до рамото Си. С бързо движение запратил стрелата в Каннуор и златният връх на стрелата отсякъл все още свитата в шепа дясна ръка, сетне се забил във Фонтанната скала. Тогава Каннуор за трети път надал вик — вик на страх и страдание. Градът се разтърсил, при което мнозина изпопадали на земята. Пукнатини пробягали по мраморните плочи на площада и навсякъде се разнесъл звук от стенания, който бавно затихнал.

Тогаз Най-възвишеният заговорил на обречения град, казвайки:

— Какво сторихте вие? Захвърлихте дадените ви от Мен дарове като ненужни и подирихте единствения дар, що ви бях запретил. Глупаво дирите свое владение: кой сред вас със собствените си ръце е сътворил свят или обитателите му? Дирехте силом да се сдобиете с вечен живот, когато той бе достъпен от Десницата Ми. Глупци! Не знаете ли, че самият въздух в Долината е пропит с пръските на фонтана, що поставих сред вас? Всеки ден вдишвате вечен живот — този фонтан ви запазваше досега. Този, що отпи от фонтана, този, що ще назова Рушител, нивга не ще умре. Не ще взема от него дара на фонтана. До края на времето ще бъде измъчван той от силата на тялото си, сила, която не може да владее, която ще разруши духа му, душата му и ума му, дордето запазва тялото непокътнато вовеки веков. Дарението е тъй негово наказание — желанието му е изпълнено; не Ми е вече подвластен и ще изгуби всички дарове, които му бях дал, запазвайки единствено онзи, що открадна от Мен.

А сега, люде от Долината, чуйте присъдата Ми. Недоволството Ми към Съвета на водителите е туй: защо не се вслушахте в словата Мои? Не потърсихте отговорност от подстрекателите на бунта, грижейки се само за собственото си мнение. Макар самите вие да не се бунтувахте, в непокорството си се изправяте срещу Мен. Тъй губите правата си над водата от този фонтан, а Огънят на живота във вас ще угасва, за да бъде предаден на друго поколение. Ще бъдете прокудени от Долината и много години ще оцелявате сами в света, преди отново да ви посетя с Присъствието Си. Нищо не ще вземете със себе си, ни реликва, ни свитък да ви напомня за радостите на миналото, че Долината и всичко в нея ще унищожа. Символът на единство между клановете и родовете ви ще бъде символът на Моя гняв срещу всяко зло — пламтящата стрела, що ще назова Джугом Арк, Стрелата на единението. Ако някога бъде представена пред Съвета, знайте — задава се борба. Без единството, която тя символизира, не ще оцелеете да видите деня на своето избавление. Давам я в ръката на Аркос от Ландам, който ще избере достоен пазител за стрелата.

Един клан запазва Моето благоразположение; в памет на Стейн от рода Сайуиз, кланът Рехтал ще пророкува думите Ми в бъдните дни.

Над тези в Долината, що последваха Рушителя с непокорство в сърцата си, издигам Десницата Своя във възмездие. Противящите се на волята на Най-възвишения ще умрат.

Фигурата вдигнала дясната Си ръка над главата Си и силно земетресение разклатило Долината, разцепвайки Площада на дъгата на две. Той протегнал пръст на десницата Си и посочил към Съвета на водителите от другата страна на димящата пропаст, та заговорил с горест:

— Вървете! Спасявайте живота си, че не ще оцелеете в задаващата се разруха.

И Най-възвишеният извърнал лице от онези в краката Си, та изчезнал.

Съветът и следовниците им се обърнали и побягнали далеч от ужасното място, оставяйки Каннуор и останалите. Всеки се покатерил по стръмните стени на Долината в североизточната част на града. Силни трусове се разнасяли, докато бягали и гърчовете на земята повалили мнозина. Огромни цепнатини зейвали, а огън и пушек бълвали от тях, заливайки прахта. Имало много такива, които в ужаса си се хвърляли в тези огнени пропасти или се препъвали в огнените реки. Съпроводени от звуците на изтормозената земя и миризмата на сяра, те се изкачили по стената на Долината по тясна пътека и оцелелите се събрали на ръба, за да гледат разрухата й.

Всичко било закрито от дим и пушек, светът гърмял в ушите им. Най-зорките съзрели огромна водна стена да залива Долината от юг. Пред очите им тя обгърнала могъщия град Дона Михст, та Кулата на боготворението и Залата на науката престанали да съществуват. Водите се разделили на две и последвали ръкавите на долината вляво и вдясно. Хълмът на оцелелите се разтресъл от ударите на вълните, когато водата минала покрай него. Дордето водата се изливала в процепите по земята, рев и мъгла се издигнали над Долината, вдигайки се над главите им и милостиво закрили последните сцени на разруха. Макар приглушени от мъглата, звуците му не затихнали в продължение на няколко часа, бавно зачезвайки в неприветлива тишина.

Тъй Първородните били прокудени, изоставени в пустинна земя. С месеци обхождали безцелно ръба на Долината, следвайки северното разклонение на вече мъртвата падина. Когато мъглите най-сетне се разнесли, могли да видят, че долината е наводнена, пълна с нахлула изключително грубо вода от юг. Сред оцелелите били членовете на Съвета, които се опитали да организират живота на хората по познатия им начин, но повечето били твърде обезкуражени, за да мислят за нещо различно от непосредственото си оцеляване. Притежавали Джугом Арк, ала тя била малка утеха, само спомен за загубеното и начина, по който то било загубено. Някои от водачите вече започнали да спорят за нея и през втория месец от пътуването през севера Фурист, Аркос от Ландам и Раупа, Аркос от Леуктом, се сбили за все още топлата стрела.

Рейнир от рода Уента първи предложил да потърсят предполагаемите намиращи се на север пасища. Съветът на водителите одобрил идеята му и след шестмесечно пътуване били прекосили горното протежение на долината, отвъд водите. В бледата светлина на мрачна вечер бегълците видели висока, обвита в сиво фигура бързо да върви пред тях. Тя се обърнала към тях с пронизителен вик и заплашително размахала чукан. Тогава Фурист вдигнал високо Джугом Арк и фигурата се свила от страх при вида й, сетне се обърнала и се махнала от пътя им, отправяйки се на изток.

Най-сетне окаяната група се измъкнала от пустинята и навлязла сред зелени земи, ала не и преди смъртта да посети някои от тях. Само малка част достигнала Алениус, животворната река на север. По бреговете на тази широка река Фурист и Раупа още веднъж си оспорили принадлежността на Джугом Арк и Съветът поверил стрелата на Бюрей от рода Сайуиз. Сред тези полета оцелелите се разделили, че някои от водителите на кланове застанали зад Фурист, а други поддържали Раупа. По-голямата група прекосили реката със салове и се отправили на север. Водени от Фурист и съпътствани от Джугом Арк, останалите бавно поели на запад по южния бряг на реката.

Минавали поколения и родените в Долината измирали един по един. Заселили се в красиви места, макар малцина от живелите в Дона Михст да съумявали да оценят красотата им. Раждали им се деца, синове и дъщери, непосветени в Огнепътя, които никога нямало да бъдат привикани при Най-възвишения.

Гласът на стария фермер бе пропит с тъга. Той си пое дълбоко дъх.

— Малко остава да се каже за годините на радост, че само откъси от старите песни остават; много е било изгубено в сполетялата Долината на човешката младост разруха. Бързо отлитат мирните векове и историите без случки бързо се разказват. Мислете над милостта на Най-възвишения и човешкото безразсъдство.

 

 

— Това ли е всичко? — запита недоверчиво Лийт. — Най-възвишеният не ги ли е спасил? Нима просто е загърбил Първородните?

— Повечето от Часовоите смятат, че Най-възвишеният е вдигнал ръцете Си от хората. Други, като Кроптър, все още смятат, че Той понякога се намесва в делата ни. Аз самият никога не съм видял доказателства за което.

Навън дълбокият мокър сняг ги обгръщаше. Бурята виеше все така силно, но Компанията потъна в тайнствено мълчание, мислейки за Първородните, собствените им предци. Там, в заснежената падина в Брейданската пустош, неколцина самотни люде диреха закрила от стихийната мощ на вятъра, защитени единствено от собствената си находчивост. Един по един те заспаха край огъня под сянката на облака.

Глава 10
Фенни

Не се очертаваше да пътуват през следващите два дни. През това време бурята омекна само за малко и Компанията нетърпеливо изчакваше в импровизирания заслон. Бе изненадващо топло, телесната им топлина се оказа достатъчна да поддържа приемлива температура. За да се залисват, заеха се да поправят различни разкъсани места в дрехите и раниците си, разговаряха за родните си села и слушаха Кърр да им разказва още истории за Първородните.

Уайра издърпа глава от отвора за проветрение рано на третата сутрин и докладва:

— Бурята изглежда е отминала. Вече можем да продължим!

Бавно, внимателно, пътниците се откопаха от снежния си пашкул. Това бе доста по-трудно, отколкото си бяха представяли, защото трябваше да освободят раниците и наметалата от снежния слой, който ги притискаше здраво. Едва в средата на утрото пътниците мълчаливо стояха на повърхността на студен килим, простиращ се неразкъсан във всички посоки.

Първата им мисъл бяха конете. Нещата се усложниха, когато откриха, че животните не са на мястото, където ги бяха вързали. Започна яростно търсене, като всеки дълбаеше из снега във все по-широки кръгове. Най-накрая Хал нададе вик: разумно, конете бяха подирили закрила от другата страна на варовиковата скала на източния край на долчинката и бяха само леко поръсени със сняг.

Следващият проблем бе по-сериозен. Западният път бе изцяло затрупан от снега. Заради честите бушуващи тук бури, в Брейданската пустош нямаше пътеуказатели. Фарр им каза, че пътят бил маркиран от ред камъни, които обаче били безследно закрити от снежните талази. С нарастващо отчаяние, Кърр огледа хълмовете. Гледката бе идентична във всички посоки: бели могили, синьо небе и ярка, заслепяваща светлина.

— Трябва да се изкачим към най-високата точка, сетне да се отправим към нещо конкретно на хоризонта — предложи Фарр. — Няма смисъл да тръгваме в произволна посока без ориентир.

Така че пътниците натовариха конете и започнаха дългото, бавно бъхтене през снега. Но тогава следващият проблем незабавно оповести присъствието си: макар повърхността на снега да бе замръзнала през нощта, отдолу бе мека и конете непрекъснато затъваха. Отново и отново пътешествениците трябваше да спират и да ги освобождават. Напредваха мъчително бавно, като прогресът им бе маркиран от редица окървавени дупки в преспите. След като спряха да разтоварят конете, Компанията сами понесоха багажа, така че животните затъваха по-нарядко. Така се закатериха по най-близкото възвишение.

Слънцето почти бе достигнало зенита си, когато най-сетне се изкачиха на върха. Зад себе си можеха да видят долчинката и останките от тридневния лагер, сиво петно в простиращо се бяло море. Режещ източен вятър фучеше студено и сухо из голите бърда на пустошта, отвявайки по-мекия сняг от стъпките им, оставяйки пъртина, показваща сутрешния им лъкатушещ път.

Далеч на изток, ред хълмове се издигаха над снежното море.

— Братството — посочи Фарр, — вероятно на около тридесет левги. Западният път отива в тази посока.

Лийт погледна през рамо към мястото на бивака им, сетне напред в далечината, към привидно носещите се над снега хълмове, болезнено бели. С това темпо, помисли си той, ще ни отнеме цяла вечност.

— Няма да можем да издържим още дълго — изстена хауфутът. — Не си чувствам краката!

— Трябва да запалим огън — додаде Уайра.

— Ала не тук — уточни брат му. — Не и на този хълм. Трябва да се скрием от вятъра.

Кърр изръмжа, сетне потегли, водейки коня си към по-стабилен сняг.

 

 

Обедът бе излапан под сянката на високи до раменете им смърчове, които бяха открили удобен за пускане на корени овраг. Огънят изяде последното им гориво, докато те се притискаха един в друг, опитвайки се да се стоплят. С поглъщането на всяка оставаща цепеница нарастваше мълчаливото осъзнаване, че нямаше да успеят да преминат пустошта. Докато Хал втриваше мехлем в краката на конете, останалите седяха, очевидно изцедени, докато следобедът бавно минаваше.

Стела втренчено се взираше в огъня. Отпред й бе топло, но гърбът й замръзваше, а костите я боляха от студ. В заслона бе много по-топло, всички бяха весели и не трябваше да се притесняват за прибирането у дома. У дома, въздъхна тя. Осъзна, че се канеха да се отправят обратно, победени от снега. В мига, в който краката й поемеха първата стъпка към вкъщи, щеше да бъде положено началото на края на живота й… Срещу нея седеше Уайра. Стела се опита да улови погледа му, но лицето му бе сведено, чертите му бяха мрачни, като че енергията бе изсмукана от него. Вдигайки глава, тя загледа как димът от огъня им мързеливо се вие над дерето, сетне бива отнесен зад гърбовете им от вятъра. Всичко тук бе рязко и категорично диференцирано: мраморната белота на снега, леденосиньото следобедно небе, яснотата на линията, деляща небосвод и сняг. Погледна отново, опитвайки се да фокусира очи, сетне ахна.

Човешки силуети стояха над тях, гледайки в оврага.

Останалите се обърнаха към Стела, сетне проследиха погледа й. Четирима мъже стояха мълчаливо, черните им фигури ясно се очертаваха на бледото синьо небе, което вече почервеняваше със здрачаването. Лагерният дим се виеше край тях, съобщение, което можеше да бъде разчетено от всеки. Като един, пътниците скочиха на крака и посегнаха към оръжията си, но вече бе късно. Разнесе се вик и заплашителните фигури бяха извадили лъкове. Нов вик — и стрела прелетя между Фарр и Уайра, карайки пътниците да застинат по местата си.

Черните фигури слязоха. Лийт погледна към братята Сторрсен, чиито лица бяха побелели, без капчица кръв. Никой не помръдваше. Никой не продумваше.

— Фенни дах? — запита първата фигура. — Фенни дах?

Пътниците се спогледаха, ала никой не отговори.

— Хастевал! Форлин ду андах! — провикна се водачът към един от спътниците си.

Лийт изчакваше. Хрускането на висока фигура проряза тишината, докато тя се приближаваше към лагерния огън.

— Не говори фенни? — запита мъжът.

— Не, не говорим фенни — отвърна дрезгаво Кърр. — Какво е фенни?

— Ние фенни! — остро отвърна високият мъж, забивайки показалец в гръдта си, сетне посочвайки към останалите си спътници. — Вие защо на Мирвидда?

— Пътуваме по Западния път — предпазливо рече Кърр.

Високият мъж се засмя толкова бурно, че шапката падна от главата му, разкрила дълги руси кичури. Той се обърна към другите:

— Дескрей ойвал, дескрей ойвал! — повтори и останалите също се изсмяха, звукът екнал в тесния овраг.

— Няма ойвал, няма път, само анвар сняг? Къде отива?

— Следваме други хора — изтърси хауфутът, преди някой да е съумял да го спре.

— Други хора? Коне хора?

Последва мълчание. Фигурите пристъпиха по-наблизо в чезнещата светлина.

— Да — отвърна най-подир Кърр.

— Иглиндин дескрей ду тендар! — провикна се водачът и Компанията бързо бе заобиколена от четиримата високи бойци. Бяха наизвадени въжета, с които да вържат пътниците.

— Вие дойде с нас! — предаде високият преводач. Един от мъжете започна да връзва ръцете на Фарр. Пребледнелият винкулчанин не се противопостави.

Още три фигури слязоха в оврага, една от които бе облечена в червено. Той размени остри слова с разпитвалия ги, който го посрещна с дълбок поклон.

— Ундин дескрей! — заповяда пурпурният и въжетата бяха смъкнати от Фарр. Мъжът в червено кимна, докато въжетата падаха на земята.

По подкана на стрелците пътниците прибраха останките от храната и отново натовариха изморените си коне. Сетне, по команда, бяха съпроводени извън оврага, като червенодрехият вървеше най-отзад.

— Тези ли са брудуонските ездачи? — нервно прошепна Лийт на брат си. Хал се канеше да отговори, но Уайра, който бе зад него, се намеси:

— Не, тези хора са фенни — Лийт се обърна и почти се препъна. Най-близкият до него боец изръмжа; Лийт продължи да върви.

— Фенни? Единствените фенни, за които съм чувал, са злите планински богове, дето…

Уайра понечи да отговори, но ново изръмжаване пресече думите му.

Заловители и заловени с мъка се изкатериха от дерето и поеха из заснежената пустош. Нямаше белези, по които Компанията да разбере къде биват отвеждани или дали са минавали из този участък преди. Залязващото слънце предоставяше единствен ориентир. Пътуваха на североизток, загърбили слънцето — далеч, сигурен бе Лийт, от Западния път. За известно време единственият звук бе мекото пристъпване на крака и копита в хрущеливия сняг; сетне младият Сторрсен, леко ускорил крачка, се изравни с Лийт и Хал.

— Не сте ли чували за фенните? — прошепна Уайра.

Лийт поклати глава без да се обръща, от страх от пазача.

— У дома си разказваме истории за тях, пръчковидните хора от снежните поля, зли и жестоки, силно мразещи чужденците. Ако Брейданската пустош е тяхна земя, защо не си ни казал за тях?

— Не би трябвало да живеят тук. По-навътре има плато на име Мирвидда, където се говори, че живеели. Но историите, които ние си разказваме за тях, са само измислици. Никога не съм си представял, че фенните са истински хора! Никой в Мьолкбридж не вярва в тях.

— Убеден ли си, че тези хора са фенни?

— Така казват, тъй че защо не? Не, няма грешка. В историите ни се говори за мъжа в червено.

— Кой е той? — попита Лийт. Започна да се тресе, не само от студа.

— Жрец.

Нищо друго не последва, така че Лийт рискува да хвърли поглед встрани. Уайра се взираше право напред, стиснал устни, навъсил вежди, с лишено от цвят лице.

— Уайра — запита Лийт, знаейки предварително отговора, — в опасност ли сме?

— В опасност? — отвърна Уайра, гласът му странно безжизнен. — Ако историите са истина, вече сме мъртви.

Пред тях хауфутът се провикна, докато затъваше в преспите. Конят до него също потъна в снега, принуждавайки процесията да спре. Черните фигури се струпаха около попадналите в капан човек и кон, опитвайки се да ги измъкнат в падащия сумрак, непрекъснато подтиквани от мъжа в червеното наметало. Най-накрая конят бе освободен и хауфутът се изкатери от дупката и се изтупа, за да пропадне отново почти мигновено.

Мъжът в червено нададе вик. Незабавно един от мъжете изчезна в далечината. Останалите фенни се насъбраха около жреца, с изключение на един въоръжен с лък пазач, останал да пази пленниците. Уайра и Фарр не се поколебаха да съобщят на останалите за отчаяната ситуация, в която бяха попаднали. Фарр предложи да избягат незабавно, докато трябва да се справят само с един пазач, но Кърр се противопостави.

— Би могъл да повали двама от нас с лъка си, преди да се доберем до него, а дотогава останалите вече ще са наскачали. Не, по-скоро бих изчакал да видя какво искат и да разреша това по мирен начин. Внимавайте никой да не предприема действия, които биха могли да се изтълкуват като агресивни — каза, докато се взираше умишлено към буйния по-възрастен Сторрсен. Фарр се канеше да спори, когато излаяна заповед, неразбираема, независимо от езика, го прекъсна.

Фенните накараха пленниците си да застанат в редица. Лийт преглътна и се опита да бъде храбър. Може би бе дошло времето да се прости с живота си, но нямаше да плаче или да моли за милост. До него брат му изглеждаше спокоен и това донякъде му вдъхна увереност. Ако Хал не бе изплашен, може би нямаше от какво да се страхува.

Отпратената фигура се завърна, носейки вързоп. Бе разгърнат и плоски, оформени като лопати предмети бяха извадени и раздадени на фенните. Що за оръжия бяха това? Лийт се чудеше. Парчета кожа, опънати върху дървена рамка? Членовете на Компанията се напрегнаха, когато фигурите приближиха.

— Кунлун ин — каза преводачът. — Сложете снершил!

И той им показа как да прикрепят лопатестите предмети към краката си.

Което и Компанията стори, объркано.

— Това са специални обувки за сняг! — възкликна Кърр, но останалите не го разбраха, докато не направиха няколко колебливи стъпки напред. Вместо да затъват в преспите, обущата с широка рамка разпределяха тежестта върху по-голяма площ и можеха да вървят спокойно. Конете също бидоха снабдени с подобни обувки и след кратка пауза, докато бъдат убедени да продължат напред, те потеглиха, първоначално колебливо, сетне по-уверено, под помрачнялото небе.

Достигнаха лагера на фенните малко преди здрач. Около дузина шатри описваха кръг в широка, равна площ, от която снегът бе изчистен. Растящият полумесец заливаше заснежените хълмове наоколо със сребърно сияние, на фона на което се очертаваха черните силуети на шатрите, животните и другите принадлежности на фенните. Турове! Това трябва да са турове! — удиви се Лийт, забравяйки за миг опасността. Дори той бе чувал чудатите истории за туровете, добитък, по-висок от човешки бой, който някога свободно бродел надлъж и нашир из Фирейнс. Поклати невярващо глава. Определено се намираха в друг свят, на друго място и в друго време, където разказваните край огъня истории се издигаха от земята и се смесваха с живота на обикновените люде.

Ала, припомни си той, това не е обикновено пътешествие.

В средата на лагера гореше силен огън, обграден от дузини хора, които седяха и си приказваха. Те се отдръпнаха при приближаването на странниците, освобождавайки им място край пламъците. Майки бързо придърпаха децата си надалеч, други се присъединиха към огъня, изниквайки от ниските шатри. Всички носеха едни и същи черни одежди — с изключение на стареца в червено и дори още по-възрастен мъж, облечен в царствено бяло, седнал мълчаливо в сенките. Жрецът подкани заловените да седнат, сетне се изправи в настаналата тишина, нарушавана единствено от пламъците, които охотно поглъщаха сухите дърва.

Пътниците се взираха в много лица от другата страна на огъня. На някои от тях се четеше враждебност, други изразяваха бегло любопитство, а трети безразличие, умора или скука. Ала всяка физиономия се оживи, когато облеченият в червено захортува.

Той им говори известно време, думите му неразбираеми за членовете на Компанията. Но значението им стана по-ясно, когато той повиши гласа си, сетне грабна пламтящ клон от огъня и посочи с него първо към пленниците, после към самите фенни. Гневно мърморене се разнесе измежду насъбраните.

Кърр се приведе към хауфута:

— Изправени сме на съд — прошепна, — а дори не знаем в какво сме обвинени.

Сега онзи в червено посочи към друг мъж в далечния край на огъня, подканяйки го да се изправи. Сторрсенови ахнаха, докато той пристъпваше в светлината.

— Перду! — извика Фарр. — Това ти ли си?

Мъжът ахна на свой ред, залепвайки длан върху устата си от изненада. След един проточил се миг той се обърна към аленоодеждия жрец. Последва кратка, но оживена размяна на думи, сетне мъжът дойде при пътниците.

— Фарр Сторрсен! — викна той. — Вождът на клана ми иска да запитам: какво сте сторили с храната ни? Какво сте сторили с мъртъвците ни?

— Перду! Наистина си ти — отвърна Фарр, изправяйки се на крака. — Какво правиш тук? Мислехме те за мъртъв!

Мъжът на име Перду хвърли поглед към онзи в червено.

— Моля ви — помоли се той, говорейки ясно, наблягайки на всяка дума, сякаш се бореше с рядко използван език. — Ще говорим по-късно, ако нещата се развият добре. Сега отговорете на вожда. Какво сте направили с храната ни? Какво сте направили с мъртвите ни? Отговорете внимателно, умолявам ви.

Фарр не бе в настроение да отговаря на въпроси, тъй като самият той имаше доста такива. Усещайки това, брат му го накара да седне, сетне се изправи на негово място. Фарр се провикна ядосано, но Кърр здраво стисна ръката му.

— Мирувай, млад глупак! — изсъска фермерът в ухото на мъжа от планините. — Брат ти има достатъчно акъл и за двама ви, остави го да говори!

Уайра се обърна към Перду:

— Съжаляваме, ако поведението ни е обидило вожда ви — каза помирително, стараейки се да придаде на гласа си целия тих авторитет, който му бе по силите. — Не знаем нищо за храната или мъртвите на фенни, макар загубата ви да ни причинява голяма болка.

Перду се усмихна облекчено, сетне се обърна към вожда. Последва дълъг разговор, по време на който Перду сочеше към себе си, пътниците и към осветените от луната възвишения. Накрая насочи вниманието си обратно към пътниците, с невъзмутимо лице и сериозни очи:

— Вождът ми съжалява, но настоява да узнае истината. Той вярва, че преди два дни вашата група е устроила засада на неколцина от нашите съплеменници, убила четирима фенни и пленила жена. Фенни от друг лагер са видели нападателите и ще бъдат тук скоро. Те ще ви разпознаят. Моят вожд пита: къде е пленницата? Къде е храната ни?

— Самият аз не бих повярвал, че синовете на Сторр биха направили нещо подобно — продължи Перду. — Ала фенни са били убити от яздещи из пустошта странници, така че той очаква обяснение за целта на пътуването ви.

— Кажи на вожда си, че ние не сме търсените от него хора — храбро отвърна Уайра. — Преди два дни се бяхме приютили от бурята в заслон. Не бяхме го напускали до днес и следите ни ще потвърдят думите ми. Не сме срещали други хора из пустошта.

— Що се отнася до целта на пътуването ни — продължи Уайра, — пътуваме из възвишенията не по своя воля, а защото това е пътят, избран от враг, когото преследваме. Този враг са група от четирима страховити брудуонски воини, мъже, сторили и на нас това, което очевидно са причинили и на вас. В нощта на Средозимника тези ездачи нахлули в Лулеа и отвлекли двама, родителите на тези младежи — той посочи към Лийт и Хал, — а три дни по-късно нападнаха и убиха Сторр от Винкулен, докато той стоял беззащитен на главната улица в Мьолкбридж. Нелека причина ни е накарала да прекосяваме Брейданската пустош през зимата. Вярвам, че търсените от вас хора са същите онези, които и ние преследваме.

Перду стоеше онемял.

— Убили са Сторр? Чичо ми е мъртъв? — той разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обгърне новината и по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Внезапна заповед иззад него го накара да се обърне. Мъжът в червено видя Перду да плаче и постави ръка на рамото му. Двамата отидоха до мястото, където седеше мъжът в бяло и тримата заговориха на езика на фенни, дордето огънят затихна и сенките се задълбочиха. Краката на Лийт започнаха да го болят, а от умора и глад му се виеше свят.

Най-сетен Перду се обърна и отново се изправи пред тях.

— Вождът ми ви приветства в шатрата си — каза, описвайки целия лагер с широк жест. — Това е голяма чест, запазена за най-големите приятели на фенните. Прави го, защото се страхува, че е сбъркал, като ви е обвинил в смъртта на хората си. Сега е убеден, че вие не сте дирените от него люде и желае да чуе повече за онези, които преследвате. Това е и моето желание. Ще заповядате ли в шатрата му?

Хауфутът, изправяйки се с царствен маниер, отвърна:

— Да, ще влезем в шатрата ти! — когато Перду предаде този отговор, мъжът в бяло се усмихна и кимна.

* * *

Напитки последваха храната, докато пътниците отдъхваха сред огромната палатка от турова кожа на вожда. Лийт гледаше с почуда пъстрите плетива и гоблени, украсяващи стените, ала дъхът му секна пред невероятното изобилие от храни, които им бяха поднесени. Фенните бяха търговци, чието умение да изработват стоки за продажба бе допълнено от умението да сключват добри сделки, тъй че винаги бяха добре запасени. Само преди няколко часа Лийт дори не подозираше, че тази вечер ще се храни на трапезата на легендарните фенни на Севера. „Нечакани приятели“ бе казал Кроптър и фенните определено бяха такива. Лийт поклати почуден глава: самият Кроптър се бе превърнал от легенда в приятел, а сега и фенните бяха сторили същото. Може би не бе глупаво да се надява на успех. Може би щеше отново да види родителите си.

По време на яденето, мъж и жена бяха въведени и представени на пътниците. Те бързо поклатиха глави и си излязоха.

— Това са фенните, които са видели брудуонските нападатели — уведоми ги Перду. — Казаха на вожда, че не вие сте търсените.

— Олекна ми — отвърна Фарр. — Какво щеше да ни се случи, ако бяхме намерени за виновни?

Перду поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш. Фенните имат големи сърца: бързо изпадат в състрадание, бързо се разгневяват. Достатъчно е да кажа, че нямаше да видите утрото — ако имахте късмет.

— Какво правиш сред тях? — Уайра най-сетне зададе въпроса, който най-много терзаеше братята. — Знаем само, че изчезна по време на пътуване към Искелзее. Как се озова тук?

— Носех кожи от Фанаьокл, отвъд поллернските поля, но не бях преценил правилно топенето и ледът се разчупи покрай мен, докато прекосявах Мъдверкс. Изгубих всичко — коне, кучета, кожи и Йона, моят другар. Помните ли Йона? Беше родом от Хустад под Винкулен, имаше голям опит из ледените земи и често го придружавах на север. Фенните ме откриха да лежа на леден къс край бреговете на Искелзее. Те ме откъснаха от лапите на смъртта и когато дойдох на себе си установих, че съм пленник на фенните, високо в непроходимите пущинаци на Мирвидда.

Предоставиха ми краен избор: да стана един от тях или да умра. Не искаха да ме пуснат, за да не се разчуе за ловните им земи. Но аз се бях научил да уважавам тези хора, така че всъщност нямаше никаква алтернатива и аз останах. Служа като преводач в случаите, когато фенните искат да търгуват с чужденци. Работя с тях, живея с тях, аз съм фенни. Нямам нищо — с изключение на всичко, което някога съм искал.

— В Мьолкбридж все още има скърбящи за теб хора — меко отвърна Уайра, — които все още поставят цветя на гроба ти. Не можеше ли да се свържеш с родителите си, с братята и сестрите си? Братовчедите?

— Един-два пъти се опитах да пратя съобщения — отвърна Перду, — но очевидно не са били получени. Самият аз не мога да се завърна в Мьолкбридж, дори и заради семейството си. Защото сега имам друго семейство — добави той и обръщайки се, хвана ръката на млада жена, която срамежливо се усмихна. — Момчетата ми спят. Може би ще се видите с тях утре.

— Виж ти, виж ти — поклати глава Фарр, в невъзможност да се сдържа. — Кой би повярвал? Дивакът от Винкулен, опитомен от дивите мъже (или по-скоро дивата жена) на севера! И дори имаш деца от нея! — не правеше никакво усилие да прикрие отвращението си.

— Не му обръщай внимание — каза Уайра. — Аз се радвам да чуя, че си жив и че си щастлив. С твое разрешение, това и ще разкажа на близките ти, спестявайки им подробностите. Става ли?

— Спестявайки подробностите? Дивачка от севера? На какво прилича това? — Перду се наклони към Сторрсенови, очите му се стесниха. — Вие, момчета, изглежда твърде дълго сте спорили със съседите. Виддата е прекалено широка за дребния ви провинциализъм. Значи ще спестите на родителите ми подробностите от новия ми живот? Как смеете! Не презирайте това, което не разбирате! Тези хора не са животни, без значение какво казват Първородните. Фенните са благородни хора, които оцеляват в земи, където останалите биха загинали. В сравнение с тях мъжете от Винкулен изглеждат изнежени. — Фарр изсумтя невярващо при последното твърдение.

— Но те не са от Първородните — каза Кърр. — Те са прокудениците, лозианите, които не получили Огъня от Най-възвишения.

Макар да не приличаше на близките си от Мьолкбридж, Перду споделяше характера им.

— И кой разпространява дрънканиците за лозиани? — рече той. — Не са ли тъй наречените Първородни? Не мислите ли, че това е доста егоистичен начин за поглед над света?

— Наричаш ни егоисти? — настръхна Фарр. — Я се погледни! У дома не можеше да намериш жена, която дори да те погледне, та си взел да люпиш мелези с някаква мърлячка от пустошта! Само толкова ли струваш?

Кърр и хауфутът се опитваха да усмирят по-възрастния Сторрсен, като и двамата изпъшкаха недоволно. Перду се олюля като от нанесен удар.

— По-добре си помисли внимателно, братовчеде, преди да си изрекъл още нещо — тихо рече той, — или ще се наложи да повторя урока, който ти дадох последния път, когато пристъпи прага на дома ми. Помниш ли насиненото око?

— Помня побойника, който обичаше да тормози по-малките от него — процеди Фарр през зъби. — Ала може би нещата са се променили. Може би ти си омекнал, докато аз съм възмъжал. Току-виж съм посинил твоето око! — и преди да бъде спрян, той рязко се изправи и се хвърли към по-възрастния мъж.

Настъпи хаос. До този миг вождът и свитата му не подозираха за надвисващото напрежение, но сега се щураха наоколо с ужасени викове, докато двамата се въргаляха по дебелите вълнени килими. Навсякъде се посипа храна. Кърр се опита да се намеси и бе възнаграден със забит в лицето му лакът. Сипейки ругатни, той се блъсна в стената от кожа.

Сетне ситуацията стана непоправима. Дотогава мълчалият вожд излая заповед и двама едри, широкоплещести мъже нахлуха в шатрата. При звука на гласа му, раменете на Перду се отпуснаха засрамено и той се остави да бъде вдигнат с една ръка от един от влезлите. За момент Фарр продължи да се бори, неуспешно замахвайки към мъжа, който го бе хванал за рамото, сетне без предупреждение се озова по очи на пода, с извита зад гърба дясна ръка. Той престана да се бори, но не му бе позволено да се изправи. Единственият звук в шатрата бе тежкото му дишане.

Компанията наведе глави, осъзнавайки в каква гибелна ситуация се намират. Да бъдат поканени в палатката на вожда и сетне да обидят гостоприемството му с глупашкия си бой, несъмнено щеше да донесе отвратителни последици. Това бяха фенните. Проявеното от тях към Компанията благоволение не се простираше дотам, че да простят обида. Суровото лице на вожда потвърждаваше мислите им.

 

 

Мигове по-късно всички стояха навън край огъня. Новините за неблагоразумието на людете от низините бързо извадиха фенните от топлите им шатри, някои любопитни, други възмутени от чутото. Чужденците се бяха спасили по-рано вечерта, но сега щяха да си платят. Ей там бяха, приведени в сенките точно до шатрата на вожда, обградени от тъмните силуети на чиллан, личните телохранители на водителя.

Там стоеше и Перду, застанал до седналия на дървен стол вожд. Осиновеният фенни очевидно бе в немилост, макар невежите долноземци вероятно да нямаха представа за това. Той щеше да преведе присъдата на вожда. Всички се приведоха напред, когато чилланите избутаха напред пленниците.

— Фенните не предлагат лесно гостоприемството си — каза вождът с изненадващо мек глас, докато пребледнелият Перду превеждаше. — Първородните не си спечелиха любовта на фенните. Ние, които нявга владеехме света на Куали, бяхме наблъскани във виддата като диви скотове. Ала не ние се държахме като животни в шатрите на домакините си.

Ако като животни желаете да се държите, като с животни ще се отнасяме към вас и тъй балансът на фенните ще бъде възстановен. Чуйте присъдата ми и се дивете над справедливостта на фенните. Оттегляме приветствията си от вас и ви покриваме с позор. Ще бъдете изгонени от шатрите на фенните и още нощес трябва да напуснете виддата. Конете и оръжията ви ще останат с нас, за да не се изкушите да ни причините вреда. Ако някой от хората ни ви съзре из виддата след тази нощ, има право да ви умъртви на мига.

Кърр простена и объркано поклати глава, сетне запрати изпепеляващ поглед като отровна стрела към Фарр Сторрсен. Ала не всичко бе свършило.

— Мъжът на име Перду вече не е фенни. Наричам го антика, анатема за фенните, и затварям шатрите ни за него. Не ще може никога да седи сред огньовете ни или да ловува заедно с нас. Жена му и синовете му ще останат фенни, но стават собственост на жреца и ще служат в храма на Куали.

Вик, внезапно прекъснат, долетя някъде откъм огъня. Перду заекна, смъртноблед и от прехапаната му в шок устна потече кръв, та не можа да продължи.

В настаналото мълчание напред пристъпи облеченият в червено жрец, с вдигнати ръце и едва доловима усмивка.

— Обявявам те за интика — напевно каза той. — Вече не си фенни.

Той спусна ръце, с които посочи към объркания мъж.

— Прекъснато е всичко, що ни свързва. Махни се от нас, обитателю на долния свят — макар думите на жреца да не бяха преведени, Компанията знаеше какво се е случило току-що.

Лийт изчакваше хауфутът или Кърр да кажат нещо, за да изгладят нещата, ала двамата мъже мълчаха. Погледна косо брат си, полуочаквайки го да се намеси, но Хал се бе обърнал към вожда, очите му бяха закрити от качулката, а лицето му имаше непроницаемо изражение. Докато чуждите слова се отронваха от устата на вожда, за Лийт ставаше все по-трудно да се бори с нарастващата паника.

— Какви ги приказвате? — разнесе се остър глас иззад него. — Що за глупости? — Лийт се обърна, за да бъде избутан настрана от Стела, която решително пристъпи напред към обвития в бяло вожд.

— Не, Стела, недей! — дрезгаво се провикна хауфутът, но думите му бяха задавени и момичето не ги чу.

— Защо искате да накажете този мъж? — протестира тя, посочвайки към Перду. — Какво е сторил? Той само се защитаваше. Този е, който трябва да бъде наказан! — тя се извъртя на пети и ръката й посочи Фарр. — Случилото се беше негова вина и ако не можеш да видиш това, очевидно хората ти се нуждаят от нов предводител! Накажи него, а нас пусни!

Тя скръсти ръце и прониза с очи вожда.

Един от чилланите стоеше точно зад Перду, сякаш задържайки го, както и вероятно си беше, помисли си Лийт. Шокираният мъж не бе направил опит да преведе думите на Стела и още по-добре, защото и без това бяха потънали в достатъчно неприятности, но очевидно смисълът на казаното от нея бе разбран, защото вождът стана от стола си и също пристъпи към нея, така че между двамата останаха само няколко крачки.

— Мълчете и чуйте присъдата ми — каза тихо той, ала гласът му се долавяше ясно в пращенето на огъня. Перду автоматично преведе с безизразен глас, паснал отлично на ситуацията. — Долноземецът, който ни обиди, биейки се в палатките на фенни, предоставя живота си на нас. Предлагаме му избор. Или ще остане наш роб във виддата до края на живота си, или ще бъде убит по изгрев-слънце по избран от него начин. Сега ще бъде отведен до мястото за изчакване, където ще направи избора си. Чуйте присъдата на фенните и ликувайте, защото тя възвръща баланса във виддата.

— Чуваме и ликуваме! — прогърмя отговорът от стотици гърла.

Няколко неща се случиха едновременно. Фарр подскочи напред, но бе хванат от един чиллан и отведен, докато крещеше. Стела пребледня като смъртник и рухна на колене, с ръце на главата и поглед, фиксиран върху борещата се фигура, която бе завлечена някъде между шатрите. Ала най-сърцераздирателна бе реакцията на Уайра, който падна на земята, покосен от невероятно страдание.

Груби ръце извлякоха Компанията извън лагера. Кърр и хауфутът се опитаха да говорят с вожда, но обладаният от скръб Перду не искаше да превежда. В настаналото объркване Лийт се опитваше да се разбере с трима мъже, които очевидно не разбираха думите му, докато го избутваха и го извличаха на върха на стръмен, покрит със сняг хълм. Продължи да се бори, до мига в който го бутнаха от ръба и той падна, затъркаля се, преметна се през глава и накрая се плъзна сред останалите. Последното видяно от фенните бе редицата фигури, осветени от луната, които се обърнаха и изчезнаха от поглед.

* * *

— Добре изигра своята част — каза облеченият в бяла роба вожд на червеноодеждия си жрец. — Доволен съм, че отгатна намерението ми.

— Ще се върнат да освободят другаря си?

— Несъмнено. Ще нападнат призори, убедени, че приятелят им ще предпочете смъртта пред живот в робство. Делата ни постигнаха желания резултат: хората все още ни имат вяра и ще продължат да подкрепят водачеството ни, но не наранихме долноземците.

— Но как ще преследват враговете си сега? За това им е нужна помощта ни.

— Бъди спокоен. Погрижил съм се за това. Предупреди стражите да са нащрек. Не трябва да има наранени в това, което ще последва — или ще бъда принуден да изпълня присъдата си.

 

 

— Имаме само две възможности пред себе си — уморено рече хауфутът. — Изоставяме преследването и се прибираме у дома или се опитваме да си вземем обратно това, което ни принадлежи.

— Което ни бе конфискувано, тлъст шут такъв — озъби се Кърр, очевидно обхванат от неовладяем пристъп на гняв. — Не забравяй това. Фокусирай се върху него! Спомни си кому трябва да благодарим за сегашната си ситуация! Отказвам да рискувам живота си в някаква си авантюра, за да го спася от заслужено наказание!

— Може би бихме… — започна Уайра с помирителен тон, но фермерът го прекъсна.

— На Сторрсенови думата не се полага. Не ща да ти слушам дрънканиците! Загуби правото си на глас, когато не успя да озаптиш вресливия си, малоумен брат!

— Кърр, това не е честно…

— Прав си! Нечестно е! Но не толкова нечестно, колкото ситуацията, в която се намираме сега!

— И която само влошаваш с приказките си, приятелю — хауфутът пое дълбок, успокояващ дъх и се обърна към спътниците си прямо:

— Проблемът е, че без храна и коне надали ще оцелеем обратно до Уиндрайз. А дори и да успеем, каква помощ можем да очакваме от обитателите на това проклето селище? Много е вероятно надвитите от нас в Долината на отдиха да ни потърсят и да си отмъстят. Не мисля, че бихме могли да им попречим.

Пътниците подириха заслон от жестокия нощен вятър, като се свиха зад една пряспа в дъното на долината. Шокът от случилите се в последния час събития бе накарал младите хора да замлъкнат, предоставяйки разговора на четиримата възрастни, от които поне един не можеше да мисли трезво.

— Има още много пътища към дома. Не е задължително да минаваме през Уиндрайз — яростният взор на Кърр и неспирните му атаки изчерпваха търпението на хауфута, който пое нов дълбок дъх, за да се успокои.

— Знаеш ли някой от тях? Пътувал ли си по някой друг път, макар и през лятото? Наистина ли мислиш, че бихме могли да се отправим през дивотата и да оцелеем?

— Поне трябва да опитаме…

— Не зная защо изобщо се опитвам да споря с теб, старче — рече хауфутът, чието търпение бе изчерпано. — Не ми трябват гняв и обвинения. Имам нужда от някой, който да ми помогне да измисля начин да оцелеем достатъчно дълго, за да довършим мисията си. А ти, Кърр, не си от полза. — Той се приведе и забоде тлъстичък пръст в костеливите фермерски гърди. — Не ти, а аз съм водачът на експедицията. Така че ще се съобразяваш с моето решение и освен ако нямаш нещо полезно, което да прибавиш към дискусията, замълчи.

— Не можеш да ми говориш така! Ти си само кметче, а аз съм Часовой от шести ранг!

— Ти си мъртвец сред мъртви, освен ако някой от нас не измъдри читава идея. Не разбираш ли това?

Кърр не каза нищо, макар да остана напрегнат като едва удържана пренавита пружина.

— Хауфуте, със сигурност в пътуването ни настъпиха промени — бързо каза Уайра, настоятелно, сякаш очакваше да му бъде отнета думата всеки миг. — Фарр е — или поне беше — един от групата ни. Със сигурност той все още е твоя отговорност, без значение колко глупаво се е държал? Не сме ли длъжни да опитаме да го спасим?

— Не съм убеден, че имаме дълг към брат ти — отвърна водачът. — Това е проблемът, който ме терзае. Стореното от него може да струва няколко живота, а евентуално и хиляди, ако не успеем да предупредим фалтанци за плановете на Брудуо.

— Той си изпусна нервите в непозната ситуация. Фарр никога не се е оправял особено в такива моменти. Ала дори той щеше да си държи езика зад зъбите, ако бе наясно с последствията.

— Убеден ли си, братовчеде? — гласът на Перду бе пропит с горчилка. — Фарр винаги е бил луда глава. Помниш ли, когато ви въвлече в неприятности заради спора за яйцата с ватноянци? Някога да ти е казвал, че наметалото му бе открито край Винбренна, и че е било покрито с пера? Тогава ти пое вината вместо него. И за кой знае колко други неща. Докога? Не е ли време той да понесе последствията от собствените си постъпки и да си изтърпи наказанието?

— Не и когато наказанието е смърт или доживотно робство! — сопна се Уайра. — Не и когато наказанието не съответства на престъплението! Току-що загубих баща си. Смяташ, че трябва да изгубя и брат си ли?

— Ти си изгубил? Ти! А аз какво съм изгубил? Току-що загубих жена си, децата си и хората си. Нима се очаква да рискувам живота си за този, който е отговорен за това?

За момент настъпи тишина, повече от объркване и изтощение, отколкото заради липса на думи. Приключението се разпада като суха глина на колелото, осъзна хауфутът. Никой не иска да направи онова, което трябва. Да, трябва. Не можем да се върнем. Задачата ни не е станала по-маловажна, само защото се е усложнила. Единственият път за оцеляване води покрай шатрите на фенните. Който иска да остане част от нашата Компания, трябва да е готов за опасност и смърт. Който не желае да се изправи срещу това, може да върви и намери смъртта си някъде по пътя за вкъщи. Няма други възможности!

— Избирам да дойда с теб — каза твърдо Стела, изправяйки се и докосвайки ръката на хауфута. Едрият водач осъзна, че трябва да е произнесъл на глас част от мислите си. Уайра я последва, също хващайки ръката й, поглеждайки предизвикателно към Кърр и Перду.

Лийт и Хал се спогледаха. Наистина нямаха избор, не и ако искаха отново да видят родителите си. Хал повдигна вежда, Лийт кимна; и те се присъединиха към Уайра, Стела и хауфута, поклатил глава заради риска, който бяха принудени да поемат.

— Ти си глупец, хауфуте, и позор за това звание — процеди Кърр, докато главите се извъртаха към него. — Но си прав. Най-възвишеният да те тръшне, прав си. Трябва да продължим. Ала не очаквай да го одобря!

Перду огледа окаяните люде от крайбрежието, сетне горчиво се изсмя.

— Вижте се — каза той. — Дори не осъзнавате с какво си имате работа. Ако фенните хванат пленник, никой не може да го освободи. Колкото и да ви се умира, и колкото и неизбежна да е гибелта ви, независимо дали ще продължите или ще се върнете, смъртта в ръцете на фенните е наистина ужасна. Миналото лято свариха жив скимриянски търговец, който се беше опитал да ги измами. Трябва да разберете, че фенните не знаят милост, само суровата справедливост на виддата. Според тях това не е жестокост, а уравновесяване между живот и смърт. Но едно трябва да ви е ясно: върнете ли се в лагера на фенните, те ще ви убият по мъчителен начин.

— И въпреки това ще го сторим — отвърна хауфутът.

* * *

Оставаха около два часа до зазоряване, поне доколкото Лийт можеше да прецени. У дома в Лулеа фермерите вече щяха да са станали, а повечето селяни скоро щяха да пристъпят към дневните си задължения. Пред тях обаче лагерът на фенните лежеше в мрак. Пред тях лежаха опасност и смърт.

— Оттук! — просъска в мрака глас от лявата му страна. Беше Перду, привикващ главната група напред. Лийт и Уайра трябваше да се промъкнат иззад шатрата, посочена от Перду като най-вероятното място на Фарр. Нямаше някакъв предварителен план, само надеждата, че фенните няма да очакват опит за спасяване; Компанията бе въоръжена с пръчки, които бяха открили покрай един замръзнал поток, преди луната да залезе.

Лийт запълзя напред, следвайки Уайра. Винаги се бе гордял с умението си да се промъква тихо, но сега животът му зависеше от това. Скоро щеше да разбере дали бе достатъчно ловък.

 

 

— Чуй само шума — отбеляза един от чилланите. — Всички долноземци ли са толкова нескопосани?

— На тях храната им пада от небето в чинията — отвърна другарят му. — Защо им е да учат каквото и да било за ловните изкуства?

— Време е — каза първият, вече по-тихо, докато двете групи долноземци доближаваха шатрата.

 

 

Уайра протегна ръка към кожата на шатрата, внимавайки теглото му да е разпределено равномерно, за да не пропукат ставите му. С вниманието на гъделичкащ пъстърва, леко повдигна кожата, колкото просналият се по очи Лийт да надникне вътре. След миг момчето даде знак с леко помръдване на ръка и Уайра пусна кожата.

— Пред вратата има пазачи, гледат на другата страна — прошепна Лийт в ухото му. — Играят на зарове. Фарр е буден, в задната част на шатрата, лежи с вързани ръце и крака.

Уайра кимна, сетне отново повдигна платнището.

Фарр се бе извъртял, за да вижда гърба на шатрата и когато Лийт отново надникна, той го очакваше. Ръце се протегнаха към него, докато той се заоттласква към освободителите си. Рамката проскърца, когато Уайра разшири процепа. Определено вдигаха доста шум. Ала пазачите не се обърнаха, очевидно потънали в играта на комар.

След миг или час — Лийт не бе сигурен кое от двете — завързаната фигура на Фарр се намираше извън шатрата и двамата го понесоха.

Когато шумът най-сетне бе затихнал в далечината, двамата чиллани се спогледаха и тихо се разсмяха, сетне продължиха играта си на зарове.

 

 

— Водим го, водим го! — прошепна въодушевено Лийт, когато се срещнаха с остатъка от Компанията. Уайра, който носеше брат си на гръб, бе останал съвсем без дъх.

— Взехте ли конете? — съумя да запита.

Хауфутът поклати глава в отговор и посочи към нисък склон, в дъното на който бяха пазени животните. Лийт видя единствено сенки сред още сенки.

Усети движение от лявата си страна и за свой ужас видя обвита в тъмно наметало фигура да пристъпва измежду две шатри и да застава пред Компанията, вдигнала ръце в предричане на гибел. Това бе жрецът.

 

 

В мрака, преди пукването на зората, Лийт съзираше и най-дребните детайли. До него Уайра се закашля и дъхът му замъгли студения нощен въздух. Далеч на изток небето просветляваше и в отговор звездното сияние избледняваше. Лек ветрец подръпна наметалото му, сетне утихна. Робата на свещеника висеше от раменете му, непокътната от вятъра и това го правеше да изглежда като някаква хищна птица, виещ се сокол, готов да се спусне върху безпомощните зайци, приковани в погледа му.

Но бяха ли зайците безпомощни? Уайра се обърна към Кърр, очевидно двамата сполетени от една и съща мисъл: Той е един, а ние сме седмина. До Лийт, Стела се напрегна, сякаш готова да се хвърли върху противника им.

Сетне светът се промени, когато жрецът спусна ръце и постави пръст на устните си, призовавайки ги да пазят тишина. Компанията остана безмълвна от шока, в объркване от многобройните неочаквани обрати, настъпвали през тази тъй странна нощ. Перду пристъпи напред и тихо размени думи със свещеника.

— Всичко е наред — прошепна Перду. — Вождът играе своя игра. Последвайте ме. И не вдигайте шум!

Лийт го последва, както и останалите, чудейки се какво в залавянето от фенните можеше да бъде наред. Жрецът ги отведе надалеч от шатрите, прекосиха нисък хълм и се спуснаха в дефиле, докато не се отдалечиха на значително разстояние от лагера. Очакваха ги половин дузина мъже с факли, сред които и двамата пазачи на Фарр. Вождът също присъстваше.

Мъжът в бяло пристъпи напред и подкани Перду да дойде до него. Постави нещо в ръката на прокуденика, сетне отстъпи със скръстени ръце, докато Перду се приближи към завързания Фарр и с ножа, който му бе даден, преряза въжетата му.

— Братовчеде — каза тихо, докато Фарр разтриваше ръце. — За своята вина в случилото се тази нощ, съжалявам. Можем ли да се помирим?

— Да, братовчеде, можем — дойде гордият отговор. — Ала с кого се помирявам? Силен мъж от Винкулен или фенни от пустошта?

— С мъртвец — бе прямият ответ. — Какъвто си и ти, освен ако не се помирим тук и сега. Можеш ли да го сториш? Можеш ли да озаптиш адската си гордост достатъчно дълго, за да оцелееш? Хайде, човече. Вземи ръката ми и поне се преструвай, че съжаляваш. Ако не за думите си, поне за нарушаването на протокола на фенните!

И като каза това, Перду протегна ръка към Фарр.

Мъжът от планината се замисли, достатъчно дълго, та страхът отново да обхване Лийт, сетне пристъпи напред и силно прегърна Перду.

— Този шаман разбира ли езика ни?

— Не.

— Тогава заявявам, че изобщо не съжалявам. Ти ни обърна гръб и се присъедини към лозианите. Самият ти си лозиан. Не ще ти проговоря отново, докато не се покаеш и отново не поемеш по пътя на Най-възвишения — той пусна Перду, отстъпи и се усмихна широко. — Имам си принципи.

Пазейки се нищо да не проличи по лицата им, членовете на Компанията гледаха, докато вождът се приближи към тях. Той заговори и Перду преведе:

— Съжалявам за грубото ни отношение към вас вчера, когато за първи път пристъпихте в земите на фенни и когато се сбихте в шатрите ни. Бе ми казано, че сте достойни за доверие и че нямате общо със смъртта на фенните. Така че макар да не бе по наш обичай, предложихме ви гостоприемство.

Ужасно дело е да обидите фенните, особено когато сме загърбили правилата си, за да ви приемем. Затова и отсъдих сурово. Хората ми го очакваха. Бях ли проявил открито милост към вас, щях да бъда свален от неудовлетворените си люде още преди лятното племенно събиране. И още по-лошо, съмнение щеше да покълне сред хората ми, които трябва да останат непоколебими, за да се противопоставят на виддата.

Ала в наш интерес е вие да продължите пътя си. Има неща, с които трябва да се съобразявам, ала за които вие не знаете нищо. Перду ми казва, че вярата ви не позволява да се допитвате до небесните домове, звездите, които ни сочат пътя по време на пътуването през живота. И не знаете, че самото небе промълви за вас.

Жрецът застана до вожда си:

— Петте западни дома се изравниха за пръв път от хиляда години — предаде думите му Перду. — Простират се сред небесата като огромна ръка и сочат на изток, където голям пламък се издига. Погледнете! — провикна се той, посочвайки към източния хоризонт, където слънцето бе започнало да изгрява. — Западът се обединява в огнена съпротива срещу източния Пламък. Скоро ще настъпи голям пожар и всичко ще изгори, дордето небесният огън се сипе върху земята. Белязано е върху небето с ръкописа на боговете. Тъй обявиха те и тъй ще бъде.

— Преследвате враговете си през виддата — отново взе думата вождът. — Ала жрецът ми казва, че сте част от много по-голям план. Петте западни дома висят над вас. Има нещо, което трябва да сторите, много по-голямо от преследването на четиримата конници; нещо в земите на долноземците, засягащо и фенните. Така че трябва да ви пусна.

По тази причина не заповядах да ви убият на място, каквото право ми дава обичаят. Понякога е нужно да се нарушават дребните традиции, за да се запазят големите; сега е такъв момент, смятам. Изпращам ви да дирите онези, които са ви причинили вреда и да откриете какво боговете искат от вас. Трябва да потеглите скоро, за да не разкрият хората заблудата ми. Затова не мога да ви предложа храна да облажите, но напълних раниците ви с достатъчно запаси за много дни напред.

Страхувам се за вас, дали ще оцелеете достатъчно дълго из виддата. Пустошта не е място за долноземци. Твърде е голяма за малки души като вашите. Снегът ще ви погълне за три дни.

Кърр стрелна с поглед хауфута и с крайчеца на устата си промърмори:

— Прав е.

— Снегът ще погълне и враговете ви. Можете да се завърнете по домовете си със знанието, че те са намерили смъртта си в снега куали на виддата. Но защото с тях има и пленени ваши близки, вие ще продължите към смъртта си. Няма значение. Каква съдба сполита странниците във виддата, не касае фенните.

Ала тези мъже, враговете ви, са убили фенни. Пленили са фенни. Осмелили са се да нападнат преден пост на фенните на границата на зимните им поля. Желаем да видим мъртвите тела на враговете си. Тогава духовете на нашите мъртви ще могат да почиват в мир.

А идват и звездите. Не е по силите на мъдростта на фенните да знаят какво казват звездите, защото не на нас говорят те. Ала ние не ще осуетим плановете им, като откажем да ви помогнем.

Тъй ние предлагаме сделка. Дайте ни конете си. Те ще бъдат бреме за вас сред възвишенията и преди пролетното топене не ще може да се възползвате от бързината им. Конете са високо ценени сред фенните. Ще станем единственият преден пост на юг от Мирвидда с коне.

В замяна ще ви дадем единурус, или тур, както е на вашия език. Това животно може да пътува дори и през зимата и може да носи повече от всичките ви коне вкупом. Ще дадем снегоходки на всеки от вас, а както вече споменах, снабдили сме ви с достатъчно провизии да достигнете Прогнилите земи отвъд планините, ако се наложи.

И още нещо искаме от вас. Желаем един от хората ни да ви придружава. Нека погледне мъртвите лица на онези, осмелили се да убиват фенни. Сетне го пуснете да се върне при нас с новини, които ще облекчат сърцата ни. Той ще бъде ваш гид през виддата. Грижете се за него, защото без помощта му сте загубени. Какъв е вашият отговор?

Кърр и хауфутът се спогледаха с широки усмивки.

— Това е всичко, за което можехме да се надяваме — обяви хауфутът.

— Собствената кръвожадност на врага докара падението му — отвърна Кърр. — Ако не бяха нападнали фенните, нямаше да можем да прекосим Брейданската пустош.

Фарр заговори, в гласа му се прокрадваха гневни нотки:

— Това не ми харесва. Мъже от Винкулен да разчитат на благоразположението на някакъв си фенни? Не ни трябва гид! Вземете туровете им, вземете храната им, вземете снегоходките им, но не се принизявайте да бъдете водени от един от тях.

— Значи решено — просъска Кърр. — Ако ме принуждаваш да избирам между теб и фенните, то избирам фенните, независимо от храбростта ти в Долината на отдиха. Приемаме предложението им или се прибираме вкъщи, неотмъстени. Кое ще бъде?

— Приемаме — заяви хауфутът. Останалите се съгласиха, включително и Уайра, заради което си навлече отровен поглед от страна на брат си.

Хауфутът се изправи.

— Нека враговете на брудуонските конници се обединят в преследването им! — обяви той. Когато това бе преведено, вождът се усмихна, сетне повдигна жезъла си във въздуха в знак на споразумение.

Перду се усмихна облекчено.

— Аз ще ви водя — обяви той. — Ще дойда с вас и до планините ако се наложи, макар да се съмнявам, че ще трябва да пътуваме толкова далеч, за да открием тези убийци.

Уайра видимо се отпусна, брат му стори същото.

— О — рече първият, — ти ще бъдеш наш гид? Защо не ни каза? — Ала Перду не отговори.

— Ами семейството ти? — запита Стела. — Все още ли си прокуден? Те ще дойдат ли с нас?

— Не могат да дойдат с нас — отвърна Перду. — Момчетата ми не са достатъчно възрастни, за да се изправят срещу виддата без подкрепата на племето. И все още съм прокуден за една година и един ден или докато не се завърна с наметката и меча на един от враговете ни, което от двете се случи по-рано. Жрецът ще се грижи за семейството ми в мое отсъствие. Той е добър човек. Нищо няма да им се случи — гласът на Перду носеше повече надежда, отколкото увереност, а очите му бяха тъжни.

 

 

Турът бе представен на Компанията с малка церемония. От това, което Лийт можа да разбере, изглежда ги удостояваха с голяма чест. Никога преди, заяви Перду, гордостта на фенните не е била преотстъпвана на долноземци. Лийт се взираше възхитено в животното. Сиво-кафеникаво на цвят, то се издигаше на поне шест фута, с насочени напред рога, които му придаваха страховит вид. То наведе глава и размаха опашка когато чу, че има нови стопани.

— Името му е Уайзънт — каза им Перду, без да може да скрие удивлението в гласа си. — Това е личният урус на вожда, най-силният и най-хитрият от стадото. Стойността му е неизмерима. Но вождът обичаше Оствал, един от убитите, като син. Така той изразява благоразположението си към вас.

Хауфутът се поклони на вожда, който отвърна на жеста с кимване.

Оборудвани със снегоходки и натоварени с провизии, членовете на Компанията бяха готови да потеглят. Докато се канеха да тръгнат, младата жена, разпозната от Лийт като жената на Перду, дотича в долината с насълзени очи. Следваха я две малки момчета, разстроени от плача на майка си. Жената прегърна съпруга си, сетне застана пред него с наведена глава. Перду й каза нещо, ала тя не се успокои.

Тя се приближи към Компанията, носейки съд с някаква черна субстанция, намазвайки с него лицето на Перду, оставяйки черен белег под очите му. Понечи да направи същото с хауфута, но спря объркана, когато той се отдръпна.

Перду се изсмя.

— Никога ли не си виждал мот? Фенните го носят, когато им предстои дълго пътуване в снега. Предпазва очите ти от заслепяването на Куали.

— Що за слепота е това? — запита Уайра.

— Вече няколко дни сте сред пустошта — отвърна Перду. — Някой от вас да го болят очите?

Компанията кимна.

— Това е слепотата на Куали. Колкото по-дълго стоите сред виддата, толкова по-лошо става. Фенните без мот ослепяват. Моля, позволете на Халдемар да намаже лицата ви с мот.

Пътешествениците позволиха на жената да намаже под очите им с лепкавия черен лосион. Само Фарр отказа, отстъпвайки назад с размахана в ядосан жест ръка.

— Тъй да бъде — въздъхна Перду. — За твое добро се надявам следващите дни да са облачни.

Всичко бе готово за заминаването им. Перду потупа Уайзънт по задницата и едрият звяр бавно закрачи, широките му копита едва оставящи вдлъбнатини в замръзналия сняг. Компанията последва Перду и тура, вървейки по дефилето, далеч от облечената в бяла роба фигура на вожда и обвития в червено жрец. Халдемар и децата й ги изпроводиха донякъде, сетне се сбогуваха.

Завиха, изкатериха се по склон и се отправиха към върха на нисък хълм, прекосявайки за няколко минути разстоянието, което предният ден им бе отнело цяла сутрин. Фарр погледна към Перду, който очевидно бе натъжен от раздялата със семейството си, сетне прошепна на брат си:

— Надявам се да се окаже по-добър от предния гид!

Стела, която заедно с хауфута се намираше най-отзад, се почуди на братята. Как може единият да е изпълнен с толкова омраза, а другият да е толкова — толкова интересен?

От билото на хълма Брейданската пустош се простираше във всички посоки — безличен простор от снежни хълмове. Дори Братството, планините, които Компанията бе видяла предния ден, не се виждаше. Небето отново бе безоблачно, денят вкочаняващо студен, снегът непоносимо бял. Лийт се радваше за мота, макар да не бе сигурен как точно щеше да го предпази. Беше ли цялото това говорене за звездите суеверие? Скоро ще узная, помисли си мрачно. Със сигурност брудуонците не може да са далеч!

Глава 11
Водовъртежът

Пътниците скоро забелязаха, че Перду не ги води по права линия. Вместо това те криволичеха на всеки сто ярда, като че търсеха нещо.

— Опитвам се да открия дирите на брудуонците — обясни гидът им. — Вождът вярва, че са се отправили в тази посока след нападението… А, ето! — възкликна той. — Спипахме ги. Да се молим Куали да задържи снега за няколко дни.

За пътниците не представляваше проблем да следват пъртината. Дори Лийт можеше да се справи без чужда помощ. По-трудно бе да предположат накъде вървят. За всички, с изключение на Перду, който познаваше тайните на пустошта, слънцето бе техен единствен ориентир. Очевидно се отправяха на изток, следвайки приблизителната посока на Западния път, заровен под футове сняг. Следобед огромни облаци се струпаха отляво, но бяха отвени от топъл южен вятър.

— Надявам се този вятър да не се задържи — промърмори Перду. — Снегоедът ще направи пътуването ни невъзможно. Това е пролетен вятър, не би трябвало да духа по това време на годината.

И не след дълго, сякаш в отговор на молбите му, вятърът утихна. С падането на нощта въздухът бе спокоен, а небето безоблачно.

* * *

— Тъй, сега ще разрешим нещата веднъж завинаги — обяви хауфутът. — Не ще водя разединена Компания. Или вие, братовчеди, ще разрешите споровете си, или ще бъда принуден да отпратя един от вас.

— И аз зная кой ще бъде това — прошепна Кърр, без да се обръща към никого, ала достатъчно високо, та всички да чуят.

Компанията седеше край малък огън, наръчкан пред изненадващо голямата шатра, неочакван дар от вожда на фенните. Перду и Фарр седяха разделени от пламъците, вглеждайки се един в друг с гневни очи. Близо до Фарр стоеше хауфутът, скръстил ръце на гърдите си.

Фарр прие предизвикателството.

— Много добре. Пределно ясно изразих чувствата си относно лозианите, но никой не желае да ме изслуша. Обаче не моите чувства са от значение. Преследваме четирима брудуонци през пустошта, а какво са брудуонците, ако не врагове на истинските фалтанци и на Най-възвишения? Не сме ли изпратени на мисия от самия Най-възвишен? Ако да, то трябва да се пазим чисти, неопетнени от онези, които са загърбили Най-възвишения в Долината! Страхувам се, че ако се събираме с лозианите, или с онези, които са били сред тях, ще изгубим чистотата си и вече не ще можем да служим на Най-възвишения. Не виждате ли? Аз ли съм единственият вярващ сред нас? Казвам, че братовчед ми трябва да се покае за живота си сред лозианите, да се отрече от нечистокръвното си семейство и отново да бъде посветен сред Първородните. А ако не иска да го стори, да ни остави и да се върне при лозианските си приятели.

— Що за религия е това? — провикна се Перду, изправяйки се и взирайки се в братовчед си отвъд огъня. — Не и тази, на която ни учеха като деца. Да, ние сме Първородните. Да, предполага се, че сме били избрани от Най-възвишения за Негови специални люде. Но какво стана с прошката? Къде отиде търпимостта?

— Да, какво за тях? — изкрещя Фарр в отговор. — Щеше ли да проповядваш търпимост на поробените от Рушителя фалтанци по време на брудуонската окупация преди хиляда години? Щеше ли да молиш Първородните да простят на мъчителите си? Ако да, то щеше да бъдеш екзекутиран като предател — и с право!

— И откога си станал тъй набожен? — не му остана длъжен Перду. — Като дете използваше името на Най-възвишения само за богохулства. Убеден ли си, че религията ти не е просто наметка за собствените ти нищожни омраза и страх?

— Страх? От никого не се страхувам! Враговете на Най-възвишения са и мои врагове и двамата с брат ми ще ги заловим. И ако благословията и волята на Най-възвишения са изписани на звездите, тогава ще следвам тази воля, ще изловя всички негови врази, независимо дали живеят в колиби, пещери или шатри и ще ги унищожа!

Заплахата в думите му не можеше да бъде по-очевидна и Фарр скочи на крака, приготвяйки се за бой.

Внезапно, без привидно да се движи бързо, Хал застана сред тях.

— Затворете очи за миг — каза той, обръщайки се към Компанията. — Представете си, че отново се намирате в палатката на вожда. Огледайте се. Там майка е оголила гърда и кърми детето си. До нея млад мъж приготвя копието си за утрешния лов. Мъж и жена раздигат масата. Вождът се оглежда и сърцето му се изпълва с щастие и гордост от уменията на хората му. Вгледайте се добре. Какво виждате? Животни ли съзирате — или хора?

Настойчивостта на погледа му накара всеки от членовете на Компанията да се замисли над въображаемата сцена, която им бе описал.

— Животни или хора? — повтори Хал, притегляйки в погледа си пътниците.

— Хора — рече хауфутът, желаещ да успокои нещата.

— Хора — съгласи се Стела.

— Хора са — заяви Лийт.

Един по един и останалите се съгласиха — с изключение на Фарр, който не поглеждаше директно към сакатия младеж.

— Тогава се отнасяйте към тях като към сродници, точно както те се отнесоха към вас — каза Хал. — Иначе с поведението си признавате, че те са повече хора от вас, което обезсмисля всякакви дискусии за Първородни и лозиани.

Перду изгледа сакатото момче с благодарност.

— Как се казваш? — запита той. Хал му отговори. — Твоите родители ли са заловени от брудуонците? — Хал кимна. — Тогава имам още една причина да желая преследването ни да се увенчае с успех — мъжът се усмихна топло. — Ако и техните сърца са тъй достойни, определено си заслужават да бъдат спасени.

 

 

Последвалите дни бяха истинско изпитание за Компанията. Макар да бяха добре облечени, определено с по-дебели дрехи от жилавия си гид, не чувстваха студ единствено вечер, когато се свиваха край огъня. Краката ги боляха, очите ги боляха и сърцата им също се присъединиха към болката, когато ден след ден следите продължаваха да се простират пред тях, а от врага нямаше и следа. Времето се задържа тихо и приятно, и Компанията бродеше сред застиналото спокойствие на свят, изглеждащ плашещо лишен от живот. Не се виждаха никакви животни: никакви птици, никакви елени, никакви дву- и четирикраки живи твари. Само бледото синьо небе, заслепяващият сняг и безкрайните следи.

— Нищо ли не живее сред пустошта? — запита хауфутът Перду следобеда. — Със сигурност някакви животни трябва да живеят тук поне през лятото? Къде отиват при падането на снега?

Перду отвърна на главатаря, като го отведе до недалечен храст, който всъщност представляваше недорасла ела, не по-висока от коляното му.

— Погледни — рече той, посочвайки към дупка в снега. — Тук живее някакво малко животно, вероятно полевка. Под нас, под снежните преспи, полевките и други малки животинки си проправят тунели. Там е по-топло и си живеят спокойно през зимата. Показват се рядко, защото студеният вятър бързо може да ги вледени. Или да станат плячка на бухали, или лисици, или вълци.

— Вълци? Тук в пустошта? Защо не сме ги видели?

— Ще ни отбягват заради Уайзънт. Но не си ли виждал следите им? Виддата е осеяна с животински следи. Ала не си се научил да ги виждаш по начина, по който един фенни ги вижда. Или може би виждате само следите на враговете си?

Хауфутът кимна уморено. Бе започнал да забравя как изглежда непокритата земя. Къде бяха тези брудуонци?

 

 

Глад. Умора. Болка. Страх. Студ. Манум знаеше, че смъртоносната комбинация от тези фактори го убива. Имаше енергия колкото да повдига единия си крак и да го поставя пред другия. Поне безкрайното разпитване и измъчване от страна на заловилите беше спряло, тъй като всички — угнетители и угнетени — се съсредоточиха над оцеляването. На Манум се струваше, че студът вече се е превърнал в част от тялото му, че ледени късове са заменили костите му, че плътта му се преобръща в камък. Призоваваше го жестоката смърт на глада и студа и той не разполагаше с волята да се противопостави на повика.

Ден след ден следваха летния път през зимните бели поля. Задигнатата от жертвите на брудуонците храна бе почти привършила, а с нея се стопяваха и шансовете за оцеляване в пустошта. Защо просто не ни убият, та да се свърши? Повече храна за тях, по-бързо придвижване, шанс да се измъкнат живи от пустошта. Какво ги кара да държат пленниците си живи, рискувайки собствения си живот? С какво е толкова важно това тайно оръжие, прословутата Десница? За стотен път Търговецът прехвърляше тези неща из ума си. Ще ми се да останех жив достатъчно дълго, за да узная!

Сега пък какво? Манум се изтръгна от размишленията си и вдигна глава. Нещо не беше наред. Бяха спрели в дъното на широка, плитка долина и брудуонците, с изпити лица и очевидно също страдащи от глад, се впуснаха в обсъждания на известно разстояние от вързаните си пленници. В уморено, тихо единодушие, тримата се отпуснаха на земята. Брудуонците или не забелязаха, или бяха прекалено заети, за да ги санкционират.

Обсъжданията им скоро прераснаха в спор, надигнаха се заплашителни гласове. Може би негодуват срещу предводителя си, с надежда си помисли Манум. Може би това е бунт! Жестове бяха отправени към тях, докато спорът продължаваше с неотслабваща сила. Зад тях конете, само кожа и кости, неспокойно пристъпваха при непознатия, притеснителен звук на гняв в гласовете на господарите им. Най-накрая бе взето решение и докато тримата заловени гледаха с ужас, брудуонците се обърнаха към тях, сетне извадиха закривените си остриета от ножниците. По даден от водителя знак, четирите сиви фигури се отправиха към безпомощните затворници.

Докато брудуонците се приближаваха със сурови лица, Търговецът умишлено се извърна, очите му минавайки покрай ужасеното, ококорено лице на Парлевааг, за да се спрат на потрошеното лице на обичната му Индретт. Тя не можа да намери сили да се усмихне, ала топлината в очите й бе достатъчна за Манум и той отново се влюби в нея. Седяха, опивайки се от вида си, както в онази нощ в двора на Раммр, като че протеклите междувременно години бяха отхвърчали настрана, като че въжетата ги нямаше, като че след миг нямаше да бъдат посечени. В този момент, в настъпилия край, той мислеше само за нея и как всичко си е струвало.

 

 

На деветия ден след отпътуването от лагера на фенните, Компанията прекоси Брейданската пустош. Докато пресичаха хребета на последното възвишение, пред тях се изправи масивното тяло на първия от Братята. Хълмовете на пустошта отстъпваха на падина, която отиваше надясно, преливайки в широко, дълбоко дефиле. Следите завиваха натам.

— Това е долината на река Траелл — възкликна Перду. — Западният път продължава по далечния бряг на реката. Ала и път, и река сега са покрити от този прокълнат сняг!

— Вижте! — каза Фарр, сочейки надолу към долината. — Там, на другия склон. Какви са тези черни петна?

Перду огледа долината пред тях, заслонил очи.

— Вълци — отвърна. — Дебнат нещо, виждате ли, по-надясно, там на дъното. Нещо лежи на снега.

— Може да са Манум и Индретт! — провикна се Кърр, изразявайки страха си пред всички. — Трябва да сторим нещо!

Перду пришпори Уайзънт напред и Компанията затича надолу по склона. Щеше да мине на косъм. На срещуположния склон вълците се спускаха бавно, дебнейки жертвите си, все още неподозиращи за вълненията отсреща. Компанията се втурна към неподвижните форми в дъното на долината, изстисквайки всяко мускулче. Перду и турът започнаха да набират преднина пред останалите. Може би щеше да се добере там преди вълците.

Ала глутницата се бе приближила до плячката си. Перду извика, за да привлече вниманието им, но духащият нагоре по долината вятър отнесе гласа му далеч от вълците, съсредоточили се изцяло върху предстоящото пиршество. Зад него останалите търчаха, падайки и ставайки, с пламнали от студения въздух дробове. Хауфутът спря, изтощен. Точно пред него Кърр също бе застинал. Зад тях Хал наблюдаваше надпреварата. Не можеха да сторят нищо. Лийт и Стела затичаха към дъното на склона, един до друг. Пред тях Сторрсенови се бяха хвърлили напред. Перду почти бе стигнал дъното.

Ала вече бе твърде късно. Ръмжащите вълци се нахвърлиха върху налягалите по снега тела. Минаха пет, десет, двадесет секунди. Лийт не можеше да гледа. Сетне Перду и Уайзънт нахлуха сред сцената на смърт и огромното животно пръсна вълците във всички посоки. Те се събраха на противоположния склон, несклонни да изоставят храната си, ала знаейки, че не могат да нападнат неимоверно мощния тур. С ръмжене и джавкане те наблюдаваха как членовете на Компанията един по един пристигат, за да се взрат в окървавения сняг. Остатъците от вълчата плячка лежаха мъртви. Лийт преброи. Един, два, три, четири. Четири брудуонски коня.

— Не може да са много напред! — провикна се Перду, когато другите се събраха край касапницата. — Тези коне не са били мъртви дълго!

— Може би вълците са ги убили — предположи Лийт.

Мъжът от племето на фенните поклати глава.

— Не. Видяхме ги да лежат на земята, преди вълците да ги докопат.

По това време Кърр бе успял да си поеме дъх:

— Не знаем колко дълго са лежали на снега, преди вълците да ги надушат. Брудуонците може да са на мили разстояние.

— Малко вероятно — не се съгласи Перду.

— Вижте — каза Фарр, докато посочваше един от труповете. — Тази рана не е прясна като другите. Може би удар с меч?

— Какво означава това? — запитаха в унисон два или три гласа.

— Изглежда брудуонците са убили собствените си коне. Погледнете, този кон също има подобна рана.

— Но защо им е да правят това? — запита невярващо Кърр.

— Вгледай се по-внимателно — настоя Фарр. — Тези животни са живи мощи. Изненадан съм, че изобщо са оцелели толкова навътре в пустошта! Но очевидно не са могли да вървят нататък. Предполагам, че конниците не са могли да понесат конете им да страдат от дълга и мъчителна смърт. И са ги убили.

— Може и да си прав — изръмжа Кърр. — Може би.

Фарр се обърна към останалите.

— Кръвта в по-старите рани е засъхнала. Тези коне са мъртви от часове, може би някъде от вчера.

— Не зная как са го сторили — заяви хауфутът, — ала брудуонците съумяват да поддържат преднината си, дори без да използват снегоходки, гид или тур. Що за магия ги подкрепя?

По-възрастният от Сторрсенови се изсмя.

— Никаква магия! Спомни си, че не трябваше да използваме снегоходките през последните три дни. И те също не са имали проблеми да вървят по толкова стегнат сняг. Движели са се бързо, не ми се мисли какво е причинило това на пленниците им.

Кърр се обърна към мястото, където стояха Лийт и Хал, ала те вече не бяха там. Видя ги на известно разстояние, Хал обгърнал окуражаваща ръка около Стела. Разочарована заради конете, най-вероятно.

— Трябва да отпочинем — рече хауфутът. — Търчането по нанадолнището ме изцеди.

Той приседна на раницата си.

Фарр раздразнено размаха ръка във въздуха.

— Не можем да чакаме! Трябва да продължим! — никой не отговори. Ръката му се отпусна. — О, какъв е смисълът? Как изобщо можем да ги настигнем, жалка сбирщина от старци, дебелаци, сакати и дечурлига? Дайте ми половин дузина планинджии и за нула време ще ги настигнем тези брудуонци!

— Погледнете — продължи той с искрен глас, — колко още могат да понесат онези деца? Вижте момичето — грохнала е. Комуто е хрумнало да я поведе с вас, е сбъркал в преценката си! Погледнете Хал кьопчото! Не казва нищо, ала се мъчи да не изостава. Ами другото момче? Та него го е страх да се събуди сутрин! Каква полза от него, когато най-накрая сгащим врага в ъгъла? Ако изобщо ги настигнем? — Той забиваше периодично тоягата си в снега, подчертавайки думите си.

— Изглежда си забравил Долината на отдиха — промърмори Кърр мрачно, но Фарр не му обърна внимание.

— Време е да пратим слабите у дома — заключи той. — Пуснете ги да се върнат при фенните с гида ни. Тогава воините ще довършат работата.

Никой не отговори. Кърр се задушаваше от гняв и това му отнемаше дар слово. Хауфутът, по-спокоен и по-дълбокомислещ, съзираше истината в думите на мъжа от планините. Как можеха старите, слабите и незрелите да имат някакъв шанс срещу опитни бойци като брудуонците? Той въздъхна. Разполагаше само с думи.

— Тук сме, защото всекиму от нас е било отнето нещо — приятели, семейство, гордост. Само мощ не ще ги възвърне. Не можем да се надяваме да надвием онези мъже с груба сила. Ала на стари нозе крачат опитът и мъдростта, а на млади нозе вървят ентусиазмът и желанието. Ако не се отказваме, тези неща ще надвият грубата сила.

— Красиви думи — подигра се Фарр, — обаче не значат нищо.

— Ще видим — бе отговорът. — Достатъчно засега. Ако възнамеряваш да продължиш и нападнеш враговете сам, тъй да бъде. В противен случай продължаваш по нашия път. Ала не още! — додаде. — Не и преди да сме отпочинали!

 

 

Почивката се превърна в нощувка. Пътниците се изкатериха донякъде по близкия склон, бдейки за вълците; през нощта чуваха ръмженето им, докато се боричкаха за месото. На сутринта от конете бе останало малко.

Лийт стана рано и се отправи към реката, за да събере по-мек сняг за стопяване в питейна вода. Докато копаеше през твърдия горен слой, до ушите му достигнаха гласове от другата страна на нисък хълм.

— Откъде си взел това? — попита единият глас.

— Не е твоя работа! — сопнат отговор.

— Знаеш, че не ти се отразява добре — каза първият глас. — Не можеш ли да оцелееш няколко дни без него? Разочароваш ме.

— Нищо работа! — протестира вторият глас. — Просто колкото да ми стигне за деня, само от толкова имам нужда.

Лийт затвори очи. Тези гласове звучаха познато…

— Какво всъщност е това?

— Опитай!

— Блях! Отрова! Със сигурност не си го донесъл от вкъщи?

— Не, от фенните го взех. В замяна на кожената шапка.

— Глупак! — долетя язвителният отговор.

