Аня Баст
Магьоснически огън (13)

13

Мира се събуди от приглушения звук на гласове и движението на превозното средство. Тялото й туптеше от болка, особено там, където косата беше изтръгната от главата й. Гърдите също я боляха. Изгаряше я всеки път, когато си поемеше въздух.

От самото отваряне на очите я болеше, така че ги затвори отново, след като бегло погледна интериора на това, което изглеждаше като лимузина. Имаше и други хора в колата, но можеше да усети Джак до себе си и реши, че е в безопасност. Физическият дискомфорт предотврати всякакви по-нататъшни размишления по въпроса с личната й охрана.

Силни ръце я повдигнаха я и я опряха на нечии гърди. Тя трепна заради движението.

— Джак? — промърмори тя. Познаваше усещането от тези ръце, тези гърди.

— Аз съм. Всичко е наред — прошепна той. Отметна косата от челото й. — Продължаваш да ми припадаш. Трябва да намерим начин да те накараме да спреш.

— Кажи й да спре да разкъсва магията си. Това ще помогне — каза жена, някъде от вътрешността на автомобила.

Джак постави длан на челото на Мира. Кожата, която докосна, се затопли. Болката бавно намаля.

— Ингрид — каза той, — ако мъжете ти бяха дошли малко по-рано, тя нямаше да е принудена да направи това, което стори. Знаеш, че Томас няма да е много щастлив от тази каша. — Той постави ръка между гърдите й и болката там също намаля.

— Дори и Томас не предвиди, че Дъскоф ще успеят да разрушат защитите. Магьосникът на въздуха, когото отвлякоха, трябва да им е казал за преместването. Изтеглили са всички, за да успеят да влязат, преди да тръгнете за летището. Крейн много я иска.

— Не говоря за нахлуването. Говоря за неспособността на мъжете ти да стигнат до нас на време. — Гласът на Джак потрепери заплашително, а тялото му чувствително се затопли от внимателно сдържания гняв. — Ако Мира не бе изтеглила тази магия, аз щях да съм мъртъв, а тя — да е изчезнала.

Ингрид, която и да бе тя, замълча, очевидно смирено.

Болката в главата и тялото на Мира намаля достатъчно, за да може да функционира, благодарение на Джак. Тя отвори очи замаяно и се опита да се изправи. Джак беше насинен и натъртен. На челото му имаше малко засъхнала кръв и държеше ръката си, сякаш го болеше.

Жената, Ингрид, бе слаба и облечена в тъмносив костюм и практични обувки с ток. Глезените й бяха кръстосани превзето и чифт стилни черни очила се полюшваха на сърцевидното й лице. Мира не можеше да каже колко е дълга русата й коса, тъй като беше изтеглена назад във френски кок. Можеше да бъде хубава, ако не се мръщеше.

Двама мъже стояха от двете страни на Ингрид, и двамата яки и облечени в черно. Каква беше работата с тези мъже в черно? Мира разпозна в тях двама от мъжете, които нахлуха в апартамента след…

Тя постави ръка на слепоочието си, спомняйки си.

— Убих ги, нали?

Джак сложи ръка около раменете й.

— Мира…

— Чакай малко. — Тя се дръпна от него и вдигна ръка. — Точно сега не искам да говоря за това. Точно сега дори не искам да мисля за това.

Трябваше й време да асимилира случилото се.

— Разчистването на инцидента е моя отговорност — каза Ингрид. — Имам магьосници от Сборището, които се ровят в бъркотията. Все още не знаем какво ще направят вещерите, които те нападнаха.

Тя се вгледа гневно в Ингрид. Не каза ли току-що, че не й се говори за това? Инцидент. Разчистване. Бъркотия. Тя уби хора, а тази жена говореше така, сякаш бе изпуснала кутията с мляко върху кухненския под.

Джак въздъхна.

— На път за летището сме. Щом стигнем до Сборището, Дъскоф няма да могат да те докоснат.

Мира отново сложи ръка на слепоочието си.

— Защото измъкнах много сила ли ме боли толкова? — Тялото още я болеше, въпреки лечението на Джак, и й се гадеше.

— Да. Мисли за магията си като за градина, Мира — отвърна Джак. — Грижи се за нея внимателно и тя ще те храни. Навреди й, измъкни големи шепи от нея, и ще има последици. Когато вземеш толкова много сила по начина, по който го направи, може да те поболее. Магията ти има нужда от време, за да се възстанови отново.

— От къде идва? Магията имам предвид?

