Дейвид Балдачи
Довършителката (37)

Triginta septem
Надпреварата към върха

Първият, който ме заговори на следващата сутрин в Комините, бе Нютън Тилт — висок, мускулест Резач на осемнайсет Сесии. Той дойде специално, за да ме поздрави с победата. Беше мил и симпатичен Уъг и аз понякога дори тайно го бях заглеждала, докато работеше на тезгяха си.

— Радвам се, че надви оня негодник Луун — рече, заслепявайки ме с широката си усмивка. После по-тихо добави: — Да знаеш, че имаш един приятел в семейство Тилт, Вега. Винаги можеш да разчиташ на мен. Направо мед ми капна на сърцето, като видях как го размаза.

Благодарих му и започнах деня си с повишено настроение.

Противниците от следващия кръг щяха да бъдат оповестени същата вечер. Очаквах жребия си едновременно с нетърпение и тревога. Какво щях да правя, ако ми се паднеше Делф? Мина ми през ума да избягаме заедно през Мочурището още сега. Така Съветът нямаше да има възможност да го накаже вместо мен. Но нещо ме възпираше и аз отлично знаех какво е то. Бях дала дума, че ще се бия на Дуелума с всички сили. Такава бе сделката ни с Моригон. Тя далеч не ми беше любимка, но обещанието си оставаше обещание. Нямах нищо против да послъгвам понякога, особено ако от това зависеше оцеляването ми. Но да престъпя думата си — това бе нещо, което дядо ми никога не би сторил. Нямаше да го сторя и аз. Нямаше да хвърля петно върху фамилията Джейн.

Не знаех защо това бе толкова важно за мен. Обикновено нехаех за мнението на другите Уъгове. Но този път беше различно. Добре помнех начина, по който ме погледна Тансий на Съвета, когато откриха рисунките по мен. Исках да му покажа, че имам своето достойнство, макар и да не се мия всеки ден от глава до пети.

Над тезгяха ми се мярна сянка и аз бързо вирнах глава.

Зад мен стоеше Домитар. Загледах го в очакване.

— Добре се представи вчера, Вега. Много добре, наистина.

— Благодаря, Домитар.

— Всъщност победата ти ми донесе двайсет монети — рече доволно той, потривайки пухкавите си ръце. Останах доста учудена и вероятно ми е проличало по изражението, защото той добави, вдигайки рамене: — Клетъс Луун е по-голям идиот дори от баща си. Сигурен бях, че ще го напердашиш. — След което се отдалечи, подсмихвайки се тихичко.

През обедната почивка излязох навън, за да дам нещо за хапване на Хари Две. Докато седях във високата трева, се загледах към Комините. Вече се бях качвала на втория етаж, и то два пъти. Единия път открих Дестин, а втория — своето минало.

Но какво ли имаше по-нагоре?

Продължих да се взирам в грамадното здание. Етажите положително бяха повече от два, което означаваше, че вероятно има още много за откриване. Знаех, че това е безумно опасна мисъл, особено в моето положение, когато само едно подхлъзване на Дуелума можеше да ме прати във Валхал до края на дните ми. Но именно опасността, дебнеща ме отвсякъде, избистряше съзнанието ми както никога досега.

Отново и отново се сещах за символа върху пръстена и татуировката на дядо. Никой, с когото разговарях, изглежда не знаеше значението му. Вече се бях уморила да задавам въпроси и да не получавам отговори. Щом нямаше начин да прекося Мочурището и да потърся къде са се дянали той и родителите ми, не можех ли поне да разузная отново в Комините? Те явно съдържаха повече тайни от което и да било друго място в Горчилище. И при всяко свое влизане вътре се бях връщала с по нещо ценно. Защо да не опитам късмета си още веднъж?

Когато прозвуча сирената за края на дневната смяна, се преоблякох и изчаках отвън, докато всички си тръгнат. За свое учудване видях Делф, който дотича, плувнал в пот от работата на Стената.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Дойдох да те взема. Нали ще тренираме за Дуелума?

— Тренировката ще трябва да изчака.

— Защо?

— Защото, когато фабриката се опразни, смятам да се промъкна вътре. Вече бях на втория етаж, сега искам да отида и по-нагоре.

— Съвсем си се побъркала, Вега Джейн — изпъшка Делф.

— Може и така да е.

— Забрави ли, че Кроун чака и най-малкия повод, за да те хвърли във Валхал? Нищо чудно дори сега да е пратил някого, за да ни шпионира.

— Мина ми през ума. Затова ще се върна пак, когато се стъмни хубаво, и ще вляза през една странична врата. Трудно ще ме забележи някой.

— Но защо ти е притрябвало изобщо да ходиш?