Братята Сторрсен! Лийт си припомни шапките им от меча кожа и осъзна, че не ги бяха носили от Торрелстроммен. Но за какво говореха?

— Знаеш какво ти причинява! — продължаваше конското. — Предполагам си пълнил манерката и в Уиндрайз?

Не последва отговор, тишината бе достатъчно потвърждение.

— Смятах, че си се отървал, но виждам, че съм се лъгал. Дай ми манерката.

— Остави ме на спокойствие! Нищо ми няма! Имам нужда от нещо, след като татко е мъртъв… след малко ще ми мине! Моля те, моля те, остави ме!

— Не искам да се караме. Но въпреки медените си думи няма да си от полза никому, ако продължаваш да се наливаш с това. Зарежи го.

Кой глас на кой брат принадлежеше? Лийт не можеше да бъде сигурен. Започна да се надига покрай ръба на хълма, надявайки се да надзърне, но докато достигне до мястото, където бяха говорили, то беше празно.

По-късно същия следобед Фарр помоли останалите да спрат. Бе поставил ръце пред очите си, от които се стичаха сълзи.

— Съжалявам — рече той, — но почти нищо не виждам. Очите ме болят.

Перду поклати глава.

— Мот щеше да предотврати това — каза. — Сега ще трябва да дадеш почивка на очите си.

Той откъсна парче плат от една от ризите си и превърза очите на Фарр. Той не се възпротиви, по-скоро изглеждаше засрамен. Перду го накара да седне на гърба на Уайзънт и през следващите два дни, докато зрението му се възстанови, Фарр яздеше крачещия тежко звяр. Лийт го наблюдаваше как седи сляпо. Останалите бяха убедени какво е причинило загубата на зрението му, ала Лийт си припомни слепотата на лулеанския пияница. Май Фарр има проблем с пиенето. Само това ни липсваше.

 

 

Последвалите дни бяха тихи, без следа от брудуонците. Линията на Западния път се спусна стръмно надолу в долината на Траелл, дълбок прорез в хълмистата земя, простиращ се на югоизток, където реката се вливаше в Клюфа. От дясната страна се издигаха преградите на Брейданската пустош, а отляво се изтягаха огромните, масивни туловища на Братството. Отне им три дни да оставят първия от тези хълмове зад гърба си, само, за да бъде заменен от друг — още по-голям — сетне трети. Снежната покривка постоянно изтъняваше и на осмия ден в долината Компанията видя края й. Зад тях се простираше безкраен сиво-бял простор, пред себе си виждаха зеленина за пръв път от седмици. Река Траелл шумеше, освободена от ледените си окови, а вляво от нея крачеше Западният път, тясна просека в полите на Братята. Насред снега и леда растяха туфи зелена трева, върху които Уайзънт радостно се нахвърли.

Траелл бе шумна река, енергично блъскаща се от бряг на бряг, докато фучеше към низините. Ала Компанията не можеше да бъде в крачка с нея. Изсъхналият крак на Хал го болеше и двамата с хауфута се редуваха да яздят тура, докато останалите уморено кретаха край тях. Краката на Лийт бяха налети с олово, гърбът го болеше от раницата. Храната им намаляваше, а те не можеха да пасат като Уайзънт. Колко още можем да пътуваме? Лийт се чудеше.

Стигнаха неназовано поточе, което се спускаше отляво, присъединявайки водите си към тези на Траелл. Отвъд въпросното поточе лежеше четвъртият, последен Брат и в далечината Лийт можеше да различи дървета далеч под нозете им. Там Великите северни гори се простираха в безкрайността. Траелл се гмуркаше сред горите след поредица стръмни бързеи и водопади, тясно гърло, през което се бе оказало невъзможно да се построи друм. Затова Западният път завиваше наляво, следвайки потока между по-ниските склонове на третия и четвъртия Брат.

Пътниците прекараха още четири дни из осеяната с камънаци долина. Изглежда постоянно изоставаха на един ден път от враговете си: изкусително близо, ала не достатъчно, за да ги зърнат. Всяка нощ лагеруваха край вчерашното брудуонско огнище. Времето рязко се влоши, първо дъжд, а сетне и сняг немилостиво се заизсипваха отгоре им. Вятърът фучеше от изток, леден и жесток. Вкочанени пръсти тромаво опипваха наметала и закопчалки. Кожи биваха увивани по-плътно около лица и ръце. Фарр измъкна характерната си шапка, за да предпази ушите си. Уайра, комуто студът изглежда не правеше впечатление, остана гологлав.

Раната на Стела, придобита при сражението в Долината на отдиха, започна да я боли от студа. Първоначално болката бе притъпена, но постепенно стана нетърпима и момичето отново потъна в себе си. Мислите за очакващото я у дома я подтикваха да продължава по обгърнатите с мъгла склонове, с болящо рамо и треперещи от усилие крака, с наведена глава, поставяйки единия крак пред другия. Монотонността притъпи ума й, та на моменти не можеше да се сети защо крачеше из тази долина. Туп, туп, туп. Тя си мислеше за горещите летни дни преди две години, когато бе седяла в сянката на Дъба с приятелите си, лапнала стръкче трева, без никакви грижи, убивайки времето в безобидно клюкарстване. Туп, туп. Нахлувайки в кухнята, греейки ръцете си на огъня в студеното зимно утро. Туп, туп, туп. Събуждайки се в утрините на отвратителното лято с гадното усещане в стомаха, че времето е хубаво и Друин отново ще довтаса. Лежейки в леглото, представяйки си как по вратата проехтява ужасното потропване, лигавенето на родителите й, мигът в който не можеше да отлага повече и трябваше да се яви. Туп, туп, туп. Сграбчена като в менгеме, показвана наляво-надясно пред приятелите му като някаква нова играчка. О, Най-възвишени, защо не можеше да бъде Уайра? Ох! Стела стъпи накриво върху един камък и тежко се строполи на земята. Силни ръце нежно й помогнаха да се изправи. Тя се обърна благодарно: беше Фарр. Тя му благодари, докато се отупваше, сетне затвори очи и си представи, че е бил по-младият му брат.

Отново светът й се стопи до измеренията на тесния, сив друм пред нея, ала не за дълго. Внезапно се блъсна в Лийт. Всички бяха спрели. Тя повдигна очи.

Бяха стигнали върха на обсипана с камъни долина, широка вдлъбнатина със стръмни склонове и равно дъно. Стените бяха гладки — с изключение на огромните белези, които сякаш някой гигант бе прорязал с кремък. Навсякъде имаше камънаци, като захвърлени по залез-слънце играчки. Насред дъното имаше езеро с мътна сиво-зелена вода, в което плуваха ледени блокове. На известно разстояние от езерото, в другия край на каменистата долина, се издигаше стена от лед. Това бе Стиггесбрийн, Искелелвата, прословутата източна ледена река. Нагоре, нагоре се взираше Стела, проследявайки Стиггесбрийн към източника й, отвъд ледения водопад и морените в мъгливата далечина. Там следобедните мъгли закриваха гледката; но докато гледаше, облаците се разнесоха и за миг пред погледа й се разкриха огромните заснежени планински върхове, пронизали въздуха привидно отделени от земята: извисяващите се укрепления на Челюстната планина. Сетне мъглите отново се завихриха и величествената гледка изчезна.

— Не си и бях помислял, че ще дойдем чак дотук — каза замечтано Кърр, без да се обръща към никого конкретно. — Тук е сърцето на Фирейнс, тук са нейните кости. Ала какво се е случило? Не си я спомням така. По-рано Стиггесбрийн изпълваше тази дален, тази хлътнатина; стигаше непосредствено до Западния път, а сега се е отдръпнала нагоре по долината и е оставила това езеро на свое място.

С преливащи от въпроси очи, хауфутът отиде до фермера.

— Какво искаш да кажеш с това, че преди не е било така? Бил ли си тук по-рано?

Изтръгнат от мислите си, Кърр сведе очи.

— Всъщност да, бил съм.

— Тогава защо не ни каза?

— Не мислех, че ще е от полза. Бе само веднъж, когато бях млад — преди повече от петдесет години. Пътувах от изток към запад, от Плоня към Фирейнс. И беше насред лято, така че условията бяха съвсем различни.

— Можеше да го споменеш! Защо го пазеше в тайна?

— Не е свързано с пътуването ни, казах ти! — сопна се възрастният мъж. — Не мислиш ли, че ако го смятах за важно, нямаше да кажа?

Междувременно всички се бяха насъбрали около двамата.

— Да, но… ето ни насред нищото, никой не знае какво да очакваме — и тогава откриваме, че си бил тук и преди! Дори само да ни беше казал колко дни ще ни отнеме да прекосим проклетата долина, щяхме да разпределим почивките си и може би… Не знам — разбушува се хауфутът. — Кърр, объркан съм!

— Някои неща са лични — отвърна старецът. — Тъй или иначе не си спомням колко ни отне да преминем долината през лятото — със сигурност е било доста по-бързо от зимно време. За какво е цялата тази бъркотия? Нямаш ли ми доверие?

— Не, не става дума за това… Не знам! Може би вървяхме прекалено дълго. Вероятно защото се чувствам отговорен за всички ви, а ние сме насред пустошта, на стотици мили от дома и се чувствам излишен. Не мога да ви защитя. Не мога да ви нахраня. Не мога да облекча болките и страданията ви. Не мога да ви обещая успешен завършек на пътуването ни. Мога да обещая само мъчителна борба, ужасна смърт и ранен гроб!

Той приседна на един голям камък и отпусна глава в ръцете си.

— Може би ти трябва да поведеш Компанията — изстена хауфутът. Вдигна глава към стария фермер. — Тъй или иначе го правиш. Познаваш пътя, реагираш бързо. Вземи останалите със себе си, спасете Манум и Индретт. Аз ще ви чакам тук.

Кърр седна до него, отпращайки останалите с жест.

— Хайде сега. Познавам те от години. Никой друг не би могъл да поведе групата. Я ме погледни! — Той се изсмя грубо. — Само да си отворя устата и вече съм обидил някого. Казвам ти, ако останеш тук да ни чакаш, някой ще трябва да отнесе тялото на Фарр Сторрсен обратно в Мьолкбридж, защото няма да отговарям за действията си. Ти ни преведе през Алваспан, Уиндрайз и през долината на Торрелстроммен, през Брейданската пустош и фенните. Ще бъда честен. Аз бих постъпил различно във всеки един от тези случаи и щях да сгреша. Щяха да умрат хора. Отправихме се на това пътуване заради теб, тук сме заради теб, ще продължим заради теб и Манум и Индретт ще бъдат спасени заради теб, а Фалта ще узнае за надвисналата заплаха също благодарение на теб. Бъди смел! Спомни си защо стана хауфут.

Едрият мъж се усмихна слабо.

— Благодаря ти — каза той. — Радвам се, че и ти дойде. Не бих тръгнал без теб.

Кърр изръмжа, сетне се изправи и бавно се отдалечи.

Тази нощ пътниците бидоха принудени да лагеруват край сиво-зеленото езеро. Следващата част от Западния път, каза им Кърр, била стръмно изкачване, сетне се спускала по дълъг склон към могъщата Клюфа — река, по-голяма от всяка виждана от тях досега.

— Дотогава — каза окуражително той, — ще сме достигнали плячката си.

На следващото утро Лийт се събуди рано, много преди зазоряване. Бе време за последния напън, нужното усилие, за да достигнат брудуонците. Лагерът бързо бе раздигнат и Компанията пое на път, докато слънцето започваше да разпръсква бледорозова светлина по небето.

— Небето утром се почервеняло, та фермера предупредило — изрецитира Кърр.

Иззад него Фарр се изсмя:

— Виждал съм много червени утрини да прерастват в прекрасен ден.

— Несъмнено — контрира старецът. — Ала в подобни дни мъдрият фермер държи стоката си близо до подслон.

Започнаха да се катерят по оформената като купа долина. Кърр и Перду вървяха напред, Перду повел Уайзънт, който от своя страна беше поел отговорността за носенето на по-голямата част от багажа. Зад него вървяха Лийт, Хал и Стела, следвани от хауфута. Сторрсенови пазеха гърба им, всеки хванал тояга. Не след дълго достигнаха ръба и моментално земята пред тях се разстла. Неволно спряха, поразени от прострялото се пред тях фирейнско величие.

Скритите само преди ден планини сега се разпъваха. Алената зора подпалваше връх подир връх, простиращи се по протежение на хоризонта. Сняг и камък блестяха на изгряващата светлина. Над тях небето бе обагрено в тъмен пурпур, преливащ в черно; долу подножията бяха забулени в тъмносиня сянка, която служеше да подчертае величието на върховете. Това беше Гросберген, предната линия на Челюстните планини, ако не най-висок, то най-величествен. Вляво се издигаше Тиртинденският масив, Облакободецът, с три върха първенци по височина сред Гросберген. Точно срещу Компанията, издаден малко по-напред, поривисто се издигаше силуетът на Манимерия, самотен остър връх, привидно разсякъл самото небе, чието название на съвременен език означаваше Лунорезец. А вдясно се простираха редиците на Стравантер, Буреносеца, чиито заоблени куполи блестяха с яростен червен пламък. От двете страни на тези върхове се издигаха Челюстните планини, раздрали небесата било подир било. В подобно утро Първородните бяха зърнали за пръв път тези планини и бяха нарекли земята Фирейнс, огнена плащаница.

Всеки от членовете на Компанията поразено наблюдаваше как утринното великолепие бавно изчезва от могъщите върхове, как огънят на зората бива заменен от синьо и бяло. Мъглите вече се събираха в долините и най-десният връх на Тиртинден вече се бе наметнал с ефирен шал. Скоро слънцето щеше да се напие с влага от студените долини и да обвие с нея върховете. Време бе да тръгват.

Сега пътят завиваше на югоизток. Край него се простираха обсипани със сняг хълмове, откъснати от планините вляво. Когато слънцето набра достатъчна височина да огрява лицата им, пътниците бяха изминали няколко мочурливи мили и се бяха озовали в подножието на хълмовете. Пред тях, от лявата страна на пътя, който се виеше нагоре по склона, ясно се различаваше тъмна отвесна линия.

— Улеят — оповести Кърр. — Над хоризонта има езеро. Изтича в реката ей там вдясно — посочи към бълбукащия поток на известно разстояние. — Западният път преди се изкачваше нагоре по това течение. И сега може да се стигне така до езерото, но пътят е в ужасно състояние, а и заобикаля излишно. Много отдавна тук е имало земетресение, свлачище е блокирало езерото и то нямало къде да се оттича. Водата увеличила многократно обема си, докато най-подир открила точката на най-малкото съпротивление — върха на прореза, който виждате в далечината. Мощно се изляла по склона и за един следобед издълбала скалата. За известно време езерото се оттичало през Улея, но впоследствие се върнало към старото си корито. Сега можем да се изкатерим направо по Улея, стига времето да се запази хубаво.

Фарр се изсмя:

— На колко годинки си бил, когато са ти разказвали това? Отнема години да се издълбае такава просека, не един следобед! — той избухна в смях.

Кърр сви и отпусна юмруци безпомощно. Хауфутът се протегна и успокоително постави ръка на рамото му. Очите им се срещнаха. С неимоверно усилие Кърр се обърна към по-възрастния от Сторрсенови и се усмихна.

— Прав си — изсмя се пресилено, — чух тази история като млад. И все пак в планините човек никога не знае.

Хауфутът въздъхна облекчено и свали ръка.

— Затова водите планинджии със себе си — отбеляза Фарр.

 

 

Остатъкът от деня и целия следващ ден Компанията прекара на път, опитвайки се да се движи колкото се може по-бързо. Но макар да знаеха, че трябва да са недалеч след брудуонците, така и не им се удаваше възможност да ги зърнат. Друмището вървеше предимно надолу и наляво, виейки се покрай склоновете на хълмовете, приближаващо се дори повече към планините, които оставаха скрити. Тук Западният път бе широк и се пътуваше лесно. Следобеда, в копитото на Уайзънт се заби камък и трябваше да се погрижат за него, което ги позабави. Сега вечерта се увърташе около тях.

— Да продължим ли и през нощта? — обърна се хауфутът към възрастния фермер.

— Не мисля. Бихме могли да се натресем на лагера им. Новолунието и ниските облаци означават липса на звезди, които да осветяват пътя ни.

Пътят се извиваше покрай хълм вляво. Скоро широка река изникна пред очите им. Поне шестстотин ярда деляха бреговете й и макар реката да беше маловодна, с лекота запълваше коритото. Тя бе тъмносиня и се движеше бързо, понесла мощно струите си. Близо до бреговете, водата се завихряше и разпръскваше.

— Клюфа — оповести Кърр. — Прословутата фирейнска река. Ще я последваме сред планините, ако ни се наложи да идем толкова далеч.

Надали, помисли си Лийт. Със сигурност всичко скоро ще е свършило.

Пътуваха само още малко, сетне приготвиха бивака си на известно разстояние от пътя, във вдлъбнатината на един нисък хълм. От лагера си можеха да виждат как реката шурти покрай тях, отправила се на пътешествие сред планините, през Великите северни гори, през огромната празнота на Ланканга, напоявайки плодородните земи на южен Фирейнс и вливайки се в Уодаитическо море, близо до Деркскогенската гора и пристанището Нордвикен петстотин мили на юг.

На следващия ден прекосиха широка, камениста река, която слизаше от Гросберген. Хълмовете започнаха да се приближават, прищипвайки Клюфа от двете й страни и водата течеше пенеста и поривиста. Денят бе мрачен, та за височината на издигащите се от двете страни планини можеше само да се гадае. Далеч пред тях се разнасяше рев, напомнил на Лийт за Глоумския праг, водопадът на Торрелстроммен, само дето тук заобикалящите ги хълмове многократно умножаваха шума.

— Това е Долното ждрело, първият от двата пролома на Клюфа — каза им Кърр. Посочи напред. — Погледнете наляво. Виждате ли пътя? Клисурата е толкова тясна, че проходът е трябвало да бъде изсечен в самата планина. Виждате ли? Пътят си има стена и покрив.

Старият фермер си спомняше правилно. Лийт виждаше бразда, вероятно дълга четиристотин ярда, изсечена в изникнал направо от реката хребет. Приличаше на тунел с една стена, открит към шумящата на сто фута под него река, но инак обгърнат отвсякъде от скали. Лийт можеше само да се възхищава на постижението на строителите.

Западният път започна да се вие нагоре към покрития пасаж. Шумът на изтерзаните води стана по-висок. Лийт погледна надолу, поразен: Клюфа сякаш извираше от самата скала, леейки се от сухо легло! Но когато повдигнеше погледа си, ясно можеше да види в далечината как водата се простира насам. Какво беше това?

Мистерията бе разкрита с поемането по покрития път. Лийт се осмели още веднъж да надникне по стръмния склон отдясно. Там видя могъщата река да се завихря в огромен водовъртеж, водата се движеше все по-бързо и по-бързо, изчезвайки в огромна дупка само за да се покаже като фонтан стотина ярда по-надолу. Камъните между двете места бяха напълно сухи, така че човек можеше да прекоси коритото без да се измокри; макар че подобно дело нямаше да е от полза на пътника, защото друга вертикална стена се издигаше от другата страна на реката. Гледката спираше дъха, звукът бе невероятен; достатъчно силен, изглежда, за да разцепи самата скала. Той се обърна към фермера.

— Водовъртежът — провикна се възрастният мъж. — Едно от чудесата на света.

Лийт не можеше да откъсне очи от гледката.

* * *

Тогава вървящият начело Перду нададе яростен вик. Две сиви фигури стояха в края на покрития път! Пред ужасения поглед на Лийт те изтеглиха мечовете си и се отправиха към Компанията.

Пътниците се обърнаха паникьосани. Бяха в капан! Зад тях имаше още две фигури, заплашително размахали мечове. Бяха обградени, без възможност да избягат. Клопката бе съвършена.

Брудуонците бяха на около двеста ярда, вече ускорили хода си.

— Застанете гръб до гръб! — провикна се Фарр. — Изтеглете мечовете си! Нанесете първия удар!

— Не трябва ли да нападнем една от двойките? — запита Кърр със задъхан глас.

— Не! Точно това искат да направим! Нека те дойдат!

— Ела, Лийт! — викна Уайра. — Заедно ще отдадем на тези мъже заслуженото за злите им дела!

Ококореният от паника Лийт го послуша. Извади меча си, жалък на вид в сравнение с извитите остриета на брудуонците. Оставаха само сто ярда! Можеше да види лицата им. Бяха усмихнати.

В този миг нещо се стрелна покрай Лийт и го повали на земята. Уайра изкрещя, сетне изруга. Лийт се изправи навреме да види Уайзънт с покатерилата се на гърба му Стела, който се втурваше към идващите в гърба им брудуонци.

— Тичайте! Тичайте! — изкрещя Фарр. — След нея!

Воините пред тях спряха изумени, сетне се обърнаха и побягнаха от набиращия скорост звяр. Стела пришпорваше огромното животно. Когато то се приближи до враговете, тя се приведе надясно до стената, вкопчена в козината му.

Един от брудуонците се обърна и нанесе удар с меча си. Лийт не можа да види дали замахът му е бил успешен. Уайзънт прегази боеца, отхвърляйки го настрана. За миг брудуонецът се олюля на ръба, сетне с вик падна в реката. Почти мигновено Водовъртежът го погълна. Обезумял, той се опита да се измъкне, ала водата го привлече и Лийт го видя да изчезва в пастта на въртопа.

Уайзънт се втурна към другия воин. Брудуонецът бе попаднал в собствения си капан: нямаше къде да бяга, освен право напред. Огромният звяр се спусна отгоре му. Стела подтикваше животното. То ускори, но не бе достатъчно бързо. С последни сили брудуонецът изскочи от покрития път и се покатери на каменистия склон встрани. Миг по-късно Уайзънт, с все още вкопчилата се здраво Стела, профуча покрай него.

След няколко секунди се появи остатъкът от Компанията, търчейки с всички сили. Лийт се извърна и погледна нагоре. Брудуонецът се бе изкатерил високо на склона, опрял се на голяма скала.

— Внимавайте! — изкрещя Лийт. Компанията спря на място, когато първият камък се стовари на пътя.

— Не спирайте! — провикна се Фарр. — Зад нас все още има опасност!

Бе прав, останалите двама приближаваха, тичайки яростно, отърсили се от шока да видят как един от другарите им потъва в реката. Хал и хауфутът, последните от Компанията, се втурнаха покрай входа на прохода, отбягвайки падащи камънаци.

Пред тях Стела бе съумяла да спре устрема на огромния тур. Тя се обърна, готова да повтори стратегията. След миг Фарр и Уайра я подминаха, следвани от останалите. Лийт наблюдаваше изумен брат си. Хал използваше хромия си крак като патерица, пренасяйки тежестта си напред при всяко опиране на сакатия десен крак. Така той бе само малко по-бавен от хауфута.

Брудуонците спряха, осъзнавайки грозящата ги опасност. Сетне се обърнаха и се оттеглиха по тунела, следвани от другаря си, който бе слязъл при тях. След малко повече от минута се бяха изгубили от погледа.

— След тях! — изрева Фарр.

— Не! — отвърна съчувствено Перду. — Уайзънт е наранен.

На лявата си страна животното имаше голяма зееща рана, простираща се от рамото му. Кръвта буйно течеше. Перду грабна дрехи от раницата си и притича до малък разлив край пътя. Накисна ги и се опита с тях да спре кървенето. Уайзънт не изглеждаше да чувства болка. Пламъкът на битката сияеше в очите му, устата му се пенеше въодушевено.

Уайра се обърна към Стела:

— Това можеше да си ти — каза, посочвайки към животното.

— Но не бях — отвърна младата жена с пламенен блясък в очите.

— Уайзънт и аз им дадохме добър урок.

Кърр поклати глава.

— Удивително! — каза той. — Не можах да повярвам, когато те видях на гърба на онзи полудял звяр. Не бих искал да съм на пътя ти. — Той се изсмя. — Какво те накара да направиш това?

— Не зная — искрено отвърна Стела. — Просто импулс.

Лийт се вгледа в очите й. Съдържаха същия смях, който бе съзрял и в Пиесата на Средозимника. Не бе могъл да ги разгадае тогава, не можеше и сега. Вероятно е храброст, помисли си. Със сигурност аз не бих се опитал да сторя подобно нещо.

Хал извади остра игла и як конец от раницата си. Докато другите стояха на пост да не би брудуонците да се върнат, той заши раната. Отне доста време.

— Ще може ли да продължи пътуването? — Стела запита Перду.

— Ще е нужно нещо много повече от разрез с меч, за да бъде спрян Уайзънт — отвърна той. — Това бе глупаво — добави, но на лицето му имаше усмивка. — Не бих повярвал, че някой различен от фенни би могъл така да язди тур. Но той те харесва, нали?

Стела постави ръка пред лицето на Уайзънт. Огромното животно я близна.

— Да, така е. Аз също го харесвам.

Компанията отново пое напред, този път много по-предпазливо.

— Не можем да си позволим да бъдем изненадани отново — заяви Фарр. — Сега извадихме късмет.

— Късмет? — каза брат му. — Не! Спаси ни решителността на една красива жена.

Той се обърна към Стела и й се усмихна. Тя наклони глава и отвърна на усмивката му. Лийт се извърна.

Прекосиха тунела без повече произшествия. Пред тях се простираше прав отсек от пътя, който бе празен. След няколко изпънати мили, пътят постепенно завиваше наляво, отдалечавайки се от реката. Стените отново се раздалечаваха и реката се успокои; бяха преминали Долното ждрело, а от брудуонците нямаше и следа.

 

 

Къде са майка и татко? Какво им е сторено? След като Лийт се бе изправил лице в лице с врага, съдбата на родителите му бе прераснала от мисловни картини в ужасяваща реалност. Подобно на останалите, момчето от Лулеа се бе докоснало до нещо зло и това го бе променило, белязвайки го по подобие на мръсотията от кората на дърветата край селското езерце. Чрез самата близост до брудуонците бе станал някак нечист.

Шест седмици бяха бродили по Западния път и най-накрая бяха видели преследваните от тях воини — макар и за кратко. Бяха изчезнали отново, тъй бързо, както и се бяха появили, за разочарование на Фарр. Никой друг не продума, макар несъмнено всички да искаха да се изправят срещу брудуонците. Лийт се опита да изглежда разочарован, опита се да скрие облекчението, заляло всяка негова частица. Облекчение, но и разочарование, защото вече не съществуваше съмнение в страхливостта му. Страхът от смъртта бе надделял над желанието да види родителите си.

Опита се да усети съжаление, но чувстваше главно лекотата на някой, чиято смъртна присъда е била отложена.

Глава 12
Ролейстоунският мост

Притискани от жестоките планини, движени от желанието да видят близките си, ала задържани от страха пред безмилостните си противници, Компанията бавно се отправи на североизток в предпазливо преследване. Рано всяка сутрин Уайра или Фарр проучваха пътя напред, дирейки изоставения лагерен огън на враговете, сетне се връщаха и осторожно повеждаха останалите. Така минаха три дни и Челюстните планини почти бяха прекосени. Най-лошото от зимата бе вече зад гърба им — поне така смятаха.

На четвъртия ден след Водовъртежа вятърът задуха от север. Зародил се сред снеговитата пустош на Воллервай, вихърът засипа обрамчените с планини брегове на Клюфа с леден дъжд. За известно време продължиха упорито сред лапавицата, сетне един по един пътниците признаха поражението си. Изсъхналият крак на Хал се схвана, принуждавайки го да изостава. Ставите на Кърр пламтяха: костите му скърцаха докато вървеше, сякаш са били изсушени. Стела не си чувстваше ръцете и краката, но стискаше зъби и се опитваше да продължи. Едва когато се спъна и падна на земята, останалите осъзнаха положението й. След като подириха заслон от суграшицата в обърнат на юг хълм, откриха, че пръстите й са се вкочанили и че я застрашава измръзване. Тя хленчеше от болка, докато хауфутът се опитваше да възстанови кръвообращението с масаж, а Сторрсенови бързо накладоха огън.

— Не можем да продължим с момичето в подобно състояние — Фарр объркано поклати глава. С всеки миг брудуонците и пленниците им се отдалечаваха все повече. Да стигнат толкова далеч, само за да бъдат надвити от времето! И по-лошо — мъжът от Мьолкбридж подозираше, че някои от спътниците не горят от особено желание да се изправят срещу омразните брудуонци.

— Аз така или иначе не бих могъл да продължа — отвърна хауфутът. Студът се бе просмукал в костите му и дълбока умора го бе притиснала, потискайки духа му. — Трябва ми почивка. Един ден да отпочинем тук и може би ще се движим по-бързо.

Всеки от Компанията изрази притеснението си от забавянето, но вътрешно се радваше. Страхът от пътя и каквото можеше да ги очаква на края му бавно се натрупваше във всеки от тях, докато пътуваха през фирейнските възвишения. Мускули се напрягаха и сърца забиваха силно при наближаването на всеки завой, при хребета на всеки хълм, в очакваното зърване на преследваните. Мисълта за намаляване на напрежението, пък било то и за ден, изглеждаше като гостоприемно наръчкан огън в края на изморителен ден.

— Надали и брудуонците ще стигнат далече в тази мрачина — оптимистично каза Уайра. Никой не му повярва. В сърцата си видяха как нападателите пришпорват Манум, Индретт и Парлевааг от фенните през неспирния дъжд. Страданията им сигурно бяха ужасни.

Един по един пътниците се преоблякоха и се примъкнаха по-близо до огъня. За известно време разговорите се въртяха около дребни теми, за наближаващата пролет из низините, но постепенно се насочиха към сегашната ситуация.

— Още колко надалеч ще трябва да отидем? — запита Стела, без да насочва към конкретен човек питането си. Хауфутът продължаваше да разтрива краката й, което бе облекчило по-голямата част от болката.

— Не зная — рече той. — Достатъчно далеч, за да забравят за нас. Достатъчно далеч да ги сварим неподготвени.

— Но и достатъчно близо, за да ни е останала сила, с която да ги нападнем — додаде Фарр.

Уайра се изсмя.

— На теб винаги ще са ти останали сили за това! — той подкачи брат си.

— Нали затова сме тук — отвърна Фарр, почувствал се неловко от братовото подмятане.

— Някога ще се приближим ли достатъчно? — попита Лийт.

Хауфутът се замисли за миг.

— Настигнахме ги веднъж, ще ги настигнем пак. Но Фарр е прав, не можем да чакаме вечно. Може да е време да поемем някои рискове, но… — той замлъкна, потъвайки в мислите си.

— Можем ли да ги настигнем, преди да сме прекосили Челюстните планини? — поинтересува се отново Лийт.

— Ние почти ги преминахме — каза Кърр. — Някъде наблизо е Ролейстоунският мост, където ще пресечем Клюфа; оттам Западният път следва южния бряг, докато не прекосим Порталите…

— Но кога сме се изкачили по планините?

— Не ме ли слушаше, когато обяснявах снощи? Няма изкачване. Реката прорязва път през тях. Трябва само да я следваме.

— Как би могла да си проправи път през тези планини? — жестът на Лийт обхвана стръмните върхове, обвити в мъгла и отрупани със сняг върхове. Нищо не изглеждаше по-невероятно.

— Откъде да знам? — хауфутът се бе поизнервил от постоянното разпитване; трябваше му време да помисли, да прецени възможностите.

— Фенните имат история за планините и реките — каза Перду.

— Ами разкажи им я — сопна се селският водител. — Отивам да се поразходя.

Той се изправи и завесите на дъжда се затвориха след него.

Перду вдигна вежди, погледна към Кърр и сви рамене.

— Давай — окуражи го възрастният фермер. — Огънят пламти и хората са готови за истории.

— Не е точно история, особено по разказвания от мен начин. Трябва ни някой добър бард от фенните, някой като Парлевааг… — той замлъкна, сетне се окопити. — Е, нямаме бард сред нас, тъй че започвам.

Повей на вятъра шибна рилото на хълма и разбърка пламъците за миг. Разхвърчаха се искри; Компанията се отдръпна; сетне вятърът утихна и изморените пътници отново се довлякоха до топлината.

 

 

— Преди много време, още преди предците на хората да крачат по света, земята била равна и безлична, обградена на север от леда и на юг от моретата. Две горди реки съединявали леда и водата без нищо да смущава течението им. Реките владеели земята и често си говорели за въздигнатите си позиции и полагащите им се привилегии. Суетността им била очевидна и от всички обитатели на земите те били най-мразени.

Един ден двете реки високо си говорели през земите, принуждавайки всички да слушат думите им. Търпението на останалите земни обитатели преляло и те се събрали да обсъдят положението.

— Време е да предприемем нещо — казало едно от големите езера. — Без реките, казват ни, ние сме щели да останем без вода, която да се влива и оттича в нас. Щели сме да пресъхнем и умрем. Туй може и да е истина, ала ми омръзна да слушам за него.

Малко поточе заговорило:

— Реките постоянно изтъкват дължината и дълбочината си, красотата на водите си, мистерията на своите дълбини. Жалките поточета са тъй нищожни, смеят се те. Сякаш размерът е всичко!

Ред други поточета избълбукали в съгласие.

Дълбок, вълнист глас долетял от юг:

— Тези реки не ме оставят на мира! — оплакало се морето. — Без нас ти ще си празно и всички ще ти видят кокаляците, думат. Подиграват се на вълните ми и леят присмех върху приливите. Нещо трябва да бъде сторено! — избумтял гласът. По-младите и впечатлителни сред събранието избухнали в аплодисменти.

— И какво ще правим? — питали се едни други.

— Можем да помолим леда да задържи стопената си вода — казал един. — Без нея какво ще представляват реките?

— Ледът няма да дойде на сбирката — дошъл тъжният отговор. — Кърти здраво.

— Не можем ли някак да ги запречим? — с надежда запитал някой.

— Как? — поинтересували се всички.

— Със сняг и лед? Ако някои от нас отидат при Куали и го помолят, той може да се съгласи!

Това било най-доброто, което могли да измислят, тъй че избрали делегация да отнесе молбата им до великия снежен бог Куали.

— О, велики Куали — рекло едно дълбоко езеро, водител на делегацията, — нуждаем се от помощта ти да сложим край на перченето на онези реки. Ще ни помогнеш ли?

— Защо да го правя? — рекъл богът, развеселен от сбирщината.

— Защото реките се хвалят, че са най-великите обитатели на земята — отвърнало езерото.

— По-велики от великия бог Куали? — запитал Куали и облак внезапно затъмнил челото му.

— О, много по-велики — излъгало езерото.

Тогава вбесеният снежен бог завилнял из земята, разпръсквайки всички обитатели пред себе си. Първо се опитал да стопи леда, но това било прекалено бавно за нетърпеливото божество и само послужило да увеличи реките. Тогава се опитал да ги вледени, но осъзнал, че има власт над тях само за част от годината. Накрая отвратен се отказал и напуснал земята, отправяйки се на дълго пътешествие.

Туй направило реките още по-самодоволни. Преди били дразнещи; сега станали направо непоносими. Членовете на посетилата Куали делегация били държани отговорни и се намерили остракирани. Земята станала неприятно за живеене място.

Един ден великият бог Куали се завърнал с плода от пътешествието си. В ръката му била скрита малка торбичка със семена, а в очите му проблясвало насмешливо пламъче. Тази нощ той обходил земята от север на юг, засаждайки семена на равни разстояния. Тихият му смях посипал като есенен сняг широката равнина между леда и морето.

Утрото показало работата на великия бог Куали. Планини били изникнали на мястото на семената. Стръмносклонни и високи, планините прогонили езерата и разкъсали потоците. И по-важно, не позволявали на двете реки да се вливат в морето.

Мьолк, северната река, спяла през нощта и планините я сварили неподготвена. Преди да реагира, била разделена на две и загубила връзката си с леда. От този ден, Мьолк била много по-малка река, течаща от планините до морето и хвалбите й вече нивга не били чути.

Клюфа, южната река, лежала будна в коритото си в очакване на някакъв номер от страна на снежния бог. Когато планините започнали да никнат, тя събрала ближните езера и потоци и с голяма мощ потекла край огромните върхове. Колкото и бързо да растели планините, реката ги разсичала. Когато те израснали напълно, Клюфа била по-голяма и по-шумна от когато и да било. Непогълнатите от нея обитатели на земята били поразени, а Куали бил извън кожата си от гняв.

Докато Клюфа празнувала край морето и се хвалела на всеки, Куали взел торбичката и се промъкнал на север с намерението да засади още планини. Но когато надникнал в кесията, вътре имало само прах и семенца. Отвратено захвърлил торбичката на земята и се оттеглил в свърталището си победен.

На следното утро, прахът бил пуснал корени в северната част на земята, близо до леда. Вместо планини, от него поникнали редица ниски хълмове, които запречвали разтопената от леда вода, оттичаща се към морето. Клюфа започнала да тънее и се втурнала на север, ала било късно. Била лишена от притоците си. От този момент смехът й престанал, а звукът на водите й станал звук на оплакване.

Великият бог Куали не можел да повярва на късмета си. С един удар повалил двама от най-могъщите си врагове, ледът бил отрязан на север и по-дребните обитатели на земята били разпръснати или изплашени. Тъй че той събрал сили и покрил земята със сняг. И от този ден Куали владеел земята със студена ръка, подчинил я на волята си.

 

 

Когато хауфутът се завърна от усамотението си, откри спътниците си изпозаспали край огъня. Лежаха по двойки: Лийт и Хал, Фарр и Уайра, Стела и Кърр, Перду и турът Уайзънт. Сънят бе изгладил лицата им и за малко приятелите му изглеждаха както преди два месеца, преди всичко това да бе започнало, недокоснати от злото. Един дълъг миг едрият водач обмисляше да разбуди всички и да ги поведе към дома. Пленниците вероятно бяха обречени; реално погледнато какво можеха да сторят? Кой можеше да ги обвини, ако се откажеха?

Хауфутът въздъхна. Ами Фалта? Фалта сама да се погрижи за себе си, помисли си изцеденият мъж. Посегна да потупа Кърр по рамото, сетне се поколеба и отдръпна ръка. Бе твърде късно. Злото вече ги беше докоснало; нямаше да могат да се върнат навреме. Трябваше да продължат, да се опитат да спасят приятелите си и вероятно да загинат при опита. Всичко, което делеше тези невинни лица от ужасна гибел, бе един стар фермер и дебел предводител, двамата вкупом притежаващи мъдрост горе-долу колкото един читав човек, а сила — дори още по-малко.

За момент погледът му се спря на обруленото лице на приятеля фермер. Кърр, благодарен съм за идването ти. Ала може би не разполагаше с избор. И ти ли бягаш като мен? Бягаш от спомена за добра жена, както аз от селото, което ми се подиграва, а се възползва от помощта ми. Хубава двойка сме.

Но ти си по-силен от мен. Това пътуване изтощи тялото и душата ми; скоро ще рухна на колене край пътя и ти ще поведеш Компанията. Той се изсмя на себе си. Та ти вече си я повел. Както и трябва да бъде: ти си един от Часовоите и си обучен да мислиш ясно. Спи добре, приятелю.

 

 

Дъждът не спря да се сипе цял следобед, валейки силно, докато пътниците спяха; вечерта понамаля и дордето Хал тихо приготвяше вечеря, премина в лек снежец. Вятърът утихна и за известно време Горното ждрело бе тихо, като тъжното шумене на Клюфа предоставяше единственото озвучаване.

На следващото утро Лийт се събуди ободрен и бе посрещнат от дори още по-добро време. Облаците се разчистваха и денят обещаваше да бъде ясен и студен. Останалите още спяха, докато той раздухваше въглените, сетне се отправи към брега на реката да се умие.

Тъмносините води на Клюфа бяха много, много студени. Иззад някакви храсталаци Лийт се съблече и изми, ледената вода разсънила го напълно. Докато се обличаше, чу Уайра и Фарр да се задават по брега нагоре по течението.

— Ами ти го изпи — тъкмо казваше единият.

— Сигурен ли си, че нямаш? Вино? Бира? — гласът звучеше отчаян.

— Естествено. Наблюдавах те, малки ми братко. Вчера следобед ти прерови нещата ни, докато ни мислеше за заспали. Какво диреше? Да не си се надявал да откриеш скрит алкохол в нечия раница? Че има и други потайни пияници сред нас?

Лийт не можа да се сдържи. Тихо се промъкна, докато измежду храстите не видя братята Сторрсен, спорещи край реката.

— Хайде де — каза Фарр, ръкомахайки към по-малкия си брат. — Избий си го от главата. Има ли нещо по-важно от това да отмъстим за татко?

Уайра срита ъгловат камък.

— Ти си безсърдечен. На мили сред нищото сме; може да минат седмици, преди отново да мога да пийна нещо.

— Отлично! Какво ще кажат другите, когато узнаят? Какво ще си помисли онова лулеанско момиче?

— Няма да открият. Внимавам!

— А ако им кажа?

— Няма да го сториш.

— Ако не можеш да се контролираш, ще съм принуден да кажа на дебелака. И какво ще си помислят брегаджиите тогава за сладкодумния ми браток?

Уайра се отпусна на земята. Дори от разстояние Лийт можа да види отчаянието в очите му, да усети молбата в гласа му.

— Моля те! Не трябва да узнават за това! Вече няма да го споменавам!

Фарр стоеше над брат си със скръстени ръце и доволна усмивка.

На Лийт това му дойде в повече. Сякаш Фарр се издигаше над него самия, злорадствайки над слабостта му, както бяха правили останалите деца, когато Лийт бе малък. Той се отдръпна, препъна се в някакъв корен и се отправи назад, вдигайки прекалено много шум. Изтича обратно в лагера, без да спира да види дали е бил чут.

Няколко мига по-късно Сторрсенови се появиха. Той се опита да овладее тежкото си дишане, докато се преструваше на заспал. Братята се поогледаха, сетне се отказаха от търсенето и се заеха да приготвят закуска.

 

 

Ободрена, Компанията пое на път из Горното ждрело. Макар не толкова стръмно като Долното и без заплахи като Водовъртежа и Покрития път, тесният горен прелом на Клюфа също имаше своите забележителности. Реката скачаше от бързей на бързей, бяла пяна лупаше острозъбите плитчини, където недостъпни острови бяха обгърнати от бързи сини ръце. Над тях хълмовете прерастваха в планини, протегнали се към откритото небе. Великият бог Куали бе покрил белия си килим върху земята, но Клюфа все още течеше жизнерадостно. Очевидно снежният бог не бе покорил всичко, независимо от твърденията на бардовете на фенните.

Ала по-късно през деня пътниците стигнаха до задънена улица. На границата на Фирейнс, където планините отстъпваха пред пустеещите земи на Воллервай, Западният път прекосяваше Клюфа по каменна арка, наречена Ролейстоунски мост, сетне продължаваше на юг в дълбините на Уитвества. Лийт можеше да види пътя от другата страна на реката, следващ другия бряг в далечината.

Ала нямаше как да бъде достигнат. Каменната арка на Ролейстоун бе повалена.

Фарр пролази докъдето можа по разрушения мост.

— Направено е скоро — заяви той. — Няма следи от изхабяване, всъщност камъкът е бил прерязан тук и тук.

Той посочи, но останалите бяха твърде далеч, за да видят.

— Жалко — каза тъжно Кърр. — Мостът бе истинска красота и стоеше тук повече от хиляда години.

— Най-жалкото е, че ние сме тук, а те са отвъд — изръмжа Фарр. — Вижте!

На другия бряг на реката три заплашителни фигури изникнаха от сенките. Трима брудуонски воини. Подигравките им долетяха през шума на водите. Докато ги наблюдаваха ужасено, един от тях извлече още три фигури, парцаливи и завързани заедно. Хал прехапа устна; Лийт проплака. Отслабнали, раздърпани, Манум и Индретт стояха само на един мост от другия бряг, заедно с феннито Парлевааг.

— Стойте спокойно — каза Кърр, поставяйки ръка на рамото на Лийт. — С това искат да измъчват и нас, и заловените.

Зъл кикот отекна из стените на каньона. Най-сетне, уморени от забавленията си, брудуонците поведоха пленниците си по Западния път. Компанията можеше само да гледа. Лийт плачеше от безсилие, докато с всяка следваща стъпка сърцето му биваше раздирано. Дордето гледаше как животът му потъва в непостижимата далечина, той узна за съществуването на болка, по-жестока от острието на меч. Светът му се разтвори в мъгла от сълзи и за известно време не усещаше нищо, освен празнината, настанила се на мястото на сърцето му.

 

 

— Как са повалили моста? Та той беше изработен от камък!

— Нямам представа — изморено отвърна Кърр на въпроса на водителя. — Може би арката е отслабнала тъй или иначе.

Кроптър, какво стана с натруфените ти думи?

— Може би ако бяха останали, можехме да ги запитаме — хапливо рече Фарр. — Има ли значение? Всичко свърши; няма друг брод със седмици и в двете посоки. Отидоха си.

— Няма ли начин да прекосим реката? — запита хауфутът, оглеждайки другия бряг. — Може би бихме могли да направим сал…

— От какво? — Фарр се обърна към шишкавия мъж. — Огледай се, да виждаш дървета? Изобщо да си виждал дървета, откакто напуснахме долината на Траелл? А дори и да имахме трупи и да изработехме сал, нима мислиш щеше да издържи на това? — той посочи към мощното течение и поклати глава. — Толкова ли нямаше някой в Лулеа с достатъчно акъл, който да ни поведе? Или брудуонците сами ни подбраха водач? — той се изсмя горчиво в последвалата думите му смаяна тишина. — Кой ще отмъсти за баща ни сега? Великият бог Куали?

— Как смееш! — изрева Кърр. — Нямаш ли уважение? Най-добре остави брат си да говори. Учи се от по-добрите!

Фарр не отговори. Вместо това бавно се отдалечи, без да обръща внимание на съпровождащите го погледи.

— Остави го — тихо рече хауфутът. — Разстроен е като всички ни. Не обръщайте внимание на думите му.

— Нямаше да има разлика и да имахме двама като Уайра сред нас. Или дори само един като него. По-възрастният Сторрсен е пречка.

Потънал в тъгата си, Лийт не каза нищо. Знаеше за грешката в мненията им, но не разполагаше с енергията да ги поправи.

Десет минути по-късно Фарр се завърна. Усамотението не бе успяло да оправи настроението му.

— Омръзна ми — обяви решително. — Брат ми и аз продължаваме сами. Вие сте безполезни. Ела, Уайра.

— Къде? — отвърна брат му. — Реката не може да бъде прекосена. Можем да отидем само у дома. Нима ще изоставим приятелите си?

Фарр се хвърли до него и се надвеси над лицето му. Първоначално Уайра отвърна на погледа му, но после очите му се сведоха.

— И двамата знаем, че трябва да правиш, каквото казвам! — просъска Фарр в братовото лице. По-младият Сторрсен кимна глуповато.

— Какво става тук? — запита Кърр.

— Не ви касае! — тросна се Фарр.

Това дойде в повече на стария фермер.

— Касае ни! — викна той. — Намираме се сред нищото, уязвими за нападение; нуждаем се един от друг! Случващото се засяга всички ни!

Той закрачи към Сторрсенови.

Хауфутът се изправи, разперил ръце в успокояващ жест:

— Нека не воюваме помежду си…

Кърр отиде до Фарр и Уайра, сетне силом застана между тях.

— Внимавай какви ги вършиш, старче — предупреди го Фарр.

— Покажи малко уважение! — отвърна Кърр, издавайки брадичка. — Нямаш правото да си тръгваш, когато ти скимне!

— Внимавай, предупреждавам те! — Фарр отстъпи, ръцете му потрепваха.

— Кърр! — викна хауфутът.

— Кога ще ти дойде умът в главата? — не спираше фермерът, разлютен до краен предел. Потисканите седмици наред за доброто на Компанията емоции избухваха в атмосферата на разочарование на речния бряг. — Дръж си устата затворена и остави мисленето на другите!

Той протегна усмиряваща ръка към по-възрастния Сторрсен.

— Не ме докосвай! — кресна Фарр. Блъсна ръката на фермера настрана, отскочи назад и изтегли меча си. — Махни се!

Нещата излизаха извън контрол и останалите членове на Компанията започнаха да викат. Никой не чу напразните опити на хауфута да ги усмири. Фарр заплашително размахваше меча си към Кърр. Незабелязан в суматохата, Хал се прокрадна зад по-големия Сторрсен, сетне се хвърли напред с цялата позволявана му от деформациите ловкост и бързо нанесе удар върху китката на Фарр. Мечът издрънча на каменистата земя. Хал бързо го грабна и го хвърли настрани. Фарр се извъртя с вдигнати юмруци, готов да стовари удар върху нападателя си. Хал стоеше стъпил здраво. Докато Фарр се взираше в очите на сакатия младеж, гневът и объркването му се стопиха. Той отпусна пестници, пое дълбок дъх и бавно издиша.

За момент всичко бе тихо, сетне някой зад Компанията заръкопляска.

— Браво! Браво! — провикна се възторжен глас. — Великолепно! Браво!

 

 

Пътниците се извърнаха, сепнати. На хълма вдясно от пътя, на около петдесет ярда зад тях, стоеше дребен дебеланко с огромна гъста брада, който последователно ръкопляскаше, надаваше одобрителни викове и изпълваше въздуха с дълбок смях. Моментално мечове бяха изтеглени, Фарр унизено дирейки острието си.

Дебелият мъж вдигна ръце с обърнати към небето длани.

— Без мечове! Без мечове! — провикна се той, но дружелюбното му лице не показваше страх.

— Свалете мечовете — каза им Перду с изненадващо ведър глас.

— Този мъж е от фодрамите и не е заплаха за нас. Всъщност дори би могъл да ни помогне!

Феннито помаха на брадатия мъж, който слезе от хълма си и с подскоци дойде при тях.

Лийт се взираше в него с нескрито любопитство. На неопределена възраст, дългите му рошави коса и брада отчасти скриваха обрулено лице, обагрено с бръчки, очевидно предизвикани от смях. Бе нисък, удивително нисък и пълничък — стомахът му преливаше над широкия колан.

— Какво изпълнение! — провикна се мъжът, прегръщайки с ръка объркания Хал. — Обезоръжаване с един удар! Поздравявам те! — хвърли развеселен поглед връз пътниците. — А за какво се биеха, чудя се аз? Какво си струва да се хабят сили за него на място като това? — той се изсмя. — И в тази връзка, какво е довело брегаджии из суровите земи?

Никой не отговори. Видът му ги бе шашнал.

— Може би ще отгатна — продължи той с хитро пламъче в очи. — Днес видях друга група хора, не тъй меки, бързащи през непознатите земи. Искате ли да размените някоя и друга дума с тях? Може би не само думи, а? — той се взираше в лицата им. — Тъй си и рекох аз. Жалко тогаз, че Ролейстоун падна. Днес не ще говорите с тях.

Перду се поклони до пояс, сетне прегърна мъжа през рамо за негово голямо удовлетворение.

— Спътници — обяви феннито, — позволете ми да ви представя един от фодрамите, чието име е…

Той се вгледа очаквателно в закръгления човек, чиято усмивка се разшири още повече.

— Изглежда познаваш фодрамите — отвърна мъжът. — Ако е така, ще знаеш, че имената им не са за споделяне сред странници. Името си запазвам, ала гостоприемството си ще споделя. Желаете ли да се възползвате от гостоприемството на фодрамите?

Перду закима енергично.

— Всички ние се нуждаем от малко гостоприемство в момента — печално каза той. — Пътувахме дълго и се нуждаем от сили, за да достигнем края. Гостоприемството на фодрамите би било добре дошло.

— Великолепно! Прекрасни новини! Нови лица край огъня! Момчетата ми ще се гордеят с мен! — мъжът изтанцува кратка джига, сетне се обърна и постави ръце край устата си. — Момчета! — викна. — Гости за вечеря!

В отговор, три брадати лица изникнаха над хълма. След миг вече бяха сред Компанията, трима набити мъже, не по-високи от водача си, и ги поздравяваха като че са отдавна изгубени приятели. Особено Сторрсенови бяха слисани от проявата на дружелюбност, тъй контрастираща с хълмовете на Винкулен, където хората не бяха особено мили, а странниците често биваха игнорирани.

— Тъй правят фодрамите — каза с ъгълчето на устата си Перду. — Поздрави ги топло, всичко друго е обида.

Тъй че рамене биваха тупани и поклони разменяни, но никой не питаше за имена.

Добре, Кроптър, помисли си Кърр. Съжалявам за съмнението, оказа се прав. „Нечакани врази, приятели ще срещнете по пътя вам орисан“, каза ти. Е, срещнахме и двете днес. Само се надявам приятелите да ни помогнат да надвием враговете.

 

 

Тази нощ дузина седяха край огромен лагерен огън, споделяха осолено месо и си разказваха истории. Петима бяха от Лулеа: хауфутът, фермерът Кърр, Стела, сакатият Хал и брат му Лийт. Сред хълмовете на Винкулен бяха родени Сторрсенови, Уайра и Фарр, които седяха до лулеанчани. Перду от Мьолкбридж, приел фенните за свой народ, се смееше край братята Сторрсен; и от дървените къщурки сред Уитвества присъстваха четирима фодрами: всички се намираха далеч от дома. На заден фон останките от моста проблясваха на пламъците.

Лийт тихо лежеше по гръб недалеч от огъня, задоволяващ се да почива, оставил останалите да приказват. Над него се проточваха две ели, рядкост в долините на Челюстните планини. През клоните им Лийт можеше да види небето, осветено от бледия блясък на новата луна: парцаливи облаци биваха разнасяни от хладен ветрец, закрил северните звезди.

Зад него четиримата фодрами се веселяха. Изглежда не се интересуваха от личността на новодошлите или от причината, довела ги тъй далеч от дома, вместо това пееха и крещяха с голямо увлечение. Повечето от песните бяха непознати за фирейнците, но дори тук, по границите между Фирейнс и Плоня, можеха да бъдат дочути познати думи или откъси от мелодия и каньонът на Горното ждрело ехтеше от мелодии като повсеместната „Дама мила“:

На есенната жътва я видях,

в коси й слънце се умило;

не ще ме изостави, обеща:

обичах я свръх свойте сили.

 

О, как я обожавах,

когато във очи ми се обвила

тя свиреше със струни на сърце ми,

как любех свойта дама мила!

 

И кога прекрачи прага,

тя пристъпи и в живота:

нежно с мен любов направи,

схлузи бодро с мен хомота.

 

О, как я обожавах,

когато във очи ми се обвила

и с телата ни преплетени

как любех свойта дама мила!

 

И напусна ме за друг,

уж от мене по-обичан,

нож й дадох за съпруг

подом легнало момиче.

 

О, как я обожавах,

когато във очи ми се обвила

тя лежеше мирно, тихо;

как любех свойта дама мила!

Изпяха песента отново — тя бе любима сред целите северни земи, обхващаща животи на ръба на света, далеч от постигнатата от цивилизацията умереност. Когато запяха последната строфа, Стела се изправи с блясък в неразгадаемите й очи и ловко заобиколи огъня до мястото на Уайра. Безмълвно седна край него и взе ръката му.

Той се обърна към нея и тихо каза:

— Обещай, че няма да ме напуснеш.

— Никога! — отвърна тя и стисна ръката му по-здраво.

— Още по-добре — рече той. — Не ме бива с ножовете.

Незабелязващият какво се случва отвъд огъня Лийт потъна в сън, унесен във временна забрава от носещите се край него мелодии.

— Значи се опитвате да догоните онези брудуонски нападатели и да освободите заложниците им — ниският мъж изръмжа в обмисляне на току-що чутата история. — И не само туй, ами и искате да заловите един от тях и да го принудите да каже на фалтанските крале за предстоящата инвазия от изток.

Фодрамският водач се изсмя силно и лениво.

— Като сте почнали, защо не ги накарате да извадят Астора от морето!

Огънят бе утихнал заедно с пеенето; сега само пропукването на въглените и тихото бъбрене можеха да бъдат чути. Високо над тях бледите звезди проблясваха в студения въздух като ледени кристали, увиснали в нощта.

Кърр се усмихна.

— Какво ще ни посъветваш? Да се върнем у дома и седнали на чардака да очакваме края си?

Ниският мъж се приведе и чертите му бяха обогатени със сериозност.

— Брудуо е стара и не особено убедителна история, а Рушителят… той е просто приказка. А вие ми казвате, че съм видял мъж, който е бил в Андратан, заловен от брудуонците.

Той се изсмя отново; изглежда се смееше на всичко.

— Не, не съм убеден. Съветът ми действително би бил да се върнете вкъщи и да изоставите това безнадеждно преследване. Тъй че трябва да продължите, защото в този случай сърцата ви никога не бива да се вслушват в съвети, без значение колко мъдри. Но как, мислите си? Ролейстоун вече не е достъпен, а да се прекоси реката няма друг път. В такъв случай по-добре елате с нас.

— Къде отивате?

— Поели сме по Южния маршрут, първото прекосяване за сезона.

— Това как ще ни помогне? — Кърр искаше да попита какво представляваше въпросният маршрут и къде отвеждаше, но не искаше да показва невежеството си.

— По Маршрута ще се справим много по-добре от онези бандити по Западния път. Пролетното снеготопене ще ги забави, дори сега то приближава гората Уитвества от юг. Можем да ги изчакаме във Виндстроп Хаус.

Предложението на фодрамеца започваше да звучи смислено на възрастния фермер. Виндстроп Хаус бе най-добрата част в радиус от хиляда мили на изток от Челюстните планини. Между Ролейстоунския мост и Виндстроп Хаус шепа хора оцеляваха из дълбоките северни гори, търгувайки с кожи и режейки дърва за гражданите на Плоня и Трейка, страни далеч на юг от Уитвества. Тези люде бяха фодрамите, гората бе тяхното царство. Южният маршрут вероятно представляваше някакъв търговски път, известен само на познаващите гората фодрами.

— Единствено рискуваме те да напуснат Западния път преди Виндстроп Хаус — отвърна Кърр. — Иначе ще се радваме да приемем помощта ви.

— И ние ще се радваме на придружителите, не ще отрека! — изсмя се пълничкият мъж. — Пет месеца зима с тези три животни е повече от достатъчна. Но ще трябва да си платите! Няма да крия, че срещата ви бе щастлива случайност! Прегледахме зимните капани и открихме много повече кожи, отколкото можем да носим! Сред вас има силни рамене, рамене в състояние да пренесат някой и друг денк по Южния маршрут. Съгласни?

Кърр не се поколеба. Или това, или трябваше да се отправят към дома.

— Съгласни! — каза той с цялата възможна разпаленост, която можа да изцеди от себе си.

Това предизвика нов пристъп на смях у фодрамите.

— Утре сутринта ще кажем на главатаря ви! — каза водачът. — Изглежда храната и пивото го приспаха!

— По-скоро приказките! — вметна друг фодрамец. — Ние имаме поговорка: срещналите се на пътя приятели първо трябва да пият, пък после да задават въпроси. Възнамерявам да я приведа в действие! Елате — подкани Сторрсенови. — Някой ще се присъедини ли към мен?

И той измъкна манерка от раницата си.

— Ще се присъединя към опита ти — бързо каза Уайра, преди Фарр да е успял да протестира. Манерката закълколи край огъня, смехът стана още по-добродушен, а историите още по-безобразни, дордето нощта се изтърколи и горивото привърши. Някъде преди зазоряване и последните от гуляйджиите потънаха в сън; известно време след това край огъня остана единствено Уайра, грижейки се останките от манерката да не отидат зян.

 

 

На следното утро фодрамецът им разказа още за Южния маршрут. Това бе най-южният от трите търговски пътя: останалите два бяха Северният маршрут и Летният маршрут. Последният преди бил най-добър от трите, но в последните години времето се било влошило и в някои сезони бил непроходим. Южният маршрут първи ставал достъпен след зимата, топенето идващо някъде през март.

Четиримата фодрамци се бяха отправили по-рано да проверяват капаните с надеждата, че снеготопенето тази година ще подрани и ще могат да се възползват от езерата и реките на Уитвества, за да пренесат с канута кожите до Трейка. Рискуваха дълго и гладно чакане на топежа, но възнагражденията от занасянето на първите за сезона кожи на интересуващите се от мода трейканки бяха достатъчно големи, за да оправдаят изтърпяването на несгодите. Тъй че всяка година неколцина дръзки фодрами поемаха риска и се отправяха през дълбоката зима към Порталите на Клюфа, най-западната точка на Южния маршрут. Крачеха сред сняг и лед, изтърпяваха най-ужасните бури, оцелявайки с осолено месо и каквото успееха да уловят сред гората. И всяка година неколцина фодрами биваха погълнати от водата или гората, изчезвайки безследно.

Тази година зимата бе средна работа, каза фодрамският водач. Топенето не се очаквало поне още четири седмици, дори толкова далече на юг. Така че възнамеряваха да го дочакат в заслона на планините, сетне да поемат с брезовите си канута, щом водата е готова. Сега с появата на Компанията възникваше и друга възможност. Можеха да се възползват от Южния маршрут докато още е замръзнал, да изчакат в Средопът топенето и сетне с канута да се спуснат до Виндстроп Хаус. Кърр и брадатият фодрамец дискутираха дълго, сетне пристъпиха към Перду.

— Убеден ли си, че искаш да продължиш? — запита го възрастният фермер. — Вече се отдалечи повече от възнамеряваното и семейството ти е на много мили зад гърба ти.

— Не ми напомняй — отвърна мрачно Перду. — Бих дал всичко да се върна при огнището си. Ала вождът ме натовари със свещен дълг и аз не ще мога да се върна, преди да съм видял мъртвите лица на враговете ни, тъй че трябва да отида в Прогнилите земи.

— Прогнилите земи? Нима фенните наричат богатите ни земи тъй? — за пръв път гневни жилки пробягаха по лицето на веселия фодрамски водач.

— Така е; а как е известна Мирвидда сред благородните фодрами? — запита лукаво Перду, добре запознат с отговора.

— Има нещо вярно — отвърна брадатият, отново смеейки се. — Тъй е с людете, чиято собствена земя е на първо място в умовете им!

— Добре тогава — намеси се Кърр, желаещ да потеглят, — ето каква е работата. Трябва да дойдеш с нас в земите на фодрамите, обаче Уайзънт не може да дойде с теб. Турът е прекалено голям за много от пътищата, по които ще вървим и не съществува брезово кану, което да е достатъчно голямо за туловището му, дори и да успеехме да го придумаме да се качи в едно. Какво правим?

— Реторичен въпрос, несъмнено! — отвърна Перду, разтревожен, че в тъгата си по близките е забравил дара на вожда. — Със сигурност ти и достойният фодрамец имате предложение!

Достойният фодрамец започна да се смее, докато коремът му не се заклати.

— Прав си, а ей го и отговорът. Недалеч на север от Порталите живее отшелник, прехранващ се с лов на горски животни. Той е невероятен ловец и продава месо на всички минаващи фодрами. Мисълта ми е следната: нам е нужна храна, а той има нужда от товарно животно. Дали не бихме могли да направим изгодна и за двете страни размяна? Алтернативата е седмица лов сред гората, което ние не бихме предпочели, а и на вас ще се стори доста неудобно. Какво ще кажете?

Дълго време Перду стоя мълчаливо, обмисляйки проблема. Понякога повдигаше поглед към едрото тяло на рунтавия си приятел, спасителят при Покрития път. Нерешителността бе изписана на челото му.

Кърр заговори.

— Приятелю, ще се завърнеш ли у дома или ще дойдеш с нас? Направи избора си! — не му бе приятно да притиска осиновения фенни, но времето и страхът от забавяне го притискаха.

— Дай ми минутка — отвърна Перду.

— Както желаеш.

Феннито се отдалечи тихо с приведени рамене, търсейки тихо място за размисъл. Незабелязана, друга фигура го последва.

Кърр проследи Перду с поглед, сетне се обърна към фодрамския водач.

— Ако съм го преценил правилно, ще дойде с нас. Трябва да се приготвим за тръгване. Този отшелник много встрани от пътя ни ли живее?

— Не, само на около миля от началото на Южния маршрут. Ще събера хората си и ще се приготвим. Фодрами, фирейнци и фенни заедно по Южния маршрут. Това намирисва на история край огнището — с подходящите украшения, естествено!

И отново смехът, безгрижен и щастлив дори в лицето на рисковано пътешествие.

Малко по-късно старият фермер се обърна към фодрамеца.

— Трябва да зная — рече Кърр, — как фодрамци наричат Мирвидда?

Брадатият се изсмя засрамено.

— Раккра — отвърна той? — Земята на прокисналата воня. Макар думата да има малко по-нецензурно значение от моя превод.

 

 

Кърр яздеше заедно с фодрамския водач начело на групата. Хауфутът дори не претендираше да води групата. Едрият мъж не изглеждаше добре. Вървеше бавно най-отзад, често спирайки да поеме дъх и да разтрие крака. Макар да бе поотслабнал и в по-добра форма от началото на пътешествието, все още бе едричък и изпитваше затруднения. Но още по-тежко бе да понася усещането за провал, зародило се от невъзможността му да взема решения по време на криза. Беше се оказал прав — Кърр бе мъжът, който сега трябваше да ги поведе. Май щеше да е по-добре да се отправи към дома — или още по-добре, да седне някъде и да си почива, почива…

Ролейстоунският мост изчезна под тях, докато те извървяваха последните левги на Горното ждрело. Пред тях два ниски хълма маркираха Порталите, изходът от планините. Западният път се виеше около подножието на най-десния от тях, докато лошият друм, по който вървяха, ги водеше директно към левия. Отвъд хълмовете, тъмните форми на Уитвества се простираха из хоризонта.

Стела и Уайра вървяха заедно и въздухът около тях почти пращеше от потискана енергия. Нещо се е случило, помисли си Лийт, докато ги следваше. Изгубих я, изгубих я окончателно. Той се изсмя подигравателно над себе си. Просто още един, стопил се в суровата дневна светлина, сън.

Перду крачеше край Уайзънт. Главите и на двамата се свеждаха, сякаш споделяйки тъгата от раздялата. Стела остави Уайра и отиде до осиновения фенни.

— Ще бъде в добри ръце — окуражително рече тя.

— Зная, просто не зависи от мен. Познавам Уайзънт от години; изглежда тъжно такова благородно животно като него, родено и отгледано за широките равнини, да завърши дните си сред гората — той въздъхна. До него турът нададе тих, жален стон. — Хайде, Уайзънт, горе главата; чака те много за ядене и вършене.

Животното отново простена в отговор.

— И все пак — рече Перду, доволен да поговори с някого, — Хал бе прав. Той ми каза, че Уайзънт бил дарен на Компанията да ни помогне да заловим брудуонците и без него — и теб — вероятно сега щяхме да сме мъртви. Време е да оставим дара. Уайзънт стори всичко по силите си; нека сега служи на друг тъй вярно, както служи и на нас. — Стела кимна.

— Красиви думи, ала не ми носят утеха — заключи феннито. — Все още се чувствам така, сякаш губя най-добрия си приятел.

Напред Кърр бе спрял в очакване останалите да го догонят.

— Хайде! — провикна се той. — Все още имаме работа за вършене!

Зад тях хауфутът бавно се изправи на крака.

— Не мога повече — простена той, но никой не го чу. Бе принуден да продължи и макар да му се струваше, че е изчерпал сили, съумя да се запрепъва подир останалите.

Така групата премина Челюстните планини, прекоси Порталите в късния следобед и в края на деня наблюдаваше здрачът да обвива гората, скрила нейде в недрата си пътя им.

Глава 13
Отшелникът под хълма

Западната крайна точка на Южния маршрут представляваше само просека в горите. Имаше белези, че някога мястото е било обитавано — тук тухлен комин, там останки от основи — но по-голямата част от доказателствата бяха погълнати от твърдо решилата да си отвоюва отнетото гора. Тънък слой пресен сняг допълваше маскировката на бившето селище, като че природата не искаше никой да узнае за някогашното й покоряване.

— Добре дошли във форт Брумал! Преди оттук можеха да се купят оборудване и провизии — провлечено каза един от фодрамите. — Дори по времето на баща ми имаше магазин, дето се продаваше брашно, царевица, грах, пресен дивеч и сушено месо. Ни следа от това.

Лийт зачака да чуе причината защо поселището е било изоставено, ала мъжът бе приключил. Малко по-затворен от останалите, той имаше огромен белег от лявата страна на лицето си.

— Пернат от мечка — бе им казал той. — Бях твърде близо до малчоците й. Падаше ми се.

— Само преди поколение тази част бе цялата обсипана с капани — обясни фодрамският лидер. — Казват, че някога тук гъмжало от бобри, лакомци, миещи мечки и норки, достатъчно кожа за всички. Ала явно не е било достатъчно и Търговците се преместили на север и на изток. Големият град сега е Виндстроп Хаус. Ще видите! — той се изсмя. — Добре ще си прекараме там! Може би още там ще продадем балите и ще пируваме! Наистина в Станлоу плащат повече, ама пък в Станлоу няма за какво да го изхарчиш!

Останалите фодрами в хор потвърдиха думите му.

— Вече не прилича много на форт — отбеляза Фарр.

— Е, това е най-голямото селище преди Виндстроп Хаус, тъй че му се насладете! — изкикоти се пълничкият мъж. — Аз ще ида да видя дали отшелникът си е у дома. Надявам се да е в добро настроение; понякога е доста свидлив и не е свикнал да е сред хора. Ако до няколко часа не се върна, вероятно ме е изял.

— Изчезвай най-сетне! — добронамерено изръмжа един от спътниците му. Той бе по-слаб, но също нисък, с рошава брада и парцаливи дрехи. Дори и в зимния мраз кожената му жилетка бе отворена. Под нея носеше само тънка риза, вероятно опит за ненужно перчене или просто доказателство, че фодрамецът е роден в тази земя. Панталоните му бяха осеяни с кръпки, вероятно белег за някой грижещ се за него у дома. Бройката на разпорилите се кръпки и нови цепки говореше за нуждата от още грижи при завръщането му.

Дружелюбният фодрамски водач кимна на Перду, който въздъхна и побутна Уайзънт по хълбока. Заедно поеха по тясна пътека и след миг гората погълна двамата мъже и огромния звяр.

Докато лидерът отсъстваше, „момчетата му“, както ги наричаше, извлякоха от храстите две шейни, натоварени с денкове кожи. Най-високият от фодрамите, който стигаше едва до раменете на винкулчани, вдигна една от балите с лекота и я постави на останките от каменна стена.

— Време за упражнение! — рече той. — По-добре да свикнете с балите.

Той махна към членовете на Компанията, приканвайки ги да повдигнат денка.

Кърр се огледа. Никой не гореше от желание да опита силата си. Той се намръщи, сетне пристъпи напред и доближи огромния пакет.

Нямаше къде да хване обвитите в плат кожи. Разпери широко ръце, наведе се и прегърна балата. Повдигна я от стената, постоя така няколко секунди и я остави обратно.

— Нищо работа — рече, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Извинете — каза Стела, — но не виждам как ще носим всички тези бали по пътя.

Уайра се приведе към нея.

— За тази цел има шейни. Никой не би могъл да носи някой от денковете продължително. Трябва да тежат сто фунта!

— Само по деветдесет — весело рече белязаният фодрамец. — Наричаме ги проклятия. Ако носиш две, двойно проклятие; три — тройно и тъй нататък.

— Да носиш две? — със съмнение каза Уайра.

— Да — сериозно отвърна парцаливият. — Или повече. Разбира се, предимно използваме канута, но когато реките са маловодни или бързеите са прекалено опасни, пренасяме канутата и кожите до по-тихи води.

— Шегувате се! — промърмори Фарр, оглеждайки натрупаните шейни.

— Естествено, колкото по-малко обиколки ни се наложи да направим, толкова по-висока цена получаваме за кожите. Тъй че понякога се захващаме с бързеите в неподходящо време. Друг път вземаме прекалено много бали. Нашият водач държи рекорда за най-много денкове прекарани край Високи пренос — девет мили предимно по нанагорнище — именно и затова е наш лидер.

— Колко бали? — невярващо запита Кърр.

— Нека кажем, че този ден той бе петорно прокълнат.

Компанията ахна. Пет бали! Четиристотин и петдесет фунта! Що за хора бяха тези?

— Нека опитам — викна Фарр. — Брегаджиите не сме по-слаби от останалите!

Фодрамите се спогледаха развеселени, сетне кимнаха към мъжа от планините.

По-възрастният Сторрсен решително пристъпи към денка, сетне ловко се наведе, вдигна го над главата си и го постави на рамене. Триумфално се изправи и каза:

— Друга бала!

Фодрамите си размениха кимания и парцаливият взе нова бала, която донесе до Фарр. Младежът се наведе и фодрамецът постави денка върху първия. С видимо усилие Фарр се изправи, пренесъл тежестта върху гърба и раменете. Пристъпи напред да покаже, че може да се справя с тежестта.

Фодрамите избухнаха в аплодисменти и дрипавият въпросително погледна към храбрия брегаджия.

— Друга бала! — изкомандва Фарр и се приведе, за да удържи увеличеното тегло. Този път мощните крака с усилие издържаха, но с невероятно усилие на волята той се изправи с три струпани една върху друга бали.

Този път фодрамите изразиха одобрението си с викове, а по лицата им се изписа неподправено уважение. Лицето на Фарр пък бе почервеняло от усилие и той се отпусна на колене. Услужливи ръце поеха товара му.

— Наистина забележително! — рече белязаният. — Три бали на едно рамо!

— Три не са пет — отвърна Фарр. — Нито няколко треперливи крачки са девет мили по нанагорнище.

Гласът му не оставяше място за съмнение, той се възхищаваше от търговците на кожи.

Фодрамите отново се спогледаха, този път леко гузно.

— Всъщност трябва да признаем нещо — рече най-високият.

— Какво? — викна Фарр. — Лъгали сте ни?

— Не — изсмяха се те. — Само дето разполагаме с малко улеснение при носенето на балите, ето го.

Всеки от мъжете измъкна от колана си кожен ремък с дължина около един фут, широк три инча и с дупки във всеки край. Докато Компанията гледаше, фодрамите извадиха въжета от джобовете си и привързаха краищата на ремъците. Сетне извадиха по-малки ремъци и ги вързаха в свободните краища на въжетата, така че се образува нещо като люлка.

— Това е мекапал — обяви белязаният, посочвайки към ремъците си. — Ей така се използва.

Той постави широката лента край челото си, оставяйки въжетата да висят зад него. Парцаливият взе денк и го постави в дъното на люлката, опирайки го на кръста на белязания. Две други бали бяха поставени отгоре, намествайки се плътно до гърба му. Мощните вратни и раменни мускули с лекота поеха напрежението.

— С малко тренировки човек спира да ги усеща — фодрамите се изсмяха и погледнаха Фарр.

Лийт също с опасение се взираше в буйния планинджия, очаквайки неминуемото избухване. Ала такова не последва. Наместо това, бавна усмивка се разля по чертите на Фарр, отпускайки сключилото ги напрежение.

— Мекапал, казвате? — рече той ухилен. — Ще ми покажете ли как се прави?

— Разбира се — отвърна високият. — Всъщност ние ще ти изработим един в чест на вдигнатите без помощ три бали. Това си заслужава разказването!

Останалите също изразиха одобрението си и усмивката на Фарр се разшири още повече. Лийт никога не го бе виждал толкова доволен.

Завърналият се фодрамски лидер откри брегаджиите ентусиазирано да се упражняват в носенето на денкове. Всички, с изключение на Сторрсенови, се задоволиха с по две бали: тежеше, но теглото не изглеждаше непоносимо. Вървяха приведени под товара, като че щяха да се прекатурят на всяка крачка. Веднъж привикнали, тежестта всъщност им помагаше да ходят. Обикаляха из руините на форт Брумал — всички, с изключение на хауфута, който се оправда като потупа огромното си благоутробие и се оплака, че вече носел повече от другите. Тъй че той мълчаливо приседна на един камък, като очевидно лудориите на натоварените му съселяни не го впечатляваха.

— Отлично, отлично! — избоботи лидерът. — Ще направим фодрами от вас!

Фодрамите се изсмяха в хор при мисълта как брегаджиите търгуват с кожи и Компанията се присъедини към смеха им. Сетне се стовариха на заснежената земя, измъквайки се от товарите си и безпричинно заливайки се от смях. Доброто настроение на фодрамите изглежда бе заразно; никой от Компанията не знаеше защо се смее. Но мина известно време, преди лидерът на фодрамите да може да продължи.

— Отшелникът се съгласи на размяната — докладва той, — при едно условие. Иска да види групата ни, преди да ни даде провизии.

— Защо? — ядосано запита Фарр. — Уайзънт не му ли беше достатъчен?

— Не се притеснявай — бързо отвърна лидерът. — Така или иначе ще трябва да помогнем за провизиите, пък и той ни е на път. Освен това — додаде — не се знае, може да ни даде нещо полезно.

— Какво ли пък може да ни предложи един стар отшелник? — прошепна Лийт на брат си.

— Никой не е казвал, че е стар — отвърна лидерът.

 

 

Отшелникът живееше в пещера под обрасъл с дървета хълм. В отдавна забравени времена няколко нагли водни капки бяха прорязали огромния варовиков блок, оставяйки малка дупчица за своите посестрими. Лед и вода се трудили усилено, ден и нощ, зиме и лете, година след година в младостта на света, дълбаейки корените на варовиковия хълм. Сетне един ден отчаяни люде открили пещерата, изследвайки дълбините на проходите и височината на пещерите, без да подозират, че обширната мрежа била издълбана от водни капчици.

Много години пещерата била използвана за скривалище от обирджии, база за нападения по Западния път. Бандитите оставяли костите, пръснати край Порталите и пътниците открили други пътища от Фирейнс към останалата част на Фалта. Тогава людете от Уитвества започнали да залагат капани из местността и повели оспорвана борба с престъпниците. Най-накрая Уайтбирч от Уудсманкоут събрал армия, с която обсадил пещерата. Обирджиите, под командата на яростен главатар, чието име не се е запазило, удържали месеци, защото били много добре запасени и имали вода в изобилие. Финалният сблъсък с ръкопашен бой из пещерите се превърнал в определящата легенда на фодрамите, денят, в който горските кланове забравили враждите си и се обединили пред лицето на общия враг. Уайтбирч и главатарят на престъпниците се дуелирали с мечове върху плоска скала в главната пещера и след отчаяна битка престъпникът бил повален, ала Уайтбирч също бил смъртно наранен и починал на път за вкъщи.

Лидерът на фодрамите разказа всичко това на Лийт и останалите, докато се отправяха към варовиковия хълм. Той се издигаше пред тях, обгърнат в мрачни сенки, като че кипялата в недрата му злина преливаше.

Внезапно се появи и самият отшелник, облечен в синя роба, блещукайки край основата на тъмното възвишение. Лийт ахна. Откъде се бе появил?

Мъжът ги подкани да се приближат. Докато стопяваха разстоянието, видяха тясна цепнатина, черна линия в сивия склон. Оттук се бе появил отшелникът. Пътниците минаха през нея, като на едно място трябваше да приклекнат, защото таванът се снишаваше.

— Пазете си главите! — изръмжа домакинът им, докато ги повеждаше из дебрите на хълма.

Отшелникът изобщо не изглеждаше както Лийт си го бе представял. На не повече от четиридесет, високият, добре сложен мъж приличаше повече на придворен, отколкото на пустинник. Лицето му бе избръснато, имаше дълги руси кичури, напрегнати очи и високо чело, което той използваше да се мръщи на гостите си.

— Седнете — протегна пръст. Насядаха в широка, осветена от факли зала. От пукнатина в тавана лъч светлина се забождаше в каменната маса, отрупана с хляб и месо. По песъчливото дъно на пещерата имаше загладени от отминалото време камъни, които Компанията използва като столове. Малък огън проблясваше в ъгъла, запращайки струйка дим към процепа високо горе.

— Яжте колкото ви душа иска — рязко каза отшелникът. — Аз не мога да се присъединя към вас; правя експеримент, който не мога да си позволя да изоставя.

И без да дочака отговор, той изчезна в една от другите кухини. Достатъчно гладни да не обърнат внимание на странното поведение на домакина си, пътниците започнаха да опитват обилното ядене. Вино, пресен хляб и осолено месо. Отшелникът определено не се лишаваше.

Върна се тъкмо, когато приключваха и настоя да му се представят. Докато те произнасяха имената си, той кимаше и си ги повтаряше под нос, като че искаше да ги запомни. Най-накрая дойде до мястото, където Лийт седеше с брат си.

Хал се представи и прие формалното си приветствие в Бандитската пещера, като че е получил подарък. Лийт се усмихна в себе си. Хал водеше самотен живот, единствен мистик във фермерско поселище. Може би той и отшелникът щяха да станат добри приятели.

Сетне мъжът в синя роба обърна очи към Лийт и моментално в тях проблесна разпознаване. Безразличието го напусна като отърсено наметало и той обяви сериозно:

— Този очаквах — обърна се към Кърр. — Трябва да говоря с него.

Обърканите пътници се спогледаха, сетне обърнаха глави към Кърр, който сви рамене. Каква работа имаше отшелникът с Лийт? Как можеше да го чака? Със сигурност не е знаел за идването му? Може би беше шпионин?

Русият мъж се взря внимателно в лулеанския младеж.

— Бяха ми разкрити аспекти от бъдещето ти. Мога да ти кажа за тях, ако желаеш.

— Как така са ти били разкрити? — Лийт бе предпазлив.

— Надникнах в бъдещето — отшелникът звучеше уверен и изглежда не бе обезпокоен от безизразното изражение на момчето. — В земята ти няма ли пророци?

Лийт поклати глава.