— Този въпрос е за философите в Сборището, Мира — отговори Ингрид. Тя завъртя очи. — Ще го обсъждате до безкрай, ако ги попиташ.

Джак въздъхна раздразнено.

— Мира, запознай се с Ингрид Харис. Тя е дясната ръка на Томас.

Мира започна да масажира слепоочията си и му хвърли поглед.

— Това прави ли те неговата лява ръка?

Устата му трепна.

— Нещо такова.

— Ти си много силна магьосница, Мира — каза Ингрид. — Ще получиш нужната тренировка в Чикаго, а когато започнеш да управляваш магията си — усмихна се Ингрид, — Крейн ще бъде този, който ще бяга от теб.

Мира отмести ръка от слепоочието си, за да погледне жената.

— Наистина бих искала да видя това — каза тя с жар, която усещаше до върховете на пръстите на краката си.

Усмивката на Ингрид се разшири.

Лимузината спря пред международното летище „Минеаполис — Сейнт Пол“ и шофьорът отвори вратата. Светлина се разля в тъмната вътрешност на колата. Мира присви очи, докато зениците й се нагодят, и потрепери, когато студеният вятър се втурна вътре, за да изпълни топлото пространство.

— Приятен полет — каза Ингрид. — Ще пътувам до Чикаго след около седмица. Ще се видим тогава.

Джак само стрелна Ингрид с мръсен поглед. Там определено имаше някакво напрежение. Тя се замисли за момент какъв вид бе то. Сексуално ли беше или професионално? Или и двете? След това го изтласка от ума си. Не беше нейна работа.

След като се сбогува с Ингрид, тя събра зимното си палто, което някой бе оставил на седалката до нея, и се измъкна от колата. Джак я последва.

Мира бързо се уви в палтото срещу студената температура, докато шофьора оставяше багажа им на бордюра до тях. Само как беше разрушила дневната на Джак. Спалните и дрехите им явно бяха добре.

Джак заговори на шофьора, а след това се обърна към нея. Лицето му бе пълна каша, след като сега можеше ясно да го види на светлината.

— О, Джак — каза бързо тя, а дъхът й образува бяло облаче във въздуха.

Той бе сменил дрехите си, преди да тръгнат от апартамента и беше почистил част от кръвта, но устната му бе сцепена, лявата страна на лицето му и окото бяха една голяма синина.

— Вещерът имаше гадно дясно кроше — измърмори той, докато взимаше чантите им и се отправи към летището.

След като чекираха — за изненада на Мира бяха настанени в първа класа — и минаха през охраната и магазините от другата страна, Мира го дръпна към женската тоалетна.

— Ах… Мира?

— Отново кървиш, Джак — отговори тя, дърпайки го към мивките, наредени до една от стените, и получи едновременно развеселен и раздразнен поглед от жената в тоалетната, когато влязоха. — Не можеш да стоиш в първа класа, изглеждайки така, сякаш си се бил със служителите на летището, за да влезеш.

— Доста често летя в първа класа, изглеждайки така — изръмжа й той. Оле, беше кисел.

Тя го игнорира и намокри на чешмата парче салфетка.

— Просто ме почисти, става ли?

Той трепна, докато тя избърсваше част от кръвта по долната му устна.

— Имат ли бърза помощ в Чикаго? Някакви лекари?

— Разбира се. Пълно е с доктори и сестри от онези, които не задават въпроси.

Тя се премести на срязването близо до линията на косата му.

— Не трябваше да питам. Вероятно те познават добре, нали Джак?

Той хвана ръката й, възпирайки движението й.

— Няма да те виждам често, когато отидем в Чикаго. — Той направи пауза, гледайки я изпитателно в очите. — Моята работа ще приключи щом прекрачим прага на Сборището. Ти ще си в безопасност, а аз ще отида по друга работа.

Тя замаскира внезапната меланхолия, която почувства, като изхвърли салфетката в коша. Ама че тъпа реакция! Тя се прокле наум. Последното нещо, което искаше сега, бе да има връзка. Е, бяха спали заедно няколко пъти. Голяма работа. Беше страхотно, но и двамата бяха възрастни. Мира бе достатъчно голяма, за да разбере, че всичко беше напълно физическо. Добре. Още в началото й бе казал, че не е мъжът за нея. Знаеше, че нещо такова се задава.

И все пак болеше.

— Добре — отвърна тя с напрегната, лека усмивка. — Мислех си, че сигурно ще ме помолиш да се омъжа за теб.