— Вече на два пъти го правих и всеки път излизах невредима. Научих важни неща. Така се сдобих с Дестин — посочих веригата около кръста си. — А също и с Мълнията.

— Значи казваш, че сега искаш да проучиш и по-нагоре?

— Точно така.

— И няма начин да те разубедя?

— Не.

Той огледа високите стени.

— Е, откъде точно ще влезем?

— Ние няма да влизаме никъде. Аз ще вляза сама. Междувременно вие с Хари Две можете да отидете у вас и да ме чакате. Ще намина веднага щом приключа тук.

— Или ще ме вземеш с теб, или още сега отивам при Домитар да му кажа какво кроиш. Бас държа, че веднага ще отпраши да те натопи на Кроун.

— Няма да го направиш.

— О, само опитай.

Гледахме се един друг близо минута, после той каза:

— Няма да те пусна да ходиш вътре сама и толкоз.

— Делф, ти не знаеш какво преживях там. Много е опасно и…

— Виж, Домитар тъкмо си тръгва. Дали да не отида да побъбря с него?

Обърнах се и видях началника си край портала, в компанията на Дис Фидус.

— Добре — отвърнах ядно, отмятайки бретона от челото си. — Но ако те убият, недей да идваш да ми плачеш на рамото.

— Няма, не бой се — тросна се той в отговор.

Но после мислите ми взеха нова насока. Бях обещала на Моригон, че ще дам всичко от себе си на Дуелума в замяна на гаранцията й, че после всичко ще стане както преди и Съветът няма да има повече претенции към мен. Но всъщност не възнамерявах да оставам в Горчилище след турнира. Родителите ми вече ги нямаше, с брат ми се бяхме отчуждили. Моригон ме бе заплашила, че опитам ли да избягам, ще накажат Делф вместо мен. Единственият начин да елиминираме тази опасност бе като тръгнем заедно. Но за да се изправи пред съществата от Мочурището, способни да вселят ужас в сърцето на всеки Уъг, Делф се нуждаеше от поне малко подготовка. Може би тази нощ щеше да ми предостави добра възможност да го посветя в техния коварен и смъртоносен свят.

— Делф? — погледнах го в очите.

— Какво? — изръмжа той, очевидно готов за нов спор.

— След като Дуелумът свърши и ти станеш шампион, аз ще напусна Горчилище. Взела съм твърдо решение.

— Добре. — Чертите му се поотпуснаха, но в тях се появи нещо ново и обезпокоително.

— Все още ли искаш да дойдеш с мен?

— Що за въпрос? Разбира се, че искам.

Преди да се усетя, се повдигнах на пръсти и го целунах.

— Ама, Вега Джейн — изломоти той, почервенявайки като домат от смущение.

— Само за да подпечатаме договора, Делф, нищо повече — усмихнах се свенливо. Всъщност, постъпката ми бе неочаквана и за мен самата.

— Добро подпечатване, няма що — докосна ме по бузата той и двамата си разменихме погледи, които обещаваха много за в бъдеще. Разбира се, ако изобщо имахме бъдеще.

По-късно същата вечер, след като бяхме оставили Хари Две у дома, се промъкнахме покрай стената на Комините. Взехме криволичещ маршрут и пътьом дори потренирахме малко за Дуелума, което бе напълно легално, в случай че някой ни наблюдаваше. Щом се озовахме пред страничния вход, отново отворих ключалката с помощта на инструментите си под възхитения поглед на Делф.

— Бива си те, Вега Джейн — прошепна тихо той.

Вече знаех посоката от предните си посещения, което бе добре, защото вътре цареше почти пълен мрак.

Улових Делф за ръка и го поведох напред. Струваше ми се, че почти мога да чуя тупкането на сърцето му. Без проблем стигнахме до втория етаж. Ослушвах се за скърцането на люспите на Джабитите, но единственият звук наоколо идваше от учестеното ни дишане.

Скоро наближихме стаята, в дъното, на която се намираше вратичката с крещящия месингов Уъг вместо брава. Не исках да ходя отново там, затова свърнахме в друга посока.

— Над нас има поне още един етаж — казах на Делф. — Все отнякъде трябва да се излиза към него.

Но колкото и да обикаляхме, наоколо имаше само плътна зидария, без следа от стълбище. Надвесих се през един прозорец и извих врат. Както и очаквах, ясно видях горния етаж. Но къде беше входът му?

Затворих прозореца и се обърнах към Делф, който стоеше пред една гола стена и опипваше всяка пролука със силните си пръсти.

— Знаеш ли… — започнах. — И изведнъж престанах да го виждам. Съзнанието ми се изпълни с мъгла, като че ли през него премина гъст облак. Когато зрението ми се проясни, там, където допреди секунда бе стоял Делф, се простираше широко стълбище. Тръснах глава и Делф се появи отново. Колкото и да се взирах и да търках очи след това, образът на стълбището не се върна.

