Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

19.

— Тази е добра — каза Дент, докато оглеждаше къщата. — Здрава дървена облицовка. Ще се натроши много чисто.

— Мда — добави Тонк Фах и надникна в един от килерите. — И има много място за склад. Бас слагам, че само тук може да се поберат поне пет-шест трупа.

Вивена изгледа накриво двамата наемници и те се изкискаха. Къщата не беше толкова хубава като на Лемекс, но пък тя не искаше да се набива на очи. Беше една от многото, построени в редица покрай добре поддържана улица. По-дълбока, отколкото широка, сградата беше обградена от двете страни с палми, които скриваха гледката в случай, че някой се опиташе да шпионира от съседните сгради.

Вивена беше доволна. Отчасти се притесняваше, че ще живее в дом, който — макар да беше скромен според мерките в Халандрен — беше голям почти колкото кралския дворец в Идрис. Само че двамата с Парлин бяха огледали и отхвърлили къщи в по-евтини райони на града. Тя не искаше да живее някъде, където щеше да я е страх да излиза нощем, особено след като се безпокоеше, че Дъхът й може да я превърне в жертва.

Заслиза по стълбите и наемниците я последваха. Къщата имаше три етажа — малък горен етаж със спални, основния с кухня и дневна, и мазе за склад. Сградата беше оскъдно обзаведена и Парлин беше отишъл да купи още мебели. Тя не беше искала да харчи пари за това, но Дент бе изтъкнал, че трябва поне да се опитат да поддържат добро впечатление, за да не привлекат нежелано внимание.

— За къщата на стария Лемекс скоро ще се погрижат — увери я той. — Намекнахме тук-там из подземния свят, като споменахме, че старецът е мъртъв. Каквото не сме обрали, някоя банда крадци ще се погрижи да го изнесе още тази нощ. До утре градската стража ще е там и ще решат, че къщата е ограбена. На сестрата е платено, а и тя изобщо не знаеше кой беше всъщност Лемекс. След като никой не отиде да плати за погребалната служба, властите ще конфискуват къщата и ще изгорят тялото с други длъжници.

Вивена пребледня.

— Не звучи много почтително.

Дент вдигна рамене.

— Какво искате да направите? Да го вземете лично от костницата ли? Да го погребете с идрианска церемония?

— Добър начин да накарате хората да задават въпроси — подхвърли Тонк Фах.

— По-добре просто да оставим други да се оправят с това — каза Дент.

— Сигурно. — Вивена се обърна от стълбището и влезе в дневната. — Просто ме притеснява, че ще оставим за тялото му да се погрижат…

— Кои? — попита с насмешка Дент. — Езичници?

Вивена не го погледна.

— Старецът май не се притесняваше много от езически неща — подхвърли Тонк Фах. — Не и с толкова много Дихания, които беше насъбрал. Разбира се, татенцето ви му даде пари да ги купи, нали?

Вивена затвори очи.

„Сега ти държиш същите тези Дихания — каза си наум. — Не си невинна във всичко това.“

Не беше имала избор. Можеше само да се надява и да приеме, че баща й се е чувствал в същото положение — без друг избор, освен да направи онова, което изглеждаше грешно.

След като нямаше мебели, Вивена придърпа роклята си и седна на дървения под, с ръце в скута. Дент и Тонк Фах седнаха до стената. Чувстваха се също толкова удобно на коравия дървен под, колкото в меки кресла.

— Добре, принцесо — заговори Дент, измъкна един лист от джоба си и го разгъна. — Имаме някои планове за вас.

— Какви?

— Първо, можем да ви уредим среща с някои от съюзниците на Вахр.

— Кой точно беше този човек? — попита Вивена намръщено. Не й харесваше идеята, че ще работи с революционери.

— Вахр беше работник на багрилните плантации — каза Дент. — Нещата стават лоши понякога на онези полета — дълги часове работа, само храна за заплата. Преди около пет години на Вахр му хрумна гениалната идея, че ако успее да убеди достатъчно от другите работници да му дадат Дъха си, би могъл да използва силата, за да вдигне бунт срещу надзирателите. Превърна се в герой за хората във външните цветни плантации дотолкова, че чак привлече вниманието на Двора на боговете.

— Всъщност така и не получи възможност да вдигне истинско въстание — каза Тонк Фах.

— С какво са ни полезни хората му тогава? — попита Вивена. — След като изобщо не са имали шанс да успеят.