— Мира…

Тя завъртя очи.

— Шегувам се. — Мира огледа негримираното си лице в огледалото, увери се, че няма плешиво петно на главата си и направи гримаса на отражението си. Накрая се обърна на пета и излезе от тоалетната. — Така или иначе нямаше да се омъжа за теб — извика през рамо тя.

— Защо не? — попита я, когато я настигна.

— Ами, страхотен си в леглото, признавам ти го. Макар че останалото в теб е някак си объркано.

— Мерси.

— Не го приемай лично. Повече няма да се омъжа за никого. — Тя му хвърли поглед. — Мисля, че си научих урока първия път. Бракът и аз не се разбираме.

— Не обвинявай институцията на брака. Обвинявай слабоумния си бивш съпруг.

Мира сви рамене.

— Не беше слабоумен. Беше флиртаджия. — Тя изсумтя. — О, съжалявам, имам предвид, че беше пристрастен към секса. Това е клиничният термин на състоянието му. Просто не може да се въздържи. Горкият човек.

— Не. Беше слабоумен — изръмжа Джак.

Мира спря по средата на залата. Обърна се, за да го погледне. Тълпа хора се струпа около тях.

— Защо продължаваш да го казваш?

Джак отговори също толкова неочаквано.

— Защото само идиот би те оставил да си идеш.

Тя се взря в него за един удар на сърцето, а след това каза:

— Тогава това какъв те прави? — Мира прехапа езика си, трепвайки заради думите, които излетяха от устата й без разрешение, а след това мина покрай него на път към вратата. Лицето й почервеня и в гърлото й заседна бучка. Защо трябваше да го казва? Глупава, глупава!

Джак остана сам за момент, преди да я последва.

Откриха седалки до вратата и потънаха в мълчание. Мира мислено се сритваше отново и отново, задето говори, преди да мисли.

Думите й ясно разкриха факта, че, въпреки опитите си да се чувства по друг начин, не беше съгласна с това да спи с Джак без някакъв вид емоционално обвързване.

Искаше й се да може да каже, че е сексуално разкрепостена, космополитна жена, която може да има случайни афери и след това да продължи живота си, но явно просто не беше създадена такава.

Или може би й пукаше за Джак.

Хвърли му поглед, докато стоеше до нея. Държеше ръцете си в скута и гледаше така, сякаш е на милион мили разстояние, изгубен на някакво странно място в главата си, където тя не можеше да го последва. Джак бе мъж с тайни, които явно нямаше желание да сподели. Беше прав. Той не беше мъжът за нея. Разбира се, кога здравият разум имаше нещо общо с емоциите?

Мира захапа долната си устна със зъби и се концентрира върху празната седалка отсреща. Да, пукаше й за него. Само трябваше да го превъзмогне.

Служителите на летището повикаха първа класа да се качват. Тя и Джак подадоха билетите си и се настаниха в две удобни седалки — Мира бе до прозореца — и наблюдаваха как всички останали се качват, докато жонглираха с чантите си и изглеждаха измъчени.

Мира си сгуши в седалката, облегна глава на прозореца и затвори очи. Само веднъж до сега се бе качвала на самолет, когато тя и Ани бяха отишли на почивка във Флорида, когато беше на дванадесет. Със сигурност до сега не бе пътувала в първа класа, но си помисли, че би могла са свикне доста бързо.

Осени я ужасяваща мисъл и отвори очи.

— Ъ, Джак? Може ли магьосник на въздуха да свали самолет?

Той разлистваше едно от списанията.

— Да, разбира си, силният може. — Джак се взря в нея. — Ти би могла.

Мира преглътна с усилие.

Джак пъхна списанието в джоба пред себе си.

— Но не се притеснявай, че Крейн ще опита. Трябваш му жива.

— Ингрид спомена, че Крейн е отвлякъл магьосник на въздуха?

Той изсумтя.

— Мъж на име Маркъс. Той е заложник. Не е достатъчно силен, за да се защити, това общо взето го прави никой. Крейн го е хванал, дрогирал го е, може би го е разорил. Не сме сигурни. Сборището се опита да го освободи на няколко пъти, но без успех. Маркъс има достатъчно сила, за да чува неща по въздуха, но не може да призове нищо по-голямо от силен бриз. Маркъс не би могъл да свали самолет.

— Маркъс ли бе причината мъжете да нахлуят сутринта?

