Джо Абъркромби
Червена страна (21)

Толкова просто

Темпъл изтупа последните стърготини от прясно издяланата сглобка, кимна на Лам и двамата заедно свалиха плавно гредата. Стърчащият зъб се плъзна гладко в жлеба.

— Аха! — Лам плесна Темпъл по гърба. — Нищо не е така приятно за окото като добре свършената работа. Сръчни ръце имаш, момче. Чудни ръце, още повече за човек, довлечен от река. Такива ръце стават за всичко. — Той се загледа в своята, цялата надрана, останала само с четири пръста лапа и я стисна в юмрук. — Моите ги бива само за едно. — При тези думи той стовари юмрук върху гредата и сглобката прилепна плътно.

Темпъл беше очаквал дърводелството да се окаже също така досадно занимание като язденето зад стадото, но сега трябваше да признае, че работата определено му доставяше удоволствие и с всеки следващ ден ставаше все по-трудно да го крие. Имаше нещо в това как миризмата на прясно срязано дърво — естествено, когато планинският бриз се усилваше достатъчно, че да отнесе обичайната за Крийз смрад на лайна — успяваше да изтика от гърдите му задушаващите скръб и разкаяние и той отново дишаше свободно. Ръцете му преоткриха отдавна забравените умения с чука и длетото и вече познаваха добре местното дърво — бледо, гладко и здраво. Наетите от Маджуд работници вече бяха приели, че той си разбира от работата, и бяха започнали да изпълняват безропотно поставените им задачи. В момента работеха по скелето и макарите. Компенсираха липсата на умения с ентусиазъм и дървената конструкция на магазина растеше два пъти по-бързо и се получаваше дважди по-добре, отколкото беше очаквал.

— Къде е Шай? — попита той просто ей така, все едно не му се въртеше из главата план как да се измъкне от изплащането на поредната вноска от дълга. Напоследък това се беше превърнало в игра на котка и мишка между двамата. Игра, в която все губеше.

— Още обикаля града и разпитва за Роу и Пит. Всеки ден пристигат нови хора за питане. Сигурно вече е тръгнала по страната на Папа Ринг.

— Безопасно ли е?

— Съмнявам се.

— Не трябва ли да я спреш?

— Хм — изсумтя Лам и постави един от клиновете в протегната ръка на Темпъл. — Последния път, когато се опитах да я спра, беше на десет. Не се получи.

Темпъл натика клина в отвора:

— Веднъж набележи ли си цел, няма спиране.

— Трябва да й го признаеш това. — Темпъл долови нотка на гордост в гласа на Лам, докато той му подаваше дървения чук. — Няма страх от нищо това момиче.

— Защо тогава си тук и помагаш на мен, а не си с нея?

— Защото мисля, че вече съм намерил верния път до Роу и Пит. Сега трябва само да изчакам Шай да приеме цената.

— И тя е?

— Кмета иска услуга. — Двамата замълчаха за момент. В настъпилата тишина се чуваха само ударите на дървения чук на Темпъл и далечното тупкане от множество други чукове на множество други, но не дотам добри като техния строежи. — С Папа Ринг залагат Крийз на бой.

— Залагат Крийз? — извърна се рязко Темпъл.

— Двамата държат горе-долу точно по една половина от града. — Лам отправи поглед към въпросния град, сгъчкан в гънките на виещата се клисура — гигантско черво, от единия край на което влизаха хора, животни и стока, а от другия излизаха просяци, лайна и пари. — Но колкото повече имаш, толкова повече искаш. И всичко, което искат тези двамата, е половината на другия.

Темпъл изду бузи и изпуфтя, докато натикваше следващия клин:

— Един от двамата ще остане много разочарован.

— Поне един. Най-върлият враг е този, който живее в съседство, казваше навремето баща ми. Тези двамата се джавкат от години, но никой не може да надделее над другия и ето ги сега, организират бой. Победителят получава всичко. — Група полупитомни духове се изсипаха от вратата на един от най-долнопробните бардаци — по-квалитетните не пускаха такива като тях вътре, — извадиха ножове и започнаха да се ежат един на друг. Говореха на местния език, от който явно бяха успели да усвоят само псувните, и ги комбинираха успешно с универсалния език на насилието, но в Крийз, така или иначе, на човек не му и трябваше повече, за да се разбира с другите. — Двама мъже в кръга — промърмори Лам — с бая публика наоколо и всякакви залози. Накрая единият излиза жив, другият — не точно, а останалите се разотиват доволни от гледката.

— Мамка му! — изпъшка Темпъл.

— Папа Ринг е довел човек, Глама Златния. Северняк. Голямо име навремето. Чух, че отдавна участвал в подобни боеве в ями и клетки из цялата Близка страна. А също, че спечелил много победи. А Кмета, е… тя търсила къде ли не човек, който да се бие за нея… — Лам изгледа продължително Темпъл и на него не му трябваше повече, за да се досети за останалото.

— Мамка му! — Едно е да се биеш за живота си в равнината. Духовете връхлитат и не ти оставят много избор. Но е друго, да чакаш седмици наред да дойде денят, в който доброволно да влезеш в кръга пред тълпа зяпачи, където да млатиш, да кършиш и да избиеш с голи ръце живота от тялото на противника си. — Имаш ли някакъв опит в… подобни неща?

— За късмет, ако това моето може да мине за такъв, предостатъчно.

