Барбара Фрийти
Тайната (17)

Шестнайсета глава

След първоначалната инквизиция Хал се превърна в любезен домакин, развличайки Бриана с безброй истории. С рибарските небивалици на Хал и анекдотите на Пати от стриптийзьорските клубове разговорът нито веднъж не замря. Историите станаха по-нецензурни, след като Лукас се сви на кълбо на дивана пред телевизора и скоро заспа с Дигър, сгушен в краката му.

Почти веднага след вечерята Пати и Хал си тръгнаха. Дали бързаха, за да останат сами, или за да оставят нея и Джейсън сами, не беше ясно, но в края на краищата само звездите ги гледаха от небето.

— Какъвто и да е баща ми, не е лицемер — каза Джейсън и седна на двуместното кресло до нея.

— Не бях сигурна дали ме харесва в началото, но после като че ли стана по-сърдечен. Може би причината беше в маргаритите.

— Или в теб. Много си мила.

— Като баща ти. Не е чудно, че толкова много жени са се съгласили да се омъжат за него.

— Да, бе, голям чаровник е. Почти невероятно ми се струва, че се върна от Вегас без брачни окови. Бях сигурен, че Пати ще го поведе по пътеката към олтара.

— Доколкото разбрах, тя се е въздържала. Каза ми, че обича баща ти и не иска да прибързва, за да бъде всичко както си му е редът.

Той остана изненадан.

— Много интересно. Ще видим.

— Радвам се, че ще ми бъде съседка. Ще имам възможност да се сближа с нея.

— Няма ли да ти липсвам, като не съм на крачка от теб?

— Може би мъничко.

Той я побутна с рамо.

— Лукас спи ли дълбоко?

— Не се надявай — разсмя се тя.

— Да, и аз така си помислих. — Хвана ръката й и се облегна на възглавниците. — Тази вечер има много звезди.

В Ейнджълс Бей нямаше светлини като в голям град и звездите светеха ярко.

— Чудно е как тези взривяващи се тела създават толкова величествена гледка — промълви тя.

Джейсън се разсмя.

— Ех, да, но е романтично.

— Извинявай. Главата ми е пълна с куп факти.

— Прекарвала си много време в библиотеката.

— Обичам да чета. Трябва да намеря градската библиотека и да заведа Лукас. Досега не е показал някакъв интерес към книги. Предпочита да си играе с колички, камиончета и топки, и с всичко, което се движи.

— Момче е.

— Нямам опит с момчета. Нямам братя, а баща ми е интелектуалец. Не вярвам да си е играл с камионче през живота си.

— Аз съм си играл, така че ако искаш полезен съвет, знаеш към кого да се обърнеш.

Та го погледна.

— Лукас много се привърза към теб. Това ме тревожи. Много е чувствителен към хора, които не го харесват, особено мъже. Дължи се на това, че Дерек не живя с нас. Лукас несъзнателно вини себе си.

— Ще разбере, като порасне още малко. И стига си се притеснявала тази вечер. И утре е ден.

— Имаш право. — Взря се в небето. — Да имаше телескоп. Представи си какво ще видим.

Джейсън се оживи:

— Имам. В гаража е.

Поклати глава със странно изражение.

— Какво?

— Каквото и правим, все до Дерек стигаме. Открихме телескопа на битпазар и го инсталирахме вечер на скалите. Няколко пъти го обръщахме към прозорците на съседните къщи. — Усмихна се. — Шона Хъксли се събличаше, без да пуска пердетата. Гледката беше по-зашеметяваща от звездите.

— Ах, ето откъде идва любовта ти към телескопите.

Той стана.

— Ще го донеса и ще го изпробваме.

Провери Лукас, преди да последва Джейсън в гаража. Щом влезе, разбра, че това е работилницата му. По средата имаше голям тезгях, навсякъде се виждаха инструменти, а подът беше покрит с талаш. Изящно резбован люлеещ се стол привлече вниманието й и тя поглади дървото.

— Разкошен е.

— Първият ми опит да изработя люлеещ се стол.

— Голям талант имаш. — Обърна се и го погледна. — Ако решиш да напуснеш полицията, ще станеш дърводелец.

— Това едва ли ще се случи. — Отмести няколко кашона и бръкна зад тях. — Ето го. — Извади черен цилиндричен калъф. — Дано да не е повреден.

