Аня Баст
Магьосническа кръв (12)

12

По-късно, на път обратно към стаята й, тя не можеше да изтръгне от ума си аромата и усещането за Томас. След като се нахраниха и разтребиха, той я придърпа към себе си и я целуна. Тя възнамеряваше да изчезне от кухнята преди това да се случи, заради силата, която се носеше между тях при входа по-рано същата вечер. Беше почти невъзможно да устои на Томас.

И тогава, там в кухнята, той я придърпа към себе си, поставяйки уста върху нейната и я целува толкова дълго и пламенно, че тя на практика забрави и собственото си име.

Тялото й още трепереше. Устните й все още бяха подути и белязани от неговите.

Тогава той каза „Лека нощ, Изабел“ с леко съжаление изписано на лицето му… и я остави.

Тя се отпусна с облекчение върху плота, за да си поеме дъх, преди да поеме към стаята си. Ако я беше хванал за ръка и я бе повел нагоре, в леглото си, нямаше да може да повдигне и дума за възражение. Томас я правеше слаба. Действаше й като криптонит.

Изабел спря в коридора близо до стаята си и задиша учестено в полумрака, съвсем на ръба на паник атака. Когато познатото безпокойство я притисна, сърцето й ускори ритъма си, тя се обърна и хукна към изхода. Трябваше й въздух, отворени пространства.

Краката й тропаха по стълбите, докато се спускаше и мина през входната врата на Сборището. Щом стигна предните стъпала, тя се приведе напред и обхвана коленете си с ръце, отчаяно опитвайки се да регулира дишането си.

За момент се почувства хваната в капан, клаустрофобична. Физически не се намираше в тясно пространство. Обаче за минута в ума си, тя се намираше в най-тясното пространство, което можеше да си представи.

Това бе опасността, която представляваше Томас.

Поемайки влажния утринен въздух в дробовете си, тя се изправи и се взря надолу към виещия се, обграден с дървета път, който водеше извън Сборището.

Идването тук бе грешка. Може би това, че си бе мислила, че може да остане навсякъде, дори в апартамента на сестра си, бе грешка. Просто не беше в кръвта й така, както в тази на сестра й. Може би Анджела бе подменено дете.

Дори сега усещаше притеглянето на натоварените летища и тяхната анонимна тълпа, заети със себе си непознати, прегръдката на чужди градове, където никой не знаеше името й, където всеки ден бе ново начало.

Без връзки. Без усложнения. Без объркани връзки, с които да се разправя. Само неосъдителни, безлични хотелски стаи и вили под наем.

Мисълта я успокои и дишането й се върна към нормалното, докато тя стоеше в мрака, взирайки се в пътя.

 

 

Томас стоеше по средата на фоайето, изучавайки медното острие на меча, който държеше. Бяха поръчали да им изковат достатъчно за всички магьосници в Сборището, веднага щом Изабел откри слабото място на демона. Металът бе мек, непрактичен за направата на оръжие, което да се използва в сериозна битка.

Първо си помислиха за патрони, които биха били далеч по-полезни, но патрони от мед бяха трудни за изработка. Мика бе огледал за различни оръжия, направени от мед, включително патрони, но мечовете и ножовете бяха най-лесни за осигуряване веднага. Хубави, но непрактични. За съжаление това бе всичко, с което разполагаха.

Движение на стълбите привлече погледа му. Изабел слизаше, боса, косата й бе дълга и разпусната. Носеше чифт изтъркани сини дънки и стара тениска в бургундско червено, на гърдите й имаше избелели надписи от някакъв колеж. Тениската беше тясна и начинът, по който вървеше — с въртене на ханша и грациозни дълги крака, — накара устата му да пресъхне.

Тя вдигна поглед, поколебавайки се на стълбите, след това продължи да слиза.

— Отивате да убиете дракон, милорд?

— Може би демон.

— А. — Тя се приближи до него и той й подаде меча. Тя обви пръсти около дръжката и го огледа от основата до върха. — Супер.