— Обзалагаме се, че е имало пролука в защитата на телефонния разговор, с който Томас ми каза да те заведа. Така Маркъс е чул част от разговора, казал е на Крейн, а Крейн е притиснал разрушителите на защити.

— Могат ли разрушителите на защити да нахлуят в Сборището?

Джак сви рамене.

— Сборището не е непроницаемо, но е дяволски добре затворено. Дори и да успеят да проникнат, няма да е в техен интерес. — Той й се ухили на една страна. — Всички талантливи магьосници на въздуха, колкото и да са малко, работят за нас.

— Но все пак могат да проникнат вътре — потвърди тя.

— Теоретично, да, но ще бъде невъзможно да останат незабелязани.

Мира захапа долната си устна и върна вниманието си на пистата отвън. Картините на апартамента на Джак, след като бе експлодирала магията й, преминаха през ума й и тя ги изтласка надалеч. Все още не бе готова да се справи с факта, че уби шестима мъже. Зли мъже. Мъже от Дъскоф. Трябваше да си го напомня. Джак беше прав; беше самозащита.

А тя нямаше намерение да го прави. Поне не и съзнателно. Но някъде в ума й бе залегнало желанието да ги види мъртви, за да защити себе си и Джак… и може би да отмъсти за убийството на родителите си.

Облегна глава на прозореца и се взря навън, скръб бе заседнала в гърлото й.

 

 

Чикагското летище беше шумно, претъпкано и огромно. При багажа, Джак и Мира се срещнаха с тъмнокоса магьосница от Сборището на име Белинда, която беше висока, симпатична и, според Мира, прекалено приятелски настроена към Джак.

Друга лимузина ги взе и ги откара от летището. Проправиха си път сред постройки и се отправиха към северните предградия. Мира никога не бе ходила в Чикаго, а изглежда сега нямаше да види централната част. Честно казано, пейзажът през прозореца на лимузината доста приличаше на Минесота.

Мълчаха почти през целия път. Тя се стресна, когато телефонът на Джак иззвъня.

След серия от враждебни „да“ и „аха“, Джак затвори телефона си.

— Беше Ингрид. Добри новини, не си убила никого от натрапниците сутринта. Просто си ги ранила дяволски добре. Екипът на Ингрид ги е измъкнал от отломките, а местен лекар се е погрижил за тях.

Облекчение премина през нея. Затвори очи за момент, чувствайки се леко зашеметена, и си пое пречистващ дъх.

— Значи за тях се е погрижил местен… магьоснически доктор?

— Хитро. Да, докторът е магьосник.

— Какво ще правят с тях?

— Предполагам, че ще ги дрогират толкова, че да не могат да използват магическите си защити и накрая ще ги заведат в Сборището. Сега те са заложниците. — Джак потърка с ръка челюстта си, която бе потъмняла от наболата брада. — Хубаво би било да разберем защо Крейн иска да пробуди този демон. Може би те знаят.

На Мира й отне момент, за да отговори.

— Значи, с други думи, ще измъкнете информацията от тях с мъчения.

Джак я стрелна с буреносен поглед.

— Виж, знам, че имаш висок морал, но водим война, Мира, и ти си трофеят в нея.

Тя стисна устни.

— А ти нямаш особено голям морал, нали, Джак?

Той отмести поглед, гледайки през прозореца към индустриалната зона, през която минаваха.

— Правя това, което се налага. Това ми е работата. — Той върна погледа си на нея. — И ще направя всичко, за да те защитя, Мира. — Гласът му потрепери леко. — Всичко. Разбра ли?

— Защо? Защо ти пука? Едва ме познаваш. Какво не ми казваш, Джак?

Мира на практика можеше да усети издигналата се между тях каменна стена. Той не й отговори. Само извърна глава и се загледа през прозореца.

Добре. Можеше да запази тайните си. За сега.

Лимузината зави по тесен път, обозначен като „Частна Собственост“. Минаха през няколко внушителни метални порти и покрай малката постройка на охраната, която стоеше там. Дългият, извиващ се път, по който подкараха след това, трябва да бе дълъг няколко мили. Високи дървета засенчваха пътя, а красиви тревни площи като парк се простираха от двете страни.

Най-накрая си пробиха път през балдахина от дървета и минаха през още едни порти, към кръгообразна алея пред чудовищно голямо имение.

— Добре дошла в Сборището, Мира — каза Джак, преди да слезе от лимузината.

Шофьорът дойде и й помогна със слизането. Отказа да погледне към Джак, докато слизаше.

