Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

1.

Имаше големи предимства в това да си незначителен.

Вярно, според мерките на мнозина Сири не беше „незначителна“. Беше дъщеря на крал в края на краищата. За щастие баща й имаше четири деца и Сири — на седемнайсет години — беше най-малката. Фафен, която бе малко по-голяма от Сири, беше изпълнила фамилния дълг и беше станала монахиня. Преди Фафен беше Риджер, синът. Той щеше да наследи трона.

И Вивена. Сири въздъхна, докато вървеше по пътеката обратно към града. Вивена, първородната, беше… ами… Вивена. Красива, уверена в себе си, съвършена почти във всяко отношение. И толкова по-добре, предвид това, че беше сгодена за бог. Тъй или иначе Сири — като четвърто дете — беше излишната. Вивена и Риджер трябваше да се съсредоточат върху ученията си. Фафен трябваше да си върши работата по пасищата и в домове. Сири обаче можеше да се измъкне с това, че е незначителна. А това означаваше, че можеше да чезне в пущинаците часове наред.

Някои щяха да забележат, разбира се, и тя щеше да си има неприятности. Но дори на баща й щеше да му се наложи да признае, че изчезването й не е причинило големи неудобства. Градът се оправяше чудесно и без Сири — всъщност оправяше се дори малко по-добре, докато нея я нямаше.

Незначителност. За друг това можеше да е обидно. За Сири беше благодат.

Усмихна се, щом навлезе в същинския град. Неизбежно привличаше погледи. Макар Бевалис официално да беше столицата на Идрис, не беше голям и всички я познаваха. Ако се съдеше по приказките, които беше чувала от разни мърморковци, Бевалис не беше дори село в сравнение с огромните градове в други държави.

Но тя си го обичаше такъв, какъвто беше, с калните улички, къщите със сламени покриви и досадните — но здрави — крепостни стени. Жените, подкарващи гъските с пръчки, мъжете, дърпащи магарета, натоварени със зърно, децата, повели овце към пасището. Един голям град в Ксака, Худрес или дори в ужасната Халандрен можеше да има екзотични гледки, но щеше да е пълен с безлични шумни блъскащи се тълпи и високомерни благородници. Не съвсем по вкуса на Сири. За нея дори Бевалис изглеждаше доста оживен.

„Все пак — помисли тя, докато оглеждаше практично сивата си рокля, — готова съм да се обзаложа, че онези градове имат повече цветове. Това, виж, сигурно бих искала да видя.“

Там косата й нямаше да изпъква чак толкова. Както обикновено, дългите кичури бяха изрусели от радост, докато беше навън сред полята. Тя се съсредоточи и се помъчи да ги обуздае, но успя само да докара цвета до убито кафяво. Щом спря да се съсредоточава, косата пак си стана каквато си беше. Сири не беше особено добра в обуздаването й. Не беше като Вивена.

Щом тръгна през града, по петите й се повлякоха няколко хлапета. Тя се усмихна и се престори, че не им обръща внимание, докато едно от тях не се осмели да притича напред и я дръпна за дрехата. Тогава се обърна с усмивка. Изгледаха я със сериозни лица. Идрианските деца бяха приучени още на тази възраст да избягват срамните изблици на чувства. Според поученията на Аустре нямаше нищо лошо в чувствата, но привличането на внимание към себе си с тях беше грешно.

Сири не беше особено благочестива. Не беше нейна вина, ако Аустре я беше създал неспособна да се подчинява, мислеше тя. Децата зачакаха търпеливо, а Сири бръкна в престилката си и извади китка яркоцветни цветя. Детските очи се ококориха, зяпнали живите цветове. Три от цветята бяха сини, едното жълто.

Цветята ярко изпъкваха на фона на преднамерената сивота на града. Освен онова, което можеше да се види в кожата и очите на хората, наоколо нямаше капка цвят. Камъните бяха изтъркани до бяло, облеклото светлосиво и убито кафяво. Само за да няма цвят.

Защото без цвят не можеше да има Пробуждащи.