— Е, искаш ли да чуеш?

Лийт сви рамене, несъзнателно повтаряйки жеста на Кърр. Защо не? Няма да навреди.

Внезапно Хал се изправи и се провря между двамата.

— Отговори ми следното — обърна се към домакина, а в гласа му Лийт долови гняв, — кой ти е дал разрешение да говориш с брат ми?

— Разрешение? — смаяно повтори отшелникът. — Защо да искам разрешение? Що за обичай е това?

— Не си ни казал от чие име ще изречеш тези думи. Със свои сили ли четеш бъдещето?

— Не, разбира се! — сопна се отшелникът. — Чувам думите на Най-възвишения и ги повтарям.

— Значи приписваш авторитета на Най-възвишения на пророчеството си?

— Да! Не говоря от свое име, а от Негово — отшелникът ставаше все по-раздразнителен. Добре познаваше Огнебитието. На какво основание това хлапе си позволяваше да разпитва така пророка?

— Хал, Хал — провикна са хауфутът, поставяйки ръка на рамото му. — Какво става? Защо се отнасяш така грубо с домакина ни?

— Тогава ще перифразирам питането си. Получи ли изричното разрешение на Най-възвишения да споделиш тези думи?

— Каква друга причина би имало да ги науча, ако не да ги споделя с онзи, за когото са предназначени?

— С други думи, предположил си. Искаш публично да изречеш слова, предназначени да останат в тайна, без да се допиташ до разрешение от стопанина им и без да ни кажеш чии са те, приписвайки на себе си славата. Как смяташ, че Най-възвишеният ще се отнесе към поведението ти?

— Поведението ми? — викна отшелникът. — Не моето поведение се гледа тук! Това е моят дом; кой си ти да ме поучаваш какво мога да казвам на гостите си? — от устата му изхвърча слюнка. — Винаги се намира някой, който иска да заглуши словата на пророка!

— Притеснявам се какъв ефект биха имали думите ти върху брат ми! — отвърна Хал.

— Най-възвишеният ще бъде доволен, че думите Му са били оповестени. Брат ти трябва да ги чуе!

Хауфутът отново се опита да прекрати спора, но със същия успех би се опитал да спре дъжда.

— Дори и да са верни, думите ти могат да развалят всичко, ако бъдат изречени в погрешното време — продължи Хал, като че бе учител, а отшелникът — негов ученик. — Сега слушай внимателно, защото аз имам няколко думи за теб. „На говорещия се радвай повече от думите.“ Разбираш ли ме?

Отшелникът се изправи и се надвеси над Хал, сякаш се канеше да го удари. Но преди да е пристъпил към действия, сакатият се завъртя към спътниците си и ги погледна в очите.

— Зная, че си мислите, че нагрубявам домакина ни — каза той. — Чудите се как мога да противореча на думите му, преди да са изречени. Ала ще бъде твърде късно да противореча след това! — той изкриви лице, като че едва сега осъзнаваше създаваното от себе си лошо впечатление, сетне влоши нещата като добави: — Но не бих очаквал да разберете неща от Огнебитието.

При тези му думи пещерата се огласи от рев. Кърр и хауфутът настояваха Хал да се извини, а други се опитваха да ги успокоят, докато отшелникът стоеше със скръстени ръце, облегнат на стената и леко се подсмихваше над смущението на кьопчото. В крайна сметка виковете на Кърр надвиха суматохата и пещерата утихна.

Възрастният фермер си пое дълбок дъх.

— Нямам думи — рече той. — Първо искам да поднеса на отшелника извиненията ни за това недостойно поведение. — Той кимна към домакина. — Смятах, че сме научили урока си от последния път, когато ни бе предложено гостоприемство. Измъкването ни от фенните не ни ли научи на нищо?

Той се обърна към Хал, готов да му чете конско, сетне рязко млъкна. Нещо невидимо проблесна между фермера и младежа и чертите на Кърр омекнаха.

— Предполагам… всички сме уморени — глупаво довърши той.

— Може би след една хубава почивка ще виждаме нещата другояче.

— Или може би трябва да понаучите нещо за Най-възвишения — каза отшелникът с отвратен глас. — Оттеглям гостоприемството си. Няма да ви карам да си тръгнете незабавно, защото съм длъжник на фодрамските си приятели, които ми намериха товарно животно, макар да не бих се поколебал да ви оставя на снега. Ала очаквам да сте напуснали дома ми преди да съм станал утре сутрин; и ви предупреждавам, че ставам рано!

След секунди Лийт остана сам в пещерата.

— Ами пророчеството ми? — тихо рече той, но никой не го чу.

 

 

По някое време отшелникът се завърна и откри младежа да седи край утихващия огън.

— Не ти ли се спи, младежо?

— Не искам да спя — отвърна Лийт. — Искам да узная какво щеше да ми кажеш.

— Разбира се, че искаш — отвърна отшелникът, а в гласа му се долавяше липсващо преди състрадание. — Ще бъде ли проблем за теб и брат ти, ако ти кажа?

— Не — бързо каза Лийт. — Хал си е такъв. Все той вижда нещата ясно и за всичко е прав.

Горчивината в гласа му не убягна от сърцето на отшелника.

— Добре тогава — каза мъжът в синя роба, като приклекна и постави ръка на рамото на Лийт. — Както казах, видях свързани с теб неща. Първото бе в сън, сполетял ме по време на късните нощни бдения преди около седмица. Видях те да стоиш гол на ръба на бездънна яма, пленник на зли люде. От двете ти страни имаше още заловени. Пленилите ги те блъскаха в пропастта.

— А с мен какво се случи? — нервно запита Лийт, неуверен дали да вярва на чутото.

— Не видях. Вероятно дали ще се случи зависи от това дали ще си спомниш съобщението, което имам за теб — отшелникът снижи глас. — Ето го и него: „Единственият изход е да сграбчиш огъня“.

Лийт зачака напрегнато, но очевидно отшелникът бе приключил.

— Много благодаря — любезно каза той. Не се сещаше какво друго да рече. Лицето му почервеня от погледа на отшелника. Понечи да се изправи.

— Имах и други видения — каза отшелникът, натискайки рамото му. — Искаш ли да чуеш?

Лийт кимна.

— Това е много по-просто. Слово, което дойде при мен преди два дни, докато бродех из гората. Докато размишлявах над сънищата и виденията, ясно видях лицето ти и глас заговори: „Когато пламъкът доближи, тъй речи на праведника: грабни го без колебание, че само тъй огънят ще стане твой слуга“.

— Това ли е всичко?

— Това ми бе казано да ти предам.

Лийт сви устни. В думите на онзи се долавяше арогантност, непоколебима увереност в истинността на изреченото от него. Сънуващ сънища, чуващ гласове — в прозаичен Фирейнс със сигурност щяха да му се подиграват по същия начин, както и на Хал. А звучеше толкова уверен в себе си!

— Не ми вярваш — твърдение, не питане.

Лийт сви рамене.

— Много добре, безверни младежо. Ето два признака да потвърдят думите ми. Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости. Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено. Второ, до два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си.

— Каква тайна? — прекъсна го объркан Лийт.

— Знаеш нещо за един от спътниците си, което би могло да ти даде предимство и не знаеш какво да правиш със знанието. Разбираш ли ме? Не се съгласявай, освен ако не знаеш за какво говоря.

Образите на спорещите Уайра и Фарр нахлуха в ума на Лийт. Помисли си за Стела, за впиянчения й брат, за това какво щеше да каже, ако узнаеше за Уайра.

— Да — замислено рече Лийт. — Зная какво имаш предвид.

— Хубаво! До два дни ще се убедиш в думите ми.

— Но откъде знаеш тези неща? — поинтересува се Лийт. — Чий глас чуваш?

— Казах вече; чувам гласа на Най-възвишения. Отделил съм се от плътта и лесно е за мен да обитавам Огнебитието. Двадесет години живея в тази пещера, отдаден да слушам гласа Му — очите му се замъглиха. — Може да бъде чут на много места: сред дърветата, шумящи с вятъра; в движенията на животните; в редуването на сезоните. Понякога, когато съм постил в молитва и не съм спал много дни, Той говори директно в ума ми. Такива бяха думите, които ми каза за теб.

Лийт кимна, удивен, че живеещ в пещера на хиляда мили от Лулеа може да има съобщение за него.

Ала какво означаваше това? Той накара отшелника да му разясни предсказанията, ала мъжът в синя роба отвърна, че не знаел. Лийт не бе сигурен дали това е истината — но защо такъв свят човек ще лъже? И по-важно, защо вечно говорещият за Най-възвишения Хал така остро се бе възпротивил на думите? Та нали пророчествата не се отнасяха за него! Не беше типично за Хал да говори така. Лийт бе сигурен, че и останалите смятаха така: брат му ги бе посрамил.

Сетне, сякаш прочел мислите му, отшелникът заразпитва Лийт за семейството му. От въпросите му личеше, че се отнася към Хал със силно подозрение, дори намеквайки, че сакатият е движен от завист.

— На какво да завижда? — каза Лийт. Само ако знаеше, помисли си. Цял живот аз съм този, който му завижда.

Странникът в сини одежди се изправи в целия си внушителен ръст.

— Съзирам въздигната съдба да те очаква — обяви той с блеснали очи. — Тъй предричам: ще владееш люде и дори кралства ще се покоряват на гласа ти. Делата ти ще вдъхновяват други сега и в бъдните векове — той снижи глас за миг и очите му загубиха напрегнатостта си. — Вероятно брат ти, който несъмнено притежава визия в бъдещето, вижда нещо от това и завижда на това, което той нивга не ще постигне.

— Убеден ли си в това? Въздигната съдба?

— Уверен съм — отвърна отшелникът, дишайки тежко. — Макар да ме изненадва не по-малко от теб.

 

 

Тази нощ Лийт не можа да заспи.

Бе оставил отшелника в главната зала и бе открил приятелите си да спят в няколко по-малки ниши близо до задната част на Бандитската пещера. Хал лежеше сам в една ниша, свит на гладката скала, завивките му спретнати както винаги. Леглото на Лийт бе приготвено на друга каменна скамейка няколко фута по-натам. С влизането си в малката пещера Лийт усети, че брат му не спи, но не каза нищо, докато си наместваше одеялата в по-малко неудобна позиция.

Отшелникът наистина го бе изненадал. Не бе знаел как да реагира, когато странникът му бе разкрил пророчеството си, нито знаеше какво да прави с узнатото. Думите отново и отново пробягваха през ума му. Въздигната съдба. Власт над хора и кралства. Вдъхновение за други. Въздигната! Ще видят те!

Размишленията му бяха прекъснати от раздвижване на камъка до него. Хал, който очевидно също не можеше да спи, се надигаше. Необичайно! Хал винаги е спял дълбоко! Докато брат му напускаше спалната пещера, Лийт се надигна и тихо го последва.

Кьопчото отиде право в стаята на отшелника, откривайки я безпогрешно, макар в непознатите пещери под хълма да цареше почти пълен мрак. Следвайки го от разстояние, Лийт непрекъснато се блъскаше в тъмното, като в един момент си обели коляното. Със сигурност Хал знае, че го следвам, зачуди се Лийт. Сигурно ме чува.

Внимателно надникна в малката пещера, където спеше отшелникът. Хал се бе изправил над заспалия мъж.

Дали да извикам? Какво ще му направи брат ми?

Тогава Хал заговори — бавно, тихо, ясно, решително.

— Ти наруши волята на Най-възвишения — долетя гласът му. — Разкритото тази вечер от теб пророчество бе дадено за теб, а не за Лийт; да насочва твоите стъпки, а не неговите. Бе ясен сигнал, че отшелникът от Бандитската пещера трябва да послужи на инструмента на Най-възвишения, а не самият той да се превърне в инструмент. Пророчеството не трябваше да му бъде предавано, преди времето да е настъпило. Заради непокорството ти, той го чу прекалено рано и то ще бъде прекалено голяма тежест за него. Ще изпитва съмнение и други ще страдат заради това — пое си дълбок, накъсан дъх, сякаш изпитваше болка. — Ти разруши плана и стори трудно, ако не невъзможно, за детето да изпълни призванието си.

Фигурата на леглото не отговори. Трябва още да спи, помисли Лийт.

— Ти трябваше да придружиш Лийт в пътуването му в сърцето на Фалта. Трябваше да бъдеш негов гид, негов ментор. От теб щеше да научи неща, които в гордостта си не би научил от мен. Въоръжен с предсказанията, що ти бяха дадени, ти щеше да служиш като негов пазител. Ала тази нощ ти разкри корените на собствената си гордост, които се простират надълбоко. Ти не си достоен да го обучаваш. Най-възвишеният ще намери друг учител. Пази се! Душата ти е в смъртна опасност.

Затуй Най-възвишеният ти възлага трудна задача, от която да се поучиш, след като не пожела да извлечеш мъдрост чрез смирение. Ще се грижиш за хауфута и ще го излекуваш, възстановявайки здравето и надеждата му. Знай това: хауфутът се отправи на това пътуване, сам нарамил огромна тежест. Той знаеше, че ако не действа бързо и благоразумно, Фалта би била загубена. Ала оттогава той е изоставил отговорността и водачеството и ги е отстъпил на онези, които изглеждат по-бързи, по-силни и по-умни от него. Сега чувства, че е излишен сред Компанията ни и е пречка да осъществим целта си.

Съсредоточено слушай, Еремос, защото имам въпрос за теб. Готов ли си на всичко в името на Най-възвишения?

Без да показва по никакъв начин, че е буден, отшелникът кимна.

— Всичко? Бързо отговаряш. Ала тъй да бъде.

Сакатият протегна дясната си ръка и взе тази на отшелника. Когато ръцете им се обгърнаха, син пламък бавно се разпростря по ръката на Хал и се вля в крайника на отшелника. За миг и двамата бяха обгърнати от бледата синя светлина, очертала двойка сенчести криле на гърба на сакатия. Сетне огънят затихна. Хал отдръпна ръката си, а отшелникът падна на земята, борейки се да си поеме дъх.

— Доведи го в Инструър щом оздравее — тихо каза Хал и се обърна да си върви.

Зашеметен от видяното, Лийт се отдалечи от вратата и опипом се отправи към стаята. Когато най-сетне я намери, Хал вече лежеше в леглото си и спеше дълбоко.

Лийт се взираше в миролюбивата фигура на брат си. Хал! Хал! — крещеше умът му. — Какво си ти?

 

 

— Нещо се е случило! Отшелникът не е добре! — Перду дотича от пещерата, почти поваляйки Хал в бързината си. — Елате бързо!

— Какво има? — попита Кърр.

— Отшелникът лежи на пода, едва диша и има силна треска — обясни Перду. — Може би умира.

Водената от фодрамеца Компания нахлу в пещерата на отшелника. Спазми разтрисаха тялото му, ръцете му бяха бледи и студени, потеше се обилно. Хал и Стела изтичаха да вземат кърпи и студена вода.

Час по-късно положението му се бе влошило. Сърцето му биеше прекалено бързо, хладът лазеше по тялото му, гърбът му се извиваше в конвулсии. Никой не се съмняваше, че отшелникът щеше да умре.

Хал вдигна очи от бледото, обрамчено с руси кичури лице и се извърна към останалите.

— Никога не съм виждал тази болест — обяви той. — Някой сред вас чувал ли е за нещо такова?

Лийт искаше да изкрещи: Хал! Това е твое дело! Ти го прокле с тази болест! Но не можеше да изрече предателски думи, макар брат му да се бе оказал зъл.

Никой не отговори, че ужасът и безсилието пред лицето на смъртта ги бяха обхванали. Най-накрая Перду се изправи и отиде при отшелника, сетне подкани хауфута да го последва.

Двамата се надвесиха над мъжа.

— Помниш ли чумата на злите мухи по времето, когато Клима управляваше в Раммр?

— Не съм бил роден по това време — тихо отвърна хауфутът.

— Аз също — призна Перду. — Но поне трябва да си чувал? Фирейнс бил обгърнат от облак зли мухи, който се виел в небето като дим от горски пожар — сетне облакът се спуснал над градове и села, хапейки наред. Един подир друг хората заболявали и умирали. Баща ми разказваше, че хората в Мьолкбридж получавали силна треска няколко часа след ухапване, точно като отшелника. Опитвах се да се сетя на какво ми напомня това. Какво мислиш?

Хауфутът въздъхна.

— Защо питаш мен? Със сигурност Кърр си спомня?

— Чувал съм, разбира се — семпло отвърна фермерът, — но не живеех във Фирейнс по онова време. В името на Най-възвишения, ако знаеш нещо за тази чума, сподели!

Перду се обърна към фодрамеца.

— Не каза ли, че зимата била мека?

— По-мека от обичайното — бе отговорът. Вече никой не се усмихваше, дори фодрамите.

— А какъв цвят дрехи носи отшелникът? Винаги ли носи синьо?

— Че откъде да знам? — рече фодрамският лидер. — Не съм ровил в гардероба му.

— Някога да си го виждал в нещо друго?

Фодрамецът се замисли.

— Не.

— Така си и мислех. Според историите, тези мухи били привличани най-силно от синьото.

Останалите тихо чакаха, докато Перду бе потънал в мисли.

— Обърнете го по гръб — заповяда феннито.

— Но това може да го убие! — протестира Лийт.

— Ще умре, ако не сторим нищо! Трябва да видя дали има някакви следи от ухапвания. Ухапванията от зли мухи са много специфични: ако се инфектират, голям цирей се образува около раната.

Лийт ахна при вида на гнойните рани. Как бе получил такива ухапвания отшелникът?

— Възпалени ухапвания от зли мухи — обяви Перду. — Не бива да губим време! Единственото познато ми лекарство е да наложим раните с кора от лиственица.

— Лиственица? — възкликна парцаливият. — Има горичка на около половин час път по Южния маршрут. Но вероятно са заринати от сняг!

— Ще трябва да идеш и да провериш — каза водачът му.

— И моля те, побързай — подкани го хауфутът. — Може да не му остава много време!

 

 

Парцаливият се върна преди да е изтекъл час. Ясно личеше, че е тичал по целия път. Лийт можеше само да си представи усилията на фодрамеца, докато е бягал през снега. Краката му трепереха от изтощение, докато изпразваше съдържанието на раницата си пред хауфута.

Едрият водач се зае да направи лапа. Повика Хал и заедно смачкаха кората. Моментално остър аромат изпълни пещерата, принудил Лийт да се закашля и изкарал сълзи по очите на всички. Кората бе поставена в тънка кърпа оформена като торба, която сетне бе завързана.

— Добре ще е да я привържем към него — промърмори хауфутът.

— Няма нужда — прошепна Хал в отговор. — Погледни.

Спазмите бяха спрели. Лош знак, помисли си Лийт. Отшелникът угасваше. Хауфутът постави лапата върху раните, сетне Хал напои кърпа във вода и добави няколко капки от флакон, който носеше в раницата си. Прокара я по устните на отшелника. След миг бузите му порозовяха и дишането му се успокои.

Хауфутът се наведе над проснатото тяло.

— Дишането му се успокои. Какво му даде?

— Просто отвара от няколко билки.

— Ще живее ли? — попита Стела.

— Вероятно — отвърна едрият мъж. — Ще знаем след няколко дни.

— С които не разполагаме — гласът на Фарр прогърмя в пещерата. — Трябва да тръгваме!

— Така е — съгласи се Кърр. Единомислието между фермера и по-възрастния Сторрсен бе изключително рядко събитие, но отмина незабелязано.

— Но кой ще се грижи за отшелника? — настоя Стела. — Какъв е смисълът да спасяваме живота му, ако ще го оставим да умре?

— Някой трябва да остане с него — заяви хауфутът. — Или това, или всички трябва да останем.

— Какво ни влиза в работата отшелникът? Нашата работа е да се бием, не да дундуркаме! — Фарр бе бездушен.

— Прав си — изрази съгласието си Кърр. — Това не ни засяга. Върху нас лежи отговорността за Манум и Индретт, за освобождение и отмъщение. Не можем да си позволим да го чакаме да оздравее, особено ако наистина му е дошло времето.

— Но той ще умре, ако го оставим! — Стела не вярваше на ушите си.

Фарр сви рамене.

— А ако ни нямаше нас, досега вече да е умрял. Може би така щеше да е по-добре.

Уайра стоеше до Стела, като че й предлагаше подкрепа:

— Не си ли малко себичен? Отмъщението ти толкова ли не може да почака няколко дни?

Фарр стисна юмруци.

— Точно ти ли ще ми говориш за себичност? Как смееш! — по-възрастният Сторрсен побесня, реакцията му объркала останалите.

— Аз бих оставил един от хората си при него — заяви лидерът, — тъй като той дълги години е бил верен приятел на фодрамите. Ала никой от тях не познава билките. По-скоро ще го убием неволно, отколкото да го излекуваме.

Нова дилема, помисли си Лийт. Може би ако всичко бе сведено до просто преследване и сражение с брудуонците, щяха и да имат някакъв шанс. Ала комбинацията от лошо време, бандити, очаквани и неочаквани врагове, липсата на късмет и сега този отшелник — всичко това съзаклятничеше срещу им. Забавяне подир забавяне, дилема подир дилема ги бяха довели край ложето на болен отшелник под хълм на много мили от пътя им, докато брудуонците и техните пленници с всяка секунда се отдалечаваха все повече.

Най-подир Кърр въздъхна и заговори.

— Взех решение — рече той. — Тръгваме незабавно, ще поверим отшелника на грижите на Най-възвишения. Трябва да продължим по пътя си. Не бих заменил живота на Манум и Индретт, без да споменавам Парлевааг, за този отшелник. Той е поверил живота си на усамотението сред гората, така че нека тя, хълмът и пещерата се погрижат за него.

Един-двама кимнаха при думите му. Фарр сви рамене. Лийт се намръщи. Стела проплака:

— Не!

Сетне се възцари мълчание, нарушавано от накъсаното дишане на отшелника.

— Оставам с него — тихо рече хауфутът.

— Какво? — избухна Кърр.

— Кърр, ти взе решение да тръгвате. С това пое водачеството на Компанията. Не, приятелю — заглуши протестите, — имаш пълното право. Аз не съм никакъв водач, откакто напуснахме Северните покрайнини на Фирейнс.

От спорове нямало смисъл, продължи хауфутът, вече бил взел решение. През цялото време знаел, че присъствието му само пречело. Той не бил техен истински предводител, каза им: вместо това непрекъснато изоставал. От него не би имало полза в битка. Чудел се как да ги изостави, без да създава проблеми с напускането си, а сега този отшелник се нуждаел от грижи — и никой друг (с изключение на Хал) не можел да го стори. Не, решението му било окончателно. Щял да остане с отшелника, докато онзи се възстановял.

Спорът продължи през по-голямата част от утрото, но хауфутът остана непреклонен. Фарр го подкрепяше (нищо чудно, помисли си Лийт), а също и фодрамите. Отшелникът разполагаше с храна за три месеца напред — три седмици, усмихнато прецени хауфутът — но очевидно не можеше да се храни сам. Лапата му трябваше да бъде подменяна периодично. Щеше да се нуждае от вода. Някой трябваше да поддържа огъня. Дивите животни трябваше да бъдат държани настрана. Уайзънт трябваше да бъде хранен и поен. Някой трябваше да остане и хауфутът бе очевидно най-добрият кандидат.

— Продължавайте да изреждате незаменимите ми качества — каза едрият мъж, — и в крайна сметка току сте ме убедили да дойда с вас! Сега ми се махайте от главата и се приготвяйте за тръгване! Трябва да се погрижа за болния.

 

 

Стела прегърна едрия мъж, докато стояха край скрития вход на пещерата. Сълзите й потекоха по врата му.

— Пази се — дрезгаво каза хауфутът.

Стела кимна, не доверявайки се на гласа си.

— Знаеш ли, при мисълта да те оставя сама сред онези груби мъже, започвам да се съмнявам в решението си.

— Не всичките са такива — прошепна тя и се изчерви.

Хауфутът се намръщи.

— Вече наистина ме разтревожи — рече той. — Бъди внимателна! С мъжете нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Момичето се изсмя весело, прекалено весело.

— Не се притеснявай! Всичко е по-добро от участта, която ме чака при завръщането ми неомъжена.

Хауфутът пое дълбоко дъх, готвейки се да отвърне разпалено, но Стела му избяга.

— Не се притеснявай за мен — викна тя и отиде до Уайра. Ръката й се плъзна в неговата. Способна съм сама да се грижа за себе си, красноречиво казваше жестът й.

Хал бе наред да се сбогува със селския водител.

— Ще се грижиш добре за него — рече окуражително той. — А когато оздравее, ще ни последваш в Инструър. Ще се срещнем отново.

Кърр кимна за сбогом и разтърси огромната ръка на хауфута.

— Не исках да… — започна той.

— Няма нужда — отвърна водителят. — Зная. Искаше да поведеш Компанията не по-малко от мен.

— Пази се! И не забравяй да дойдеш в Инструър, когато отшелникът оздравее! Ще имаме нужда от теб за съвета.

— Ще съм там — рече хауфутът. — Сега вървете, инак брудуонците ще стигнат преди вас до Виндстроп Хаус.

Най-сетне Компанията остави отшелника, верния Уайзънт и хауфута. Огромните туловища на тура и водителя се бяха стопили до петънца в подножието на малкия хълм, когато пътниците помахаха за последно, сетне пътеката подскочи върху малко възвишение, хълмът се скри от очите им и дърветата със снежни клони отново ги погълнаха.

Неотложността на пътешествието им започна да ги притиска и случилото се в пещерата на отшелника отшумя, докато пътешествениците отново подхващаха преследването. Сега Кърр яздеше начело. Ала хауфутът не бе забравен: често някой хвърляше поглед назад, сякаш очаквайки да го види застанал на обичайното си място в края на процесията. Ала него го нямаше и в отсъствието му се чувстваха някак незавършени.

Глава 14
Нощ на леда

Следобедното слънце безсилно се взираше в Компанията, докато тя си проправяше път из замръзналия рид. Протегна бледожълти пръсти към балите с кожи, подскачащи на гърбовете на пътниците, ала не можа да ги докосне. През това време на годината, дордето облаци закриваха земята, светилото рядко зърваше снега и дърветата. И още по-рядко съзираше хора сред северната зима, сезонът на великия бог Куали, задушил в ледена хватка земята и небесата. Ала нищо, помисли си то, припомняйки си за наличието на места, където слънцето бе неоспорим господар. Може би един ден тези човеци щяха да си покажат носа в безплодните земи далеч на юг. Тогава щеше да им покаже някои нещица.

Компанията дърпаше две натоварени шейни, върху всяка от които имаше по осем вързопа с кожи и куп провизии. Всеки от четиримата фодрами се бе нагърбил с по две бали. Останалите от групата се редуваха да теглят шейните: двама дърпаха въжетата, докато един буташе отзад. Така ги направляваха по оснежения друм.

— Лете не може — изсумтя парцаливият. — След топенето пътят е осеян с коренаци и камъни.

— Не съм го минавал заснежен — обади се най-високият. Той бе най-мълчалив от фодрамите, ала бе техен готвач и най-добър певец: и в двата случая ценен член.

— Тук е лесно — съгласи се лидерът им. — Но това е, защото още не сме стигнали реката.

Обърна се към останалите:

— Този път не отвежда до Виндстроп Хаус. Не разполагаме с времето да проправяме подобни пътища през горите. А дори и да имахме, нямаше да можем да ги поддържаме. Гората щеше да ги запълни отново.

— Тогава кой е направил тази пътека? — запита Стела.

— Не кой, а какво — рече лидерът. — Това е пътека на мечки, направена от слизащите да пият животни. Използват я постоянно и дърветата не ще посмеят да я затулят.

— Какво е мечка? — любопитството на Лийт се оказа по-силно от страха да го помислят за невеж.

— Какво е мечка? — повтори лидерът, който не вярваше на ушите си. Лийт веднага съжали, но вече бе късно. — Какво е мечка? Нямате ли мечки във Фирейнс?

Лийт глуповато поклати глава. Пълничкият мъж погледна към Фарр.

— Вярно ли е?

Фарр кимна:

— От това, което съм чувал, не изглежда да пропускаме особено — рече той. — Едри, космати животни, ходещи на два или четири крака, достатъчно зли да разкъсат човек, щом го зърнат. По-добре сме си без тях.

Фодрамите изглеждаха шокирани от тези думи, но лидерът им се изсмя.

— Може би някой път ще имаш възможност да си промениш мнението! В гората няма нищо по-величествено от мечката. Тя и гората са създадени една за друга. Напомни ми да ти разкажа вечерта. Но сега по-добре да спрем с дрънканиците и да продължаваме. Не остава много до реката!

И продължиха да лъкатушат по оголения хълм под ярките, ала студени лъчи на зимното слънце, дордето се изкачиха на върха, където спряха за малко да отдъхнат. От височината видяха във всички посоки да се простират побелели гори. Далеч назад лежаха Челюстните планини, сиви и мъглисти. Хоризонтът бе изцяло съставен от наметнали снежни палта дървета.

Зад мен е всичко познато, помисли си Лийт, докато се опитваше да си представи изминатите от тях мили. Ала някъде на юг е всичко обичано от мен, пришпорвано до изнемога с брудуонски меч. Изправи се на пръсти, но не можа да види някакъв белег от Западния път. Почувства се глупаво и хвърли кос поглед към Стела, чиито очи бяха залепени за Уайра. Е, може би брудуонците не разполагат с всичко, което обичам. Но обичам ли я наистина? Загледа я как крачи до винкулчанина. Няма значение. Тя обича него.

Кога се е случило? Върна мислите си назад. Някъде в планините, някъде след времето, когато го чух да спори с брат си за пиенето… Мислено докосна знанието, което можеше да използва като оръжие срещу Уайра. По всяко време бих могъл да кажа на Стела и това ще бъде краят. По-големият й брат трябва да е някъде на неговата възраст. Потръпна, когато се сети за лулеанския селски идиот, дрипав и немит, вонящ на алкохола, който винаги успяваше да изнамери отнякъде. Всички го отбягваха — освен Хал, помисли си Лийт леко гузно. Хал се грижеше за него, когато нещата наистина се влошаваха.

Да каже ли на Стела? Част от него отговаряше утвърдително, искаше да я види разплакана, да я види как крещи на Уайра, да я утеши… ала знаеше, че няма да й каже. Знаеше, че не би било правилно. Тя и сама ще узнае скоро.

Ами Хал? Лийт все още не можеше да възприеме видяното: милият, мъдър и благ брат някак бе отровил беззащитен човек. Лийт неуспешно се опитваше да подреди картината, която винаги се разпадаше в срещуположния край. Нищо ли не бе както изглежда?

Вдигна поглед. Унесен в мисли, бе изостанал. Спря за миг да намести денка на гърба си. Бе поискал две бали, ала фодрамите му бяха дали само една. Сетне бързо се стрелна напред, защото останалите тъкмо изчезваха иззад един завой. Спъна се в пробил снега корен и падна на самия ръб на пътеката. Безпомощен заради тежестта на гърба си се хлъзна по десния склон. На дъното го очакваше заледено езеро, ала ледът не бе достатъчно дебел да издържи тежестта на Лийт и денка с кожи. Хряс! Ледът се разтроши и ледената вода го обгърна.

 

 

Компанията продължаваше по пътя си, в неведение за случилото се. Тогава привикналият редовно да поглежда към спътниците си Кърр забеляза липсата на Лийт.

— Чакайте! — викна той. — Къде е онуй глупаво момче?

Компанията спря и глави нервно бидоха обърнати назад по пътеката.

— С нас беше при последното спиране — рече Стела.

— Ела! — каза фодрамският лидер и грабна Уайра за ръката. Заедно изтичаха обратно, следвайки дирите си. Няколко секунди по-късно се озоваха до мястото на падането и в миг водачът разбра какво се е случило: коренът, разпръснатият сняг и следите от търкулване по склона. Заслиза надолу, следван от младия Сторрсен. В подножието денк плуваше сред леден вир.

— Лийт! — викна Уайра. Момчето лежеше на снега. Уайра се опита да го повдигне: беше целият подгизнал и водата започваше да замръзва.

Лийт се опита да заговори. Болката притъпяваше сетивата му, а тялото му се вкочаняваше. Бе съумял да изпълзи от езерото, но усилието бе изчерпало силите му.

— Свали му дрехите! — викна лидерът. — Бързо!

Докато Уайра несръчно изпълняваше, фодрамецът се закатери по склона да извика останалите.

— Запалете огън! Дайте топли дрехи и одеяло!

Междувременно, другите бяха пристигнали. Белязаният измъкна балата от езерото. Непромокаема, къпането не й се бе отразило. Ловки ръце подсушиха голия младеж и го преоблякоха, докато останалите наклаждаха огън.

— Не спирайте да разтривате крайниците му — рече лидерът. — Ще го боли, когато осезанието се завърне.

— Днес няма да продължаваме напред — рече Кърр и фодрамският лидер кимна.

— Тъкмо навреме забелязахте липсата му — каза парцаливият. — Нямаше да издържи още дълго. Интересното е, че понякога във водата изкарват повече време, отколкото извън нея. Забавя ги, ако знаете какво имам предвид. Веднъж открихме стария Зяпльо в езеро. Нямаше го повече от час. Замръзнал беше! Ама ние го сгряхме и той живна. Е, с малко повече хленчове и оплаквания в сравнение с този младеж! — той се изсмя при спомена.

Сред приготовленията за вечерята Лийт постепенно дойде на себе си. В ума му изникнаха думи: „Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости“, бе казал отшелникът. „Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено.“ Първият знак. Имаше и друг, но какъв беше той? Изтерзаният мозък отказа да си спомни. Нямаше значение. Лийт вече вярваше.

 

 

Час след ставането си на следващото утро, Компанията се изправи пред Клюфа, един от многото водни потоци, прорязали Уитвества. Най-високият се взря в замръзналата вода.

— Имаме късмет. Снощният вятър явно е смел снега от реката. Така по леда се пътува по-лесно.

Внимателно насочиха шейните към леда. Мразовитата повърхност се ширеше надалеч пред тях, блеснала с чистота в сутрешното слънце; гладка платформа, обгърната със залесени хълмове.

— То не е и точно река — добави лидерът. — Според фодрамите, Уитвества е тъй красива земя, че самите реки се спират да погледат красота след красота, създавайки по този начин низ от езера, свързани с бързеи.

Тъй се и оказа. Езеро след езеро прекосяваха, дълги и тесни, захранвани от бързеи, които сега представляваха грапав лед върху камъни. Само най-големите от тях издаваха някакъв шум, бълбукайки тихо с водите си под ледената покривка.

Пътуването им сега представляваше поредица от бързи прекосявания на заледени езера, редувани от бързеи и вледенени водопади; и докато брегаджиите крачеха из заледените земи, усетиха в себе си трансформация. Възприятията им се изостриха: както някой заключеник в тъмнина се научава да чува и души наново, така и фирейнците свикнаха да различават монотонността на гората и да чуват, помиришат и усетят красотата на Уитвества. В края на деня всички бяха запленени, Фарр най-много от всички.

— Това е лиственица, а онова там банксов бор… не… два… три бора. А там на хълма расте бял смърч — Фарр учудено поклати глава. — У дома няма такова разнообразие!

— Предстои ти да видиш още много дървета — заяви лидерът, доволен от ученика си. — Ела тук наесен да видиш белите брези и трепетликите с позлатени листа. Остани до пролетта, за да усетиш дъха на торфа, да видиш как разцъфват невенът и иргата, да чуеш как гмуркачите се обаждат над езерата, дроздовете и зидарките из дърветата. А ако имаш късмет и гората е благосклонна, дори може да се срещнеш с бобъра или мечката.

— Тази гора е някак ведра, спокойна, чиста и извън времето. Нашите гори изобщо не приличат на нея. Те са мрачни и угнетяващи.

— Може би не си ги погледнал през очите на обичта — отвърна лидерът.

— Принадлежа тук — уверено рече винкулчанинът. — Искам да живея сред тях.

Уайра се доближи до него.

— Не забравяй отмъщението си, братко — подигравателно прошепна той.

 

 

— Как си, момче? — фермерът се изравни с Лийт, и двамата понесли без затруднения по една бала благодарение на хитроумното приспособление от ремъци. Това бе същият груб глас, но вече не излизаше от устата на приведен под тежестта на годините, поразен от мъка фермер. Вместо да го изцеди, дългото пътуване бе вдъхнало сила на стареца. Още преди седмици бе захвърлил посоха си, някъде между Долината и виддата. Лийт вече не се страхуваше от него.

— Добре, благодаря — учтиво отвърна той.

— Отлично! Вчера по едно време си мислех, че сме те изпуснали. Какво те беше прихванало да се къпеш по това време на годината?

Лийт отвори уста да отговори, сетне си припомни за какво си бе мислел тогава. Стела и Уайра, Уайра и проблемите му с пиенето. В паметта му изникнаха думите на отшелника: „До два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си“.

— Вие вървяхте толкова бързо, че се изморих и изпотих. Забравих да сваля балата, преди да се гмурна.

Лийт реши да остави пророчеството самичко да се изпълни. Защо да издава тайната си, само защото му е било казано, че може да го стори?

— Тъй ли? — Кърр се изсмя. Нещо ставаше с това момче, нещо необичайно, нещо стойностно чакаше да излезе. Ала имаше някаква преграда, която го държеше в себе си и същевременно не допускаше останалите. Само да можех отново да съм млад, въздъхна Кърр, и да обучавам Часовоите както преди. Можех да направя нещо от този младок.

— Я кажи — запита фермерът, — забелязвал ли си нещо необичайно около Сторрсенови?

О, не, помисли си Лийт.

— Необичайно? Например?

— Не съм сигурен. Ала нещо става, няма никакво съмнение.

— Може би Фарр ревнува заради Стела — предположи Лийт.

— Може би. Със сигурност Фарр се притеснява за брат си. Ако научиш нещо, кажи.

— Разбира се.

Едва след като Кърр го остави, Лийт се замисли по-задълбочено над думите на отшелника. Глупецо, та той не каза, че ще разкриеш тайната някому, а че ще имаш възможността да го сториш. Поклати глава.

— Добре — рече на глас, — печелиш.

Пътят им бавно се виеше почти право на изток, следвайки лабиринт от езера, потоци и бързеи. Без водачите си, Компанията никога не би се ориентирала през хълмовете, долините, стръмните склонове и задънени пътища на огромната Уитвества. Дори и с гидовете и възползвайки се от хубавото време, напредваха бавно.

— Но все пак по-бързо от брудуонците — окуражи ги Кърр. — Толкова далеч на юг топежът ще е започнал.

 

 

Пролетта наистина мацаше южните части на Уитвества с ярки багри. Снегът се превръщаше в киша, дордето слънцето си възвръщаше владенията и прокуждаше Куали на север. Ледът се топеше в езерата, капеше по водопадите, падаше на късове от дърветата и смущаващо пропукваше под краката им. Дърветата се отърсваха от снега на едри парцали, които падаха по долните клони и причиниха счупването на мнозина от тях. Пътеките се покриваха с кал, докато светът се размразяваше. Хората от горите, добре запознати с особеностите на този период, стояха по колибите си и чакаха топежът да приключи.

Ала брудуонците не можеха да чакат. Бяха се движили добре по Западния път, възползвайки се от обилната храна, която Уитвества им предлагаше. Краят на това настъпи рязко с идването на топенето. Неопитните им очи, привикнали повече с пустинята, не можаха да разчетат опасните признаци из гората: изтъняването на леда край реките, топенето и новото замръзване на снежната покривка, топлите ветрове и преди всичко завръщането на шума из притихналите дървета.

Манум забеляза промяната. Дори и в ужасното им състояние, бе окуражен от настъпването на пролетта, сякаш с нея идваше и нова надежда. Сред пеенето на птиците и ромоленето на потоците не се чувстваше толкова сам. Често през изтощителните дни бе прошепвал няколко окуражителни слова на Индретт, разменени в подходящите мигове на приближаване през деня или когато се осмелеше през дългите, мрачни нощи. Тя неизменно щеше да кимне и да се усмихне слабо; вече наближаваше края на силите си. Плътта й се бе стопила, изтощена от мъките на пътя и налаганите им лишения. От гледката на Манум му се плачеше. Как само искаше брудуонците да не ги държаха разделени. Как само искаше да знае нещо, каквото и да е, което да им разкрие за прословутата „Десница“. Би сторил всичко, за да спре бавното гаснене на обичната си Индретт. Подозираше брудуонците да осъзнават това и нарочно да не й дават храна, за да го принудят да говори. Ала той мълчеше, не знаейки какво искат да им каже.

Гората около тях вече не бе тиха. Човеците се прибираха по домовете, а животните излизаха навън. Манум видя лосове, елени и купища по-дребни създания. Всички се бореха с мочурливата обстановка.

Преди изминаваха по петнадесет-двадесет мили на ден; сега напредъкът им можеше да се измерва в ярдове. На два пъти Манум бе убеден, че от изминатото разстояние можеха да видят вчерашния си лагер. Калта бе отвратителна. Засмукваше глезените им и се катереше по краката. Отклоняването от пътя само влошаваше нещата, тъй като гората гъмжеше от тресавища, в които неподозиращите можеха да затънат до колене или до кръста. Бе отнело половин час да извадят брудуонския главатар, който един следобед ядно бе решил да опита късмета си извън наводнения път. Всичко това не се отразяваше особено добре на настроението му и той често удряше пленниците, ала ударите му вече не нараняваха Манум.

Вместо това си мислеше за видяното на моста в планините. С мечове и голи ръце, движени от нажежената ярост, обзела ги заради смъртта на един от спътниците си, те бяха повалили арката над Клюфа. Наблюдавайки как силата на гнева им руши хилядолетния мост, той не можеше да си представи по-ефикасни машини за убиване. И все пак — една от тях бе изчезнала, срещнала гибелта си нейде край Водовъртежа.

След разрушаването на моста бяха останали да изчакват в сенките. За свое удивление Манум бе съзрял фигури, които окото му разпозна безпогрешно, да се появяват на другия бряг. Със сигурност това беше глупавият хауфут! А ей там бе Кърр! Тогава нададе радостен вик. Хал и Лийт също бяха там — и двамата живи. В гръдта на Търговеца отново се породи надежда.

До него Индретт бе захлипала от радост. Бяха смятали момчетата си за мъртви, погълнати от огъня. Манум бе поставил пръст на устните си, по-добре да не позволяваха на брудуонците да разберат, че децата са още живи. Индретт кимна, ала в очите й бе пламтял огън.

Очакваше ги спасение. Само дано дойдеха преди Индретт да се предаде! Още колко можеше да издържи на подобно отношение? Поне сега пътуваха бавно. Може би щеше да се възстанови.

* * *

Бяха прехвърлили четвъртата седмица от напускането на отшелническата пещера и Компанията напредваше бавно, но постоянно. Пътят им се бе отправил на изток и сега стигаше най-северната си точка, но дори тук опитното око можеше да открие признаци за наближаващото топене. Трябваше да внимават с леда, който на места се бе изтънил. Фодрамите умело отбягваха опасните участъци, които за неопитните брегаджии по нищо не се различаваха от стабилните места, ала бяха смъртоносни. С напредването на топенето фодрамите вървяха с изострено внимание.

Парцаливко посочи към брега, където издайническа черна линия показваше изтъняващ лед. На места той се бе отчупил и се накланяше във въздуха.

— Остават ни не повече от няколко дни — рече той. — Май ще трябва да пътуваме през нощта.

Ала вечерта се оказа безлунна и от юг духаше топъл ветрец.

— Колко далече е Средопът? — запита Кърр, докато седяха край огъня. — Ще успеем ли да стигнем навреме?

Планът бе да достигнат до Средопът, малък крайезерен заслон, преполовяващ Южния маршрут, преди топежът да се разрази с пълна сила. Там щяха да изчакат най-лошото да отмине и след като реките се очистеха от снега, да се спуснат по течението с брезовите канута. Лидерът определи пътуването от Средопът до Виндстроп Хаус на около три седмици.

— Трябва да стигнем до Средопът утре или ще ни отнеме седмица. Топежът е надвиснал над хоризонта и може да се стовари всеки момент.

Кърр изръмжа в отговор.

На следващия ден се изкатериха по стръмен склон и достигнаха високо голо плато. Това бе вододелът между Клюфа и река Мосбанк, която местните наричаха Фенбек — приток на Сагон, която от своя страна напояваше по-голямата част от северна Трейка. Тук южният вятър не проникваше и снегът бе твърд. Цяла сутрин Компанията напредваше, бутайки шейните през леда и преспите, като двама или дори трима бутаха всяка, независимо от балите на гърба си.

Точно преди обед прекосиха платото и пред тях се изправиха северните части на Уитвества. Земята се спускаше към други заснежени дървета, където ледени езера проблясваха на слънцето. Ала на юг дърветата зеленееха и сняг липсваше. Топежът наближаваше.

Не се осмелиха да спрат да обядват, вместо това забързаха надолу по склона в опит да изпреварят слънцето. Околният свят се променяше: властта на сивата зима биваше заменена, зелени и жълти петна разхлабваха хватката на Куали. Папрат никнеше край нежносините камбанки и червеникавокафявия кучи дрян. На места върбите бяха обкичени със сребро. Неуморимият южен вятър, Снегоедът, събличаше дърветата от белите им наметала и захвърлените одежди се превръщаха във вода.

Цял следобед пътниците се бореха с топежа. Балите бяха вдигнати от шейните и разпределени по гърбовете на Компанията, тичаща през кишата и калта. Около тях пролетта пееше, ала пътниците се потяха и стенеха, докато си проправяха път през отърсили зимните си окови потоци. Водите празнуваха, шумно говорейки една на друга. Стигайки до все още неразтопен лед, те се събраха да отпочинат зад временния бент и Компанията загуби цял час в заобикалянето на езерото.

По времето на аления залез влязоха в дълга долина със стръмни склонове, дъното на която бе покрито от езеро. Тук ледът не се беше стопил, съумял да се спотаи от лъчите на слънцето. В другия край имаше малко петънце. Високият фодрамец посочи към него с многозначително лице. Заслонът Средопът.

— Ще рискуваме ли по леда? — лидерът запита останалите фодрами. Парцаливият коленичи на привидно стабилния лед; той се раздвижи осезаемо под тежестта му.

— Каква е алтернативата? — поинтересува се Кърр.

— Да се изкатерим извън долината и по ръба й да стигнем до заслона. Което ще ни отнеме поне три дни и ще трябва да оставим шейните тук.

— А за колко време ще прекосим езерото?

— Около час. И по-малко, ако бързаме. Ала не зная дали ледът ще издържи.

— Два дни могат да се окажат решаващи — тихо каза Кърр.

— За вас. Но не забравяй: семействата ни разчитат на парите, които ще спечелим от кожите. Трябва да ги занесем на пазара и един-два дни закъснение няма да са от значение.

— Шегуваш ли се? — изкрещя вбесен Фарр. — Какво са кожите в сравнение с животи?

Лидерът избухна в смях и яребица подплашено изхвърча зад тях.

— Нищо, разбира се. Просто ви напомнях за нашите интереси. Нима не бързахме достатъчно? Не показахме ли достатъчна загриженост за вашите приятели?

Белязаният се върна от проучването си на леда.

— Започнал е да замръзва отново, но е много крехък — усмихна се. — Досега пътуването беше мирно. Време е да го пооживим! Викам да тръгнем по леда.

— Добре тогава — енергично отвърна лидерът. — Води. И по-добре размърдай носа си.

 

 

Лийт се опита да не обръща внимание на скърцането и простенването на леда. На много места повърхността бе пропукана и вода бе избликнала върху топящия се лед. Белязаният отбягваше тези места, като отиде чак дотам да прекоси нашир езерото само заради една подобна пролука. С падането на здрача най-лошото изглеждаше зад гърба им. Средопът стоеше на няколкостотин ярда пред тях.

В този миг силен пукот огласи долината и ледът се разтресе. Иззад тях се разнесе съскащ звук.

— Напред! Напред! — изкрещя белязаният. — Бързо!

Докато тичаше, Лийт се извърна. В леда зееше цепнатина и снегът съскаше, докато пукнатината се виеше към тях. Дордето я гледаше, тя промени посока и се отправи към него, сетне се разцепи и се стрелна настрани. Ледът под Уайра и Стела се разтресе, сетне поддаде с трясък.

Уайра изчезна.

Стела изпищя и се хвърли по лице на леда, бъркайки с ръка във водата. Напипа нещо и задърпа.

— Махнете се от леда! — провикна се белязаният. — Ще потъне! — Никой не помръдна.

— Помогнете ми! — викна Стела. Бе се хванала за нещо, но нямаше сили да го издърпа.

Без да обръщат внимание на опасността, Перду и Лийт изтичаха при нея. Останалите също понечиха да се притекат на помощ, ала ново изсъскало разпукване отряза пътя им.

— Махайте се! Немедлено! — излая лидерът. Лишени от алтернатива, останалите послушаха съвета му.

Лийт лежеше от лявата страна на Стела, Перду отдясно. Тримата шареха с ръце в ледената вода, опитвайки се да хванат здраво.

— Изпускам го! — проплака Стела през зъби. Пръстите й се бяха вкочанили.

— Улових нещо! — викна Лийт. — Насам! Хванете ръката ми и дърпайте!

Стела не можа да удържи захвата си и се изтърколи с отчаян вик.

Перду и Лийт задърпаха заедно. Нещо бавно изплува на повърхността.

Беше Уайра. Бяха хванали коляното му.

Зад тях ледът продължаваше да съска и да се движи.

— Не мърдайте! — провикна се Кърр от брега. — Чупите го!

Бавно и мъчително издърпаха Уайра. Балите все още бяха в мекапала му.

— Стела! Помогни! — викна Перду.

Фарр притича. Бе открил по-стабилна земя и прескочи разширяващия се процеп. Четири чифта ръце изтеглиха неподвижното тяло и двата денка с кожи от водата. Перду и Лийт освободиха ремъците и балите се стовариха на леда, потапяйки единия му край във водата. Силен пукот се разнесе иззад тях.

Фарр се приведе, грабна брат си в ръце и затича с все сили. Останалите го последваха, оставили балите на леда. Фарр преодоля цепката с лекота. Стела успя да я прескочи, ала при приземяването лошо си изкълчи глезена. Лийт за малко не се стовари върху проснатото й тяло. Изправи я на крака, но тя изплака от болка, когато стъпи на леда. Момчето я прегърна и се отправи към брега.

Тогава поредно гръмко пропукване оповести появата на нова цепнатина. Тя се появи откъм колибата и проряза езерото към тях.

— Цялото езеро се топи! — викна белязаният.

Лийт се хвърли към брега, ала бе късно. Пред тях ледът се разтваряше: един ярд, два ярда, три ярда, четири ярда. Лийт евентуално можеше да прескочи, ала не и Стела в сегашното си състояние. Двамата стояха ужасени, дордето ледът се разширяваше все повече.

На брега Кърр ръкомахаше безпомощно. Сега какво?

— Изчакайте — провикна се лидерът, сетне продължи, като се опита да звучи окуражително. — Може би ледът ще се успокои. Не стойте на ръба. Ще видим какво можем да направим.

Нощта се спускаше и Лийт не можеше да различи какво правят на брега, но можеше да се досеща. Докато двамата със Стела се отдалечаваха от ръба, Компанията трябваше да подготвя огън. Различи Фарр, който енергично разтриваше краката на брат си. Дали Уайра е оцелял?

Лийт и Стела седяха един до друг, опитвайки се да разпределят тежестта си равномерно. Стела напрягаше очи, ала не можеше да види какво се случва на брега.

— Уайра добре ли е? — провикна се тя с безпокойство.

— Не знаем още — дойде отговорът. — Жив е, но не можем да го събудим.

Стела долови тревога в гласа на Фарр.

— Вие стойте мирни и не се притеснявайте — викна Кърр. — Скоро ще ви измъкнем.

 

 

За известно време нощта утихна. Високо над главите им вятърът размяташе парцалести облаци по обсипания със звезди небосклон, но въздухът над езерото бе хладен и спокоен.

— Отдалечаваме се — прошепна Стела. Лийт се взря в мрачината. Наистина — огънят на брега се смаляваше.

— Ей! — викна той. — Отплуваме! Чувате ли ни?

Не последва отговор.

— Няма повод за притеснение — тихо рече Лийт. — Езерото вероятно отново ще замръзне през нощта и на сутринта просто ще го прекосим.

— Надявам се той да е добре — каза Стела. Младежът не отговори.

След малко момичето се раздвижи, сетне се опита да се изправи.

— Ръката ми! — проплака тя. — Не мога да я движа!

— Какво има? — стреснато запита Лийт.

— Ръката, с която се опитвах да извадя Уайра. Не я усещам.

Момчето се обърна по посока на гласа. Бе непрогледен мрак и не можеше да види лицето й. Значи и тя не вижда моето, помисли си той. Колебливо се протегна и докосна ръката й. Беше ледена.

— Замръзваш — каза, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Намираха се насред езеро, заплашени от измръзване, а можеше да мисли единствено за момичето до себе си. Опитваше се да диша нормално, ала сърцето му беше заседнало в гърлото. Опита да се успокои. Тя със сигурност ще забележи! Ще ми се присмива!

Стела се опита да разтрие ръката си, но това не помогна. Зъбите й започнаха да тракат и тя се тресеше неудържимо.

— Ще ти помогна — каза Лийт, ала не със собствения си глас; изглеждаше сякаш друг глас — спокоен и хладнокръвен, бе заговорил през него. Друг младеж — уверен, самоуважаващ се, пое ръката на момичето и започна да я разтрива внимателно. Сетне, когато треперенето бе поспряло, гласът каза: — По-добре да се свием заедно, за да се топлим.

Лийт бе удивен от думите му.

Стела промърмори нещо в отговор и се притисна към него, отпускайки глава на рамото му. Под студеното сияние на звездите двамата се прегърнаха, дирейки топлина и подкрепа.

 

 

По-късно през нощта излезе южният вятър и донесе до тях гласове от брега. Първоначално бяха неразбираеми, но сетне можеха да бъдат чути съвсем ясно.

— Уайра! Седни! — това бе Фарр.

— Още! Дай още! — гласът бе сприхав, настоятелен.

— Пи достатъчно. Пази тишина или ще събудиш останалите!

— Не ми пука! Ще умра, ако не пийна. Знам, че манерката е у теб. Дай!

Звуци на борба замениха гласовете.

Стела разбуди Лийт.

— Лийт! Лийт! Нещо става на брега!

Заслушаха заедно, ала звуците бяха неясни.

Обади се нов глас:

— Какво става тук?

— Нищо. Просто малко неразбирателство — обясни Фарр.

— Питай го дали има още! — изрева Уайра.

— Тъй значи! — новият глас принадлежеше на фодрамския лидер. — Ето го тайнствения крадец! Чудех се кой разрежда пивото ни. Синко, защо просто не попита? Има достатъчно за всички!

— Питай него — дойде тъжният отговор. — Той не ми позволява.

Дъхът на Стела секна от ужаса на чутото.

— Страхувам се, че разкри малката ни тайна — рече Фарр. — Но ако знаех, че краде от вас, щях да кажа. Съжалявам.

— Това е сериозна работа. Или поне щеше да бъде, ако не ни чакаха по-важни неща. Ти може и да си спасен от удавяне, синко, обаче измъкналите те са все още в опасност, изоставени сред езерото. Или изобщо не си помислил за тях?

— Аз… Стела там ли е?

— Да, също и Лийт — заговори Кърр. — Сега зная какво ме е притеснявало за вас Сторрсенови. Страховете ми се потвърдиха.

— Значи ти си ни шпионирал? — долетя гневен въпрос.

— Не, не бях аз. Струва ми се, Лийт знаеше от самото начало, но бе решил да запази мълчание. Ти сам се издаде.

Гласовете утихнаха за толкова дълго, че Лийт сметна, че вятърът е променил посоката си.

— Моля ви, не го съдете — внезапно каза Фарр и гласът му прозвуча много по-наблизо. — Започна да пие след смъртта на майка ни. Аз съм виновен.

— Ще спи дълбоко през остатъка от нощта — каза гласът на Хал.

— Това е добре — рече Кърр, — обаче как ли се справят Лийт и Стела на езерото?

* * *

Лийт почувства нещо топло и влажно върху рамото си. Стела тихо плачеше. Той се изправи и избърса сълзите.

— Съжалявам — промълви тя.

— Всичко е наред — отвърна Лийт с ясното съзнание за обратното. Бе станало, тя узна за Уайра, ала очакваната радост не се бе появила. Наместо това изпитваше само жал и състрадание.

— Наистина ли знаеше? — попита по някое време Стела.

— Да.

— Трябва да ме мислиш за глупачка.

— Защо? — отвърна той и сякаш другият глас отново заговори. — Уайра е красив, силен и го е грижа за теб. Без него не бихме стигнали дотук. Не мисли лошо за него. Ти как би понесла да гледаш майка си да умира?

Стела въздъхна.

— Звучиш точно като брат си.

Права е. Звуча точно като брат си. Неговият ли глас чувам? Може ли да прави това? След нощта в пещерата Лийт не бе сигурен в нищо, свързано с Хал.

— Казаното от теб е истина — продължи тя. — Уайра е мил с мен и го обичам… или поне така си мисля и… и… той не е Друин… о, всичко е толкова объркано!

Тя заплака и той я прегърна. Не каза нищо, но продължи да я държи в обятията си през дългата нощ.

Кърр и лидерът на фодрамите оглеждаха езерото от подходяща позиция над лагера. По време на предхождащите зората часове двамата седяха заедно, говореха за Лулеа и Уитвества, за Фалта и Брудуо и пътешествието на Компанията. Сега се оглеждаха за Лийт и Стела.

Когато слънцето се издигна и заля езерото с жълтина, две хванати за ръце фигури в средата на езерото проточиха дълги сенки.

— Живи са — отдъхна си Кърр.

— Да — съгласи се приятелят му и в дълбоките му очи проблесна мъдрост. — Може би тази утрин за пръв път са усетили живота.

Междувременно Лийт и Стела оглеждаха брега.

— Вероятно огънят е угаснал — рече тя.

— Да идем да проверим — отвърна той. Това неговият глас ли беше? Вече не се интересуваше.

Заедно поеха бавно и внимателно по новообразувалата се повърхност. Стела накуцваше. Известно време изглеждаше сякаш не напредват, но по някое време брегът се оказа близо. Пред себе си видяха спътниците им да се подготвят.

— Дали сме им липсвали? — почуди се на глас Стела.

— Разбира се! — отвърна той. — Чудя се как е Уайра.

Жената до него не отговори.

Стигнаха до лагера и Лийт осъзна, че е държал ръката й. Неловкостта му се завърна и той я пусна, пропускайки да види мимолетно проблесналата на лицето й болка.

— Нямам търпение да седна край огъня — рече тя. — Толкова ми е студено. Оцелях единствено благодарение на теб.

Засрамен и с извърната глава, Лийт не видя погледа, който тя му отправи — изпълнен с благодарност и приятелство.

 

 

Завръщането им в редиците на Компанията бе посрещнато с облекчение. Кожените дрехи отчасти бяха предпазили Лийт и Стела от студа, а топлият южен бриз бе смекчил времето. Уайра се бе наспал и бе напълно възстановен, с изключение на обичайното сутрешно главоболие. Тази утрин, осъзна той, нямаше нужда да го прикрива.

Пътуването до заслона им отне не повече от половин час. Миналата вечер почти бяха стигнали, когато се бе разразила трагедията.

Пътниците се движеха близо до брега, където сенките бяха попречили на леда да се стопи. Самата хижа бе разположена на скала около двадесет фута над езерото, близо до вливащите се бързеи. Вратата бе отключена и се отвори с готовност.

За минути балите бяха стоварени в ъгъла, ботушите свалени и огънят накладен. След като отправи благодарствена молитва към пътниците, които бяха оставили гориво (и с кикот осъзна, че вероятно самите те ги бяха оставили при предното си пътуване), с поклон и размах на ръката, фодрамският лидер обяви:

— Добре дошли в най-добрата квартира на запад от хълмовете и източно от планините! Всъщност добре дошли в единствената квартира по въпросните места! Не е кой знае какво — печално додаде, — но е за предпочитане пред спане на леда. Е, зависи от компанията.

При последните думи повдигна шапка и погледна Лийт, който почервеня от смеха на фодрамите.

— Тъй — продължи лидерът. — Ще се наложи да почакаме известно време, преди отново да можем да се отправим на път. Топежът ще направи реките и пътеките непроходими. Никой в северните земи няма да мърда. Ще уплътним времето в поправка на канутата — посочи последно споменатите в ъгъла на помещението, — и проверка на оборудването. И пак ще ни остане много време за песни и бъбрене край огъня!

Мъжете изреваха възторжено. На туй му се викаше реч! Не след дълго гореща храна и чаши с топъл чай се присъединиха към пътниците и ясното пролетно утро се огласи от шумната песен, каквато само справилите се с бедствие умеят да леят.

Глава 15
Южният маршрут

— Ела — прошепна високият и разтърси рамото на Фарр. Следобедът бе тих и прежурящото през прозореца слънце бе унесло Компанията. — Ела с нас. Ще гледаме как Мосбанк се събужда.

Фарр потърка очи и разтърси глава. Без да е голям почитател на отмората, в прегръдките на гората бе започнал да спи дълбоко. Някаква напрегнатост се свличаше от него.

— Идвам — отвърна тихо. — Ами останалите?

— Имат нужда от почивка. Не осъзнават колко ги е изморило пътуването.

Винкулчанинът кимна, нахлузи ботуши и последва фодрамеца навън.

Бълбукащият поток, който се оттичаше от езерото край Средопът, се вливаше в много по-голямата Мосбанк около миля на юг. Отне им половинчасово сражение с тресавищата да достигнат до удобно място, от което се виждаше сливането на водите. Озоваха се на възвишение, разкриващо пълна гледка към северните гори, пламнали в следобедното слънце, ширнали се насред дивотата.

На около сто фута под нозете им лежеше Мосбанк, все още стегната в ледени клещи. По-малки поточета, вече размразени и течащи по стръмнини, весело лееха стопената от милиони дървета вода в снагата на колебливата река. С нарастването на водното ниво напрежението над леда се увеличи.

— Тъкмо навреме сме — провлече парцаливият.

— Мълчи, гледай и слушай — отвърна лидерът.

Реката се разбуди малко след това. Непосредствено под тях ледът се скриви със страховито стържене и част от него се вдигна във въздуха. Някъде нагоре по течението долетяха още звуци от отчупване. За няколко поразителни мига реката застина, разчупеният лед задържал се в едно по-тясно място; сетне всичко зафуча.

Къс подир къс се спускаше по реката, строшавайки се в скалите и в събратята си. Звукът бе невероятен и Фарр не бе сигурен дали ледът или самият шум разтърсва скалата, на която седяха. В един момент леден блок задръсти реката, която небрежно заля бреговете и продължи да се лее през дърветата, докато най-подир протестиращият лед не се предаде.

Огромни, назъбени блокове профучаваха край тях и намираха смъртта си в скалистите брегове. На няколко места те изскачаха на сушата, оголвайки кората на древните горски монарси, чупейки клони и дори поваляйки дърветата като тресчици. Някакво животно върху парче лед — вероятно миеща мечка — трепереше от страх; течението го помете за миг. Смърт насред разбуждащия се живот.

Влачените от реката ледени късове намаляха. Съотношението с леда се промени в полза на водата, сетне ледът изчезна напълно. Реката се прибираше в коритото си, а високо по скалите, на песъчливите брегове и дори из гората, останаха проблясващи късчета. Стоновете на леда затихнаха, сведени до фон на горското задоволство. Някъде по течението трошенето продължаваше.

И докато наблюдаваше, у Фарр настъпи промяна. Започна да гледа на гората като на създание, събуждащо се от дълбок зимен сън. С топенето на снега, кръвта на гората още веднъж затуптяваше в речните жили. Гледаше как зимната сивота отстъпва, за да разкрие зелените летни одежди на гората. Крехки нови филизи се протягаха под защитата на вечната зеленина, подновено обещание за нов живот.

След смъртта на родителите им животът бе тежък за Уайра, нищо чудно, че бе подирил утеха в бутилката. Докато Фарр слушаше далечния тътен на леда нейде на юг, за пръв път призна пред себе си, че и нему не е било лесно. А той си нямаше по-голям брат, който да го подкрепя. От смъртта на майка им насам, се бе свил в гнева си като в сиво зимно наметало. Свали го, шепнеше му гората. Зимата свърши. Той въздъхна дълбоко.

Зад него фодрамите си размениха усмивки.

 

 

Компанията се отправи на втората част от Южния маршрут още преди зазоряване на следната утрин. Фодрамите се погрижиха хижата да бъде добре защитена от стихиите, тъй като по тези места пролетно време вилнееха едни от най-силните вихри.

— Други фодрами също ще се отбият тук — каза им лидерът. Така че бяха попълнили запасите от дърва, като насъбраха паднали край заслона клони. И четирите брезови канута бяха прегледани и притегнати, макар че щяха да използват само две. Затвориха вратата на колибата и пристъпиха в ясната, студена нощ.

Крехките двадесет и четирифутови канута бяха пренесени по каменистия бряг и внимателно спуснати във водата, сетне натоварени с бали. С резки, силни удари на широките си гребла, фодрамите оттласнаха тромавите лодки в мрака.

Плоскодънните канута стояха добре във водата. Лийт пое дълбоко дъх: можеше да подуши денковете с кожа пред и зад себе си, а над езерото се носеше ароматът на пролет, сладостта на полен и мъзга. На носа на кануто стоеше парцаливият, очевидно поел командването; зад него Перду и Стела тихо говореха. Две бали зад тях бе Хал, отделен на същото разстояние от приклекналия неудобно Лийт. Следваха още бали, а на кърмата високият гребеше енергично. Периодично, дрипавият с висок глас му даваше команди на някакъв гърлен, неразбираем език.

Все още бе мрачно, когато напуснаха езерото. Канутата бяха изтеглени на брега и товарът им бързо раздигнат. Всички фирейнци получиха поне по една бала, докато фодрамите по двойки понесоха лодките. Бе време за първия им пренос.

Лийт бе изумен от умението на фодрамите да виждат в тъмното. Те поведоха уверено през тесния и кален път, пеейки, избягвайки дървета, в които момчето се удряше. За известно време пътеката се изкачваше, сетне заслиза надолу по брега на реката. Когато Компанията излезе от дълбините на гората, посрещна ги бледата светлина на облачно утро. Рутината, която щеше да последва през предстоящите две седмици, бе добре установена: канутата внимателно бяха пуснати във водата, придържани от кормчиите, докато пътниците смъкваха денковете от гърба си и ги натоварваха в лодките, качваха се на свой ред и щурманите оттласкваха лодките.

Зората дойде и отмина. Реката се вливаше в огромна водна площ, каквато не бяха виждали досега, оповестена от фодрамите като езерото Котиледон. Там вилнееше южният вятър, завихрил бели пенести вълни. Канутата се придържаха към южния бряг, тъй като от другата страна вълните биха ги нацепили на тресчици. Дори и така, пътуването бе бавно и неприятно; Лийт скоро се почувства зле.

— Кога ще спрем за закуска? — провикна се към лидера Кърр. Отговори му весел смях.

— Търпение! Имаме си ред, към който се придържаме!

— Търпение? Хауфутът не би понесъл това — полушеговито отвърна фермерът.

Лидерът посочи собствения си широчък колан.

— Недохранени ли изглеждаме? Търпение! Ще пируваме след Котиледон.

Лийт стисна недоволния си стомах. Какво ли прави хауфутът? Дали е оцелял в агонията на зимата и пролетното топене?

 

 

В действителност, топежът дори още не бе достигнал до Бандитската пещера. Варовиковият хълм, потулен в сенките на планините, все още бе стегнат в ревнивата хватка на Куали. Оловните небеса отстъпиха мястото си на дъжд и суграшица, та да се излезе навън бе невъзможно. Не че имаше нужда, в хладните недра на пещерата имаше предостатъчно провизии. Хауфутът прецени, че дори той би оцелял до топежа.

С Уайзънт обаче нещата стояха другояче. Много от храната не бе подходяща за огромния звяр и накрая с неохота хауфутът бе пуснал животното само да си търси прехраната. Ала какво, чудеше се той, щеше да намери турът в покритата със замръзнал сняг гора? Водачът сви рамене; какво можеше да стори?

Другото му задължение вървеше много по-добре. Отшелникът бе останал в безсъзнание в продължение на много дни, сетне две седмици след като очите му се отвориха, не бе продумал или проявил някакъв признак, че осъзнава присъствието на болногледача си. Русокосият мъж бе напълно зависим от фирейнеца, който му приготвяше храната и го хранеше, грижеше се за хигиената му и му говореше през дългите, скучни нощи, макар да не получаваше отговор. Общителният хауфут понасяше трудно това мълчание и се чудеше дали не е трябвало да остане с другите. Ала един поглед към безпомощния човек бе достатъчен да му напомни, че без неговата помощ, онзи отдавна щеше да е мъртъв.

За известно време хауфутът смяташе, че болестта е поразила ума на отшелника, ала постепенно последният дойде на себе си. Две нощи се бе будил с викове:

— Десницата! Десницата ме порази!

Хауфутът не разбра думите му, но се радваше да чуе членоразделна реч.

Най-накрая настъпи денят, когато отшелникът заговори. Светлината отново проблясваше в очите му и той покани хауфута да приседне на ложето.

— Кажи ми — внимателно заговори лулеанският водител, — можеш ли да се изправиш? Не може вечно да лежиш.

— Колко дълго… спах? — гласът измежду завивките бе болезнено слаб.

— Четири седмици.

— Не се чувствам уверен… По-добре да полежа още малко. Скоро ще се оправя. Те… другите тръгнаха ли си?

— В деня на разболяването ти.

— Ами ти? Защо не тръгна с тях?

Едрият мъж извърна глава от погледа на живите очи.

— Какво друго можеше да се направи?

Отшелникът тихо се засмя.

— Да се продължи пътуването — тъй важно, че събрало компания воини да бродят из пустош и планини!

Хауфутът сви рамене.

— Воините ще се справят по-добре без мен — рече тихо.

— Не е тъй! Всъщност, делото не ще успее без твоята намеса.

— Какво знаеш за пътуването ни?

— Нищо — отвърна отшелникът. — Не ми и трябва. Ала ти имаш роля да изпълниш.

— Все още не си се възстановил.

— Така е! — мъжът се изправи на лакти, за да бъдат думите му по-ясни, сетне се строполи обратно в пристъп на кашлица. След няколко минути бе в състояние да продължи. — Чувам каквото чувам. Не че всякога зная какво да правя с чутото — Той се намръщи. — Затова и се разболях.

Хауфутът поклати глава. Този мъж изглеждаше неразбираем парадокс от увереност и несигурност. Нищо чудно, че Лийт бе изглеждал тъй странен след разговора с него!

— Сега аз имам въпрос за теб — рече отшелникът и хауфутът ясно долови пламенността в гласа му.

— Да?

— Кога за пръв път срещна Десницата?

— Не съм срещал никаква „десница“. Какво е това?

— Но Десницата бе с тебе! Говорих с него! — сетне със закъснение в главата му се породи мисъл. — Ти не знаеш! — рече невярващо. — Той не е… никой не знае!

Хауфутът се наведе и потупа болника по ръката.

— Време е за ядене. Ще ти приготвя нещо.

Отшелникът потри чело.

— Съжалявам. Вероятно съм подценил резултатите от месец на легло. Забрави какво казах.

Отдавна бе сторено. Беше време за вечеря.

 

 

Хубавото време нямаше да се запази през цялото пътуване до Виндстроп Хаус, но винаги можеха да се надяват. Ала фодрамите не очакваха внезапния сняг, задържал ги за три дни край Мосбанкските бързеи.

— Нетипично за сезона — бе всичко, което лидерът каза.

— Това рече и миналата година. Помниш ли седмицата при Гърлото? По твоя вина беше. Ама че лидер!

Лидерът се изсмя и се опита да удари парцаливия, но той бе прекалено бърз.

— Колко далеч сме от Виндстроп Хаус? — попита Кърр.

— На по-малко от двеста мили по реката — отвърна водителят.

— Не ме питай колко ще отнеме, понеже при това време не мога да кажа.

— А ако утихнеше сега?

— В най-добрия случай трябва да изчакаме още два дни, защото снегът е затрупал прохода. Ще трябва да изчакаме да се стопи, сетне водата от топенето да се оттече.

— Топежът вече трябва да е напреднал доста на юг — твърдение, а не въпрос.

— Да. Съжалявам.

 

 

Снеговалежите край Мосбанк бяха само крайчеца на огромна ивица бури, зародила се далеч на север. Времето над Уитвества се бе задържало хубаво, прекалено хубаво; южните ветрове бяха затихнали, предоставяйки на пътниците седмица при великолепни условия, ала и позволявайки на бурите да се стекат от север. Огромната маса леден въздух обви Челюстните планини, покривайки Бандитската пещера с облаци и сетне сняг; протегна вкочанени пръсти край Средопът и докосна водите на Мосбанк, пленявайки Компанията. Ала пълната си сила запази за южна Уитвества, от Порталите до Щефл планина. Ледената буря, отмъщението на Куали за ранното топене, стисна брудуонците и пленниците им здраво.

Първоначално снегът бе просто отегчение, нищо, което да се сравни със седмиците на болка и страдание, дордето Манум, Индретт и Парлевааг се бореха с калта. Ала скоро той започна да се натрупва, а вятърът вееше все по-остро с вселен изминал час. В крайна сметка, брудуонският водач заповяда да спрат.

По-късно същия ден двама от брудуонците отидоха напред. Манум предположи, че са се отправили да търсят храна; собствените им мизерни дажби брашно и вода бяха преполовени и не се хранеха достатъчно, за да оцелеят. Толкова далече на юг, по-близко до населяваните от хора места, имаше малко животни, които воините да уловят; яребици и зайци рядко разнообразяваха еднообразната им диета. Един от воините, когото Манум бе кръстил Последователя, остана да ги пази. Търговецът често се бе чудил за този младеж. Какво го бе накарало да стане убиец? Каква заплаха, какво възнаграждение можеше да принуди човек да върши подобни неща? Или наистина имаше зла душа? Манум се бе опитал да говори с него и в отговор бе получил само заплашително изръмжаване.

След около час другите се върнаха. Времето се бе влошило толкова, че видимостта на Манум се простираше на не повече от няколко ярда. У дома бихме нарекли това снежна буря — стой си вкъщи, наръчкай огъня. Цяла вечност не се бе стоплял истински, не и откакто бе заминал за Брудуо преди две години. Опита се да не мисли за топла камина и пълен стомах. И смях. Особени усилия отделяше да не мисли за смях.

Брудуонците накараха пленниците да продължат в снежната буря. Какво правят? Пред себе си Манум чу Индретт да кашля, усети раздиращата я болка. Няма да издържи.

Отне им час да се придвижат на няколкостотин ярда по каквото Манум предполагаше, че е Западният път. Тогава свиха встрани и се отправиха сред дърветата, където снежната покривка бе по-тънка. Не след дълго дойдоха до поляна, в средата на която имаше къща, заобиколена от дълбоки преспи. Предната врата бе със счупени панти, но нямаше следа от живот. Ужас обхвана Манум.

На верандата лежаха две зверски накълцани тела. Едното от тях бе на дете.

Индретт започна да хленчи. Брудуонците не обърнаха внимание на звука и прекрачиха през по-едрия труп, за да влязат. Последователят накара пленниците да сторят същото. Манум погледна тялото на мъжа. Да избяга ли се бе опитвал или да защити семейството си? Смъртта му бе настъпила в очевидна агония със знанието, че не е съумял да го стори.

В стаята лежаха още две тела, жена и дъщеря. Бяха се простили с живота си в опит да се скрият от сила, по-жестока и от най-големите им кошмари. Несъмнено бяха сполетени от ужасен край.

В отговор на кимане на брудуонския лидер, останалите воини изнесоха телата навън и ги метнаха в снега.

Храна, топлина, подслон, помисли си Манум по-късно вечерта, докато лежеше на пода, на същото място, което по-рано бяха заемали телата. По-скоро бих търпял студ и глад. Тази нощ той не можа да спи.

 

 

— Никой не е оцелял през Мосбанкските бързеи — рече високият.

Лидерът сви рамене:

— Защото никой не е разполагал с нашата възможност. Южният маршрут обикновено е приключван в късна пролет или ранна есен. А сега е едва след топежа; не съм чувал друг фодрамец да е поемал толкова рано.

— Вярно — автор на тази реплика бе парцаливият, който все още не бе взел решение.

— Мосбанк е доста пълноводна от стеклите се в нея води. Особено след последните снеговалежи. Всъщност тя почти прелива. Тъй че не без божията ръка разполагаме с възможност да минем бързеите!

— Знаеш ли колко гроба има под тях?

— Тридесет и три. Броил съм ги. Да не мислиш, че ще възпяват делата ни, ако прекосим с канута Котиледон в ранна утрин? Слава се печели с храброст. Трябва ли да ти напомням за Тренстейн и Туйската гора?

Белязаният се обади:

— Точно така. Предварително знаехме всички рискове, когато се отправихме на това пътуване, защото искахме да хванем високите цени от началото на сезона в Станлоу. Но ако чак до лятото от Уитвества не се получат кожи, цялото злато ще отиде в Тренстейн. Онези туйски кожоеди няма да се спрат пред нищо, за да получат малко трейкански пари.

— Може би бурята ще отмине — рече предизвикателно високият.

— Вече е твърде късно за това — отвърна лидерът. — Пък и става въпрос за честта ни. Съгласихме се да отведем тези фирейнци до Виндстроп с най-голяма бързина и не можем да ги изоставим точно сега. Отправили са се да спасяват приятели. Кой от вас не би рискувал с бързеите, за да спаси близките си?

Високият колебливо кимна. Виждаше накъде отиват нещата.

— Добре тогаз — съгласи се той. — Ще минем през бързеите. Само един от нас да оцелее, историята му ще си заслужава.

— Ще се погрижим за това! — изсмя се лидерът. — Знаеш какво се случва с разказваните край фодрамските огньове истории. Още преди края на годината ще разказват как сме танцували по чорапи върху Брезоедите.

Един по един членовете на Компанията изникнаха от набързо струпания заслон срещу снега. Гората изглеждаше като след първите септемврийски снеговалежи, с дълбоки преспи по земята и леден северен вятър, свирещ из короните. Звуците на пролетта бяха приглушени, само шумоленето на бързеите тихо достигаше до тях измежду дърветата. Кърр хвърли поглед по пътеката, запречена от натрупан сняг.

— Това е единственият начин — каза тихо лидерът. — Времето ще се оправи след седмица.

— И преди е ставало така — отвърна фермерът. — Отново и отново не сме разполагали с избор. Тъй да бъде!

Фодрамският лидер го бе уверил, че не бива да се притеснява от бързеите, ала Кърр се съмняваше в това. Иначе защо щяха да се бавят досега? Нетърпеливите лица на фодрамите не го успокояваха.

Канутата бяха пуснати по вода и натоварени и Компанията пое сред зеленикавите води на езерото. Двете лодки завиха надясно, плувайки между брега и малко островче, увенчано със самотен бор. Фодрамите спряха да гребат, но канутата продължиха да ускоряват. Езерото изчезна между дърветата и далеч напред в мъглата Лийт различи камъни. Бързеите.

Сега гребците се бореха с течението, като усилията им не забавяха особено движението на лодките. Лидерът насочваше кануто си отпред и седналият във втората лодка Лийт внезапно видя как първото кану изчезна.

Миг по-късно и второто кану дойде до ръба на стръмен наклон, поредица от стръмни прагове. Преди Лийт да се осъзнае, носът се наклони и разцепи пяната. Момчето бе подхвърлено нагоре и се замъчи да заеме предишното си място, докато лодката се стрелваше надолу. В двата края фодрамите използваха греблата си, за да отбягват камъните. Лийт откри, че могъщият рев на бързеите поглъща крещенето му. Летяха надолу, надолу сред пенестия Прощъпалник. Вода и скали фучаха край ужасените пътници. Сетне внезапно се озоваха сред спокойни води. Бяха прекарали сред бързеите само няколко секунди.

Вляво имаше песъчлив бряг, леко посипан със сняг. Над главите им стръмни склонове обгръщаха реката. Около им бучаха синьо-зелени води. Челното кану отново изчезна от погледа им.

Докато втората лодка на свой ред приближаваше Второстъпника, тя се удари в невидим подводен камък, който я завъртя. Лийт почти бе изхвърлен от мястото си. Високият се опита да спре движението, но веслото му се счупи. Кануто се доближи опасно до праговете, поклащайки се настрани, накланяйки се опасно над притискащите го вълни. Сетне, в последния възможен момент, парцаливият заби веслото си между два камъка. Кануто потрепна, задната част се стрелна и те се спуснаха с гърба напред.

Лийт се прекатури върху бала, тропвайки главата си в ръба на лодката. Оловносивото небе се завъртя над него, докато кануто хвърчеше надолу по стъпаловидните бързеи. Ако реката бе по-маловодна, щяха да се разбият на парчета върху камъните; ала преливащата Мосбанк тласкаше черупчицата напред и я изплю в Мътилчока. Един от бордовете бе продупчен (над ватерлинията), но иначе бяха невредими.