Джейсън постави калъфа на тезгяха и го отвори. Тя отмести един стол, за да погледне по-отблизо.

— Какво е това? — попита изненадано Джейсън.

В калъфа имаше руло от някаква дебела, груба хартия. Той го извади и го разви.

Пулсът на Бриана се ускори, щом зърна първото цветно петно и долови лек мирис на маслени бои. Сърцето й се разтуптя лудо, когато лицето на жена се появи малко по малко: тъмночервена коса, характерна линия на косата, сключваща ъгъл в средата на челото, тайнствените виолетови очи…

— О, Господи! — Сложи ръка на гърдите си. Познаваше това лице по-добре от своето, понеже го бе издирвала пет години. Ева… и не само един вариант на изображението й, ами цели три.

Кръвта пулсираше във вените й, не можеше да повярва на очите си, изпадна в шок. Най-накрая откъсна очи от картините и погледна Джейсън. Лицето му беше бяло, очите — огромни и изплашени.

— Това не е възможно — промърмори объркано.

— Картините са били тук. В твоя дом.

— Не знаех, Бриана — клатеше недоумяващо глава Джейсън. — Нямах представа.

Главата й се замая от хиляди въпроси.

— Арестува Дерек за кражба на картините, а те са били у теб.

— Сигурно Дерек ги е скрил тук.

— Защо, няма смисъл!

— По дяволите, ако знам, но това е единственото разумно обяснение. — Прокара пръсти през косата си, загледан в нея, и като осъзна изражението й, очите му потъмняха от гняв.

— Не съм натопил Дерек, Бриана. Знаеш, че не съм.

— Нима?

Гласът й трепереше. През последните дни толкова много съмнения заради Дерек я измъчваха, докато за Джейсън почти не се колебаеше. Те размениха местата си в съзнанието й — добрият и лошият. Сега се почувства объркана.

— Да му се не види, Бриана, помисли! Защо да отварям калъфа пред теб, ако съм скрил картините там?

— Не знам. Може би си забравил.

— Не бих забравил къде съм скрил картини за милион долара. — Погледът му я пронизваше и настояваше тя да го чуе. — Но не става въпрос за логично обяснение; става въпрос за това, което знаеш… а ти знаеш какъв съм аз.

Тя го загледа, без да мига.

— Не зная дали мога вече да се доверявам на инстинкта си.

Очите му се помрачиха от разочарование.

— Тогава предполагам, че ще се наложи да го докажа. Защото не знаех, че тези картини са в калъфа.

Взе единия свитък, разви го и затисна краищата с дървени кубчета.

Виолетовите очи на порочното лице на Ева се втренчиха в тях, онова лице с насмешлив, саркастичен и циничен израз, което принуждаваше Виктор да опитва отново и отново да я разбере правилно. Тази жена бе коренът на всички проблеми на Бриана.

— Мразя я! — каза. — Мразя всичко около нея. Не ми пука коя е била и не ми пука дали Виктор е успял или не е успял да схване каква е била. Тя съсипа живота ни.

Кръстосваше работилницата, за да се освободи от адреналина, бушуващ в тялото й.

— Дерек беше тук в деня преди обира. Стоеше при мен в гаража, докато реставрирах една маса — добави Джейсън. — След обира е трябвало да скрие някъде картините. При родителите му е било невъзможно, нито при теб или в неговия дом, защото тези места щяха да бъдат претърсени. — Джейсън млъкна и се замисли. — Тук е идеалното скривалище. Аз разследвах кражбата. Нямаше да претърсвам собствения си гараж. А Дерек можеше да влезе, знаеше къде държа резервния ключ.

— Откъде е знаел?

— Защото където и да живея, винаги крия ключ отвън. Дерек сигурно е предположил, че не съм променил навиците си. Не е толкова трудно да се намери. Крия го под един камък до задната врата, за да ми е под ръка, като се връщам от сърфиране.

— Дерек каза, че не е откраднал картините, Джейсън. Кой друг би могъл да ги скрие тук?

— Никой. Не съм близък с никого от художниците.

— А друго ченге?

— Друг няма мотив, Бриана. Ако ченге беше откраднало тези картини, отдавна щеше да ги продаде на пазара за крадени вещи. Що за крадец ще крие картини за милион долара?