— Е, вие изобщо не споменахте за въстание или нещо такова — каза Дент. — Искахте само за Халандрен да стане тежко, когато тръгнат на война.

Вивена кимна.

— Добре. Да се срещнем с тях тогава.

— Просто за да го знаете, принцесо. Те не са особено… изтънчени.

— Не ме притеснява бедността или хора с малки доходи. Аустре гледа еднакво на всички хора.

— Нямах предвид това — каза Дент и се почеса по брадичката. — Не че са селяни, просто… добре, когато малкият бунт на Вахр тръгна зле, тези хора се оказаха достатъчно умни, за да се измъкнат бързо. Това означава, че изобщо не му бяха предани, преди всичко.

— С други думи — намеси се Тонк Фах, — бяха просто банда гадни типове и престъпни босове, които сметнаха, че Вахр може да се окаже добър източник на лесно влияние или пари.

„Страхотно“, помисли Вивена и попита:

— И защо да се свързваме с такива хора?

Дент сви рамене.

— Все трябва да започнем отнякъде.

— Другите неща в списъка са малко по-забавни — каза Тонк Фах.

— И какви са те?

— Нападение на складове на Безжизнените например — каза с усмивка Дент. — Няма да можем да избием съществата — не и без да привлечем останалите към нас. Но бихме могли да объркаме начина, по който действат.

— Изглежда опасно — каза Вивена.

Дент погледна Тонк Фах и той се подсмихна.

— Какво? — попита Вивена.

— Плащане за риск — каза Тонк Фах. — Може да не крадем от парите ви, но не бихме имали нищо против да ви вземем повечко за изключителен риск.

Вивена завъртя очи.

— Освен това — продължи Дент, — доколкото схващам, Лемекс искаше да затрудни снабдяването на града с храна. Идеята всъщност е добра. На Безжизнените не им трябва храна, но хората в поддържащата структура на армията трябва да ядат. Затрудним ли снабдяването, може би ще започнат да се притесняват дали могат да си позволят продължителна война.

— Това звучи по-разумно — каза Вивена. — Какво сте намислили?

— Нападаме търговски кервани — каза Дент. — Палим стоката и нанасяме щети. Правим го да изглежда уж че са разбойници или дори останки от поддръжниците на Вахр. Това би трябвало да обърка някои хора в Т’Телир и може би ще затрудни жреците да тръгнат на война.

— Жреците въртят повечето търговия в града — добави Тонк Фах. — Имат нужните пари, тъй че обикновено държат запасите. Подпалим ли това, което смятат да използват за войната, ще са по-колебливи да нападнат. А това ще спечели повече време за народа ви.

Вивена преглътна.

— Плановете ви са… малко по-насилствени, отколкото допусках.

Наемниците се спогледаха.

— Виждаш ли — каза Дент. — Точно от това получаваме лошата си репутация. Хората ни наемат да свършим трудни неща — например да подроним способността на една държава да води война, — а после се оплакват, че сме прекалено насилствени.

— Много нечестно — съгласи се Тонк Фах.

— Може би тя би предпочела да купим кутрета за всички нейни врагове, после да им ги пратим с мили извинителни бележки и да ги помолим да престанат да бъдат толкова зли.

— А после — добави Тонк Фах, — след като не престанат, бихме могли да убием кутретата!

— Добре — каза Вивена. — Разбирам, че трябва да приложим твърда ръка, но… наистина. Не искам народът на Халандрен да гладува заради това, което правим.

— Принцесо — заговори Дент с по-сериозен тон. — Тези хора искат да нападнат отечеството ви. Гледат на фамилията ви като на най-голямата съществуваща заплаха за властта им — и ще се погрижат никой от кралската кръв да не остане жив, за да им се опълчи.

— Взимат дете от сестра ви, за да стане следващият Бог крал — добави Тонк Фах, — след това избиват всички други лица с кралска кръв. Така никога повече няма да се притесняват от вас.

Дент кимна.

— Баща ви и Лемекс бяха прави. Халандрен може да загуби всичко, ако не ви нападне. И доколкото разбирам, на вашия народ ще му трябва и най-малката помощ, която можем да им дадем. Това означава да направим всичко, което можем — да подплашим жреците, да разбием резервите им, да отслабим армиите им — за да помогнем.

— Не можем да спрем войната — добави Тонк Фах. — Можем само да направим боя малко по-честен.