Момичето, което беше дръпнало полата на Сири, най-сетне взе цветята и хукна с тях, а другите деца — след нея. Сири забеляза неодобрителните погледи в очите на няколко минаващи селяни. Никой не я укори обаче. Да си принцеса, макар и незначителна, си имаше предимства.

Продължи към палата — беше ниска едноетажна сграда с голям двор с утъпкана пръст. Избегна тълпите пазарящи се хора отпред, заобиколи и влезе през кухненския вход. Щом вратата се открехна, Маб, старшата на кухнята, спря да си тананика и я изгледа накриво.

— Татко ти те търсеше, дете — рече сухо, обърна се, нападна с ножа купчината лук и пак си затананика.

— Предполагам. — Сири се приближи и подуши едно от котлетата на огнището, от което лъхаше кротката миризма на врящи картофи.

— Пак по хълмовете си ходила, нали? Бас слагам, че си пропуснала уроците си.

Сири се усмихна, после измъкна още едно яркожълто цвете и го завъртя между пръстите си.

Маб извъртя очи към тавана.

— И пак си покварявала младежта на града, подозирам. Честно ти казвам, трябва да спреш с тези неща. Вече си голямо момиче. Баща ти хубаво ще ти поприказва за бягането ти от отговорностите.

— Обичам приказките — отвърна Сири. — И винаги научавам по няколко нови думи, когато татко е ядосан. Не бива да пренебрегвам образованието си, нали?

Маб изсумтя и закълца кисели краставички в лука.

— Честно, Маб — заговори Сири, докато въртеше цветето, и усети как косата й доби малко по-червеникав оттенък. — Не разбирам какъв е проблемът. Аустре е направил цветята, нали? Той им е сложил цветовете, за да не могат да бъдат зли. Искам да кажа, наричаме го Бог на Цветовете все пак, нали?

— Цветята не са зли — отвърна Маб и добави в накълцаното нещо, което приличаше на трева. — Стига да си останат където ги е поставил Аустре. Не бива да използваме красотата на Аустре, за да се правим на по-важни.

— Едно цвете не ме прави по-важна.

— О? — Маб сипа тревата, краставиците и лука в едно от врящите котлета, почука по него с плоското на ножа, вслуша се и кимна на себе си, а после започна да рови под тезгяха за още зеленчуци. — Я ми кажи — продължи тя с приглушен глас. — Наистина ли мислиш, че като мина през града с такова цвете, не привлече внимание към себе си?

— Само защото градът е толкова сив. Ако имаше малко цвят, никой нямаше да забележи едно цвете.

Маб изникна отново, държеше пълна с грудки паница.

— Искаш да си украсим Бевалис като Халандрен, тъй ли? Може би и Пробуждащи да каним в града си? Много ли ще ти хареса това? Някой дявол да смуче душите на децата и да души хората със собствените им дрехи? Да вадят мъже от гроба и да използват мъртвите им тела за евтин труд? Да принасят в жертва жени на нечестивите си олтари?

Сири усети как косата й леко побеля от страх. „Престани“, помисли си. Косата сякаш си имаше собствен ум и реагираше на инстинктивни чувства.

— Онова за девиците, принасяни в жертва, е просто приказка — отвърна тя. — Не го правят наистина.

— Приказките все идват отнякъде.

— Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.

Маб закълца грудките, без да вдига глава.

— Имаме си мирния договор, Маб — каза Сири. — Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.

— А ако не успеят?

— Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.

— Халандренците имат по-добри войски — рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, — по-добра стомана, повече храна и онези… онези неща. Това тревожи хората. Може би не теб, но благоразумните хора.

Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта й за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши.

— Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.

— Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.

— Добре тогава — въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. — Сега вече всички можем да изпъкнем.

Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.

— Предполагам, че беше цвят от ванавел?

— Разбира се — отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. — Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.

Маб изсумтя и й подаде друг нож.

— Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.

— Нали трябва да се обадя на татко? — подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.

— Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание — рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.

— Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.

— Просто обичаш да се въртиш близо до храната — отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. — Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.

Сири не реагира — просто продължи да кълца. Косата й обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи.“

Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата й ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.

В края на краищата наказанието й бездруго сигурно щеше да е същото.