— Дръпни се встрани — викнах му.

— Защо, Вега Джейн? Тук няма нищо.

— Дръпни се встрани — повторих.

Той отстъпи и аз надянах сребристата ръкавица. Извадих Мълнията от джоба си, наредих й мислено да приеме пълния си размер, замахнах и я хвърлих с всичка сила.

— Вега Дже… — понечи да викне Делф, но така и не довърши.

Стената се разпадна сред кълба от дим, разкривайки широк отвор, а копието се върна обратно в ръката ми като обучен сокол.

През отвора се забелязваше редица от черни мраморни стъпала, същите като в образа, който бях видяла. Нямах понятие откъде се е взел в главата ми, но можех само да съм му благодарна.

Пристъпих напред и Делф ме последва. Заизкачвахме се предпазливо. Стълбището свършваше пред просторно помещение, над чийто праг в камъка бяха изсечени думите:

Зала на истината

Спогледахме се безмълвно и пристъпихме вътре, потресени както от размерите, така и от красотата й.

Тя имаше каменни стени, мраморни подове, дървен таван и нито един прозорец. Дивях се на майсторството, вложено в създаването на това място. Никога не бях виждала толкова изящно изваян камък, а мраморните мотиви бяха същинско произведение на изкуството, по което ти ставаше съвестно да стъпваш. Гредите над главите ни, потъмнели от времето, бяха плътно покрити с резбовани символи, които по някаква причина вселиха моментна уплаха и трепет в сърцето ми. А покрай всички стени се редяха огромни дървени шкафове, пълни с прашни дебели томове.

С Делф неволно се уловихме за ръце и пристъпихме към средата на помещението, озъртайки се с отворени усти като новородени Уъгове, току-що открили света извън коремите на майките си.

— Има бая книги — отбеляза ненужно той.

Дори не бях подозирала, че съществуват толкова много книги. Първата ми мисъл беше, че Джон би се влюбил в тази стая, но веднага след това почувствах убождане от мъка. Нали тъкмо заради тях го бях загубила.

— И какво ще правим сега? — попита Делф.

Въпросът беше уместен. Мина ми през ума само едно. Протегнах ръка и изтеглих първата книга, която ми попадна. Но щом я отворих, сякаш дверите на Пъклото се разтвориха.

Стаята мигновено се преобрази в нещо напълно различно. Книгите, стените, таванът и подът изчезнаха в небитието. На тяхно място нахлу ураган от образи, гласове, писъци, проблясъци от светлина, вихри от движение. Уъгове, крилати Слепове, армии от Джабити и пълчища от други противни твари. Гармове, Амароци и Фрекове се носеха над камари от мъртви тела. Имаше и всевъзможни уъгоподобни същества — Колоси, воини в бляскави ризници, дребосъци с островърхи уши и яростни червени лица, тъмни забулени фигури, които се спотайваха в сенките и стреляха с мълнии оттам. После се разнесоха експлозии, калейдоскопи от пламък и кули от лед се сриваха в пропасти, тъй дълбоки, че дъното им не се виждаше.

Сърцето ми подскочи в гърлото. Усетих как пръстите на Делф се изплъзват от моите. Насред целия този адски водовъртеж се обърнах и го видях да побягва. Исках също да си плюя на петите, но краката ми сякаш се бяха сраснали със земята. Погледнах надолу и видях в ръцете си още разтворената книга. Всичко, което виждахме, се лееше от нейните страници.

Може и да не бях толкова умна, колкото брат си, но простите задачи понякога имат прости решения. Захлопнах кориците на книгата. Щом двете й половини се затвориха, стаята отново се превърна просто в стая. Имах чувството, че съм тичала с километри, макар да не бях помръдвала от мястото си.

На няколко метра от мен Делф се бе привел запъхтяно, блед като тебешир.

— Да ме вземат мътните дано — извика той.

Само тръснах глава в знак на съгласие. Искаше ми се също да извикам, но нямах обема на неговите дробове.

— Залата на истината, Делф — успях да изрека с труд след малко. — Всички тези книги… Откъде са се взели? Няма начин да са за Горчилище. То просто не е толкова…

— Важно — довърши той вместо мен. — Не знам, Вега Джейн. Но във всички случаи, мисля, че е по-добре да се махаме. — И се упъти към стълбището.

Именно тогава чухме приближаващия звук. Делф се върна и застана до мен. Доколкото можех да преценя, не бяхме застрашени от атака на Джабити.

Това бе добре. Или поне така си мислех, докато не видях какво влиза през вратата.

После вече не бях способна на нищо друго, освен да пищя.

Което и сторих.