Саманта Шанън
Сезонът на костите (26)

25
Разтварянето

Бяхме се наредили в кръг, като на сеанс. Шестима от Седемте печата.

Надин бе готова да убие някого и това бе изписано върху всеки сантиметър от лицето й. В средата на кръга се намираше Зийк Санс, завързан с кадифени ленти за един стол, положил глава върху ръцете на сестра си. Атакувахме съзнанието му от часове и независимо от цялото му дърпане и стенания Джаксън бе неумолим. Успеехме ли да разкрием дарбата му, тя щеше да е безценен актив за бандата — способността да възпираш всяко външно влияние, било то от духове или от други зрящи. Затова той седеше в креслото си, пушеше пура и чакаше някой от нас да успее да го пробие.

Вече от дълго време Джаксън изучаваше единствено Зийк. Всички други бяхме оставени да движим сами престъпните си схеми. Но дори тези задълбочени проучвания не бяха показали, че нашият нечитаем ще изпитва такава болка под нашия напор. Сънорамата му бе устойчива и непрозрачна, запечатана за духове. Ние ги изпращахме на цели пълчища, без никаква полза — те просто отскачаха из цялата стая, като топчета от полирана повърхност. Оттук и новият му прякор — Черният диамант.

— Хайде, жалка пасмина такава — излая Джаксън, удряйки с юмрук по масата. — Искам да го чуя да пищи три пъти по-силно от това!

Той пускаше „Танца на смъртта“ и пиеше вино още от сутринта — а това никога не бе добър знак. Елайза, цялата почервеняла от усилието да контролира толкова много духове наведнъж, го изгледа ядно.

— Да не си станал сутринта с обратната страна нагоре, Джаксън?

— Продължавайте!

— Не виждаш ли, че се мъчи — сопна се Надин. — Погледни го! Не може да понесе повече.

— Аз се мъча, Надин. Агонизирам от вашата некадърност. — Гласът му бе убийствено тих. — Хайде, деца. Не ме карайте да ставам лош.

Настана кратка тишина. Надин улови брат си за раменете; косата й падна върху лицето му. Сега тя бе тъмнокестенява и по-къса. Тази прическа привличаше по-малко внимание, но Надин я мразеше. Мразеше и цитаделата. Но повече от всичко мразеше нас.

Когато никой не помръдна, Елайза призова един от своите духовни помощници — Джей Ди, муза от седемнайсети век. При появата й в етера светлините примигнаха.

— Ще пробвам с Джей Ди — каза тя. — Ако толкова стар дух не помогне, съмнявам се нещо друго да успее.

— Може би полтъргайст? — подхвърли Джаксън с напълно сериозен тон.

— Няма да използваме полтъргайст срещу него!

— Е, жалко — изпусна кълбо дим той.

В другия край на стаята Ник спусна щорите. Той се ужасяваше от ставащото, но бе безсилен да го спре. Зийк не издържаше на напрежението. Трескавите му очи бяха приковани в духа.

— Какво правят те, Надин?

— Не знам. — Тя впери ледения си поглед в Джаксън. — Той се нуждае от почивка. Ако насъскате този дух срещу него, аз ще…

— Ти ще какво? — попита невъзмутимо той. — Ще ми изсвириш някоя сърдита мелодийка? Моля, заповядай. Аз съм почитател на музиката за душата.

Тя сви устни, но премълча. Знаеше добре наказанието за неподчинение. Нямаше къде другаде да отиде, нямаше и къде да отведе брат си.

Зийк трепереше в ръцете й, сякаш бе малко дете, а не с две години по-възрастен от нея.

Елайза хвърли поглед към Надин, после към Джаксън. По нейна безмълвна команда музата се стрелна напред. Не я видях, но я почувствах — а също и Зийк, съдейки по изтерзания му вик. Главата му се отметна назад, а жилите на врата му изпъкнаха. Надин се склони над него, обгръщайки го с ръце.

— Съжалявам. Толкова съжалявам, Зийк.

Стара и непоколебима, Джей Ди бе упорита по природа. Беше й казано, че Зийк ще нарани Елайза, и тя бе твърдо решена да не допусне това да се случи. Лицето на Зийк лъщеше от пот и сълзи. Той почти се задушаваше.

— Моля ви — простена. — Стига вече.

— Джаксън, престани — отсякох аз. — Не смяташ ли, че е достатъчно?

Веждите му подскочиха почти до нивото на косата.

— Учиш ме какво да правя ли, Пейдж?

Куражът ми се изпари.

— Не.

— В синдиката от всеки се очаква да заслужи прехраната си. Аз съм твой бос. Твой закрилник. Твой работодател. Човекът, който се грижи да не мизерстваш из улиците като жалките крънкачи! — Той хвърли във въздуха пачка пари, които се посипаха по килима. Лицето на Франк Уийвър се взираше в нас от всяка банкнота. — Аз ще преценя кога на Езекил му е достатъчно и кога да го освободя за деня. Смяташ ли, че Хектор на мое място би спрял? Или Джими, или пък Игуменката?