 

 

Деделин, кралят на Идрис, остави писмото на писалището си. Беше го гледал достатъчно дълго. Време беше да реши дали да прати най-голямата си дъщеря на смърт, или не.

Въпреки настъпването на пролетта стаята му беше студена. Топлината беше рядкост в планинските земи на Идрис. Тачеха я и й се радваха, защото се задържаше само за кратко всяко лято. Покоите му освен това бяха оскъдно обзаведени. Имаше красота в простотата. Дори крал нямаше право да проявява арогантност със суетна показност.

Деделин се изправи и погледна през прозореца. Палатът беше малък според световните мерки — само един етаж на височина, с островръх дървен покрив и дебели каменни стени. Но беше голям според идрианските мерки и дори граничеше с пищност. Но това можеше да се прости, защото палатът беше и зала за срещи, и център за действия за цялото кралство.

Виждаше генерал Ярда с крайчеца на окото си. Едрият мъж стоеше в очакване, стиснал ръце зад гърба си, гъстата му брада бе вързана на три места. Беше единственото друго лице в стаята.

Деделин отново погледна писмото. Хартията беше яркорозова и крещящият цвят изпъкваше на писалището му като капка кръв в снега. Розовото беше цвят, който човек никога нямаше да види в Идрис. В Халандрен обаче — центъра на световната багрилна промишленост — такива безвкусни багри бяха обичайни.

— Е, стари приятелю? — попита Деделин. — Имаш ли някакъв съвет за мен?

Генерал Ярда поклати глава.

— Война иде, ваше величество. Усещам я във ветровете и я чета в донесенията на шпионите ни. Халандрен все още ни смята за бунтовници, а проходите ни към Севера са твърде изкушаващи. Ще нападнат.

— Тогава не би трябвало да я пращам — каза Деделин и отново се загледа през прозореца. Дворът гъмжеше от хора в кожи и наметала: идваха на пазар.

— Не можем да спрем войната, ваше величество — рече Ярда.

— Но… можем да я забавим.

Деделин се обърна.

Ярда пристъпи напред и заговори тихо.

— Моментът не е добър. Бойците ни още не са се съвзели от набезите на Вендис миналата есен, а и с пожарите в зърнохранилището тази зима… — Поклати глава. — Не можем да си позволим да се въвлечем в отбранителна война през лятото. Най-добрият ни съюзник срещу Халандрен е снегът. Не можем да позволим този конфликт да възникне по техните условия. Направим ли го, загиваме.

Думите му бяха съвсем разумни.

— Ваше величество — продължи Ядра, — те очакват да нарушим договора като повод за нападение. Ако се раздвижим първи, ще ударят.

— Ако спазим договора, пак ще ударят — каза Деделин.

— Но по-късно. Може би месеци по-късно. Знаем колко мудна е политиката на Халандрен. Ако спазваме договора, ще има разисквания и спорове. Ако продължат до снеговете, ще сме си спечелили времето, от което така ужасно се нуждаем.

Всичко беше съвсем разумно. Жестоко, искрено разумно. През всичките тези години Деделин беше увъртал и печелил време, докато гледаше как дворът на Халандрен става все по-нападателен, все по-възбуден. Всяка година се надигаха гласове за „нападение над бунтовните идрианци“, живеещи горе в планинските земи. Всяка година тези гласове ставаха все по-гръмки и многобройни. Всяка година миролюбивата политика на Деделин задържаше войските им. Беше се надявал, че бунтовническият водач Вахр и неговите разколници от Пан Кал ще отвличат вниманието от Идрис, но Вахр беше пленен, а тъй наречената му „армия“ — разпръсната. Действията му само бяха накарали Халандрен да се съсредоточи повече върху враговете си.

Мирът нямаше да изтрае дълго. Не и след като Идрис беше съзрял, не и с търговските пътища, които бяха толкова ценни. Не и със сегашното им гъмжило от богове, които изглеждаха много по-капризни от предшествениците си. Знаеше всичко това. Но също тъй знаеше, че нарушаването на договора ще е глупаво. Когато си хвърлен в бърлогата на звяр, не провокираш яростта му.