Опита да вземе чантите си от багажника на лимузината, но шофьорът не й позволи, казвайки, че ще ги отнесе в помещенията й. Изведнъж почувствала се като малка царица, тя последва Джак нагоре по каменните стълби и в къщата.

Мира не успя съвсем да потисне ахването си от изненада, когато влязоха в блестящо мраморно фоайе. Явно Сборището се справяше доста добре. Мястото изглеждаше като нещо извадено от „Architectural Digest“^[1], цялото в сводести тавани, мрамор и стъкло.

Висок мъж в средата на четиридесетте с преждевременно прошарена коса се появи на вратата от дясната й страна и тръгна към тях.

— Джак — поздрави топло. Усмивката на мъжа избледня, когато се приближи. — Какво ти се е случило?

— Зле приключих един бой тази сутрин. — Джак се здрависа с него и се обърна към Мира. — Мира, това е Дъглъс. Той ръководи къщата. Дъглъс, това е магьосницата, заради която се случва всичко напоследък.

— Приятно ми е да се запознаем, Мира. Много съм слушал за теб. Всички сме.

О, супер. Тя успя да се усмихне и да стисне ръката му. Изглежда за момент усети нещо солено, когато ръцете им се докоснаха. Топла, солена вода, също като морската. Дали Дъглъс не бе магьосник на водата? Интересно. Тя винаги бе имала слаба екстрасензорна перцепция, но дали се бе засилила сега, когато отприщи магията си?

— Томас каза да се срещнете с него в библиотеката — каза Дъглъс. — След това ще ви остави да си починете. Чух, че и двамата сте имали натоварена сутрин.

— В какво настроение е? — попита Джак.

Дъглъс се усмихна.

— Нетърпеливо. Намусено. Упорито.

— Какво ново? — Джак хвърли бегъл поглед към вратата.

Дъглъс се засмя кратко.

— Е, оставям ви двамата. — Отдаде чест на Мира и й намигна, след това се измъкна през вратата.

Какво му ставаше на този Томас? Да не беше някакво страшилище или какво? Изглежда всеки, дори големият лош Джак, внимаваха с него. Макар че Мира подозираше, че не можеше да стане глава на Сборището, без да бъде нещо като алфа на глутницата.

Джак тръгна към вратата, която гледаше преди малко. Мира го последва.

Нови книги, стари книги, книги с всякаква възможна форма и размер бяха наредени върху полиците, които се извисяваха до сводестия таван. Цялата далечна стена бе заета с прозорци, които стигаха от пода до тавана, гледащи към пейзажа на тревните площи. В стаята се намираха няколко бюра с компютърно оборудване.

Останалата част от стаята бе обзаведена с кожа и скъпи дървени мебели. До стената от лявата й страна, между етажерките с книги, имаше мокър бар. Библиотека с бар. Е, вероятно някой имаше нужда от питие, докато преглеждаше купчините с книжа.

Стаята беше празна, с изключение на един мъж. Той стоеше в далечния край на стаята, гледайки през прозореца. Носеше великолепен сив костюм. Мира не бе запозната особено добре с мъжките дрехи, но изглеждаше скъп. Раменете му бяха широки, мощни, а дългата му, копринено черна коса бе вързана на тила.

Мъжът се обърна и тръгна към тях. Това ли беше Томас Монахан? Очакваше някой по-възрастен… и не толкова привлекателен. Мира се взираше, защото, по дяволите, струваше си да го зяпаш.

Беше с телосложението на Джак — могъщо — и той, и Джак изглеждаха достатъчно добре, за да накарат езика на Мира да се завърже на възел, но с това приликите приключваха.

Джак бе от типа, който работи независимо, който не играе добре с останалите, но Томас се движеше с осанката на човек, който знае как да ръководи. Или поне с такова впечатление остана Мира, докато го наблюдаваше как върви към тях. Изглежда притежаваше перфектните качества — сила и харизма, — за да управлява хора.

— Добре дошъл отново — каза Томас на Джак, когато приближи.

— Радвам се, че съм тук. — Те се здрависаха и Монахан го придърпа в една от онези прегръдки с потупване по гърба, които винаги караха Мира да се подсмихва.

Монахан се обърна към нея.

— Мира, толкова е хубаво, че най-накрая се срещаме. Името ми е Томас Монахан.

Тя пое ръката му и я разтърси.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. — Тя направи пауза. — Благодаря за всичко, което направи за мен.

— Мисля, че Джак е направил далеч повече. Той е този, който рискува живота си.

