Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warbreaker, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

7.

Вратата зад нея се затръшна.

В камината отляво гореше голям огън и обагряше в оранжево голямата стая. Черните стени сякаш привличаха и поглъщаха светлината и ъглите на стаята бяха потънали в дълбоки сенки.

Сири стоеше безмълвно в пищната си кадифена рокля, с разтуптяно сърце и потно чело. Вдясно успя да различи огромно легло с чаршафи и покривки в черно, като всичко останало в стаята. Изглеждаше празно.

Огънят пращеше и мяташе треперлива светлина над голям, подобен на трон стол, поставен до леглото. В стола седеше фигура, облечена в черно и обгърната в мрак. Гледаше я с искрящи очи, немигащи на светлината на огъня.

Сири ахна. Наведе очи и сърцето й се разтуптя още по-силно, щом си спомни предупрежденията на Сини пръсти. „Вивена трябваше да е тук вместо мен — помисли отчаяно. — Не мога да се справя с това! Татко сбърка, като ме изпрати.“

Стисна очи, а дъхът й заизлиза по-учестен. С разтреперани пръсти нервно задърпа връзките отстрани на роклята си. Дланите й бяха хлъзгави от пот. Много бавно ли се събличаше? Щеше ли той да се разгневи? Щяха ли да я убият още преди да е свършила първата нощ?

Дали всъщност нямаше да предпочете това?

„Не — каза си решително. — Не, трябва да направя това. За Идрис. За полята и за децата, които взимаха цветя от мен. За моя баща и Маб, и всички останали в палата.“

Най-сетне развърза връзките и роклята се плъзна надолу с изненадваща лекота — Сири вече разбираше, че е скроена точно с тази цел. Смъкна я на пода, после спря и погледна долната си риза. Бялата тъкан хвърляше спектър от цветове като светлина, пречупена от призма. Видя това стъписана и зачудена какво предизвиква странния ефект.

Все едно. Беше твърде уплашена, за да мисли за това. Стиснала зъби, смъкна долната риза и остана гола. После бързо коленичи на студения каменен под и се присви, сърцето й затупа в ушите, докато се покланяше и челото й опря на пода.

Стаята затихна, чуваше се само пращенето в камината. Огънят не беше необходим в топлината на Халандрен, но тя се радваше, че го има, както беше гола.

Зачака, с напълно побеляла коса, лишена от всякаква дързост и упоритост и гола не само външно. Тук вече свършваше — тук беше краят на всякакво „независимо“ чувство за свобода. Каквото и да твърдеше, каквото и да изпитваше, трябваше да се поклони пред властта. Също като всеки друг.

Стисна зъби, като си представи как Богът крал седи и я гледа, покорна и гола пред него. Не беше видяла много от него, освен че забеляза големината му — беше с цяла стъпка по-висок от повечето мъже, които бе виждала, и по-широк в раменете, и с по-могъщо тяло също така. По-значим от другите, по-низши мъже.

Беше Завърнал се.

Само по себе си да си Завърнал се не беше грях. В края на краищата Завърнали се идваха и в Идрис. Народът на Халандрен обаче поддържаше Завърналите се живи — хранеха ги с душите на селяни, откъсваха Дъха на стотици хора всяка година…

„Не мисли за това“, каза си упорито Сири. Но докато се опитваше да проясни мислите си, очите на Бога крал се върнаха в паметта й. Черните очи, които сякаш сияеха на светлината на огъня. Все още можеше да ги усети върху себе си — студени като камъка, на който бе коленичила.

Огънят пращеше. Сини пръсти беше казал, че кралят ще почука за нея. Ами ако го беше пропуснала? Не посмя да вдигне очи. Вече беше срещнала погледа му веднъж, неволно. Не можеше да рискува да го ядоса повече. Просто остана коленичила, с лакти на пода — а гърбът започна да я боли.

„Защо не направи нещо?“

Беше ли недоволен от нея? Не беше ли толкова хубава, колкото я желаеше, или беше ядосан, че го бе погледнала в очите и след това й отне толкова много време, докато се съблече? Щеше да е изключителна ирония, ако го обидеше, докато се мъчи толкова усилено да не бъде обичайното лекомислено момиче. Или нещо друго не беше наред? Бяха му обещали най-голямата дъщеря на идрианския крал, но вместо това бе получил Сири. Щеше ли да разбере разликата? Щеше ли изобщо да го интересува?

Минутите течаха и в стаята ставаше все по-тъмно — огънят поглъщаше цепениците.