— Крадец, който е направил точно това. Как ще постъпим сега?

— Ще занесем картините в управлението и ще ги предадем на началника. Той ще възобнови разследването.

— Ти ще бъдеш в екипа — обърна внимание тя. — Крадените картини бяха у теб.

— Може би този път в съда ще защитаваш мен. Помисли си само колко велико ще бъде — подхвърли саркастично той. Махна кубчетата и нави портрета отново.

— Джейсън, няма да бъде велико.

Загледа я отново, а лицето му беше станало като мрачна маска. Приличаше на безмилостния полицай, който свидетелства срещу Дерек. По онова време си мислеше, че заради своите амбиции изглеждаше толкова решителен, но причината не беше тази тогава, нито сега… беше болката. Беше го наскърбила дълбоко със своите съмнения. Но вече нямаше начин да поправи стореното.

— Искаш ли да дойдеш в управлението с мен?

— Не, иди сам — отговори тя тихо. Най-после откри картините, но още не знаеше истината.

* * *

Бриана се събуди изморена в понеделник сутринта, силите й бяха изчерпани от кошмарни въпроси, които тормозеха сънищата й, представяше си всеки възможен сценарий как картините са се озовали в гаража на Джейсън. В нито един от тях нямаше смисъл.

Като се съсредоточи в непосредствените си задача, облече Лукас и го заведе за първия учебен ден в детската градина. Беше много въодушевен, че ще ходи на училище с най-добрия си приятел Кайл, затова без проблеми го остави на вратата на класната стая с едно помахване и кратка прегръдка.

След това отиде в полицейското управление. Джо Силвейра й се обади по-рано сутринта, помоли я да отиде и тя се чудеше дали и Джейсън ще бъде там. Слезе от колата и вдигна ципа на якето си. Добре че си бе облякла по-дебел пуловер. Над залива се събираха буреносни облаци и в града се изви студен вятър. Във въздуха се чувстваше промяна… голяма промяна за нея.

Нямаше представа как са се озовали картините в гаража на Джейсън, но поне имаше нови факти.

Щом влезе, с изненада видя Уайът Кейн и двамата Маркъм. По израженията им не се подразбираше много, но Бриана усещаше едва сдържаната възбуда. След няколко минути ги въведоха в конферентната зала. На дългата маса бяха изложени трите портрета, затиснати с преспапиета и книги. Джо Силвейра и Джейсън стояха от двете страни на масата.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна Джо. — Както ви съобщих по телефона, тези картини бяха открити късно снощи и искам да се уверя, че са същите, които бяха изложени в музея преди пет години.

Уайът, Глория и Стив се скупчиха около масата. Тримата експерти по живопис разглеждаха с лупи най-щателно всеки детайл. Бриана се улови, че се е загледала в Джейсън. Разбираше настроението му, освен че беше напрегнат и не поглеждаше към нея. Изразът на Джо Силвейра също беше предпазлив.

Минутите се нижеха, докато специалистите си разменяха по някоя дума за маслени бои, дебелина на пласта и други технически термини.

— Превъзходно — каза най-накрая Уайът, но очите му вече не бяха радостни. Отдръпна се и огледа мълчаливо трите портрета. — Превъзходни копия — заключи.

Джейсън се сепна:

— Какво говорите?

— Фалшификати са — заяви той.

— Много добри фалшификати — добави Стив Маркъм.

— Как може да сте сигурни? — попита Бриана потресена. — Съвсем като на фотографиите са. Подписът е същият. — Обърна се към Глория: — Глория?

По-възрастната жена кимна.

— Уайът е прав. Нарисувани са от талантлив фалшификатор, не от Виктор Делгадо.

— Ще ми обясни ли някой как го установихте? — намеси се Джо. — Може би трябва да поискаме съдебна експертиза.

— Подозираше ли, че са фалшификати? — попита Джейсън началника.

— Ще кажа само, че бях готов да изслушам различни мнения.

— Този знак. — Уайът посочи долния ляв ъгъл на картината, на която бе изобразена Ева в последните й мигове — бурното море, разцепващия се кораб, протегнатите й ръце. — Това е знакът на художника. Не се е сдържал да не остави доказателство за своя талант.