— Знаеш ли нещо за мечовете?

Тя сви рамене и му го подаде обратно.

— Нищо, освен че острия край отива в хората. Макар че е умна идея да използваш това като оръжие срещу демона. Само още нещо, как, мътните го взели, се предполага да вървим незабелязано по улицата с тези?

— Реших, че могат да бъдат прикрепени с ножници към гърбовете ни и да са скрити под палтата ни. Заради това нарочно сме поръчали да ги направят по-къси. Все още е пролет, още не е толкова топло, така че якетата няма да изглеждат странно. Поръчах и няколко обикновени ножа, но предполагам, че повечето ще предпочетат тези.

Тя кимна.

— Осигуряват ти малко дистанция.

— Именно.

— Щеше да е по-добре да имаме някакви медни патрони или нещо от сорта. Това би ни осигурило още повече дистанция.

Докато говореше, Тео и Ингрид влязоха във фоайето откъм консерваторията, говорейки си един на друг.

— Работим по въпроса — додаде Томас. — Изабел, запознай се с Ингрид. Тя заема същото място като Джак и споделя доста от отговорностите тук в Сборището.

Ингрид беше ниска, слаба блондинка. Винаги носеше костюм, държеше косата си на кок и очила стояха на тесния й нос. Ингрид бе магьосница на огъня със съответния характер, противно на безвредната й външност. Тя подаде ръка.

— Чувала съм много за теб, Изабел. Радвам се да се срещнем.

Изабел се здрависа с нея.

— Аз също. За мен е чест.

Тео, строго изглеждащ мъж с издължена черна коса, козя брадичка и тъмна, маслинена кожа, стоеше много близо до Ингрид. Томас интуитивно усети, че те спят заедно. Добре. Тео се нуждаеше от малко секс, за да отслаби естествената си напрегнатост.

Татуировки надничаха изпод тясната синя риза, която носеше Тео. Малко хора знаеха, че татуировките допълваха голям брой белези по тялото му, омастилени, за да показват как Тео възприема бойните си белези. Когато Тео е бил тийнейджър, Дъскоф го бяха заловили, примамени от огромното количество земна магия, която може да притежава. Вещерите се бяха опитали да пречупят волята му за своя собствена изгода и го бяха измъчвали безмилостно, чупейки кости и белязвайки тялото му. Бил е с Дъскоф два адски месеца, преди Сборището да го измъкне.

Томас, едва в колежа по това време, бе бил с тези, които са отишли за него. Можеше да си спомни как откриват Тео, кървящ и пребит, но все още непокорен и вбесен. Оттогава насетне, Тео канализираше енергиите си за преследване на вещери и магьосници мошеници.

— А това е Теодосий, още известен като Тео…

Изабел сграбчи ръката му в своите две с ентусиазъм.

— Художникът. Ти си направил татуировката на Томас.

Тео кимна.

— Работя за много от земните магьосници на Сборището.

— Някога вършил ли си нещо за водни магьосници?

Искра на нежелана ревност пробяга през Томас при мисълта, че Тео ще докосва интимни места по тялото на Изабел… каквито и да е места всъщност. Той се намръщи към стиснатите им ръце. Богове. Отърси се. Усещаше собственическо чувство към Изабел, но нямаше такова право.

— Ела да ме видиш някой път и ще можем да го обсъдим — отвърна Тео, с малко по-топла усмивка, отколкото се харесваше на Томас.

— Джак ми каза, че мечовете са пристигнали — каза Ингрид. — Дойдохме да хвърлим по едно око. — Томас й подаде оръжието и тя го огледа. — Супер.

— Металът е твърде мек, за да се използва за меч — заяви Тео, хващайки острието и оглеждайки го.

— Знам, но само с това разполагаме — отговори Томас. — Това е единственото ни известно оръжие за борба с демона.

— А тренировки? — попита Изабел. — Не знам за вас, но аз пропуснах часовете по фехтовка в колежа. Всъщност пропуснах колежа.