„Той си играе с мен — помисли Сири. — Принуждава ме да чакам прищевките му.“ Да я кара да стои на колене в такава неудобна поза навярно беше послание — показваше кой заповядва тук. Щеше да я вземе когато той пожелае, не и преди това.

Времето течеше. Сири стискаше зъби. От колко време бе на колене? Час, може би повече. А все още нямаше и намек за звук — никакво почукване, нито покашляне, нито дори шумолене откъм Бога крал. Може би беше изпитание — да види колко дълго ще остане така. А може би тя просто твърде много тълкуваше нещата. Тъй или иначе, беше принудена да остане на място, помръдваше само когато абсолютно се наложеше.

Вивена беше обучената. Вивена притежаваше самообладанието и изтънчеността. Но Сири, тя имаше упоритостта. Човек трябваше само да погледне биографията й с непрекъснато пренебрегваните уроци и задължения, за да разбере това. С времето беше прекършила дори баща си. Беше започнал да й позволява да прави каквото намери за добре — ако не за друго, само за да не полудее.

Тъй че тя продължи да чака — гола на светлината на въглените, — докато нощта се точеше.

 

 

Фойерверки пръскаха искри на фонтани. Някои падаха близо до седящия Лайтсонг и грейваха с допълнителна трескава светлина, докато не замрат.

Той седеше изтегнат на дивана на открито и наблюдаваше представлението. Наоколо чакаха слуги с натопени във вряла или в ледена вода кърпи, за да избършат лицето и ръцете му, ако изпиташе такава нужда, и още множество луксове, които — за Лайтсонг — бяха просто баналност.

Наблюдаваше фойерверките с умерен интерес. Майсторите пироманти стояха нервно скупчени наблизо. До тях имаше трупа менестрели, които беше поръчал, но все още не бе поискал да се представят. Макар в Двора на боговете винаги да имаше артисти, за да забавляват Завърналите се, тази нощ — брачната нощ за техния Бог крал — беше още по-екстравагантна.

Самият Сузеброн не присъстваше, естествено. Такива празненства бяха под достойнството му. Лайтсонг хвърли поглед към кралския палат, който се издигаше мрачен над двора. После тръсна глава и отново насочи вниманието си към двора.

Дворците на боговете оформяха пръстен и всяка сграда имаше вътрешен двор долу и балкон горе, и двете с лице към централната зона. Лайтсонг седеше недалече от своя сред тучната трева на просторния общ двор.

Нов огнен фонтан грейна във въздуха и хвърли сенки над двора. Лайтсонг въздъхна и взе нова чаша плодово питие от един слуга. Нощта бе прохладна и приятна, подходяща за бог. Или богове. Лайтсонг можеше да види другите, наредени пред дворците си. Групи артисти стояха скупчени встрани и чакаха шанса си да зарадват някого от Завърналите се.

Фонтанът се спусна ниско и майсторите пироманти погледнаха към него, усмихнати обнадеждено на светлината на факлите. Лайтсонг кимна с най-великодушното си изражение.

— Още фойерверки. Харесват ми.

Тримата си зашепнаха възбудено, после махнаха на помощниците си.

Докато зареждаха фойерверките, в кръга от факли на Лайтсонг влезе позната фигура — Ларимар. Носеше жреческите си халати, както винаги. Дори когато беше навън в града — където трябваше да е тази нощ — представляваше Лайтсонг и жречеството му.

— Съсел? — каза Лайтсонг и се надигна.

— Ваша милост. — Ларимар се поклони. — Забавлявате ли се на празненствата.

— Определено. Би могло да се каже, че направо съм опразнен. Но какво правиш ти тук в двора? Трябваше да си навън със семейството си.

— Исках просто да се уверя, че всичко ви харесва.

Лайтсонг се потърка по челото.

— Причиняваш ми главоболие, Съсел.

— Не може да имате главоболия, ваша милост.

— Така казваш ти. Предполагам, че тържеството извън Свещения затвор е почти толкова възхитително, колкото това, което е тук вътре?

Ларимар се намръщи на пренебрежителното определение на Лайтсонг за божествения двор.

— Веселието в града е фантастично, ваша милост. Т’Телир не е виждал толкова грандиозен празник от десетилетия.

— В такъв случай повтарям, че трябва да си навън и да му се радваш.