Вивена си пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре, значи ще…

В този момент вратата на къщата рязко се отвори и изтрещя в стената. Вивена вдигна глава. На прага стоеше висок мъж с необичайно големи мускули и плоско лице. Отне й миг, докато засече другата странност в него.

Кожата му беше сива. Очите му също. Никакъв цвят нямаше по него и Извисяванията й подсказаха, че няма нито един Дъх. Безжизнен войник.

Вивена скочи и едва се сдържа да не извика от ужас. Заотстъпва от грамадния войник. Съществото просто стоеше неподвижно, дори не дишаше. Очите му я проследиха — очи на жив мъртвец.

Незнайно защо това й се стори най-изнервящото.

— Дент! Какво чакате? Нападайте!

Наемниците останаха където си бяха, изтегнати на пода. Тонк Фах едва отвори едното си око.

— О — каза с досада Дент. — Изглежда, градската стража ни е открила.

— Жалко — подхвърли Тонк Фах. — Това като че ли щеше да се окаже забавна работа.

— Нищо освен екзекуция не ни чака вече — измърмори Дент.

— Нападайте! — извика Вивена. — Вие сте охраната ми, вие сте… — Замълча, като видя, че двамата мъже започнаха да се кискат.

„О, Цветове, не пак.“

— Какво? Някаква шега ли? Вие ли го боядисахте сив? Какво става тук?

— Хайде движение, скала на крака такава — каза глас зад Безжизнения.

Съществото пристъпи в стаята. Носеше две платнени торби на раменете си. Щом влезе, зад него се показа жена. Беше ниска, едра в ханша и бюста, със светлокафява коса, стигаща до раменете. Стоеше с ръце на кръста и изглеждаше притеснена.

— Дент — отсече тя. — Той е тук. В града.

— Добре — отвърна Дент и се изтегна отново. — Дължа му един меч в корема.

Жената изсумтя.

— Той уби Арстийл. Защо мислиш, че можеш да го надвиеш?

— Винаги съм бил по-добрият с меча — отвърна Дент невъзмутимо.

— Арстийл също беше добър. Сега е мъртъв. Коя е тази жена?

— Новата работодателка.

— Дано живее по-дълго от предишния — изсумтя жената. — Буца, сложи ги долу и иди да вземеш другата торба.

Безжизненият остави торбите и тръгна обратно. Вивена се загледа след него, вече досетила се, че ниската жена трябва да е Бижутата, третият член от екипа на Дент. Но какво правеше тя с Безжизнен? И как беше намерила новата къща? Сигурно Дент й бе пратил съобщение.

— Какво ви става? — попита Бижутата, след като я погледна. — Да не би някой Пробуждащ да ви открадна цветовете?

Вивена се сепна.

— Какво?

— Искаше да каже защо изглеждате толкова изненадана — обясни Дент.

— И косата й е бяла — каза Бижутата и отиде до платнените торби.

Вивена се изчерви, разбрала, че стъписването я е надвило. Върна на косата си подходящия тъмен цвят. Безжизненият влезе, понесъл друга торба.

— Откъде се взе това същество? — попита Вивена.

— Какво? Буцата ли? Направен е от мъртво тяло, явно — каза Бижутата. — Не съм го правила аз — просто платих да ми го направят.

— За доста пари — добави Тонк Фах.

Съществото изтропа обратно в стаята. Не беше необичайно високо — не като Завърнал се. Можеше да мине за обикновен, макар и доста мускулест мъж. Само цветът на кожата и безизразното лице го отличаваха.

— Купила си го? Кога? Току-що?

— Не — отвърна Тонк Фах. — Буцата си го имаме от месеци.

— Полезно е да си имаш Безжизнен подръка — каза Дент.

— И не ми казахте за това? — възкликна Вивена, като се помъчи да не издаде истерията в гласа си. Първо трябваше да се оправи с града и всичките му цветове и хора. След това й бяха натрапили внушителна доза нежелан Дъх. Сега пред нея стоеше най-нечестивото изчадие на света.

— Темата така и не възникна. — Дент сви рамене. — Те са доста обичайни в Т’Телир.

— Току-що говорехме как да надвием тези същества — каза Вивена. — Не да ги използваме.

— Говорехме как да надвием някои от тях — поправи я Дент. — Принцесо, Безжизнените са като мечове. Те са инструменти. Не можем да унищожим всички в града, дори и да искаме. Само тези, които използват враговете ни.

Вивена въздъхна и седна на дървения под. Безжизненият донесе още една торба, а след това Бижутата посочи към ъгъла. Съществото отиде там и застана в очакване на следващи заповеди.