И отново течението неумолимо ги повлече напред и надолу край водовъртежите на Мътилчока. Тук проломът се стесняваше дотолкова, че всички води трябваше да се прецеждат през двадесетфутов процеп между стръмни гладки стени. Течението ги хвърли като отнесено от буря семенце. Водещото кану, повлечено наляво от мощните струи, се одра о скалата, разцепвайки борда под ръката на кормчията. Кануто започна да се пълни с вода. Зад тях парцаливият, сега кормчия на втората лодка, яростно загребваше водата в опит да отклони лодката от стената. Доближаваха се все по-близо и по-близо, сетне течението ги понесе наляво и те се плъзнаха на инчове край камъка. Лийт мерна първото кану, което отплуваше в разширяващ се канал, сетне мощното течение отново ги подхвана и ги запрати към брега.

В последния миг кануто намери тесен проход между стръмната стена и остров с бели брези. За миг водата утихна и Лийт се намери седнал близо до носа до Стела и брат си.

— Къде сме? — викна Лийт към парцаливия, който сви рамене:

— Никога не съм бил толкова напред в бързеите.

Високият седеше изморено на кърмата, безпомощен без греблото си. Буквално трябваше да се осланят на милостта на течението.

Пред тях голяма скала разделяше течението на две. Кануто се носеше право към нея, отново започвайки да ускорява, попадайки в пенестите струи. Изглеждаше, че отиват надясно, но отново течението ги захвърли в противоположната посока, на косъм от камъка. Лийт усети клон да бръсва ръката му, сетне внезапно реката изчезна, докато политаха надолу от десет фута височина. Кануто се приземи с плясък, който разцепи корпуса.

— Вода! Вода! — извика Стела.

Парцаливият откъсна парче от ризата си и го натъпка в процепа, спирайки теча, но сега пък кануто се завъртя из реката и стоящият на носа загреба бясно, за да ги насочи напред. След около минута се намериха сред голямо, спокойно езеро.

Фодрамите ликуваха. Отдясно първото кану вече бе изтеглено на брега и течаха бързи поправки. Няколко резки удара — и втората лодка също се намери до тях.

— Успяхме! — развълнувано извика Стела.

— Не точно — отвърна лидерът. — Това е Градинското езеро, разположено е между Горните и Долните бързеи. Минахме първите, но другите още ни очакват.

— Още бързеи? — рече Лийт. — Не мисля, че горя от желание да се спускам сред тях.

— Не можем да се върнем, нито да продължим по суша оттук — отвърна лидерът, посочвайки стръмните стени. — Пътят е там вдясно, но няма как да го достигнем. Ти може би ще успееш да се изкатериш по скалата с бали и канута на гръб?

Той дълго се смя гръмко, непривичен за сивите скали звук.

Лийт се вгледа по-внимателно. Лицата на фодрамите изразяваха възбуда, а не страх. Нещо в очите им му подсказа, че щом свършеха с поправките, щяха да предизвикат Долните бързеи.

След час насмоляване и напасване, второто кану бе поправено. Ала първото кану бе понесло много поражения в носа си и се нуждаеше от основен ремонт.

— Няма време за това — рече лидерът и огънят в очите му още пламтеше. Така че го позакърпиха, а високият си измайстори ново гребло от кореняци.

Впускането в неизвестното бе лесно, ала този път Лийт знаеше какво ги очаква и при оттласкването от брега го обзе страх. За няколко минути фодрамите прекосиха езерото, сетне течението ги грабна и гребците започнаха да насочват канутата. Първата лодка беше непосредствено пред тях и Лийт чу лидерът да казва:

— Долните бързеи са много по-къси и широки…

Сетне ревът на Третостъпника отнесе словата му.

Третостъпникът представляваше улей, който биваше последван от дълбока, кипяща котловина. Канутата се стрелнаха надолу и развълнуваният рев на фодрамите се разнесе със спускането им по водата и пльосването сред пяната. Моментално канутата бяха понесени напред, като второто изпревари челното, дордето струите ги влачеха през Долните бързеи. Едно до друго, въртейки се, олюлявайки се, дребните фодрамски канута се противопоставяха на могъщата Мосбанк.

Възбудата от пътуването започна да измества страха у Лийт, но тогава той забеляза черна линия, прорязала реката от бряг до бряг. С приближаването им, линията се оказа редица остри скали, разделящи течението на множество дребни тунелчета, всички на вид прекалено тесни за лодките.

— Брезоедите! — радостно се провикна високият, сякаш виждаше отдавна изгубена любима и се приведе напред, явно горящ от нетърпение да бъде нанизан на някой от острите им ръбове.

Лийт се извъртя и видя другото кану да ги следва. Парцаливият гребеше усилено, опитвайки се да насочи лодката надясно. Острите скали приближаваха, като че кануто стоеше неподвижно, а камъните хвърчаха към него. Лулеанското момче се хвана здраво и се приготви за сблъсъка с непроходимата бариера.

При нормални обстоятелства кану не можеше да се промуши покрай скалите, Лийт ясно виждаше това. Ала с покачването на водното ниво те бяха отчасти потопени и разстоянието между тях се бе разширило. Щурманът трябваше само да избере правилния път.

Какъв беше този звук, който се носеше от носа и гърба на лодката? Той ставаше все по-силен, надвил гръмовното бучене на струите. Същият звук се носеше и от задното кану. За момент Лийт не можа да го определи, сетне осъзна, че фодрамите се смееха.

Смееха се, дордето канутата достигнаха камъните и продължиха да го правят, когато течението неуправляемо понесе лодките напред. Смехът не спря и докато скалите проблеснаха около бордовете и останаха назад. Сетне лодките заплуваха сред дълго, тясно езеро и смехът екна из гората. Накрая тихо застанаха на Светения бряг и отдадоха почит на многобройните гробове.

Лидерът на фодрамите се обърна към спътниците си с все още оживени от прекосяването на бързеите очи.

— В крайна сметка от това няма да излезе хубава история. Останалите трима кимнаха, изтощени.

— Защо не? — попита Кърр. Никога не бе правил нещо тъй ужасяващо и същевременно тъй вълнуващо.

— Никой няма да ни повярва — тъжно отвърна лидерът.

 

 

Снегът продължи да пада през остатъка от деня и пътниците се погрижиха да поправят канутата и да се подкрепят. По-късно вечерта снегът спря, небето се изчисти, луната подаде лик и канутата отново бяха потопени в посребрената вода.

Това бе първото им пътуване с кану през нощта. Пред тях горската луна висеше ниско в небето, осветявайки бледа диря върху набраздяваното от лек бриз езеро. Снегът блестеше на ясната лунна светлина. Небето бе обсипано със звезди, подчертавайки чернотата на гората. Лийт цял живот щеше да помни великолепието на Уитвества.

Някъде от лявата им страна зави страховит глас. Утихна за момент, сетне се разнесе отново. Друг се присъедини към него, сетне трети. Гласовете отекнаха из гората, песента на вълците от Уитвества.

Със замирането на хармонията, в тишината на нощта Лийт внезапно осъзна, че здраво е обвил пръсти около нещо. Сведе глава — оказа се ръката на Стела. Моментално я пусна.

— Съжалявам — заекна той. Лунната светлина открояваше усмивката й, която прогори гръдта му.

— Това е вторият път — усмихнато рече Стела.

Лийт пламна до уши.

— Извини ме.

— Защо? — прошепна тя.

— Не зная какво ме беше прихванало — изломоти Лийт. — Онази нощ на леда…

Не можа да довърши.

— О, Лийт — Стела се изсмя. — Не разваляй всичко с обяснения. Не може ли да си ми приятел?

Той прехапа устна, опитвайки се да не изрази с вик силата на обзелия го копнеж. Стела не каза нищо повече, но се протегна и пое ръката му.

— Благодаря ти — каза тя след малко. — Благодаря, че ми обясни за Уайра. Иначе щях да го намразя. Радвам се, че си мой приятел.

Лийт гледаше как очите й се стрелват към другото кану, където висока, сенчеста фигура седеше на кърмата с наведена глава, без да подозира за ширещата се наоколо красота. Уайра почти не бе говорил след спасяването си.

Още го обича, помисли си Лийт. Тя е мой приятел, на повече не мога да се надявам. Илюзията трая няколко мига. Но към другите си приятели не изпитвам подобни чувства! Искаше му се да пусне ръката й и да се извърне, но не можеше. В крайна сметка още дълго пътищата им щяха да са успоредни.

 

 

Когато времето в южна Уитвества най-сетне се промени, снегът бе натрупал до первазите. Манум се бе надявал някой да открие брудуонците, ала после си припомни телата на верандата и не му се мислеше какво би се случило на някой, натъкнал се на скривалището им. А след няколко дни наваля толкова сняг, че вероятността някой да ги открие спадна до минимум.

Тези дни предоставяха възможност за отдих след пътуване, напрегнало пленниците до границата на възможностите им. Килерът съдържаше провизии в изобилие и брудуонците позволиха на пленените да ядат до насита. Двете жени бяха заключени в някаква друга стая и Манум стоя разделен от Индретт, но бе спокоен, защото знаеше, че почивката ще й се отрази добре. Истинско блаженство бе да не трябва да крачи цял ден. Две години не бе изпитвал този лукс. Ала с готовност щеше да го замени за свободата си.

В тези дни изтощеният Търговец за пръв път от месеци получи възможността да мисли бистро. Какво искаха брудуонците от него? Той единствен знаеше за готвената инвазия. Защо просто не го убиеха? Единствената причина да не го сторят бе, че ценността на предполагаемото му знание оправдаваше риска да го държат жив. Тогава защо не го измъчваха? Отблизо бе станал свидетел на брудуонските мъчения и знаеше, че без значение колко е силна волята му скоро щеше да им се моли да го изслушат. Значи някой по-висшестоящ от тях искаше да го разпитва.

Но кой? Със сигурност не този, който го бе разпитвал в Андратан — освен ако не възнамеряваха да го разпитват за бягството му. Ала защо биха го влачили през лицето на света, само за да говори за сигурността в замъка? Манум можа да измисли само един отговор. Някой друг, вероятно съперник на брудуонските управници, искаше да получи информация от него.

Размишлявайки над тази си догадка, Манум се убеди, че правилно е разчел ситуацията. Андратанският инквизитор бе питал много неща, но неизменно се бе връщал към един въпрос: кой или какво беше „Десницата“? Бе му станало ясно, че Манум не знае нищо и разпитът бе приключил. Сега мъчителите му искаха да знаят същото: къде беше „Десницата“? Не можеше да работят за гласа от Андратан.

Значи кой, какво или къде се намираше тази „Десница“? Всичко се свеждаше до това питане. Убеден бе, че е свързана с предстоящата инвазия. Някакъв могъщ воин или тайно оръжие, някакво тайно общество, представляващо заплаха за плановете на Неумиращия. Мислено изреди всичките си познати, всички хора, за които бе чувал, всяко място, организация или предмет, които му бяха известни. Година след година, място по място премисли живота си. В края на седмицата потвърди това, което знаеше: нищо. Никога не бе виждал или чувал някой или нещо, което с каквито и да е произволни асоциации да определи като „десница“. Бе любопитен да узнае какво е нещото, тъй усърдно търсено от брудуонците; ала същевременно бе благодарен, че не знае. Ако не успееше да избяга, несъмнено щяха да го измъчват. Ако наистина нейде из фалтанските земи съществуваше някаква могъща тайна, то бе по-добре Манум да не я знае.

По време на едноседмичния престой брудуонците почти не говореха. Нито разпитваха Манум, нито разменяха думи помежду си. Вместо това седяха на столове напълно неподвижни, сякаш вглъбени в себе си. Търговецът вече бе виждал това по време на пътуванията си — брудуонските селяни практикуваха умение, наречено мул, включващо дълги периоди на медитация. Нуждата бе принудила Търговеца да се научи да го практикува, но го определи като загуба на време. Доколкото разбираше, мнозина брудуонци медитираха, когато им предстоеше да вземат важни решения от типа кога да имат деца, кога да сключат брак и тъй нататък. Предполагаше се, че мул възстановява енергията и спокойствието, ала Манум бе живял сред брудуонски селяни и се съмняваше. Но може би воините бяха по-умели от онези, които той бе виждал.

Едно утро брудуонците без предупреждение сритаха пленниците си и старата рутина започна отново. Манум уморено се облече и изяде предоставената му дажба, подчинявайки се механично на излаяните от брудуонския главатар заповеди. Отвън вече чакаха Индретт и феннито. Манум стрелна с поглед любимата си и със задоволство отбеляза, че тя е наддала малко тегло, а белезите са по-избледнели. Ще се нуждаеш от цялата си сила, обич моя. Все още ни предстои дълъг път. И един ден те ще допуснат грешка; един ден ще се възползваме от отворилата се възможност и тримата ще избягаме. Или ще бъдем освободени. Надеждата се простираше редом до неизбродените мили от пътешествието. Колкото и да бяха те.

 

 

През последните няколко дни от пътуването на Компанията, времето бе решило да лее дъжд отгоре им, влажен източен вятър се стараеше да влоши положението им, като усилията му се провалиха единствено при фодрамите, които изглеждаха доволни от валежа.

— Или дъжд, или комари — обясни парцаливият. — Наситихме се на комарите, избираме дъжда!

И всички се изсмяха.

Напук на времето се придвижваха с отлична скорост. Често трябваше да пренасят канутата по суша, ала преходите бяха кратки, а благодарение на пълноводието, повечето бързеи не представляваха проблем. Мосбанк се разшири и потече по-лениво, прокарвайки корито през високите местности на Уитвества. С разрастването на пролетта множество по-дребни животни излизаха от зимните си домове, но като цяло местните диви животни отбягваха пътя. На около ден и половина път преди Виндстроп Хаус срещнаха група пътуващи на север фодрами.

Лидерът поговори с тях, очевидно обяснявайки присъствието на чужденци в групата си. В един момент Лийт се досети, че разказва за прекосяването на бързеите. Макар фирейнците да не разбираха езика, предаваната от жестовете му история не можеше да бъде сбъркана — макар че дали този жест не показваше, че едно от канутата се е преобърнало? Вече запознат с фодрамите, Лийт не би се учудил на подобно преувеличение.

Сетне търговците продължиха пътя си на север с посребрени от следобедното слънце канута.

— Не са били видени чужденци във Виндстроп Хаус — докладва лидерът, — поне не преди два дни. Така че може да имате късмет.

Отново поеха, нетърпеливи да се озоват сред цивилизация.

Късно следобед на следващия ден гората отстъпи място на пасища. Мосбанк се разшири и забави още повече, с покафенели от седимент води, уморени от стремглавото си спускане. По тревистите хълмове имаше къщи. С потъването на слънцето реката направи още един муден завой и ги понесе към малко селище на десния бряг. Виндстроп Хаус.

Преди няколкостотин години тук имало само една къщурка. Сред гъстите гори един дързък човечец започнал да действа като посредник в търговията с кожи, заделяйки една от двете си стаи за търговски пункт. Много скоро му се наложило да построи отделна сграда. След няколко години малка общност се била събрала около къщата на господин Виндстроп, обединявана от желанието си да печели от търговците на кожи.

Господин Виндстроп намерил смъртта в спор заради мерки, но градът получил неговото име, ставайки неофициалната столица на фодрамските общества, макар фодрамите да нямали нито правителство, нито крал. Най-близко до управник бе неформалното звание на началника, присъждано по заслуга от дните на Уайтбирч. Макар да живееха в земите на плонянци и трейканци, фодрамите бяха самостоятелни.

Градът бе тих. Все още бе твърде рано за търговците на кожи, болшинството от които се отбиваха тук с пълни кесии едва в средата на лятото. Нямаше никой на брега, когато Компанията извади канутата от водата и ги привърза за ствола на огромен бор. Уморените рамене понесоха за последно балите и пътниците бавно се заизкачваха по склона към гостоприемно проблясващите светлини.

Глава 16
Склоновете на Щефл

След като се навилия из Уитвества, бурята се отправи към северна Плоня, сетне се съсредоточи над широките клоувънхилски възвишения, или Бленау Лоу на древния език, домът на уайдузите. Рядко виждащи дори през зимата сняг земи бяха обсипани със сухите бели парцали, принудили всички да подирят сушина. Мъглата и снегът се виеха ден подир ден, не позволявайки на уайдузите да осигуряват прехрана за семействата си. По южните части на Клоувънхил ситуацията беше много по-лоша от северните — преспите буквално погребаха селищата. Толмен, големият крайбрежен град, замръзна в ледените обятия на Куали. В отчаяние, уайдузките ловци започнаха да бродят из земи, които бяха принудени да напуснат преди векове, търсейки храна в пощадените от бурята региони.

 

 

Собственикът на виндстропския търговски пункт бе наистина изненадан от гледката на уморените и окаляни търговци на кожи, застанали на прага му, носещи бали на гърбовете си и уморени усмивки на лицата си. Момчето му развълнувано бе дотичало с новината, че фодрамите били дошли и бе възнаградено с шамар, задето приказвало лъжи. Но ето че те бяха тук с готови за показ бали. Дар небесен.

Докато денковете биваха разопаковани и помощникът му започваше да мери и претегля, магазинерът можа да разгледа по-внимателно пътниците, внезапно донесли такъв късмет в сушавата пролет. Пъстра тълпа, отбеляза. Познаваше лидера им. Нисък и дебел, Ейксхафт бе родом от Фернтикет дълбоко в недрата на Уитвества. Завръщането му бе чест за Виндстроп Хаус, през последните две години лидерът бе продал всичките си кожи в Станлоу. Кой беше с него? Мълбери, роден тук преди близо тридесет години — крадец и нехранимайко, присъединил се към Ейксхафт след смъртта на родителите си, поправяйки се значително. Единствен спомен от миналия му начин на живот бяха неподдържаните му одежди. Аспънлимб от Рокфорд бе срещал само веднъж. Рокфорд се намираше из източните краища на фодрамските земи, по склоновете на голите Черни хълмове. Тамошните люде обикновено не обичаха да пътуват. Собственикът не знаеше как високият човек от изтока се бе сприятелил с предводителя от Уитвества. Ами четвъртият, облечен в традиционна фодрамска носия? Въпросният пристъпи из сенките: Лийфхолм, прословутият белязан търговец на кожи, родом от Бирч Хил край Фернтикет, единственият надвил Ейксхафт в есенния турнир с тояги. Всички казваха, че той ще бъде следващият предводител. Прагматичният собственик винаги внимаваше да се отнася с него с най-голямо уважение.

Ами останалите? Никой от тях не бе фодрамец. Жилав старец; як мургав мъж; двама високи, по-бледи мъже, очевидно братя; сетне куц — не, сакат — младеж; бледо момче на не повече от петнадесет години и жена! Откъде бяха тези хора? Щяха ли да се нуждаят от настаняване? Много въпроси хвърчаха из главата на магазинера, ала по обичая на фодрамите не ги запита за имената им. Имената биваха споделяни само на хората, с които бе установено доверие. Определено не и на чужденци. Тук имаше някаква история, която вероятно никога нямаше да узнае.

Доволно потри ръце. Качеството на стоката бе отлично; кожите — бобър, хермелин, норка — бяха изключително продаваеми в Станлоу. Както си му беше редът, той щеше да извлече по-голяма печалба от онези, които бяха рискували живота си, за да ги донесат. Намръщи се. Все пак за тях оставаше приключението, пътуването из широтата, изследването на непознатите места, печеленето на заслужена слава. Той трябваше да поддържа магазина. Редно бе да получи обезщетение.

Оказа се, че цялата група искаше да нощува. Наистина изглеждаха на предела на силите си, дори фодрамите бяха изцедени.

Изчисляването приключи и лидерът само кимна, когато му бе показана хартията. Обикновено се пазареше упорито, ала тази вечер не каза нищо, с което накара магазинера да поклати глава. Що за приключения са имали? Със сигурност нещо повече от борба със стихиите, бе убеден. Отново поклати глава, събра теглилките и аршините и показа стаите на гостите. Приказките, ако изобщо щеше да има такива, щяха да почакат до сутринта.

 

 

— И сега?

Приветствана слънчева светлина влизаше през отворения прозорец. Компанията седеше край голяма маса, някои все още дремещи, опитвайки се да решат как да се заемат с най-важната част от работата си. Питането на Перду увисна във въздуха.

— Продължаваме според първоначалния план — отвърна Кърр. — Помните ли? Продължаваме по Западния път, докато не срещнем брудуонците.

— Сетне водим малък разговор с тях, убеждаваме ги да предадат пленниците си, каним един от тях да дойде с нас до Инструър и да каже на съвета за пакостните брудуонски планове — Перду далеч не бе убеден.

— Ще имаме предимството на изненадата — отвърна Фарр. — От нас зависи дали ще съумеем да се възползваме от това преимущество!

— Засадата е най-големият ни шанс — рече фермерът. — Ала проблемът е как да убием брудуонците, без да нараним приятелите си? И как да заловим един от воините жив?

— И как самите ние да избегнем смъртта? — промърмори Лийт. До него Стела се присъедини към думите му.

— В твоя случай това няма да е проблем, млада госпожице. Ти оставаш тук. Вече говорих с лидера и той ти е намерил място.

— Значи си питал лидера, тъй ли? — Стела бе вбесена и не правеше опит да го скрие. — А мен? Не мислиш ли, че и аз бих имала мнение по въпроса? Или ще продължаваш да ме третираш, както когато попаднах на Лийт и Хал? Отвличайки ме, когато е удобно, и изоставяйки ме, когато се пречкам?

Объркан от тирадата, Кърр не знаеше какво да отговори. Стела не му и предостави възможност, сипейки сякаш предварително изготвени аргументи.

— Искам да ми обясниш нещо — рече тя, изстрелвайки думи една след друга, горящи от нетърпение да бъдат чути, — какво щяхте да правите, ако не бях с вас при Покрития път? Бързо ли щяха да ви убият или бавно? Може би щяхте да опитате плувните си умения във Водовъртежа!

— Ами…

— Щеше ли Уайра още да е жив, ако не бях сред вас на езерото край Средопът? Тялото му сега щеше да бъде изхвърлено на някой пуст бряг.

— Вероятно…

— Ние сме Компания, живеем или умираме заедно. По-добре направо ме убийте. Какво ще правя, ако остана тук и вие не се върнете?

— Права е — рече Уайра. — Дължим й живота си. Стела е най-храбрият член на нашата Компания. Кои сме ние да я съдим?

— Но… не е редно да се пращат жени в битка! — Кърр не можеше да разбере обединения фронт срещу себе си.

Стела се запъна и Хал взе думата:

— Не е правилно да се праща когото и да било, освен когато се наложи. Съдбата на Фалта може да зависи от този конфликт. Запазването на някого от битката може впоследствие да го изложи на нея — както и всички останали.

Стела възстанови дар слово:

— Нима бих била по-безполезна от — моля, простете — сакатия Хал или дъртия Кърр?

Фермерът рязко си пое дъх.

— Нима възнамерявате да ме доведете тук мимо волята ми и също така да ме оставите?

Кърр възнамеряваше да настоява, но хвърли поглед наоколо и си промени мнението. Рискът от изгубеното единство сред Компанията бе прекалено голям, загубеното щеше да бъде повече от спечеленото.

— Много добре — отстъпи той. — Можеш да дойдеш с нас и най-вероятно да умреш бързо и неприятно.

Стела мрачно се усмихна.

— Тъй или инак бих ви последвала — рече тя.

 

 

— И как ще надвием онези воини? — запита Перду.

Компанията бе напуснала Виндстроп Хаус след закуската, сбогувайки се с фодрамите.

— Сбогом, приятели — бе рекъл лидерът, прегръщайки ги поред. Настоя той да плати за нощувката, снабди ги с провизии за пътуването и им даде кесия с пари.

— Какво е това? — бе запитал Кърр.

— Полагащото ви се, задето ни помогнахте да пренесем кожите.

— А колко ви дължим за превеждането през Уитвества? — бе настоял Кърр.

— Нищо! — бе последвал отговор. — Или те превеждат приятели, или изобщо не я преминаваш.

Добротата и веселостта на фодрамите бяха представлявали неочаквана благословия. Ако не бяха те, пътуването щеше да е приключило край Ролейстоунския мост. Но кой ще ни помогне сега, зачуди се Лийт.

Пътниците зачакаха Кърр да отговори на Перду, който бе задал вълнуващ всички ги въпрос, ала възрастният фермер не отговори.

Пореден ден се канеше да отмине. Слънцето се спускаше край високите борове, изпъстряйки пътя със сенки и осветявайки някой и друг останал от снега леден къс. Непостоянен ветрец шумеше из клонаците, придавайки на гората голямо сходство с пролетните вечери в лулеанските гори. В подобна привечер на сънлива красота, Лийт не можеше да си представи да ги дебнат опасност и смърт. Отбеляза си, че Кърр все още не е отговорил на Перду.

Друмът внезапно стигаше до върха на склон. Тясната просека на Западния път се виеше надолу, спускайки се на около двеста фута. Уитвества се простираше пред тях — покрил земята зелен килим, ала не тъй нагънат, както на север. Някъде изотдолу се процеждаше приглушено шумене на води.

Нейде пред тях, самотна планина закриваше част от хоризонта. Така пътниците зърнаха за пръв път Щефл, най-високия връх в земята на фодрамите. Залесен, ала с голо теме, Щефл се извисяваше на три хиляди фута над тях, злокобен и неприязнен, макар все още намиращ се на голямо разстояние. Мъгли се виеха край обраслите долини, прорязали хълбоците му. Ако на фодрамските истории можеше да се вярва (нещо твърде съмнително), в миналото Щефл димял и бълвал огън. Страх и мистерия обгръщаха планината редом с облаците.

Кърр спря и се загледа. Нейде, под зеления балдахин, брудуонците крачеха насам. Можеха ли да бъдат надвити? Бяха ли пленниците им все още живи? Не бе забравил питането на Перду.

Обърна се към Компанията.

— Мога да ви предложа само надежда и то не в особено обилни количества. В продължение на четири седмици бях наясно, че един ден ще трябва да нападнем воините, въоръжени единствено с тояги и ръждиви мечове. Измислях план след план и ги отхвърлях до един.

Пое дълбоко дъх и се вгледа последователно във всяко лице. Обикнах ги, помисли си той. Дори Фарр. Неволно бе започнал да харесва този груб, несдържан човек.

— Ще трябва да изпратим напред разузнавач, който да гледа за наближаването на врага и да ни съобщи. Очевидно трябва да изберем подходящо за засадата ни място, да ги причакаме и да ги нападнем, преди да са се опомнили. Някои от нас трябва да се опитат да изолират един от брудуонците и да го заловят жив; останалите трябва да се заемат с другите двама, колкото се може по-бързо. Така че ще се разделим на две групи. Фарр ще води едната, начело на другата ще бъда аз.

Тази под командването на Фарр ще има за задача да се справи с двамата брудуонци и да осигури безопасността на пленниците им. Един от тях трябва да бъде и разузнавач. В тази група ще влизат Перду, Стела и Хал.

Аз, Лийт и Уайра ще формираме втората група. Нейната цел ще бъде залавянето на един от брудуонците, за предпочитане без да го наранява. Групата, първа съумяла да изпълни задачата си, ще се притече на помощ на останалите.

Ще пренощуваме тук. Първият отряд ще поеме първата смяна. Брудуонците могат да се появят по всяко време.

— Но е малко вероятно да е през нощта, нали? — попита Уайра.

— По всяко време. Предположенията могат да ни струват живота.

 

 

Брудуонците не дойдоха тази нощ. Следващата вечер завари Компанията да лагерува ниско край южните склонове на Щефл, точно край Западния път. Над тях и вдясно, планината се извисяваше; безлесният връх и прорязаните страни, скрити от снега, който дъхаше хлад в долината. Навсякъде гъмжеше от новозавърнали се птици, които чуруликаха и грачеха в усядането си в обичните си северни земи. Мускусна миризма се носеше от недалечно блато.

Лийт лежеше, подложил раницата под главата си. Това може да е последната ми нощ. Толкова дълго се опитваме да намерим тези брудуонци и сега сме близо до тях, а ми се ще да не бяхме. Е, каквото и да се случи, отново ще видя майка и татко. Той въздъхна и го обзе дълбок страх от болката на острието и студа на смъртта. От раницата си извади брезова фигурка и я притисна до гърдите си. Татко! Моля те, помогни ми! Зная, че се нуждаеш от цялата си смелост, ала отстъпи ми малко, само за тази нощ! Няколко студени сълзи покапаха по недовършеното лице на дърворезбата.

Стела можеше да види Лийт от другата страна на поляната, чертите му скривени от топлината на огъня. Умората му се отразява, помисли си тя. Все пак е още момче. Мислите й пробягаха към Уайра и думите, които си бяха разменили онзи следобед. Съжалявам, че не ти казах, бе рекъл той и тя бе почувствала как гневът й се топи в усмивката му. Зная, че трябваше да ти кажа. Бе обяснил как вече нямало да пие, как нито капка не се била процедила край устните му от онази нощ край езерото, как тя щяла да му помогне… и тя му бе разказала за брат си и мъката, която бе причинил на семейството им, как се бяха опитвали да говорят с него, наказвайки го, заключвайки го, но той винаги намирал още алкохол и сега бе побъркан идиот, позор за всички им… Сълзи бяха избликнали в очите на Уайра и той заяви, че не е знаел, виждал колко я бил наранил, щяла ли да му прости? Тя бързо бе отговорила утвърдително, ала не можеше да държи под контрол чувствата си към него. Бяха се прегърнали насред гората, докато останалите от Компанията продължиха напред; тя се зачуди как той бе достатъчно смел да признае грешката си, да се изправи срещу слабостта си и да продължи да я обича. Ясно виждаше в очите му — обичаше я. А нейните чувства — бяха ли те любов? Поне не бяха отвращението, което чувстваше към Друин и очакващата я съдба при евентуалното й завръщане у дома. Всичко друго, само не и това.

Уайра лежеше сам в сенките, на известно разстояние от останалите. Стела седеше вляво от него, взирайки се в пламъците. За какво ли си мисли? Дали ми вярва? И като става дума за това, дали аз самият си вярвам? Казаното от него за недокосването на пиенето не бе съвсем вярно; бе открил известно количество на един рафт в магазина във Виндстроп Хаус и бе оставил пари като компенсация. Ала не бе особено силно и свърши още на втория ден. Чувстваше се сух, тъй сух, а ръцете му трепереха, докато той лежеше и се надяваше никой — тя — да не забележи. Мислеше си за обятията й, така нежни, така млади, така красиви. Ще се откажа заради теб, Стела, наистина ще го сторя.

Кърр и Перду седяха край огъня и старите им кокали оценяваха топлината му. На младите нищо им няма да спят в сенките. На тях кръвта им шуми в жилите, завистливо си помисли Кърр, хвърляйки поглед към мястото, където лежеше Уайра. Твърде енергично шуми. Но дали е и искрена? До онази нощ на леда бе уверен кой от Сторрсенови му е по-симпатичен, ала вече не беше сигурен. С по-стария поне знам какво да очаквам. Ами приятелството — засега ще го наричам тъй — между Стела и Уайра? От това ли се страхуваше Кроптър? Всичко това го смущаваше.

Перду също бе потънал в мисли. Халдемар! И момчетата! Добре ли са? Как ли се справят фенните в Мирвидда? Гаданията бяха предсказали гладна зима и късна пролет из високата пустош и колкото и да се наслаждаваше на компанията на своите сънародници по кръв, Перду откри, че вече е невъзвратим фенни и че мечтае да се завърне у дома при семейството и клана. Въздъхна. Не и докато не съм станал свидетел на смъртта на брудуонците. Или докато самият аз не умра. И в двата случая скоро ще бъда обратно във виддата при семейството си. Нека боговете ни пазят!

Фарр се изправи и добави още гориво в огъня. Как ли ще се бият старците? Най-вероятно по-добре от младите. Кърр щеше да се представи храбро, в това нямаше съмнение. Фарр изпитваше неохотно уважение към борбения стар фермер, който бе захвърлил бастуна и тъгата, изглеждайки подмладен с години в сравнение с първата им среща. Ами Перду? Спомняше си бащиния братовчед смътно, ала знаеше, че е бил ловец, а не боец. И все пак фенните може би го бяха заякчили. Със сигурност носеше смъртоносен на вид меч. Не, младите са проблемът. Е, може би не момичето, призна. Тя е свирепа! По-добре Уайра, отколкото аз! Но децата на Манум — по-добре да не очаквам особено от тях. Нямаше съмнение в храбростта на по-голямото момче, но недъгът му го правеше неефективен, въпреки щастливия удар, който бе успял да нанесе в Долината на отдиха. Ами по-младият? Нему не може да се разчита. Погълнат е от собствените си страхове. Трябвало е да го оставят вкъщи.

Липсват ми фодрамите, тъжно си помисли Фарр. Гората тук все още е красива, но ми липсват смеха, страстта… Може би ще ги потърся, след като всичко това свърши. Може да поостана.

Близо до огъня Хал спеше дълбоко.

 

 

— Пак ли си станал от леглото?

— Колкото по-рано се възстановя, толкова по-рано ще можем да тръгнем.

— Да тръгнем? Седмици ще минат, преди да ти позволя да напуснеш пещерата! — хауфутът поклати глава. Наистина, този човек е невъзможен!

— Седмици? Твърде късно. Трябва да пристигнем в Инструър не по-късно от две седмици преди Средолетника, така че трябва да тръгнем преди края на седмицата. Дори и това ще е малко късничко.

Той се намръщи към едрия си болногледач.

— Сигурно не разбираш — внимателно отвърна хауфутът. — Беше сериозно болен. Никакво излизане, докато не се възстановиш напълно. Пътуване до Инструър? Може би догодина.

— Ти не разбираш, приятелю. Болестта ми бе дадена като подарък. Разопаковах го и останах очарован. Седмиците на себевглъбение ме научиха на нови неща и е време да приложа наученото. Трябва да отида в Инструър.

Едрият мъж уморено приседна. „Никога не се опитвай да спориш с мистик“, казваше една стара пословица. Има много мъдрост в старите пословици, помисли си хауфутът.

Отшелникът го пронизваше с блесналите си очи.

— Изоставих людете, защото предпочитах своята собствена компания, а сред тях не можех да открия отговорите. Дълги години слушах истината, и научих, че истината е Личност, че мога да чувам гласа Му. В мълчанието на годините се научих да отличавам истинното от фалшивото. Зная отговорите на въпроси, за чието съществуване не бях и подозирал; зная повече, отколкото някога бих приложил на практика.

Хауфутът започна да се чувства неловко под напрегнатия поглед на мъжа.

— И ей ме на, чист и безполезен. Години дисциплина и яростно отдаване ме доведоха до състояние, в което мога да се лиша от всичко. Преди година бях доволен и се смятах за светец. Ала сега не съм толкова сигурен.

Може да се лиши от всичко? Мислите на хауфута в момента се въртяха около закуската и силно се надяваше проповедта да приключи бързо.

— Чист съм — защото съм премахнал изкушението, а не защото съм се изправил срещу него и съм го преодолял. Сега виждам, че чистотата ми е като тази на камък — отдадена, ала безполезна. Вече не съм лош, ала не съм и добър. Зная всичко, ала не върша нищо. Не поемам рискове и не получавам награда. Вместо да добавят към нея, изминалите години отнеха от добротата ми.

В гласа на отшелника се долавяше тихо отчаяние, накарало хауфута да рече:

— Ами истината? Със сигурност познаването на истината е добро?

— Проклятие е — дойде разпаленият отговор. — Да знаеш истината и да не я практикуваш; да се взираш в лицето й и да останеш непроменен; да знаеш какво трябва да сториш и да не го направиш — това е пътят към лудостта и вината. Това е пътят, по който аз крачех.

Хауфутът замълча.

— Тогава ти и приятелите ти дойдохте. Бях щастлив, защото бях предрекъл появата ви и знаех много за приключението ви. Помислих си, че мога да ви помогна, като по този начин погася вината си. Вместо това ти помогна на мен да преодолея болестта и да надвия гордостта си.

Грижите ти за мен бяха безценен дар. Зная, че липсата на себеувереност те накара да останеш с мен, но все пак ти даде от себе си на странник, когато сърцето ти бе с останалите. Чувах те през нощите: Чудя се къде ли са сега? Надявам се Кърр да ги води добре! Твоят подарък към мен ти е коствал много.

Години наред разчитах единствено на себе си. Сега трябва да призная, че имам нужда от другите. Че в тази пещера съм безполезен. Че в едничка постъпка се съдържа повече добродетел от години размишления. Ти ме свали от щанда, почисти ме и ме приготви за бъдещата ми употреба, за което ти благодаря!

Отшелникът се поклони доземи, русите му коси обърсаха каменния под.

— Колкото и странно да звучи — хауфутът също се поклони, неволно увлечен в разговора, — болестта ти се отрази добре и на мен. Пристигнах тук готов да се откажа и поема към дома, дори и това решение изглеждаше непосилно. Чувствах се ненужен, в тежест на приятелите си. Ала през последния месец научих, че това не е така, че все още би имало полза от мен, дори и да не е бляскавата слава на водачеството, както си представях. Доволен съм и съм готов отново да се присъединя сред людете.

Отшелникът се изсмя.

— И двамата трябва да благодарим на Десницата на Най-възвишения! Може би когато отидем в Инструър, ще говорим с него за това.

Хауфутът поклати глава. Може би трябва да съм благодарен за няколкото минути яснота. И все пак вече не се съмняваше, че скоро щяха да са на път към пищната столица на фалтанските кралства.

 

 

На сутринта имаше лек дъждец. Лийт се изправи бързо, протегна се, разтри изморени крака, облече се и се приготви за пореден ден на пътя. Само дето въпросният ден бе този, от който винаги се бе страхувал. Последният.

— Може би брудуонците са поели по Фиананския друм — предположи Перду, докато закусваха.

— Ако са искали да отиват на юг към някое пристанище като Сиенан, защо им е на първо място да поемат по Западния път? — Кърр бе прехвърлял из ума си този аргумент многократно. — Очевидно възнамеряват да се приберат вкъщи по възможно най-краткия път.

— Добре, може това да е било първоначалното им намерение — продължи феннито. — Ала ти самият каза, че са нямали представа колко сурова е северната зима. Не е ли възможно да са изоставили пътя и да са тръгнали по по-лесен? Или да са тръгнали на юг, просто за да оцелеят?

— Тогава щяхме да ги засечем — рече Уайра.

— Сега нищо не можем да сторим — сопна се Кърр. — Ако са продължили на юг, то ние също ще ги последваме по Фиананския друм. Ако са се качили на кораб, ние също ще ги последваме по вода. Или може би някои люде са решили да се откажат?

— Не, разбира се — отвърна Уайра. — Просто обсъждаме дали си е струвало да поемаме по Южния маршрут и да изоставяме следването на брудуонците.

— А нима имахме избор? — намеси се брат му. — Забрави ли Ролейстоунския мост? Не вярвам, че бихме оцелели в Уитвества без помощта на фодрамите, тъй че дори и да бяхме прекосили реката, щяхме да умрем на пътя. Ако питате мен, такава съдба е сполетяла брудуонците и пленниците им.

— По който и път да са тръгнали, каквато и съдба да ги е сполетяла — ще разберем — споровете вече дотягаха на Кърр и той сложи край на обсъжданията.

 

 

Пътят се виеше по долните склонове на планината и скоро Уитвества лежеше разстлана пред тях. На места гората проредяваше, а други места бяха прораснали наново, очевидно възстановявайки се след някакво бедствие, спуснало се по планината. Често пътят преминаваше през места с черни скали, по които нищо не растеше. От цепки в скалите се издигаше противна миризма, а на едно място локва вряща кал бълбукаше досами пътеката.

Ръмежът се усили в постоянен дъжд и Компанията спря, за да извади наметалата си. Почвата се размекна, листата се отърсваха върху пътниците. Въздухът натежа от мъгла, влага и миризмата на сяра. Пътеката продължаваше да се изкачва нагоре.

По средата на утрото Компанията спря. Западният път се изравняваше, обикаляйки из склоновете на Щефл на поне хиляда фута над равнината, ала нито тя, нито планината можеха да бъдат видени. Мъгла се виеше по склоновете, покрила дърветата и храстите с влажен слой, пръснала бисери из паяжините, погълнала всеки звук.

— Пращам разузнавач — оповести Кърр. — По-скоро Фарр ще изпрати такъв от своята група. И отсега нататък никакви приказки, ще се движим колкото е възможно по-тихо. Фарр, кого ще изпратиш?

— Аз ще отида.

— Но тогава кой ще застане начело? Така всичко се обезсмисля!

Перду заговори:

— Разчитал съм следи по време на много ловувания. Може аз да отида.

Кърр се канеше да приеме, сетне си припомни, че Фарр трябваше да избере.

— Много добре — рече Фарр тържествено. — Опитай се да докладваш на всеки няколко часа. И внимавай! Не искаме да узнаят за присъствието ни!

Перду само се усмихна на това недоверие в способностите му. Нямат никаква представа за умението на фенните. Не че самият аз имам, помисли си печално. Пращаха ме да разузнавам, когато вече бяха наловили достатъчно и то само за да ме научат. Е, скоро ще узнаем колко съм научил! Помаха на Компанията и се отправи.

 

 

Само два дни бяха необходими на болките, умората, глозгащия глад и отчаянието да се завърнат. По време на някои преходи Манум и Индретт бяха продължавали напред само след настоятелното сръчкване с острието на меча. Издръжливостта ми има предел. Колко още, преди да се строполя на земята необратимо? Умората се беше пропила в него, заглушавайки дори желанието му да избяга, притеснението за Индретт, за Фалта, волята да оцелее.

Не бе повдигал глава с часове и когато го стори, пред очите му се изправи самотна планина. Това Щефлли е? При следващото поглеждане планината бе много по-близо, с покрит в облаци връх.

Тогава се случи нещо, променило всичко. Спряха да обядват — сухо месо за пленниците и задушен заек за брудуонците. Както винаги, Манум бе поставен възможно най-далече от Индретт, ала жестоките поробители не можеха да му попречат да се взира в нея. Което и правеше; двамата не отделяха очи един от друг, докато поглъщаха безвкусните си порции. Около тях воините започнаха да се подготвят да продължат пътя. Тогава с крайчеца на окото си, вляво, Манум зърна някакво движение. Бавно извъртя глава, внимавайки да не привлече вниманието на брудуонците; Индретт проследи погледа му. Ето! Ето го отново!

Ръка, дълбоко в храсталаците. Махаща ръка. И лице. Непознато, ала все пак лице. Ръката се вдигна до устните на лицето, призовавайки към мълчание. Манум се опита да не се взира в него. Ръката помаха още веднъж, сетне тя и лицето изчезнаха.

 

 

Компанията тъкмо бе приключила с мрачен обяд, когато Перду дотича в лагера.

— Видях ги! — викна той. — Видях ги!

Моментално бе засипан с въпроси от страна на пътниците, всеки опитващ се да зададе първо своя. Кърр с жест призова за тишина.

Фарр пристъпи напред.

— Докладвай!

Перду се опитваше да си поеме дъх.

— Видях брудуонците — започна накъсано. — Идват насам, точно както Кърр каза.

— Пленниците добре ли са? — попита Лийт, в невъзможност да се сдържи.

— Живи са и са добре.

Лийт облекчено хвана главата си.

— Това наистина са добри новини! — рече Кърр.

— Брудуонците също изглеждаха добре.

— Това вече не са чак толкова добри новини, ала се очакваше.

— Видях ги да раздигат лагера и да продължават по пътя. Двама брудуонци вървят начело, а трети най-отзад пази пленниците.

Фарр помоли за тишина.

— Видяха ли те?

— Внимавах да не се приближа прекалено. Убеден съм, че брудуонците нищо не усетиха.

Кърр потри доволно ръце:

— Добра работа!

Фарр бързо премисляше нещо.

— Преди колко време ги остави?

— Преди около петнадесет минути. Тъкмо приключваха храненето. Между двете места, Западният път се изкачва по хълма.

— Значи са на близо четиридесет минути път — прецени Фарр. — Нямаме много време да подготвим клопката си.

Перду отново заговори:

— На около пет минути оттук има място, което е идеално за засада! Има тесен въжен мост, който прекосява дълбока пропаст. На моста брудуонците ще бъдат уязвими.

— Отлично! — викна Кърр. — Тогава трябва незабавно да идем там!

 

 

Само мигове по-късно Компанията търчеше надолу по пътя, забравила всякаква умора.

— Извадете мечовете! — заповяда Кърр с дрезгав шепот, докато тичаха. — Първата група ще прекоси моста и ще се скрие сред дърветата от другата страна. Втората група ще остане тук.

Мостът се появи пред тях — дълъг шестдесет фута, издигащ се на около осемдесет фута над реката. Огромни дървета с оголени клони надничаха над стръмната пропаст, сякаш стичащите се по планината води бяха отмили почвата под тях. Реката в дъното на пропастта течеше пенесто кафява, набъбнала от обилните дъждове, все още падащи нейде от дясната им страна.

Кърр и Фарр изучаваха моста, разменяйки си кратки думи. Четири здрави въжета го задържаха, разцепени трупи оформяха рискован път над пенестите води. Първата група бързо прекоси моста, залюлял се при преминаването им един по един: Фарр, Перду, Хал, Стела. След миг изчезнаха сред отсрещните дървета.

Кърр се обърна към Уайра и Лийт:

— Прикрийте се! — изсъска той. — Аз ще се оглеждам за брудуонците. Да се надяваме, че не са променили формацията си. Ще оставим воините да минат и ще ги хванем в капан на моста. По мой знак ще изскочим на пътя и ще прережем въжетата.

— Не е ли по-добре да ги претрием сега, оставяйки моста да се държи на косъм? Така ще сме сигурни, че ще падне от един удар.

— Добра идея. Чакай тук, Лийт. Уайра и аз ще се заемем с моста.

Лийт се почуди как щяха сетне да прекосят реката.

След няколко минути другите двама се завърнаха зад прикритието на дърветата.

— Хубаво се сети да отслабим въжетата — отбеляза Кърр. — Иначе още щяхме да сечем, когато брудуонците се спускат отгоре ни!

 

 

Секунди по-късно Перду чу стъпки да се разнасят по пътя. Сега е моментът, помисли си той. Разнеслият се звук бе хрущене на чакъл, което на слушащите иззад дърветата се стори като излязло изпод краката на армия. Мислех, че ще са само трима. Някой излезе иззад завоя.

Висок, обвит със сив плащ и сурово лице, с поставена на дръжката на меча ръка, водачът крачеше по пътя. Образът му се запечата в ума на Перду. За миг воинът бе погълнат от виещата се мъгла, която се разнесе, за да разкрие придружаващия го втори брудуонец. Скъсиха крачка и се отправиха към въжения мост. Феннито притаи дъх.

От мястото си сред дърветата, Лийт виждаше другия край на моста. Шумът на водата поглъщаше всички други звуци, така че воините изникнаха без предупреждение. Той се вцепени и мислите захвърчаха из ума му, като че бяха струи на наводнение. Какво следва? Къде са родителите ми? Дали първата група е била разкрита?

Перду по-скоро чу, отколкото видя първия брудуонец да стъпва на моста. В същия миг третият воин се появи, пришпорващ напред пленниците: ето я Парлевааг, а онези двамата трябва да са родителите на Лийт и Хал. Изглеждат изтерзани, помисли си Перду. Надявам се да съумеят да не се пречкат.

Сега двамата воини бяха прекосили наполовина моста. Къде са пленниците? Живи ли са още? Притеснението за родителите му надви страха на Лийт, така че когато Кърр го потупа по рамото, той незабавно скочи с ръждив меч в ръка. Кърр, Уайра и Лийт изскочиха изсред дърветата и се озоваха до моста, преди воините да осъзнаят какво става. С вик те изтеглиха мечовете си и се втурнаха напред по моста. Лийт и Уайра сечаха въжетата: едно, две, сетне три бяха откъснати. Заедно се хвърлиха да отрежат и последното въже.

Брудуонците осъзнаха грозящата ги гибел, видяха, че няма да могат да прекосят моста навреме, обърнаха се и затичаха обратно. Последен замах на меча на Уайра — и нишките на въжето бяха разкъсани. Дордето брудуонците търчаха към твърда земя, мостът под краката им полетя към реката. Отчаяна ръка се опита да се залови за надвесен клон, ала не успя — въжета и трупи се удариха в камъните и мостът остана да виси само на въжетата от другия бряг.

 

 

При вика Фарр изскочи от скривалището си с рев, следван от останалите от групата. Моментално тримата пленници се хвърлиха настрани към дърветата, оставяйки самотния брудуонец лице в лице с четиримата си противници. За миг никой не помръдна, сетне, с жестока усмивка, скривила чертите на мрачното му лице, воинът бавно изтегли закривения си ятаган. Стоеше уверен в собствените си сили, изчаквайки храбростта да напусне враговете му.

— Достатъчно! — просъска Фарр. — Вие убихте баща ми!

Той изтегли меча си и се хвърли към високия боец, следван от Перду, Хал и Стела. В яростта си винкулчанинът изглежда бе забравил за останалите и не възнамеряваше да се възползва от помощта им. Бясно замахна с яростен рев, но воинът го отбягна с лекота, сетне разсече въоръжената му ръка. С болезнен вик Фарр изтърва меча си. Воинът само се усмихна.

Как да го направим, чудеше се Стела, обзета от странно спокойствие. Този звяр сякаш може да се изправи срещу всички ни наведнъж и да победи. Насред разгорещеността на битката, внезапно по някаква причина си припомни деня, когато Аноан, по-големият брат на Друин, бе запречил пътеката към езерото и не даваше на малките деца да плуват. Бе повалил няколкото момчета, които се бяха опитали да го предизвикат, ала Стела го бе принудила да отстъпи. Как можеше да забрави? Внезапно по гърба й полазиха студени тръпки, съвсем отделни от разиграващата се пред нея драма. Друин мрази по-големия си брат. Интересът му към мен и отношението му не са ли просто опит да докаже, че е по-добър от брат си? Нима съм само трофей, с който да унижи Аноан? Злобата на евентуалния й бъдещ съпруг я ужасяваше далеч по-силно от този брудуонец. Как смее? Кръвта й пламна. Ако той беше тук, застанал на пътя, щях да го поваля!

Брудуонецът пристъпи към по-възрастния Сторрсен. Бързо, бързо, пришпори се сама Стела. Няма много време!

Перду видя Стела да бяга, но не му остана време да мисли върху видяното, защото се притече на помощ на Фарр. Брудуонецът замахна надолу, винкулчанинът се претърколи настрани и острието се заби там, където само преди мигове бе стояла главата му. Фарр затърси меча си, а Перду нададе вик, надявайки се да привлече вниманието на опитващия се да нанесе завършващ удар воин върху себе си, ала с лявата си ръка облеченият в сиво боец измъкна от раницата на гърба си тояга и я запрати към приближаващия фенни. Тя изсвистя и удари въоръжената му ръка с изненадваща свирепост. Сега Перду остана с голи ръце.

Брудуонецът се извисяваше над беззащитния Фарр. Стела събра четири подходящи камъка от пътя. Претегли на ръка първия и отчаяно се примоли ръцете й да не са забравили номера с двата камъка, на който брат й я беше научил. Първият не е нужно да уцели, припомни си Стела; бе се упражнявала често, макар да не беше хвърляла от деня, в който за малко да извади окото на Аноан.

Сега, разнесе се глас в ума й. Едно, отброи тя и замахна, запращайки първия камък с цялата си сила. Той удари брудуонеца по рамото и боецът с ужасяваща ловкост се обърна, за да се разправи с нападателя си. Две, отброи, хвърляйки втория — не толкова силно, но с по-голяма прецизност. Камъкът с отвратително хрясване уцели слепоочието на воина. Стела хвърли останалите два, още преди той да е започнал да пада. Те пропуснаха, профучавайки през мястото, където главата му стоеше само преди мигове. Закривеният меч издрънча на пътя, последван след секунди и от самия си притежател.

Фарр скочи и грабна ятагана с лявата си ръка. Стела изтича до повалената фигура.

— Направи го! — изкрещя тя. — Довърши го, преди да се е събудил!

Фарр премести острието в десницата си, не доверявайки се на неопитната си ръка да нанесе завършващ удар, макар че не бе ранена, а дясната да кървеше. Животът ни зависи от това, помисли си. Нека ударът бъде чист! Припомни си лежащия на пътя баща. Това е за теб!

— Не! — каза Хал, заставайки пред Фарр. — Не го прави!

Фарр изръмжа, погълнат от ярост.

— Махни се!

— Това не е за баща ти! — викна Хал. — Правиш го за себе си! Искаш да отрежеш болката! Гората не те ли научи на нещо? Не е ли време да оставиш раните да зараснат?

Фарр не бе в състояние да размишлява и понечи да удари Хал.

— Чакай! — викна Перду. — Чуй! Не трябваше ли някоя от групите да залови брудуонец? Един от тях е в ръцете ни!

Той отиде до Фар, чиито очи все още пламтяха.

— Свали меча. Помогни ми да го вържем. Сетне нека отмъстим на останалите врагове.

Фарр се поколеба, докато здравият смисъл на Перду се бореше с гнева.

— Моля те — рече Хал. — И други неща очакват. Дай ми оръжието!

Сакатият протегна изсъхналата си десница.

За момент никой не помръдна, сетне Фарр неохотно му подаде меча. Манум и Индретт се появиха иззад дърветата, следвани от Парлевааг. Фарр седна на земята, хванал главата си с ръце.

С насълзени очи Индретт понечи да прегърне сина си, но той се извърна.

— По-късно ще имаме време за това. Вече загубихме прекалено много време — той се обърна към Стела. — Трябва ни вода, за да промием раните. Ще изтичаш ли нагоре по пътеката?

Тя кимна.

Манум взе въже от раницата на Фарр и овърза брудуонеца, който бе започнал да се свестява. Стела донесе вода, в която Хал добави нещо от торбичката си с билки. Сетне той отиде до воина и започна да чисти кървящото му чело с напоена кърпа.

— Какво правиш!? — невярващо попита Фарр. — Ами ръката ми? Ами раната на Перду? Не сме ли достойни за вниманието ти?

Хал се извърна и изгледа винкулчанина открито:

— Ако не направя това, цялото ни пътуване ще е било напразно. Бъди спокоен! Скоро ще се погрижа и за вас.

Брудуонецът се бе свестил напълно и, макар все още замаян, знаеше, че се намира във вражески ръце; ала не показа страх, нито се опита да се освободи от въжетата. Може би беше безразличен към съдбата си. Може би знаеше, че лицето над него нямаше да нареди смъртта му. Изсъхналата ръка почисти раната на слепоочието му и я намаза с мехлем. Сетне сакатият се обърна към Фарр и Перду, за да се заеме с техните рани от битката.

Междувременно Манум стоеше над поваления воин с меча на Фарр в ръка, нежелаещ да се довери единствено на вървите. Ала това е само последователят, най-неопитният от всички. Къде са останалите? И къде е Лийт?

 

 

— Дадохме им да се разберат! — викна триумфиращо Кърр. Може би сега знаят как сме се чувствали на Покрития път!

До него Лийт протегна ръка. От другата страна на реката, мостът висеше с потопени във водата въжета, ала по тях се катереха две фигури.

— Все още се държат! — викна Уайра и тримата изтичаха до ръба на бездната.

Единият от брудуонците, по-горният, се държеше с една ръка, а другата висеше отстрани, очевидно счупена. Ала онзи под него бе невредим и неумолимо се изкачваше.

— Какво можем да сторим? — запита Лийт. — Останалите са в беда!

— Можем само да гледаме — отговори Кърр.

— Не! — провикна се Уайра. — Трябва да има начин да се прекоси реката, може би по-нагоре по течението! Не можем да позволим приятелите ни да бъдат надвити!

И с тези думи той потъна сред дърветата.

— Ще го последваме ли?

Кърр не отговори, изсумтявайки объркано, докато гледаше как воинът бавно се катери по моста, преквалифицирал се в стълба по стръмния склон на клисурата.

 

 

Около половин миля по-нагоре Уайра откри брод, където стените на клисурата се спускаха достатъчно, за да успее той да слезе до речното корито. Гърлото и гърдите му пламтяха от тичането; на няколко пъти щеше да се препъне в храсти и корени. Прегази бързите води и се покатери по другия бряг. Отчаяно искаше да стигне навреме, мислейки единствено за Стела, която не подозираше за заплахата, беззащитна срещу безмилостния воин, който може би тъкмо в този момент се надигаше над ръба…

 

Пред себе си, с крайчеца на окото, зърна светлина, видима само за него.

 

 

Лийт и Кърр останаха на източния край на моста, безпомощно гледайки развиващите се пред тях събития. Неразличими фигури се мяркаха на пътя, не можеше да се види дали принадлежат на приятел или на враг. Онова там беше брат му — Лийт щеше да познае силуета му навсякъде. Една фигура бе повалена, друга вдигна крив меч над нея; сетне и мечоносецът бе повален. Какво ставаше? Наблюдаването в безсилие бе много, много по-мъчително от която и да е битка. Без да продума, той се обърна и затича подир Уайра.

— Лийт! Върни се! — викна Кърр, ала звукът от търчащо сред храстите тяло затихна и фермерът остана сам.

Ех, тъй или иначе нищо не мога да сторя, помисли си, докато напрягаше очи да зърне нещо отвъд пропастта. Мъглата размиваше очертанията на фигурите, но можеше ясно да види двамата брудуонци, опитващи се да се изкатерят по моста. По-горната от двете, тази със счупената ръка или рамо, не бе напреднала. Другарят му бе непосредствено под него, изкачил се бързо и безпроблемно, ала пътят му нагоре бе запречен. За момент и двамата застинаха — очевидно разговаряха, предположи Кърр — сетне по-горната фигура отново опита да се покатери, ала не успя. Сетне, пред невярващия поглед на стареца, долната фигура се протегна, сграбчи и дръпна висящия над него черен ботуш. Брудуонецът се опита да се задържи, но този под него дръпна отново и воинът бавно полетя надолу, размазвайки се долу на скалите. Другият не губи време да поглежда към дъното, а продължи да се катери.

 

 

Натежалата снага на Уайра гореше, а крайниците отказваха да му се подчиняват. Ако само се бях поддържал в по-добра форма, помисли си, докато търчеше из гората. Пиенето ми отне силата. В този миг, докато прескачаше пореден протегнал се да го спъне корен, той взе твърдо решение — щеше да зареже бутилката и да се подготви за брак. Защото ще предложа на Стела, каза си, и тя ще каже „да“, ако оставя пиенето. Започна да му се вие свят. Ярката светлина пред очите му го затрудняваше да вижда. Ала той продължаваше напред. Знаеше само, че любимата му е в опасност, че тя щеше да бъде убита, ако той се забавеше.

 

 

Брудуонецът доближи върха на стълбата. Оставаше само още едно стъпало. Постави ръка на земята и започна да се набира. Отвъд клисурата, Кърр нададе предупредителен вик, ала той бе погълнат от разстоянието и рева на водите.

Мускулестото тяло на воина стъпи на земята. Пред себе си видя група, обградила повалена на пътя фигура в сива наметка. Не съм и очаквал друго. Младият глупак си заслужава смъртта и аз ще му я дам. Ала гибелта ще се стовари неочаквано и върху фалтанците. Отново понечи да събере черната си магия, ала откакто тази дръзновена атака бе започнала, не бе могъл да разчита на уменията си. Бе същият ефект, както когато Господарят, Неумиращият, прекъсваше връзката му с духовното битие чрез самото си присъствие. Ала това не бе възможно, по тези места нямаше магьосници, достойни да се наричат така. Нямаше значение; нямаше да има нужда от магия. Потъна в дърветата вдясно от пътя и започна с нечовешка предпазливост да се прокрадва към неподозиращите жертви, от които навело се над мях с вода момиче бе най-близо. Изтегли меча си. Жаждата за смърт пееше в ушите му, както винаги.

Уайра се олюля сред тунел от светлина, сетне се сблъска с дърво. Дърво ли беше? За миг визията му се изчисти. Пред него тъмна фигура лежеше повалена на земята. Разтърси глава; светлата пелена се раздипли. Брудуонски воин!

Моментално боецът скочи на крака и замахна. Уайра приклекна, ала беше прекалено бавен и острието описа ужасна рана по рамото и гърба му. Строполи се, удавен в океан от болка, бялата светлина го обгърна отново.

 

 

Водачът на брудуонците отново се обърна към пътеката. Избий ги до крак! Мечът му лъстеше за още кръв. Ето го момичето. Посегна да нанесе удар.

Докато ръката му се спускаше, нещо се удари в него и замахът му пропусна. С ругатни възстанови равновесието си.

— Стела! Внимавай! — долетя вик и Уайра се олюля напред. Отнякъде бе изнамерил сили отново да се изправи срещу брудуонеца, ала усилието му бе коствало прекалено. Дордето воинът скачаше на крака, за да се изправи срещу нападателя си, Уайра потъна в светлината и се строполи.

С изтерзан вик Стела се хвърли към поваления си любим, но Перду я сграбчи за ръката. Кривият меч изсвистя отново, пропускайки я на инчове. Феннито я дръпна настрана, но тя не можеше да откъсне очи от неподвижната фигура край пътя.

Чиста омраза струеше от брудуонеца, вцепенявайки надникналите в очите му. Един по един членовете на Компанията започнаха да отстъпват пред острието му. Само Хал не помръдна.

Манум се отдръпна от разкриващия се пред него ужас. Това беше водачът на брудуонците, капитан на Повелителите на страха, разкрил мощта си. Срещу него стоеше собственият му син, а Манум не можеше да принуди краката си да застанат до Хал. Бе го обзел ужас от брудуонците, усърдно подхранван от седмици и месеци страх. Не го гледай в очите! — изникна глас в ума му. Той насочи поглед зад воина и видя надежда.

Лийт тихо се появи иззад дърветата, с меч в ръка.

Брудуонецът бавно прекрачи тялото на Уайра и се приближи до вързаната фигура, лежаща безпомощно на пътя.

Лийт вървеше зад него, мечът се тресеше в ръката му.

Вързаният мъж се опита да предупреди водача си за опасността зад гърба му, но едва отворил уста и бе прекъснат.

— Спести си молитвите! — рече брудуонецът на общия език. — Умри, възхвалявайки Рушителя, а не с хленч на уста като някакво фалтанско животно!

Възнамеряваше враговете му да чуят и разберат, вероятно за да получат представа за собствената си очакваща ги орис. Вдигна меча.

Лийт стисна очи и с все сила заби оръжието си в гърба на воина. Триумфалното изражение на злото лице бе заменено с изненадано, сетне с такова на ярост. Краката отказаха да му се подчиняват. Опита се да изкрещи, но собствената му кръв го задави. Сетне падна назад, нанизвайки се още по-дълбоко. Животът го напусна със стон.

 

 

Един дълъг миг никой не помръдна. Над тях птиците чуруликаха и се обаждаха една на друга, а звукът на пенещите се води отекваше из клисурата. Продължаваха да стоят неподвижно.

Накрая Хал пристъпи напред, през тялото на мъртвия брудуонец, до падналия Уайра Сторрсен.

— Съжалявам — проплака последният, — закъснях.

Компанията се насъбра около тялото на Уайра. Стела плачеше, докато докосваше златните кичури на онзи, на когото бе възлагала всичките си надежди. Забравил за другите, Фарр се хвърли на земята и взе главата на брат си в ръце, без да скрива сълзите си. Един по един другите също заплакаха.

Лийт си помисли за Кърр и тревогата, която старецът щеше да изпитва. Вцепенен и в шок, все още опитващ се да забрави усещането как мечът му пробива плътта и отнема живота на друг човек, Лийт се обърна и се отправи към ръба. Но когато стигна там, не можа да види фермера. Изморено и почти безчувствено, въпреки победата и обединението с родителите си, той се обърна да поеме обратно по пътя.

Без предупреждение груби ръце го сграбчиха и нещо покри устата му. Без някой от Компанията да забележи, той бе отнесен в гората, сетне загуби съзнание.

Глава 17
Синият огън

Главните длъжностни лица на Малаю, начело с градския пълномощник, чакаха под прорязаното с червено небе. Пълномощникът неспокойно обърса потните си длани в копринените си панталони, с ясното съзнание, че този жест издава нервността му на евентуалните наблюдатели. Мразеше се заради липсата на самоконтрол, ала знаеше, че никой нямаше да гледа, не и днес. Поне за пети път от пристигането си на пристанището, той се опита да извърне глава, за да държи подчинените си под око, да се успокои при вида им, че той не е единственият изнервен; ала не можеше да откъсне очи от морето. Вратните мускули го боляха от напрежението. Може би магията на Рушителя вече работеше, приковавайки вниманието му. Макар да беше циник, след онази нощ преди един неусетно изтърколил се месец, вече щеше да повярва на всичко, казано му за Повелителя на Брудуо.

Всички пълномощници бяха запознати със синия огън, използван в продължение на две хиляди години да ги уведомява за желанията на Неумиращия, макар през последното поколение да не бе използван в някоя от провинциите на Малаю. В интерес на истината никой не знаеше как работи, ала поне знаеха за какво е. Рано в третата смяна на нощта безчувственият глас на някакъв слуга го бе събудил, за да му предаде новината, че пламъците са оцветени в синьо. В гласа му не се долавяше нищо необичайно, очевидно не бе наясно с важността на донесените от него сведения. Пълномощникът трябваше да го накара да повтори.

Бързо се бе спуснал до свещената стая, само по нощна риза, несъответстващо състояние за най-могъщия човек в Малаю. Ала пълномощникът не се интересуваше. Мислите му изцяло бяха насочени около пламъка. Когато влезе в стаята, несъкрушима сила го пое, обгърна го, отдели цялото му достойнство, свеждайки го до ужасена купчина плът. Единственото хубаво онази нощ бе, че Рушителят не предаде съобщението лично. Иначе новините не бяха добри.

И един месец по-късно, в деня на пристигането на господаря, множество малки кризи бяха изникнали, способни да потопят всекиго в паника. И нещата не се подобряваха. Кралската баржа се приближи до пристана цял половин час по-рано от очакваното. Мъже си крещяха инструкции, всеки отчаян да не допусне грешка, всеки болезнено осъзнаващ важността на ситуацията, всеки работник напълно наясно какво го чакаше — какво ги чакаше — ако оскверняха този свещен миг. Въжета, ловко поети от мъже с дългогодишен опит, привързваха огромния плавателен съд към кея. Млад юнга, чийто господар е трябвало да си помисли, преди да го забърква в това, се спъна в едно от въжетата, подхлъзна се на мокрите дъски и падна между баржата и пристана. Докато момчето се бореше за живота си, господарят му изтича да му помогне, сетне отстъпи назад при появата на фигурата, изпълвала сънищата му с кошмари в продължение на седмици, край борда. Началникът на пристанището се хвана отчаян за главата, защото баржата почти бе до брега и знаеше, че глупакът ще довлече гибелта на всички. Сетне, точно когато се разнесоха предсмъртните писъци на момчето, засвириха фанфари, главите се обърнаха към подвижния мост и началникът си отдъхна.

Фигурата в сиво прекоси подвижния мост; всички присъстващи притиснаха лица към грубите пристанищни дъски. Тя слезе; пълномощникът на Малаю подири вътрешното равновесие на мул, за да успокои нервите си, докато се изправяше да посрещне господаря си, надявайки се, че е уредил достатъчно достойна церемония. Бе смятал, че този ден никога няма да настъпи — нито в неговия, нито в нечий друг живот, ала денят бе дошъл и той нямаше как да избегне дълга си. За пръв път от стотици години насам, говореше се, Неумиращият, Повелителят на Брудуо, бе напуснал замъка си в Андратан. И бе избрал тъкмо Малаю за свое пристанище. В този миг на всички мигове, пред хилядите граждани, в присъствието на владетеля на смъртта и живота, мул се оказа безполезен. Пълномощникът се изправи да посрещне Повелителя на мрака, страхувайки се за живота си.

Мъжът в сиво достигна края на моста и спря. Кортежът му остана на почтително разстояние след него. Пълномощникът на Малаю се приближи, водейки избраните велможи, забравили красноречивите си слова в лицето на изправеното пред тях присъствие. Приближиха се; сетне фигурата рязко направи жест с ръката си, въздухът потрепери и пълномощникът и сановниците замръзнаха, приковани в магията на Неумиращия. Нещо пламтящо и непоносимо остро проряза ума му, нетърпима болка, разкрила най-съкровените му мисли и мотиви като вътрешностите на изкормена риба, мятаща се върху дъските на кея — и изчезна така рязко, както и бе започнало. Ако не бе застинал, пълномощникът щеше да се строполи.

Фигурата отново пристъпи напред, привидно носейки се във въздуха над пристана, сякаш движена от някакво нечовешко приспособление, докато не се изправи лице в лице с пълномощника. Не съществуваше по-дълбок страх от този. Очите на повелителя му… те бяха бездни, отвеждащи в мрачните ями на подземното царство, немигащият, присмехулен взор на хищна птица, обмисляща по какъв начин да разкъса жертвата си. Рязко влиянието бе вдигнато от тях и пълномощникът незабелязано се изпусна, когато около него една трета от сановниците се стовариха мъртви на земята.

— Лоялност.

Жестокият глас на Повелителя на Брудуо отекна из пристанището и града, усилен от магичните му умения, макар думата да бе едва прошепната.

— Изисквам лоялност.

На някои от събраните там се стори, че думата раздира плътта им като кинжал; други усетиха гласа като вила, ровеща се из тайните им помисли. Никой не остана незасегнат.

— Лоялността трябва да започва от онези, които искат да ми служат. Вижте! Изпитах слугите си и открих стаени предателски мисли в кътчетата на сърцата им. В чест на събитието, началото на войната, която ще разпаля срещу нашия враг Фалта, дарих им милостива смърт. Не ще е винаги така.

Тълпата се взря в неподвижните тела, свидетелстващи за милостта на господаря, и неспокойно мърморене се разнесе.

— Не се лъжете, не съм заблуден. Мнозина от събралите се тук се съмняваха в екзистенцията ми. Някои все още се съмняват! Сто години е много време — за такива като вас. Ала за мен са нищо. Нищо! За съмняващите се имам следното послание: Повярвайте!

И тъй умело бе словоплетството на Рушителя, че мнозина с по-слаба воля от събралите се откриха, че съмненията им са изчезнали дори без тяхната намеса.

Неумиращият пристъпи напред, завъртайки се, докато не застана с лице към група от насъбраните на около петдесет ярда.

— Чувам те, синко — прошепна той с глас, прозвучал като стържене по дървесина и протегна ръката си, посочвайки сред тълпата. — Чувам мислите ти.

Тълпата се заотдръпва от нещастния побледнял мъж, докато около него не се образува широка празнина.

— Съзирам съмнението в сърцето ти, синко.

Мъжът изглеждаше на ръба на припадъка. Вероятно единствено магията на сивата фигура го крепеше да не се срине на земята.

— Като знак за всички съмняващи се, призовавам те при себе си. Ела.

И той стисна ръката си в пестник.

Дордето думата бе произнесена, мъжът се издигна във въздуха и се понесе над водата, като подхванато от вятъра перце, за да се приземи в краката на Повелителя на Брудуо.

— Стани.

Самите думи изправиха мъжа на крака — или поне така се стори на наблюдаващите. За момент той се намери вцепенен от погледа на Неумиращия.

— Е, усъмнени, съмняваш ли се още?

Мъжът енергично разтърси глава, ала фигурата не му обърна внимание, протягайки лявата си ръка с полузатворена длан.

— Зная как да изтрия съмнението от сърцето човешко. Чувстваш ли ръката ми в гръдта си?

Мъжът кимна, очите му щяха да изскочат от орбитите си от ужас.

— За да поразя всяко съмнение, ще смачкам сърцето ти между пръстите си. Така.

Той стисна ръка.

Мина секунда, друга, сетне очите на мъжа изпъкнаха, а ръцете му замахнаха назад.

— Бъди свободен от съмнението, синко.

Всички чуха тихия глас, всички видяха как мъжът се мъчи да поеме дъх, мятайки се, като че ли това щеше да промени съдбата му. Падна на земята и конвулсиите му затихнаха.

— Някой изпитва ли съмнение все още?

Фигурата обгърна насъбралите се с поглед, а където се насочеха страховитите очи, тълпата замръзваше.

— Ти! Ти смяташ, че това е измама, че на тези мошеници е платено, за да се преструват! И ти! Ти поне вярваш, че това е магия, ала се съмняваш, че аз съм Неумиращият.

Две тела внезапно бидоха обгърнати от пламъци и макар писъците им да огласиха пристанището, близките им не посмяха да им се притекат на помощ.

Сега тонът на Рушителя зазвуча пропит с търпелива обич, подобно на строг баща, разговарящ с непокорна челяд.

— Мои своенравни деца! Не желая тъга сред вас, но предстоящото ни дело изисква пълното ни посвещаване. Древният ми враг е прогнил, уязвен от тази гнилота. Богатства извън пределите на въображението очакват ви, когато си възвърнем онуй, що ни принадлежи по право. Ала отслабени от съмнение люде не ще надвият Фалта. Трябва да изтръгна из корен нерешителността, гнилотата и съмнението изсред вас, същото трябва да сторите и вие. Насочете се неотменимо към целта. Останете ли верни, обещавам ви падението на Фалта!

Свитата му, очаквайки този момент, извика в отговор:

— Фалта е ваша! Фалта е ваша! — и на всички насъбрани се стори, че огромно множество изрази волята си.

— Фалта е ваша! Фалта е ваша! — присъединиха се всички, докато въздухът не затрепери от виковете.

Тогава Повелителят на Брудуо вдигна ръка и всички паднаха по лице и го боготвориха, доволни да останат живи.

 

 

Съвсем спокойно можеше да бъде глинена къщурка с накладен в средата огън, вместо пищната приемна в двореца на пълномощника; на Неумиращия му беше все едно. Бе съсредоточен, времето му наближаваше, а играчките от материалния свят, с които се бе забавлявал през дългите, мрачни години на укрепването си, вече не означаваха нищо за него. Не забелязваше обсипалите стените гоблени, описващи последователно триумфа му над Най-възвишения — речта на Площада на дъгата, вдигнатата до устните му шепа с Водата на живота; макар че ако си бе направил труда, щеше да забележи пълната липса на прах, което говореше или за изключително взискателна икономка, или за скорошното им изваждане от хранилището.

— Запали камината — заповяда; и пълномощникът на Малаю, най-могъщият човек в цялата провинция, се поклони като слуга в отговор на изложената воля.

— Господарю — осмели се един от помощниците. — Свещеният пламък е запален в…

— И все пак решавам да осветя синия огън тук — дойде тихият отговор. — Тук. Възразяваш ли? Има други, които могат да заемат мястото ти.

— Не, господарю, не възразявам.

Ако съществуваше някаква формула за оцеляване в кортежа на Повелителя на мрачината, то същината й се изразяваше в липсата на демонстрация на сила или слабост. Помощникът прецени, че този отговор ще е достатъчен, макар че запази тази си мисъл полуоформена, тъй като Неумиращият можеше да грабне нечии мисли с такава лекота, с каквато някой би загребал пяна от повърхността на застояло езеро.

— Донесете торбата ми. Лично ще проведа церемонията.

След миг поисканото лежеше в дланта му. Съдържаше само ефикасни химикали — нищо повече, макар малцина, с изключение на него самия, да знаеха за наличието им. Тази бледожълта течност във внимателно запушената стъкленица е изцедена от планински билки, растящи по склоновете на Алдраските планини; единствените хора, които знаеха тайната й, бяха умрели преди години. Това, далеч по-коварно, бе розовата пудра омат — смес от халюциногенни гъби и изсъхнала човешка кръв. Нейната тайна се състоеше в специалния начин, по който биваше събирана кръвта. Тази тайна бе позната на много места в Брудуо, защото Рушителят не можа да се отърве от всички.

Ала към друг мускал Неумиращият посегна; взе щипка син прах, чийто състав само той знаеше. Не си бе правил труда да му дава име. Всъщност прахът единствено улесняваше магията му. Защото глупците, наричащи себе си негови слуги, не знаеха, че магическата сила струи от самия изпълняващ. Преди две хиляди години Повелителят на Брудуо се бе посветил на изучаването й — и я бе овладял. Бе научил всичко. А наученото бе, че през вековете всички велики магьосници умирали млади. Бяха умрели, защото бяха изцедили силите си, остарявайки преждевременно. Разкрилите ужасната истина вече бяха прекалено пристрастени към силата, за да спрат да практикуват и не можеха да я оставят настрана, дори и за да спасят живота си.

Ала най-великото откритие, истината, която го бе направила това, което беше в момента, принадлежеше сал нему. Само той знаеше как да прави магии, като използва силата на другите.

— Приближи се, приятелю — с дружелюбен тон рече Рушителят на пълномощника на Малаю. — Гледай и се учи.

И той постави ръка на рамото на пълномощника. Може пък да съм спечелил благосклонността на господаря в крайна сметка, помисли си с учудване мъжът.

Огънят пращеше; Неумиращият протегна ръка сред пламъците и поръси малко от прахта в пламтящата му сърцевина. Сетне дръпването — от следовниците и от глупавия пълномощник, който можеше да управлява провинцията си с далеч по-здрава ръка — и пламъкът привидно отслабна, сякаш поглъщащ се сам — или нещо друго. Бавно промени цвета си до тъмносиньо, като наранен — цветът на използваната кръв.

Лицата на следовниците му пребледняха, както ставаше винаги, когато господарят практикуваше магия, макар никога да не разбираха защо. Той внимаваше да увеличава изсмукването много бавно, разпределяйки го равномерно между всички. Ала с пълномощника нещата стояха другояче.

— Нещо не е наред ли? — дойде тихият въпрос.

— Не, господарю, наистина… — ала мъжът се строполи до огнището, лицето му бе тебеширено, а устните посинели.

— Пълномощникът е уморен след напрегнатия ден. Погрижи се да бъде настанен в спалнята си — обърна се Повелителят на Брудуо към един от слугите си.

— Да, повелителю — той понесе отпуснатото тяло през извитата врата и извън стаята привидно без усилие, макар денят да се бе оказал изтощителен и за него самия.

Пламъкът вече се бе успокоил, показвайки, че връзката вече е установена, и внезапно безплътен глас проговори от синия огън.

— Велики господарю, това е слугата ти Деорк. Стоя в очакване.

— И къде точно стоиш? — Рушителят скулптира словоплетството си в нещо, образно казано, наподобяващо дървен чук. Не вървеше да бъде притворен с Деорк: верен лейтенант, изпълнен с интелект и амбиция, той би станал отличен наследник на Неумиращия, като се изключи очевидното безсмъртие на последния. Деорк щеше да разпознае всеки опит за заблуждение, предпочитайки да разчита на сила и жестокост — в това се състоеше силата му; и слабостта, разбира се.

— Край Алениус, господарю, Лешоядова гуша. До две седмици ще бъда в Еренмал; няколко седмици след средата на лятото ще пристигна в Инструър.

— Движил си се добре — Неумиращият позволи малко одобрение да се процеди през огнената връзка.

— Да, повелителю. Конете, с които се сдобихме от Нагорж, доказаха издръжливостта си и могат да изкарат още. Могат да се мерят с най-доброто, което Биринжх може да предложи. Ще пристигна навреме, за да изпълня волята на господаря.

— Ами своенравните ми Повелители на страха? Някакви новини от тях?

— Нищо не зная, господарю.

Ах, Деорк, чувам резонанса. Трябва да знаеш, че го чувам. Не лъжеш, ала не ми казваш всичко, което знаеш. Рушителят поклати глава. Подобни неща наистина го натъжаваха. Да, можеше да задава въпроси, докато не принудеше лейтенанта да разкрие всичко. Или можеше да го измъчва през синия огън, докато онзи не разкриеше тайните си, макар Деорк да притежаваше значителна сила и щеше да отнеме известно време. Ала и в двата случай Деорк щеше да стане безполезен. А на силните мъже трябва да бъде позволено да имат своите тайни, нали тъй? Значи знаеш нещо за воините, но не и къде са? Няма значение. Не могат да ме наранят. Вече никой не може да го стори, не и сега.

— Очаквам да узнаеш — отвърна многозначително. — Ако действат в отговор на нечии други заповеди, значи съм бил предаден. Заблудени са, ако смятат, че изпълняват моята воля.

— Да, повелителю.

Усещам страха му. Той също е замесен. Неумиращият знаеше, че може да се пресегне и да получи отговора, ала се сдържа. Ще ти оставя малката тайна. Ала един ден ще трябва да ми кажеш.

— Не ме проваляй, храбри капитане — рече Рушителят, позволявайки тънък оттенък на подигравка да се влее в пламъка. — Трябва да са готови за деня, в който ще прекося портите на Инструър в триумф.

— Как бих могъл да ви проваля, велики господарю? — бързо като светкавица долетя отговорът. — Изпълнявам твоя план, а твоите планове винаги са безгрешни.

Повелителят на Брудуо се изсмя — гръмък, сърдечен смях, който можеше да бъде разпознат от онези, които бяха живели в Долината на Дона Михст, ако всички не лежаха мъртви от две хиляди години. Знае, че зная нещо — в природата на синия пламък е да разкрива нещо от мислите на другия — и продължава да се шегува. Деорк, Деорк, може би в крайна сметка ще те оставя да живееш.

 

 

Пълномощникът на Малаю трепереше между копринените завивки. Беше болен, знаеше това, и се чувстваше много по-зле в сравнение с времето, когато дребната малка отрепка, минаваща за негов син, се бе опитала да го отрови. Ала сега нямаше срещу кого да нанесе удар; нямаше труп, който да закачи на портите. Или по-скоро имаше, ала никой не се осмеляваше да вдигне ръка срещу него.