— Аз просто…

— Съсел — каза Лайтсонг и го изгледа съсредоточено. — Ако има едно нещо, за което можеш да ми се довериш, че го върша компетентно, то е да се забавлявам сам. Ще съм — обещавам ти го с цялата си сериозност — убийствено добре да пия до откат и да гледам как тези мили хора палят разни неща във въздуха. Сега си върви при семейството.

Ларимар помълча, после се поклони и се оттегли.

„Този човек — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от плодовата напитка, — взима работата си прекалено на сериозно.“

Тази мисъл го развесели и той отново се отпусна да се позабавлява с фойерверките. Само че скоро го разсея идването на още някой. Един много важен още някой, повел със себе си група по-маловажни още някои. Лайтсонг отново отпи от напитката си.

Новодошлата беше красива. Беше богиня все пак. Лъскава черна коса, бяла кожа, пищно закръглено тяло. Носеше по-оскъдно облекло от Лайтсонг, но това бе типично за дворцовата богиня. Тънката й рокля от зелено-сребриста коприна беше разцепена на двата хълбока и оголваше бедрата и таза, а деколтето бе изрязано толкова ниско, че оставяше много малко за въображението.

Блашуивър Прекрасната, богинята на честността.

„Това май ще е интересно“, помисли Лайтсонг и се усмихна вътрешно.

Следваха я трийсетина слуги, отделно от върховната й жрица и шестима низши жреци. Пиромантите се възбудиха, разбрали, че вече имат не един, а двама божествени зрители. Чираците им трескаво се засуетиха да зареждат нова серия огнени фонтани. Група слуги на Блашуивър се втурнаха напред, понесли изящен диван — поставиха го на тревата до Лайтсонг.

Блашуивър се изтегна с обичайното си гъвкаво изящество, кръстоса съвършените си крака и се отпусна на хълбок в съблазнителна поза. Разположението й даваше възможност да наблюдава фойерверките в случай, че пожелае, но вниманието й явно бе съсредоточено върху Лайтсонг.

— Мой скъпи Лайтсонг — каза тя, щом един слуга се приближи с чепка грозде. — Няма ли поне да ме поздравиш?

„Почва се“, помисли Лайтсонг.

— Моя скъпа Блашуивър — отвърна той, като остави чашата си и сплете пръсти. — Защо да правя нещо толкова грубо?

— Грубо ли? — засмя се тя.

— Разбира се. Очевидно полагаш доста настойчиво усилие да привлечеш внимание към себе си — детайлите са великолепни, между другото. Онова там на бедрата грим ли е?

Тя се усмихна и захапа едно гроздово зърно.

— Вид рисунка е. Фигурите са нарисувани от най-надарените художници в жреческия ми орден.

— Браво на тях — каза Лайтсонг. — Все едно, попита защо не те поздравих. Е, да допуснем, че се държах точно както си очаквала. Трябваше да изпадна във възторг при появата ти, нали?

— Естествено.

— И да изтъкна колко зашеметяващо изглеждаш в този тоалет?

— Не бих се оплакала.

— Да спомена как изумителните ти очи блестят под фойерверките като горящи въглени?

— Би било мило.

— Да продължа с това как устните ти са тъй съвършено червени, че могат да оставят мъжа без дъх от възхищение и в същото време да го подтикнат да съчинява най-гениалните стихове всеки път, щом си спомни този момент?

— Определено бих била поласкана.

— И твърдиш, че искаш тези реакции от мен?

— Да.

— Е, поврага, жено — каза Лайтсонг и вдигна чашата си. — Ако съм замаян, зашеметен и останал без дъх, как по дяволите тогава се очаква да те поздравя? По дефиниция не трябваше ли да съм си глътнал езика?

Тя се разсмя.

— Е, явно не си.

— Изненадващо, помислих си, че съм. Винаги забравям да си проверя в устата.

Блашуивър се усмихна.

Фойерверките отново изпращяха. В аурата на двама богове цветовете на искрите наистина бяха могъщи.

Блашуивър извърна очи от пищната гледка.

— Значи все пак ме намираш за красива?

— Разбира се. Скъпа моя, от тебе просто блика красота. Ти буквално си част от дефиницията на думата — има го някъде в титлата ти, ако не греша.

— Скъпи мой Лайтсонг, убедена съм, че ми се подиграваш.

— Никога не се подигравам с дами, Блашуивър — отвърна Лайтсонг и вдигна чашата си. — Да се подиграеш на жена е все едно да прекалиш с пиенето. Може да е забавно за малко, но махмурлукът е адски.

Блашуивър помълча.

— Но ние нямаме махмурлуци, защото не можем да се напием.