— Ти и аз започваме веднага щом си готова. — Той хвърли поглед към Тео и Ингрид. — Тео, знам, че си запознат с мечовете. Мислех си, че може да поемеш тренировките на някои от другите.

Тео кимна.

— Мика получи ли останалите оръжия?

— Да. Той също има тренировка с мечове. Мисля, че Джак и Адам са с него в момента.

Ингрид му подаде обратно меча. Казаха си довиждане и отидоха да търсят мечове, с които да тренират.

След като заминаха, Изабел погледна директно към него, нещо, което още не бе сторила тази сутрин, и той видя сенки в очите й — проблем.

— Знаеш ли нещо за битките с мечове?

— Повече от обикновените хора.

Тя му се ухили.

— Значи искаш да си този, който ще ме тренира, а? Не ме поверяваш на Тео?

— Никога.

Тя сви рамене.

— Остави ме да си взема чаша кафе и заминаваме.

Двадесет минути по-късно отидоха в балната зала на Сборището, достатъчно просторно място, за да могат да се движат. Огледала покриваха едната стена и покрит с дърво под лежеше като остров сред червения, плюшен килим. Томас и Изабел застанаха върху дървото, всеки държеше меч и бяха с лице един към друг. Бяха заменили ужасните остри мечове с тъпи тренировъчни остриета.

— Няма да тренираме като фехтовачи — каза Томас, — тъй като демонът няма да има меч и, ако има, няма да играе по никакви правила. Искам всички добре да усещат оръжието, да се научат да се движат с него по най-ефективен начин.

— Има логика.

— Първото нещо, което трябва да запомниш, е дишането.

Веждите й се повдигнаха.

— Дишане? Вече го правя. Възнамерявам да продължа да го правя още много години.

— Имах предвид дишане по регулиран, фокусиран начин.

— Да съм тази с меча?

— Именно. Дишай така, сякаш медитираш, дълбоко и равномерно. Това ще те запази спокойна и ще ти даде достатъчно кислород за битка.

Тя опита, завъртайки се в кръг с меч в ръка и диша дълбоко, докато се движеше. Затваряйки очи, тя се завъртя на пръстите на босите си крака с естествената грация на танцьор или воин. Само като я гледаше, Томас можеше да каже, че няма нужда да обсъжда с нея втората стъпка — балансът.

Изабел най-сетне спря и отвори очи.

— Това беше доста по-релаксиращо, отколкото би била битката с демона.

— Несъмнено. Добре, сега ще направим един спаринг, за да се запознаем с другите основни концепции, както и за да усетим оръжието.

Тя залюля острието пробно.

— А останалите основни концепции са?

— Тактики и синхронизиране.

Тя скочи и насочи тъпия тренировъчен меч към него.

— Ангард! Но първо си свали ризата, шампионе. Защото, знаеш — тя го стрелна с похотлива усмивка, която го накара да се изкиска, — ще се затоплиш облечен така. Да, точно така. Притеснена съм за комфорта ти.

Тренираха до късния следобед. Изабел бе добра с оръжието и той откри, че много пъти се отбранява пред лицето на изненадващата й агресия.

Начинът, по който тя изглеждаше — лицето и вратът й, блестящи от потта, разширени и тъмни зеници, стиснати устни в абсолютна концентрация, — го караше да изглежда сякаш тренировката бе терапия за нея. Движенията й бяха бързи и хладнокръвни. Това, което понякога й липсваше като сила в горната част на тялото, тя компенсираше с бързина и гъвкавост.

Накрая бяха на едно ниво, въпреки факта, че той беше по-силен физически.

Изабел се обърна и стовари тренировъчното си острие върху неговото под формата на широка дъга. Той хвърли оръжието си, препречвайки я и придърпвайки я с гръб към себе си. Томас имаше нужда да я докосне, само за малко.

Тя го потупа по гърдите и застина, дишайки тежко. След това метна тренировъчния си меч на пода и се обърна в обятията му, повдигайки се на пръсти, за да завладее устата му в дълбока целувка.