Направи ми нещо, усетих го. Пълномощникът знаеше, че е била направена магия, и че в резултат се е почувствал зле. Той ме изцеди. Изсмука нещо от мен, за да направи гнусния си син пламък. Бе почувствал, само благодарение на факта, че личният аптекар на баща му разбираше от селска магия и през последните шест месеца преподаваше на пълномощника основните неща на това могъщо умение. Това бе изострило сетивата му.

Ами ако Рушителят — в гнева си не можеше да го нарече господар — ме повика отново? Ще се подчиня ли? Ще чакам ли като жертвено агне силата му отново да ме нарани?

Чакай. Какво казваше старият Фрейна? „Не вземай решения в присъствието на магьосници, защото те могат да прочетат мислите в главата ти, първо най-силните. Не мисли за това, отдалечи се от решението си, остави ума си сам да се занимава с него, без волята ти да се намесва.“

Ще трябва да ида, ако ме повика. Алтернативата бе дори още по-лоша. Изстена; тялото го болеше, главата му пулсираше от болка. Остави мислите настрана, мисли за сън. Не оставяй думата да се оформи. Мисли за нещо друго.

 

 

Отмъщение.

Повелителят на мрака седеше сам в притъмнената приемна; единствената светлина идваше от проблясващите въглени в камината. Не спеше. Никога не го правеше. Така че чу мисълта и я проследи до ума, който се опитваше да не мисли за нея.

Виж ти, значи червеят се надига под ботуша на господаря. Той се усмихна, фин жест, неразличим от озъбване. Ще бъде забавно.

Глава 18
Траурните полета

Времето минаваше незабелязано, а членовете на Компанията стояха хванати за ръка, гледащи към неподвижните форми пред себе си — обвития в сиво брудуонец и златокосия младеж от Мьолкбридж. Над тях сивите мъгли се завихряха, тласнати надолу по склоновете от хладния, серист бриз, придал острота на следобедния въздух по стръмнините на Щефл.

Бяха успели, бяха надвили Повелителите на страха, спасили Манум и Индретт и, колкото и непостижимо да бе изглеждало, бяха заловили един от брудуонците. Ала никой не празнуваше. Компанията се чувстваше по-скоро шокирана. Продължилото седмици преследване бе приключило внезапно, слисвайки преследвачи и бивши пленници. Възпитаният, сладкодумен младеж от Винкулен бе изчезнал, оставяйки проснато тяло и куха болка.

Фарр пръв наруши обхваналото ги настроение. Отиде до вързания воин и го побутна в ребрата с ботуша си.

— Струваше ли си отмъщението ни? — рече тихо, като на себе си, ала всички го чуха. — Заради това?

Никой не му отговори.

Подмина поваленото тяло на брат си и коленичи до мъртвия брудуонец. Във внезапен изблик на ярост обърна трупа, стисна меча на Лийт и дръпна рязко, като за малко не се претърколи, когато острието изскочи.

— Ако стотица наръгвания можеха да върнат брат ми, щях да го направя! — викна той, а зад гърба му излетя птица, стресната от внезапния шум. Загърбвайки мъртвия воин, хвана меча с две ръце, без да обръща внимание на болката в наранената си десница, и го вдигна високо над главата си. Глух за виковете на останалите, заби го дълбоко в земята на инчове от главата на пленника.

— Нека това за вечни времена остане като паметник на брат ми! — изкрещя с толкова отчаян глас, че сърцата на останалите щяха да се пръснат от мъка. След това приседна на каменистия друм, отпуснал главата си в ръце, неутешим.

 

 

Манум и Индретт седяха на едно повалено дърво, няколко фута встрани от Компанията, недокоснати от тъгата им. Тя бе отпуснала глава на гърдите му, почивайки си тихо, мълчаливо, позволявайки на страховете и болката от седмиците мизерно и унизително пленничество бавно да се оттекат от ума й. Хал бе приклекнал край тях и с тихи, бавни слова предаваше всичко, случило се от Средозимника насам. На свой ред те му разказаха за преживяното в плен на брудуонците. По някакъв начин самото говорене докарваше облекчение — Манум и Индретт позволяваха на напрегнатостта да ги напусне, щастливи след толкова време отново да са със семейството си.

— Къде е Лийт? — запита Индретт, нетърпелива да види сина си.

— Отиде да доведе Кърр от другия бряг — рече Хал. — След повалянето на моста може да му се наложи да се отдалечи на известно разстояние, за да открие подходящ брод. Скоро ще се върне.

— Наистина ли всичко свърши? — прошепна тя на Манум.

— Да — отвърна той, заровил пръсти в косата й. — Поне за нас.

* * *

Няколко крачки надолу по пътя Перду и Парлевааг тихо си говореха, езикът им неразбираем за останалите. Ръката на мъжа бе лошо ударена — тоягата на брудуонеца се бе стоварила отгоре й с изненадваща сила и кокалчетата вече бяха отекли. Знаеше, че трябва да я умие и сетне превърже, ала раните на останалите изглеждаха по-важни.

— Как се отнасяха с теб? — запита Перду.

— Недобре — отвърна тя, прокарвайки пръсти по белега на бузата си. — Това бяха животни, наметнали човешка кожа. Ще ми се да ме бяха убили заедно с Хорстааг.

Тя говореше за мъртвия си съпруг с кух глас, ужасяващ с безчувствеността си.

— Нямах възможност да го погреба, да го подготвя за срещата му с Куали. Кой знае къде броди сега?

— Те… нараниха ли те?

Перду бе загрижен, ала също и донякъде сдържан. Не бе я познавал добре; жените на фенните бяха считани за собственост на съпрузите им и говоренето със сама, семейна жена бе повод за обявяване на дуел или наказание от вожда. Тя бе млада, от северните части на Мирвидда, само това знаеше. Бе познавал Хорстааг — бяха ловували заедно из Скимрия, бяха откривали дирите на легендарните мамоти. Натъжаваше го да мисли за смъртта му. Ала през цялото време, прекарано заедно, не бяха обсъждали семействата си, защото така изискваха нравите на фенни.

— Тези мъже бяха прекалено целенасочени за подобно нещо — отвърна тя. — Непрекъснато ни пришпорваха, рядко ни хранеха, не ни позволяваха да говорим. Понякога аз и другата жена успявахме да разменим по няколко думи и тя ми разказа какви са те и какво правят.

— Сега си в безопасност — окуражително рече Перду.

— Да — в отговора й се долавяше съмнение, тя огледа напълно непознатия пейзаж, хората, които не познаваше, вързаната фигура на един от мъчителите й. — Да, в безопасност съм.

 

 

Стела стоеше настрани от другите със скрити под качулката очи. Когато Манум подхвърли нещо към нея и когато Хал се опита да я заговори, тя се обърна към тях, повдигна кафявите си очи и взорът й премина през тях с ужасяваща напрегнатост. Умът й бе обзет от Уайра, крещящ името й в предупреждение, проблясъка на слънцето върху изсвистялото острие и падането му на земята, с което в прахта се строполяваха всичките й мечти и надежди… проблясък — крещи името й, острието се спуска, той се свлича на земята, мълвейки името й с умиращи устни… проблясък — изправя се на крака и се хвърля към брудуонеца в отчаян опит да спаси живота й… проблясък — той клюмва като увехнало цвете, мрак и студ изпълват света, тя спира да вижда и чува… О, Най-възвишени, вцепененото й, себепредателско сърце отказваше да тъгува за него, мислейки си за очакващия я живот в затънтено северно селце, гордо показвана по празниците от съпруг-хаймана с груби ръце… ръце… Тя пищеше ли, пищеше в главата си, ала никой не я чуваше, никой не идваше да я освободи; омразната визия за бъдещето изглеждаше неизбежна.

Мина час, преди Кърр най-сетне да стигне до мястото, където цялата Компания го чакаше. Обгърна сцената с един поглед. Две тела, едното на брудуонец, другото — Кой е това? — Уайра, брудуонски пленник, останалите чакащи търпеливо, без сериозни рани. Победихме! Успяхме! Манум и Индретт бяха живи и здрави, усмихващи му се, ала изглежда търсещи още някого — кого? Той бързо преброи.

— Къде е Лийт?

— И ние се чудехме същото — отвърна Фарр.

— Той изтича след Уайра насам.

— Видяхме го — рече Фарр. — Той пристигна малко след Уайра и наръга оня брудуонец в гърба. Сетне отиде да те доведе. Бяхме прекалено погълнати с Уайра и другия брудуонец, за да обърнем внимание. Не го ли видя?

Кърр поклати глава.

— Горите край реката са много гъсти. Напълно възможно е да сме се разминали и да не съм го видял.

Фарр се изправи.

— Сега какво? — рече, посочвайки към мъртвите. — Не можем да чакаме тук вечно.

— Щом Лийт разбере, че съм тръгнал от моста, ще се върне бързо — уверено отвърна старият фермер. — Ала първо да очистим мършата!

И преди някой да е помръднал, той завлачи тялото на брудуонския водител до ръба на склона и го ритна надолу.

— Подходящ край за такъв като него — рече, когато се върна задъхан, ала с триумфална усмивка. — Видях нещо, което вие не съзряхте — как той събори другаря си в реката, за да се спаси самият той от смърт. Сега лежи до онзи, когото сам предаде.

— Тогава нека почетем паметта на брат ми — каза Фарр. — Без значение колко неотложна е оставащата ни задача, трябва да му отдадем почит.

 

 

Тържествени и умълчани, членовете на Компанията вървяха по пътя, носейки тялото на Уайра на носило от клони и листа. Мълчаливо го положиха на кладата, куп сухи дърва, бързо натрупани край забития в земята меч.

Вцепенено, Фарр запали навосъчен фитил и приближи кладата. Изглежда толкова спокоен, толкова красив, помисли си. Той, който нивга не ще остарее. Какво откри в гората? Какъв отговор ти е дал спокойствието в такава насилствена смърт? Ако само можеше да промълвиш, братко, щеше да споделиш узнатото с мен.

Колебливо докосна с фитила кладата. Малък пламък бавно залази по клоните.

Компанията плачеше, докато огънят поглъщаше техния приятел и спасител. Само Стела не пророни сълза; опряна на здравата ръка на Перду, гледаше неразбиращо как кладата гори. Когато пращенето утихна, Кърр се провикна:

— Сбогом, приятелю! Леко пътуване!

— Дължа ти живота си — заговори Перду. — Трябваше да бъда аз. Благодаря ти.

Хал пристъпи напред:

— Смъртта ти съответстваше на същината ти — храбра и всеотдайна. Ще се срещнем отново в мястото, където светлината гори най-ярко.

Сакатият отдаде почит на пламъците.

Тъгата обгърна Фарр и той проплака:

— Уайра! Уайра! Казах ти да си стоиш вкъщи. О, братко! Съжалявам, братко! Прости ми! — сетне гласът му секна и той се отпусна на земята, ридаейки.

 

 

Времето се оправи, пролетта направи първите си крачки на север от мрачните Челюстни планини и вече нищо не пречеше на хауфута и отшелника да се отправят към Инструър. Напуснаха Бандитската пещера, веднага щом снегът се стопи, натоварили Уайзънт с провизии, включително суха храна и пемикан. Западният път бе спокоен по това време на годината и през Уитвества напредваха бързо. Тук пътят отсичаше северната граница на Плоня, едно от Шестнадесетте кралства, макар че много отдавна въпросното кралство не бе проявявало властта си по тези земи. Районът бе управляван от сбирщината търговци на кожи, известни като фодрами — негостоприемни люде със сурови лица, макар четиримата мъже, които Компанията бе срещнала, да опровергаваха това описание.

Пътуването с отшелника се оказа трудно изпитание за лулеанския водител, много по-трудно от грижите за него, защото мъжът в синя роба бе настоял да му разяснява мъгляви теологични подробности, независимо дали събеседникът му искаше да слуша за тях. За пръв път общителният хауфут си намери майстора в словесно сражение.

Вероятно бе грешка да разкрива на отшелника подробности за пътуването им, призна хауфутът. Може би ако бе запазил мълчание, потокът от въпроси нямаше да бъде тъй непрестанен. А може би не; отшелникът с еднаква охота се впускаше в обсъждането на всякакви въпроси. Никакви намеци за отегчителността на разговора не помагаха, и дори казани в прав текст думи не съумяваха да потушат разпалеността му. Вероятно наваксва за всички онези години в самота, реши хауфутът. Просто ми се ще да не бях аз слушателят!

Въздъхна мъчително — и сегашният разговор не бе по-различен от останалите.

— Искаш да ми кажеш, че съдбата на Фалта зависи от измислена митична фигура? — хауфутът бе озадачен.

— Не е измислена. Той съществува. Най-възвишеният ми каза за това преди години.

Загадъчният отшелник, възседнал тура, се поклащаше над хауфута.

— Но какво го прави толкова важен?

— Точно ти ме питаш това? — отвърна отшелникът. — Ти, който ми каза, че дори в този момент врагът на Фалта планира унищожението ни? Ти, който си пропътувал севера и с очите си видял падението на нявга гордите фалтанци до сган свидливи селяни?

— Какво би могъл да направи един човек?

— Той не е просто човек. Говорим за Десницата на Най-възвишения — онзи, който според мъдреците ще наследи земята и всичко, що е в нея.

— Значи има гръмко звание. И все пак си остава просто един човек. Какво може да направи?

Отшелникът се усмихна, за миг очовечил се отново.

— Може би ще направи някаква демонстрация на сила, нещо, което ще го отбележи като избраника.

— Но дали хората ще го гледат? Самият аз доскоро не бях чувал за него. Никой от мъдреците ни не го е споменавал! — хауфутът не криеше скептицизма си. То не че имаме големи мъдреци, додаде наум.

— Откъдето идвам, името на Десницата още не е забравено.

— И кое е това място?

— Родом съм от Мерциум, пристанище и столица на Строукс. Вчера ти казах, забрави ли? Там помним думите на Първородните.

— Строукс? Как се озова в пещера по границите на Фирейнс, на стотици мили разстояние?

— На стотици мили, ала пак не бе достатъчно далече от живота — отшелникът се изсмя. — Той ме откри и сега ме води към Инструър, яхнал див звяр. Кой може да спре подобна инерция? Кой може да избегне Десницата Божия?

— И какво се говори в Мерциум за Десницата?

— Не зная какво думат сега. Преди повече от двадесет години избягах от града на покварата и се отправих на север към Бандитската пещера. Може би все още говорят за старите пророчества, а може би — тук той се намръщи, усъмнен — може би са открили по-нови.

Преди половин хилядолетие мъж дошъл в града ни, самотен и нещастен, че той бил изгонен от Инструър за подклаждането на бунт. Последното управниците не знаели, иначе нямало да му позволят да остане, още по-малко да му предоставят място, откъдето да говори на хората на Мерциум. Ала те му позволили; и странникът от юга говорел за обещаващи надежда пророчества, посочващи спасител, който щял да отърве Фалта от леността и многобройните й прегрешения.

— Че отново ще дойде ден, когато Най-възвишеният отново ще слезе сред людете — рекъл пророкът. — И този ще бъде знакът: Десницата на Най-възвишения ще се въздигне и събере хора от всяка народност, та ще разпъне маса пред тях. На тази маса людете ще пируват заедно в хармония, Първороден и лозиан. От изтока и от запада ще дойдат, празнувайки победата над Рушителя, Неумиращия от Брудуо, и неговите Повелители на страха.

И Най-възвишеният сам ще слезе в света человешки, още веднъж огънят ще се изсипе, та на дългото изоставяне край да бъде положен. Готови бъдете, усърдно чакайте пришествието на Десницата, че той носи спасение.

Тъй рекъл пророкът.

Мерциум още тогава имал репутацията на зло място, седалище на гнилота и поквара, опряно на глупостта на спекулата и изкушението на плътта, не на възнагражденията на честния труд. Така малцина обръщали внимание на пророка, а след известно време бил прогонен от тържището. Ала семената вече покълвали и в дните след проповедите му мнозина изплашени се стичали при него, търсейки да получат миропомазване, което да ги предпази от греховете на съседите им и предстоящия съд. Бройката им неспирно растяла, докато накрая властта не взела мерки срещу тях, съзирайки в лицето им заплаха. Пророка хвърлили в зандан, а много от следовниците му били убити от тълпите. Ала надеждата не можела да бъде стъпкана. В крайна сметка, кметът на Мерциум наредил публично да екзекутират пророка, надявайки се тъй да възстанови реда. С последния си дъх храбрият гадател заръчал на следовниците си да се отрекат от насилието и да поверят доверието си на Десницата, който щял да ги спаси.

Ала последователите не го послушали и сражения били водени из улиците. Кметът помолил краля на Строукс, който в онези дни царувал в Инструър, да изпрати армията си. Тя пристигнала и съсякла всички наред, без да прави разлика между следовници на пророка и останалите, та мнозина намерили смъртта си. Десницата на Най-възвишения не ги спасила от съдбата им, тъй като сами си я били навлекли. Тъй движението замряло и за много години пророкът бил анатемосан от гражданите на Мерциум, макар името на Десницата да не било забравено. Оттогава благочестиви люде не са спрели да носят това име в сърцата си, чакайки времето на своето спасение.

— Хм — отвърна хауфутът. — А казали ли са какво е името му? Задачата ни би била пооблекчена, ако съумеехме да прехвърлим мръсната работа върху чудния спасител.

— Не си разбрал — рече отшелникът търпеливо. — Десницата е името му; друго пророкът не споменал.

— А откъде въпросният пророк се е сдобил с информацията? Звучи ми като агитатор.

Отшелникът изгледа остро фирейнчанина. Бе му предал историята, точно както баща му я бе разказал на него; винаги го бе разчувствала. Няма ли душа този човек? Нима очите ме лъжат?

— Получил си е заслуженото, ако питаш мен — продължи хауфутът. — Ако аз бях кмет на Мерциум, въобще нямаше да бъда толкова търпелив.

— Говориш лекомислено за неразбираеми от теб неща, друже мой — промълви отшелникът. — Пришествието на Десницата наближава. Той е по-близо до теб, отколкото си мислиш. Само чакам разрешение да говоря по-ясно, ала спокойно мога да разкрия следното: зная кой е той, срещнах се с него.

— Пещерата ти е често посещавана, нали? — хауфутът напразно се опита да скрие сарказма в гласа си. Ала опитът му да подтикне отшелника постигна обратния ефект — русият замлъкна и отказваше да говори повече по темата.

Предполагам трябва да съм благодарен за настъпилата тишина, помисли си едрият мъж. Пълни глупости, без съмнение. Ала потисна спомените си за Часовоя Кроптър.

И отново тишина се възцари из Уитвества. Със сегашната скорост щяха да са им нужни два — вероятно три — месеца, преди да достигнат Инструър, храната едва щеше да им стигне за минимални дажби. Хауфутът въздъхна и погледна надолу към колана си — не само, че за пръв път от години можа да го види, но бе ужасен да забележи, че го бе стегнал цели три дупки. Надявам се отшелникът да е прав, помисли си печално, че обитателите на гората са приятелски настроени. В момента силно се нуждая от гостоприемство!

Мислите му се насочиха към Компанията. Със сигурност по това време вече бяха успели или срещнали провал и по пътя щеше да попадне на някакъв знак, разкриващ съдбата им. До този момент нямаше нищо. Хауфутът се бе уморил от мистицизма на отшелника и копнееше да бъде с другите.

 

 

Уайра вече не бе част от Компанията, оставил след себе си спомена за смях, любезност, неизмерима храброст. За известно време всеки бе потънал в мислите си.

Когато димът от кладата започна да намалява, Манум се изправи.

— Лийт вече би трябвало да се е върнал? — рече той, без да прикрива притеснението в гласа си. — Може би трябва да организираме търсене?

— Тихо! — просъска Перду. — Чувам нещо между дърветата Компанията едва свари да се изправи, когато иззад дърветата наизскачаха фигури с мечове в ръка. Брудуонците! Ала там лежеше вързан пленникът, значи победата им е била реалност. Всичко това се случи за миг. Сетне очите им се върнаха върху нападателите и фермерът се поуспокои при осъзнаването, че тези мъже бяха фодрами.

— Не мърдайте! — провикна се един от тях. Бяха към тридесетина, ниски, облечени в зелено. На хората от крайбрежието се сториха като братовчеди на търговците на кожи, с които наскоро се бяха сприятелили. Кърр напразно подири сред тях лидера, белязания, парцаливия и високия.

— Доведете началството! — един от тях, почти момче, бързо изчезна измежду дърветата.

Очевидният водач на фодрамите излая нова заповед от сенките:

— Обезоръжете нашествениците!

Сурови мъже се втурнаха напред.

— Не ви мислим злото — заговори Кърр, протегнал ръце с вдигнати към небето длани в знак на мир. Мъжете се поколебаха, сетне спряха.

— Пуснете ни да минем — продължи фермерът. — Ние пътуваме по Западния път и сме защитени от договорка. Имаме спешна работа и току-що се бихме…

— Тишина! — сериозен мъж, нисък дори за фодрам, пристъпи напред. — Вие не сте уайдузи, това е видно. Кои сте и защо навлизате в земите на фодрамите?

Кърр не бе впечатлен от натрапчивостта му.

— Свикнали сме на по-учтиво отношение от фодрамите — отвърна кратко.

— Имате късмет, че изобщо говорим с вас! Уайдузки нашественици нападнаха, убиха и плениха много фодрами, нещо, което не се бе случвало от дълги години. По следите им сме и дойдохме да разследваме дима от огъня ви. Сега, бързо, защото не можем да губим време. Защо да пощадяваме живота ви?

— Фодрамска група, която придружихме по Южния маршрут, ни даде позволение да прекосим — сбито каза Кърр. — Истинските им имена не са ни известни, ала те предадоха много бали във Виндстроп Хаус. Със сигурност някой знае за това?

— Лъжеш — каза дребният и по врата му изпъкнаха жили. — Никой не поема по Южния маршрут толкова рано. Лъжите ви докараха гибелта ви. Вържете ги!

Трима униформени фодрами пристъпиха напред с въже в ръка. Компанията се събра плътно, Фарр и Перду посегнаха към мечовете си. Стомана проблесна на поляната и фодрамите се приближиха заплашително. Кърр затвори очи. Да победят брудуонците, само за да бъдат надвити от фодрамите…

— Какво става тук? — дойде глас откъм дърветата. Позната фигура пристъпи, следвана от още въоръжени фодрами.

— Приятелю! — провикна се Кърр с изпълнен с облекчение глас. — Ще те помоля за още една услуга. Ще гарантираш ли за нас?

— Да гарантирам за вас? — изсмя се лидерът, докато се приближаваше към фермера и го прегърна по фодрамски. — Разбира се, че ще го сторя! — взря се в дребния водач на първия отряд.

— Изглежда пристигнах тъкмо навреме, за да предотвратя война! — възкликна лидерът и се изсмя сърдечно. — Канехте се да разрушите една от резервните ни дивизии.

Фодрамският лидер се обърна към командира на дивизията:

— Аз ще говоря за тези хора. Те разполагат със свободата на гората. Насочи несъмнените си умения към проследяването на уайдузите.

Членовете на фодрамската дивизия прибраха мечовете си и продължиха по Западния път след засрамения си командир.

— Е, приятели — гръмко рече лидерът, — изглежда не сте си губили времето от последната ни среща насам! Сдобили сте се с нов, макар и недоброволен, член на Компанията — той побутна с ботуша си пленника — и сте спасили приятелите си. Отлично!

— Ала платихме за това — рече Кърр и посочи димящата клада. Лидерът сведе глава.

— Съжалявам. Ала няма нищо по-достойно от смъртта в битка.

Обичайната усмивка отстъпи място на смес от възхищение и угриженост.

— Трябва да ми разкажете за битката! — възкликна той. — Губейки само двама срещу такива страховити противници! Сигурно с хитрост сте ги надвили, не с груба сила. Да бях и аз тук! — той се намръщи. — Бяхме решили да ви доведем помощ. Подобни зли люде не бива да бродят необезпокоявани из земите ни, особено с такава гнусна задача. Възнамерявахме самите ние да заловим тези брудуонци, пътувайки по-бързо от вас, по пътища познати само на фодрамите. Но вниманието ни бе ангажирано от група уайдузки нашественици, нападнали наши орящи съселяни, част от които убили, а други отвели със себе си. Виждали ли сте други странници из горите след Виндстроп Хаус?

— Двама? — отвърна Кърр, все още размишлявайки над първите думи на фодрамеца. — Изгубихме само един, храбрия Уайра от Винкулен, загинал спасявайки ни от изненадваща атака. Но момчето, Лийт, изчезна. Смятаме, че е някъде на другия бряг на реката. Виждали ли сте го?

Лидерът се канеше да отговори, когато един от хората му му прошепна нещо. Пълничкият фодрам кимна и отпрати младежа с усмивка и потупване по рамото.

— Един от съгледвачите току-що ми каза, че преди около час видял малка група нашественици на юг оттук, далеч от местата, където смятаме, че се намира главната група на уайдузите. За съжаление не мога да отделя никой от хората си за преследване.

— Уви, всичко съвпада — каза Фарр. — Как иначе да обясним изчезването му? Отдавна трябваше да се е върнал.

Лидерът кимна мрачно.

— Знаем, че уайдузите са дошли на север до Меал Горм, планината, която вие наричате Щефл. Главната група трябва да се е отправила на изток, между това място и Виндстроп Хаус, движейки се бързо, въпреки взетите пленници.

Намръщено срита някакъв камък.

— Лийт може да е бил заловен от втората група, особено ако са минали на юг от тая река. Но ако е имало две групи, вероятно има още, и други наши села могат да бъдат нападнати. Трябва да продължим — има пленени фодрами, а глупавият ми съотечественик ме отведе при вас, които не представлявате никаква заплаха. Ала това може да ви помогне в търсенето на вашия спътник.

— Какво казват? — запита Индретт. — Какво се е случило с Лийт?

Манум я прегърна, но лицето му бе измъчено.

— Кои са тези уайдузи и защо взимат пленници? — запита Перду.

— Варвари — отвърна лидерът разпалено. — Живеят далеч на юг оттук.

— Тогава какво търсят на север?

— Не знаем. Но се случва да нападат земите ни, задигайки посевите и животните ни.

— Земите ви? — рече Манум. — Те биха оспорили това! Отдавна са обитавали тези места, още преди Първородните.

— Ала сега ние живеем тук и те нямат право да ни нападат по този начин. Нима оправдаваш поведението им? — лидерът изгледа подозрително новоприсъединилия се член на Компанията, очевидно доскорошен пленник на брудуонците.

— Сега не е времето за подобни дискусии — внимателно отвърна Манум. — Ако те са пленили сина ми, мой дълг е да го спася. Предлагам да претърсим бреговете в продължение на час, сетне да поемем след нашествениците.

— И да изоставим предупреждаването на фалтанския съвет в Инструър? — невярващо запита Фарр. — След всичко, което преживяхме?

— Нима ти щеше да продължиш? — попита го Перду. — Мислех, че си се присъединил, за да отмъстиш на бащините убийци.

— Двама от семейството ми умряха заради плановете на брудуонците да нападнат Фалта! — сопна се Фарр. — Няма да стоя и да ги чакам да дойдат и изколят всички ни!

— Достатъчно, достатъчно — изстена Кърр. — Какво правим сега? Ако изчакваме още Лийт и се окаже, че е пленен, междувременно може да го завлекат твърде далеч. Ала няма да изоставим делото си. Трябва да продължим към Инструър колкото се може по-бързо.

— Не можем да чакаме, докато вземете решение — рече лидерът. — Трябва да проследим уайдузите и спасим хората си. Не познавате тези диваци; неотменима гибел очаква всички техни пленници в края на пътуването, а понякога и по-рано.

— Идвам с вас — заяви Манум. — Хванали са момчето ми, убеден съм.

— Както желаеш — отвърна фодрамецът. — Още един меч би бил от полза.

— Меч нямам — обяви Манум, — ала познавам уайдузите. Били ли сте в Клоувънхил?

Лидерът поклати глава.

— В такъв случай един Търговец може да ви е от полза.

Индретт въздъхна дълбоко.

— Търговец! — лидерът вдигна вежди. — Истински Търговец действително ще ни бъде от полза, особено такъв, който познава неотбелязаните пътища на уайдузите.

— Остани с другите — настойчиво каза на жена си Манум. — Не разполагаш със силата за подобно пътуване.

— Нито пък ти — прошепна тя.

 

 

Часът бързо се изниза. Лийт не се намери. Докато фодрамите се приготвяха да тръгнат, Манум и Индретт се прегърнаха.

— Много скоро всички отново ще бъдем заедно — рече той. — И всичко ще си бъде както преди.

Тя зарови глава в косата му.

— Никога вече няма да бъда същата — рече тя с насълзени очи.

— Ще се видим в Инструър — обеща Манум. Поглеждайки към Индретт и Хал, каза:

— Грижете се добре един за друг.

Сетне се обърна и се отдалечи.

 

 

Метнат върху нечий гръб като чувал картофи, Лийт можеше да вижда много малко от случващото се около него. Заловилите го бързо се движеха сред гората, понякога подтичвайки, така че рядко можеше да повдигне глава достатъчно, за да види профучаващите край него дървета, храсти, мъхове и пролетни цветя.

За известно време бе в шок — в един момент бе опиянен, убил брудуонеца, спечелил голяма победа; в следващия миг бе грабнат, омотан и отнесен против волята си. Мятанията му само бяха накарали носителя му да го стиска по-силно. Не можеше да извика, защото устата му бе покрита с кърпа, здраво пристегната около долната част на лицето му. Може би това са фодрами, мислеше си с надежда Лийт. Ще ме освободят, когато осъзнаят грешката си. Ала нещо му подсказваше, че веселите фодрами не биха се държали така.

Без предупреждение спряха и бе захвърлен на земята с глух удар. Когато най-сетне съумя да надигне глава, видя, че се намира на широка, мъглива поляна, заобиколен от въоръжени с копия и сопи хора. До него имаше и други пленници, побледнели и уплашени мъже, жени и деца, някои наранени и кървящи. Пленниците са фодрами! — с ужас осъзна Лийт. Тогава какви бяха тези хора? Пред очите му докараха още пленници, всички със запушени усти. Трябва да има повече от стотина пленени!

Заповеди бяха излаяни на непознат език и бойците започнаха да обикалят вързаните. Някои накараха да се изправят и ги отведоха настрана, докато не се оформи група поне от двадесет, предимно млади мъже. Тъкмо когато помисли, че са приключили, един боец вдигна Лийт на крака и го изблъска при другите. Той бе почти скован от страх. Какво щяха да правят с него?

Ръцете им бяха вързани отпред, сетне през тях бяха прекарани въжета, така че пленниците се озоваха в два реда, всеки от които съдържаше около дузина. С копия бяха подтиквани да вървят в бавен тръс, забавени леко, когато едно от момчетата пред Лийт падна на земята. Провлачиха крак под листата, докато останалите пленници останаха на поляната, заобиколени от копиеносци.

 

 

Когато фодрамите поеха на път, късната следобедна светлина вече замираше и бе започнал да вали дъждец. Манум се сдоби със запасни дрехи от Компанията, а фодрамите му изнамериха меч с широко острие. Фарр завистливо проследи с поглед дивизията, отправяща се на юг. След смъртта на Уайра копнееше да иде с тях. С разнеслата се от лидера заповед фодрамите поздравиха Компанията, извъртяха се и с бърза крачка потънаха в гората.

Кърр събра замаяните членове на Компанията и заговори откровено:

— Днес бе мъчителен за сърцата ни ден — рече той. — Постигнахме целта си да освободим Манум и Индретт от Лулеа и Парлевааг от фенните, ала загубихме Уайра, а Лийт бе отвлечен. Сега трябва да решим какво ще правим. Манум избра да подири сина си с помощта на фодрамите. Вярвам, че останалите трябва да се отправим към Инструър и да уведомим Съвета на Фалта за надвисналата брудуонска инвазия. Следователно е време да сформираме наново Компанията. Кой ще дойде с мен?

Хал моментално пристъпи напред:

— Семейството ни бе въвлечено в това още от самото начало. Ще останем докрай. Ако можем да бъдем от полза, позволете ни да бъдем част от Компанията.

— Смъртта на Уайра ще е била напразна, ако не предотвратим нашествието — каза Фарр. — Трябва да ида до Инструър.

— Разбира се, че трябва да дойдеш с нас — отвърна Кърр. Грубият старец бе доволен, бе се страхувал, че Фарр може да се върне в Мьолкбридж след смъртта на брат си.

Колебанието ясно се четеше по лицето на Перду.

— Изпълних възложената ми от вожда задача — заяви той. — Видях брудуонците да умират; и ако не бе необходим на Компанията, щях да настоявам последният брудуонец да бъде предаден на фенните. Трябва да се върна да разкажа видяното и да взема Парлевааг със себе си. Боговете са свидетели как горя от нетърпение да видя отново семейството си.

Ала не мога да ви изоставя, когато делото е свършено едва наполовина. Започвам да подозирам, че е имало някаква причина да стана фенни, че моето присъединяване към Компанията не е било случайно. Не съм убеден какво да правя.

Самата Парлевааг желае да остане с вас. Съпругът й стана жертва на брудуонците и тя не иска да се върне във виддата. Чувства, че има дълг към Компанията, макар още да не знае как да го изплати.

Кърр се изправи:

— Кажи на Парлевааг, че тя разполага с нещо ценно, което може да ни е от полза. Съветът на Фалта ще се вслуша в думите на подобен свидетел. Тя е добре дошла да се присъедини, ала не трябва да мисли, че ни дължи каквото и да било.

Той се обърна и се усмихна към жената, чието отрудено лице се осени от лека усмивка в отговор.

— Имам нужда от още време — заяви Перду. — Ще ви отговоря на сутринта.

Той отиде до Парлевааг, приседна край нея и започна да й преразказва какво е било казано.

Дордето здрачът преливаше в мрак, а ситният дъждец премина в порой, тишина обгърна групата, лагеруваща по хълбоците на Щефл. Облаците не пропускаха нито лъч светлина, така че спътниците не можеха да се виждат едни други и всеки бе оставен насаме със себе си. Стела все така не бе продумала след края на битката.

 

 

Студен вятър се щураше край стволовете на Уитвества. Фодрамите се придвижваха уверено в гаснещата светлина, напредвайки бързо през гъсталаците. Сетне, когато мракът се сгъсти прекалено, спряха да лагеруват и имаше много приказки, предимно на език, който Търговецът не можеше да разбере, ала самото слушане на разговора разбуждаше нещо човешко у него. Бе запален огън, започнаха да се леят смях и горещ бульон. Това стопли сърцето на Манум.

Тъмната нощ представляваше букет от звуци и миризми, демонстрация на приятелство, която пресъхналият дух на Манум жадно поглъщаше. Никога не забрави тази нощ, макар нито думица да не се бе врязала в паметта му. През остатъка от живота му острата миризма на кожа, звукът на безгрижния смях или тихият шепот на гласовете, потънали в усърдна дискусия, извикваха сладостно-горчивия спомен за първата нощ с фодрамите.

Мислите му се насочиха към най-младия му син. Образът на Лийт изникна пред него — непохватността му в Пиесата на Средозимника; будните, интелигентни очи, тъй често помрачавани от страх или неувереност; изплашеният младеж с вдигнат меч, олюляващ се между страха и храбростта, докато се приближава към загърбилия го брудуонец. Загадка; момче, най-силно нуждаещо се от баща си, точно когато него го бе нямало. Дръж се, Лийт! Идвам.

 

 

Фарр се изправи да посрещне утрото. През нощта силен източен вятър бе разнесъл облаците, донасяйки със себе си миризмата на сяра от върховете на Щефл. Настъпваше ярък и ясен ден, като че нищо не се бе случило през нощта.

Той коленичи за няколко минути до купчина пепел край Западния път, сетне прекара около час в претърсване на бреговете. Някакво животно бе глозгало двете тела под счупения мост — с изключение на това, нищо не бе преминавало покрай течението. Нямаше и следа от Лийт.

Някакъв импулс го подтикна да се изкачи по склона. Скоро се озова на рид, който се издигаше над короните на дърветата и на откритото можа да ускори крачка. След много минути изморително усилие се обърна да огледа гората.

И отново, както когато бе наблюдавал разтопяването на Мосбанк, гората превзе възприятията му. Този път усещането за жизненост, сигурност, спокойствие и радост бе дори още по-силно. Необратимо потъна в него. То му предлагаше уединение, убежище, което никога не бе откривал по голите склонове на Винкулен. Тук имаше честност, откритост — както в гората, така и в обитателите й, които му предлагаха надежда. Вероятно можеше да бъде повече от досегашното си аз.

В тези гори има вълшебство, помисли си, докато наблюдаваше как пролетните цветове под него стават по-ярки, нашарени от слънцето и сенките. Тук има песен, която може да бъде пята вечно; задача, която никой не би съумял да изпълни през живота си. Той се изсмя на себе си. Чуйте го само Фарр Сторрсен, философа. Може би трябва да се присъединя към отшелника в студените му пещери! Ала напук на усещането за глупост, около него имаше нещо — ярка светлина, която не го напускаше.

Фарр се обърна и погледна към утринното слънце; шокирано осъзна, че е изминал час, откакто се бе изкачил от реката. Останалите сигурно бяха готови за тръгване или дори го търсеха, страхувайки се, че той също е отвлечен от незнаен враг.

Докато оглеждаше хоризонта за последно, забеляза дим далече на юг. Напрегна очи, но дори острият винкулчански взор не успя да открие източника му. Обаче го побиха тръпки при мисълта какво можеше да означава това и бързо заслиза надолу към останалите.

 

 

Какво ще правя сега? Как ще избегна съдбата си?

Стела прекара ранните часове на зората, разхождайки се по върха на скалата, дирейки отговор на дилемата си. Няма да го понеса, ако ме накарат да се върна в Лулеа, каквото и да правят, няма да го сторя, няма да бъда съпруга на подобен скот. Очите й постоянно отскачаха към мястото край друма, отвъд спящите членове на Компанията, където Уайра бе дал живота си за нея. Защо, Уайра, защо? — крещеше тя в самотата на мислите си.

Защо трябваше да умираш?

Тя потръпна, докато влагаше цялата си страст, цялата си концентрация в образа на Уайра, все още жив и с нея; ала пепелта на кладата си остана там, разнасяна на пресекулки от сутрешния ветрец, и унизителната самота се надигна в нея, обгръщайки я в гибелните си обятия.

— Ако ти не го искаш, насочи го към мен! — бе й казала Фаня, когато Стела най-сетне бе събрала смелостта да каже на някого за домогванията на Друин. — Хайде, Стел, не може да е толкова зле. Трябва да се омъжиш за него, това е твой дълг. Пък и той е… я се огледай! Кой в Долината може да се мери с Друин? — тя бе започнала да изброява съперниците. — Дамиш? На него само лов му дай. Глоан бива, стига да не се доближаваш на по-малко от шест фута до него. Фирич? Едва помни собственото си име. Стенд? Той е хлътнал до уши по Анезел — и още по-добре, викам аз. Лийт? Още е малък. Знам, че ти е връстник, обаче в действителност е още бебе. Хал? Че той интересува ли се от момичета въобще? После идва Ланка от Бруксайд; майка му никога няма да му позволи да се ожени за девойка от Лулеа. Оттук до Вапнатак, Друин е единственият подходящ. Не се възгордявай толкова, Стел.

Горда? Стела изсумтя. Бих сторила всичко; няма публично унижение, което не бих изтърпяла; бих се омъжила за което и да е от останалите момчета, та дори и за някой от овдовелите фермери; каквото, каквото и да е… О, Уайра, така се нуждаех от теб! Те не познават Друин, никой от тях не го познава. Идеалният изход би бил да се върна в Лулеа и той да се е преместил, или да е умрял, или… Може би ще постъпи доброволец в армията, когато тази прословута война най-сетне настъпи, може би ще го убият…

Ако изобщо някога се върнем в Лулеа, няма да е веднага. Все още се движим на изток, все още имаме задача, която може да се проточи с месеци — колкото по-дълго, толкова по-добре. Друин — и останалите — ще си помислят, а вероятно може би вече мислят, че съм мъртва; може би той ще се ожени за друга, преди да се върнем. Вероятно Фаня… Зародилата се у нея надежда бе толкова силна, че чак й призля. Дано е така! Ако има някакъв начин да предотвратя връщането ни в онази жалка долчинка, ще го сторя. Нека сключат брак! Нека забравят за мен!

Седна на едно паднало дърво, повалена от сполетялата я тъга, и зарови лице в шепи. Нямаше с кого да поговори; бе убедена, че останалите няма да разберат. Ако се приведеше напред, можеше да надникне отвъд ръба, надолу, където се виеше сребърната река. В мъката си можеше да си представи как скача от ръба, а скалите стремително се приближават…

 

 

Манум и фодрамите продължиха пътуването си призори след няколкочасова почивка под подгизналите от дъжда листа. Горяните се бяха разделили на няколко малки групи и разпръснати в широк фронт, търсеха следи.

Въздухът бе мъглив, като че мъгла бе долетяла от юг. Манум се закашля, а очите му се възпалиха. Това не е мъгла. Гората гори! Фодрамите ускориха крачка, започвайки да подтичват.

Излязоха от гората насред най-гъстия дим. Нещо гореше пред тях — не, имаше огньове на няколко места по поляната. Пламъци облизваха стволовете на младите дръвчета вдясно. Манум се вгледа по-внимателно. Не, това не бяха дръвчета, а копия. Редици копия. Още няколко мига продължи да се вглежда, сетне се извърна ужасен. Копията бяха забити в горящите тела на мъже, жени и деца.

Навсякъде из поляната мъжете закриваха лицата си. Някои плачеха открито, като пушекът допринасяше за сълзите им. Лидерът мрачно обхождаше хората си, утешавайки онези, чиито близки бяха отвлечени от уайдузите. Манум си мислеше, че е привикнал към ужаса, ала не се оказа прав. Как може да съществува подобна жестокост? Защо хората вършат подобни неща? Бе невъобразимо.

Лидерът обикаляше редиците копия, неговото лице също бе насълзено, докато поразеният Търговец седеше на земята, страхувайки се да потърси сина си сред овъглените останки. Времето бе спряло — сякаш самото утро бе забавило крачка, удивено от извършеното пред него насилие.

— Тук не са всички пленници — рече лидерът. — Трябва да продължим.

— Продължаваме! — изкрещя пресипнало един мъж. Съпругата му лежеше скълцана в полето.

Никой друг не проговори, ала Манум усещаше гнева и тъгата в задимената атмосфера. Тези по принцип добродушни хора, винаги смеещи се и готови за речи, бяха слисани от гледката. Скоро шокът щеше да се превърне в гняв. Какво ще правят?

Дали синът му също лежеше там? Търговецът не искаше да търси сам сред страховитите колони, ала си наложи да се изправи на крака и си пое дъх. Велики боже! Що за ужас трябва да е изпълнил това място? Той гърчеше лице, докато крачеше край страховитите тръстики. Обхождаше редица след редица, борейки се с обземащото го замайване, докато се взираше в търсене на лицето, което се страхуваше да открие. Изглежда мина цяла вечност, преди да достигне края им, ала най-сетне премина всички копия, без да открие сина си. Облекчението почти го подкоси.

Началникът остави няколко пазачи на поляната, сетне бързо поеха на юг, в непознати от обитателите на Уитвества земи.

 

 

Лийт и останалите пленници влачеха крака из гората, вкочанени от болка и глад. В края на всеки ден им бе позволено да потънат в сън за няколко часа на студената, обсипана с борови иглички земя; още преди утрото ги разбуждаха и ги пришпорваха напред, като не им даваха нито храна, нито вода чак до вечерта. Никому не бе позволено да говори по време на уморителното крачене на юг. Пленниците бяха овързани заедно, но Лийт така и не знаеше имената нито на момчето отпред, нито на жената зад себе си. На седмия ден — поне доколкото можеше да прецени — едно от челните момчета се строполи и не можа да се изправи. След миг бе отрязан от останалите и блъснат в едно дърво. Малко момиченце — вероятно негова сестра, защото косите им бяха един цвят — заплака. Продължиха напред, оставяйки момчето. След малко момиченцето спря да плаче и само шумът на стъпките нарушаваше горската тишина. След седмица подобно отношение Лийт не се интересуваше дали ще оцелее или не.

Пленниците бяха прекалено уморени, за да забележат, че земята започна да се устръмнява. Дърветата продължаваха да се издигат край тях, ала с преминаването им на юг в по-топли земи гората се променяше. Дърветата, които на север растяха много по-високи, с голи стволове, тук бяха обвити с пълзяща растителност, а храсталаците бяха много по-гъсти. Лиани, папрати и всякакви увивни растения се бореха едно с друго, за да се издигнат по високите дървета към светлината, стотици футове над мрачната горска земя. Много от дърветата изглеждаха сякаш внезапно удушени. Гората стана по-мрачна, по-гъста и по-заплашителна с напредването на юг. По разни тесни пътечки бяха отведени дълбоко в тъмните, гористи планински части на Клоувънхил, земята на уайдузите.

Горските звуци също се промениха, сякаш пленниците бяха оставили зад гърба си някаква невидима линия. В Уитвества врабчета, сипки, свраки и кани пееха и виеха гнезда, ала тук на юг, птиците, невидими в мрачината, издаваха груби звуци. Високо над главите им се носеше какофонията на грак, писъци и вой, докато птици се биеха за мизерната храна в полумрака. Често от недрата на гората до тях достигаха и други звуци — ръмжене, стенания, а веднъж и пронизителният предсмъртен писък на някакво ужасено животно.

Пленниците не можеха да съзрат нищо от този здрачен свят. Така Лийт не видя мизерията, в която живееха хората, покрай които ги превеждаха. Неплодородните уайдузки почви представляваха тънък слой върху варовик и мрамор и не можеха да бъдат обработвани за повече от две или три последователни години. Обикновено фермерите опожаряваха част от гората, сетне разораваха разчистеното, възползвайки се от временно наторената от пепелта почва. Случайният посетител в тези затънтени земи (наистина рядко събитие) биваше поразен от лесовете, които далеч превъзхождаха вечнозелените гори на север, ала оставаше изумен, когато узнаеше, че същата почва, която подхранваше могъщите дървета, едва осигурява прехраната на няколко хиляди души — и то само колкото да оцелеят.

Случайният посетител в тези земи рядко ги напускаше.

Фалтанците, наследници на Първородните, бяха забравили какво бе превърнало уайдузите в такива жестоки и назадничави люде. Онези, които не ги бяха изхвърлили напълно от паметта си, ги смятаха за варвари, които нападат съседите си без причина. Не си спомняха начина, по който децата и внуците на Първородните се бяха отнесли към уайдузите, по онова време многобройна раса, населяваща широките поля между Ремпарер и Челюстните планини, как били тормозени и гонени, пропъдени от земите си с насилие, предателство и кръвопролитие, изтласкани в Клоувънхил, най-бедната част от земите, с огън и меч. Малцината оцелели се заклели да изтрият Първородните от лицето на земята, ала открили, че цялата си енергия изразходват за оцеляването си.

Наследниците на Първородните не мислеха за уайдузите, смятайки, че са загинали. Припомниха си съществуването им, когато се бяха опитали да прокарат път през Клоувънхил, за да свържат далечен Фирейнс с остатъка от Фалта. Стотици фалтанци бяха умрели, преди да си вземат поука и да оставят уайдузите намира. Строителите бяха открили, че уайдузите са безразсъдни и непроследяеми, отлични ловци с умението да залагат коварни капани. В крайна сметка фалтанци се бяха отказали да прокарат път по крайбрежието и се бяха заели с построяването на скъпоструващия Западен път. И оттогава само трейканци, плонянци и фодрами трябваше да се разправят с уайдузите.

По време на втората седмица от пътуването на юг, Лийт се чувстваше като скот. Гладът, умората и недоспиването изхвърлиха от главата му всякакви мисли за Брудуо и Компанията. Пленниците се биеха помежду си за оскъдните късчета храна, които им бяха подхвърляни в края на всеки преход, като по-силните ограбваха по-слабите. Лийт, изтощен от месеците пътуване пеш из севера, бе един от първите отслабнали, хранейки се рядко. Единствената му мисъл бе да се отпусне на земята и да се потопи в мрака, ала немилостивото въже неспирно го дърпаше напред и напред. И някак дните минаваха.

Климатът, стоплил се с отправянето на юг, с изкачването им по Клоувънхил, отново застудя. Една утрин напуснаха гъстите гори, за да се озоват на открито, заслепени до един от слънчевата светлина. Сред тревистите склонове огромни варовикови скали надничаха като клатещи се гнили зъби в устата на гигант. Тук-таме се мяркаха прещипови храсти. Бледото небе сякаш се спускаше ниско, надвесило се над земя тъй древна, че нявгашното владеене на северна Фалта от уайдузите изглеждаше скорошен спомен.

Най-накрая стигнаха билото и на Лийт му се стори, че се е възкачил на самия връх на света. Навсякъде под тях преливаше зеленината на горите. Оголените скали приличаха на кости, от които месото е окапало. Нямаше и следа от живот, никакви селища, животни или птици, само яркозелената трева и костите на старите хълмове под бледото слънце.

Лийт усети познатото подръпване на въжето, когато пленниците пред него се изправиха в отговор на смушкването. От голия връх на Клоувънхил се спуснаха надолу по хребета към гориста долина вдясно. Малко поточе бълбукаше край тях с нелепо весел звук. Моментално умът му се очисти от отчаянието, той си припомни повалените брудуонци и спасяването на родителите и бе щастлив. Не бе забравил усещането на меча в ръката си и му се щеше още да е у него.

Стигнаха до кръстопът, белязан с четири камъка, по един край всеки друм. Тук пазачите им спряха, оставиха пленниците си за момент и пристъпиха в пресечната точка на пътищата, заставайки в кръг, докосвайки вдигнати длани.

— Кепан айт! — изкрещяха в един глас. — Анджа ил роббен!

Още веднъж вдигнаха ръце и докоснаха длани. Миг по-късно странната церемония приключи.

След още една левга пътуването им приключи. Потокът изглежда се спускаше право в стръмна стена, стена с малки дупки на равни интервали — не стени, прозорци, осъзна с приближаването си Лийт. Вдясно от него потокът зашумя по-силно, защото се спускаше по-стръмно. Пътят се виеше надолу, монолитни варовикови възвишения се издигаха високо и от двете страни. Накрая пленниците се озоваха на естествена скална тераса, която стърчеше над нищото, докато потокът край тях с весело шумене се втурваше стремглаво в черна пропаст — мрачна, кръгла рана в земята с диаметър около стотина ярда. Лийт усети как краката му се подкосиха от страх и се опита да отстъпи назад.

— Адунлок! — провикна се един от мъчителите им. — Адунлок!

Сетне пазачите ги накараха да се съблекат и пленниците стояха измършавели, бледи и ужасени на ръба, дордето дрехите им бяха струпани накуп. С презрително движение един от пазачите изхвърли парцалите. Лийт се заослушва в очакване на звук, ала не чу нищо.

— Адунлок! — отново изреваха пазачите с мрачни лица, сетне поведоха пленниците по тесен, виещ се път към врата в скалата. Един по един пленените влязоха, боси върху ледения камък, и масивната каменна врата бе дотъркаляна зад тях.

Глава 19
Фемандерак

Изтръгвайки се от дълбок сън, Лийт се намери в мрачна, тясна стая, която не се отличаваше особено от спалнята му в Лулеа. Представи си как чува брат си да щъка из мрака. Леглото бе по-твърдо от обичайното, а и какво правеше това зебло вместо завивка?

Постепенно умът му се избистри. Припомни си дългите седмици и паметта му закрачи по Западния път — Мьолкбридж, Великите северни гори, Торрелстроммен, сърцето на пустошта, Траелл, Клюфа, Водовъртежът, спирането в Бандитската пещера — мислите му започнаха да се движат по-бързо — сетне Южният маршрут, снеговалежът, снеготопежът, бързеите, Виндстроп Хаус и отново по Западния път, където ги очакваше брудуонският ужас. Почивка из склоновете на Щефл, засада, уплашен бяг през реката, триумфираща сива фигура, удар с меч… и сетне нищо.

Нищо — с изключение на тяло, което болеше като стъпкано от турове.

Лийт се изправи, захвърляйки миризливото зебло. Спомените от последните две седмици се струпаха над него като снегоносни облаци. Пленяването, принудителният преход, жестокостта. И сега е затворник в крепостта на непознат враг, на стотици мили от семейството си. Изтощението и гладът, настойчиво изискващи внимание откакто се бе събудил, внезапно бидоха усилени от отчайваща, шокираща празнота, вцепеняваща с остротата си.

— Буден си — произнесе глас със силен акцент, долетял от другия край на стаята. — Добре! Може би ще разясниш някои от нещата, които каза в съня си.

— Кой е там? — рече Лийт, търкайки очи. Не виждаше никого, вероятно говорещият бе скрит в сенките. Или може би това беше тъмничарят, дошъл да сложи край на съществуването му. Младежът си припомни историята на баща си за жестокостите на остров Андратан и вътрешностите му се свиха от страх.

— Другар по съдба — отвърна мелодичен глас. — Държат ни по двама в килия. Ето, подкрепи се. Това е вчерашното ядене — отдавна е изстинало, ала студено може би ще е по-апетитно.

Лийт чу нечие приближаване и постепенно можа да различи фигурата на висок, млад мъж, подаващ му чиния.

Мъжът погледна за миг в нея.

— Или пък не — добави.

Лийт протегна ръка и пое чинията. Отвратителна овесена каша, гнусна и непривлекателна, ала в глада си той бързо я излапа.

Съкилийникът приседна на нара на Лийт. Към двадесет и пет или тридесетгодишен, строен, почти мършав, с хлътнали бузи, голям нос и високо чело, обрамчено от провиснала тъмна коса. Не бе особено красив.

— Чаках повече от ден да се събудиш.

— Цял ден! — възкликна Лийт. — Спал съм цял ден?

— Очевидно имаше нужда. Макар че бих се изненадал, ако си съумял да си починеш при цялото си мятане, бълнуване и крещене. Какво сънуваше? Какво знаеш за брудуонците?

— Все още не си ми казал кой си — предпазливо отвърна Лийт.

— Казвам се Фемандерак, макар имената тук да не са от особено значение — рече високият младеж. — И аз като теб съм пленник на уайдузите.

— Уайдузите? — повтори Лийт. Какво казваше Кърр за тях? И защо им е да ме пленяват? — Къде сме?

— Това място се нарича Адунлок, уайдузка крепост. Намираме се на сто левги северно от Толмен.

Лийт сви рамене. Тези названия не му говореха нищо; трябваше да обръща повече внимание на картите на Кърр. Не че знанието щеше да му помогне особено.

— Отгатнах, че не си от тези места — каза Фемандерак. — Как се казваш и откъде си родом? Не съм чувал акцент като твоя по време на пътуванията си.

— Казвам се Лийт Манумсен и живея… — внезапно замлъкна. Трябва да внимавам, та аз не зная нищо за него. Ала сетне осъзна, че мислите му са глупави. Този човек бе също затворник, а не заплаха. — Живея далеч оттук.

— Аз също — отвърна мъжът с въздишка. — Аз също. Изглежда двамата имаме нещо общо. И двамата идваме отдалеч и се озовахме пленени в този затвор.

— Как те заловиха? — попита Лийт.

— От глупост, чиста глупост. Човек би си помислил, че след две години пътуване щях да съм поумнял. Ала не. Старейшините ме предупредиха за опасността. Запитах трейкански селяни къде е безопасно да се прекосят планините и те ми казаха, че тези земи са необитаеми. А аз дори свирих за тях! Предполагам не обичат чужденците особено — или поне не арфистите. Тъй че храбро поех сред планините по ловна пътека, за да се окажа самият аз в ролята на дивеча. Дузина въоръжени уайдузи ме плениха и доведоха тук.

— Пътуване? Защо пътуваш?

— Как иначе младият човек би могъл да се научи?

— Как иначе младият човек би могъл да умре! — отвърна Лийт. — Аз бих си останал вкъщи, ако ми бе дадено правото да избирам. Защо някой да рискува живота си, когато би могъл да е в безопасност у дома?

— Ти беше ли в безопасност вкъщи? — Фемандерак се взря изпитателно в него.

— Разбира се! Лулеа е мирно място… — гласът му затихна, докато образът на сивите воини, нахлули в дома му и отвлекли семейството му, нахлу в паметта му. — Не съвсем.

— Усещам нещо — внезапно произнесе слаболикият съкилийник, продължавайки да се взира. — Нещо в теб, Лийт. Съществува връзка — двамата имаме нещо общо. Не зная какво е. Ще разбера.

Сви кокалести рамене.

Усеща нещо? Какво? Нима съм затворен в една килия с побъркан? Умът на Лийт работеше трескаво и момчето бавно се надигна, за да опита вратата.

— Проверих я. Многократно. Винаги заключена — Фемандерак се усмихна. — Ти все пак ще се увериш сам.

Лийт знаеше, че ще е заключена, ала трябваше да провери… нерационалната надежда, че пазачите може да са я забравили, повикът на свободата… бе заключена. Той се препъна и умората го притисна като оловна мантия.

— Какво ще правим сега? — запита тихо.

— Що се отнася до теб — почивка. Поспи — внезапно гласът на мъжа зазвуча, сякаш долиташе от много далеч. — Поспи. Трябва да си починеш. Сетне ще видим…

 

 

Лидерът не се нуждаеше да насърчава хората. Всъщност Ейксхафт едва ги удържаше да не маршируват денонощно, без почивка и храна, толкова силно горяха от нетърпение да настигнат уайдузите. Благоразумно ги бе задържал, отчасти за да запази силите им, отчасти заради голямата бройка на дирещи отмъщение за смъртта на близки и приятели — а движеният от мъст не е в състояние да мисли, припомни си. Уязвим е за засади. Лидерът не искаше хората му да умират без причина.

Уайдузите юркат пленниците си с бясна скорост, бе си помислил на третия следобед. По всичко личеше, че разстоянието между фодрамите и уайдузите не се бе променило в сравнение с две нощи по-рано. Какви ли жестокости прилагат? Хората ми си почиват рядко и вече дочувам недоволно мърморене. Очакваха вече да са настигнали врага. Ала те не познават уайдузите! Ейксхафт обаче ги познаваше. Бе просто хлапе по времето на последните уайдузки нападения, покосили Фернтикет, родното му място. Поклати глава. Не искам воините ми да узнават за уайдузите по начина, по който аз го сторих.

Ейксхафт се сближи с Манум, който се оказа любезен и полезен. Поинтересува се как Манум се е сдобил със знание за уайдузите и узна, че фирейнчанинът наистина е бил Търговец, изкарващ прехраната си с откриване на пазари, сетне рискувайки пари и живота си в пренасянето на стоките до мястото, където биваха дирени — и всичко това като прикритие за още по-опасна игра: шпиониране в името на краля. Ала уайдузите? Със сигурност не търгуваха с фалтанци? Не, бе се изсмял Манум, престорил се бил на уайдуз от севера и припечелил добре в Толмен, крайбрежен град стотици мили на юг. По време на пътуванията си узнал много за свирепата раса и се научил да ги уважава.

Ейксхафт бе смаян от това, но си припомни, че Манум не е страдал в ръцете им. Така че любезно слушаше за нравите и обичаите им, за усложненото общество и вярванията им.

— Те не са невежи диваци — бе го уверил Манум безстрастно, като че ли собственият му син не се намираше в ръцете им. — Наясно са със случващото се по света, ала са неимоверно горди и не търпят чужденци, дори и сред по-освободените места на юг от река Сагон. На север суеверията все още властват над хората и е възможно тези отряди да са дошли да вземат пленници в чест на някое от божествата си.

Колкото и да не му се искаше, лидерът постепенно стигна до заключението, че Манум е прав; уайдузите бяха отвлекли хора за жертвоприношение. От това се бе страхувал най-много. Знаеше какво се случва на подобни пленници. Ако не успееха да настигнат уайдузите, отвлечените щяха да намерят смъртта си. Но какво бе привлякло страховитите уайдузи на север? Може би виновна бе снежната буря — същата, отрязала пътя на Компанията по Южния маршрут, принуждавайки ги да се спуснат по Мосбанк. Подобна буря бе предизвикала нападението над Фернтикет преди години. Може би е време да позволя на воините си да се втурнат напред. Минаха четири дни и още ни следа от уайдузите.

Така че бе усилил крачката и скъсил почивките, но все още не изглеждаше да скъсяват разстоянието.

— Да не би да са им поникнали криле и да са отлетели с пленниците? — питаха хората му. Някои, неопитни в разчитането на следи, изразиха тревогата си, че може би уайдузите са се отървали от пленените и това им е позволило да увеличат бързината, ала Ейксхафт ги увери, че следите все още говорят за голяма група вързани — вероятно към тридесетина — пришпорвани против волята си. А привечер на седмия ден дори и най-скептичните фодрами получиха тъжно доказателство за жестокостта на уайдузите.

— Това е синът на брат ми — печално рече мъж, докато се събираха край тялото на момче край едно дърво. Отне им известно време да очистят мършоядите и да открият, че момчето вероятно е умряло на същия ден; въпреки демонстрираното внимание от страна на хищните птици, момчето бе със сравнително малко белези.

— Очевидно не е могъл да издържи — горчиво заключи мъжът. — Защо? Защо правят това? Ние не ги закачаме и не се месим, когато те ловуват в близост до земите ни. Защо трябва да се отнасят така с беззащитните?

Никой не му отговори.

— Поне това е признак, че не сме далече! — рече друг.

— Да! — съгласи се трети. — Скоро ще ги спипаме.

— Трябва — каза лидерът, обърсвайки очи. — Хайде, приятели. Напрегнете сили. Трябва да настигнем уайдузите, преди да са стигнали до крепостта си.

И те се втурнаха отново сред потъмняващата гора, спирайки се да почиват едва след като не остана никаква светлина. През следващата седмица ставаха още преди зората, крачейки цял ден, докато пътеката под нозете им не потънеше отново в мрак. И в мъката и объркването си никой от тях не осъзна причината да не успяват да настигнат уайдузите — последните познаваха пътя достатъчно добре да пътуват и нощем.

 

 

— М’билу!

Лийт се сепна от дълбок сън, дордето отекналият звук затихваше. — М’билу! — разнесе се отново викът, някъде извън малкия решетъчен прозорец, през който прозираха лъчите на късното следобедно слънце.

— М’билу! Убрегу!

— Какво е това? — попита Лийт. — Какво става?

Той се изправи, срамежливо се уви със зеблото и отиде до прозореца.

Фемандерак повдигна за миг очи от нара си в другия край на килията.

— Видях го вече прекалено много пъти — отвърна семпло и се извъртя. — М’билу!

Лийт притисна лице между решетките и погледна надолу. За миг ярката светлина го заслепи, сетне сцената се избистри пред очите му. Видя огромната дупка, която бе съзрял на пристигане. Изглежда прозорецът му се намираше на потъващия в нея склон. Скалата изчезваше в чернота, говореща за неизмерими дълбочини.

— М’билу!

Викът прозвуча някъде отдолу и вдясно и Лийт протегна глава, преборвайки се със страха си от височини. От дясната му страна се намираше платформата, от която бяха изхвърлили дрехите му. От двете й страни имаше издълбан тесен път по подобие на покрития проход край Клюфа. На пътеката стояха хора, обърнати с лице към пропастта. Бяха голи.

— М’билу! Убрегу!

Лийт не можеше да види човека, от чието гърло излизаха виковете, тъй като те идваха под него, извън видимостта му. Сетне от дясната си страна, където пътеката бе видима, зърна движение — един от пленените фодрами, младеж на годините на Лийт, с вързани зад гърба ръце. Очите му бяха затворени, а лицето му — безизразно.

Зад него стоеше фигура с червена маска и сиво наметало. Тя издигна ръце, дългите ръкави отдръпнали се до лактите.

— М’билу! — извика тя. Сетне ръцете се спуснаха и тласнаха фодрамеца напред, запращайки го в пропастта. Младежът не направи опит да се възпротиви. За миг Лийт видя тялото да се върти в полета си, сетне черното гърло го погълна.

Лийт премигна, отказвайки да повярва на какво току-що бе станал свидетел.

Фигурата пристъпи зад следващия пленник — момиче, стояло през трима пред Лийт по време на уморителното пътуване. Тя бе проплакалата при изоставянето на брат си. Сега Лийт видя, че двама пазачи придружаваха маскирания, който вдигна ръце към небето. Момчето се отдръпна от прозореца.

— М’билу!

Невярващо седна на леглото си. Започна да се тресе неконтролируемо.

— Първо ги упояват — тихо рече Фемандерак.

Дълго време Лийт не продума. Всеки долетял вик го караше да потръпва. Най-сетне запита:

— Защо вършат това?

— Това е Хелиг Холт, Свещената паст — отвърна Фемандерак. — Уайдузите вярват, че това е устата на Майката земя, тяхното най-могъщо божество. Дават й да се нахрани, защото смятат, че е гладна.

— И теб не те е грижа? — сопна се Лийт, раздразнен от флегматичното отношение на Фемандерак към случващото се отвън.

— Разбира се, че ме е грижа. Ала нищо не мога да сторя. Майката земя не е единствената гладна богиня. Много злини видях по време на пътешествията си. Някога бил ли си в Брудуо?

Лийт поклати глава.

Иззад вратата им отекна звукът на ботуши по каменния под. Някой идваше! Страхът стегна гърдите на Лийт като стоманено менгеме. Стъпките спряха. Обзе го паника. Може би затова фодрамите не се противяха, помисли си.

Вратата се отвори, за да пропусне две чинии и стомна. Никой от двамата не се помръдна.

— Изглежда са ме забравили — най-сетне продума Фемандерак, — а продължават да ме хранят. Може би трябва да се смяташ за късметлия, че си мой съкилийник.

Ала Лийт не отговори. Бе глух за всичко друго, освен за повтарящите се викове. Дълго след като спряха да ехтят из планината, продължиха да се носят в ужасения му ум, съживявайки отдавна погребани страхове.

Припомни си времето, когато се бе покатерил на хилядолетния бор в седмицата след голямата буря. Последните петдесет фута бяха страховити, повреденото дърво се тресеше при всяко негово движение, ала той бе продължил да се изкачва. Ами времето, когато на осем години се бе отделил от родителите си и се бе покатерил по западния склон на Брийм Хил, отивайки до самия ръб на крайбрежните скали? Все още си спомняше колко се бе уплашил, когато се облегна на старата ограда и тя поддаде. Само отчаяното му сграбчване бе предотвратило политането му в морето, ширнало се тъй високо под него. Баща му го бе открил на стотина ярда от скалата, хленчещ от страх.

Ала не става дума само за страха от смъртта, болката, ужаса. Не искам животът да свършва. Искам да продължи вечно! Искам да постигна нещо значимо, да си извоювам слава, да докажа стойността си пред онези, които ми се подиграваха! Искам да бъда със семейството си; с Хал; с майка; с татко, чието лице все още не мога да си спомня — ръката му се стрелна към джоба, в който държеше фигурката. Ала нея я нямаше, сега бе у баща му… не, бяха я открили отново в пустошта… и беше изчезнала заедно с дрехите му в тъмната уста под прозореца на килията. Баща му си бе отишъл, пропаднал, тласнат от ръката на мъж със зла маска, мъж, който скоро щеше да дойде и за него самия… Умът му потъна в прекалено дълбоки дори за помисъл страхове и той придърпа колене към гърдите си, избухвайки в ридания.

* * *

Фодрамите най-сетне напуснаха потискащата гора, пристъпвайки сред дългоочаквана слънчева светлина. Изкачиха се на най-високия хълм и огледаха хоризонта във всички посоки, ала не видяха и следа от преследваните. Бе лесно да следват пътеката през горския детрит, ала дори и най-опитният следотърсач не можеше да открие следите на уайдузите в рядката тревица, обгърнала върха на този заплашителен хълм.

Миналата седмица бе имало признаци, че са се доближили на не повече от няколко часа след преследваните, ако можеше да се вярва на съгледвачите. Ала някъде в потискащата горска мрачина бяха поели по грешен път. Следата бе изчезнала. С напредването на дните гневните лица бяха заменени от обезкуражаващо отчаяние.

И сега какво, помисли си лидерът, засенчвайки очи от захождащото слънце. Не се виждат; може да се наложи да се върнем назад, за да подирим отново следата им. А бяхме толкова близо, помисли си с горчивина.

— Началство, там някой е запалил огън. Виждаш ли? — запита мъжът до него, посочвайки към слънцето.

— Не, твоят взор е по-остър. Какво виждаш?

— Ей там в гората, на около три левги, има тънка ивица дим.

В този момент друг от хората му притича до върха.

— Открих следи край гората — едва рече задъхано. — И са пресни.

— Посочи — каза изтощеният лидер. Новодошлият посочи в същата посока, накъдето бе протегнал ръка и другият.

— Време е за мъст! — изрева някой зад гърба им. Ейксхафт не се извърна да види кой е, мъжът изразяваше чувствата на мнозина от групата. Щом ви дава сили, помисли си.

Ала какво става с нас, запита се, докато се спускаха надолу по хълма. Не съм чул смях, откакто напуснахме Уитвества, а фодрам без смях е като речно корито без вода или дърво без листа. Нима жестокостта на уайдузите ни изсуши? Нима сме се смразили като тях, дирейки да облекчим себе си, наранявайки другите?

Опита се да прогони тези мисли, ала те не му даваха мира, дълбоко безпокойство зародило се в ума му. Не бе готов да се бие. Но готов или не — само след няколко часа щеше да му се наложи.

 

 

— Открих — триумфално рече Фемандерак.

— Какво? — запита Лийт. — Какво си открил?

Вече свикваше с начина на разговор на стройния мъж.

— Мислех за това, докато ти спеше. И тогава ме осени.

— Какво те осени?

Търпението не бе сред добродетелите на Лийт, а сега умората бе подкопала и малкото му налично такова.

— Откъде каза, че си?

— Не съм. Не си спомням да съм ти казвал.

— Убеден съм, че го стори. Няма значение, откъде си родом?

— Далеч на запад — отвърна небрежно Лийт и веднага забеляза, че думите му разпалиха интереса на съкилийника.

— Далеч на запад? — сухият мъж претърколи думите върху езика си, сякаш вкусвайки значението им, сетне пръстите му изщракаха необичайно силно. — Знаех си, знаех си. Да, вече съм сигурен. Зная какво е общото между двама ни. Можеш да ми помогнеш с пътешествието ми, усещам го — Фемандерак се усмихна. — В кое кралство живееш?

— Фирейнс.

Усмивката на стройния мъж се разшири още повече, доколкото това бе възможно, и той закима енергично. От гърлото му се отрони:

— Фирейнс? Огнената плащаница? — очите му блестяха, лицето му бе трескаво от вълнение, като че бе внезапно поразен от лудост.

Лийт кимна неспокойно:

— Да, това означава името.

— Тогава чуй:

Мрак се лей от бряг до бряг,

метнат от брудуонски грак.

Пада Фалша на коляно,

Богу моли се отбрано.

 

Сруки срещу тъмнината

дал им Джугом Арк стрелата.

Тропнал Брудуо с гьостерица

носна с Божията Десница.

 

Че Десница се прикрила,

ала си открила сила.

Огън-плащаник гдез вие,

Дол-долин надежда крие.

— Това е откъс от Арминия Скреуд, мъдрост на моите сънародници. Какво ще кажеш?

— Би ли повторил последния стих? — помоли Лийт. Виеше му се свят от глад и умора.

— „Дол-долин надежда крие“ — рече Фемандерак.

— Какво означава това?

— Това е предричане; предсказание, ако предпочиташ. Разкрива как Брудуо ще нападне Фалта и как Божията Десница ще се притече на помощ на фалтанци.

— Защо ми казваш това? Какво общо има Десницата Божия с Фирейнс?

— Надявах се ти да ми кажеш! — отвърна Фемандерак и се приведе. — Срещата с фирейнчанин не може да е съвпадение.

— Защо не? Все отнякъде трябваше да бъда.

— Не и когато съм прекосил света в дирене на огнената плащаница и долната долина. Вярваме, че настъпва времето на Арминия Скреуд, та дойдох да потърся Десницата Божия.

Лийт не можеше да се сдържа повече.

— Ще помогне ли, ако кажа, че родното ми селце се нарича Лулеа?

Видя как по лицето на Фемандерак се изписва разбиране.

— Значи правилно съм чул тогава! — доволно кимна. — Онзи стар глупак Пириний е бил прав! С години спореше, че „долна долина“ било име.

Лийт не разбираше и Фемандерак разясни:

— Стихът би имал смисъл, ако съществува място, наречено долна. Най-възвишеният още не ме е изоставил!

— Искаш да кажеш, че си пребродил света, само за да откриеш Лулеа?

Фемандерак кимна.

— Защо? Там няма нищо забележително!

— Нищо забележително? „Че Десница се прикрила“ значи, че още не е оповестила присъствието си. Ако пророчеството е вярно, точно подобни думи бих очаквал да чуя от теб.

— Чакай малко — скептично рече Лийт. — Не се ли споменаваше нещо и за предстояща поява на Десницата? В такъв случай, ако се беше случило нещо забележително, това също щеше да подкрепи думите ти!

Фемандерак се изсмя.

— Речено като истински философ — обяви той. — Кажи сега, защо селото ти се нарича така? Що за селяни биха живели под подобно принизено име?

Сега беше ред на Лийт да се изсмее, забравил затрудненото си положение в лицето на демонстрираното от съкилийника му вълнение.

— Изобщо не съм мислил за това му значение — възкликна. — Всъщност, дължи името си на факта, че се намира в дъното на голяма долина. Изобщо не е свързано със смирение. Всъщност, дори се гордеем със селото си. След потъването на Астора, Лулеа е най-крайното населено място по Западния път, а някои казват, че Фалтуейт Енд, точно край селото, е най-далечната точка на северозапад, където Първородните достигнали.

— Ъгълчето на света — промърмори Фемандерак.

— Моля?

— Още стихчета. Но не осъзнавах, че в „Словата на Хаутий“ се говори за Божията Десница.

— Чий слова? — запита Лийт.

— Чии. Чии слова — поправи го разсеяно Фемандерак, сякаш бе хауфут, поучаващ селските деца. — Сега да затворим кръга. Какво правиш в Дома на смъртта?

— Какво? — паникьосано запита Лийт. — Домът на смъртта? Мислех си, че щом ми дадат възможност да обясня, ще ме пуснат.

Фемандерак даде воля на смеха си — приятен, отекнал в килията звук.

— Няма да ти бъде даден шансът да говориш с когото и да било. Уайдузите не говорят езиците на чужденците. Ала не се притеснявай, не сме били събрани само за да добавим и своите кости към купчината на дъното на пропастта. Сподели — какво правиш тъй далеч от дома?

Зад гърба на Фемандерак слънчевата светлина гаснеше и през прозорчето започна да се процежда мрак. Думите на странника не успокоиха Лийт, ала му се искаше да говори. Двете седмици мълчание бяха събудили у него копнеж за нещо различно от сопнатия лай на мъчителите. А този Фемандерак говореше повече от интересно.

Така че той легна под зеблото и разказа на съкилийника си всичко, случило се от нощта на Средозимника насам. Очите на Фемандерак се разшириха, когато чу как родителите на Лийт били отвлечени от брудуонците и как селяните организирали спасителен отряд. Попиваше всяка дума от описанието на последното сражение на Западния път и ролята, която Лийт бе изиграл в него (опита се да не се превъзнася особено). Обясни как бил отвлечен в самия момент на победата и довлечен тук, без да знае защо. Отне му цяла вечност да разкаже историята, често спирайки да отговори на привидно незначителни въпроси.

( — Колко възрастен е Кърр? Значи по-големият ти брат е сакат? Хауфутът ви възнамерява ли да посети Инструър?)

Най-накрая приключи и стройният мъж поклати учуден глава.

— Очевидно е защо си бил пленен от уайдузите — отбеляза той.

— Защо?

— За да се срещнем, разбира се! Сега въпросът е какво ще правим?

Той заръкомаха възбудено.

— Но уайдузите не знаят кой съм — отвърна объркано Лийт. — Как биха могли да уредят срещата ни?

Фемандерак ядосано отпусна ръце:

— По чертите ти личи, че си наследник на Първородните. Ала очевидно си забравил за Най-възвишения. Уайдузите искат да те убият, несъмнено за да удовлетворят един от боговете, на чиято територия си престъпил. Но Най-възвишеният ги използва, за да ни събере заедно. Не виждаш ли?

Лийт поклати глава. Този човек му напомняше за отшелника от Бандитската пещера, или може би за Кроптър от Уоч Хил. Множество надути слова, които в крайна сметка се оказваха безсмислени. Ами предсказанието на отшелника за пропадането във водата? Съществува ли наистина Бог, който си играе с хората като с пионки? Лийт силно се надяваше в противното; самата идея го притесняваше. Искаше да разполага със свободата да върви по свой път.

— Какво знаеш за Фуирфада? — попита Фемандерак.

— Какво е това?

— С това отговори на въпроса ми. Надявах се, че живеещите в селцето на Десницата Божия ще да са съхранили някакво знание за Огнепътя.

— Съжалявам — безпомощно отвърна Лийт. — Никога не съм чувал за споменатото от теб, освен — внезапно го осени идея — ако нямаш предвид нещо за Първородните.

Фемандерак го изгледа с подновена надежда.

— Кърр, фермерът, за когото ти казах, ни разказваше истории за тях. В една се разправяше за човек, който предал Първородните. Нали така? Знаеш за кого говоря?

— Каннуор, Рушителят.

— Точно така — рече Лийт, започвайки да си спомня. — В тази история се споменаваше нещо за Огнепътя… не мога да се сетя какво.

— И това е нещо — каза повече на себе си Фемандерак. — Края на Първородните помнят. Ала дали помнят и славата им?

И двамата потънаха в мълчание, продължило през най-горещата част от деня. Горещо като лете в Аулеа, помисли си Лийт. Колко ли на юг се намираме? От жегата му се доспа.

 

 

Фемандерак се сепна. Колко дълго е спал? Сияещото през прозореца късно следобедно слънце му даде отговора. Разтърси глава, ала необичайната слабост не си отиваше.

На другия нар фирейнският младеж похъркваше с широко отворена уста. Бедният Лийт. Наистина здравата са го разтърсили. За какво е всичко това?

Прокара натежал език по напуканите си устни; горещото слънце го бе изсушило. Наложи се да се протегне надалеч, но все пак успя да достигне стомната, която пазачите бяха оставили сутринта. За момент се поколеба, водата издаваше металическа миризма. Вероятно защото е стояла цял ден на слънцето. Повдигна стомната и отпи голяма глътка. Това е вече друго нещо.

Ала вместо да се охлади, Фемандерак продължаваше да се поти. Какво не е наред? Климатът не бе толкова горещ като родния му. Бе прекосил пустини, за да се озове тук, парещи пясъци и обрулени скали, сред които лежаха костите на мнозина. Тогава защо му беше толкова горещо? Облиза устни, те имаха същия металически вкус като водата. Хвърли поглед към стомната, сетне догадката избухна в ума му. Вдигна натежалата си глава, премигна и се вгледа в Лийт, който продължаваше да спи дълбоко, прекалено дълбоко. Собствената му глава се отпусна на гърдите, повдигна я отново с огромно усилие. Стаята се завъртя около него и той осъзна, че вече е твърде късно. Успя само да създаде малка тишина у себе си, преди наркотикът да го надвие и неподвижната му фигура да се отпусне.

По коридора долетя звукът на ботуши. Превъртя се ключ, сетне голямата врата зейна отворена. Четирима уайдузи с обръснати глави бързо пристъпиха в килията и извлякоха неподвижните тела.

Вратата се затвори с екот, ботушите затрополиха надолу по коридора, след което настъпи тишина.

 

 

Манум слушаше как фодрамите подготвят нападението си. Не бе голям фехтовчик, не разбираше особено и от тактика. Всъщност се намираше на предела на силите си и се страхуваше, че повече ще се пречка на бойците. Лидерът трябваше да остави неколцина от хората си да го пазят, което значеше, че с присъствието си допълнително щеше да ги отслаби.

И какви ще бъдат приоритетите им? Объркани и разгневени са, задето не настигнаха уайдузите, и сега ще искат отмъщение. Дали изобщо ще разпознаят Лийт? Или може да го помислят за уайдуз? Кожата му настръхна при осъзнаването, че животът на сина му можеше да зависи от него.

Хвърли един поглед към останалите, до един погълнати от проверката на мечовете и брадвите. Вече взел решението си, Манум си позволи да изостане, сетне зачака, докато пътят не сви рязко вдясно. Знаейки, че няма да липсва особено, Търговецът потъна сред дърветата. Сам щеше да потърси Лийт.

 

 

Мъжът с червената маска бавно крачеше по издълбания проход, защитил пречистеното си тяло от излезлия студен северен вятър единствено със сивата наметка. Кимна на следващите го пазачи — бе време да започват.

Това бе последният ден от храненето на Майката земя. Щеше да бъде сита след още една жертва и снегът нямаше да ги напада повече. Гневът й срещу севера бе утихнал; тя бе нахранена, заситила жаждата си за фалтанска кръв.

Хубаво. Той не се наслаждаваше особено на задачата си, макар ухилените му спътници да го правеха. Ако само Майката земя можеше да привикне към вкуса на друг тип месо, например еленско, ужасяващият страх щеше да го напусне и болката в гръдта му да спре. Жрецът мразеше тази част от задълженията си.

Опита се да не гледа към първата жертва, ала забеляза, че е фодрамка. Пристъпи зад нея и вдигна ръце.

— М’билу! — изкрещя той. За теб, Майко!

Леко бутна жената и тя пристъпи напред, сетне политна, мързеливо изчезвайки в мрачната зейнала паст.