— Не можем ли? Тогава защо по дяволите го пия всичкото това вино?

Блашуивър повдигна вежда.

— Понякога, Лайтсонг, не съм сигурна кога се държиш тъпо и кога си сериозен.

— Виж, в това мога да ти помогна много лесно. Ако изобщо някога решиш, че съм сериозен, значи можеш да си сигурна, че доста си се потрудила над проблема.

— Разбирам. — Тя се изви на дивана и се изтегна по корем. Подпря се на лакти — гърдите й се издуха между тях, — а светлините от фойерверките заиграха и замятаха цветни сенки по оголените й рамене. — Е, добре. Признаваш, че съм зашеметяваща и красива. Какво ще кажеш тогава да се оттеглим от празненствата тази вечер? Да си намерим… други забавления?

Лайтсонг се поколеба. Това, че боговете не можеха да раждат деца, не им пречеше да търсят интимност, особено с други Завърнали се. Всъщност, доколкото Лайтсонг можеше да предположи, невъзможността да имат деца само усилваше разпуснатостта на двора в тези неща. Немалко богове си взимаха смъртни любовници — за Блашуивър се знаеше, че има няколко между жреците си. Боговете изобщо не гледаха на флиртовете със смъртни като на изневяра.

Блашуивър лежеше изтегната на дивана, сочна и съблазнителна. Лайтсонг отвори уста, но в ума си видя… нея. Жената от виденията му, онази от сънищата му, лицето, за което бе споменал на Ларимар. Коя беше тя?

Вероятно не бе нищо. Проблясък от предишния му живот или навярно просто образ, сътворен от подсъзнанието му. Може би дори някакъв пророчески символ, както твърдяха жреците. Онова лице не трябваше да го смущава. Не и когато пред очите му беше самото съвършенство.

— Аз… трябва да отклоня поканата. — Думите излязоха от устата му сами. — Трябва да гледам фойерверките.

— Толкова по-възхитителни ли са от мен?

— Ни най-малко. Просто изглежда много по-малко вероятно да ме изгорят.

Това я разсмя.

— Е, да изчакаме тогава да свършат и да се оттеглим?

— Уви. Все пак трябва да откажа. Много ме мързи.

— Много те мързи за секс? — Блашуивър се извърна на хълбок и го изгледа.

— Наистина съм доста ленив. Лош пример за бог, както непрекъснато казвам на върховния си жрец. Май никой не ме слуша, тъй че, опасявам се, трябва да продължа усърдно да доказвам твърдението си. Флиртуването с теб, за жалост, би подронило цялата основа на аргумента ми.

Блашуивър поклати глава.

— Понякога ме объркваш, Лайтсонг. Ако не беше репутацията ти, просто щях да предположа, че си срамежлив. Как можа да спиш с Калмсиър, а мен последователно да ме пренебрегваш?

„Калмсиър беше последната почтена Завърнала се, която е познавал този град — помисли Лайтсонг, докато отпиваше от виното. — Никой друг няма и троха от нейното благоприличие.“

Блашуивър замълча, загледана в последната демонстрация на пиромантите. Пищността на представлението прогресивно нарастваше и Лайтсонг тъкмо си мислеше да им извика да изгърмят всичките си фойерверки за него, та да не им остане нищо, ако ги извика друг бог.

Блашуивър не показа с нищо, че се кани да се върне в палата си, и Лайтсонг не каза нищо повече. Подозираше, че не е дошла просто за словесен двубой, нито дори да се опита да легне с него. Блашуивър винаги си имаше свои планове. Опитът на Лайтсонг му подсказваше, че в тази жена има повече дълбочина, отколкото предполага пищната й външност.

Най-сетне предчувствието му се оправда. Тя извърна очи от фойерверките и се загледа към мрачния палат на Бога крал.

— Имаме нова кралица.

— Забелязах — отвърна Лайтсонг. — Макар че, да призная, само защото ми го напомниха няколко пъти.

Замълчаха.

— Нищо ли не мислиш по въпроса? — попита най-сетне Блашуивър.

— Избягвам да мисля. Мислите водят към други мисли, а — ако не внимаваш — те водят към действия. Действията пък уморяват. Знам го от един сериозен авторитет, който го прочел веднъж в някаква книга.

Блашуивър въздъхна.

— Избягваш да мислиш, избягваш мен, избягваш усилието… има ли нещо, което не избягваш?

— Закуската.