— Ето — каза Бижутата на другите двама, докато развързваше последната торба. — Каквото поискахте. — Обърна я настрани и вътре блесна лъскав метал.

Дент се усмихна и стана. Срита Тонк Фах, за да го събуди — едрият мъж имаше странната способност да заспива когато му хрумне, — и се приближи до торбата. Извади няколко меча, лъскави и нови на вид, с дълги тънки остриета. Направи няколко замаха във въздуха с един, докато Тонк Фах се приближи лениво и извади няколко остри ками, по-къси мечове и кожени жакети.

Вивена подпря гръб на стената и задиша бавно, за да се успокои. Постара се да потисне страха си от Безжизнения в ъгъла. Как можеха просто ей така да обикалят около него, без да му обръщат внимание? Съществото беше толкова неестествено, че й идеше да се сгърчи от ужас.

Дент най-сетне забеляза реакцията й, каза на Тонк Фах да смаже оръжията, а след това се приближи и клекна пред нея.

— Този Безжизнен проблем ли ще е, принцесо?

— Да — отвърна тя кратко.

— Значи ще трябва да го разрешим — каза той и я погледна в очите. — Екипът ми не може да действа, ако ни вържете ръцете. Бижутата вложи много усилия да научи подходящите Заповеди за използване на Безжизнен, да не говорим за поддържането му.

— Тя не ни трябва.

— О — отвърна Дент. — Трябва ни. Принцесо, вие идвате в този град с много предразсъдъци. Не ми е работа да ви казвам какво да правите с тях. Аз съм само ваш служител. Но ще ви кажа, че не знаете и половината неща, които си мислите, че знаете.

— Не става въпрос за това, което „си мисля, че знам“, Дент — каза Вивена. — Въпросът е в какво вярвам. Тялото на човек не трябва да бъде насилвано, като го върнеш към живот, за да ти служи.

— Защо не? — попита той. — Теологията ви твърди, че душата напуска, когато тялото умре. Трупът е само рециклирана пръст. Защо да не се използва?

— Грешно е — каза Вивена.

— На семейството на покойника е добре платено за трупа.

— Все едно.

Дент се наведе към нея.

— Е, добре. Но ако заповядате на Бижутата да се махне, заповядвате го на всички ни. Ще ви върна парите и можете да си наемете друг екип охранители. Можете да използвате тях.

— Мислех, че имаме договор — сопна се Вивена.

— Имаме. Но мога да напусна когато поискам.

Тя замълча. Стомахът й се беше свил.

— Баща ви е готов да използва средства, с които не е съгласен — заговори Дент. — Съдете го, ако трябва, но ми кажете следното. Ако използването на Безжизнен би могло да спаси кралството ви, коя сте вие, че да пренебрегнете тази възможност?

— Защо те интересува? — попита Вивена.

— Просто не обичам да оставям нещата недовършени.

Вивена извърна очи.

— Погледнете го така, принцесо. Можете да работите с нас — което ще ви даде възможности да обясните възгледите си и може би да промените отношението ни към неща като Безжизнените и БиоХромата. Или можете да ни изгоните. Но ако ни отхвърлите заради греховете ни, не се ли изтъквате? Петте видения не казват ли нещо за това?

Вивена се намръщи. „Откъде знае толкова много за аустризма?“

— Ще помисля за това. Защо Бижутата донесе толкова мечове?

— Ще ни трябват оръжия — отвърна Дент. — За насилията, за които вече говорихме.

— Нямате ли си оръжия?

Дент повдигна рамене.

— Тонк обикновено носи кривак или нож, понеже мечовете привличат внимание. По-добре е човек да не се набива на очи. Народът ви има една интересна мъдрост в това отношение.

— Но сега…

— Сега всъщност нямаме избор — каза той. — Ако ще продължаваме с плановете на Лемекс, нещата ще станат опасни. — Изгледа я. — Което ме подсети. Има още нещо, за което трябва да помислите.

— Какво?

— Диханията, които имате — каза Дент. — Те са инструмент. Също като Безжизнения. Знам, че не одобрявате начина, по който са добити. Но фактът е, че ги имате. Ако десетина роби капнат от умора, за да изковат меч, каква е ползата, ако стопиш меча и откажеш да го използваш? Не е ли по-добре да използваш меча и да се опиташ да спреш хората, извършили зло?

— Какво имаш предвид? — попита Вивена, макар да усещаше, че вече знае.