Следваше друг фодрамец, малко момче. По-малко от сина ми, помисли си жрецът. Ала тези фодрами избиваха нашите деца и заграбиха земите ни! Не забравяй това!

— М’билу!

Викът му отекна из естествения амфитеатър и жрецът грубо блъсна детето. Дълбоко упоено и несъзнаващо съдбата си, то политна в Хелиг Холт.

Следваше блед, русоляв младеж. Със сигурност не беше фодрамец, с изненада отбеляза жрецът. Как е бил хванат с останалите? Погледна по-нататък, следващият пленник също бе чужденец. Защо биват принесени в жертва заедно с фодрамите тези хора? Свещеникът за миг загледа как двамата стояха тихо, леко олюлявайки се, със занесени очи и блажена усмивка. Вървете към смъртта в мир, помисли си. Не като мен! Веднъж в състояние на транс бе съзрял собствената си гибел, жестоки лица надничаха около него, докато се бореше за глътка въздух; груби ръце късаха месата му, влачейки го към мрачната, влажна бездна на смъртта. Ужасът стегна гърдите му. Понякога съзираше тези лица с невиделите си сън очи.

Пристъпи зад следващата жертва. Макар и да не бе фодрам, очевидно беше фалтанец. Фалтанците трябва да умрат! За теб, Майко! Вдигна ръце.

— М’билу!

 

 

Придвижвайки се под дърветата, Манум поспря за миг, за да прецени позицията си. Сега бе сам в земя, от която имаше само смътни спомени, и то само южно от Сагон. Ала бе тежал на фодрамите прекалено дълго; надяваше се само да не изгубят ценно време в диренето му.

Връхлетяха го спомените от старо търговско пътуване. Как се наричаше близката крепост? Адунлок. Как можеше да забрави? Огромен лабиринт тунели през варовиков бастион и обширни пещери под него, всичко това разположено около огромна яма, в сравнение с която Грийнуудската падина изглеждаше нищожна. Бе се представил като южен сановник, дошъл да посети Хелиг Холт, Свещената паст на Майката земя. Стоенето на ръба на пропастта бе удивително усещане. Казваха, че понякога там принасяли в жертва хора…

Тогава осъзна какво очаква пленниците. Уайдузите възнамеряват да нахранят Майката земя с пленниците си. Манум знаеше, че трябва да бърза с вси сили, ала беше толкова уморен. Стискайки зъби и забравяйки за болката, затича по тясната пътека.

Няколко минути по-късно чу гласове и отново се скри сред дърветата. Двама уайдузи притичаха с извадени мечове. Манум ги изчака да отминат, сетне извади оръжието си и отново се втурна сред мрачната долина. Гаснещото слънце обагряше обградилите я хълмове в оранжево. Пред себе си Манум успя да различи обсипаната с прозорци стена на Адунлок, но самата Хелиг Холт бе в сянка. Бях се надявал никога вече да не видя това място, помисли си мрачно.

До ушите му долетя вик. Това жрецът ли е? Започнали ли са вече жертвоприношенията? Забърза, знаейки, че може да бъде видян от крепостта, ако някой уайдуз си правеше труда да гледа. Къде са фодрамите? Дали не бъркам? Помисли си за видяното преди години и си представи Лийт, застанал на ръба на Хелиг Холт. Няма какво друго да сторя.

 

 

Лидерът бе дал инструкции, хората му бяха готови, очаквайки сигнала му; нямаше какво друго да направи. Само ако не беше краят на деня, ако хората му не бяха тъй уморени, изправяйки се срещу отпочинал враг; ако само бяха настигнали уайдузите по-рано; ако само…

Време за съжаления щеше да има по-късно. Ако имаше по-късно. Реално погледнато, шансовете им бяха малки. Уайдузите бяха пристигнали поне ден по-рано и пленниците може вече да са били пожертвани. Най-благоразумно би било да забравят и спасение, и отмъщение и да поемат към дома. Ала на благоразумието отдавна му бе минало времето.

— М’билу! — долетя силен вик, многократно умножен от затворения каньон. Моментално Ейксхафт скочи на върха на едно възвишение и размаха ръка в предварително установения сигнал. Фодрамите се втурнаха надолу по склона, размахали брадви, тояги и мечове, отправяйки се към сенчестата сцена пред себе си.

 

 

— М’билу!

Стените на Адунлок многократно си препредадоха вика. Ръцете на жреца се спуснаха и за миг се опряха в гърба на русокосия младеж, който неподозиращо стоеше на един фут от мрака.

С крайчеца на окото си видя внезапно движение отдясно. Нещо се удари в гърдите му, поваляйки го настрана в прохода.

— Какво…!? — викна жрецът. Опита се да се изправи на крака. Един от пленниците! Не е ли бил упоен?

За миг хаос настана зад Лийт, а последният замечтано стоеше на ръба на гибелта. Двамата пазачи се втурнаха, но бяха прекалено далече.

— Стражи! — викна маскираният, сетне отново му бе изкаран въздухът. Противеше се на пленника с все сили, осъзнавайки внезапно, че се бори за живота си, и с големи усилия съумя да го изтласка.

Мъжът срещу него бе строен и жилав, без следа от унес. Вторият чужденец, помисли си жрецът. По някаква причина в ума му запрескачаха подробностите по приготвянето на наркотика, умение, с което се гордееше. Упойката може би не действа на чужденци. Но той беше в несвяст само преди половин час — лично проверих!

Тогава чужденецът отново се хвърли към него, направи заблуждаващо движение надясно и препъна жреца. Последният падна на земята, понесен от инерцията си до самия ръб на Хелиг Холт. Обхвана го неописуем ужас, гърдите му се стегнаха, сърцето му щеше да се пръсне. Крак се стовари върху главата му. Панически се протегна да се хване за нещо, ала улови само въздух. Погледна нагоре и видя грубите очертания на Хелиг Холт да се смаляват.

Не и без наркотика! — изкрещя умът му. Сетне, докато въздухът свистеше около него, злите лица се появиха, дърпайки и бутайки тялото му надолу към мрачната, влажна пропаст. За теб, Майко! Викът му бе погълнат от гибелта.

Фемандерак не губи нито миг да наблюдава полета на жреца, а се приготви да посрещне пазачите. Яки ръце се протягаха към него, ала той танцуваше надалеч от тях, сграбчвайки пътьом Лийт и повличайки го със себе си. Фирейнският младеж се стовари на земята, загубил равновесие от рязкото движение, и Фемандерак трябваше да се изправи срещу стражите самичък.

Широчината на вдълбания проход не позволяваше и на двамата да го нападнат едновременно. По-едрият от тях се втурна напред, с вдигнат в левицата меч, убеден в уменията си да се оправи с чужденеца. Замахна към голото стройно тяло, ала то се измести настрана със забележителна ловкост. Отново замахна; и пак острието му срещна само въздух. Пазачът започна да се вбесява.

Другарят му погледна за момент, сетне се обърна и с все сили затича на другата страна, с намерението да заобиколи Хелиг Холт и излезе в гръб на пленниците.

Едрият пазач грабна широкия меч с две ръце и започна да замахва мощно, ала някак мършавата фигура съумяваше да избегне всеки удар. Боецът пристъпи напред с намерението да изтласка Фемандерак в пропастта. В този миг Лийт, проснат на земята, полузамаян от наркотика, се опита да се изправи, успявайки единствено да покоси пазача, който падна отгоре му. Сблъсъкът зашемети младежа. Воинът се опита да се задържи, но съумя единствено да хване един от краката на Лийт и двамата се хлъзнаха към пропастта, от която се разнасяше силна и влажна земна миризма.

Фемандерак сграбчи един от профучалите крайници, за да попречи на съкилийника си да полети в пропастта. За миг държеше ръка, ала хватката му се отпусна и ръката започна да се изплъзва. Стисна китката с цялата си сила. Сега и двете фигури висяха отчасти над ямата, двойната им тежест неумолимо придърпвайки Фемандерак към лакомата чернота. Трябва да го пуснеш, проплака умът му, или и тримата ще умрете!

Дръж здраво! — долетя глас нейде дълбоко в него. — Не се предавай! За миг и трите тела се олюляваха на самия ръб, сетне Фемандерак отскочи назад в прохода, като че е бил бутнат. Първоначално си помисли, че е пуснал останалите, сетне осъзна, че все още държи Лийт, който частично висеше над пропастта. Бързо го извлече на безопасно място. Кожата на момчето бе разкъсана, където пазачът се бе държал за коляното му, но от самия пазач нямаше и следа.

Фемандерак хвана Лийт за лакътя и го поведе по тясната пътека. Широката платформа и отвеждащата от Хелиг Холт пътека бяха само на двадесет ярда от тях, ала придвижването сякаш отне цяла вечност. Когато най-сетне се добраха до терасата, високо над главите им зазвучаха многобройни камбани.

Глава 20
Последователят

Облаците се раздигнаха, разкривайки сиви небеса, дордето остатъкът от Компанията се отправяше на последната част от пътуването към Инструър. Подириха брод под погледа на навъсения Щефл, отдалечавайки се от сцената на решителната битка с брудуонците. Само тънък димен стълб напомняше за разрухата, заплашила да се разрази по Западния път — и край фодрамските обитатели на левги наоколо.

През първата утрин от пътуването Кърр често хвърляше остри погледи към останалите. Нещо го безпокоеше; не можеше да определи какво точно, макар че дълго и усилено напряга ума си. Начело вървяха Фарр и Перду, чиито превързани десници им придаваха грозно сходство. И двамата държаха мечове в лявата си ръка, остриета насочени в гърба на вързаната фигура, за чието залавяне бяха рискували толкова много. Фермерът мълчаливо отбеляза храбростта на тези суроволики мъже, техни случайни спътници.

Зад тях Индретт и Парлевааг се бореха с тесния път. Кърр бе напълно наясно колко много бе коствало пленничеството и на двете. Лулеанчанката изобщо не приличаше на преливащата от гордост жена, която бе видял в нощта на Средозимника. Плътта се бе стопила от лицето й, оставяйки нявга гордите скули да очертават отблъскваща костеливост. От лявата страна на брадичката й имаше жълто петно, някакъв белег. Множество други белези говореха за по-стари рани, сега в процес на зарастване. Ала най-много страдание носеха очите й: начернени, хлътнали в орбитите, изпълнени със загуба.

Жената от фенните до нея изглеждаше по-добре, макар и тя да бе понесла жестоки мъки. Тя не го показваше, ала Кърр знаеше как се чувства — или по-скоро как не се чувства. Огромната празнота, незапълваемата пропаст, оставена при смъртта на някой обичан, бе нещо, над което старецът не искаше да размишлява.

Стела крачеше сама. Малко бе продумала след смъртта на Уайра; очите й бяха два изпълнени с мистерия кладенеца. Бе заключила вътре в себе си чувствата за битката по склоновете на Щефл с толкова стегнати окови, та Кърр оставаше с впечатлението, че тя изобщо не диша.

Най-отзад вървеше Хал, куцайки по рачешки, за да компенсира за сакатата си дясна страна, без да изостава от останалите. Момчето изглеждаше най-незасегнато от случилото се. Е, може би е малко по-тъжен напоследък, но той винаги е бил сериозен. Както винаги, бе потънал в себе си, говорейки рядко.

Ето какво било. Мълчанието, спуснало се над Компанията — над остатъците от Компанията — бе започнало да му се отразява. Неспирното бъбрене на хауфута, въпросите на Лийт, остроумното красноречие и веселост на Уайра; всичко това му липсваше.

 

 

Последвалите дни бяха топли, предизвикали спускането на необичайна за пролетта мараня. Кърр вървеше начело, острите му фермерски очи винаги нащрек за евентуални опасности, макар такива да не се очакваха. Между Виндстроп Хаус и Щефл живееха фодрами, ала тези миролюбиви хора надали щяха да ги притесняват, особено след като лидерът (оказал се нещо като местен крал, бе осъзнал Кърр) им бе предоставил пропуск за безопасно преминаване през фодрамските земи.

Изморената Компания най-сетне достигна Виндстроп Хаус. Възнамеряваха да попълнят припасите си тук, както и да вземат летни дрехи, всичко това осигурено им от щедростта на лидера. Било възнаграждение за по-високата от очакваното печалба от продажбата на първите за сезона кожи, обясни им той.

На сутринта след пристигането си в търговското селище Кърр, Перду и Фарр споделяха умислена закуска. Времето бе започнало да се разваля, силни ветрове придърпваха дъждовни облаци от далечния север. Шибащите дървените сгради суграшица и градушка напомниха на пътниците, че им предстои сезонът на променливото време. Не беше ден за пътуване.

— Не вали сняг, обаче няма голяма разлика — печално рече Перду. — Учудвам се как брегаджиите търпите това.

Кърр повдигна вежди, но реши да замени отговора си с нова глътка бульон.

— По хълмовете на Винкулен става много студено — подчерта Фарр. — Или вече си забравил?

Феннито въздъхна:

— Забравил съм много неща, сред които и разумността. Сега трябва да съм на път към виддата, за да бъда отново със семейството си и вожда. Ала наместо това седя тук, нарушавайки дълга си към фенните, готвейки се да се отправя под ледените късове към град, чието име съм забравил след толкова години. Аз съм глупак.

— Може би всички сме такива — отговори възрастният фермер.

— Ако успеем да прекосим селцата в Трейка, съумеем да се промъкнем покрай прословутите рампартски обирджии и се преборим с бюрокращината на Деювър, може и да стигнем до Инструър. Ала кой ще ни повярва?

— Брудуонецът ни ще ги убеди — на Фарр не му харесваха тези неуверени приказки.

— Запознат съм с Желязната врата — рече Кърр. — Ще ни е нужно нещо много повече от брудуонец, за да я преодолеем. Ще имаме нужда от пари или влияние, а може би и от двете, и то в големи количества.

Навън суграшицата заплющя още по-силно върху закепенчените прозорци и той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че трябва да си платим, за да предупредим Съвета на Фалта? Как е възможно това? — Фарр бе шашнат.

— Те не знаят, че носим важно предупреждение. За тях ще бъдем поредните молители, проявяващи претенции към парче земя или дял от наследство. Казват, че в Инструър политиката е изкуството на търпението.

— И защо не ни каза по-рано? — настояваше Фарр, в гласа му се долавяше нещо от старата пламенност. — Ако си прав, то каква надежда имаме?

— Имам връзки в града, хора, които могат да са ни от полза в уреждането на аудиенция.

— Връзки? — рече Перду, объркан. — Прощавай, но какви връзки във Великия град би могъл да има фермер от най-затънтения крайчец на Фалта?

Известно време Кърр разяснява за Часовоите, изразявайки надеждата си, че в Инструър организацията все още притежава известно влияние — ала запазвайки съмненията и страховете за себе си — докато вън градушката бе заменена от студен дъжд.

Бяха прекъснати от двете жени, Парлевааг и Индретт. Жената от Лулеа бе пребледняла и другата я подкрепяше. Двете седнаха тежко на масата.

— Индретт! — възкликна Кърр. — Не изглеждаш никак добре! Какво има?

— Болна съм — дрезгаво отвърна тя. — Простудила съм се.

— Това решава нещата — обяви фермерът. — Няма да продължаваме, докато времето не се оправи и Индретт не се възстанови. На всички ни се струпа много — а на Индретт повече от когото и да било — и имаме нужда от отдих. Така или иначе няма смисъл от бързане. Би било глупаво да си потрошим здравето до Инструър и стигайки там да не сме в състояние да поискаме аудиенция.

— Бих искала да изчакам няколко дни — рече Индретт, усилието от говоренето прорязало болезнени черти по изпитото й лице.

— Възможно е да получим новини за Манум и Лийт.

Възможно е, помисли си Кърр. Ала не е особено вероятно. Храбро, ала глупаво бе впускането в сърцевината на уайдузките земи в преследване на момче, което вероятно е било вече мъртво. И сега сме принудени да се оправяме без опита на Търговеца. Фермерът започна да брои наум: Манум, Лийт, Уайра, хауфута. Колцина още ще изгубим?

Индретт дишаше тежко с безжизнени очи, а Кърр започна да си припомня последните няколко месеца. Спомни си Искелвена и нощта, в която бе пренощувал в разтърсения от бурята дом на Манум. Колко различни бяха изглеждали тези очи тогава — ала несъмнено и неговите собствени също не бяха минали без промяна. За нейно добро трябваше да останат във Виндстроп Хаус седмици наред, събирайки сили, докато тя най-накрая бъде готова да се отправи на остатъка от пътуването — разстояние, не по-малко от вече изминатото досега.

Ала Компанията не можеше да чака. Вече бе изминала година от бягството на Манум от Андратан; кой знае колко време щеше да е нужно за мобилизацията на фалтанските армии? Дали Брудуо вече не стоеше в готовност до Просеката, заплашвайки Фалта с тотална разруха? Или — това бе най-големият му ужас — Манум се е заблудил и прекосяваха света без причина?

Три дни. Повече Кърр не можеше да си позволи да чака. Ако Индретт не бе готова да пътува дотогава, щяха да я поверят на грижите на фодрамите, а останалите да продължат напред. Взел решение, фермерът се отпусна и допи бульона си.

 

 

След кратко обсъждане относно съдбата на пленника, Компанията прие предложението на Кърр. Договориха се със собственика на търговския пункт — въоръжен фодрамски пазач, постоянно да бди над брудуонеца. Казаха му, че свирепият пленник е фирейнски престъпник, когото пътниците възнамеряват да изправят пред Съвета на Фалта. Собственикът не изглеждаше особено убеден в историята им, ала с готовност прие парите.

През следващите три дни мъжете разглеждаха наоколо, а жените предпочетоха да останат вътре. Продължаваше да вали ситен дъждец, загубил северния си хлад от дългото пътуване над топлата гора, ала достатъчно постоянен да прокуди от улиците всички без най-дръзките фодрами. Фарр, Перду, Кърр и Хал оглеждаха многобройните сергии с вдигнати качулки, удивлявайки се на разнообразните стоки — и домашни, и екзотични.

В южния край на селището имаше малка борова горичка, край която мнозина от възрастните прекарваха времето си, наблюдавайки неспирната търговия, припомняйки си за времето, когато залагали капани или бродели из горите, въоръжени само с двуостра брадва. Много от тях, помъдрели и беззъби, носеха окачен на колана си мекапал и бяха облечени в удобни за пътуване дрехи, като че очакваха всеки момент да се отправят на път, или се надпреварваха да видят кой по-успешно ще окарикатури фодрамски търговец на кожи. Тук четиримата мъже от Компанията си убиваха времето следобед, слушайки разговорите или просто почивайки си под сушината на дърветата. Често минаваха коли, болшинството от тях натоварени с продукция от близките ферми. Каруцарите си разменяха със старците добродушни закачки, останали неразбрани за членовете на Компанията, тъй като бяха на фодрамски, ала смеха разбираха добре — бяха се запознали с веселостта на фодрамите.

Следобед на третия ден двойка канута спря на брега от лявата страна на пътя и шестима изморени фодрами пренесоха балите си на сушата. Бавно пристъпиха до старците, очевидно доволни от себе си.

— Тези мъже си мислят, че са първите, докарали кожи за сезона — прошепна Фарр на Кърр. — Бас държа.

Фермерът вдигна вежди и кимна.

След няколко мига търговците поклатиха невярващо глави и погледнаха към мъжете от Компанията, към които фодрамските старци сочеха весело. Очевидно търговците не бяха очаквали да бъдат изпреварени и не бяха особено доволни. Един от тях, щъркел с рошава коса, пристъпи до четиримата.

— Чувам, че сте се отправили по Южния маршрут рано пролетес — каза той на общия език, а думите му прозвучаха по-скоро като обвинение, не като въпрос.

Кърр кимна.

— Попаднали сте на началника.

Кърр кимна отново.

— И каква работа имате в земите на фодрамите? — въпросът бе произнесен провлачено, лениво, ала в него се долавяше недвусмислена заплаха.

— Никаква — отвърна дружелюбно Кърр. — Пътувахме към Инструър по Западния път от Фирейнс. Срещата с лидера ви бе от полза и за двете страни, така че ние им помогнахме да пренесат кожите до Виндстроп Хаус в замяна на пропуск да прекосим земите ви.

Смисълът на думите му бе повече от ясен — притежаваха позволение и трябваше да бъдат оставени на спокойствие.

Ала младежът не се отказваше тъй лесно:

— Помогнали? — високо рече той с престорена недоверчивост. — Помогнали? По-скоро пасажери. Бреме.

Фарр гневно пристъпи напред, ала протегнатата ръка на Кърр го спря.

— Мълчи си — изсъска през зъби фермерът. — Опитва се да ни ядоса.

— И успява — просъска в отговор Фарр.

— И как се озовахте тук тъй рано? — продължи младежът, окуражен от струпалите се старци, жадни за развлечение в скучния следобед. — Снега ли прекопахте или литнахте отгоре му? Ние бяхме задържани за една седмица на север.

— Спуснахме се по бързеите на Мосбанк — сопна се Фарр, преди Кърр да го спре. — Не е лошо като за пасажери, а?

Младежът изненадано отстъпи назад.

— Началникът бързеите ли е преминал? — запита той групата старци.

Те кимнаха.

Младежът подсвирна, сетне се обърна кръгом и отиде при другарите си, за да им помогне с товара.

Един от старците заговори:

— Извиняваме се за поведението му. Загуби баща си в бързеите миналата година. Оттогава не е същият.

Обади се друг възрастен фодрамец, играейки си с мекапала си:

— Обаче младокът беше прав за някои неща. Какво правят група западняци по Южния маршрут? И каква работа са имали край Щефл преди няколко дни? Точно по време на набезите на уайдузите. Върнаха се с различни хора от тези, с които потеглиха оттук. Говорете. Кой е мъжът със сивото наметало, онзи, когото държите в плен? Да не сте уайдузки шпиони?

Взираше се в тях с лукави очи, виждайки, че въпросите му са ударили целта.

— Да вървим — тихо каза Фарр.

— Не, трябва да изясним това — отвърна Кърр и си пое дълбоко въздух. Колко от истината беше безопасно да разкрие?

— Навлязохме в Уитвества по Западния път, за да преследваме главорези, отвлекли трима от приятелите ни. По границата на Фирейнс, близо до форт Брумал, срещнахме лидера и тримата му спътници, които ни предложиха да ни отведат до Виндстроп Хаус по пряк път. Оттам се отправихме към Щефл, където устроихме засада на престъпниците и освободихме приятелите си. Един от нас бе убит, уайдузите отвлякоха друг и трети от групата ни се присъедини към лидера ви, за да ги преследва. Ние се завърнахме във Виндстроп Хаус, за да се възстановим, не и без помощта на щедрото фодрамско гостоприемство.

Фермерът разпери широко ръце:

— Лидерът ви пътува седмици с нас. Той се убеди, че ние сме това, за което се представяме. Можете да го попитате, когато се завърне.

— Добре речено! — дойде отговорът. — Да, гостоприемството ни е щедро, за разлика от времето ни. Срамота, че не ни посетихте през есента. Тогава гората е в стихията си. Такива багри!

И разговорът се насочи към шеговити теми, тъй като всеки се стараеше да избягва разпалилото се напрежение.

С наближаването на вечерта, когато четиримата понечиха да си тръгнат, старецът с лукавите очи дойде при тях.

— Справихте се добре със затрудненията — рече той. — Макар да не излъгахте, очевидно не казахте всичко. Виждам, че зад всичко това има някаква голяма история, такава, каквато с удоволствие бих изслушал край огъня под звездите — той се изсмя. — Ала е лесно да се види, че историята още не е приключила. Чувам, че планирате да се отправите на юг към Станлоу и отвъд. Ако просто спасявахте приятелите си, щяхте да поемате обратно на запад. Надявам се един ден да я чуя цялата.

Кърр не знаеше какво да каже.

Старецът се изсмя тихо.

— Фуир аф химин! Вървете с благословията на Най-възвишения!

И преди да успеят да отговорят, той се върна при останалите.

— Това пък какво беше? — възкликна Фарр, почесвайки глава, гледайки как мъжът си говори със събеседниците си.

— Нямам представа — разтревожено отвърна Кърр. — Може би е добре, че потегляме утре.

 

 

Все още валеше, ала дъждът бе топъл и идваше от юг. Компанията вървеше по южния бряг на Мосбанк. Реката бе разширила корито и забавила течение, обагрена в кафяво от танина на листата. Виеше се на югоизток от Виндстроп Хаус надолу към Станлоу. Пътуването по принцип отнемаше две седмици, но Кърр го определи като триседмично заради нуждата от възстановяване от изтощителното преследване.

Пленникът им оставаше безмълвен, крачещ мълчаливо сред тях. Окървавената сива роба и качулката прикриваха заплахата на силата и гнева му. Очевидното му непознаване на общия език позволи на останалите да разговарят свободно помежду си. Ръцете му бяха стегнато вързани зад гърба, а глезените му бяха оковани. Постоянно бе наблюдаван. Фарр или Перду, двамата му пазачи, го хранеха и му помагаха да се облекчи. С изключение на това, присъствието му не бе отбелязвано.

Последователят, бе го нарекъл Манум. Индретт размишляваше върху това. Правеше го да изглежда по-безобиден от останалите брудуонци. Ала и по-малките дози отрова можеха да бъдат смъртоносни. Дали се бе превърнал в безжалостен убиец като предводителя си, не беше от значение. Можеше да убива с голи ръце и при първа възможност щеше да го стори. Тези ръце, сега скрити зад гърба му, бяха участвали в побоите над нея, превърнали лицето й в подута, съсирена маса. Бе видяла злото в очите му, докато стоварваше юмруците си отгоре й. Бе присъствал в деня, когато съсякоха ездача в Торрелстроммен и също бе размахвал оръжието си с отвращаващо умение. Не си правеше илюзии за омразата и гнева, които се процеждаха във вените му и плановете за бягство, които сто на сто се въртяха в ума му. Компанията трябваше да наблюдава много внимателно този звяр. Пътуването по Западния път в компанията на следовника бе като да влачат снежен леопард за опашката.

Крачейки ден след ден сред безкрайните дървета, станаха свидетели как гората се разбужда за нов живот. Зимата бе отминала, а заедно с нея и периодът на зимен сън, на принудителни лишения. По ливадите край друма елени весело подскачаха или се грижеха за малките си, а следите от множество по-малки животни обсипваха калта. Понякога зърваха за миг по-едри горски обитатели, ала никога за достатъчно дълго, за да определят дали видяното е било мечка, лос или бизон.

Влажният въздух бе пропит с аромата на растеж и плесенясалата, донякъде остра миризма на гниеща дървесина. Папрати разгръщаха нежните си зелени листа край пътя, примесени със златисти туфи невен. Цъфтежът на иргата говореше за по-топла зима. Кучешки дрян и хвойна охотно попиваха изобилната влага. По тези места гората бе съставена от борови и смърчови дървета, а брезата и белият кедър се съревноваваха с трепетликата и елшата за място между гигантите. Ароматът на белия кедър не можеше да бъде сбъркан и членовете на Компанията често поспираха да смачкат лист, за да се насладят на освежителния лъх.

Край тях натрапчивата песен на коприварчето се преплиташе с неспирните яребичи звуци и крясъците на водните птици — ту далеч, ту съвсем близо. Над главите им ято подир ято се завръщаше в гората — спокойно летящите заедно патици, от които се носеше само шумолене на криле; огромни Л-образни ята гъски, крещейки невъобразимо; лебеди прехвърчаха ниско над блатата и шубраците край Фенбек; гарвани вдигаха суматоха по върховете на дърветата, спорейки един с друг с раздиращи слуха грачения, а веднъж зърнаха и огромния призрачен жерав, заглушил за миг с повика си всички други горски звуци.

Доминиращ звук бе водата — последица от обилните валежи. Капеше от дърветата по коси, носове, бузи и наметала; сблъскваше се със скали, неуморно търсейки и най-малкия процеп; сбираше се в падини, скоро превърнали се в локви; вливаше се във всяко ручейче и поточе, дирейки ниските места, накрая отправяйки се към Мосбанк. Самият друм също се превърна в рекичка — или по-точно, в поредица от рекички, стичащи се по нанадолнището. Това принуди пътниците да потърсят сух алтернативен път.

Не срещаха особено много люде. Макар сега да се намираха в населени места, живеещите по южните краища на гората бяха достатъчно разумни да отложат почти всички пътувания, когато духаше влажният южняк.

Вместо както обичайно да промени посока и да задуха от север, вятърът продължи да вее от юг, ден след ден запращайки неспирен дъжд върху пътниците. Един следобед, все още на около седмица път от Станлоу, Компанията откри сушина под огромно, изкоренено дърво, запали огън и се опита да се изсуши.

— Да бяхме купили кану, с което да се спуснем по реката до Станлоу — размишляваше Кърр. — Със сигурност щяхме да се придвижваме далеч по-бързо.

— Не се качвам повече в едно от тези неща, каквото и да става! — противопостави се Перду. — Още сънувам кошмари от бързеите.

— Според фодрамите след Виндстроп Хаус няма бързеи.

— Дори и водата да е напълно застинала, пак ще предпочета сушата — отвърна Перду, шегувайки се само наполовина.

Фарр се приведе:

— С това време не виждам да имаш избор. На пътя има не по-малко вода от реката!

Кърр се изсмя:

— Да, едно-две канута щяха да свършат работа.

— Трябват ни няколко слънчеви дни — настоя Фарр. — Не спирам да си мисля за пролетта по склоновете на Винкулен. Не е част от Уитвества, ала поне е слънчево.

Компанията се свиваше край огъня, чакайки пламтящите му пипала да ги достигнат и изсушат. Въздухът около тях се сгря и можеха да свалят подгизналите наметки. Хал и Индретт приготвяха гореща супа.

— Помните ли как изглежда земята без дървета? — Индретт започваше да опознава спасителите си и си възвръщаше живостта.

Перду се обърна към нея:

— Със седмици сме сред гората, ала аз още си спомням виддата. Тези дървета са само сенки, снегът е вечен.

— Ала снегът се топи напролет — отвърна Индретт. — Тъй че гората е по-постоянна от снега.

— Самозалъгване — отвърна феннито. — Снегът е господар на севера. В шатрите си разказваме история за снега и гората.

— Да я чуем — изръмжа Кърр. — Убеден съм, че нарочно насочваше разговора, за да имаш възможността да ни нагостиш с поредните нравоучения на фенните.

— Всъщност е по-добре да бъде предадена от опитен разказвач — той потупа Парлевааг по рамото, сетне заговори тихо на срамежливата жена. Тя поклати глава, но той настоя. Индретт й се усмихна окуражително. Ще й помогне да се отпусне, помисли си тя.

 

 

— Великият бог Куали владеел света — започна Парвелааг, а Перду превеждаше, — покорил го под сняг и лед. Диханието му обгръщало земята и обитателите й не могли да избягат от властта му, нито имали някаква надежда да я прекратят.

Една сурова зима била организирана среща край Стиггесбрийн, големият леден език в Гросберген край Челюстните планини. Мнозина се били стекли там: представители на птиците, животните и насекомите се присъединили към реките и езерата, планините и хълмовете, за да обсъдят как да се отърват от бога.

— Той иска целия свят само за себе си — оплакала се кафявата мечка. — Не се интересува дали ние ще оживеем или не.

— Може би се интересува — казал еленът, раздвижил се неловко под гладния взор на мечката. — Ако всички загинем, не би имал с кого да се развлича и кой да му отдава почит.

— Дори и ако можехме само да скъсим зимното си заточение — избълбукал един от потоците, — животът ни би станал по-търпим.

И тъй разговорите продължавали, всеки от присъстващите изплаквал недоволството си, ала никой не могъл да предложи решение.

Тогава дотичал човекът.

— Защо организирате среща, без да ме поканите? — рекъл той.

— Съжаляваме — отвърнали те, — не знаехме, че са останали хора в земите на Куали.

— Не са, макар нявга да имаше. Зимите ни изтласкаха на юг. Останахме малцина, принудени да се борим по границите между морето и земята.

Една от птиците — някои казват, че била гълъб; други, че била зеленоглава патица — се обърнала и тихо продумала на съседа си:

— Значи все пак имало полза от суровите зими! Когато мощта на Куали не бе тъй силна, хората ни ловяха край езерата и потоците. Сега ни оставиха намира. Може би зимите на Куали могат да бъдат понасяни!

От всички краища зазвучали подобни слова.

— Може би Куали праща тези жестоки зими, за да ни предпази! — рекъл един.

— Ако трябва да избираме между човеците и Куали, то избирам Куали! — казал друг.

— Те ни преграждат и източват! — оплакал се трети.

— Копаят ни и ни изравняват! — изразил недоволство четвърти.

— Ловуват ни и ни убиват без нужда — долетяло поредно оплакване, — сетне захвърлят телата ни. Смърт на човеците!

— Смърт на човеците! — отекнал всеобщ вик.

Виждайки това, човекът се опитал да побегне, ала груби ръце го задържали здраво. Мятал се в хватката им с ужасени очи.

— Уловете го! Прокопайте го! Изсушете го! — крещяла яростната тълпа. Разкъсали бедния човек, разпилели костите му из долината, а Куали бил забравен.

— Много добре, много добре! — избоботил плътен глас зад гърбовете им, заглушил ликуванията им. Събраните се извърнали.

Това бил самият Стиггесбрийн, огромният ледник от Гросберген, който тихо се бил промъкнал да чуе какво се говори на срещата на съзаклятниците срещу Куали, неговия господар.

— Много добре, много добре! — повторил с отекнал надалече глас, който съборил няколко камъка и накарал някои от по-нервните животни да избягат. — Куали ще остане доволен от тази демонстрация на вярност! Неговата омраза към човеците надминава дори вашата! Може би ще се поомилостиви, когато узнае за обичта, която изпитват слугите му!

Съзаклятниците били окуражени от тези новини и се разделили, изпълнени с надежда. Стиггесбрийн ги наблюдавал как се разотиват, доволен от работата си. Знаел, че Куали никога няма да се смили, а самият той, ледникът, хранещ се със сняг и лед, желаел богът да направи зимите дори още по-сурови.

Вечерта Куали дошъл да говори с верния си слуга и Стиггесбрийн му разказал за случилото се. Узнавайки причината за сбора, гневът на Куали бил разпален и дори новините за завършека му не го успокоили. Двамата говорили до късно през нощта, ледният им дъх загърнал равнините с гъста мъгла.

Хората очаквали напразно завръщането на посланика си.

— Какво ли се е случило? — питали се. Накрая решили да изпратят съгледвач, който да узнае за съдбата му.

И той поел през гъстата мъгла, невидим за обитателите на земята. Накрая стигнал до долината на сбора, ала не открил и следа от приятеля си. Тъкмо се канел да си тръгне, когато плътен глас изрекъл:

— Търсиш човека, който дойде на състоялия се тук сбор? Не дири повече; мъртъв е. Ето костите му.

Човекът коленичил край останките на своя събрат и заплакал.

— Кой стори това? — запитал той ледника.

— Обитателите на тази земя. Омразата им към людете не знае граници, те искат да очистят дори и южните земи от вас. Чух ги как планираха да ви нападнат. Искат да ви изтласкат в морето.

Стиггесбрийн се усмихнал, виждайки ефекта от лъжите си.

Човекът благодарил на глетчера за информацията и под прикритието на мрака се върнал при себеподобните си. Вечерта ледникът докладвал на господаря си за успешното развитие на хитростта им.

— Ако имаме късмет, хората ще нападнат обитателите на земите и всички ще се избият едни други — рекъл леденият език. Куали се засмял.

Още на другия ден огромна армия се задала от юг. Редици крачели из полята, дирейки онези, които планирали унищожението им. Новини за това достигнали до ушите на обитателите на земята, които разпратили шпиони.

— Простират се от изток до запад, от планините до морето — докладвали съгледвачите. — Никой не може да се изправи насреща им.

Обитателите побягнали ужасени, тичешком призовавайки божеството си на помощ. Куали побеснял при осъзнаването, че планът му се е провалил и че земята щяла да бъде завладяна от човеците.

Затова великият снежен бог призовал северния вятър, дал му ледени късове от обширните ледни плата и го пратил на юг с изрични заръки. И севернякът жестоко се спуснал над армията, сблъсквайки се с нея на голите полета. Людете от юга се съпротивлявали храбро, ала не били достоен противник на безжалостния северен вихър и замръзнали.

Тогава могъщият Куали се появил сред поклонниците си и изревал:

— Ето северната гора! — и смехът му не спрял да ехти из долини и хълмове в продължение на ден и половина, дордето обитателите трябвало да запушат уши, за да не оглушеят. Когато смехът утихнал, те погледнали към безчислената войска и що да видят — наистина обширна гора била поникнала на мястото на армията, всеки човек бил пуснал корени и прораснал с клони. И обитателите заликували, защото им се струвало, че врагът им е победен.

Ала мощта на бога, макар огромна, не била безгранична и той не съумял да вледени цялата армия. Много от южните редици избегнали северния вятър и се върнали на юг с тъжни новини. Зародила се нова увереност да завладеят северните земи, въпреки затрудненията.

— В крайна сметка, нашите братя ни предлагат защита срещу вихрите на Куали, дърва за строеж и огрев.

И тъй било решено следващата инвазия да бъде прикрита, за да не разбуди гнева на северния бог.

Обитателите на земята изследвали новата гора. Открили, че дърветата им предлагат прикритие и започнали да се множат под защитата на замразената войска. Чувайки за това, Куали щял да излезе от кожата си от гняв и бързо изпратил най-жестокия си зимен вихър срещу гората. Ала тя защитавала новите си обитатели, хора и животни, и Куали не могъл да ги докосне. А и с топлината си започнала да изтръгва земята от хватката на бога. Северният вятър отстъпил, огромното ледно плато започнало да се топи по краищата, настъпил голям топеж.

Побеснелият Куали се щурал из земите си в дирене на някакво оръжие, което да използва срещу гората, ала не открил нищо. Тогава, с примесен в гнева си страх от мощта на людете, той се оттеглил в крепостта си в Мирвидда, където дори хората не могли да достигнат. С оттеглянето си, богът отдръпнал мощта си от Гросберген, за да накаже Стиггесбрийн за проваления план. Оттогава огромният леден език бавно се топи.

 

 

Вечерта Компанията се отдаде на лагерни песни, а Перду и Парлевааг демонстрираха няколко танца на фенните край огъня. Когато веселостта затихна успоредно с пламъците, пътниците се отдадоха на сън, като неспирно съпътстващият ги от началото на пътуването им страх бе облекчен от историята на Парлевааг.

Облаците се изтеглиха настрани и звездите се ширнаха на небосклона, преследвани от нарастващата луна. Останалите вече спяха дълбоко, ала потъването в забрава продължаваше да бяга от Индретт, така че тя се изправи и като се уви във вече изсъхналото наметало, отправи се на разходка да прочисти ума си от неприятни мисли.

Останалите тъгуват за загубени или далечни близки и мъката им ще отмине, помисли си с горчивина. Ала моята мъка тепърва започва. Лийт е изгубен, отвлечен от безименен враг, а съпругът ми изчезна по дирите му. Ще ми се да беше останал с мен! Или да ме беше взел със себе си! Сега загубих двама от тримата си обични. Ох, защо, защо, защо се случват подобни неща? Къде изчезнаха щастливите времена? Тя приседна на един камък на известно разстояние от поваленото дърво и огъня и зарони мъчителни сълзи.

Когато дойде на себе си, забеляза мътночервен блясък. Изправяйки се, видя над себе си познатите светлини на Клейтаф Нортр, Северното сияние, да се простират над хоризонта като пулсираща завеса.

— Вие ли сте моят отговор? — запита тя на глас. Естествено, никой не отговори, ала сиянието се усили и покри пейзажа с обнадеждаваща светлина. — Благодаря ви, че дойдохте да ме утешите — рече тя, докато светлините достигаха зенита си и сетне започнаха да тлеят. — Благодаря ви. Никога не сте ме изоставяли.

Тя се върна назад в детството си, когато майка й бе умряла, оставяйки баща й да се грижи за нея. В много нощи от този мрачен и злочест период от живота си се беше покатервала на покрива, отчасти за да избяга от него, отчасти за да наблюдава своя приятел — Северното сияние, който сгряваше уплашеното й сърчице. Сетне баща й я беше пратил във фирейнския кралски двор и тя дълго време не бе виждала звездите, докато нейната собствена звезда бе започнала да се издига високо. Тогава бе истинска дама, сияейки в собствената си красота — ярък, ала студен блясък, който нямаше да огрее никой мъж. Докато един северен горянин не я бе стоплил в собственото си нежно сияние, давано безкористно и без страх. Бе го последвала в затънтено северно селце, изоставяйки спомените от детството си в Раммр, приближавайки се по-близо до Северното сияние.

Ала в онези щастливи години бе спряла да дири неговата светлина, къпейки се първо в съпружески, а впоследствие и в синовния блясък. Дълго време това й бе стигало, но след много години тя се улови да се вглежда на изток и на север, сякаш очаквайки нещо да се случи. Дълбок копнеж се бе разбудил в нея и тя бе осъзнала, че без значение колко добър спътник в живота бе намерила, той не можеше да я ощастливи напълно. За известно време бе погребала неудовлетворението в себе си, затрупвайки го под грижите на живота и изискванията на момента, но сърцето не можеше да бъде заблудено. И накрая Манум бе забелязал недоволството й.

Един ден бяха говорили за това, ала тя не бе открила нужните думи, с които да изрази чувствата си, както и не бе съумяла да му разкаже за мрачните години на детството. Така че той не бе могъл да й помогне и се бе завърнал към собственото си призвание. Тогава бе дошъл онзи съдбовен ден, когато волята на краля го бе откъснала от нея, отвличайки и сиянието.

Гледайки гасненето на Клейтаф Нортр, Индретт осъзна, че не бе искала точно Манум. Да, обичаше го, ала качествата му не бяха причината тя да се почувства привлечена към него преди всички онези години. С отвратително чувство, пуснало корени в нея, тя бе принудена да признае истината. Бе видяла в Търговеца начин да избяга. Начин да загърби клюките, спомена за онова лице, безсилието и привидно безкрайните нощи.

Тя бе използвана, знаеше. Още от времето, когато беше достатъчно голяма да почувства срам, се бе заклела никога да не използва друг човек по начина, по който тя бе употребена. Ала заричането се бе оказало недостатъчно; бе използвала мъжа, чийто спътник в живота бе станала, само като средство да започне отначало. И сега, когато съпругът й се мъчеше да спаси сина им, тя се чувстваше засрамена от себичността си. Добре се учеше от баща си.

А гаснещото Северно сияние не я съдеше. Все още усещаше топлината му.

— Приятели — прошепна тя с изчезването им, — верни мои приятели, сбогом. Не ще ви забравя отново.

 

 

Когато Индретт най-накрая стана от скалата, бледите пръсти на зората започваха да отмятат диамантената завивка на нощта. Звезда подир звезда изчезваха, потопени в обилната дневна светлина — символ, чието значение не й убягна. Изправи се и протегна схванати мускули, прогонвайки с масаж болката от десния лакът, където брудуонците я бяха ударили. Причинената от тях болка никога не потъва, помисли си тя.

В лагера имаше раздвижване. Индретт се намръщи, беше прекалено рано дори и за Хал, но някой бързо се движеше край раниците им. Не беше Хал, защото не накуцваше. Объркана, тя пристъпи напред. Намираше се на около петдесет ярда, когато фигурата се изправи, държейки нещо — меч — в ръка. Главата бе извърната настрани, ала наметката не можеше да бъде сбъркана.

Индретт нямаше време да се ужасява. За част от мига понечи да извика, ала се спря при мисълта какво можеше да стори брудуонецът на беззащитните пътници, докато те бавно се отърсваха от съня. Вместо това тя внимателно приклекна извън полезрението му, благодарна, че шумът на водата заглушава прокрадването й сред дърветата, докато търсеше нещо подходящо за въоръжаване. Камънаци и клони имаше в изобилие. Тя вдигна един тежък клон и особено зловещ на вид камък, сетне се огледа за прикритие.

Сивият силует продължаваше да рови из принадлежностите на Компанията. Индретт се зачуди колко време остава, преди фигурата да реши да използва меча си. Стрелваше се между дърветата, опитвайки се да се държи в сенките. Оставаха десет ярда.

Една от проснатите фигури се размърда в съня си, сетне изсумтя, разбуждайки се. Следовникът подскочи, сграбчил торба с провизии в едната си ръка и меча в другата. Индретт се втурна напред, ала твърде късно. Последователят вдигна оръжието си и замахна с ужасяваща сила към раздвижилата се фигура, върху която мечът се стовари с глух удар. Брудуонецът се отдръпна, обърна се и понечи да избяга. Миг по-късно Индретт влетя в лагера с камък в едната ръка и тояга в другата.

Последователят се обърна с лице към нея, отметнал качулката си назад, арогантно самоуверен, без следа от изненада. С плавно движение подскочи напред и нанесе удар. Тя се извъртя и острието нарани ръката й, принуждавайки я да изпусне камъка с болезнен вик.

Мечът отново разсече въздуха, ала този път викът дойде от брудуонеца, тъй като Индретт отрази удара му с клона. Понечи да атакува отново, ала останалите вече се раздвижваха и това го накара да промени решението си. Без да я изпуска от очи, пристъпи назад и взе торбата с провизии, която бе пуснал на земята. Сетне понечи да побегне, ала се изправи точно срещу изпуснатия от Индретт камък, понастоящем намиращ се в ръката на Фарр. Замах — и брудуонецът се стовари в безсъзнание на земята.

 

 

След миг в лагера цареше суматоха. Фарр стягаше здраво ръцете на следовника, докато Кърр, Перду, Парлевааг и Стела потриваха очи и се мъчеха да влязат в крак със събитията. Жената фенни шокирана притича до Индретт, чиято наранена ръка висеше безжизнено и кървеше обилно.

— Вържете го здраво! — излая Кърр, докато Фарр и Перду пристягаха въжетата толкова стегнато, че се впиха в месото. Фермерът дотича до Индретт и Парлевааг, която държеше високо вдигната ръката на предпоследната.

— Хал! — викна старецът. — Имаме работа за теб!

Ала завивките на Хал не се размърдаха.

— Убил го е, убил го е! — зави Индретт. — Оставете ме да го видя!

Тя се отскубна, дотича до сина си, спъна се и падна край огъня. Парлевааг се опита да й помогне да се изправи, ала другата жена бе загубила съзнание.

— Помогнете ми! — викна Кърр, докато отиваше към мястото, където лежеше Хал. В завивките имаше дълъг прорез. Фермерът нетърпеливо ги захвърли настрана.

— Хал! — провикна се той. — Добре ли си?

При отмахването на последните завивки тялото се извъртя настрана, ала друго движение не последва.

— Няма кръв — забеляза Перду. — Ала изглежда ранен. Какво се е случило?

— Нямам представа — отвърна Кърр със спадащо напрежение в гласа си, тъй като установи, че сакатият младеж диша. — Погледни — на челото му има белег. Бил е ударен с меч… този ли е?

Посочи към окървавеното острие до Фарр.

— За щастие това е бил мечът на Хал, ръждясал и захабен. Дори и брудуонецът не е имал достатъчно сила, за да пререже одеялата. Ала силата на удара трябва да го е зашеметила.

Останалите кимнаха облекчено.

Кърр изпрати Фарр да донесе прясна вода, докато Перду и Парлевааг приготвяха превръзки за Хал и Индретт. Бледа, ала решителна, последната се бе свестила и стискайки ранената си дясна ръка, отиде при сина си.

— Как се случи това? — запита Кърр с ясно долавящи се нотки на гняв.

— Не зная — отвърна разкаяно Фарр. — Привечер проверихме връзките и бяха стегнати както винаги. Някак трябва да ги е разхлабил. Не бяха прерязани.

— Имали сме късмет — продължи старият фермер. — Ако Индретт не го беше разсеяла, никой от нас нямаше да е жив в този момент. Разбирате ли? Щеше да убие всички ни.

Фарр и Перду кимнаха мрачно.

— Започвам да се чудя дали няма да е по-добре да го убием. Прекалено е опасен да се опитваме да го отведем в Инструър, това е като да се опитваш да угасиш горски пожар с шепи — Кърр поклати глава. — Ще помисля за това по-късно. Вие двамата проверете вървите отново. Стегнете ги дори още. Нямам нищо против да го нараните, стига да го оставите жив — засега.

— Не — дойде глас. — Не го наранявайте. Ако искаме да ни е от полза, трябва да спечелим доверието му.

Кърр се обърна и видя Хал, с вече завръщащо руменината си лице, да се изправя, притиснал кърпа към слепоочието си.

— Какво имаш предвид? — запита старецът. Как така се възстанови толкова бързо?

— Каквото чу. Планът ни зависи не само от това да го изправим пред Съвета на Фалта, но и да го окуражим да свидетелства за брудуонските планове.

— Откога в плановете ни влиза той да говори пред съвета? — запелтечи от яд Кърр. — Нима няма да е достатъчно да го видят? Произходът му е очевиден!

— Ако беше достатъчно просто да го зърнат, нямаше да се будиш посред нощ, чудейки се как да убедиш членовете на съвета в надвисналата над Фалта заплаха. Това е единственият ни шанс. Трябва да спечелим доверието му.

— Не и доколкото зависи от мен — ядно отвърна Кърр. — Този човек е закоравял убиец, отговорен за смъртта на безброй невинни люде, на косъм да бъде отговорен и за моята собствена гибел. Отказвам да поема риска. Взех решение — ще бъде умъртвен.

Хал несигурно се изправи.

— Нека аз поема отговорността за него — рече сакатият младеж. — Виждал съм много подобни животни. Притиснати в ъгъла и изплашени, нападащи без разлика приятел и враг. Той е човек, а не звяр, и със сигурност ще отвърне на обичта и доверието с по-голяма готовност от животните. Повери го на мен. Нека аз се грижа за него. Или го убийте и да изоставим задачата си.

Кърр потъна в мълчание за дълго време, преценявайки алтернативите. Имаше ли избор? Брудуонецът се бе оказал опасен за Компанията и сега чакаше неизбежната си смърт с безразличен поглед. За доброто на Компанията, той трябваше да умре.

Ами ако Хал бе прав? Ако наистина можеше да бъде убеден да свидетелства пред съвета? Със сигурност тогава ще се вслушат в думите му и ще вземат мерки. Хал бе прав в едно — много безсънни нощи бе прекарал в размисли как да убеди сановниците. Може би брудуонецът трябваше да бъде пощаден за доброто на Фалта.

Нямаше алтернатива. Да повери сигурността на Компанията в ръцете на сакат юноша, когато двама зрели, силни мъже се бяха провалили? Никога. Ала фермерът се замисляше сериозно над предложението на Хал. Защо, след като бе тъй абсурдно? Защото Хал е много убедителен. Може да те накара да се замислиш над нещо малоумно като да му повериш пленника. Какво ли може да постигне с брудуонеца?

Винаги бих могъл да си приготвя резервен план. Да накарам Фарр и Перду да държат пленника под око и при най-малкия белег за неприятности — хряс! Може да опитаме предложението на Хал за няколко дни. Да видим дали ще има ефект.

Той разтърси глава, сякаш за да прогони идеята, ала тя стоеше здраво вкоренена в ума му. Убеден ли си, че теб не са ударили по главата?

— Добре — рече накрая. — Поеми грижата за пленника. Ала знай следното: ако не се доберем живи до Инструър, никакво свидетелстване няма да има.

Глава 21
Битката при Хелиг Холт

Фодрамите търчаха надолу към Адунлок, изоставили във внезапната нужда от бързане всякакви опити да се прикриват. Ботуши трополяха по каменния път, понесли тояги и мечове, мъже дишаха учестено, докато двете седмици преследване кулминираха във втурването по тесния Нумен Скоу. Мрачни и заплашителни скали се издигаха на стотина ярда пред тях.

Ейксхафт знаеше, че малкият му отряд е бил забелязан. Отекналите от многооката крепост камбани само потвърдиха това. От дупки в стените започнаха да изскачат въоръжени бойци, подобно на насекоми от пламнало дърво. Първите от тях достигнаха отритото място преди фодрамите и започнаха тичешком да го прекосяват. За миг лидерът зърна две хванати за ръце фигури да се стрелват под скалите, преследвани от трети силует, сетне ги изгуби в сенките.

Двете фракции се сблъскаха с оглушителен удар. Стомана проблясваше в сивотата на последните дневни лъчи. Набитите горски северняци си разменяха яростни удари с по-високите и жилави люде от Клоувънхил. Начело до Ейксхафт стояха трима умели капитани, широко размахали тояги в опит да разчистят път до крепостта. Дарите им не бяха достатъчни, за да убиват — само зашеметяваха, но вървящите след тях фодрами довършваха започнатото с мечовете си.

Предпочитащите прикритието и изненадата уайдузи се биеха храбро, ала скоро стана ясно, че в единоборство далеч отстъпват на фодрамите. Винаги бе било така. Ала на мястото на един посечен уайдуз моментално изникваха трима. От дупките продължаваха да се сипят воини, печално забеляза лидерът, които надаваха пронизителни викове, докато търчаха към мястото на битката.

До него един от капитаните му падна, покосен от сопа с шипове. Ейксхафт се обърна и посече огромния уайдузец, който, отделил прекалено много време да се наслаждава на собствените си умения, се стовари мъртъв, така и без да разбере какво го е сполетяло.

Откритото място пред Хелиг Холт се изпълни с потънали в ръкопашен бой воини. Постепенно телата на мъртвите и умиращите затрупваха земята. Последните слънчеви лъчи потънаха зад варовиците над главите им и спусналият се над бойното поле здрач не можеше да посочи ясен победител, ала северняците бавно губеха.

Това не е добре, каза си лидерът, докато бавно, неумолимо, малкият му отряд биваше изтласкан назад към тъмните гори от огромното числено превъзходство на противника. Не можем да позволим да ни избутат в гората; в мрака ще станем лесна плячка. Нощта продължаваше да се спуска, светлината на Клоувънхил изтля, а нови уайдузки бойци продължаваха да се впускат в битката.

 

 

Фемандерак търчеше по пътеката към крепостта, отчасти дърпайки, отчасти влачейки Лийт зад себе си. Над тях камбаните продължаваха да звънтят тревожно. Знаеше, че тича към опасност, ала другият пазач бе само на няколко ярда зад тях и непрекъснато стопяваше разстоянието.

— Хайде, Лийт, хайде! — отчаяно се провикна той. Ала Лийт се движеше тромаво, все още под въздействие на наркотика. И аз щях да бъда такъв, ако не бях осъзнал, че водата е отровена. За пореден път Фемандерак бе благодарен на строгата си подготовка.

Чановете замлъкнаха, ала напред, на върха на пътеката, каменната врата се изтърколи и от нея започнаха да изтичат уайдузи. Зад тях пазачът извика. Бяха попаднали в капан.

В последния момент Фемандерак се хвърли надясно, в посоката на Хелиг Холт. Над него пазачът се бе срещнал с другарите си, ала виковете му бяха игнорирани в далеч по-важната заплаха на фодрамите в долината. Едрият страж бе отнесен надолу по пътеката.

Фемандерак придърпа Лийт близо до себе си, опитвайки се да прикрие и двама им от евентуалните погледи на взиращи се от прозорците над тях. Приклекнаха на тясна тераса няколко ярда под пътеката. Вдясно лежеше черната паст на Майката земя, поемаща леден дъх със спускането на по-хладния нощен въздух. Вече извън погледа им, воините продължиха да търчат по пътеката, хвърляйки се в боя.

Лийт постепенно започна да идва на себе си. Прекалено скоро! По-добре да беше останал упоен, отколкото да застрашеше позицията им с движение или шум. Ала младежът остана напълно неподвижен, едва обръщайки глава с широко отворени очи. Нямаше представа как се е озовал тук, ала нямаше да направи нищо, което да застраши положението им.

Звукът от тропащи крака затихна, заменен от далечните звуци на битка, долитащи някъде зад тях, стенания и викове, усилени от естествения амфитеатър на Адунлок.

— Сега! — прошепна Фемандерак. — Готов ли си?

Лийт кимна, едва сдържащ страха си.

— Тогава ме следвай!

Заедно се изкатериха на пътеката. Поглед наляво им показа, че опитът да продължат в тази посока бе изключително опасен; на дъното имаше сражаващи се воини, едва видими в сумрака.

— Насам! — рече Фемандерак и Лийт последва новия си приятел нагоре и вдясно, все още мъчейки се да разбере какво става. Нищо не си спомняше. Как са се озовали вътре? Каква беше тази битка долу? Силно се надяваше да е спасителен отряд.

Търчаха боси по студения камък, без да срещнат противници. Необезпокоявани влязоха в Адунлок. За момент Фемандерак поспря, сетне взе решение и направи знак на Лийт да му помогне да дотъркалят каменната врата.

 

 

В долината боят не се развиваше добре за лидера и воините му. Седмина от хората му бяха паднали; фодрамите сега представляваха малък клин, вбит сред море от поне стотина уайдузи, които се бутаха един друг за шанса да ударят враговете си. Уайдузките водачи, застанали в тила на силите си, за да ги пришпорват напред, не можеха да повярват на късмета си. Всичко се нареждаше така великолепно! Тук, пред очите на Майката земя, нанасяха силен удар на омразните северни горяни. Самите богове бяха предали враговете в ръцете им.

Зад гърба на лидера долетя вик на изненада и болка, както и предупредителен рев. Макар да бе потънал в двубой с едър звяр, размахал топор, той рискува да погледне назад. Беда! Част от враговете бяха заобиколили фодрамите и нападаха в гръб. В сивата мрачина на безлунната вечер различаваше сенките да ги обгръщат, затварящи челюстите на капана. Бяха обградени.

Водачът на уайдузите изкрещя с ожесточена наслада. Клопката бе изпълнена безгрешно и сега щяха да довършат глупавите горяни без много жертви. Онези, които не можеха да вземат участие в битката, бяха пратени да заобиколят скалите и да нападнат фодрамите в гръб. Беше само въпрос на време.

— Повикайте жреца! — заповяда главатарят.

— Хелиг Холт го погълна, о, велики — отговори някой до него.

— Какво? Как така?

— Имало е битка с един от затворниците, водителю. Жрецът и един от пазачите са мъртви.

— Тогава довлечете некадърния адепт! Несъмнено ще го намерите в квартирите. Той не би си рискувал кожицата в подобна нощ! Доведете го! Клането не може да започне без подобаващата церемония!

Подчиненият затича по пътеката. Командващият се обърна към лейтенантите си, усмихна се и рече:

— Великата Майка земя подрежда нощта идеално. Смъртта на жреца е най-голямото благодеяние. Той беше стар и вироглав, не ми се подчиняваше. А мързеливият адепт е в ръцете ми.

Заповядай на воините да заобиколят фодрамите и да се оттеглят. Ще изпълним церемонията и след това ще ги довършим.

 

 

Манум бе принуден да гледа как синът му, заедно с още един мъж, тича нагоре по пътеката и потъва в крепостта. Между него и Лийт имаше над стотина уайдузки воини, а по билата на хълмовете търчаха и още. С натежало сърце гледаше как приятелите му, фодрамите, биват заобиколени. Не искаше да става свидетел на края им. Ала как да стигне до крепостта?

Адептът излезе надуто от прилежащите му помещения, твърдо решен да се наслади на първата от задаващите се безброй приятни задачи. С нескрито удоволствие бе посрещнал новините за смъртта на жреца; старият глупак бе тиранин, каращ го да върши по-голямата част от работата и обиращ всички благини за себе си. Ала сега щеше да е различно. Животът вече щеше да е сладък.

Провря дебелото си туловище през входа на второто ниво към външната пътека край Хелиг Холт. Макар по принцип този път да го побъркваше от страх, адептът се приготви да приеме ужаса като цена, която трябваше да плати за новопридобитата си сила. Месести пръсти нервно наместиха червената маска. В подобна нощ всичко трябваше да бъде изпипано.

Манум гледаше бойното поле. Уайдузите пристъпиха напред, принуждавайки фодрамите да отстъпят към обградилите ги противници, с което очистиха зоната около Хелиг Холт. Краят бе близо. Ала Търговецът виждаше само открилата се възможност. Стрелна се надолу по склона.

По средата на пътя адептът усети куражът му да се стопява. Чернотата от лявата му страна го придърпваше с ясно доловим всмукващ звук, шептейки с плътен, влажен глас. Твърде съм суеверен, помисли си той.

Някой се зададе по пътеката. Още по-зле, помисли адептът. Как ще се разминем на тази теснотия? Ала мъжът не възнамеряваше да се разминават. Моментално проблесна меч, посочил с върха си многобройните треперещи гуши на новия жрец.

— Тръгвай обратно! И пази тишина! — просъска Манум. Адептът не разбираше общия език, ала схвана смисъла на казаното. Треперещ от страх се обърна и закрачи обратно, с насочен в гърба меч.

— Оттук! — прошепна Фемандерак и направи знак на Лийт.

 

 

Бяха стигнали до разклонение; един от коридорите продължаваше право напред, а друг отвеждаше към стълбище, слизащо надолу и надясно. Философът избра втория и Лийт, все още леко замаян от наркотика, го последва. Крепостта изглеждаше напълно изоставена. Очевидно се намираха на нивото с жилищните помещения, където малки — дори по-малки от килията — стаички с по четири легла във всеки край ограждаха коридора. Втурнаха се по протежението му. Фемандерак надничаше във всяка от тях.

— Какво търсиш? — прошепна в ухото му Лийт.

— Арфата си.

— Какво? Животът ни е в опасност! Остави арфата! Трябва да избягаме, преди онези да се върнат!

— Няма да си тръгна без нея — отвърна Фемандерак. — Като нея няма друга в цяла Фалта.

Обърканият Лийт изрази недоволството си високо, ала спътникът му не можеше да бъде разубеден. Стигнали до края на коридора, той се обърна и пое обратно. Отне им поне пет минути да претърсят остатъка от етажа — неуспешно.

— Да слезем отново по стълбите. Трябва да има и трето ниво!

— Откъде си сигурен, че не са я хвърлили в Хелиг Холт с дрехите ти?

Фемандерак застина.

— Не бях помислял за това — рече тъжно. — Което ме подсеща, че би било добре да се облечем в уайдузки дрехи. Така някой евентуален обитател може и да не ни обърне внимание.

— Искаш да кажеш, че се сещаш едва сега? — студ и срам непрекъснато бяха напомняли на Лийт за голотата му. Стройният му спътник обаче не изглеждаше да забелязва подобни неща. Преровиха няколко стаи, докато не откриха подходящи дрехи, сетне се облякоха и се отправиха към стълбището.

— Отново навън? — запита Лийт.

Фемандерак надникна през прозорец.

— Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме — обяви. — Запречен е от воини. Трябва да намерим друг изход.

Той въздъхна. Много обичаше арфата си.

Затичаха надолу по стълбите към най-ниското жилищно ниво. Тук откриха оръжейна, чието съдържание се изчерпваше с мечове и сопи. Лийт си избра заплашително на вид острие, ала Фемандерак отказа.

— Опре ли работата до бой, няма да съм от полза — весело рече той. — Никаква. Философите не предлагаха обучение по фехтовка.

Вратата на предпоследната стая бе заключена и зарезена.

— Строши я — рече Фемандерак. — Може да отвежда навън.

Лийт удари ключалката с меча си. По коридора отекна силен звук, ала мечът единствено се нащърби.

— Тихо! — каза философът. — С този шум ще ги докараш тук.

— Не мога да го направя тихо! — сопна се Лийт. — Опитай ти!

Фемандерак пое меча, взря се в него за момент, пъхна дръжката между вратата и резето и дръпна острието. Ключалката изстена, сетне поддаде гръмко.

— Порязах се — оплака се стройният мъж.

— Виж! — викна Лийт.

— Арфата ми!

Лийт ахна. В ъгъла на стаята имаше същинско съкровище: монети, бижута, скъпоценни камъни; всякакви ценности, събирани в течение на години от нещастните пленници, с които Майката земя биваше хранена. Гледката привличаше Лийт както хляб — кос, ала Фемандерак виждаше само арфата си.

— Непокътната! — обяви той след бърз оглед. — Слава на Най-възвишения!

Лийт прокара пръсти по някои от едрите скъпоценни камъни, очевидно забравил всичко друго.

— Лийт! Трябва да бягаме!

— Какво? Да, идвам! — промърмори младежът, неохотно загърбвайки съкровищата. — И накъде сега?

— Към края на коридора. И ако няма друг път, ще си опитаме шансовете навън.

 

 

— Насам! Насам! Кръгова формация! Мечовете навън! — лидерът знаеше, че врагът ги превъзхожда многократно, ала бе твърде решен да умрат достойно. Макар че никой нямаше да я чуе, в главата му започнаха да се оформят с танците на песен.

В долината тясна, в долината сива

докрай фодрами се сражавали красиво.

В долината сива, в долината тясна,

до дъх последен били се опасно.

Те били се докрай, до крак били сразени,

та мъртви са сега и няма кой да вземе

делата храбри някогашни да разкрие,

че кикотът им весел вече се не вие.

Лидерът прецени словата и реши, че правенето на песни трябва да бъде оставено на бардовете. Ала с нас няма такива, помисли си с тъга, докато разсичаше тънковрат уайдуз. Не познавам бард, който да умее да върти меч, не и с достатъчно умение, за да ни измъкне от този капан. Защо ли не си донесох двуострата брадва?

* * *

Този мъж по-скоро пречи, отколкото да носи някаква полза, реши Манум. Не можеше да предаде желанията си на заложника. Бяха минали много години, откакто бе търгувал с уайдузите, в по-цивилизования юг край Толмен; в главата му бяха останали само откъслечни спомени от грубоватия език. Пък и изглеждаше, че в крепостта няма уайдузи, така че не се нуждаеше от този шишко. Отхвърли маската с ръба на меча си. Появилото се провиснало лице имаше нездрав цвят и беше изпотено от страх.

Не мога да го пусна, прецени Търговецът. Ще издаде присъствието ми на воините. Бе помогнал в местенето на големия камък, ала оттогава не бе допринесъл с нищо. Манум насочи пленника си надолу по каменното стълбище. По горните нива нямаше и следа от Лийт. Къде ли бе отишъл?

Заложникът направи жест към коридора. Това капан ли е или наистина има нещо, което иска да ми покаже? Помисли за момент. Няма да остана вечно неоткрит. Пое дълбок дъх, сетне накара мъжа в червена роба да тръгне напред, мотивирайки го с острието на меча.

 

 

Задънена улица! Лийт и Фемандерак достигнаха края на последния коридор, който по подобие на предните такива също нямаше изход.

Мисли, Лийт, мисли!

— Трябва да има изход! — процеди объркано той. Хванати като зайци в мрежа; да умрем набучени на мечове или да бъдем хвърлени в тази страховита яма. Не виждам какво му е въздигнатото на това.

Сетне мислите му се избистриха и той се замисли по-задълбочено над отшелника и думите му. Какви бяха първите му пророчески слова? Отекнаха като камбана в ума му: Видях те да стоиш гол на ръба на бездънна яма, пленник на зли люде. От двете ти страни имаше още заловени. Пленилите те ги блъскаха в пропастта. Единственият изход е да сграбчиш огъня.

Очите му се разшириха. Защо не се бе сетил за тези думи по-рано? Щеше ли да има сега някаква полза от тях? Бе избягал от пропастта, без да се „сграбчва огъня“ каквото и да означаваше това.

Ала беше ли избягал? Единственият изход е да сграбчиш огъня.

— Лийт! Погледни! — викна Фемандерак. В самия край на коридора, всечена във варовика, се намираше врата. Напълно кръгла, с диаметър поне десет фута, като очертанията й бяха съвсем тънки. Осветяваше я самотна факла.

— Отвори я! — ненужно викна като обезумял Лийт, изтичвайки до вече бутащия с все сили Фемандерак.

— Определено е отвор — обяви последният. — Долепи лице до цепнатината, лъха хладен въздух.

Заедно удряха по вратата, ала тя остана затворена. Разделиха се и започнаха да оглеждат голите, гладки стени в търсене на ключалка, дръжка или някакъв механизъм, с който да я отворят. Не откривайки нищо, Лийт отчаяно удари с дръжката на меча си по вратата. Тъй близко!

Тогава зад себе си чуха стъпки; някой слизаше по стълбите към коридора. Двамата се спогледаха ужасени.

— Дали да не се скрием в някоя стая? — прошепна Лийт.

— И после какво, да чакаме крепостта отново да се напълни? Трябва да открием ключа към вратата. Това е единственият изход.

Единственият изход, помисли си Лийт, дордето стъпките се приближаваха. Коридорът правеше лек завой, който ги скриваше от стълбището. Притиснаха се към стената, треперещи от страх, надявайки се по някакъв начин да останат незабелязани. Може би стъпките щяха да се насочат другаде. Може би ще спрат, преди да прекосят коридора. Лийт държеше меча си и хвърли поглед към очертаната в стената врата. Единственият изход! Стъпките стигнаха до основата на стълбището, сетне се насочиха към тях. Принадлежаха на повече от един човек. Щяха да ги открият само след миг. Единственият изход!

— Глупак! — прошепна Лийт, рязко изпускайки дъха си. — Единственият ни изход е огънят!

Той се стрелна край смаяния Фемандерак и посегна към факлата. За малко не я достигна.

— Помогни ми! — изсъска той. Моментално спътникът му се озова до него, осенен. Кльощавите му ръце хванаха факлата и я дръпнаха надолу. Без звук вратата се отвори. Двамата се шмугнаха вътре, попадайки в сумрачна пещера. Лийт се обърна и затвори вратата; тя се сля обратно със стената с тихо изщракване.

 

 

Фодрамите, сега не повече от двадесет на брой, бяха напълно заобиколени. Облегнаха се на мечовете си, някои дирещи смелостта да посрещнат неизбежната гибел, други прекалено изтощени, за да мислят за това. Многобройните трупове около тях свидетелстваха за яростта на битката.

— Какво стана? — Джакпайн запита лидера си. — Защо се оттеглиха?

Уайдузите чакаха нещо, това бе очевидно. Подкрепления? Надали. Имаше повече от достатъчно, за да довършат противниците си. Водачество? Ала предводителите им присъстваха, онзи там сигурно беше главнокомандващият. Можеха да дадат заповедта по всяко време. Защо се бавят?

Главнокомандващият беше побеснял.

— Предаде ли му?

— Да, господарю. Лично му съобщих.

— И той какво каза?

— Щял да облече свещените одежди и незабавно да слезе.

— Къде е тогава?

— Вече трябваше да е дошъл, господарю — подчиненият се опитваше да скрие нервността си.

— Иди и го намери тогава! Да не си се върнал без него! — Нещастният човек се отправи.

Лидерът наблюдаваше този разговор, провел се на не повече от тридесет ярда.

— Не трябва ли да се втурнем в последна атака? — запита Фернруут, най-умелият му лейтенант. — Ако се бавим още, не ще можем да помогнем на пленниците.

Ейксхафт избухна в дълъг, гръмък смях, облекчил свитото му сърце и накарал уайдузите да посегнат към оръжията си.

— Огледай се — рече с непоколебим глас, — отдавна вече е късно за тях.

— Да можех да зърна обичната си Мариголд за последно — дойде тъжен глас зад тях. — Такъв тънък кръст, такива сини очи. Малкият Браунфинч ще тъгува за баща си. Само да ги зърна, нищо повече.

— Тогава затвори очи и ги погледни — отвърна лидерът. Това изчакване правеше края им още по-мъчителен. Усещаше как смелостта изтича от хората му. Проклети да сте! Атакувайте най-сетне!

 

 

Умът на адепта работеше трескаво. Как да се спася? Очевидно е, че той възнамерява да се отърве от мен.

Единственият му шанс бе да държи мъжа зает достатъчно дълго, докато останалите дойдеха да потърсят жреца си. В крайна сметка присъствието ми е необходимо за церемонията. Никой друг не знае ритуала. Няма да ме изоставят.

Ала как да го залисва? Явно търсеше нещо; може би богатствата щяха да се окажат добра примамка? Посочи напред, към стълбището, което отделяше жилищните помещения от оръжейната.

Най-долното ниво на Адунлок, където се намираше тя, бе празно. Впрочем дали? Адептът чу шум пред тях, точно след завоя на коридора. Другият също го беше чул, защото се втурна край шишкавия си пленник. В края на коридора се намираше вратата към пещерите и утробата на Майката земя. Тъкмо се затваряше.

Манум се втурна към вратата, ала тя се затвори прекалено бързо. Понечи да се провикне, ала застина — ами ако от другата страна имаше уайдузки воин?

— Затова ли ме доведе тук? — попита той потящия се заложник, който сви рамене в отговор. Този мъж е само тежест, помисли си Търговецът. Време е да се отърва от него.

Ала Манум не можеше да се насили да нанесе удара. Дебелакът стоеше застинал насред коридора, треперещ с ококорени очи, очакващ смъртта, но Манум не можеше да го стори. Образи на беззащитни селяни, умиращи изпод ръцете на брудуонците, проблясваха около него. Най-възвишени, по-скоро ще умра, отколкото да стана като тях. Трябва ли да убия някого, само защото не ми е от полза?

Вместо това грабна заложника за тлъстата ръка и го тласна в близката стая. Вратата съвсем наскоро е била насилвана, отбеляза Търговецът. В другия край и по стените на помещението имаше съкровища, невъобразими богатства, гледка, спряла дъха му.

Пленникът му говореше нещо, сочейки към купищата ценности. Опитва се да сключи сделка, осъзна Манум. Затова ме доведе тук. Визията заплени душата му на Търговец — тук бе натрупана плячката от многобройни набези, доживотно трупани богатства. Тук лежеше ключът към охолен живот. Тук лежеше всичко, за което бе мечтал. Как ли щеше да стои например тази огърлица върху кожата на Индретт?

Не, никоя от мечтите му не се намираше в това помещение. Лийт бе някъде из крепостта, ала не тук. Това съкровище не можеше да задържи Търговеца. Той се обърна и поведе все още жестикулиращия пленник обратно до коридора.

— Вратата, вратата — рече Манум, посочвайки към края на коридора. Бе взел решение. Очевидно момчето му не се намираше никъде из крепостта и бе време да продължи търсенето. В ума му изкристализира уайдузката дума: — Диур на, диур на!

Вцепенен от внезапното проговаряне на разбираем език, адептът се заклатушка към вратата, окуражаван от ръба на меча. Можеше да надуши, почти да вкуси, намиращото се на инчове от гърлото му острие. Ала сега нов страх се зароди у него.

Жреците никога не са минавали през този тунел, припомни си той. И си имаха причина — бе забранен от самата Майка земя. Ако нарушеше табуто, щеше да загуби живота си. Щеше да загуби силите си, още преди да се е сдобил напълно с тях. Щяха да го хвърлят в пастта и той щеше да умре в търбуха й.

— Не мога да мина през вратата! — изрева умът му.

— Можеш, можеш — прошепна мечът зад гърба му.

Адептът послуша думите на оръжието и задвижи отварящия механизъм.

 

 

Лийт следваше Фемандерак по виещия се тунел, страхувайки се от неизбежното преследване. Никаква светлина не осветяваше пътя, тук властваше триумвиратът на студения застоял въздух, твърдите скали и мастиления мрак. Животът ми е в неговите ръце.

Под огромната, съставена от мрамор и варовик планина, лежаха множество мрачни, тайни пещери, повечето неизследвани от хората. Адунлок бе изграден върху мрежа от подземни проходи, оформени по подобие на Бандитската пещера от неуморното дълбаене на водата. Из тези проходи все още течеше река, влизаща в земята на около левга северно от Адунлок при Ринан Холт, Речната пещера, почитано от уайдузите място. Пътят на реката из земните недра бе неизвестен, ала тя се появяваше отново край Уамбакалвен, Пещерата на утробата, почти на хиляда фута под Адунлок. Виеше се през Уамбакалвен, миейки дъното на Хелиг Холт и отвратителната купчина, струпала се там с течение на годините, сетне оформяше езеро край изхода на Утробата. Мрачните води на Телба постоянно биваха раздвижвани от постоянното течение на свещената река. Оттам водата се стрелваше в Дроззакалвен, най-малката от подземните пещери. Там тя облизваше стръмната земя и преливаше след поредица бързеи в Сталасокалвен, най-голямата от всички, хиляда и петстотин фута под Адунлок. Реката отново виждаше дневна светлина след тясната Анукалва и леденостудена се вливаше в топлите води на Бринан Скоу, Горящият поток.

Дълги години уайдузите бяха работили неспирно, за да проправят път към Уамбакалвен. Издълбаването на Парад Матр, пътят, по който Лийт и Фемандерак тичаха, бе отнело повече от сто години. Виеше се, следвайки древни процепи в планината, надолу и през сухата Геотакалвен. Нямаше друг път, който да отвежда извън Утробата, самата Майка земя забраняваше последващо копаене.

След дълги минути търчане двамата се озоваха в място, където звукът от стъпките им отекваше силно, по което прецениха, че се намират в широко пространство.

— Трябва ни факла — прошепна на себе си Фемандерак; стоящият няколко ярда зад него Лийт го чу ясно.

— По-бавно! — викна той. — Може да има ями, скали, езера… стой на пътеката!

— Разбира се! — долетя усиленият отговор. Фемандерак спря, сетне свали арфата си. — Винаги съм искал да направя това.

Той положи пръсти върху струните.

Едва чути, ясни звуци се разляха из пещерата. Изтръгнатата от опитните пръсти семпла мелодия биваше усилена и повторена стократно, изпълвайки мрака със звук.

— Нямаме време за това! — викна Лийт.

— Само минутка! Трябва да усетя интервала на ехото.

Тогава звукът се промени от солидна стена преплитащи се ноти в многократно повторена струна. Фемандерак свиреше по-бавно, в синхрон с ехото. Неизразима сладост обгръщаше звука, плътни басови ноти се редуваха с отривиста, ведра мелодия. Отново нотите се сляха в едно, този път говорещо за надежда след загуба, радост след тъга, смях след болка, продължило да отеква из пещерата, дълго след като Фемандерак спря да свири.

— Не звучеше зле, след като нацелих ехото.

Стройният чужденец нарами обратно арфата.

Не звучеше зле? Никога не съм чувал подобно нещо, искаше да изрече Лийт. Очите му се бяха насълзили, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Бях в тронната зала на Най-възвишения, чух музиката на създаването. Ала Фемандерак бе изчезнал, невидим пред него, стъпките му заглушени от мелодията, която още ехтеше. Въздъхвайки, Лийт предпазливо пристъпи напред.

Някъде зад тях Манум и адептът застинаха при звука на арфата. Вместо чутото в пещерата, многобройните завои на Парад Матр го деформираха до ужасяващо виене, предсмъртният вой на чезнещ дух. Манум успя да се насили да продължи, ала зад него адептът остана вцепенен.

Ужасеният уайдуз започна да се тресе от ужас. Звукът го обгръщаше, под и над него, отпред и отзад, стоварвайки отгоре му тежестта на кошмарите. Жрецът заръкомаха в опит да го прогони; след това се втурна надолу по забранения път като пиян, забравил страха от меча, от разкриването, от смъртта, всичко — пред лицето на невъобразимия ужас от бога, чиято заповед бе пристъпил. Не осъзнаваше, че е влязъл сред широко пространство, в ушите му музиката продължаваше да звучи ужасно, дисонанс, носещ в себе си звука на реализирана заплаха. Нозете му се отделиха от пътеката и го поведоха към лабиринта от проходи вляво от Парад Матр, следван от звука на отмъщението.

Тичайки през Геотакалвен, Манум откри, че звукът се засилва, ала тук звучеше хармонично, а не като долиталата през тунела какофония. Търчейки из мрака, очите му следващи съвсем бледото сияние на мрамора — вероятно отблясъкът на самата скала — акордите го поразиха с величието си, повдигнали го нависоко като рееща се птица. Това не може да е същият звук. Крачката му се забави; затаи дъх, за да не оскверни чистотата на звука. Сетне ехото замлъкна и настъпи тишина.

— Какво става? — извика Манум. Ала отговор не последва.

 

 

В Уамбакалвен имаше факли. Лийт и Фемандерак запремигваха като бухали. Парад Матр се изравняваше, виейки се из огромната пещера по протежението на поток. На места огромни колони прорязваха въздуха, протегнали се далеч нагоре. Милион скъпоценни камъни проблясваха, оформени сред скалите още по времето на младините на света.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — прошепна Лийт. Звукът на Геотакалвен все още отекваше в ушите му; не бе сигурен дали все още ехтеше или това бе само споменът за него. Ала сега очите му съзираха претворената в картина мелодия.

— Никога, наистина не съм — отвърна Фемандерак. — Красотата тук не е възможно да бъде описана от езика. Ала усещам и злина из тези пещери; не рожба на творителя на красотата, а от друг източник.

Запленени поеха из пещерата. Ако във Фирейнс имаше нещо подобно, всички щяхме да живеем под земята.

— Бъди нащрек — каза философът. — Тези факли не са се запалили сами. Трябва да се оглеждаме за уайдузи.

И като потвърждение на думите му зад гърба им долетя вик. Двамата се обърнаха. Самотен уайдузки пазач ги бе видял и тичаше към тях.

— Бързо! — викна Лийт, грабвайки Фемандерак за ръката. Затичаха по пътя, докато на известно разстояние след тях към пазача се присъединиха още двама.

В този миг Манум влезе в Уамбакалвен. За пръв път от влизането си в крепостта видя Лийт и още един мъж да тичат далеч напред, преследвани от уайдузи, които стопяваха разстоянието.