Блашуивър не реагира на това и Лайтсонг остана разочарован. Беше твърде съсредоточена върху кралския палат. Лайтсонг обикновено се стараеше да не обръща внимание на голямото черно здание. Не му харесваше усещането, че сякаш е надвиснало застрашително над него.

— Може би трябва да направиш изключение — каза Блашуивър — и да помислиш за тази конкретна ситуация. Тази кралица означава нещо.

Лайтсонг завъртя чашата между пръстите си. Знаеше, че жреците на Блашуивър са сред тези, които най-силно призовават за война в Дворцовото събрание. Не беше забравил кошмарното си видение отпреди, гледката на пламналия Т’Телир. Образът упорито се задържаше в ума му. Никога не беше казвал нищо против идеята за война. Просто не искаше да го замесват.

— Имали сме кралици и преди — отвърна най-сетне.

— Никога от кралския род. Поне от времето на Калад Узурпатора не е имало такава.

Калад. Мъжът, който беше започнал Велебран, който бе използвал знанието си за БиоХроматичния дъх, за да създаде огромна армия от Безжизнени и да заграби властта в Халандрен. Беше защитил кралството с войските си, но също така го беше разбил и бе прогонил кралския род в планините.

Сега се бяха върнали. Или поне една от тях.

— Това е опасен ден, Лайтсонг — каза тихо Блашуивър. — Какво ще стане, ако тази жена роди дете, което не е Завърнало се?

— Невъзможно — отвърна той.

— О? Толкова ли си убеден?

Лайтсонг кимна.

— От Завърналите се само Богът крал може да прави деца и те винаги са мъртвородени.

Блашуивър поклати глава.

— Единственото свидетелство, което имаме за това, е от дворцовите жреци. Но съм чувала за… несъответствия в архивите. Дори и да нямаме повод за притеснения от тях, има много други съображения. Защо ни трябва кралска особа да „легитимира“ трона ни? Триста години управление от Двора на боговете не са ли достатъчно да направят кралството легитимно?

Лайтсонг не отвърна нищо.

— Този брак предполага, че ще приемем кралско управление — каза Блашуивър. — Какво ще стане, ако онзи крал в планините реши да си върне владенията? Какво ще стане, ако тази наша кралица тук роди дете от друг мъж? Кой ще е наследникът? Кой ще управлява?

— Богът крал управлява. Всички го знаят.

— Преди триста години не е управлявал той. Управлявали са кралските особи. После, след тях, Калад — а след него Миротворецът. Промяната може да стане бързо. Като приемаме тази жена тук, може би предизвикваме края на управлението на Завърналите се в Халандрен.

Млъкна и се замисли. Лайтсонг я гледаше. Беше красива. Беше се Завърнала преди петнайсет години — което я правеше стара за Завърнал се. Стара, мъдра и невероятно хитра.

— Не смятам да се оставя да ме изненадат, както е станало с хората на краля, когато Калад е заграбил трона им. Някои от нас планираме, Лайтсонг. Можеш да се присъединиш към нас, ако пожелаеш.

— Политика, скъпа — въздъхна той. — Знаеш колко я мразя.

— Ти си богът на храбростта. Увереността ти може да ни е от полза.

— В този момент съм уверен само, че няма да съм ти от полза.

Лицето й се стегна, докато се мъчеше да не издаде разочарованието си. Накрая въздъхна, изправи се и се разкърши, излагайки отново на показ съвършената си фигура.

— Рано или късно ще трябва да застанеш зад нещо, Лайтсонг. Бог си на тези хора.

— Не по мой избор, скъпа.

Тя се усмихна, а после се наведе и го целуна.

— Просто помисли за това, което казах. Ти си по-добър мъж, отколкото си признаваш. Мислиш ли, че бих се предлагала просто така на всеки?

Той помълча, после каза:

— Всъщност… да.

Тя се засмя и се обърна. Слугите й дойдоха да вдигнат дивана.

— О, хайде стига! Има поне трима от другите богове, на които не бих и помислила да разреша да ме докоснат. Забавлявай се, но все пак се опитай да си представиш какво прави кралят ни за наследството ни горе в покоите си точно сега. — Погледна го през рамо. — Особено ако това ти напомня какво пропусна току-що. — Намигна му и се отдалечи с плавна походка.

Лайтсонг въздъхна. След малко освободи пиромантите с няколко думи за похвала. Щом менестрелите засвириха, се опита да опразни ума си както от злокобните думи на Блашуивър, така и от виденията за война, които терзаеха сънищата му.

Не успя и с двете.