Ярда застана до него при прозореца и се загледа навън. Беше суров мъж, роден от сурови зими. Но също тъй беше един от най-добрите мъже, които Деделин бе познавал — отчасти кралят копнееше да омъжи Вивена за сина на генерала.

Това беше глупост. Деделин винаги беше знаел, че този ден ще дойде. Сам беше съставил договора и той отреждаше дъщеря му да се омъжи за Бога крал. Халандрен имаше нужда от дъщеря с кралска кръв, която да подсили традиционната кръвна линия в монархията им. Беше нещо, за което покварените и суетни хора от низините отдавна ламтяха, и само тази изрична клауза в договора беше спасила Идрис през тези двайсет години.

Този договор беше първият официален акт в царуването на Деделин, сключен трескаво след убийството на баща му. Деделин скръцна със зъби. Колко бързо се беше преклонил пред капризите на враговете си. И все пак щеше да го направи отново. Един идриански монарх щеше да направи всичко за народа си. Това бе една от големите разлики между Идрис и Халандрен.

— Ако я изпратим, Ярда — каза Деделин, — пращаме я на смърт.

— Може би няма да й посегнат — отрони Ярда след дълго мълчание.

— Знаеш много добре. Първото, което ще направят, когато дойде войната, ще е да я използват срещу мен. Това е Халандрен. Те канят Пробуждащи в палатите си, в името на Аустре!

Ярда пак помълча, после поклати глава.

— Според последните донесения армията им е нараснала с около четирийсет хиляди Безжизнени.

„Господи боже на Цветовете“, помисли Деделин и отново хвърли поглед през рамо към писмото. Двайсет и вторият рожден ден на Вивена беше дошъл и условията на договора постановяваха, че Деделин не може да чака повече.

— Пращането на Вивена е лош план, но е единственият ни план — рече Ярда. — С повече време, знам, че мога да привлека Тетрадел за нашата кауза — те мразят Халандрен след Велебран. И сигурно бих могъл да насъскам разбитата бунтовническа фракция на Вахр в самия Халандрен. Най-малкото ще можем да строим, да събираме припаси, да живеем още година. — Ярда се обърна към краля. — Ако не пратим принцесата на Халандрен, ще се приеме, че войната е по наша вина. Кой ще ни подкрепи? Ще искат да им се обясни защо сме отказали да изпълним договора, написан от собствения ни крал!

— А ако им пратим Вивена, това ще вкара кралска кръв в монархията им и ще даде още по-законно основание на претенцията им за планинските земи!

— Може би — отвърна Ярда. — Но щом и двамата знаем, че бездруго ще нападнат, тогава какво ни интересува претенцията им? Така поне може би ще изчакат да се роди наследник, преди да нападнат.

Още време. Генералът винаги искаше още време. Но след като това време струваше собственото дете на Деделин?

„Ярда не би се поколебал да прати един войник на смърт, ако това би означавало достатъчно време, за да разположи останалите си войници на по-добра позиция за атака — помисли Деделин. — Ние сме Идрис. Как мога да искам нещо по-малко от дъщеря си, след като бих го поискал от някой от бойците ми?“

Но мисълта за Вивена в ръцете на Бога крал, Вивена, принудена да роди дете на онова същество… косата му едва не побеля от грижа за нея. Онова дете щеше да се превърне в мъртвородено чудовище и да стане следващия Завърнал се бог на Халандрен.

„Има и друг начин — зашепна част от ума му. — Не си длъжен да пращаш Вивена…“

На вратата се почука. Двамата с Ярда се обърнаха и Деделин извика на посетителя да влезе. Сигурен беше кой е.

Вивена застана на прага в сивото си облекло, все още толкова млада в очите му. Но в същото време беше съвършеният образ на идрианска жена — косата прибрана в скромна плитка, без никакъв грим, който да привлича внимание към лицето й. Не беше плаха или мека като някои благороднички в северните кралства. Беше просто сдържана. Сдържана, семпла, твърда и способна. Идрианка.

— Тук сте от няколко часа, татко — каза Вивена и наведе почтително глава към Ярда. — Слугите говорят за цветен плик, донесен от генерала. Мисля, че се досещам за съдържанието му.