Той отстъпи крачка назад при изливащата се от нея страст, но тя пристъпи заедно с него, увивайки ръце около него и захапвайки долната му устна. Тя имаше вкус на гореща магия и настойчивост и се държеше така, сякаш би умряла, ако той не отвърне на страстта й.

Без да прекъсва контакта с устата й, Томас я взе в ръце, коленичи и я положи на пода. Изабел уви крака около кръста му. Той балансира над нея, покривайки тялото й и положи уста върху нейната, за да поеме контрола над дивата целувка.

Тялото на Томас тръпнеше от усещането за нея, сякаш всяка молекула бе включена на честотата на Изабел.

Така той узна, въпреки твърдостта на тялото му и силното желание да я съблече и да я вземе направо върху пода, въпреки страстта, с която тя преплиташе език и устни с неговите… че нещо не беше наред.

То бе в очите й тази сутрин, в начина, по който тя хвърли тялото и душата си в спаринга и в начина, по който му се нахвърляше сега.

Бягство. Отвличане на вниманието.

Така му се струваше. Сякаш тя се опитваше да се удави в стимули, за да избегне мисълта за това, което я тревожеше. Затова го бе искала и първия път. Всичко да изчезне за известно време. Това му бе казала в библиотеката.

— Какво не е наред? — промърмори той срещу устните й.

— Нищо. — Тя поднови нападението срещу устните му и прокара нокти по голия му гръб. Той потрепери срещу нея, желание пламна в слабините му и заля ума му.

— Изабел — прошепна той между целувките, — знам, че нещо те тревожи.

— Грешиш. — Тя се притисна към него. Възхитителната топлина от интимните й части потърка дължината на пениса му през плата на дрехите им.

Томас изпусна нишката на мисълта си.

Трябваше огромна сила, за да хване китките й и да ги прикове на пода от двете й страни. Тя застина моментално, взирайки се нагоре в очите му. Не похотта ги потъмняваше в момента, а ръба на паниката.

Защо паника?

— Изабел, не лъжи.

Проблясъкът на паниката се оттегли и изражението й се отпусна.

— Притесняваш се прекалено много, Томас.

— Мога да кажа, че нещо те тревожи.

Тя въздъхна.

— Може би. И какво, ако е така?

Той пусна китките й и се стовари по гръб, дишайки тежко. Учестеният му сърдечен ритъм нямаше нищо общо със спаринга им. Нито твърдият му като камък пенис. Мъжкарят в него искаше просто да я вземе, проклинайки причините, поради които тя искаше да се хвърли в решителен, бърз секс тук на пода.

Искаше я, искаше я толкова много, че пенисът му се бе втвърдил още при първото докосване на тялото й до неговото. Бе трудно да устои на мисълта да издърпа дрехите й и да я претърколи под себе си, разтваряйки бедрата й и потапяйки пениса си в тази мека, топла и изпълнена с желание жар.

Но копнежът му към Изабел премина отвъд физическото.

Изабел се претърколи и седна, придърпвайки колене до гърдите си с едно малко движение.

— Може би нещо ме тревожи, но предпочитам да го запазя за себе си, ако не възразяваш.

Той се изправи до седнало положение, косата се спускаше по раменете му.

— Искаш да използваш секса с мен като начин да избягаш. Добре. Но първо трябва да се изравниш с мен. — Гласът му излезе рязък и студен.

— Томас, аз…

Вратите на балната зала се отвориха със замах и Мира се втурна в стаята, лицето й бе бледо и изпито. Джак и Мика я следваха.

Томас скочи на крака. Студенина се сгърчи в стомаха му заради израженията на лицата им и психическата представа, която получи от Мира. Беше нещо наистина лошо. Демонът бе убил отново.

Мира не си направи труда да изнася встъпления, вероятно разчитайки по изражението на Томас, че вече знае.

— По-зле е отколкото си представяш. Знам, защото чух всичко.