— Лийт! — викна той, ала сводовете погълнаха гласа му. — Лийт!

Втурна се надолу по пътеката с все сили, с приготвен меч.

Пътят свиваше надясно, отвеждайки Фемандерак и Лийт към възвишение, осветявано от бледа светлина. Без да спират, прескочиха потока, където пътят го пресичаше, край изумен уайдузки пазач, и затичаха към хълма, който сега се намираше непосредствено пред тях.

Източникът на злината, реши Фемандерак. Лийт стрелна поглед нагоре и вместо таван зърна звездите. И двамата осъзнаха, че се намират в Хелиг Холт, на дъното на пропастта; Адунлок беше точно над главите им, а хълмът, покрай който се виеше пътя, изобщо не бе скала.

Лийт се провикна ужасен. От всички отвратителни гледки, на които бе станал свидетел след напускането на Лулеа, тази бе най-лошата. Това бе черно петно върху величието на пещерата, грозна язва върху лицето на земята. Грамадата бе изградена от костите на принасяните векове наред жертви. Смрадта й ги задави; тя оскверняваше виещия се края нея поток. На върха на камарата лежаха потрошените тела на най-пресните жертви. Фемандерак и Лийт отвърнаха очи, задържаха дъха си и побягнаха край отблъскващата гледка.

Търчащият по пътеката Манум започна да усеща ефекта на дългите седмици лишения. Едва можеше да си поеме дъх, гърдите го боляха, а отдавна вече натежалите крайници молеха за почивка. Доближаваше се до уайдузите, ала те скъсяваха преднината на бегълците по-бързо. Ако не увеличеше скоростта си още повече, щеше да изостане.

Фемандерак нервно погледна през рамо. Тримата ги настигаха, вече почти можеха да ги сграбчат. Внезапно философът сви вляво, приклякайки зад огромна каменна колона. Както се бе надявал, изтощеният младеж го последва. Уайдузите спряха. За момент никой не помръдна, но Фемандерак долови звука на тичащи крака. Очевидно уайдузите също бяха чули, защото се обърнаха назад. Виждайки това, Фемандерак сграбчи Лийт за ръката и го повлече, двамата стрелвайки се далеч от преследвачите.

По-старшият от пазачите нареди на другарите си да последват двамата натрапници, а самият той се приготви да посрещне новата заплаха. Бързата преценка му вдъхна увереност. Онзи беше стар мъж — по-стар дори и от него, закаленият в множество битки уайдузки ветеран — слаб, жилав, с очевидно силни плещи, ала останал без дъх. Действай бавно. Защитавай се, изтощи го.

Манум спря, предоставяйки инициативата на противника си — действие, наложено не от тактика, а от нужда. Не бе държал меч от много време насам. По-добре да свършваме, помисли си. Всеки миг на изчакване ме отдалечава от Лийт.

Мечът на уайдуза проблесна, прекалено бързо за вкуса на Манум, чието париране само насочи острието към рамото му. Болезненото му изсумтяване бе последвано от доволно изръмжаване от страна на уайдуза. Той е много по-добър, осъзна Манум. Ако не избягам, тук ще намеря смъртта си.

Фемандерак и Лийт се добраха до другия край на Уамбакалвен, потънал в мрак, на известно разстояние от факлите. Тук стените бяха прорязани от пещери, отвеждащи към дълбините на земята. Фемандерак се замисли за миг. Там ги чакаше не спасение, а сигурна гибел. Пропадането в някоя бездънна яма, приклещването в задънен проход или бавната, гладна смърт бяха очакващите ги там възможности. Не, пещерите отпадаха.

Пред тях имаше вир. Отвъд него бе краят на пещерата. Бяха изчерпали вариантите си. Внезапно двамата преследвачи скочиха отгоре им, размахали мечове с ръмжене. Фемандерак блъсна единия, а до него Лийт бясно цепеше въздуха с острието си.

Арфата, проблесна мисъл в ума на философа.

Мигновено Фемандерак падна на колене, над главата му профуча меч. Свали инструмента и удари струните с треперещи пръсти.

Манум избегна пореден удар. Как да нападна? Та той няма слабости. Съумя да отрази намушкване, ала започваше да се изморява. Още колко? Стоманата се стрелна на инчове от очите му. Не остава много. Противникът му се приготвяше да нанесе завършващ удар.

Музиката! Тя се лееше из обширната пещера, ликуване, разсичащо скверната злина, властвала тук с векове. Тя говореше за сила и надежда, милваше изнурени крайници с подновена жизненост, повдигаше падналите духове, опасваше Манум.

Звукът! Той демонично пронизваше въздуха, земен диббук, разгневен от битката в свещената утроба. Ужасът вледени уайдузкия воин като вихър; мечът падна от омекналите му пръсти, вдигна ръце, като че да се предпази от нечий удар. Бърз замах от страна на Манум и всичко приключи. Някъде зад себе си Търговецът чу вик. Вероятно друг воин, изкрещял при смъртта на пазача.

Пръстите на Фемандерак летяха по струните. Мелодията, която свиреше, бе любима на философите, ала те нямаше да я разпознаят в Уамбакалвен, усилена многократно от стените на пещерата. Тук нотите се сляха в разтърсил земята звук. В Геотакалвен представляваше екстаз, а в Уамбакалвен — могъща сила.

Уайдузите се бореха със звука, опитвайки се да атакуват противниците си. Движенията им бяха бавни и измъчени, сякаш звукът бе полутвърда маса, през която трябваше да си пробиват път. Лийт и Фемандерак отстъпиха.

Сред тази хаотична сцена от един от проходите в стената дотича огромна фигура. Побледняла, с разкъсани дрехи, притиснати върху ушите длани, адептът бе открил пътя към Уамбакалвен, където го очакваше звукът. Той изкрещя ужасен; без да се замислят, пазачите се обърнаха и посякоха с жестоки удари призрачната фигура.

— Сега! — викна Фемандерак, прибирайки арфата си. Изтича до вира и се хвърли вътре. Лийт го последва като насън. Вълните се затвориха след тях.

Вопли долетяха откъм пазачите, осъзнали кого са убили. Бяха отнели живота на новия си жрец и сега законът изискваше те също да умрат. Подириха с поглед нашествениците, ала от тях нямаше и следа. Това дойде в повече на воините, които захвърлиха оръжията и избягаха ужасени от гнева на боговете.

 

 

Двете армии изчакваха в подножието на Адунлок. Бяха изминали дълги минути след заобикалянето на фодрамите, ала уайдузите още не проявяваха признаци, че се канят да довършат започнатото. Ейксхафт ясно виждаше нарастващото раздразнение на вражеските предводители. Обърна се към хората си.

— Не ще умрем за удоволствието на тези убийци — прошепна дрезгаво той. — Решили са да ни отнемат достойната смърт в битка, така че ние сами ще си я вземем! Няма да чакаме повече! На оръжие!

Хората му кимнаха одобрително и се приготвиха, без да показват признаци за това.

— Ще ударим предводителите им — продължи лидерът, — страхливи мъже, които отказват да се бият, а пращат войници да умират вместо тях. Ще ги научим да воюват! Атакувайте и не мислете за защита!

Хората му се събираха, оформяйки единен юмрук, готов да удари.

— Напред! — изрева Ейксхафт, вдигнал високо меч над главата си, последен отчаян сигнал за щурм. — Победа или смърт!

— Победа или смърт! — фодрамите подеха вика, прогърмял силно към смрачаващите се небеса. Втурнаха се към изненаданите уайдузи, чиито ръце почиваха разсеяно върху дръжките на мечовете, сметнали битката за вече спечелена.

— Нека това стане песен, пята край фодрамските огньове! — изрева Ейксхафт, докато си проправяха път към вражеските водители. — За славата на Уитвества!

Хората му се присъединиха към този призив и започнаха да изтласкват уайдузите към Хелиг Холт колкото със силата на мишците си, толкова и с мощта на гласовете си. Стоящите в тила им уайдузи най-сетне осъзнаха какво се случва и се втурнаха напред, ала вече не можеха да ги достигнат.

И последният водител на уайдузите падна, посечен от острието на Ейксхафт. Фодрамите си бяха пробили път досами Хелиг Холт и се чудеха на ширналата се пред тях пропаст, по-мрачна и по-смъртоносна и от най-черната нощ. Уайдузите осъзнаха шанса си и нападнаха притиснатите фодрами. Лидерът обърна хората си и ги поведе срещу нападателите. Вражеските редици се разбиха във фодрамите като в скала и отстъпиха назад.

Уайдузите се приготвиха за ново нападение. Този път Ейксхафт ги изчака и изтегли хората си настрана в последния възможен миг. Чернотата погълна много от неуспелите да спрат устрема си уайдузи, които крещяха, докато падаха в обятията на своята богиня.

— Наш ред! — изрева Ейксхафт и поведе воините си в яростен наплив, буквално помел враговете. Някои от уайдузите положиха оръжие и замолиха за милост, други бидоха посечени и смазани, а трети избягаха в горите, оплаквайки загубата на жреца и страхувайки се от гнева на северните горяни.

 

 

Фемандерак бе възнамерявал да преплуват под водата вира, да се скрият нейде на другия бряг и да изчакат, докато пещерата се очисти. Ала водата не му позволи да изпълни плана си. С непреодолима сила ги засмука надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в хладните си дълбини. Лийт се мъчеше да се освободи от течението, махайки с ръце и крака, ала не успя. До него Фемандерак се отпусна и се остави на струите да го носят. Поне отиваме някъде, сметна той. Стига да няма водопади.

Скалите се събираха около тях. Пред себе си Лийт можа да види процеп, очевидно прекалено тесен, за да може човек да се промуши през него. Ала мощното течение настоя, че трябва да се отправят към него и на Лийт не му бяха останали сили, с които да се противопостави, сериозно притеснен от липсата на въздух. Стрелна се през цепнатината, болезнено удряйки лакътя си. Зад него арфата на Фемандерак заседна.

Лийт не можеше да помогне на новия си приятел. Обърна се и се забори с течението, ала не можа да се приближи. Водата го отнасяше далеч от философа и след дълго лъкатушене из наводнени тунели го изхвърли на песъчлив бряг. Пое си няколко пъти въздух, сетне изгуби съзнание.

* * *

Претърсването край Хелиг Холт отне на фодрамите много ценни минути, докато накрая откриха търсеното.

— Насам! — долетя вик и Ейксхафт изтича до ръба на бездната. Тясна пътека се виеше надясно, изсечена в самата скала. Там откриха останалите фодрамски пленници. Бързо бяха отведени, все още замаяни от упойващата смес.

Ейксхафт прецени ситуацията. Бяха спасили деветима — от поне двадесетима пленени. Синът на Манум не беше сред тях, което несъмнено означаваше, че е бил хвърлен в дупката. Поне петнадесетима от бойците му бяха убити или смъртоносно ранени без изгледи да дочакат утрото. Струваше ли си това? Девет за петнадесет. Дали нямаше да е по-добре да си останем вкъщи? Не! — провикна се сърцето му. — Воините ми погинаха за достойна кауза. Живите ще живеят без вината, че са изоставили пленниците.

— Ще нападнем ли крепостта? — запита някой до него, чиито очи все още блестяха от възбудата на битката.

— Не, момче, свършихме това, за което бяхме дошли. Нека не оставаме повече тук, уязвими за контранападение. Оттегли се!

При тази команда фодрамите като един се обърнаха и като взеха оцелелите със себе си, тихо се отдалечиха от подгизналото от кръв поле, някои от тях вече съчиняващи песните, които щяха да бъдат пети край фодрамските огньове. Песните за Битката при Хелиг Холт.

Глава 22
Следобедна буря

На Лийт му трябваше много време, за да се убеди, че е буден; сетне, осъзнал, че очите му са отворени, си представи, че лежи под безбройните светлинки на нощното небе. Наблизо малък ручей весело бълбукаше, не се чуваше друг звук — нямаше вятър, нямаше шумолящи дървета; никой от звуците, които бе свикнал да долавя по време на пътуването. Тишината леко го изнервяше. Изправи се и напрегнато се вслуша. За известно време до ушите му достигаше само звукът от водата, ала впоследствие можа да различи нечие недалечно дишане.

Бе привикнал към спящите си спътници, ала не си спомняше да е чувал преди това ритмично поемане на въздух. Скорошните спомени се завърнаха — за последно си спомням, че водата ме повлече из някакви пещери… Фемандерак беше заседнал… успял си! Теб трябва да чувам! Ала жалко за арфата ти. Не бях чувал подобно нещо.

Изправи се и изтръска пясъка от уайдузките си одежди, сетне опипом се отправи към потока. Не съм пил нищо след онази вода в Адунлок, помисли си, докато се навеждаше над бълбукащия ручей. В нея трябва да е имало нещо.

Канеше се да потопи устни в потока, когато внезапно се дръпна втрещен, спомняйки си отвратителната грамада на дъното на Хелиг Холт. Макар умът му да го уверяваше, че водата най-вероятно е безопасна за пиене, страхът от купището мъртъвци още не го бе напуснал и той не възнамеряваше да пие.

— Къде сме? — промърмори на глас.

Мракът изслуша въпроса му и го повтори многократно, въпрос, сякаш долетял от хиляди недоволни зяпачи. Къде сме? Къде сме? Къде сме? Звукът вцепени Лийт — това Залата на мъртъвците ли е? За един умопобъркващ миг си помисли, че е умрял и очаква присъдата си отвъд стените на времето.

— В долните пещери — долетя отговор недалеч от него. — В безопасност от уайдузите.

— Фемандерак! — възкликна Лийт. — И ти ли си умрял?

— Не, доколкото знам — развеселено отвърна философът, — макар в реката за малко и това да се случи.

— Значи това е друга пещера?

— Трябва да бъде. За момент си помислих, че сме на открито, ала тези светлинки над нас трябва да са някакви насекоми или животни, а не звезди.

Разбира се! Лийт се почувства глупаво, че не бе разпознал сцената над главата си.

— Това са светулки. Увесват светлините си на дълги нишки. Виждал съм ги из хълмовете над Лулеа и в пещери, но никога в такива количества.

Макар да не можеха да се видят, и двамата обърнаха лица нагоре. Гледката бе някак мирна, насекомите търпеливо лееха светлината си в очакване на храна, недокоснати от човешката злина. Уайдузите не можеха да достигнат толкова надълбоко под земята. Тук бяха в безопасност.

— Подземната река ни е отнесла много дълбоко — Фемандерак започна да преценява наличните им възможности. — Няма как да се върнем обратно, не и срещу това течение. Бихме могли да потърсим проходи, изглежда целият хълм е пресечен с такива, обаче може да не ни отведат никъде. Струва ми се, че трябва да поверим съдбата си на течението на реката.

— Ами ако няма изход?

— Тогава ще прекараме последните си дни в изследване.

 

 

Мъчителна жажда тормозеше Лийт. Фемандерак дважди бе отпил от потока, ала младежът не можеше да си избие от главата телата в Хелиг Холт. С протегнати в търсене на препятствия ръце крачеха покрай потока. Трябва да сме се отдалечили на повече от миля от вира, водата вече трябва да се е изчистила. Напразно — повдигаше му се при мисълта за пиенето.

Загърбили пещерата с насекомите, поеха по тесен тунел, не по-широк от реката, през който трябваше да поемат, потънали до кръста. Фемандерак говореше неспирно; по някое време Лийт осъзна, че спътникът му използва гласа си, за да определи големината на пещерата, в която се намират. Говореше за родната си земя, която описваше като малък остров, разположен в подножието на висока скала в дълъг, тесен залив. Нарече я Даурия. Не беше от фалтанските страни, поне това си спомняше Лийт от уроците на хауфута.

Фемандерак говореше за заниманията си като философ, как изучавал езици под ръководството на най-ярките умове на сънародниците си, за Фуирфада, Огнепътя. Говореше за своя домини, обичния учител Пириний, който събудил у него дълбока любов към писаното слово и бе научил ученика си да свири на арфа. Описа на Лийт родния си град, където хиляди ежедневно отдавали почит на Най-възвишения, свирейки до късна нощ.

Говореше и за политиката на родината си, описвайки как Даурия останала скрита от останалата част от Фалта, възползвайки се от разположението си на другия край на Дессика, огромната пустиня, страхувайки се да не бъде осквернена от светските фалтанци, престанали да почитат Най-възвишения. Приказваше за трудностите, които този изолационизъм бе довел; за превръщането на навиците в традиции, трансформирали свободите в задължения.

По-скоро разговаряше със себе си, отколкото с Лийт, подреждайки мислите си, сравнявайки видяното из Фалта с начина на живот на своите сънародници, опитвайки се да прецени какво трябва да отхвърли и какво би могъл да пренесе в Даурия.

Гласът му се връщаше обратно при тях с многократно ехо, очевидно бяха влезли в друга зала, ако можеше да се прецени по отекването, дори още по-голяма от Уамбакалвен. Огромни колони се простираха от земята до тавана и потокът лъкатушеше измежду тях. Лийт и Фемандерак излязоха от потока, движението стоплило ги въпреки студенината на водите.

— Знаеш ли, че аз съм единственият прекосил Великата пустиня даурианец?

Тази реплика не се стори тъй значима на Лийт, както тонът й изискваше, така че той измърмори нещо неразбираемо.

— Представи си Фирейнс да беше изолиран от света — настояваше Фемандерак. — Колко години щеше да отнеме, преди културата ви да се сведе до редица безсмислени ритуали?

Лийт поклати глава, сетне осъзна, че философът не можеше да го види.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Цял живот спорех с учените и водителите на страната си, опитвайки се да ги убедя, че е време отново да се намесим в делата на Фалта. Казвах им, че с изолацията си сме изгубили нещо. Ала не, водителите се страхуват да не изгубят мандата си, тъй нареченото миропомазване от Най-възвишения да бъдат пророци на думата Му; така че си остават изолирани, пазейки непоквареността — и безполезността си. Щом им заговорех, винаги ми напомняха за Даур Битан, историята на Рушителя — чувал ли си я? — който подирил собствен път, напуснал Долината и бил покварен.

— Ще те сполети неговата съдба — предупреждаваха ме те.

— Но ние сме орисани да бъдем пророците на Фалта — отвръщах аз. — Как ще го сторим, ако не сме там?

Ала логиката не можеше да надвие страха им от неизвестното. Помолих за разрешение да прекося Дессика, Великата пустиня; не го дадоха. Помолих за благословията им; изпроводиха ме с проклятие. Обвиниха ме в евангелистка ерес, рискуващ разлагащо влияние. Ти си пророк, каза глас в мен. Това е твоето призвание. Така че се сбогувах с учителя и със семейството си и последвах гласа.

Лийт, не искам да говоря зле за сънародниците си. Ще ми се да можех да опиша душевната им красота, крехка като най-чистия кристал. Притежават много от това, от което Фалта се нуждае, ала го крият, страхувайки се да не го загубят. Пребродих Фалта — от Сариста до Сна Вацта и от Немохайм до Строукс. Наследниците на Първородните не са забравили напълно Този, който ги е създал. От най-висшестоящия до последния човек се усеща слабият аромат на свещеност, макар да са минали много поколения, откакто Той ви е посетил с огъня.

А от теб, приятелю, се усеща нещо много по-силно от слаб аромат. Навсякъде около теб е. Ти си орисан за някакво велико дело; срещата ни е доказателство, че Най-възвишеният ръководи животите ни, и че не съм паднал жертва на същите изкушения като Рушителя. Само ако можех да те отведа със себе си обратно в Даурия, да те покажа пред Сбора на учените и им кажа, че от такива като теб ще се въздигне Десницата Божия — как не ще бъдат убедени?

Лийт нямаше възможност да отговори, макар останали незададени от срещата с отшелника въпроси да преливаха в него. Фемандерак продължи с нарастваща разпаленост:

— Ала те не ще ни приемат! Бях прокуден в изгнаничество заради ереста, в която вярвам. Сприятеляването ми с теб би било само доказателство за гнилотата ми. Най-възвишени, какво ще правим? Божията Десница скоро ще се разкрие, както предрича Арминия. Какво ще открие той? Хора заспали, хора изплашени, готов за нашествие враг! — тъжният му глас отекна из пещерите.

— Лийт — рече той, след като екотът затихна. — Какво ще правим?

Лулеанчанинът приседна на песъчливата земя, дирейки отговор.

— Нямам избор — промълви накрая. — Компанията ми бе натоварена с две задачи. Трябваше да спасим родителите ми от брудуонците, това сторихме. Сетне трябва да идем в Инструър и да предупредим Съвета на Фалта за предстоящата инвазия. Трябва да изляза от тези безкрайни пещери, да намеря приятелите си и да продължа делото.

— Ами Десницата Божия?

— Зная само казаното от теб и каквото баща ми ни каза за Андратан и въпросите, които му били задавани там. В Лулеа нямаше Десница при заминаването ни. Ние сме просто селце, фермери и занаятчии. Сред нас няма ни един могъщ воин.

— Значи група „селяни“ се отправила по дирите на брудуонски воини, слуги на Повелителите на страха или може би дори Повелители, и успяла да ги победи? Това е доказателство, че Най-възвишеният наистина ви е избрал и незнайно за вас ви е предназначил да изпълните някаква цел. Кажи ми — щеше ли да повярваш на група от селото си, която се хвали, че е сразила едни от най-страховитите бойци в света?

— Не.

— Значи не сте това, което си мислиш, че сте. Може би останалите в селото ти не са това, което изглеждат. Може би Десницата Божия вече се е явил сред людете; възможно е да е напуснал Лулеа и да е тук.

Лийт не можа да стори нищо друго, освен да се изсмее горчиво в отговор на породилото се у него чувство на празнота.

— Ти не ме познаваш, Фемандерак. Прав си, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз дори не съм обикновен селянин. Момчетата ми се присмиват; подиграват се на страховете ми, на притесненията ми, на сълзите ми. Аз съм ревльо. Казват ми, че трябва да върша разни задачи, ако искам да съм им приятел. Никое от момичетата не иска да бъде видяно с мен — заради подигравките, които ще си навлече от останалите. Твърде съм слаб, твърде дребен, говоря прекалено много, а брат ми е сакат.

Сетне поемам на това пътуване и ти ми говориш за величие и цели. Не само ти. Срещнахме един отшелник, набожен човек, който каза подобни неща. Какво да мисля? Бих дал всичко — всичко — за да бъда като останалите. Не искам да съм велик. Не искам да съм различен. Искам просто да ме оставят на спокойствие!!!

Вътрешният бент се скъса и Лийт избухна в сълзи. Фемандерак стоеше наблизо, без да е сигурен какво да стори.

— Чуй — заговори накрая философът. — Напомняш ми за момче от родината ми, борещо се с призванието си. Помня го как плачеше нощем, когато си мислеше, че никой не го чува: „Искам да бъда като другите!“ Ала в милостта си Най-възвишеният не изпълни молбите му.

Доскоро оживеният глас сега звучеше странно спокоен.

— Един ден той сподели с учителя си. Спомням си съвсем ясно.

— Ти се бориш със себе си — рече му учителят, — и не можеш да победиш. Всичко уникално, което захвърлиш в себе си пред страха от подигравки, е загуба за теб и всички останали. Единствената ти надежда е да изоставиш всички надежди да бъдеш като тях и да научиш кой си.

— Момчето научи, че приятелите му се подиграваха на онова, което не разбираха. Научи се да цени даровете си. Научи се да ги полага в ръцете на Най-възвишения. Животът му вече е свободен от постоянната вътрешна борба. Но все още не е безстрашен — додаде със смях.

В мъката си Лийт чу Фемандерак да присяда. Миг по-късно около двамата затанцуваха подобно на втечнен огън тихи звуци.

— Мислех, че си я изгубил! — викна удивен Лийт.

— Приятелю — дойде отговорът, — ако не бях съумял да извадя арфата си, все още щях да се намирам под водата, опитвайки се да я освободя. Сега мълчи и слушай.

Музиката бе поредица от ниски ноти без привиден ритъм или мелодия, изсвирени тихо, звук, говорещ за солидност, за непроменимостта на земята, за подкрепящи ръце, поддържащи ги зиме и лете. Тя напомни на Лийт за малко момче, лежащо будно в леглото, слушащо как баща му си тананика, докато работи до късно през нощта; за сигурността, която бащиното присъствие му бе вдъхвало; за обичта, която семейството му бе споделяло, любов, от която се бе извърнал с усещането за предателство, впило корени дълбоко в него и подхранвано от липсата на баща му…

С музиката се лееха спомени: смехът на децата, докато сакатият Хал минаваше покрай тях; отпътуването на баща му с кралските пратеници; плачът на майката късно нощем, когато тя си мислеше, че останалите спят; подигравките на момче, които накрая не бе могъл да понася повече и се бе впуснал върху му, само за да бъде повален с един удар; чакането под дъба на момиче, което така и нямаше да се яви; Стела и Уайра, хванати за ръка; гласът й, докато се прегръщаха на леда; гласът на баща му. Сълзите продължаваха да напират сред мрака, отвъд погледа на онези, които смятаха за уместно да се подиграват на реагиращо различно момче, сълзи на разкаяние и облекчение, които се лееха, докато музиката пронизваше вътрешната чернота.

 

 

Часове по-късно Лийт се събуди под звуците на успокояваща музика. Той и Фемандерак поговориха малко, съсредоточавайки се върху пътуването си покрай потока. Стъпките им шумоляха из пясъка или отекваха глухо върху камъните. Многократно зашляпваха из потока, принудени да заобикалят невидени в мрака скали. Вече никога няма да се подигравам на бедния Аугон от Спиндълууд, реши Лийт, мислейки си за слепия фермер на север от Лулеа.

Пещерата край тях отново се стесни до тунел с широчината на потока. Скалите се снижаваха, принуждавайки ги да приклекнат; Лийт скоро разшири колекцията си от белези. Гладките стени говореха, че тунелът е бил наводняван. Виеше се ту наляво, ту надясно. Водата се стичаше около поясите им. Нова, лека извивка надясно, последвана от мътно сияние далеч напред, накарало очите на Лийт да се насълзят. То се усилваше, осветявайки зелените стени, нашарвайки водната повърхност, очертавайки силуета на нарамилия арфа Фемандерак, вървящ отпред. И внезапно се озоваха вън от тунела — сред ослепителна дневна светлина, пещерата изплюла потока и двамата пътници, премигващи като бухали на утринното слънце, на дъното на клисура със стръмни стени.

 

 

Стъпките отшумяха и настъпи ледена тишина. С изключение на двата трупа, Манум остана сам. Скриви лице при вида на дебелия заложник. Паникьосаните стражи бяха накълцали мъжа и сетне избягали. Какво ги бе изплашило? Мъртвият очевидно беше водач, важна личност в Адунлок.

Изгуби много време в търсене на някакъв белег какво би могло да се е случило на Лийт. Първоначално диреше тихо, ала с нарастване на отчаянието захвърли предпазливостта и към края вече крещеше силно името му без да се интересува за собствената си сигурност. Ала никой не дойде да провери източника на виковете, нито да се погрижи за телата. Може би битката още бушуваше.

Накрая тъгата и безсилието го повалиха на колене край пътеката. Лийт не беше тук, това бе ясно, така че какви бяха логичните възможности? Насили се да мисли, изтръгвайки ума си от тресавището на неувереността и отчаянието. Най-вероятно бе синът му и онзи другият да са избягали в някой от тъмните тунели край вира в другия край на пещерата. По-малко вероятно, ала пак възможно, бе да са се върнали обратно, отправяйки се към Адунлок, преследвани от стражите. По-малко вероятно, защото щеше да ги види.

Трябваше да стори нещо; отчаян план започна да се оформя в ума му. Ала спомняше ли си достатъчно от езика на уайдузите, за да го приведе в действие? Съмняваше се, ала тъй като това бе единственият възможен план, той захвърли наметалото и панталоните, премени се в униформата на убития от него пазач и захвърли старите си дрехи върху ужасяващата грамада на дъното на Хелиг Холт. Смелост. Правил си го преди, може да го направиш отново. Хората не обичат да задават въпроси. Просто не се набивай на очи. Ако Лийт е избягал към Адунлок, ще го намериш. Ако ли не…

След по-малко от половин час стоеше пред тайната врата. Пооправи униформата, малко широка и окървавена край лявата мишница, надявайки се да изглежда прилично.

В коридора стоеше самотна фигура, взирайки се през едно от прозорчетата, ала не се обърна да види кой излиза. Може би не беше чула изщракването на ключалката. Манум се стрелна край нея, придавайки си вид, че бърза нанякъде, затаил дъх, напрегнат до крайност.

— Какво правиш тук? Слез при Нумен Скоу и помогни в заравянето на мъртвите! — с нетърпеливо лице гледащият през прозореца се извърна към Манум. Ключовете на колана му потропаха, когато той ядно се удари по бедрото. — Искам цял Адунлок да се е събрал край кладата до час. Мърдай!

Манум разбра малко от думите, ала разчете безпогрешно лицето на уайдуза и нетърпеливия му жест. Кимна, сетне се обърна и затича към стълбите.

Второто ниво беше празно. Манум се изкачи на най-горното. Обърна се надясно, стрелна се по коридора, осветен от самотна премигваща факла, и опита първата врата. Заключена. Всички се оказаха затворени, подсигурени с дебели резета. Очевидно това беше затвор. Нямаше начин да разбере коя от килиите е обитаема, още по-малко дали Лийт не се намира в някоя от тях, без да вдигне прекалено много шум. Каменна стена слагаше край на коридора и на надеждите.

Умрелите надежди бидоха заменени от гняв, последван от диапазон други емоции. Гняв над безчувствения начин, по който уайдузките пленници биваха убити, горчивина от вероятното изколване на фодрамите, бяс над гадостта долу в пещерата, ярост от изчезването на сина. Търговецът бе държан в плен от най-жестоките брудуонци, ала дори и те не бяха тъй зли. Всички оправдания за поведението на уайдузите бяха забравени, всяка мисъл — захвърлена. Манум искаше да ги накара да си платят.

Докато стоеше потънал в размисъл, долови звук от най-близката килия. Значи все пак имаше пленници! Манум се хвърли по коридора и заслиза по стълбите. Мъжът край скритата врата не бе помръднал, взиращ се в битката долу, и не се обърна при звука на стъпките. Изпаднал в ледена ярост, Манум отделяше мисъл за плановете си, колкото да си припомни нужната дума.

— Ключовете! — изръмжа на уайдузки.

Онзи се обърна към него и Манум установи с удивление, че очите на мъжа бяха насълзени.

— Ключовете?

— Да нахраня затворниците — рече неловко Търговецът, надявайки се планът му да успее.

— Къде е пазачът? — уморено каза мъжът, но още докато говореше, откачи връзката от пояса си.

Манум безмълвно посочи към битката. Мъжът кимна, подхвърли му ключовете и отново се наведе през прозореца.

Можеш да го блъснеш, рече глас в него и мисълта му допадна. Ръцете му пламнаха при представата как опира длани в гърба на мъжа, който се напряга, ала вече е прекалено късно. Това би било справедливо; ще допринесе за отслабването на това проклето племе. Пък и се бе чувствал толкова безсилен през безкрайната нощ, сега имаше шанс да си отмъсти.

Стори го! — настоя гласът и Манум направи крачка напред, сетне застина, припомняйки си отвратителната камара на дъното. Не беше ли грамадата достатъчно висока? Ако убия този мъж, колкото и да е виновен, с какво съм по-добър от него? Не, да оставим отмъщението.

Шумно си пое дъх, несъмнено вдигайки достатъчно шум, за да предупреди уайдуза, ала мъжът не се помръдна. Манум обърса нервни ръце в сиво-кафявата си униформа, обърна се и пое към стълбището, стиснал връзката ключове.

Отне му няколко минути да освободи затворниците от най-горното ниво; бяха петнадесетима мъже и три жени в десет килии, всяка от които разполагаше с гледащ към Хелиг Холт прозорец, несъмнено предоставен им с образователни цели. Ала Лийт не беше сред тях.

Това е най-добрият начин да им го върнеш. Ще искат да принесат жертви в чест на бляскавата си победа. Но няма да открият затворници, които да метнат в гнусната си яма. Яростта му се разпали още повече. Как може да сме тъй притеснени за брудуонската заплаха, когато позволяваме подобни неща да се случват в собствените ни земи? Що за низости сквернят градовете ни, селата ни, собствените ни домове — собствените ни сърца? Брудуонците по-важни ли са от собствената ни злина?

Манум потъна в мисли, разкрили безперспективна картина пред него. Отправяме се към Инструър и може би дори стигаме там, понесли много невинни жертви. И с красноречие (или по-скоро подкуп) успяваме да си уредим аудиенция със Съвета. Някой от нас говори тъй убедително, че фалтанските крале вярват в думите ни. Колко вероятно е това? Възможно ли е кралете да загърбят дребните си предразсъдъци и пограничните спорове, за да обединят сили в армия, достатъчно могъща да победи… как се бе изразил гласът от Андратан — „желязна тояга, изляна от стоманата на людете ни, която ще смаже фалтанската тлъстина без капка милост.“ Не можеше да си го представи. Ала най-иронично щеше да бъде, че при победата над брудуонската армия, загубили щяха да се окажат фалтанци — толкова ще сме самодоволни, че не ще обърнем внимание на собственото си зло. Дори няма да го виждаме.

Зад него долетя някакъв шум и той се обърна, тъкмо когато затворниците се нахвърляха отгоре му.

— Не, не! — закрещя Манум, опитвайки се да се бори, обгърнат от тела и ръце, борещи се неефикасно, ала надделяващи с бройката си. За момент бе по-скоро ядосан; след като бе измамил уайдузите, да бъде нападнат от тези, които бе освободил — нямаше логика. Ала тогава главата му бе ударена в мраморния под, зашеметявайки го, сетне още веднъж, по-силно, ударът накарал кръв да потече от носа му. Мяташе се, разкъсвайки дрехи и кожа, неуспешно опитвайки се да се измъкне от сграбчилите го ръце; последва неизбежният удар — лакът, коляно, крак — нямаше значение — хласнал за трети път главата му в камъка.

 

 

Хауфутът откри, че проблемът не се състои в това да прекосят буйната река със стръмно корито, макар че най-близкият брод се намираше на около половин миля нагоре по течението. Най-много ги затрудняваше как да преведат тура до другия бряг. Изглежда нямаше алтернатива да потърсят по-широк брод, ала хауфутът се вгледа на юг и не откри процеп сред прострелите се хълмове. Нагоре по течението положението не бе по-различно, защото макар хълмовете да ставаха по-ниски, там имаше полета от лава, през които Уайзънт не можеше да се движи.

— Тръгваме на юг — оповести хауфутът. — Трябва да открием брод.

Започна да дърпа останките от въжения мост, висящи от скалата.

— Колко ще ни забави това? — облеченият в синя роба отшелник се приближи, раздразнение долавящо се в гласа и по лицето му. Бяха се движели с такова добро темпо, наслаждавайки се на предимно хубаво време и на гостоприемството (и прясното месо) на дружелюбните пътници, които бяха срещнали. Уайзънт привличаше доста внимание и славата ги предшестваше, тъй че много от живеещите дълбоко в горите семейства дойдоха да ги видят, удивлявайки се на огромното животно. Отшелникът се бе надявал да достигнат останалите преди Инструър, ала сега това ставаше малко вероятно. И нямаше следа от брудуонците.

— Вероятно ден, може и повече. Южно оттук няма път, поне доколкото мога да видя. Ще трябва да се отправим през гората. Какво ли се е случило с моста?

Появи се цялото въже и отшелникът взе крайчеца му.

— Много мостове биват разрушени от пролетното пълноводие, ала този не е бил сполетян от такава съдба. Виждаш ли? Въжето е било прерязано с нож или меч.

— Брудуонците?

— И аз така предполагам. Опитват се да забавят преследвачите.

— Да се надяваме, че са попаднали в клопката на Компанията, макар че вече наближаваме Виндстроп Хаус. Започвам да се притеснявам; очаквах вече да сме попаднали на някакви белези за съдбата им…

— Чакай! — викна отшелникът. — Погледни тук! Той стоеше край потъмнелите камъни встрани от пътя, покрити с петна, които четири седмици не бяха могли да заличат напълно.

— Кръв. Достатъчно много, за да е фатално — сега хауфутът имаше доказателство за разразило се сражение, ала не беше сигурен, че иска да узнае още. — Но може и да е било животно — додаде със съмнение.

— А ей там — продължи отшелникът — е било извършено изгаряне, вероятно погребална клада; ето костите.

Той отстъпи няколко стъпки.

— Най-добре да не се вглеждаш.

— Не се и налага. Виждаш ли това? — посочи към забития близо до пепелта меч. — Винкулчаните носеха такива остриета. Тук лежи някой от Сторрсенови.

Двамата коленичиха край друма, отдадени на мислите си.

— Значи с Компанията е свършено — гласът на хауфута бе пропит с тъга.

— Грешиш — отвърна отшелникът с насълзени очи, ала усмихнат. — Ако са се сражавали тук с брудуонците, значи е имало и оцелели, които да отдадат почит на убитите. Брудуонците не биха сторили подобно нещо. Следователно Компанията е победила — или поне не е разбита напълно.

И тъй като не ги срещнахме поели обратно, следователно са продължили пътя си към Инструър — отшелникът се развълнува — може би дори повели пленник!

— Да, ако тълкуваме знаците с главите, а не със сърцата си.

— Не, това е истината — в думите на отшелника звучеше увереност.

— Звучиш като Хал! — изсмя се пълничкият мъж. — В селото го наричаме…

Той замлъкна, сетил се за поведението на Хал в пещерата.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна любезно отшелникът. — Размишлявах над думите му. Определено е миропомазан, един ден ще стане пророк. Ала е важно да помниш, че той е още млад, незрял и има още много да учи. Може би ще прекарам известно време с него в Инструър. А по-малкият му брат е съвсем различен. Не го ли усещаш? Ръка е разперена над него, насочвайки живота му, използвайки това пътуване, за да го превърне в нещо остро и точно, могъща стрела в колчана на Най-възвишения.

Гласът му се усили, сякаш говореше не само на един селски хауфут, а пред насъбраните емисари от фалтанския съвет.

— Макар да познавам привилегированите родове на Инструър, никога не съм срещал някой с подобен авторитет, обвил раменете му. Ориста ми е да подготвя някой като него да поеме по пътя на величието, и дори и да не доживея да го видя как постига славата си, пак ще да съм доволен — поспря за миг, сетне високо се изсмя. — Прости ми, приятелю, помисля ли си за това момче, не мога да се сдържа. Най-възвишеният направлява словата ми.

Хауфутът сви огромните си рамене:

— Не мога да кажа, че виждам същото — отвърна. — Той е обикновен селски момчурляк. Може би по-умен от останалите, мислител, самотник. Малко чувствителен, малко крехък. Изобщо не прилича на баща си. Виж, той вече щеше да постигне величие, ако не беше избрал да си живурка спокойно в Северните покрайнини. Манум беше Търговец, уважаван от целия фирейнски кралски двор, ала по някаква несподелена с никого причина се оттегли навръх силите си и дойде в Лулеа. Лийт може и да има потенциал, ала на неговата възраст Манум вече пътуваше по Здрачния път до Сиенан.

— А Лийт пътува към Инструър — напомни му отшелникът.

— Така е! Бях забравил. И аз също съм се отправил натам — на моите години! Това само показва колко абсурден може да бъде животът.

— Сприхав мошеник — рече отшелникът шеговито. — Прикриваш разочарованието и липсата си на вяра с цинизъм. Какво е сторил Най-възвишеният, та те е обидил тъй?

Хауфутът приседна на каменния друм.

— Нищо — отвърна той. — Това е проблемът, той не прави нищо. Повече от всичко бих искал да повярвам в божество, което бди над всички, ала не мога. Някои от моите селяни, напук на всичките ми усилия — както и тези на мнозина други добри мъже и жени — продължават да живеят в страдание и болка. И докато обикалям из селото, си мисля: ако съществува бог, защо си има любимци? Защо не прави нищо за онези, които се нуждаят най-много от него? Не успявам да достигна до отговор и единственото заключение е, че той не съществува. Предпочитам този отговор пред алтернативата, в която той благославя едни и проклина други. Ако такова божество съществуваше, аз щях да бъда негов враг.

 

 

Двамата мъже и огромният тур прекараха следобеда в сражения с гъстите храсталаци, дордето най-сетне по здрач откриха път. Не бе нищо повече от животинска пътечка, ала им позволяваше да се придвижват далеч по-бързо. Отшелникът се опитваше да заговори за метафизика, очевидно съзрял предизвикателство в думите на хауфута, ала едрият водител не възнамеряваше да обсъжда повече въпроса. Вместо това той на свой ред се опита да окуражи отшелника да заговори за миналото си в Мерциум — и също претърпя провал. Остатъкът от деня премина в неловко мълчание, опънало крехките ластари на приятелството, които бяха започнали да се простират между двамата.

Залезът ги свари да дирят място за нощувка. Пътеката ги отведе далеч от реката, сред по-стари, по-разредени дървета; по-възрастна гора, незасегната от лавата и калта на заплашителния вулкан на няколко мили зад гърба им. С последните лъчи на слънцето пътниците излязоха на поляна.

— Изглеждаш много по-добре в сравнение с последния път, когато те видях — долетя глас отдясно. Две глави се извъртяха по посока на звука, където замиращата светлина очертаваше силует.

— А ти — доста по-зле — отвърна отшелникът. — Къде си бил и какво си съзрял? Душата ти е белязана.

Лидерът се смя дълго и дълбоко, богат кикот, обгърнал тялото му.

— Както винаги прав — рече той. — Елате, елате и споделете фодрамския огън. Ще чуете песни и истории, които може да облекчат сърцата ви — или да ги натъжат. Има много за разказване.

— Що за храсти растат тук? — запита хауфутът, докато прекосяваха поляната към проблясващия огън в другия й край. — Копия?

— Не, приятелю. Тук растат тъгите на фодрамите и тяхното желание за мъст — и затрудненията на водителя им, който желае мир, а не огън и меч. Ала тази вечер ще чуете историята за Ливадата на копията, тъй като е свързана с част от вашата Компания.

— Те…

— Всичко по реда си. Зная, че жадувате за новини, ала трябва да почетете домакините си и да ни позволите да разказваме по нашия обичай. Жаждата ви ще бъде утолена. Сега елате, имаме печено агънце, заедно с топла бира и студена вода за прокарване — обърна се към останалите край огъня. — Братя, това са двама от членовете на Компанията от запад. Посрещнете ги!

И още веднъж магията на фодрамите започна да се вие край чужденците. Сърдечността, смехът и дружелюбието моментално сгряха новодошлите. А когато пиршеството свърши и настъпи ред на историите, душите им се рееха с певците и разказвачите. Бореха се да запазят равновесие върху внезапно разпукалото се езеро; стискаха здраво бордовете на летящото към Брезоедите кану, заплашващо да се разбие о по-високите от дървета и по-гъсти от гора скали; трепереха от страх пред ужасяващите брудуонци, надвити от смелостта на русокос младеж от планините, готов да жертва живота си заради останалите. Сълзите им се лееха край гората от копия, гледащи към обгорелите останки на любимите си люде; на ръба на бездънна пропаст се приготвяха да посрещнат устрема на побесняла орда, отблъсната с нечовешки усилия под погледа на стооката крепост. Поемаха дъха на гората под звездите, за известно време не съвсем сигурни къде точно се намират, бавно завръщайки се в обогатена от историите реалност, която вече не беше съвсем същата. Историите още се виеха около тях, когато заспаха, фодрами, фирейнчанин и мерциумец, убедени, че макар не всичко да бе наред, все още имаше надежда.

 

 

Компанията пренощува в Станлоу, най-голям от всички досегашни градове. Пристигайки късно следобед, пътниците се сляха с многобройните групи търгуващи и отседнаха в удобна странноприемница. На сутринта Кърр похарчи по-голямата част от спечелените от Южния маршрут пари, за да купи два коня — червеникавокафява кобила за жените и жилаво пони за багажа. И двете бяха много далеч от породистите коне, които нуждата го бе принудила да даде на фенните, ала фермерът се чувстваше добре отново да бъде сред тези животни.

Станлоу се намираше в завоя на река Сагон, където Мосбанк (наричана Фенбек от трейканците) вливаше студените си северни струи в снагата на по-бавната, по-топла река. Няколко левги на юг Уитвества внезапно свършваше, отстъпвайки място на обработваеми земи, сетне на ширнали се пасища, редувани с хълмове. Тези земи биваха наричани Северното мъртвило — Шийлдалиан Миур — защото дървета почти не растяха. През лятото там вилнееха горещи ветрове, долетели от Клоувънхил. Тези вихри, наричани от местните Духала, довяваха такава горещина, че много малко от посевите можеха да издържат на последвалата зима и това бе принудило по-голямата част от земята между Станлоу и Ашдаун да бъде изоставена.

Тук Западният път разсичаше земите прав като конец, свързващ двата града по възможно най-краткия маршрут. Строителите му със сигурност бяха имали предвид интересите на бъдещите му потребители. Ала на членовете на Компанията, пребродили Брейданската пустош през зимата и спуснали се по Южния маршрут, историите за умрели от жажда пътници се сториха преувеличени. Прекосиха земята за четири дни. Гледката радваше окото на случайния пътник, предлагаща отдих от монотонността на Уитвества, а и пътуването беше много по-бързо. Единственият недоволен бе Фарр, комуто гората вече бе започнала да липсва. Струваше му се, че е оставил и брат си, и сърцето си под смекчената светлина на листата — и че сега е сам.

На третото утро след Станлоу Компанията се събуди сред бляскав, замръзнал пейзаж. През деня скрежта бе превърнала няколкото срещнати тополи в деликатни скулптури. Крайпътната трева се ронеше при допир, водите замръзнаха в коритата си. Температурата не се повиши през целия ден и след продължително събиране на съчки Компанията заспа под зоркия поглед на два огъня.

Дните сред Северното мъртвило бяха дни на съответстващо мълчание. Стела бе застинала в собствения си смразен свят, задоволявайки се само с кратки отговори на най-належащите въпроси. На Кърр се струваше, че Парлевааг се измъчва от тъга, в невъзможност да открие утехата на приятелството сред Компанията. Нуждае се да бъде сред хората си, реши той. Дори и Перду не може да й помогне, макар да говори нейния език. Фарр бе натъжен от раздялата с фодрамите и Кърр не можеше да го разведри. Притесненията за липсващите син и съпруг подкосяваха Индретт. Макар да държеше главата си високо изправена и да се залисваше с работа, имаше моменти, когато тя потъваше в страховете си.

Оставаше Перду. Именно нему Кърр можа да повери част от водителските задължения. На третия и четвъртия ден двамата крачеха заедно начело, обсъждайки как да пристъпят към Съвета, разисквайки аргументация и подкупи. Кърр откри, че феннито е бавен, ала задълбочен мислител, способен да разсъждава, практичен човек, който не обичаше да спори, просто за да се намира на работа. Изглежда понасяше разделянето от семейството си по-лесно от останалите — а може би прикриваше болката си по-удачно. Разговорите с него позволяваха на Кърр да отбягва да мисли за собствената си мъка.

По принуда Компанията пътуваше със сгъстени редици. Кърр бе настоял Фарр и Перду да държат постоянно Хал под око, докато последният опитваше да се сближи с последователя, както Манум бе нарекъл младия брудуонец. Както винаги, Хал не говореше много с останалите, а изсъхналият му крак очевидно го болеше. Никой не можеше да каже дали отбелязва някакъв напредък с брудуонеца. За тях плененият воин бе едва овладяна стихия. Често изпитваха удивление, че все още е техен пленник, че не е разкъсал въжетата си с лекота, по подобие на някой легендарен гигант и не ги е смачкал небрежно като мухи. Всеки от Компанията се чудеше, защо брудуонецът не използва магическите си сили, за които ги бе предупредил Кроптър.

Пленникът напомняше на Хал за дивата котка, която бе открил в капан преди три или може би четири години. Беше огромна, много по-едра от котките, които неколцина селяни държаха за домашни любимци, отстъпила тихо при приближаването му. Поведението й го бе изненадало; бе виждал уловени котки, всички до една се мятаха яростно с размахани нокти. Ала не и тази. Изглеждаше, че не обръща внимание на болката; като че я нараняваше самото унижение от факта, че се е оставила да бъде заловена. Младежът бе чакал търпеливо цял ден, ала тя не му бе позволила да се приближи. Хал си спомняше как погреба трупа на другия ден.

Така че с брудуонеца бе търпелив; търпение, придобито от дългите самотни дни, прекарани в гората. Не направи нищо, с което да нарани гордостта на боеца. Следовникът не говореше никой от фалтанските езици, ала не го правеха и животните, с които Хал се бе сприятелявал. Разговаряха посредством сложна комбинация от знаци, думи и мимики, което значеше, че брудуонецът не можеше да скрие мислите си от младия фалтанец. Ала не бе отбелязан очевиден напредък и останалите от Компанията обсъждаха прекратяването на този рискован експеримент, предвид какво за малко не бе сторил последователят край Виндстроп Хаус.

Ала тогава Хал бе проявил небрежност, позволявайки на брудуонеца да използва магията си. Нямаше да допусне тази грешка отново. При всяка мисъл за пленника проверяваше бариерата, която бе поставил между последователя и източника на силата му.

Меките ашдаунски легла им предоставиха тъй нужния здрав сън. Компанията напусна разположения на хълма край река Лавера град едва по обед; и през руините на Инвърлоу Ийч, стария град, изгорял до основи преди петдесет години, продължиха пътя си. Говореше се, че никой не бил оцелял в пожара, изпепелил всяка къща. Останките определено потвърждаваха тези думи. Тревата и дърветата бавно си връщаха отнетата им от човеците територия. Обитателите на стария град бяха наследници на някогашните жители на земята, съумели да избягат от Първородните. Ала всички бяха погинали в обгърналия за минути целия град огън.

Но само след две години нов град бе изникнал на ближния хълм, пазарите бяха пак тъй оживени, базигряните все тъй се пазаряха усилено над, уверяваха се един друг, най-добрите стоки в цяла Фалта. Ала това бяха други люде, хора от юга, които не познаваха уайдузите. Кърр бе чул историята от гостилничаря, искаше му се да не я беше узнавал; почти можеше да чуе писъците на изгорените живи, докато очите му прескачаха по овъглените скелети. Зарадва се, когато най-сетне това злощастно място остана зад гърба им.

Пътят се разшири, защото вече се намираха на по-малко от два дни път от Лейврок, прословутият трейкански град. От лявата им страна Лавера, покафеняла от седимента на Туйската гора и Плутобаран на хиляда мили северно, лениво влачеше води, понякога скрита от величествените плачещи върби или раздиращите облаците тополи. Ливади с овце се редуваха с обработваеми земи, някои от които вече бяха изорани. Край плуговете подскачаха чайки, а фермерите се готвеха да засяват жито, ечемик, овес и други посеви, закупени от пазара в Лейврок. Тесни пътеки се виеха към дървените порти на далечните къщи, зачестяващи с приближаването на Компанията към истинската цивилизация.

В деня преди да пристигнат в трейканската столица, Кърр взе Фарр със себе си, за да купят храна от местен фермер. Останалите спяха, излегнали се в най-горещата част на деня. Индретт откри, че не може да заспи, затова се присъедини към Парлевааг, която закърпваше зимните наметки, макар че в тази жега това да изглеждаше безсмислено. Ала тя наведе глава над работата, опитвайки се да не обръща внимание на мислите, които се виеха като хищни птици над уязвимия й ум, неспирно кълвейки костите на тъгата й. Едва когато вдигна глава, забеляза сълзите на Парлевааг.

Индретт се пресегна и я прегърна — колкото заради нея, толкова и заради самата себе си. Общият език на болката и мъката прескачаше всякакви лингвистични ограничения. Дълго време останаха притиснати една в друга, изплаквайки мрачината си, давайки израз на тъгата си, дирейки утеха в близостта на друго същество. И двете не се интересуваха къде падат сълзите им, нито забелязаха завръщането на фермера и планинджията. Схващането на крайниците им прекрати прегръдката и двете се разделиха, ала продължаваха да се гледат. В очите им имаше разбиране, нещо споделено; бяха непознати, ала сега бяха сестри.

Тази нощ Компанията спа в удобните легла на странноприемницата под шумоленето на обилния дъжд, излял се над Лейврок. От югозапад се бе задала буря, заляла полята с дъжд и градушка, преди да се премести над столицата. Индретт слушаше как дъждът кълве по ламаринения покрив и си мислеше за собствените си сълзи. Нищо не се бе променило, Манум и Лийт все още бяха загубени, ала откакто бе споделила тъгата си, вече виждаше нещата различно. Бурята някак я запечатваше, като че обилният валеж бе пратен да потвърди правотата й да последва инстинктите си. Утре, знаеше тя, въздухът щеше да е свеж и градът щеше да е чист. С облекчена въздишка затвори очи и се отдаде на заобикалящата я умора.

 

 

В Адунлок уайдузите се събраха да ближат рани. По-голямата част от армията им бе унищожена, поразена от остриетата на омразните горяни или намерили смъртта си на дъното на ненаситната Хелиг Холт. Жрецът и неговият адепт бяха мъртви. А дори и да бяха оцелели, известно време Майката нямаше да бъде хранена, тъй като някой бе освободил затворниците.

Ала най-много ги озлобяваше смъртта на Талон, най-възрастният воин. Тялото му лежеше на каменна пейка в средата на столовата, намираща се на централното ниво. Край непримиримото му лице, съпротивляващо се на поражението дори пред лицето на смъртта, стоеше по-малкият му брат, по общо съгласие избран за старейшина-воин. Лицето му бе също толкова непримиримо, чертите му бяха скривени от граничещ с лудост бяс.

— Да се откажем? Да отстъпим? — изрева новият най-възрастен. — Нима страхливците от севера са разменили сърцата си с вас? Как можем да оставим това убийство… тези убийства ненаказани? Трябва да нападнем незабавно!

— Не — отвърна главнокомандващият, под чието ръководство армията бе претърпяла провал. Загубата бе подронила престижа му, ала все още оставаше глас, който трябваше да бъде изслушан. — Не — повтори с надеждата, че разсъжденията му ще се окажат достатъчни. — Бяхме сразени тук, на това свещено място, където всичко ни предричаше успех. Как бихме могли да очакваме успех на неизбрано от нас бойно поле?

С рев братът на Талон се хвърли към вожда с протегнати като да го удуши ръце, ала в последния миг малкият останал разум го накара да спре.

— Кое бойно поле бива избирано от нас? — прорева той неудържимо. — Какви полета изобщо са ни останали да избираме? Две хилядолетия по-рано обработвахме полята на седмица път от Адунлок. Сега тези полета биват орани от други! Нашите полета! Преди сто години ловяхме елени в полите на Бленау Лоу. Сега прехвърчащите там стрели не принадлежат нам, нито месото дими върху уайдиузки трапези! Това ли избрахте?

Остана лице в лице с главнокомандващия.

— Не, не съм из…

— Напротив! Да, всички вие оставихте земята ни да изтече между пръстите ви! Не се борихте за нея! Оставихте арогантните фалтанци да я заграбят! — гласът му стана почти пронизителен, а слюнката му опръска всички в обсег. — Сега те идват в самата ни крепост и убиват най-добрите след нас! Не виждате ли? Не е ли останала храброст у вас? По-добре да умрем в опит да си върнем своето, отколкото да живеем скрити сред скалите, чакайки и малкото ни останало да ни бъде отнето!

— Прав си, Тала, но какво…

— Какво? Питаш какво? Избийте ги до крак, ето какво. Виждали сте ги да умират. Виждали сте ги да политат в пастта на Хелиг Холт. Виждали сте как Майката ги поглъща. Те са хора, също като нас! Ето какво възнамерявам. Ще поведа група воини — двадесетима, не повече — по следите на враговете. Ще се върнем и ще ги използваме да осветим избора на нови жрец и водител. Животът на братовия ми убиец ми принадлежи. Когато умре, когато го хвърля в устата на Майката, едва тогава ще бъда доволен.

Кой ще се присъедини? Или трябва да ида на юг до Уфлок и да помоля вдовиците да отмъстят за мъртвите?

С рев уайдузките воини се надигнаха като един и Тала си избра хора. Докато излизаха, той поспря на вратата и рече:

— Водителят ще ви ръководи до завръщането ми. След това ще видим кой е достоен да застане начело на людете ни.

И той поведе отряда си.

 

 

Манум се свести и осъзна, че е носен от двама силни мъже. За един ужасяващ миг си помисли, че все още е в ръцете на уайдузите.

— Къде сме? Какво става? — запита през подпухнали устни.

— Значи говори общия език! — рече един от затворниците. — Още по-добре! Ще ни служи за гид.

— Съжалявам за разочарованието, но не съм уайдуз — меко отвърна Манум. — Търговец съм от Фирейнс, опитващ се да избяга също като вас.

Тогава двамата го пуснаха на земята. Груби и изпълнени със съмнение въпроси го засипаха от всички страни.

— Слушайте — заговори Манум, — да сте чували някой уайдуз да говори общия език?

Не бяха.

— Кой ви освободи от килиите?

Принудиха се да признаят, че е бил той.

— Нося униформата на убит от мен уайдузки пазач. Виждате ли тази окървавена цепнатина? Там го наръга мечът ми. Да виждате рана отдолу?

Такава нямаше.

— Просто ми вържете ръцете или ме дръжте под око. Но аз няма да ви издам. Нетърпелив съм поне колкото вас да се махна от тези земи.

Затворниците поговориха за момент, ала обсъждането им бе прекъснато от вик:

— Зад нас! Идват!

Манум прецени ситуацията с бърз поглед. Избягалите затворници се намираха на стръмна пътека близо до дъното на долина, врязала се дълбоко между хълмовете. Това трябва да е Клоувънчайн, помисли си той. Зад тях, на самия връх на пътя, утринното слънце открояваше редица силуети.

— Тогава да се махнем веднага! — рече енергично Манум и потъна в дърветата отляво. — Хайде!

Отекнал из долината вик ги информира, че са били видени. Останалите бързо го последваха дълбоко в гората.

Това няма да свърши работа. Уайдузите трябва само да следват пътеката. Ще се движат по-бързо от нас и ще съумеят да ни пресекат пътя. Трябва отново да се върнем на пътеката. Той се втурна надясно по нанадолнището, обяснявайки плана си в движение.

Неколцина от мъжете изразиха недоволство да ги води някой в уайдузка униформа.

— Няма време за спорове — отвърна Манум. — Ако не ви харесва моят път, свободни сте да вървите, накъдето си искате.

И тъй той поведе дузина бегълци през огромната долина, разсичаща Клоувънхил. Без затруднения откриха пътеката, ала бяха безпомощни да се притекат в отговор на разнеслите се зад тях викове. Петима мъже и една жена не му се бяха доверили и очевидно бяха попаднали в ръцете на уайдузите. Писъците по недвусмислен начин говореха за сполетялата ги съдба.

— Вече нищо не можем да сторим — каза Търговецът, призовавайки останалите да продължават по пътя, — освен да запомним случилото се и да не позволяваме да се случи и на нас.

Нощ и ден вървяха по пътя, съумявайки да поддържат преднината си. Вода взимаха от потоците, а храна крадяха от случайните ферми. Ала уайдузите неизменно бяха зад тях, с гняв, равен на отчаянието на бегълците. Понякога затворниците успяваха да се отдалечат, а имаше моменти, когато не повече от миля делеше двете групи. На четвъртата или петата утрин — Манум не бе сигурен — Търговецът забеляза две фигури високо на хълм на другия бряг на реката. Наблюдатели, няма съмнение; това ще затрудни бягството ни. И като в отговор на страховете му, двете фигури изчезнаха от ръба, отправили се на изток. А уайдузите неумолимо стопяваха разстоянието между уморените затворници.

 

 

На Фемандерак и Лийт им трябваха пет дни да се изкачат по стръмните склонове от пещерите и съответно от земите на уайдузите. Тук те биваха разделени на две от Клоувънчайн, клисурата на река Сагон, виеща се на сто фута под хълмовете, макар на места стръмнини да отсъстваха. Най-трудно бе прекосяването на реката, предприето на втория ден. Трябваше да заобиколят мястото при малък градец край Клоувънтоп, където хората биваха превозвани с лодка през реката, от страх, че бягството им се е разчуло; след целодневен преход успяха да задигнат безнадзорна лодка. Дъното на долината бе осеяно с просеки, малки парченца земя, където фермери воюваха с почвата и ежегодните наводнения. От една подобна ферма двамата задигнаха достатъчно храна, за да им стигне за остатъка от уайдузките земи.

Лийт си нямаше и представа къде са или накъде трябва да се насочат. Единственият му инстинкт бе да се върне към склоновете на вулкана, където несъмнено родителите му все още го чакаха. На Фемандерак това не бе допаднало и философът бе настоял да се отправят към Инструър, където да изчакват останалите — ако вече не са се озовали там. Пък и, продължи той, никой от двамата не знаел пътя към вулкана, а това пътуване включваше бродене из враждебни земи. Много по-лесно бе просто да тръгнат обратно по пътя на Фемандерак.

Рано на петия ден след бягството от Адунлок двамата стояха на върха на хълм, от който се откриваше обширна гледка над Сагон. Видяха две групи хора да бързат из Клоувънчайн, крайречния път, изоставен снощи от Лийт и Фемандерак.

— Преследват ни — рече лулеанчанинът.

— Възможно е — съгласи се стройният мъж. — Със сигурност им пари под петите. Ала защо пътуват разделени на две групи по един и същи път? Защо са се разделили така? Следите ни надали са толкова трудни за откриване.

— Не искам да бъда заловен. Не искам да ме отнесат обратно в онази крепост. По-скоро ще умра тук, на открито.

— А пък аз по-скоро бих продължил да живея, все още има много за гледане. Бързо, да не губим време. Ако искаме да достигнем равнините преди тях, трябва да тичаме.

Остатъкът от утрото представляваше суматоха от несигурни стъпки, профучаващи назад дървета и камънаци, неспирно тропане надолу по склоновете на скалите, по които се бяха изкатерили. Този страж носеше зловещо име: Каирн Деаргх, Планината на мъртвешките кости. На върха някога бяха стояли постове, ала не уайдузки, а на Първородните, имащи за цел да държат под контрол дивите племена. Костите на избитите биваха струпвани в дъното на наблюдателницата, струпвайки свидетелстваща за ужасите на войната грамада. Ала сега и двете бяха потънали в обятията на гората. Лийт и Фемандерак подплашваха птици и животни, впили очи в неравния път под нозете си.

Накрая земята се изравни и постепенно бегът им затихна, първо до подтичване, сетне до нормален ход. На няколко пъти спираха да отпочинат. Ала ужасът на уайдузите все още не бе ги изоставил и още неотпочинали напълно, отново бяха на път, разчитащи на запаси от енергия, за чието съществуване не бяха подозирали. Вървяха през остатъка от деня и до късно през нощта, а рано на следващия ден се озоваха сред обширната тревиста равнина, която бяха съзрели по-рано вчера.

През тази земя нямаше пътища, тъй че поеха през полето, неуверени в точната си посока. Някак бяха се отдалечили по на юг, отколкото бе по вкуса на Фемандерак.

— Има път от Станлоу, по който прекосих две трети от разстоянието до уайдузите — обясни той. — Когато не знаех накъде съм се отправил. Него търся сега.

Лийт не отговори, събирайки енергия за прескачането на малък поток. Двамата го прецапаха шумно, сетне се изкатериха сред горичка.

— Насам! — отекна вик нейде отдясно.

Лийт замръзна. Фемандерак реагира първи, грабвайки го за ръката и повличайки го наляво:

— Тичай! Бързо!

— Притиснете ги! — долетя друг глас, този път от лявата им страна, много по-наблизо. — Не може да са стигнали далече.

Фемандерак завъртя Лийт и двамата бързо се отправиха към ручея. След миг стояха на върха на брега, ала пътят им бе отрязан от трима мъже, застанали сред водите. Един от тях вдигна глава, видя ги и нададе вик. В този миг друга група с извадени мечове и ножове се появи от дърветата.

— Няма да се върна в Адунлок, няма да ме хвърлят в онази пропаст — изсъска отчаяно Лийт.

— Виж ти, виж ти, какво си имаме тук? — рече един. — Два елена попаднаха в капана. Но що за елени са тези? Глупави уайдузки елени, ако се съди по облеклото им. Не знаете ли, че не е безопасно да пасете из равнините?

Гласът му имаше грозни оттенъци.

Лийт не можа да разбере значението на думите на мъжа, ала Фемандерак заговори.

— Ние не сме уайдузи, макар да сме облечени в техни дрехи. Избягахме от Адунлок и търсим закрила при трейканците. Какви сте вие?

— Ние сме трейкански ловци от Инч Чантър — отвърна мъжът. Околните се отпуснаха и свалиха оръжия. — Помислихме ви за елени — глупави, шумни животни — ала вие не се оказахте нито елени, нито уайдузи. Избягали от Адунлок, думаш? Доста смелост се иска за това.

Чернокосият мъж се обърна и поговори с другаря до себе си.

— Ето какво — рече, обръщайки се към двамата младежи. — Ние преследвахме два елена и трябва да ги уловим. Вие ще останете тук, а Крийн ще ви пази. Ще се върнем до най-много два часа. Тогава вие ще дойдете с нас и ще разкажете историята си в Инч Чантър. Съгласни?

Лийт погледна към Фемандерак:

— Какво друго ни остава?

 

 

Лийт и Фемандерак придружиха трейканските ловци във втората каруца. Първата бе натоварена с труповете на два рогати елена, очевидно голям улов за тези места. Ловците се шегуваха за късмета, донесен им от чужденците.

Въздухът бе горещ и сух, спиращ всеки опит за по-сериозен разговор. Изцеденият Лийт се сви на дъното и се опита да отпочине, приспан от клатушкането на колата и равномерното чаткане на копитата.

Когато се събуди в късния следобед, въздухът бе още по-горещ. Никога не бе изпитвал подобна жега. Каруцарят си свирукаше и пееше весело под съпровода на конете, докато друг крачеше край него, свирейки на странен инструмент, който ту разтягаше, ту свиваше. Зад колите вървяха повече трейканци, отколкото бе имало в ловната дружина, очевидно всички работещи из полята се бяха присъединили към процесията. За момент Лийт бе объркан, до залез оставаха поне два часа, ала тогава Фемандерак го потупа по рамото и посочи назад.

На север се издигаше заплашителен облак, равностоен противник на онзи, който бе довял сняг в Брейданската пустош. Гигантът бавно се разстилаше към тях. Надвисваше над полетата, протегнал черни пръсти, и отпусна търбух над Клоувънхил.

— Читава буря се задава — отбеляза един от крачещите до каруцата.

— Кога ще се разрази? — поинтересува се Лийт.

— Има още време. Да се надяваме, че ще стигнем Инч Чантър, преди бурята да ни застигне.

Неколцина от ловците изръмжаха съгласието си.

— Що за оръжие е това? — запита луничаво хлапе, сочейки към арфата на Фемандерак?

Философът се изсмя:

— Това не е оръжие — отвърна той, — а музикален инструмент.

Очите на момчето се разшириха:

— Как работи?

— Нека ти покажа. Просто дърпаш струната… ето така… сега прокарваш пръст по струните… Как ти се струва?

Питането му бе излишно, момчето се смееше от удоволствие.

Фемандерак нагласи арфата и засвири в тон с тропота на копитата върху камъка. Лийт затаи дъх, ала сега звукът не бе усилен многократно от околните стени и за известно време младежът остана разочарован. Ала изкусният ритъм постепенно го заплени и той започна да си тактува по дъските.

Музиката привлече хората и те се насъбраха около каруцата. Един от мъжете започна да пляска с ръце и подкани останалите да се присъединят към него. Младолика жена извади от раницата си изящен струнен инструмент и също засвири. Каруцарят продължи да пее, песента му сторила се на Лийт по-скоро поредица от звуци, а не думи.

Когато наближиха хълма, върху който се намираше Инч Чантър, около каруцата имаше насъбрано значително множество, придърпвани от нотите. Ала бурята ги настигаше и могъщ пукот на гръм заглуши певеца. Музиката храбро продължи за около минута-две, ала нов, още по-силен гръм ги накара да се втурнат към градските порти. Не закъсня и трети, последван от светкавица. Фемандерак спря да свири.

— Не мога да се меря с това — викна той.

Задуха силен вятър, разрошващ коси и прегънал крайградските върби. Пореден екот разтърси земята, трополил за около минута. Започнаха да падат едри дъждовни капки, първоначално нарядко, но усилващи валежа си все повече и повече, преминавайки в порой. Дордето колите се дотъркалят в града, всички бяха измокрени до кости.

* * *

Манум се опитваше да насърчава бегълците с храбри думи, за да поддържа духа им. Ала бяха невъоръжени, а уайдузите вече се намираха само на няколкостотин ярда от тях.

— Погледнете! — проплака един мъж, обръщайки се и сочейки с трепереща ръка. — Уайдузите идват за нас! Донесли са със себе си буря, която да докара гибелта ни!

— Не говори глупости! Това е само пролетна буря! — извика в отговор Манум, ала гласът му бе погълнат от рева на тъй мощен гръм, че земята се разтресе. — Напред! Изминахме толкова много!

Ала дори и за неговия ум, практичен и необезпокояван от суеверия, появата на огромния, черен облак зад преследвачите им говореше за носител на гибел, проява на мъст. Уайдузите също го бяха видели, гледката изпълнила ги с храброст, и виковете им долитаха то ушите на бегълците, донесени от силния вятър. Бегълците забавяха крачка, страхът изсмукал силите им.

Тогава бурята стовари цялата си мощ отгоре им, светкавици разкъсаха небето, гръмове отекваха навсякъде около тях. Дъждът метна завесите си върху хоризонта, бързо изместен от едра градушка, принудила преследвани и преследвачи да потърсят защита под наметките си. Гонитбата бе забравена в лицето на страховития небесен щурм. Самотно дърво между двете групи избухна, поразено от светкавица. Ужас изпълни всички, намиращи се в равнината. Градушката се обърна на дъжд, сетне отново заваляха ледени късове — още по-едри — и внезапно някаква лудост обхвана всички. Отчаяните викове на Манум останаха нечути, когато двете групи, загърбили всяка друга мисъл, освен собствената си безопасност, се пръснаха из полето, търсейки каквато и да е сушина.

Глава 23
Портите на Инструър

Следващите няколко седмици останаха покрити с мъгла за Лийт. Смътно си спомняше сцени на пасторална красота, заскрежени утрини и благоуханни пролетни следобеди, ала нуждата да тръгнат веднага бе изтощила младежа, който така и не можа да им се наслади. И той потъна в себе си, разменяйки малко думи с Фемандерак, избирайки вместо това да броди из мъгливите друмища на съзнанието си, отново и отново връщайки се мислено към разговорите със Стела, чудейки се какво ли впечатление й е оставил. Мислите му кръжаха около нея — въобразил ли си беше благоразположението й към него онази нощ на леда? Бе ли това просто проява на снизходителна любезност, кралица, проявяваща щедрост към крайпътен дрипльо — или се криеше нещо по-дълбоко? Нейната усмивка бе единственият образ, носен от уморения му ум. Чиста и свежа, подобно на трейканско утро след дъждовна нощ, с вечно бягащи очи, проблясващи по подобие на слънцето в барите по Палудиския път, изпълнени с живот и жизненост. Копнежът го раздираше.

За своите родители си мислеше малко. Имаше откъслечни спомени от тази част на приключението. Не можеше да си спомни да е видял майка си или баща си край моста в онзи триумфален момент, макар че със сигурност трябваше да ги е съзрял, със сигурност трябваше да им е казал нещо. Най-ясното изображение, останало в ума му след всички месеци пътуване, бе страховитата гледка на обгърнатия от черни криле Хал, надвесил се над тялото на отшелника и мърморещ заклинания.

Лийт и Фемандерак пътуваха на юг през Олд Диър, земя, която някога разделяла трейканци и уайдузи. Отскоро първите бяха започнали да изтласкват границата на запад в търсенията си на прословутия и все по-рядък елен, което бе дало на въпросните територии названието Ню Диър. Именно през тях двамата младежи бяха напуснали земите на уайдузите и попаднали на трейканската ловна дружина. Ню Диър все още бе предимно горист, макар трейканци да изгаряха дърветата с удачна скорост; доказателствата от рушителната им дейност можеха да бъдат видени ежедневно. Олд Диър вече бе превърната в пасбище, с изключение на няколкото изолирани групици дървета. Миризмата на прясно разорана земя бе заменила влажността на гората и там вече никой не ловуваше.

По времето, когато пътят сви отново на изток и пое през блатиста местност, краката на Лийт бяха подбити извън всякакви граници. Подметките на задигнатите от Адунлок ботуши се бяха изтънили и не предлагаха никаква защита срещу камъните по пътя.

— Палудиският път — бе казал весело Фемандерак. — Малко безлюден, ала ти сигурно напоследък си се пренаситил на хората. Най-краткият път от Инч Чантър до Инструър, тъй думат, така че ето ни по него.

Философът изглежда не забелязваше неудобствата на Лийт, който от своя страна със сигурност нямаше намерение да му казва. Нуждаеше се от нещо, което да му помага да се гневи на света.

Палудис представляваше мочурлива земя, придобила това си качество чрез северната вода, затворена тук от редица дюни. Влагата и заразите не позволяваха обработването на земите, тъй че трейканците много отдавна бяха вдигнали ръце от тях, дирейки нови земи на запад, избирайки по-малкото зло в лицето на уайдузите вместо комарите. След няколко прекарани по пътя дни Лийт разбра защо — насекомите бяха дори по-голяма напаст от онези на северната пролет. Спомни си нещо, изречено от хауфута — дали беше по време на сегашното им пътешествие?

— В кацата с меда винаги има муха — бе изръмжал той. — Ей затова зная, че няма Най-възвишен: всяка пролет има комари, във всяко поле — камъни. Що за жесток бог би измъчвал хората си, правейки живота им тъй усилен, че да не им остава време да се насладят на света, който той е сътворил за тях?

Тези думи бяха се впили в ума му. Срещу всяка Стела има Друим, срещу всеки Лийт — Хал.

Чудя се как би отвърнал Хал на това? Лийт не искаше да знае, не искаше да слуша чужди поучения. Не искам да бъда променян. Искам да бъда оценен правилно, дори и да остана точно какъвто съм.

С настъпването на лятото цвят замени цъфтежа, както цъфтежът бе заменил калта. Компанията остави Лейврок и Трейка зад гърба си, започвайки бавното изкачване на Ремпарерските планини, границата между западна и централна Фалта. Западният път преля от павиран друм до тясна пътечка, а ордите живеещи край и по него бяха заменени от шепа дръзки люде, борещи се за хляба си с неплодотворните почви из височините. Тук в отминали времена феодали бяха царували над мънички царства, най-голямото от които оставаше в границите на погледа. Бандити бяха превърнали тези гранични земи в руина. Вятърът царствено се разхождаше из изоставени зали, из които надничаха бръшлян и коренаци, бавно разчупвайки каменните плочки, дордето нявга гордо издигалите се замъци сега обрастваха с надгробна трева. Засега нямаше и следа от прословутите рампартски обирджии, които вероятно диреха по-богата плячка по на север.

Докато Кърр правеше последните крачки от изкачването, той се замисли, че само преди няколко месеца това усилие щеше да го остави без дъх. Усещаше как годините се отърсват от него, макар че носените от него отговорности със сигурност щяха да го притиснат, без значение от формата му.

Ала нищо не може да тежи на сърцето, станало свидетел на такава красота, помисли си, когато пътят започна да слиза надолу. Почти директно под тях, на дъното на виещия се път, Инверел се гушеше сред тревисти хълмове. Долина от гори и поля се простираше от дясната им страна чак до морето. Чистият въздух придаваше такава острота на погледа, че Кърр почти можеше да види фермерите из полетата, хората по улиците, излизащия от комините дим. И макар да знаеше, че това бе свойство на планинския въздух, струваше му се, че само да се протегне и би могъл да вземе някоя от къщичките между двата си пръста.

От лявата им страна се разкриваше друг тип красота, отчасти примесена със страх. Там се издигаха Рампартските планини, Укрепленията на Фалта, наричани още Ману Ирион, Човекоядците. По-внушителни от Челюстните планини далече на запад, отстъпващи единствено на Алдраската верига край брудуонската граница. От много време Човекоядците криеха опасности за непредпазливите. Две хиляди години след заселването на Първородните, все още само два пътя прекосяваха въпросните планини: Западният и проходът Бели зъб — последният отвратителен. Между тях се издигаше Небосводната верига, лабиринт от скали и лед, който не можеше да бъде прекосен. Утринното слънце огряваше връх подир връх — могъща армия, крачеща в далечината, напомнила на Кърр за далеч по-смъртоносната войска, която може би вече се събираше пред фалтанските порти. В авангарда на беловърхата армия стоеше Друмската планина, Друим Корри, както я наричаха планинджиите, надвиснала над малкия градец, както Рушителят скоро можеше да надвисне над всяко селище във Фалта. Придружаван от тези мрачни мисли, фермерът бързо поведе останалите надолу, защото от югозапад задуха леден вятър.

Компанията отседна в сносна странноприемница, сварвайки да окупира последните свободни легла. Както винаги се опитаха да не се впускат в приказки, отбягвайки неизбежните въпроси. Нямаше как да скрият факта, че водеха пленник със себе си, а на вгледалите се по-отблизо ставаше ясно, че мъжът бе от друга раса. Версията, която даваха на всеки, достатъчно дързък да запита (а във всеки град все се намираше по един), бе, че в Инструър имало награда за този крадец и че го отвеждали там, за да бъде осъден.

Във всеки град Кърр разпитваше хората, не направи изключение и сега. Други пътници от запад минавали ли са оттук? Русокос младеж на около петнадесет, макар да изглеждал поне две години по-млад, и висок мъж с тъмна коса, на около четиридесет, някой виждал ли ги е? За пълно продължение на традицията и тази вечер никой не беше. Не, нямало такива пътници. При многобройните преимущества на морския транспорт вече малцина поемаха по Западния път. Единствените пътници бяха местните и дръзки трейканци, осмелили се да се отправят към Деювър. Кърр въздъхна и се зачуди, дали не е трябвало да послушат съвета на Фарр и да се качат на кораб в Давана, на седмица път южно от Лейврок край устието на река Лавера. Вече щяхме да сме в Инструър — или най-късно до края на седмицата. Ала така щяхме да пропуснем Лийт и Манум. Ако са още живи…

 

 

Загърбили Палудиския път, Лийт и Фемандерак започнаха да се движат много по-бързо. Краката на Лийт бяха покрити с мазоли, прасците го боляха. Спътникът му крачеше неуморно с поглъщаща милите походка; не бе трудно да си представи, че този мъж наистина е обикалял света. Опитът му се оказа безценен. Без пари в чужда земя, не можеха да си позволят да се качат на някой от чакащите на лаванските пристани кораби. Не можеха и да отседнат в странноприемниците, ала Фемандерак умееше да им осигури нощувка върху меката слама в някоя плевня, а понякога дори и връз матрак. Във всеки случай не им липсваше храна. Стройният философ се бе научил да живее от подаяния, често свирейки на арфата си.

Крайбрежният път ги отведе през Тарадейлските равнини, наричани още Ринн на Торридон, и нагоре към гориста долина до малък градец, свит сред стръмни планини. Странноприемницата бе пълна — за пръв път от месеци, казаха им — ала нощта бе топла след цял ден крачене сред ледни вихри, така че двамата се подслониха под един плет на около миля от портите на града.

— Още колко? — запита Лийт, когато се приготвяха за път в розовата зора на мъгливото утро. — Наистина се нуждая от почивка. Забравих какво е да стоиш на едно място.

— Вече сме по-близо до Инструър, отколкото до Инч Чантър. След около две седмици ще прекосим Дългия мост и ще се озовем в безопасност зад яките крепостни стени. Там ще си отпочинеш.

Лийт не отвърна, ала Фемандерак вече бе пуснал в употреба дългите си крака. Поклащайки глава, младежът се протегна и се втурна да догони спътника си.

 

 

Деювър бе ниска, гъстонаселена земя. Малка част от тукашната флора бе позната на Лийт. Изглеждаше сякаш за природата не бе останало нищо, хората се бяха втурнали да оползотворят всеки инч земя. Жителите бяха по-богати и обработваха собствени земи, за разлика от Трейка, където по-голямата част от земята бе собственост на неколцина лордове. Наместо късчетата земя из височините на Рампартските планини или разкъсаните от гори и планини ниви, както в земята на Лийт, тук орните земи доминираха. Градовете бяха по-големи и се срещаха по-често, ала хората биваха по-заети и не тъй дружелюбни, така че Фемандерак не успя да събере много милостиня от тях.

— Защото са богати — изръмжа той. — Колкото повече имат, толкова повече го пазят.

— Ако пътувах сам, отдавна да бях умрял от глад — Лийт потри стомаха си. Гладът с нищо не допринасяше за разведряване на лошото му настроение, предизвикано от седмиците бродене.

Фемандерак се изсмя:

— Щяха да ти дадат да работиш в замяна на храната. Естествено, щеше да ти отнеме шест месеца да стигнеш до Инструър.

— Тук не ми харесва.

За Лийт хората в Деювър изглеждаха по-затворени от тези на север. Изгубиха сравнението със собствените му съселяни, дори и с фенните, а за сравнение с фодрамите изобщо не можеше и да става дума. Говореха на общия език само в крайна нужда и бяха в най-добрия случай безразлични към пътниците.