Глория пребледня изведнъж и седна.

— Не е възможно — измърмори.

— Очевидно е — каза Стив на жена си.

— Не и за мен — намеси се Бриана. — За какво говорите?

— Тази извита линия и тази — продължи Уайът — В оригиналните картини ги няма. Нали имате фотографиите?

Джо отвори папката и извади фотографиите. Уайът взе едната снимка и я постави до картината, после подаде лупата на Джо.

„Разликата е почти неуловима“ — помисли си Бриана, когато на свой ред погледна през лупата, макар че все още изпитваше съмнения.

— Сигурен ли сте, че това не е заради грапавостта на маслената боя в сравнение с фотографията.

— Абсолютно сигурен съм — потвърди Уайът.

В изражението имаше нещо, която тя не разбираше — смесица от гняв… и гордост ли? Сърцето й се сви.

— Знаете кой е изработил фалшификатите, нали?

Изпита силно желание той да не съобщава на висок глас името, което бе на върха на езика й, но напразно.

— Дерек — каза старецът.

За миг дъхът й спря.

— Работа на Дерек ли е? — попита Джейсън и се приближи до масата. — Той ли е нарисувал тези фалшификати? Този знак неговият подпис ли е?

— Неговите инициали — Д и К — промълви Глория, която изглеждаше много разстроена.

— Имаше навик да ги вплита във всяка своя творба — добави Стив. — Искаше подписът му да е част от картината, затова си изработи техника да изглежда като мацване с четката.

— Твърдяхте, че не е добър художник — обърна се Бриана към Уайът. — А сега заявявате, че Дерек е нарисувал „Трите лица на Ева“ с такова съвършенство, че единственото нещо, което отличава фалшификатите от оригиналите, са неговите изкусно вплетени инициали! Как е възможно?

— Дерек беше много добър имитатор. Липсваше му оригиналност — отговори Уайът язвително. — Нямаше дарбата на истински творец. Можеше само да копира до съвършенство великите творби. Беше просто имитатор.

Бриана се обърна към Джо:

— Какво мислите?

— Трябва да се направи оценка от независимо лице — отговори той.

— Къде открихте картините? — попита Глория.

— В момента нямам право да съобщавам.

Джейсън ли предпазваше, или не искаше да компрометира разследването?

Бриана си спомни последните думи на Дерек в писмото — че не е откраднал картините, но не е и напълно невинен. Копията ли е имал предвид?

— Какъв е бил смисълът Дерек да го прави? — попита високо. — Защо е изработил тези фалшификати?

След известна пауза Уайът каза:

— Вероятно Дерек е възнамерявал да подмени оригиналите с копията, тъй че никой да не забележи липсата им… поне не веднага.

— Пазачът го е изненадал и не е имал време да направи подмяната — добави Стив.

— Никакво друго обяснение ли няма? — попита Бриана. — Освен Дерек няма ли друг заинтересуван?

Толкова дълго беше защитавала Дерек, че вече й бе трудно да престане. Дори да не бе откраднал картините, е познавал онзи, който ги е искал. В противен случай нямаше да изработи фалшификатите.

— Дерек се доказвал пред теб по този начин, Уайът — каза с досада Глория. — Държал е да знаеш, че той ги е копирал, че е по-талантлив, отколкото си мислел. Ако не беше така, копията щяха да бъдат съвършени и ти никога нямаше да разбереш.

— Независимо от всичко, пак щяха да бъдат фалшификати — възрази грубо той. — Живописта на един истински художник е оригинална, със свое послание. Такъв творец не имитира чужди творби.

Бриана можеше само да гадае как се е чувствал Дерек, като е знаел мнението на дядо си за себе си. Но онова, което изобщо не можеше да проумее, беше изключително прецизната работа на Дерек. Би трябвало да е нарисувал копията, докато са били заедно, но той никога не бе говорил по този въпрос. Не беше забелязала и най-малка следа от боя в дома му. Явно е рисувал в пълна тайна.

Какво ли още е правил в пълна тайна?

Обзе я безсилен гняв. Съжалението в очите на останалите я вбеси още повече. Бързо излезе от залата. Колко глупава е била да даде доверието си, любовта, верността на мъж, който е бил толкова фалшив, колкото своите платна.