Деделин я погледна в очите, а след това й махна да седне. Тя тихо затвори вратата и се настани на един от дървените столове до стената. Ярда остана прав, според мъжкия обичай. Вивена хвърли поглед на писмото на писалището. Беше спокойна, косата й — овладяна и задържана в почтително черно. Беше дваж по-благочестива от самия Деделин и — за разлика от сестра си — никога не привличаше внимание към себе си с изблици на чувства.

— Предполагам, че трябва да се приготвя за тръгване — каза Вивена. Ръцете й бяха отпуснати в скута й.

Деделин отвори уста, но не можа да намери думи. Погледна Ярда, но той само примирено поклати глава.

— През целия си живот съм се подготвяла за това, татко — каза Вивена. — Готова съм. Сири обаче няма да го приеме добре. Тръгна на езда преди час. Трябва да напусна града преди да се е върнала. Така ще избегнем всякаква сцена, която би могла да направи.

— Късно е — каза Ярда с гримаса и кимна към прозореца. Хората отвън тъкмо се пръскаха пред ездачката, нахлула в галоп през портата. Носеше тъмнокафяво наметало, на ръба да стане твърде цветно, и — разбира се — беше разпуснала косата си.

Която беше жълта.

Деделин усети как гневът и отчаянието му се усилиха. Само Сири можеше да го накара да загуби самообладание и — като в ироничен контрапункт на причината за гнева му — усети как косата му се промени. За гледащите го няколко кичура от косата му щяха да са се обагрили от черно в кървавочервено. Това беше отличителният белег на членовете на кралската фамилия, избягали в планинските земи на Идрис в разгара на Велебран. Другите можеха да скриват чувствата си. Хората с кралска кръв обаче издаваха какво чувстват с косата си.

Вивена го гледаше, безупречно чиста както винаги, и самообладанието й му даде сила да накара косата си отново да стане черна. Отне му повече воля, отколкото който и да е човек от простолюдието можеше да разбере, да обуздае изменчивите „кралски кичури“. Понятие нямаше как Вивена се справя толкова добре.

„Горкото момиче, така и нямаше детство“, помисли Деделин. От раждането й животът на Вивена бе насочен към това единствено събитие. Първородното му дете, момичето, което винаги сякаш бе част от него самия. Момичето, което винаги го беше карало да се чувства горд. Жената, която вече бе спечелила обичта и почитта на народа си. Виждаше в ума си кралицата, която можеше да стане тя, по-силна и от него самия. Кралицата, която можеше да ги преведе през мрачните дни, които идеха.

Но само ако оцелееше дотогава.

— Ще се приготвя за пътуването — каза Вивена и се надигна.

— Не — спря я Деделин.

Ярда и Вивена се извърнаха към него.

— Татко — заговори тя. — Ако нарушим този договор, това ще означава война. Подготвила съм се да се принеса в жертва за нашия народ. Ти ме научи на това.

Няма да заминеш — заяви твърдо Деделин и се обърна отново към прозореца. Навън Сири се смееше с един от конярите. Деделин чуваше изблика й дори от толкова далече. Косата й бе станала червена като пламък.

„Господи боже на Цветовете, прости ми — помисли той. — Какъв ужасен избор за един баща. Договорът е изричен: трябва да изпратя в Халандрен дъщеря си, когато Вивена навърши двайсет и втория си рожден ден. Но не казва коя дъщеря трябва да пратя.“

Ако не пратеше в Халандрен една от дъщерите си, щяха да нападнат незабавно. Ако пратеше не която трябва, можеше да се ядосат, но той знаеше, че няма да нападнат. Щяха да изчакат първо да се сдобият с наследник. Това щеше да спечели на Идрис поне девет месеца.

„А ако се опитат да използват Вивена срещу мен, знам, че няма да мога се сдържа да не отстъпя“, помисли Деделин. Срамно беше да си го признае, но в крайна сметка точно това го накара да вземе решението си.

— Вивена, ти няма да отидеш да се омъжиш за бога тиран на враговете ни — заяви Деделин. — Изпращам Сири на твое място.