— Тогава остави говоренето на мен, макар да не е сигурно какъв успех ще имам. Не минах оттук, когато се отправях на запад, вместо това решавайки да поема по северните пътища през Асгоуан и Хаурн, влизайки в Трейка през Бели зъб.

— Надявам се Инструър да не изглежда така.

— Не е — отвърна тайнствено Фемандерак. — Много по-различно е.

Накрая, в последната седмица на юни, сред неизпитвани досега от Лийт жега и влажност, достигнаха до нещо, което на пръв поглед изглеждаше да е езеро, върху което имаше мост, изчезнал в далечината.

— Алениус — оповести философът. — Още час и пристигаме.

— Това е река? — невярващо запита Лийт. — Със сигурност няма толкова вода във всички планини на света!

— Наистина е река, всъщност дори реката. При пълноводие се простира на много мили, покафеняла от довлечената тиня; така поне ми казаха местните, когато бях тук миналата година. Забеляза ли как Западният път се вие по върха на източния бряг? Така остава непокрит при преливанията — освен при най-големите. Това е било построено, очевидно, след брудуонската инвазия, когато войските на северна Фалта били отрязани от Инструър от наводнение.

Говорейки, Фемандерак бе стъпил на моста, ала плешивец затвори дървена порта под носа му.

— Никой не може да прекоси Дългия мост без пропуск — изръмжа той.

— Чий пропуск? — запита обърканият философ.

— Щом питаш, значи не разполагаш с такъв — бе резкият отговор. — Движение.

— Миналата година нямаше такова нещо!

— Страннико — рече мъжът с преиграно търпение, — тази година вече има. Само това е от значение.

— Но ние трябва да идем в Инструър! — викна Лийт.

— Влезте откъм Строукс. На тамошния мост няма бариера.

— И как, добри ми господине, да отидем до Строукс — мрачно отвърна Фемандерак, — когато единственият отвеждащ на юг мост е този?

Плешивият сви рамене. Зад тях бяха започнали да се струпват хора.

— Бъди разумен! — викна философът, вбесен от натрапчивостта на пазача. — Просто искам да напусна Деювър и да вляза в Инструър!

Ала плешивият бе насочил вниманието си към млада двойка, които му показаха някаква жълта хартия. Портата се отвори и те бързо закрачиха към града.

Докато двамата пътници гледаха, редица хора показаха подобни хартийки и получиха разрешение да продължат. Дойде ред на семейство с неколцина деца, чийто баща не разполагаше с пропуск. Дори будният Фемандерак едва не пропусна дискретната размяна на пари, портата бе отворена и семейството пое по моста.

Фемандерак се обърна към Лийт:

— Очевидно това е пореден инструърски трик за лесна печалба. Прочути са с това. Ела, трябва да открием как да се сдобием с такива хартийки — или по-скоро да спечелим пари, с които да си ги купим.

След дълго, безплодно разпитване, в което болшинството от местните не искаха да обсъждат темата, Фемандерак най-сетне узна, че градът въвел такса за всички деюверани, работещи в града, и намирайки мярката за удачна, разширил обхвата й, така че всички, желаещи да влязат, трябвало да платят. Единственият начин за отбягване на таксата било сдобиването с разрешение от кмета на града. Първоначално това представлявало привилегия само за важните лица, ала сетне се бе разчуло, че въпросните разрешения можели да бъдат закупени от определени градски сановници на много изгодна цена.

— Освен Инструър, има ли някакво друго място, откъдето да си купя жълта хартия? — запита гневно Фемандерак.

Информаторката му поклати глава.

— Значи трябва само да ида в Инструър и да намеря нужния човек, от когото да си я купя. Но не мога да мина моста без въпросната хартийка. Това трябва да е нечия представа за шега!

Лийт имаше предложение:

— Може би ще намерим хора, които са готови да продадат пропуските си.

— И с какво ще им платим? Забравяш, че нямаме пари. А тази дама тук каза, че един пропуск струвал колкото двудневна работа.

— Няма ли друг път в града?

— Очевидно не — отвърна философът, ала погледът му бе отправен към редицата рибарски платноходки край брега.

Привечер откриха рибар, съгласил се да им осигури пропуски в замяна на помощта им при вечерния улов. Така няколко часа по-късно две изморени и вмирисани фигури слязоха от лодката под погледа на полумесеца и прекараха няколко зъзнещи часа, докато чакаха да съмне и портата да бъде отворена.

— Ще запомня това — рече Фемандерак, докато се протягаше. — Тук открихме толкова вежливост, колкото и на Клоувънхил.

Лийт сви рамене:

— Поне не се опитаха да ни хвърлят в някоя яма.

— Че какво е бюрокрацията, ако не точно това — яма? Това бе абсолютно ненужно!

Лийт поклати глава. Бяха рискували живота си — и поне един от спътниците им бе умрял — за да донесат предупреждение до този величествен град, а на края на пътуването им бе отказан достъп, та трябваше да се промъкват като престъпници. Ако така щяха да се изпълнят предсказанията за въздигнатост, Лийт предпочиташе незабавно да се обърне и поеме към дома. У дома. Свивайки се под стените на Инструър, мислеше единствено за простоватото си селце. Там му беше мястото, осъзна; никога нямаше да се издигне. Щеше да се задоволи с… какво? Мислите му се върнаха към познатия лик, сияйната усмивка и щастието, което тя щеше да донесе на онзи, който спечелеше нейното благоволение.

 

 

Сградите му действително бяха значимо архитектурно постижение, а улиците говореха за дългата история на града, ала Инструър далеч не беше толкова велик, колкото се опитваха да го представят обитателите му. Това се дължеше до голяма степен на събитията около основаването му. Когато Първородните бяха дошли в Строукс преди повече от две хиляди години, бяха открили глинени къщурки край делтата на Алениус, реката на реките. Безцеремонно били построени два града — Инна на северния и Струър на южния бряг. Това деление отразявало разединеността на Първородните за притежанието на Джугом Арк, Стрелата на единението, символ на благоразположението на Най-възвишения. В продължение на едно поколение обитателите на двата града се гледали, ала не предприемали нищо един срещу друг. Когато било взето решение Бюрей да отнесе стрелата на юг, между градовете било постигнато помирение и те заработили заедно. В крайна сметка от този съюз изникнал трети град, обгърнал острова в средата на Алениус. Така се родил Инструър.

Архитектите му възнамерявали да го превърнат в столица на света, строейки невиждани дотогава във Фалта сгради, дори това да било финансово неоправдано. Многократно спекуланти подхващали грандиозни планове, многократно заемодавците си искали парите и плановете пропадали, ала върху руините им изникнал величественият град. След спекулантите дошли търговците, обявили цялата западна част на града за своя, издигайки обширни складове и протягайки дълги кейове, край които започнали да дирят пристан баржи и шлепове от цяла Фалта. Така за пръв път създали истинско богатство.

Вековете базиргянстване утвърдили Инструър като търговски център. С печалбите си градът спонсорирал науките и изкуствата, които процъфтявали през Златната фалтанска епоха във вторите петстотин години след падението на Дона Михст. Управниците на Инструър създали Зала на знанието по подобие на онази от древната Долина. Била издигната висока кула, по-скоро монумент на миналото им, отколкото като място за боготворение. Най-голямата и най-пищна сграда в града, Съвещателната зала, същевременно била и най-скъпата издигана някога постройка. Резбованите й тавани с години ангажирали най-добрите занаятчии. Главното й помещение се простираше над хиляда и петстотин фута дължина, със стофутов таван. Тук се съхраняваха най-ценните произведения на изкуството — картини, скулптури, композиции — от всички поколения; Съветът на Фалта я бе избрал за свое седалище.

Солидният град бе превземан само веднъж и то без бой. Брудуонската инвазия сложила край на Златната епоха, когато на полята край Строукс, на няколко левги от Инструър, превъзхождащите армии на Рушителя нанесли поражение на южните фалтански сили. Югът бе запомнил само, че Северът не му се бе притекъл на помощ, ала бе забравил бурята, отрязала пътя на северните войски. Рушителят влязъл необезпокояван в Инструър и управлявал сто години.

Когато най-накрая бил изтласкан — дали заради болест, както казвали едни; кръвосмешение, отслабило войските му, както твърдели други; или чрез въстание, както настоявали самите инструърци — управлението му било заменено от Съвет, съставен от южните фалтански нации. През 173 г. представители на цяла Фалта били включени — търговията интересувала новото поколение повече от древните дрязги. Оттогава официално съществува Съветът на Фалта. С този могъщ и непроницаем орган искаха да се срещнат членовете на Компанията — ако успееха да влязат в града.

 

 

На следващия ден след заминаването на музиканта и неговия спътник от Инч Чантър, през полетата вървеше друг чужденец в уайдузки дрехи. Зад него се влачеха парцаливите затворници от Адунлок — или поне част от тях, онези, които чужденецът бе успял да събере след пръскането им в бурята. Те бяха трейканци, повечето родом от околните места, и бяха смятани за мъртви. Затуй радостта на хората при вида на изгубените си синове и дъщери не знаеше граници. На чужденеца бе оказана голяма чест, ала нему не беше до празнуване. Настойчиво разпитваше за рошав младеж и узна с удивление, че е изпуснал сина си с по-малко от дванадесет часа.

Бурята бе пръснала и уайдузите, ала не ги беше поразила. Те обградиха защитения със стени град, твърдо решени да отмъстят за смъртта на Талон, убит в Уамбакалвен, утробата на Майката земя. Връщащите се у дома фермери бяха спрени от размахалите мечове уайдузи, никой не можеше да влезе или излезе от града през двете порти. Колкото и да се искаше на Манум да се впусне след сина си, сега не можеше да го стори.

— Какво искат? — запитаха го градските старейшини.

— Нас — отвърна Манум. — Мен и останалите бегълци.

— Какво си им сторил, та те преследват така усилено?

— Убих един от пазачите им; освобождаването на предназначените за жертвоприношение също не е допринесло за престижа ми.

— Сторил си храбро и благородно дело — рекоха му старейшините. — В този момент ти си героят на този град. Ала след седмица или две без храна или прясна вода и мнозина от хората ни изоставени извън стените на града, присъствието ти ще се радва на все по-малък ентусиазъм.

— Разбирам. Ала какво ни пречи просто да ги изтласкаме? Край стените ви има най-много две дузини уайдузи. В града трябва да има повече от стотина здрави мъже.

— Които несъмнено желаят да останат такива.

— Искате да ми кажете, че трябва да се предам на тези убийци? — Манум разпалено огледа насъбралите се в пищната стая, ала всички отбягнаха погледа му. — Значи просто излизам и се нанизвам на остриетата им?

Един от присъстващите прочисти гърло, никой не отговори.

Манум усети надигащия се гняв.

— Пък може и да го направим събитие! Може да се съберете по стените и да гледате, а аз ще се провиквам, за да знаете как се чувствам, докато ме разсичат. Или може би това ще допълни мита за храбрия странник, жертвал се за благото на града?

Мислех си, че животът по тези места, тъй близо до Клоувънхил, изисква известен кураж, ала явно съм се лъгал. Поне ми дайте меч, за да мога да умра достойно. Нека смъртта ми тежи на съвестта ви!

При тези думи той грабна широк меч в богато инкрустирана ножница от стената и закрачи към изхода.

— Не този меч! — разнесе се жален вик зад гърба му. — Това е мечът на Джетарт, великият трейкански воин. Ценна реликва е, струва повече от целия Инч Чантър!

— Значи ще ми послужи — изръмжа Манум и докато смаяните старейшини зяпаха, измъкна острието и го размаха край себе си. — Тук няма достойни дори да го държат окачен на стените си. Или може би някой иска да си го вземе обратно?

Никой не помръдна.

— Така си и мислех. Молете се за успеха ми — или се пригответе ценната ви реликва да полети в пропастта под Адунлок!

Затръшна вратата зад гърба си, ала гневът му вече отстъпваше на благоразумието. Смъртта му щеше да бъде героична, ала тайните на Рушителя щяха да останат неразкрити. Втурна се към главната улица, разбутвайки любопитните зяпачи.

Нещо го дръпна за ръкава и Манум понечи да го тласне, когато видя, че това е малко момченце.

— Какво искаш? — сопна се той.

— Извинете, господине — заекна хлапето, — дядо ми иска да поговори с вас.

— Той не можеше ли да дойде? Защо праща хлапе? Какво му има на този град?

— Елате, ако обичате — възпитано рече хлапето и отново го дръпна за ръкава.

Детето го поведе по лабиринт от тесни улички, отвел ги пред кафява дървена врата. Момчето потропа и след миг възрастен мъж отвори и ги подкани да влязат.

— Това е дядо — прошепна хлапето. — Спасили сте дъщеря му от уайдузите.

Старецът го отведе в малка всекидневна и го покани да седне. Бих могъл да мина без това, помисли си Манум. Имам нужда от време да обмисля нещата.

— Предполагам сега не е най-подходящият момент — изхъхри събеседникът му. — По-скоро би предпочел да останеш насаме със себе си. Чувам, че нещата не са се развили добре на срещата със старейшините.

— Изглежда знаеш доста неща — отвърна с вдигнати вежди Манум.

— Зная, че обмисляш прибързани действия. Ти спаси дъщеря ми, зарадва сърцето ми на старини. В замяна аз ще ти дам информация, която може да спаси живота и мисията ти.

— Какво знаеш за мисията ми? — Търговецът не можеше да повярва.

— Жизненоважно е да избягаш, преди уайдузите да изгубят търпение. В ръцете им са фермерите извън града и могат да предложат на старейшините размяна. Между двете порти има малка вратичка в стената, невидима отвън, през която би могъл да избягаш след спускането на нощта. Ще имаш по-голям шанс дори и от този, който острието на Джетарт би могло да ти даде.

Манум се взря с благодарност в ясните му очи.

— Как е дъщеря ти? — меко запита той.

Старецът въздъхна:

— Добре е. Семейството й се радва, че отново е сред нас, ала тя вече не е същата. Видяла е твърде много. Видяла е приятелите си да политат в пропастта и е живяла в ужас, че и тя ще сподели съдбата им.

— Всички трейканци проявиха смелост по време на бягството ни.

— За разлика от старейшините? — рече старецът, отново отгатвайки мислите на Манум с поразяваща точност. — Някога Инч Чантър беше гранично селце, пълно с ловци и воини, по всяко време готови да премерят сили с уайдузите. Ала границата бе преместена на запад и хората ни се изнежиха. Сега искат просто да бъдат оставени на спокойствие.

— Тъй и ще бъде, ако ми посочиш къде е портичката.

— Не искаш да губиш нито миг повече в този град — предположи правилно старецът. — Ала ако избягаш по светло, не ще ти останат много мигове на този свят. Бъди мой гост за вечеря.

Манум се изсмя, сърцето му облекчено за пръв път от много дни насам:

— Синът ми е жив, скоро ще мога да тръгна подире му. Дотогава за мен ще е чест да споделя трапезата на тъй мъдър човек.

 

 

В мрачината старецът отведе Манум до стената, сетне закрачиха наляво, докато не стигнаха до малката дървена вратица.

— Сбогом, приятелю — рече Търговецът. — Длъжник съм ти.

— Надявам се скоро всички ние да сме твои длъжници — прошепна възрастният мъж в отговор. — Сега извади меча, в случай че уайдузите обикалят около стените. Досега не са го правили и трябва да си в безопасност, ала не бива да рискуваме. — Той се замъчи с резето, дръпвайки го с видимо усилие. — Тази врата не е използвана от много години, не и откакто Инч Чантър бе аванпост в оспорвани земи. Изненадан съм, че резето се отвори тъй лесно. Може би е било смазвано неотдавна.

Старецът се усмихна.

— Бързо. Сега не е времето за шляене! Щом се озовеш на ерсето, тръгни на югоизток и карай през полето за около миля, докато стигнеш до тясна пътека. Последвай я, ще те отведе до ферма. Най-малкият ми син живее там със семейството си. Ако желаеш, те могат да ти дадат да пренощуваш.

— Спах достатъчно. Синът ми е на пет дни пред мен и не ще мога да отпочивам, докато не го намеря.

— Тъй да бъде! Фуир аф химин! Най-възвишеният да те пази!

Манум се провря през вратата, сетне затича през полетата на ерсето, приведен ниско, за да не бъде забелязан. Бяга около десет минути, сетне намери пътеката, описана от стареца. Не спря — дори не забави ход — край приветливо осветената ферма.

 

 

Около седмица по-късно Манум откри Западния път на север от Лейврок, крачейки неуморимо, без да обръща внимание на болката и на убийствената монотонност на крачките. При всяко възвишение се обръщаше назад, дирейки с поглед евентуални преследвачи. С напредването на дните изостави този навик, защото стана ясно, че не е следван.

Ала в действителност беше и преследвачите се приближаваха. Въпреки настойчивите думи на възрастния Джетарт, който умоляваше да дадат на героя от Адунлок няколко дни преднина, старейшините не губиха нито миг и уведомиха уайдузите, че търсеното от тях вече не се намира зад стените на града. Моментално обсадата бе вдигната и воините се понесоха из полето с бърза крачка.

— Как така уайдузите знаеха в коя посока е поел спасителят ти? — гневно запита дъщеря си Джетарт. — Те буквално стъпваха в дирите му.

Тя поклати глава с насълзени очи:

— Старейшините трябва да са им казали. Що за начин да се отнесем към човек, сторил тъй много за нас! Предадохме го.

— Страхувам се за него — дрезгаво рече баща й, гърлото му напрегнато от емоция, — ала повече ме е страх за нас самите. Как ще задържим Ню Диър, след като на полето на морала отстъпваме така страхливо? Старейшините предадоха мъжа от Фирейнс, предадоха мен и всичко, за което се сражавах. Само едно нещо ми носи утеха. Острието ми отново е в достойни ръце.

 

 

Седмицата чакане край стените на Инч Чантър не бе охладила гнева на уайдузите. Някои бяха предложили да започнат да екзекутират пленниците — или да пленят още хора от околните ферми. По-умните съветваха благоразумие. Макар че лесно можеха да се сдобият с омразния чужденец, източните им съседи, омразни наследници на Първородните, имаха числено превъзходство. Всяко дело, което раздразнеше могъщите съседи, щеше да бъде разглеждано от Толмен като предателство и съответно наказано. Стратегията за оцеляване си оставаше същата — приспи бдителността им, така че да станат уязвими. Доказателствата за мъдростта на тази линия на поведение вече бяха очевидни, каза Тала — водителите на обсадения град бяха готови да им предадат беглеца, угоднически бяха се свързали с тях, горящи от желание да съдействат. В миналите дни, напомни братът на Талон, щели да бъдат посрещнати от воини, още много преди да са доближили стените на града.

Когато мина петият ден, а беглецът все още оставаше в града, дори и по-умерените от уайдузите започнаха да настояват за бързо разрешение. Ала на шестото утро дойде новината, че преследваният се е измъкнал под прикритието на нощта, отправяйки се към Лейврок. Това наля масло в огъня на и без това разпалила се дискусия. Тала стоеше начело на фракцията, жадна за мъст. За известно време размяната на удари изглеждаше неизбежна, ала водачът на другата фракция обяви, че ще поеме към дома.

— Трябва да сме в Адунлок за обявяването на новия жрец; неприсъствалите ще бъдат прокълнати. Пък и загубихме половината си хора заради коварните дървесни хора. Не можем да си позволим още загуби.

Братът на Талон се изсмя в лицето му, докато другият, придружен от още четирима, бавно пое към Клоувънхил, тъмно петно на западния хоризонт.

— Строшените слаби си тръгват безславно, дордето останалите сформират стакан, достатъчно здрав да поеме мъстта им. Погледнете, братя мои! Решете в сърцата си да не бъдете като тях. Наместо това покажете им главата на чужденеца! Нека нищо не застава на пътя ви! Нека всички решителни ме следват!

Малкият отряд се движеше встрани от главните пътища, пътувайки през полята денонощно, воден от несломимата воля на водача си. Обърнаха Лейврок нагоре с краката, ала не откриха новини за врага си. Пътят им сетне ги отведе по малоизвестна пътечка из планините, използвана от уайдузите в древни времена, преди Първородните да ги изтласкат. Тя отвеждаше до Западния път няколко мили южно от Инверел.

— Дедите ми са живели в тази долина — изръмжа Тала. — Погледнете тези ниви! Тук има повече храна, отколкото из целите ни земи. Братя мои, всички това ще бъде наше — и ще доживеем да го видим!

С доближаването до врага уайдузите се разделиха, оставяйки само двама да вървят по Западния път. Останалите поеха през равнините. Слуховете за присъствието им събудиха страх у местните. Деювър не бе виждал уайдузи от векове. Нашествениците взимаха колкото си искат храна, унищожавайки останалото, ала гневът им не се уталожваше.

 

 

Търговецът премина Деювър без инциденти, объркан, че все още не е срещнал сина си — и следа нямаше от него. Със сигурност се е отправил към Инструър? Освен ако спътникът му не е имал други планове. Ще ми се да зная кой е той! Ала притеснението нямаше да го пренесе по-бързо до Инструър, така че Манум изостави тези мисли и продължи пътуването си.

 

 

На два дни път от Инструър — според преценката на Кърр — откриха вир между два залесени хълма. Спряха да отдъхнат, а свежата минерална вода успокои болежките им.

— Някакъв напредък с брудуонеца? — запита Кърр, докато останалите киснеха крака във водата. — Ще съдейства ли?

— Рано е да се каже — предпазливо отвърна сакатият. — Научих името му Ахтал, и мисля, че трябва да го използваме при разговорите с него. Той поназнайва малко от общия език. Макар да говори малко, каза, че е от провинцията на Биринжх, по-близо до Фалта от останалите брудуонски земи. Служил е пет години в армията, преди да го принудят да се присъедини към Махди Дащ. Изглежда имаме шанс да спечелим доверието му. Искам да му позволя да върви свободен.

— В никакъв случай — бързо се сопна фермерът. — Може би ще искаш да му дадем и меч, а ние да се подредим с наведени глави, та да му е по-лесничко? Що за глупост?

— Глупостта на доверието — рече Хал. — Никоя друга мъдрост, колкото и примамлива да е, не крие ключа към сърцето му.

— Убеден ли си, че идваш от Фирейнс, а не от някоя по-кафява земя? — Кърр беше уморен, а в това състояние мислите му бързо намираха път до устата. — Ти един от нас ли си?

Хал не се обиди.

— Фирейнчанин съм колкото теб — каза сакатият, взирайки се право в сълзящите очи насреща. Нещо премина между двамата, безмълвно потвърждение, че знаеха тайните си.

Точно така ги откри Манум — Хал и Кърр потънали в спор, останалите, сред които и онази, която обичаше повече от всичко, миещи се във вира.

— Има ли място за мен? — тихо попита Търговецът.

Индретт рязко извъртя глава, шокирана, сетне усмивка разкраси чертите й, заменена от намръщване, когато видя, че съпругът й е сам.

— Не, любима — каза Манум, — не го открих. Ала той е жив, в това съм убеден. Избягал е от уайдузите и се е отправил насам. Надявах се да го открия по-рано, ала той има няколко дни преднина. Вероятно вече е в безопасност зад стените на Инструър, първият от нас, пристигнал там.

Той замлъкна за момент, докато съпругата му го прегръщаше.

— Ами ти — продължи той, — ти добре ли си? Изглеждаш… изглеждаш…

За момент думите му избягаха. Всички от Компанията можаха да видят проблесналата между тях обич.

Междувременно Кърр се бе покатерил на най-левия от малките хълмчета, оглеждайки далечината за големия град. Върна се бързо, останал без дъх.

— Зад нас се задава група — изпуфтя той. — Може да възникнат неприятности.

— Колцина са? — попита Манум.

— Дузина, може и повече.

— Колко далече?

— На няколко мили, обаче се движат бързо.

— А колко още ни остава?

— Алениус вече се вижда на хоризонта. Два дни; ден и половина, ако бързаме.

— Тогава по-добре да го сторим — настойчиво каза Търговецът. — От това се страхувах — уайдузите не са се отказали от преследването.

Докато събираха багажа и поемаха отново по пътя, той им разказа накратко премеждията, случили се след като ги бе оставил край вулкана. Разказът му отне близо час.

— Не можем ли да се махнем от пътя и да ги оставим да ни задминат? — попита Перду.

— Бяха пръснати — отвърна Кърр.

— Пък и ако Лийт е някъде пред нас, би могъл да попадне в ръцете им — тихо додаде Индретт.

— Тогава да се бием! — изрева Фарр. — Победихме брудуонците, много по-страховити от някакви си примитивни лозиани. Защо да бягаме от тях?

— Преброй ги! — изръмжа Кърр. — Твърде много са. Пленникът ни може да избяга в суматохата или да бъде убит. Колко души можем да изгубим, ако се изправим срещу тези уайдузи? Няма да застрашаваме пътуването си. Трябва да продължим към Инструър. Там ще намерим убежище.

Малко по-късно мислите им се насочиха към храната и нощувката.

— Не можем да спрем — настоя Манум. — Трябва да знаят, че са близо до мен; сигурно пътуват и нощем. Ще ядем на крак.

— А как ще спим? — попита Перду.

— На крак.

 

 

След привидно цяла вечност слънцето изгря. Лийт и Фемандерак последваха другите пътници, отправили се към вече отворената порта. Докато прекосяваха изящната каменна арка на Иннската порта, Лийт изпита странно чувство на страх, което отказа да го напусне през целия ден. Ако Фемандерак чувстваше същото, то не го показваше.

Ако изгревът се бе проточил цял век, то денят се стори на Лийт цяла вечност. Фемандерак го водеше от място на място, изпробвайки първо да получи милостиня, а сетне и в търсене на работа.

— Трябват ни пари, за да си наемем стая — обясни той. — Ако стражата те намери на улицата след залез-слънце, прибират те в затвора до сутринта.

— Що за място е това? — попита Лийт. Родното му село не се нуждаеше от стражи, за да поддържа ред.

— Колкото повече хора живеят на едно място, толкова по-лоши неща стават. И съответно пазителите на реда трябва да са по-организирани.

— Не ми харесва тук. Глупаво беше да се надяваме, че ще открием помощ.

Първоначално величественият град бе представлявал серия от сливащи се изображения, тъй непознати, че мозъкът на младежа не можеше да разтълкува видяното от очите. Постепенно формите и цветовете се превърнаха в сгради и хора, и двете представени в много по-големи количества, отколкото бе смятал за възможно. Широки улици, обградени от обширни жилищни сгради, се редуваха с тесни алеи, гъмжащи от хора и засенчени от извисяващи се сгради, в които очевидно бяха наблъскани стотици. През центъра на тези калдъръмени улици минаваха откритите канали, задръстени от отпадъците на претрупания град, сред които оставени без надзор деца си играеха с кучета и плъхове. Тук и там имаше сергии, привличащи гражданите както мед — мухи. Ала над шеметните цветове и противните миризми стоеше шумът: интензитетът му изглежда бе предназначен да зашемети момчето, родом от малко селце. Отляво глутница крастави псета лаеха и виеха, докато се бореха над нещо неизразимо; по-напред друг пазар бе източник на гълчава, където пронизителни гласове се надвикваха един друг; а някъде вдясно, от последните етажи на сграда, много по-висока от общинския дъб в селото, пищеше бебе, останало почти нечуто сред врявата. Лийт стискаше зъби и юмруци, сякаш подготвящ се да отблъсне многостранната атака.

Върху Фемандерак обаче градът сякаш имаше противоположен ефект. Напрежението на седмиците бродене се свлече от него, за да бъде заменено от шемета на града. Следван от все по-неохотния Лийт, той обикаляше пазарите, търсейки някакъв начин да се сдобият с храна и подслон. Лулеанчанинът подозираше, че той нарочно избира най-шумните места, без значение колко вероятно е да се сдобият там с търсеното. Фемандерак се наслаждаваше на шума и пъстротата по начин, неразбираем за Лийт.

Късно следобед, на поредната сергия в поредния пазар, философът най-накрая успя. Старица, която имаше сергия с обувки, се нуждаеше от помощ за стягането на дома си. Съпругът й бил починал преди година, оставяйки триетажната къща в немара, което положение впоследствие се влошило. В замяна на работата по къщата, жената (чието име бе Фоилзи) щеше да позволи на двамата да живеят в мазето и да им дава храна два пъти дневно.

— Но само ако работите здраво — предупреди ги тя. — Няма да хрантутя никого. Не го правех за дъртия Ферди, няма да го правя и за вас. И дръжте мястото чисто, инак сте вън.

Първата нощ в мазето се оказа изпитание. Стаята беше без прозорци и влажна, занемарена от доста време. Лийт чуваше драскането на някакво малко животинче — вероятно плъх — и не можеше да заспи въпреки умората. По някое време се оплака на Фемандерак.

— Поне сме в града и не чакаме пред онзи проклет мост — бе умореният отговор. — Утре ще почистим стаята. Всичко ще се нареди. Вероятно само няколко дни ще останем тук, сетне останалите ще дойдат и ще уредим аудиенцията при съвета.

По-голямата част от следващия ден разчистваха мазето, завличайки многобройни, привидно безполезни, боклуци на пазара, за които Фоилзи настояваше да получат добра цена. Нямаше и следа от плъховете, нито откъде може да са влезли.

Нейде следобед приключиха с мазето. Фемандерак се отправи на обиколка из пазарите. Лийт се опита да се отпусне на матрака, но непрекъснато му се струваше, че долавя шумолене в другия ъгъл на стаята. Отказа се и пое към стената.

Макар че щяха да са нужни много седмици, преди Лийт да свикне с мащабите и разположението на града, той се възползва от градската география. Крепостните стени се виждаха от квартирата, така че той успя да намери Иннската порта, отивайки до стената и тръгвайки по продължението й. По-късно щеше да узнае, че е прекосявал особено опасна част от града, ала никой не бе тъй дързък, че да го нападне посред бял ден.

Стръмни стълби се изкачваха по стената на равни интервали. Лийт избра най-близкото до портите стълбище и се покатери на широката стена. Оттук можеше да вижда всички, които влизаха или излизаха в града през Иннската порта. А тъй като стената беше и много висока, можеше да вижда през Алениус чак до другия край на Дългия мост.

— Какво търсиш на стената? — долетя глас зад гърба му.

Лийт сепнато се обърна. Мъжът носеше червено-черната униформа на пазач, отпуснал ръка върху дръжката на меча, с леко отегчено лице.

— Ами… чакам остатъка от групата си — обясни Лийт, давайки предимство на истината пред многобройните версии, които захвърчаха из ума му. — Докато пътувахме насам, се оказахме разделени.

Стражникът кимна, сетне се вгледа по-внимателно в него.

— Как се казваш, момче? Откъде си родом? Не изглежда да си тукашен.

Лийт се поколеба за миг. Намираше се в непозната земя, ала каква вреда можеше да има, ако мъжът узнаеше откъде е?

— Казвам се Лийт и съм от Фирейнс.

Очите на мъжа се разшириха.

— Фирейнс? Какво те е довело тъй далеч от дома?

Младежът сведе очи.

— Не зная — рече накрая. — Родителите ми… баща ми е Търговец; има някаква работа тук.

Стражът изръмжа, любопитството му бе задоволено.

Окуражен, Лийт реши да продължи разговора.

— Колко висока е тази стена? Какво мога да видя от нея?

Мъжът се замисли за миг, сетне започна да разказва за стената. Била построена след брудуонската инвазия, обясни, висока шестдесет и пет фута, тридесет дебела; с две порти — една тук и една южна. Имало и други, по-малки вратички, които се отваряли само отвътре. Оттук можело да се види нагоре и надолу по Алениус, ала истински заслужаващите си гледки се намирали вътре в града. Там се издигала кулата на Почитния дом, най-високата сграда в света, там пък се намирала Съвещателната зала, седалище на фалтанския съвет, а пък по-надясно…

Лийт не проследи протегнатата ръка на стражника, задържайки поглед върху Иннската порта. Не се обърна и когато пазачът разбра безпокойството на загрижения за семейството си младеж, сбогува се с него и продължи обиколката си. Лийт остана на стената до здрачаване, когато си представи притесненията на Фемандерак и бързо се отправи към мазето.

На сутринта Лийт настояваше отново да се върне на наблюдателницата си. Какво щяха да правят, обясняваше той, ако пропуснеха да видят как Компанията влиза в града? Как щяха да ги открият сред толкова много хора? Философът го разбираше, ала му припомни уговорката с Фоилзи, без която не можеха изобщо да останат в града. По обед Фемандерак отстъпи и позволи на Лийт да отиде при портата, отчасти и защото замисленият за семейството си младеж не бе допринесъл особено за сутрешната работа.

— Аз ще довърша тук — рече му стройният мъж. — Бягай.

И преди да е изговорил думите докрай, Лийт вече свиваше иззад ъгъла.

Този следобед обичайната мараня бе заменена с прохладен морски ветрец, обливащ лявото му рамо. Лийт можеше да вижда много по-надалече и по-ясно от вчера. Първоначално се втренчваше във всяко преминаващо през портата лице, ала впоследствие се досети, че голяма група като Компанията щеше да бъде забелязана още отдалеч, може би дори и от самия край на моста. Известно време се опитваше да проследи Западния път на север и на запад в далечината, където той потъваше сред гънките на хълмовете…

Какво беше това? Очите му се стрелнаха обратно към място приблизително по средата между хълмовете и моста, може би на три-четири мили. Група хора вървяха — не, тичаха — по Западния път, задминавайки други пътници. Компанията ли беше това? След двадесет минути Лийт отсъди отрицателно, бяха прекалено много, вероятно двадесет или тридесет души. Или може би защото бяха две групи?

На миля северно от моста, пътят правеше завой на юг. Сега хората се намираха на последната отсечка на Западния път. Той напрегна очи. Беше трудно да се каже, слънцето грееше прекалено силно — да, това бяха две групи, едната преследваща другата, виждаше… можеше ли да бъде сигурен? Изчака няколко минути — да, можеше да бъде. Видя Фарр, това там беше Кърр, там бяха и родителите му. Не можеше да различи останалите. Куцащият трябваше да бъде Хал. Той изоставаше малко назад. Лийт едва се сдържа да не изкрещи между бойниците.

Очите му се преместиха върху преследвачите и за миг дъхът му секна. Никога нямаше да забрави униформата на уайдузите. Защо преследват Компанията? Какво е станало? Слънцето проблясваше по остриетата на мечовете им, без съмнение извадени с убийствени намерения. Щяха да настигнат преследваните, преди въпросните да достигнат моста.

В този миг Лийт почувства ръка на рамото си, накарала го да извика уплашено. Беше Фемандерак, който рече:

— Какво има? Просто дойдох да видя дали…

Гласът му затихна, когато погледна към равнината.

— Приятелите ти?

Лийт можа само да кимне.

 

 

— Не можем да оставим Хал! — изрева Кърр, поглеждайки през рамо.

— Аз ще се върна за него! — рече Манум, обръщайки се. Кърр гледаше как Търговецът храбро грабва сина си и го повлича напред, измъквайки го току от ръцете на преследвачите — засега.

— Ахтал, Ахтал! — крещеше Хал, докато се хвърляше напред, преследването сякаш потопило го в някаква лудост. — Пуснете Ахтал!

— Кой е Ахтал? Брудуонеца ли имаш предвид? Не говориш сериозно!

— Да, сериозен съм! Моля те — замоли се на баща си Хал, докато търчаха, — отвържи ръцете му и му дай меч. Ахтал може да ни спаси от тези хора!

— Нима те е омагьосал? — удивено запита Манум, напрягайки сили, за да заговори. — Ще убие всички, стоящи на пътя на свободата му. Това чудовище не трябва отново да докосва оръжие. Единственият път, когато ще почувства меч, ще бъде, когато го убия — след като е свидетелствал пред Съвета. Хал, ти не беше там. Не видя какво стори на майка ти!

— Ще платиш за страха си — изхриптя Хал. Бе останал без дъх.

— Много по-малка цена от тази, която бихме платили за глупостта ти!

Невъзмутими, без да бързат, уайдузите се разпръскваха. Тези от двете страни на пътя почти се бяха изравнили с Компанията.

Мостът вече бе близо. Близо, ала твърде далеч. Кърр отчаяно прехапа устна. На косъм! Изглеждаше тъй несправедливо, ала нищо не можеше да стори. Само ако не се бяхме мотали толкова в Трейка…

— Трябва да се бием! — викна Фарр.

— Не остана много до моста — отвърна му Перду. — Ако го достигнем, ще сме в безопасност.

— Хората от града със сигурност ще ни се притекат на помощ! — проплака Стела.

Петдесетина крачки деляха Компанията от преследвачите им, двете страни започнаха да се приближават. Жестоки усмивки цъфнаха на лицата на уайдузите, които вече предвкусваха отмъщението.

Внезапно Манум спря.

— Продължавайте! — викна той на остатъка от Компанията. — И без това искат мен! Аз ще ги задържа!

— Манум, не! — изрева Индретт и се хвърли към него, но Парлевааг я хвана за ръката и я затегли към моста.

Зад тях уайдузите се приближаваха вече по-бавно към мъжа, когото търсеха; напредваха предпазливо, защото бяха пътували неспирно много дни и всеки от тях внезапно осъзна, че този човек бе надвил техния първенец. За момент застинаха, сетне Тала загуби търпение и с викове се хвърли напред, размахал меч.

— След мен! — изрева той, втурнал се към Манум. — Напойте камъните на пътя с кръвта му!

Манум изтегли меча на Джетарт и моментално усети храброст да се влива във вените му.

— Елате де! — подкани ги той. — Елате да си премерим силите!

Размаха меча към лицата им.

Уайдузите спряха. Дори и братът на Талон застина с ужасено лице. Нямаше съмнение, всички познаваха този легендарен меч, делата му вплетени в нишката на големите им поражения; мечът на Джетарт, Източният гръм, Отмъстителят от равнините. Чрез някакво вълшебство се бе появил отново след всички тези години. Нищо чудно, че Талон е погинал от ръката му. Може ли това да е Джетарт? Не! Дори и да беше още жив, сега щеше да е старец.

Възползвайки се от объркването им, Манум се обърна и затича към моста. Магията на меча се задържа над воините още миг, сетне те изреваха и се втурнаха подир Компанията, ала вече бе късно. Когато уайдузите достигнаха моста, членовете на Компанията отдавна бяха профучали покрай ужасения пазач и се носеха към града.

Стражите бяха видели Компанията и сърцето на Лийт се развълнува още повече. Със сигурност щяха да направят нещо. Ще изпратят хора, които да прогонят уайдузите. Ще е нужно да отделят само частица от силите си. Компанията щеше да се измъкне.

— Затворете портите! — долетя вик. — Затворете портите! Вкарайте всички вътре!

— Не! — изрева зашеметеният Лийт. — Не можете да направите това! Ще останат в капан!

Ала думите му потънаха във внезапно разразилата се глъчка на тичащи зад стените хора. Когато всички се бяха прибрали, огромните дървени порти бавно се затвориха, трополяването им прозвучало като погребален звън. Със сълзи на очи Лийт наблюдаваше внезапната промяна по лицата на спътниците си, когато те внезапно осъзнаха случилото се.

— Не спирайте! — подкани ги Кърр. — Може би ще ни пуснат, когато се доближим до портите!

Ала гласът му не звучеше убедително; всички знаеха, че на самия край са били предадени. Уайдузите бързо ги настигаха, отчаянието бе стопило силите на преследваните.

Лийт дотича до най-близкия пазач. По някакво стечение на обстоятелствата, това беше мъжът, с когото бяха разговаряли.

— Това е семейството ми! — извика той. — Моля ви, пуснете ги! — Стражникът безпомощно разпери ръце.

— Съжалявам, заповеди. Нищо не бива да застраши безопасността на жителите. На твое място щях да си мълча, че ги познавам. Други, не тъй доброжелателни като мен, биха видели в това достатъчна причина да изгонят и теб.

— Виж… — започна Фемандерак, ала стражът им обърна гръб и пое към стълбите. — В този проклет град има стотици стражи! Защо не можете да спасите онези отвън?

Ала само си хабеше думите.

Компанията се препъваше по моста. С последно усилие, увенчало седмиците на изтощение, изглеждаше, че ще успеят да прекосят моста преди уайдузите. След това щеше да е много несигурно дали щяха да успеят да се доберат до портите. Ала сега те бяха затворени…

— Не мога повече! — викна Лийт, обърна се и затича като бесен по стълбите, скачайки по три стъпала наведнъж.

— Лийт! Върни се! — повика го Фемандерак.

Манум чу вика и разпозна името на сина си. Вдигна глава, ала той не беше сред онези, които се бяха насъбрали да гледат смъртта им. Компанията изтрополи по последната дъска на Дългия мост и затича по тревата между моста и портите.

На сто ярда зад тях Тала, братът на Талон, се изсмя. Вратите бяха затворени. Страхливият Инструър нямаше да предложи никаква помощ. Щяха да свършат своето, меч на Джетарт или не, и да накарат онези глупаци да си платят за стореното.

 

 

Лийт търчеше край стената. Дано думите на стража се окажат верни! — мислеше си. Къде са тези портички? Това отнема прекалено много време!

Накрая откри една, но сърцето му се сви при вида на широкоплещестия пазач пред нея. Нямаше време да мисли. Взе една стомна, оставена край пътеката, покатери се на стената по най-близкото стълбище, отиде над злополучния страж и хвърли стомната. Онзи погледна нагоре в последния миг, ала не можа да се дръпне навреме.

Секунди по-късно Лийт дърпаше резето и се шмугваше в тунела. Надявам се някой да не я затвори зад гърба ми.

В другия край имаше още една врата! Беше заключена и отчаянието се стовари отгоре му.

Бяха минали хиляда години от брудуонската инвазия и последвалото построяване на стените. През цялото това време градът никога не бе нападан. Статутът му на финансова и политическа столица гарантираше безопасност, която никоя стена не можеше да осигури. Знаейки това, обитателите на града бяха свели армията до церемониалните стражи. И също така бяха занемарили поддръжката на стените.

Отчаяният Лийт се хвърли към вратата и незабавно бе възнаграден с пукот. Гнилото дърво край резето поддаде. Този път младежът се засили повече, но резето удържа. Нямам време за това, помисли си, докато дърпаше резето. С вик удари вратата трети път и този път тя се отвори. Болезнено се приземи на земята.

— Пуснете ни! — провикна се Кърр към стърчащите между бойниците лица. — Търсим убежище в Инструър!

Нямаше отговор. Фарр бе убеден, че чува смях от стените — или може би се носеше от уайдузите? Те вече почти бяха прекосили моста.

Тогава две неочаквани неща се случиха едновременно.

Отдясно, откъм основата на стената, долетя вик. Чудо, това беше Лийт.

— Насам! Насам!

През това време Парлевааг грабна меча от ръката на Перду и се хвърли към моста. Феннито скочи след нея.

— Какво правиш? — викна той.

Парлевааг тичаше, за да забави преследвачите, тъй като бе видяла, че отворената от Лийт порта е прекалено далече. Кърр хвана ръката на Перду и го повлече, викайки:

— Не можем нищо да сторим! Хайде!

— Тичайте! — подкани ги Лийт.

Фемандерак наблюдаваше развиващата се драма. Компанията затърча отчаяно; макар да не можеше да види Лийт, бе чула виковете му. Ала очите на философа бяха приковани към края на моста, където жената от Компанията стоеше сама с меч в ръка, очаквайки приближаването на уайдузите.

Членовете на Компанията се добраха до Лийт и отворената портица. За облекчение на младежа никой не бе затворил другата врата.

— Бързо! — окуражи ги той. Един след друг затичаха по тунела, влизайки в града: Фарр, Перду, Кърр, Хал, ходещ брудуонския воин, Манум и Стела. Сърцето на Лийт подскочи, когато тя прелетя край него, огромните й уплашени очи взиращи се право напред.

Индретт бе последна. На входа му тя се обърна и погледна към моста. Над тях много очи гледаха заедно с нея как Парлевааг спокойно поваля първия от уайдузите.

— Парлевааг! Насам, бързо! — извика Индретт, ала жената не се обърна. Манум взе съпругата си за ръка, опитвайки се да я отведе, ала тя нетърпеливо се възпротиви. Друг уайдуз пристъпи и изби меча от ръката на Парлевааг. Тя все така не потрепна, дори когато воинът се приготвяше да нанесе завършващия удар. Времето застина, сетне острието проблесна и Парлевааг тихо се строполи на земята.

Индретт изпищя, ала не се възпротиви, докато Манум я издърпа през тунела и затвори вътрешната врата. Макар членовете на Компанията най-сетне да бяха реализирали привидно неосъществимата си цел да достигнат Инструър, те се гледаха един друг не с радост, а с тъга в очите — някои вцепенени, други плачещи открито, всички нечовешки изморени. Индретт се пресегна и притисна Лийт към себе си, хленчове разтърсили слабото й тяло, образът на нейната приятелка по тъга завинаги запечатан в паметта й.

 

 

От върха на стената Фемандерак наблюдаваше как уайдузите, необезпокоявани от страхливите стражи, прекрачиха трупа на Парлевааг и се приближиха до стените.

— Отмъстихме! — водачът им изрече думите на общия език с такава жлъч, сякаш бяха отровни. Сетне се обърна и заби дълбоко меча си в трупа, крещейки с животинска радост. Фемандерак не можеше да гледа повече. Вбесен от бездействието на стражите и оскверняването на тялото на демонстриралата такава храброст, той бързо се отдалечи от ужасната сцена, дирейки Лийт и Компанията.

Речник

Използвани означения:

ДС = древностроукски

ОЕ = общ език

ФИ = фирейнски

ПР = език на Първородните

ФН = език на фенните

ДУ = джасуеянски

СРБ = среднобрудуонски

НТ = новотрейкански

СТБ = старобрудуонски

СТФ = старофалтански

СТСВ = староснаватски

СТ = старотрейкански

П = плонянски

УЗ = уайдузки

ФД = фодрамски

 

 

Адунлок: уайдузка крепост, построена край дълбока пропаст на юг от Клоувънтоп. [УЗ поглед надолу]

Айгелстроммен: приток на Торрелстроммен [ФИ ангелски поток]

Алваспан: дървен мост над р. Мьолк на запад от Мьолкбридж [ФИ проснат над реката]

Алда: най-възрастният мъж в долината Лулеа, починал през 1026 г. Прозвище. [ОЕ стар]

Алдраски планини: висока планинска верига по границата между Фалта и Брудуо. [ПР стара глава]

Алениус: огромна река, извираща от Алдраските планини, течаща из Фалта. [ПР бариера]

Андратан: брудуонски остров, дом на Рушителя. [СТБ боязън]

Анезел: млада жена от Лулеа, сгодена за Стенд. [ФИ сладостна]

Аноан: младеж от Лулеа, по-голям брат на Друин. [ФИ момче]

Ансула: управител във фирейнския кралски двор по времето, когато Индретт живяла в Раммр. [ФИ бърз ответ]

Анукалва: тясна пещера, извеждаща от пещерната мрежа на Адунлок. [УЗ черво]

Аркос: водач на клан в Долината на младостта, по-късно името станало нарицателно за посланик в Съвета на Фалта. [ПР стрелоносител]

Арминия Скреуд: свитък с предсказания от Арминий Дауриански [ПР Свитъкът на Арминий]

Асгоуан: едно от Шестнадесетте кралства, намиращо се на север от Деювър [ПР конско поле]

Аспънлимб, високият: родом от Рокфорд, член на отряда на Ейксхафт.

Астора: първата фирейнска столица, разположена в Северните покрайнини; потънала в морето. [ПР северно бижу]

Аугон: фермер от долината Лулеа, живеещ в Спиндълуудската ферма, ослепял. [ФИ предсказващ]

Ахтал, последователят: малкото име на младия брудуонски следовник, Повелител на страха. [СТБ носител на смърт]

Ашдаун: град на брега на река Лавера, заменил изгорелия през 979 г. Инвърлоу Ийч.

Баладата за предаността: стихотворен епос, разказващ историята на Конал.

Бандитската пещера: варовикова пещера, намираща се в гората Уитвества, преди е била разбойническо свърталище, сега там живее отшелникът.

Биринжх: огромна брудуонска провинция, разположена на северозапад, земя на пустини и плата. [СТБ плато]

Бирч Хил: фодрамско селце край Фернтикет, родно място на Лийфхолм.

Блаксод: ферма в долината Лулеа.

Братството: четири огромни хълма в източния край на Брейданската пустош; Западният път минава покрай третия и четвъртия Брат.

Браунфинч: фодрамско дете, син на неназован фодрамски боец.

Брегаджия: обидно название за крайбрежните обитатели на северен Фирейнс, давано им от живеещите във вътрешността.

Брезоедите: скали сред бързеите на Мосбанк. Никога не са били прекосявани с кану.

Брейданска пустош: най-западните високи части на вътрешността на Фирейнс, смятани за част от Мирвиддата. [СТФ бели земи]

Брийм Хил: нисък хълм, обрамчил западната част на долината Лулеа.

Бринан Скоу: течащ под Адунлок поток. [УЗ огнен поток]

Брудуо: континент в североизточното полукълбо, федерация от провинции под властта на Рушителя. [СТБ кафява земя]

Бруксайд: малко селце в южния край на долината Лулеа.

Бруксайдска долина: малка долина, простираща се на юг от Лулеа.

Бруксайдски път: друм, свързващ Лулеа със Северния път.

Бюрей: Аркос от рода Сайуиз, комуто Съветът на водителите поверил Джугом Арк. Основал Немохайм и скрил стрелата. [ПР неволно разрит]

Ваке: огромни скали и морени, пръснати из горната долина на Торрелстроммен. [ФИ речен камък]

Ванио: брудуонски Търговец. [СРБ ловки ръце]

Вапнатак: най-големият град в Северните покрайнини на Фирейнс. По време на халвоянските нашествия градът служел като сборен пункт за годните да носят оръжие мъже; така получил името си. [СТФ сбор]

Варец: рибарско селце по крайбрежието на Северните покрайнини. [ФИ сепия]

Великите северни гори: огромен лес в северната част на Фирейне, част от още по-масивна фалтанска гора.

Видда: събирателно название за всички плата и възвишения във Фирейнс. [ФН пустош]

Винбренна: един от най-високите хълмове на Винкулен. [ФИ висок гол хълм]

Виндстроп Хаус: главният фодрамски град, търговски пункт, разположен по р. Мосбанк.

Винкулен: хълмове на север от Мьолкбридж. [ФИ хълмове, правещи завет]

Високи пренос: най-дългата част от Северния маршрут, по която фодрамите се надпреварват кой може да носи повече.

Витраин Глоум: долната долина на Торрелстроммен. [ФИ долина на тъгата]

Витраин Уфтан: средната долина на Торрелстроммен. [ФИ долина на отдиха]

Водовъртежът: въртоп по долното ждрело на Клюфа, при който реката потъва под земята и изниква отново по-надолу по течението.

Воллервай: пустош на изток от Челюстните планини, също и живееща по въпросните места раса. [ФД дива земя]

Второстъпник: втората поредица от бързеи в Мосбанк, непосредствено след Прощъпулника, отвежда до Мътилчока.

Външна стая: съвещателна зала в Инструър, място за публични събирания.

Гарад: мъж от Дона Михст, син на Раед, повел Кердския клан, след като баща му бил преведен. [ПР копие]

Гарисън Хил: нисък, куполообразен хълм край южната част на Лулеа.

Геалла Дален: името, което Фарр дава на Долината на отдиха (Витраин Уфтан). [ОЕ лобна долина]

Геотакалвен: малка пещера по пътя на Парад Матр, изкуствено свързана с пещерната мрежа на Адунлок. [УЗ земна пещера]

Глоан: младеж от Лулеа, известен със занемарената си хигиена. [ФИ мрак]

Глоумски праг: водопад на Торрелстроммен, разделящ долната и средната долина. [ФИ мрачен водопад]

Горните бързеи: по-дългата, ала по-лесна за преминаване част от бързеите на Мосбанк.

Горното ждрело: горната от двете дълбоки клисури, през които р. Клюфа прекосява Челюстните планини.

Градинското езеро: предшестващо последните бързеи на Мосбанк езеро.

Гринуудската яма: дупка край Уоч Хил.

Гросберген: част от Челюстните планини, от която води началото си Стиггесбрийн. [ПР огромни планини]

Гърлото: кратко прозвище на Огърлицата, поредица бързеи по река Клюфа, част от Южния маршрут.

Дамиш: млад ловец от Лулеа. [ФИ крачещ из мъгли]

Даур Битан, Отравянето: историята за падението на Каннуор и прокуждането от Долината, съдържаща се в Домаз Скреуд. [ПР смъртоносно ухапване]

Даурия, Потопената земя: названия на Долината на младостта след заливането й от морето. [ПР прилив на смъртта]

Деорк: лейтенант на Рушителя, Пазител на Андратан. [ДУ връх на копие]

Деркскотенска тора: обширен крайбрежен лес в южен Фирейнс.

Десница: тайнствено оръжие, човек или група, за което/когото/която е загатнато в пророчествата за надвиването на Рушителя.

Дессика, Великата пустиня: пустинни земи в южна Фалта.

Деювър: едно от Шестнадесетте кралства, разположено южно от Строукс в централна Фалта; богата обработваема земя. [ПР двойна река]

Джетарт: легендарна фигура в западна Трейка, заклет враг на уайдузите, понастоящем старец. [СТ блестящ ловец]

Джугом Арк, Стрелата на единението: пламтяща стрела, запратена от Най-възвишения към Каннуор, отсякла дясната му ръка. Етимология: впрягане заедно на добитък. [ПР стрела на съдружие]

Джуджуне: силна напитка, любима на висшите класи от южен Брудуо. [СРБ сок с подправки]

Диббук: малък дух, според уайдузките поверия живеещ в подземните пещери [УЗ прилепчив дух]

Долината на младостта, долината на Избраните: долина в южната част на Фалта, където Първородните били отведени от Най-възвишения.

Долината Тилтан: Долината на изобилието — старото наименование на долната Торрелстромменска долина, преди нашествието на хората от Мьолкбридж.

Долните бързеи: по-късата, но и много по-трудна част от бързеите на Мосбанк, включваща Третостъпника и Брезоедите.

Долноземец: пейоративно название на Първородните, давано им от фенните.

Долното ждрело: по-долната от двете дълбоки клисури, през които р. Клюфа прекосява Челюстните планини.

Домаз Скреуд: свитъкът, разказващ за появата на Рушителя и падението на Долината на младостта. [ПР свитък на гибелта]

Домини: даурианско название за наставник. [ПР учител] Домът на боготворенето: висока кула в Инструър, създадена по подобие на някогашната Кула на боготворенето в Дона Михст.

Дона Михст: построен в Долината на младостта град. [ПР мъглива долина, по-късно преминало в дунамис, сила]

Дроззакалвен: изпълнена със светулки пещера, част от пещерната мрежа под Адунлок. [УЗ бляскава пещера]

Друин: младеж от Лулеа, едро момче, което тормози другите и има интерес към Стела. [ФИ кафяв]

Друмска планина: обширната южна част на Ремпарерските планини. [УЗ тъпан]

Духалата: горещи есенени ветрове, веещи из Северното мъртвило.

Дългият мост: простиращият се на една миля мост, свързващ Инструър с Деювър. На юг същата роля изпълнява Южният мост.

Ейксхафт, лидерът: началникът на фодрамите, родом от Фернтикет.

Еремос, отшелникът: името на отшелника от Бандитската пещера. [ДС самотник]

Еренмал: град в западна Фавония, на северния бряг на р. Алениус. [ПР лоша кръв]

Ерсе: трейканско название за равнина, използвано за всяка равна земя, [неизвестен произход]

Желязната врата: портата, отвеждаща във Външната стая на Съвещателната зала в Инструър, където се среща Съветът.

Залата на знанието: център на обучението в Дона Михст, сетне на нея била кръстена огромна сграда в Инструър.

Западният път: бивш главен път на изток между Фирейнс и Инструър; вече занемарен.

Заслонът край Средопът: колиба, разположена по средата на Южния маршрут.

Зяпльо: фодрамски търговец на кожи, бивш член на бандата на парцаливия.

Избрани: призованите от Най-възвишения да се отправят към Долината на младостта.

Източният пламък: название на фенните за Рушителя.

Инверел: град по Западния път, разположен в земите между Трейка и Деювър. [УЗ разстояние между]

Инвърлоу Ийч: разположен на тераса над р. Лавера, изгорял през 979 г., заменен от Ашдаун. [УЗ между хълмове]

Индретт: жена от Лулеа, родом от Раммр, омъжена за Манум. [ФИ десница]

Инменност: столица на Сна Вацта. Там са се установили наследници на Раупа, Аркос Леуктомов. Най-големият от северните фалтански градове, [неизвестен произход]

Инна: северното от двете селища, основани на остров на р. Алениус и впоследствие формирали Инструър; също и една от главни порти към града. [ПР вътре]

Инструър: най-големият град във Фалта, седалище на Съвета. [сливане на названията Инна и Струър, довело до СТФ дума за напътстване]

Интика: така фенните наричат остракираните от племето. [ФН анатема]

Инч Чантър: трейкански обграден със стени град, дом на земеделци и ловци в Олд Диър. [СТ песничка]

Искелвен, Леден вихър: северен вятър, донасящ бури. [ОЕ леден вятър]

Искелфьорт: фиорди в далечния север, под халвоянска власт. [ФИ фиорд]

Йона: ловец от Хустад, малко селце край Винкулен. [ФИ владеещ леда]

Каирн Деаргх: разклонение на Клоувънхил, някогашна наблюдателница на Първородните. [УЗ връх от кости]

Канабар: диви степи във вътрешността на южен Биринжх, брудуонска провинция. [СТБ серисто кафяв]

Каннуор: оригиналното име на Рушителя. [ПР пазител на знанието]

Капстоун: най-северната от планините на Снаерфенс, близо до сливането на Торрелстроммен и Мьолк.

Кауин Ловеца: легендарен фирейнски герой, воювал в първата халвоянска инвазия. [ФИ горски]

Каума: столица на Сариста, седалище на наследниците на Фурист, Аркос Ландамов. [СТФ спокоен, ПР жежък]

Каупа: мъж от Уиндрайз. [ФИ потискащ]

Керд: клан от рода Леуктон, от който води началото си и Рушителят. [ПР сирене]

Килт Кийнинг: горната долина на Торрелстроммен, из която се носят силни ветрове. [ФИ детски плач]

Килгънски праг: бързеи, разделящи средната и горната долина на Торрелстроммен.

Клейтаф Нортр: Северно сияние, често видимо над по-голямата част от северна Фалта. [ПР северни светлини]

Клима II: фирейнски крал [971–982 г.], управлявал по време на чумна епидемия.

Клоувънхил, Бленау Лоу: обширни високи равнини, разделящи Плоня и Трейка; последно убежище на уайдузите.

Клоувънчайн: дълбоката долина на р. Сагон, прорязала Клоувънхил. [ПР разцепено дефиле]

Клюфа: най-голямата фирейнска река, пресичаща Челюстните планини. [ПР разсичам]

Конал Безстрашни: рицарски предводител, който според баладите надвил Рушителя преди хиляда години.

Коридорът на изчезващата планина: част от Западния път край Уиндрайз, който при изкачването си скрива Капстоун.

Котиледон: езеро на р. Мосбанк. [ФД с формата на чаша]

Крайбрежен път: алтернативен път на юг от Олн до Раммр в западен Фирейнс.

Кроптър: Часовой от седми ранг, живеещ на Уоч Хил край Вапнатак. [ПР чародей]

Куали: вид сняг, асоцииран с името на северния бог на снега. [ФН сух сняг]

Кула на боготворенето: свещен монумент в Дона Михст.

Кърр: наричан още Къррнат, мъж от Лулеа, бивш южняк. Името му е пример за ироничното кръщаване в Строукс. [СТФ помияр, вероятно от ПР ръмжащ]

Давана: пристанищен трейкански град на устието на р. Лавера. [СТ чучур на стомна]

Лавера: река, минаваща през източна Трейка и на север през Бруленяка и Плутобаран. [СТ воден басейн]

Лайм Флатс: ферма, разположена на югоизток от долината Лулеа, във варовикова долина.

Лаймдейл: ферма, разположена на югоизток от долината Лулеа, във варовикова долина.

Лаймски поток: поток, течащ през долината Лулеа, вливащ се в морето край Варец.

Ландам: един от четирите велики рода на Първородните. [ПР земен род]

Лаика: кльощав младеж от Брудсайд. Прякор. [ОЕ върлинест]

Ланканги: десет феодални града от югоизточен Фирейнс, които не признават властта на краля. [ФИ дълго поле]

Лейврок: столица на Трейка, най-големият град в западна Фалта. [СТ водна скала]

Летният маршрут: най-северният от трите търговски пътеки на фодрамите, минава през Уитвества и Воллервай. Може да бъде използван само през лятото.

Леуктом: един от четирите велики рода на Първородните. [ПР род на светлината]

Лешоядова гуша: централен пролом на р. Алениус, минаващ през Уодранианските планини, разделящ Пискасия и Реданаа.

Ливадата на копията: поляна в Уитвества, на известно разстояние от Западния път.

Лийт Манумсен: по-малкият син на Манум и Индретт. Името му означава загърбване на миналото. [ОЕ забравящ, летаргичен]

Лийфхолм, белязаният: фодрамски търговец на кожи, живеещ в Бирч Хил, много добър боец с тояга. Съдружник на Ейксхафт.

Лозиан: букв. всички онези, които напуснали Долината на младостта преди падението, изоставяйки Най-възвишения; нарицателно за всички останали фалтански раси, които не са от Първородните.

Лонгейкър: малко крайбрежно селце; на ден път от Лулеа. Лони: момиче от Лулеа, приятелка на Хермеса. [ФИ дар] Лоутейтските мочурища: обширни тресавища близо до устието на р. Мьолк, простиращи се във вътрешността. [СТФ лошо пасбище]

Лулеа: село от Северните покрайнини на Фирейнс, разположено в едноименната долина. [ОЕ ниска]

Малаю: градът с най-голямо население в Брудуо. [СТБ развала]

Малки Мелг: река в Северните покрайнини на Фирейнс, минава покрай Вапнатак и се влива в Мьолк. [ФИ млечист]

Малое: дребен на ръст лулеанчанин. [СРФИ възпитан]

Манимерия: най-предният от трите върха на Гросберген [ПР приятел на луната]

Ману Ирион: уайдузко название на Ремпарерските планини, някога представлявали източната граница на земите им. [УЗ човекоядци]

Манум: Търговец от Лулеа, син на Модал, съпруг на Индретт. [ФИ човек]

Мариголд: фодрамска жена, съпруга на неназован фодрамски боец.

Марисуон: огромна изчезнала птица. Джутом Арк носела такива пера. [ПР величествена птица]

Махди Дащ, Повелителите на страха: сто шестдесет и деветима страховити брудуонски воини, владеещи магия. [СТБ сърцето на пустинята]

Мерин: съпругата на хауфута на Лулеа. [ФИ смях]

Мерциум: столицата на Строукс; вторият по големина град във Фалта, разположен на най-вътрешния край на делтата на Алениус. [ДС търговец]

Мечът на Джетарт: легендарното острие на героя от Инч Чантър, съхраняван от градските старейшини.

Мидуайз: ферма на югоизток от долината Лулеа.

Милфорд: ферма върху Суил Даун, на юг от Лулеа.

Мирвидда: обширна пустош във вътрешността на Фирейнс. [ФН блатиста пустош]

Модал: прочут фирейнски Търговец; баща на Манум. Морскосняг: сняг, падащ край брега, тежък и влажен.

Мосбанк: наричана още Фенбек, приток на р. Сагон, преминава през по-голямата част от Уитвества.

Мосбанкските бързеи: редица бързеи в р. Мосбанк, част от Южния маршрут. Смятани за непрекосяеми с кану.

Мот: черно мазило, носено от фенните под очите, за да предотврати заслепяване от снега. [ФН черен]

Мул: техники на медитиране, практикувани от брудуонците. [СТБ да размишлявам]

Мъдверкс: тинести земи в южната част на Искелзее. [ФИ кална пръст]

Мълбери, парцаливият: фодрам от Виндстроп Хаус, където израснал като крадец. Откакто станал съдружник на Ейксхафт, се поправил.

Мътилчокът: малко езерце под Второстъпника в Мосбанк.

Мьолкбридж: градче във вътрешността на Фирейнс, разположено на южния бряг на р. Мьолк. Там се намира последният мост над реката. [СТФ мляко]

Мьолкелва: наричана още Мьолк, Млечната река; най-голямата река в северен Фирейнс. Името си е получила заради специфичния цвят на дъното. [ФИ мляко]

Нагорж: южна провинция на Сна Вацта, непосредствено на запад от Просеката. [СТСВ северен пролом]

Най-възвишеният: почитаното от Първородните божество.

Небосводната верига: най-високата част от Ремпарерските планини.

Нова ера: начало на фалтанското летоброене, започнало от годината, в която Конал победил Рушителя.

Нордвикен: южно фирейнско пристанище, разположено край устието на р. Клюфа. [ФИ северен обирджия]

Ноянските хълмове: възвишения в посока на вътрешността от Вапнатак; част от Северните покрайнини. [ОЕ на север]

Ню Диър: гористият край на Клоувънхил, оспорван от трейканци и уайдузи.

Олд Диър: ивица земя край източния ръб на Клоувънхил, някога гориста, сега опустошена от трейканците.

Олн: град в южен Фирейнс. [ФИ укрепление]

Омат: розов прах, усилващ податливостта на болка; използван при разпити. [СТБ гъба]

Оствал: ловец от фенните.

Парад Матр: път, използван от уайдузите за обхождане на пещерите под Адунлок. [УЗ майчин път]

Парлевааг: жена от фенните, пленена от брудуонците. [ФН разказвач]

Пел: баща на Стела, съпруг на Херца, член на лулеанския селски съвет. [ФИ храст]

Пендинг: монета със средна стойност, използвана в северна Фалта (дузина фрети се равняват на един пендинг); еднодневна заплата. [неизвестен произход]

Перду: ловец от Мьолкбридж, когото фенните спасили; понастоящем служещ им за преводач. [ФИ скрит]

Пиесата на Средозимника: най-важната част от честването на Средозимника; Пиесата символизира триумфа на лятото над зимата.

Пириний: домини (учител) на Фемандерак, дауриански учен и арфист. [ПР огнепоклонник]

Пискасия: едно от Шестнадесетте фалтански кралства, намиращо се на юг от Сна Вацта край брега на Алениус. [ПР богата на риба земя]

Плоня: фалтанско кралство, разположено между Фирейнс и земите на уайдузите. [ПР наводнена земя]

Площадът на дъгата: център на Дона Михст, на него е разположен изворът на живота.

Плутобаран: непознати северни земи, вероятно целогодишно покрити със сняг. [ПР безплодни земи]

Подгорна: ферма на югоизток от долината Лулеа.

Покритият път: част от Западния път, всечена в скалата на Долното ждрело на Клюфа.

Поллернски вятър, поля: обширни равнини в северен Фирейнс, из които има много езера. Духащите оттам пролетни ветрове са ужасно студени.

Поплар Али: ферма в долината Лулеа.

Порталите: два хълма, обграждащи Долното ждрело на р. Клюфа.

Превеждане: начинът, по който Първородните от Долината на младостта отиват при Най-възвишения, без да умират.

Престър: живеещ в Лонгейкър фермер.

Прогнилите земи: название на фенните за гората Уитвества.

Просеката: тесният проход между Алдраските планини и Арматура, свързващ Фалта и Брудуо.

Проходът Бели зъб: един от двата пътя през Ремпарерските планини. Опасен е и често отнема животи.

Прощъпулник: първата поредица бързеи в Мосбанк.

Пръчкалки: популярна игра за двама, която се играе с дванадесет пръчки.

Пълномощник на Малаю: главният управник на Малаю, най-големият брудуонски град.

Първородни: призованите на север от Янгела от Най-възвишения да живеят в Долината на младостта; названието се отнася и за прогонените от Долината, които се заселили във Фалта, както и за наследниците им.

Път край източния бряг: почти изоставен път, следващ р. Аленуис през Пискасия.

Пътят на здрача: крайбрежна пътна артерия, свързваща Раммр със Сиенан.

Раед: водител на клана Керд от рода Леуктом, който бил преведен. [ПР червен]

Раккра: Земята на прокисналата воня. Фодрамско название за Мирвидда. [ФД засъхнали изпражнения]

Раммр: столица на Фирейнс, седалище на краля. [ФИ прав] Рампартските обирджии: неорганизирани бандити, навъртащи се по долните склонове на Ремпарерските планини.

Раупа: член на клана Аркос от рода Леуктом, основал Сна Вацта. [ПР царствен]

Раут: лулеански старейшина, червенокос. Вероятно прякор. [ОЕ червен]

Реброгъделан: името, дадено от Хал на получения в Мьолкбридж меч.

Рейнир: мъж от рода на Уента, прокуден от Долината. [ПР тръстика]

Ремпарерските планини: континентална планинска верига, разделяща централна от западна Фалта. [ПР укрепления]

Рехтал: малък клан от рода на Сайуиз, ползващ се с благоволението на Най-възвишения. [ПР миши]

Речта на Средозимника: обичай най-възрастният от присъстващите да се обръща към хората.

Ринан Холт: подземен вход към пещерната мрежа под Адунлок. [УЗ речна пещера]

Ринн на Торидон: крайбрежни земи на юг от Ремпарерските планини. [УЗ крехки поля]

Рицарите на Феалти: легендарни рицари, изтласкали Рушителя от Фалта преди хиляда години, водени от Конал Безстрашни Рокфорд: родното място на Аспънлимб.

Ролейстоунският мост: каменна арка над р. Клюфа, единственият мост на север от Троу.

Рушителят, Неумиращият, Повелителятна Андратан, Каннуор: разбунтувал се срещу Най-възвишения, прокълнат с безсмъртие, покорил Брудуо. Управлява от крепостта си на о. Андратан.

Сагон: голяма река в Плоня, минаваща и през значителна част от северна Трейка и Уитвества. [ПР змия]

Сайуиз: един от четирите велики рода на Първородните. [ПР морски род]

Салопа: възрастна кобила, заделена за лулеанските деца. [ОЕ лекота]

Саурга: бащата на Каннуор, Рушителя; братовчед на предводителя на клана Керд от рода на Леуктом. [ПР горчивина]

Сбор на учените: законодателният орган на Даурия, натоварен с решаването на морални и богословски проблеми.

Светеният бряг: малък плаж под бързеите на Мосбанк, където са погребани намерилите смъртта си в реката фодрами.

Северен маршрут: търговска пътека през Уитвества, разположена между Южния и Летния.

Северен път: главният път на север от Олн до Северните покрайнини.

Северните покрайнини: част от Фирейнс, обрамчена от Искелзее на север, Уодаитическо море на запад, Склоновете на изток и Вътрешните полета на юг.

Сиенан: столица и главен пристанищен град на Плоня, разположен на устието на р. Сагон. [П морски път]

Скимрия: Скритото кралство, раса лозиани, живеещи в долина с топъл микроклимат.

Склоновете: планинска верига в северен Фирейнс, отделяща крайбрежните земи от вътрешността.

Словоплетство: една от базираните на думата сили, владяна от познаващите Фуирфада.

Сна Вацта: кралство, разположено в североизточната част на Фалта. [ПР замръзнал сняг]

Снаер: маска, използвана в Пиесата на Средозимника; символизира зимата. [ФИ сняг]

Снаерфенс: бариера, разделяща Брейданската пустош от долината на Торрелстроммен. [ФИ снежна ограда]

Снегоед: южен вятър, предвещаващ пролетното топене на снеговете.

Снершил: снегоходки. [ФН снежни обуща]

Спиндълууд: ферма в долината Лулеа, дом на слепия Аугон. Сталасокалвен: огромна пещера, подкрепяна от каменни колони. Част от пещерната система под Адунлок. [УЗ пещера със сталагмити]

Станлоу: трейкански търговски пункт при сливането на Мосбанк и Сагон, популярен в началото на сезона. [СТ каменна стена]

Старфъелл: най-северната от планините, изграждащи Склоновете. [ОЕ звездна скала]

Стейн: водач на най-малкия клан и член на Съвета на водителите в Долината на младостта, опълчил се на Каннуор. [ПР гръбнак]

Стела: дъщеря на Пел и Херца от Лулеа. [ОЕ звездна]

Стенд: младеж от Лулеа, сгоден за Анезел. [ФИ: гордо изправен]

Стиббоурн: ферма на Кърр, разположена край Суил Даун. Най-вероятно е получила названието си от царевично стъбло; възможно е името да произлиза и от ПР дума за упоритост.

Стиггесбрийн: огромен глетчер, простиращ се на югозапад от Гросберген. [ФН притихнал ледник]

Сторр: фермер от Сторрдал, селце из хълмовете на Винкулен. Баща на Фарр и Уайра. [ФИ взор]

Стравантер: един от трите върха на Гросберген. [ПР буревестник]

Строукс: най-многолюдното от Шестнадесетте кралства на Фалта, разположено южно от река Алениус из централните равнини. [ПР пшенична нива]

Струър: южното и по-голямото от двете селища, основано на остров на р. Алениус. Впоследствие се обединили в Инструър. [ПР проучвам]

Суил Даун: хълм, бележещ южната граница на долината Лулеа.__Сумар_: маска, използвана в Пиесата на Средозимника; символизира лятото. [ФИ слънчева маска_]

Съвет на водителите: управниците на Дона Михст; в състава му влизат предводителите на кланове.

Съвет на Фалта: управляващ съвет на посланици от Шестнадесетте кралства, разположен в Инструър.

Съвещателната долина: долината под рилото на Стиггесбрийн.

Съвещателната зала: мястото, където Съветът на Фалта разисква. Най-голямата сграда в Инструър.

Тала: по-малкият брат на Талон, най-възрастният уайдузки воин. [УЗ гвоздей]

Талон: най-опитният боец на уайдузите. [УЗ нокти]

Телба: вир в най-ниската част на Уамбакалвен. [УЗ мрачен вир]

Тинеи: съпругата на Кърр [СТФ извивка]

Тиртиденски масив: най-високият от трите дяла на Гросберген, притежава три върха. [ПР надничащ сред облаци]

Толмен: най-големият от уайдузките градове, разположен в най-южната част на земите им. [УЗ камък]

Торрелстроммен: река, чиято долина се намира в северен Фирейнс. [ФИ мощни струи]

Траелл: река, пресичаща източната част на Брейданската пустош, за да се влее в Клюфа. [ПР поробен]

Трейка: едно от Шестнадесетте кралства. Разположено е между уайдузките земи и Ремпарерските планини. [ПР горска земя]

Тренстейн: трейкански търговски пункт край сливането на Лавера и Кауда. Предпочитан от фодрамите. [СТ камък за срещи]

Трепетликовият чифлик: малка странноприемница в Уиндрайз, Фирейнс.

Третостъпник: последните бързеи на р. Мосбанк.

Тролдейлски път: друм, свързващ долината на едноименната река със Западния път. [ФИ борова долина]

Туйска гора: обширен северен лес в северна Трейка; част от него се простира и в северна Фалта. [СТ гъсталак]

Тур: легендарен див бик, срещан само из вътрешността на Фирейнс. [ПР бик]

Търговец: изкарващ си прехраната с продажба на стоки из Фалта и Брудуо. Много Търговци изпълняват и шпионски дейности.

Уайд: учен от рода Уента в Долината на младостта, обучаващ Каннуор. [ПР мъдрост]

Уайзънт: турът на вожда на фенните. [ФН бизон]

Уайра Сторрсен: по-младият син на Сторр от Винкулен; як русокос младеж. [ФИ жилав]

Уайт Форкс: ферма в едноименната долина на югоизток от Лулеа.

Уайтбирч: родом от Уудсманкоут, първият фодрамски предводител. Повел армия, която обсадила Бандитската пещера; сразил разбойниците с цената на живота си.

Уамбакалвен: огромна пещера непосредствено под Адунлок. [УЗ пещера на утробата]

Уента: един от четирите велики фирейнски рода. [ПР вихрен род]

Уиндрайз: град във вътрешността на Фирейнс, разположен на мястото, където Западният път излиза от долината на Мьолк.

Уиндрайзкият дом: старата странноприемница в Уиндрайз, изгоряла през 1009 г.

Уитвества: обширна гора в северна Плоня, част от нея се простира в през Фалта. Първоначално целият континент бил наречен така. [ПР западна гора]

Улеят: процеп, през който се оттича неназовано езеро край Гросбергеновите планини.

Уодаитическо море: западно море, по-точно частта от океана, отчасти обгърната от северозападна и югозападна Фалта. [ПР гореща вода]

Уодраниански планини: обширна верига в източна централна Фалта, дом на уодраните. [ПР водни хора]

Уоч Хил: наричан още Кенна Хил, Вълшебната планина; залесен хълм, най-високата точка около Лулеа; дом на Часовоя Кроптър.

Уфлок: уайдузки град, разположен на брега на Сагон. Там живеят семействата на воините от Адунлок. [УЗ поглед нагоре]

Фавония: фалтанско кралство, разположено на север от Строукс. [ПР горещ вятър]

Фалла, Цветната маска: използвана в Пиесата на Средозимника маска, символизираща пролетта, [неизвестен произход]

Фалта: континент в северозападното полукълбо, приютил шестнадесет съюзени кралства. [ОЕ от Фалтуейт, от своя страна дошло от Уитвества]

Фалтуейт енд: ферма северно от Лулеа. Смятана за най-северната точка, някога достигана от Първородните. [СТФ орна земя]

Фанаьокл: огромно ледено поле на север от Поллернските поля. [ФИ: ледено ветрило]

Фаня: млада жена от Лулеа, приятелка на Стела. [ФИ папрат]

Фарр Сторрсен: по-големият син на Сторр от Викнулен; висок, як младеж. [ФИ далеч]

Фемандерак: дауриански философ, напуснал родината си в дирене на Десницата. [ПР овластен]

Фенбек, Мосбанк: приток на р. Сагон, виещ се из Уитвества.

[ФД блатист поток]

Фенни: лозиани, които обитават вътрешността на Фирейнс. [ФН древни люде]

Ферди: съпруг на Фоилзи, гражданин на Инструър, починал неотдавна. [ПР опърничав]

Фернтикет: фодрамско село, разположено дълбоко в недрата на Уитвества, родно място на Ейксхафт, фодрамският водител.

Фианански друм: път, който свързва Западния път със Сиенан, столицата на Плоня. [П хубав път]

Фирейнс: най-западното от Шестнадесетте кралства. Наречено така заради изгрева върху Челюстните планини. [ПР огнена плащаница]

Фирич: младеж от Лулеа, който не се отличава с особен ум. [ФИ враг]

Фодрами: ниски на ръст лозиани, обитаващи Уитвества. [ФД горски обитатели]

Фоилзи: вдовица от Инструър, хазяйка, обущарка и продавачка. [ПР помощница]

Фоннделва: река във вътрешността на Фирейнс. [ФИ широк поток]

Фонтанният камък: мястото в Долината на младостта, където Най-възвишеният наредил да бликне изворът на вечния живот.

Форт Брумал: изоставен търговски пункт в западния край на Южния маршрут, преди известен като Хермелиновия форт. [ФД зимен]

Фрета: дребна монета, срещана из северна Фалта. [неясен произход]

Фуир аф химин: Часовойска фраза, използвана и за поздрав. [ПР небесен огън]

Фуирфад: наричан още Огнепът, Огнебитие; системата поверия на Първородните; ученията, позволяващи им да следват Най-възвишения. [ПР огнен път]

Фурист: Аркоски лидер на рода Ландам, основател на Сариста [ПР достоен за възхита]

Хал Манумсен: младеж от Лулеа, осиновено дете на Манум и Индретт. Сакат, чието име очевидно е антифраза. [ФИ цялостен]

Халдемар: съпругата на Перду. [ФН здрава]

Хастевал: един от задържалите Компанията фенни. [ФН бърз поток]

Хаурн: фалтанско кралство, разположено северно от Асгоуан. Присъединено към Сна Вацта през 1006 г. [ПР рог]

Хаутий: дауриански учен, автор на „Словата на Хаутий“. [ПР пръв мъдрец]

Хауфут: титла на селски водител в северен Фирейнс. [ФИ глава]

Хейн: млад лулеанчанин, когото Кърр подготвя за Часовой. [ОЕ земеделец]

Хелиг Холт: огромна яма на ръба на Клоувънхил, над която е построена крепостта Адунлок. Почитана от уайдузите като устата на Майката земя. [УЗ свещена паст]

Хермеса: дете от Лулеа. [ФИ тълмач]

Херца: майка на Стела, съпруга на Пел. [ФИ избор]

Хорстааг: ловец от фенните, съпруг на Парлевааг, убит от брудуонци. [ФН дълъг разказ]

Часовои: тайна организация, поставила си за цел да защитава интересите на Фалта.

Челюстни планини, Тантуса: главната фирейнска планинска верига, [рядкото название Тантуса произлиза от ПР зъби]

Черна зима: зимата през 1016 г., когато топенето в Северните покрайнини се забавило с три месеца.

Черни хълмове, Бенин Дуб: ниски, безлесни хълмове в северна Трейка. Говори се, че из тях живеят дубнаните, безмилостни убийци.

Чиллан: личен телохранител на вожд на фенните. [ФН сила]

Шийлдалиан Миур: неплодородни земи между Станлоу и Ашдаун в северна Трейка. [ПР камениста пустош]

Шипъците: странноприемница в Уиндрайз.

Щефл, Меал Горм: активен вулкан в Уитвества. [ПР гугла]

Южен маршрут: най-южната търговска пътека на фодрамите. Първата, която може да бъде използвана след пролетния топеж.