— Мислиш ли, че правото е на страната на Кмета? — попита Темпъл, замисляйки се за всичките пъти, в които той самият се беше озовавал на грешната страна.

Свъсил вежди, Лам се загледа в духовете отдолу, които явно бяха успели да разрешат спора помежду си без кръвопролитие и сега се прегръщаха дружески.

— Според опита ми почти не съществува такова нещо като страна на правото. А случи ли се да го има, аз сигурно съм роден с рядката дарба да избирам винаги обратната. — Погледът на Лам се насочи към Белия дом, а гласът му прозвуча така хладно и заплашително, че Темпъл моментално настръхна. — Знам само, че Грега Кантлис уби приятеля ми, запали фермата ми и отвлече две деца, които се заклех да пазя. Папа Ринг стои зад него, значи е мой враг. Кмета стои насреща му, значи е мой приятел.

— Наистина ли е толкова просто?

— Когато влизаш в кръга и знаеш, че ще трябва да убиеш другия, по-добре да е.

— Темпъл? — Слънцето беше слязло ниско, а една от гигантските колони хвърляше сянка точно на това място на улицата, така че на Темпъл му трябваше малко време да открие с поглед викащия във върволицата отдолу. — Темпъл? — Отново му трябваха още секунда-две, докато свърже име и усмихнатото лице, обърнато нагоре към него. Онзи имаше светли очи и чорлава руса брада. — Ти ли си това? — Отново секунда-две, преди да свърже света, от който познаваше това лице, и този, в който живееше в момента. И когато това най-после стана, резултатът бе като кофа леденостудена вода, лисната върху спящ човек.

— Берми? — изпъшка Темпъл.

— Приятел? — попита Лам.

— Познаваме се — едва успя да промълви.

Заслиза по стълбата с треперещи ръце, обзет от паника и острата нужда да хукне презглава. Но къде? Осъзнаваше, че при последното си бягство от Дружината на Милостивата ръка беше извадил щур късмет, и жестоко се съмняваше, че Божията милост се простира дотам, че да очаква повторен такъв. Запристъпя неохотно към Берми, почти пълзеше, дърпаше и сучеше подгъва на ризата си като дете в очакване на заслужен шамар.

— Добре ли си? — попита стириянецът. — Изглеждаш ми болен.

— Коска с теб ли е? — едва успя да изрече Темпъл, имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Бог може и да го бе дарил със сръчни ръце, но наред с това го бе проклел със слаб стомах.

Берми обаче не спираше да се усмихва:

— С радост мога да заявя, че не е, нито който и да е от останалите копелета в дружината му. Предполагам, че все още се щура из Близка страна, перчи се пред оня негов проклет биограф и търси някакво древно злато, което никога няма да открие. Естествено, освен ако вече не му е писнало и не се е върнал в Старикланд, за да се напие порядъчно.

Темпъл притвори очи и въздъхна с огромно облекчение.

— Слава на небесата. — Постави длани на раменете на стириянеца, наведе замаяна от радост глава и се преви о две.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, добре съм. — Той сграбчи Берми в силна прегръдка. — Повече от добре! — Беше в екстаз! За пръв път отново дишаше свободно! Лепна по една звучна целувка на двете брадясали бузи на Берми. — Какво те води на гъза на света?

— Ти ми показа пътя. След онова градче, как му беше името?

— Ейвърсток? — промърмори Темпъл.

Берми примижа сконфузен:

— Вършил съм неща, които не са за гордост, но това там? Най-обикновено клане. Коска ме прати да те търся, след като ти си тръгна.

— Ами?

— Каза, че си бил най-важният човек в цялата проклета дружина. След него, разбира се. След два дни езда се натъкнах на задруга, тръгнала на запад да търси злато. Половината хора бяха от Пуранти, от родния ми град, представяш ли си! Все едно Бог ми даваше знак!

— Почти.

— Зарязах Дружината на Шибания среден пръст и тръгнах с тях.

— И си оставил Коска далеч зад себе си. — Темпъл беше като опиянен от поредния успех в надхитрянето на смъртта. — Далеч, далеч зад себе си.

— Ти какво, сега дърводелец ли си?

— Просто начин да си изплатя дълговете.

— Майната им на дълговете ти, братко. Ние се връщаме обратно по хълмовете. Взехме парцел на един поток, Кафява вода. Хората там пресяват цели буци злато от тинята! — Той плесна Темпъл по рамото. — Ела с нас! Винаги ще се намери място за дърводелец с чувство за хумор. Имаме бунгало, но иска малко работа.

Темпъл преглътна тежко. Колко пъти по време на пътуването задавен от прахоляка зад стадото на Бъкхорм или със зачервени от подигравките на Шай уши бе мечтал за точно такова предложение? Лекият път отново се разстилаше току пред зажаднелите му да стъпят на него крака.

— Кога тръгвате?

— След пет дни, може би шест.

— И какво трябва да си носи човек?

— Само прилични дрехи и лопата, имаме всичко останало.

Темпъл се вгледа в лицето на Берми в търсене на уловка, но такава нямаше. Може би все пак имаше Бог.

— Наистина ли е толкова просто?

Берми се засмя:

— Обикновено ти си този, който усложнява нещата. Това е нова, непроучена земя, приятелю. Земя на възможности. Задържа ли те нещо тук?

— Не, предполагам. — Темпъл вдигна поглед към масивния силует на Лам върху гредата от конструкцията на магазина на Маджуд. — Само дългове.