— Да, аз… прав си. — Вероятно за първи път Мира го осъзна напълно. Обърна се към него. — Благодаря ти, Джак — каза тя с искрен глас. Макар че изглеждаше толкова незначително да каже просто „благодаря“.

Мускулът в челюстта на Джак се стегна. Не я погледна.

— Не ми се отблагодарявай. Моля.

Мира трепна при студения тон в гласа на Джак и начинът, по който я отблъсна. Тя не успя съвсем добре да прикрие изражението си. Твърде много неща се случиха за един ден и не й бе останала достатъчно енергия за преструвки. Така или иначе не бе особено добра в това.

— Във всеки случай, ти ми спаси задника тази сутрин. Не обратното — отсече Джак, без да я поглежда.

Да, но, ако не беше Джак, нейният задник щеше да пострада в нощта, когато от Дъскоф разбиха вратата й. Защо не можеше да приеме една проста благодарност от нея? Не можа да възпре болката и объркването да се покажат на лицето й.

Томас погледна от Джак към Мира, а устата му се стегна в гневна линия.

— Джак, изглеждаш така, сякаш имаш нужда от няколко шева. Зная, че доктор Оливър е в къщата. Защо не идеш да я намериш? Трябва да поговоря насаме с Мира.

Джак кимна, хвърли бърз поглед към Мира и напусна стаята, затваряйки голямата дървена врата на излизане. Мира потрепери, усещайки тръпка на ужас при отсъствието му. Той беше добре и вече наистина го нямаше. Усети го. Мира уви ръце около гръдния си кош, преглъщайки буцата в гърлото си.

— Гладна ли си, Мира? Жадна?

— Добре съм. Само малко уморена.

— Сигурен съм, че е така. — Посочи й да седне в близкия стол. Той се настани в отсрещния. — Ингрид се обади и ми каза какво се е случило тази сутрин. Напоследък са ти се случили много промени.

Това беше омаловажаване.

— Имайки предвид, че преди седмица и половина не вярвах в магията, бих се съгласила.

Пълните му устни се извиха в усмивка.

— Изглежда се приспособяваш много добре. Просто имаш нужда от малко инструкции, за да я овладееш и използваш ефективно, отговорно. Ани беше лоялна към родителите ти и не е наша работа да казваме дали са били прави или не относно решението си да те държат далеч от нас.

— Имаш предвид да държат магията ми далеч от мен. — Не можа да възпре нотката на горчивина в гласа си.

Той сви рамене.

— Ако не беше толкова лоялна, ти щеше да бъдеш обучена още от детството си. Имаш много за наваксване, но от това, което чух до сега, се учиш бързо.

— Тревожа се да Ани, Томас. Джак каза, че си се погрижил за нея?

— Поканих я да живее при нас в Сборището за известно време като гост, но тя отказа. Каза ми, че няма да остави тези „варварски вещери“ да я накарат да промени начина си на живот и че има да върти магазин.

Мира се усмихна. Звучеше като Ани.

— Занаятчийският магазин е нейният свят.

— Понеже отказа защитата ни тук в Сборището, изпратихме няколко магьосника да я пазят за известно време и изпратихме няколко отлични тъкачи на защити, за да предпазят дома и бизнеса й от Дъскоф.

Мира кимна, чувствайки се малко по-добре. Щеше да се обади на Ани по-късно.

Той я наблюдаваше с очи, тъмни колкото косата й. Бяха красиви по някакъв порочен начин, като обсидиан. Наистина приличаше на магьосник. Мира се зачуди дали имаше някакъв намек за цвят някъде в тези тъмни очи. Джак бе казал, че е магьосник на земята, но тя не беше сигурна какво носи след себе си магията на земята.

— Имам още една промяна за теб, Мира — продължи той.

Тя наклони глава на една страна, оставяйки погледа си да скита по красивите, макар и груби черти на лицето му. Настрана от държанието му, което беше най-поразителното нещо в него, Томас притежаваше уникална мъжествена красота с мургавата си кожа, дълга черна коса и тъмни очи. Харесваше високите му скули и плътните, чувствени устни. Устата му беше различна от останалото впечатление, което правеше, нещо меко и сочно върху мъж, издялан от гранит.

Всички магьосници ли бяха великолепни? Беше ли това някакво необходимо условие за мъж, който притежава магия, също така да трябва да предизвиква сексуални фантазии? Не беше привлечена към Томас така, както към Джак — което беше размекващо коленете, и все пак…

— Аз съм ти първи братовчед.