Джак пристъпи зад нея и я обгърна с ръце, дланите му се отпуснаха върху малката издатина на корема й.

Изабел се изправи на крака, погледът й бе фиксиран върху лицето на Мира. Тя обви ръце около себе си.

— Бойл е убил още една магьосница, нали?

Мира поклати глава и облиза устни.

— Уби две.

За дълъг момент стаята бе напълно смълчана. Устата на Мира се отвори и се затвори. Вероятно се бе възпряла, преди да изрази мисълта си, надявайки се да изчезне някак.

Томас се опита да направи гласа си възможно най-нежен и топъл.

— Моля те, Мира, просто го кажи.

Тишина цареше за още един момент, преди Изабел да изрече:

— Кои бяха те?

Изречението се изстреля от Мира в скоропоговорка:

— Двадесет и една годишен воден магьосник на име Брандън Майкълс и възрастна огнена магьосница на име Мари Хат.

Мира се обърна в ръцете на Джак за утеха и им обърна гръб, когато продължи, думите й бяха приглушени от гърдите на Джак.

— Така бях настроена за всичко свързано с Бойл, че чух цялото убийство. Оказах се затворена в него, затънала в нещо като психически плаващи пясъци. Беше… — Гласът й секна и тя се свлече.

Мира нямаше нужда да обяснява. Той разбираше какво бе преживяла чрез тях. Думите й го удариха в слънчевия сплит. Той затвори очи и наведе глава. До него Изабел си пое накъсано дъх.

Съсредоточаване. Той трябваше да се съсредоточи върху това, което можеха да сторят.

— Какво друго знаем? — Гласът на Томас звучеше пресилено дори в собствените му уши.

Джак проговори за първи път.

— След като Мира бе способна да получи пълните им имена, си позволих да наредя на Ингрид да организира магьосниците от района на убийството да отидат на мястото незабавно. Разбрах, че Адам и Тео са на път за натам. Тя ще се залови с процеса по уведомяване на близките.

— Преди колко време научи за това?

— Преди няколко минути.

Той хвърли поглед на Изабел, която бе забила неподвижен поглед в пода. Тя бе затегнала захвата на ръцете си около себе си и лицето й бе пребледняло. Дали се бореше със спомените как е открила сестра си? Томас искаше да отиде до нея, да плъзне ръце около нея, но интуицията му подсказваше, че това е последното нещо, което тя иска точно в момента.

Той все пак я приближи. Имаше разлика между това какво иска и от какво има нужда. Томас не беше сигурен дали Изабел изобщо схваща кое е най-добро за нея.

Плъзна ръце около нея. Тя застина до него и Томас си помисли за момент, че може да го отблъсне, но тя се отпусна, разтапяйки се до него и отпускайки глава на рамото му.

— Толкова силно се опитах да спася онова момиченце, а той просто избра други магьосници, които да заемат мястото й. — Шепотът й звучеше едновременно като коприна и пясък. — Богиньо, двама вместо една.

Томас затвори очи и я целуна по главата.

— Зная. — След това по-силно: — Къде е мястото?

Мика отговори.

— Складът на ъгъла на „Търстън“ и „Мейпъл“.

— Джак, заведи Мира да се види с доктор Оливър. — Притесняваше се, че е изкарала нещо толкова стресиращо, докато е бременна.

— Вече е в списъка ми за неотложни неща за вършене — отговори Джак.

Изабел мигновено се отдръпна от прегръдката на Томас.

— Хайде.

На Томас му трябваше момент, за да отговори.

— Не мисля, че това е добра идея… не и за теб във всеки случай.

Тя го стрелна с поглед, който накара топките му да замръзнат.

— О, не, няма да го направиш. Виждаш ли? Тук мачото и защитническото поведение спират да бъдат секси и започват да дразнят. Както и да е, аз съм единствената, която може да получи достъп до паметта на влагата. Това е една от причините, поради които ме нае, нали?

Без да чака отговор, тя се обърна на пета и излезе през вратата.