— Трябва да се научите да използвате Диханията — каза Дент. — Един Пробуждащ зад гърба ни ще е добре дошъл за мен и Тонкс.

Вивена затвори очи. Трябваше ли да я наранява и с това, след като едва беше надмогнала притесненията си покрай Безжизнения? Очаквала беше да се натъкне на колебания и пречки в Т’Телир. Просто не беше очаквала да се изправи пред толкова трудни решения. И не беше очаквала да застрашат душата й.

— Няма да стана Пробуждаща, Дент — каза тихо Вивена. — Може да си затворя очите за Безжизнения, засега. Но няма да Пробуждам. Надявам се да отнеса тези Дихания в смъртта си, за да не може никой друг да се облагодетелства, като ги прибере. Каквото и да казваш, ако купиш меч, изкован от изтощени от труд роби, само окуражаваш злите търговци.

Дент замълча. После кимна и стана.

— Вие сте шефът и кралството си е ваше. Ако се провалим, единственото, което губя аз, е работодател.

— Дент — каза Бижутата и се приближи, почти без да обръща внимание на Вивена. — Не ми харесва това. Първо, не ми харесва, че той е тук. Има Дъх — според донесенията, изглежда, е достигнал поне до Четвъртото извисяване. Може би Петото. Обзалагам се, че го е взел от Вахр.

— Как изобщо разбра, че е той? — попита Дент.

Бижутата изсумтя.

— Всички говорят. Хора, намерени заклани в задни улички, с прогнили и почернели рани. Нов могъщ Пробуждащ броди из града с меч с черна дръжка в сребърна ножница. Такс е, няма спор. Сега е под друго име.

Дент кимна.

— Вашер. Използва го от известно време.

Вивена се намръщи. „Меч с черна дръжка. Сребърна ножница. Мъжът на арената?“

— За кого говорите?

Бижутата я погледна с неприязън, но Дент само сви рамене.

— За един… наш стар приятел.

— Голяма беля е — каза събудилият се Тонк Фах. — Оставя много трупове по дирята си и има странни мотиви — не разсъждава като другите хора.

— По някаква причина го интересува войната, Дент — каза Бижутата.

— Остави го — отсече Дент. — Това само ще го доведе по-скоро на пътя ми. — Обърна се и махна равнодушно с ръка. Вивена се загледа след него, забелязала отчаянието в стъпките му и късите отсечени движения.

— Какво му стана? — попита тя Тонк Фах.

— Такс — или Вашер, предполагам. Уби един наш добър приятел в Ярн Дред преди няколко месеца. Дент имаше четирима души в този екип.

— Не трябваше да стане така — каза Бижутата. — Арстийл беше великолепен дуелист, добър почти колкото Дент. Вашер никога не е могъл да надвие нито един от двамата.

— Обаче използва онзи… меч — изръмжа Тонк Фах.

— Нямаше черно около раната — каза Бижутата.

— Значи е изрязал черното — сопна се Тонк Фах, загледан в Дент, който закачаше меч на колана си. — Няма начин Вашер да надвие Арстийл в честен дуел. Просто няма.

— Този Вашер — промълви Вивена. — Аз го видях.

Бижутата и Тонк Фах се обърнаха рязко към нея.

— Беше в двора вчера — каза Вивена. — Висок мъж и носеше меч, макар никой друг да не носеше. Меч с черна дръжка и в сребърна ножница. Изглеждаше опърпан. Рошава коса, проскубана брада, раздрано облекло. Въже за колан. Наблюдаваше ме отзад. Изглеждаше… опасен.

Тонк Фах изруга тихо.

— Той е — каза Бижутата. — Дент!

— Какво?

Бижутата посочи Вивена.

— Той е на стъпка пред нас. По следите на принцесата е. Видяла е да я наблюдава в двора.

— Цветове! — изруга Дент и напъха рязко оръжието в ножницата. — Цветове, Цветове, Цветове!

— Какво? — попита Вивена пребледняла. — Може би е просто съвпадение. Може да е дошъл просто да наблюдава двора.

Дент поклати глава.

Няма съвпадения, стане ли въпрос за този човек, принцесо. Ако ви е наблюдавал, може да заложите на Цветовете, че знае точно коя сте и откъде сте. — Погледна я в очите. — И вероятно се кани да ви убие.

Вивена замълча.

Тонк Фах отпусна ръка на рамото й.

— А, не се притеснявай, Вивена. Той иска и нас да убие. Поне си в добра компания.