— Ние не работим за тях. — Елайза направи уморен жест. — Хайде, Джей Ди, прибирай се. Аз съм в безопасност.

Духът начаса се изниза, а Зийк опря чело върху треперещите си ръце.

— Нищо ми няма — успя да изрече. — Добре съм. Трябва ми само минутка.

— Не си добре. — Надин се извърна отново към Джаксън, който палеше нова пура. — Ти ни използва. Знаеше за операцията му и ни накара да повярваме, че можеш да му помогнеш. Обеща, че ще му помогнеш!

— Казах, че ще опитам — отвърна спокойно той. — Че ще експериментирам.

— Ти си лъжец. Същият си като…

— Ако това място е толкова ужасно, мило момиче, защо не си тръгнеш? Вратата е винаги отворена. — Гласът му се понижи с няколко тона. — Вратата към тъмния, студен свят. — Той издуха към нея сивкава струя дим. — Чудя се, колко ли време ще е нужно на НОБ да те пипне?

Надин се тресеше от гняв.

— Отивам в „Шатлен“. — Тя грабна якето си от закачалката. — Не желая никой да ме придружава! — И като нахлузи слушалките на главата си, излезе от стаята, тряскайки вратата.

— Надин — викна подире й Зийк, но тя не спря. Чу се как изрита нещо, докато слизаше по стълбите. Питер нахлу през стената, бесен, че са го обезпокоили, и отиде да се муси в ъгъла.

— Мисля, че е време да вдигаме платната за вкъщи, капитане — каза твърдо Елайза. — Правим това вече от часове.

— Чакайте. — Джаксън посочи към мен с дългия си пръст. — Не сме опитали още тайното си оръжие. — Когато се намръщих, той наклони глава. — Хайде, стига, Пейдж. Не се инати. Влез в сънорамата му заради мен.

— Нали вече го обсъждахме. — Главата започваше да ме стяга. — Не правя прониквания.

— Аа, не правиш. Разбирам. Не знаех, че имаш длъжностна характеристика. Всъщност не, почакай — аз не съм ти писал такава. — Той смачка пурата си в пепелника. — Ние сме зрящи. Неестествени. Не сме като твоето татенце, да си седим в офиса в квартал „Барбикан“ от девет до пет и да сърбаме чай от стиропорени чашки. — Изведнъж той доби отвратен вид, сякаш не проумяваше колко слепи могат да бъдат хората. — Е, някои от нас не искат стиропорени чашки, Пейдж. Искат сребро и коприна, истински неща и духове. — Аз го зяпнах с увиснала челюст. Той отпи огромна глътка вино, вперил поглед през прозореца. Елайза поклати глава.

— Това вече става нелепо. Защо просто не…

— Кой ти плаща?

Тя въздъхна.

— Ти, Джаксън.

— Правилно. Аз плащам, ти изпълняваш. А сега ще бъдеш ли така добра да изтичаш догоре и да викнеш Даница. Искам и тя да види магията.

Със стиснати устни Елайза напусна стаята. Зийк ми хвърли изтощен, изпълнен с отчаяние поглед.

— Джакс — насилих се да заговоря отново аз. — В момента наистина не съм във форма. Мисля, че всички имаме нужда от малко почивка.

— Утре можеш да си вземеш половин ден, миличка — отвърна разсеяно той.

— Не съм способна да влизам в чужди сънорами. Знаеш това.

— Е, опитай. Заради мен. — Той си наля още вино. — От години чакам този момент. Сънебродница срещу нечитаем. Върховният етерен сблъсък. Не бих могъл и да си представя по-умопомрачително и върховно изживяване.

— Сериозно ли говориш?

— Не — обади се Ник. Всички глави се обърнаха към него. — Говори като невменяем.

След кратко мълчание Джаксън вдигна чашата си.

— Отлична диагноза, докторе. Наздраве.

И отпи. Ник отмести поглед встрани.

Тъкмо в този напрегнат миг Елайза се върна, носейки спринцовка с адреналин. С нея беше Даница Панич, последният член от нашата седморка. Отрасла в сционската цитадела Белград, тя бе прехвърлена в Лондон, за да работи като инженер. Ник я бе привлякъл в бандата, забелязвайки аурата й по време на един коктейл за нови служители. Тя изключително се гордееше с факта, че никой от нас не може да произнесе името й. Нито пък фамилията. Беше корава като кремък, с вълниста червеникава коса, която носеше прибрана на тила, и ръце, покрити с белези и изгаряния. Единствената й слабост бяха спортните сака.

— Даница, скъпа — усмихна се приветливо Джаксън, — ела и виж това.

— Кое по-точно да видя?

— Моето оръжие.

С Дани разменихме погледи. Тя беше в бандата само от седмица, но вече имаше представа що за човек е Джаксън.

— Изглежда, сте си спретнали сеанс — отбеляза иронично.

— Не и днес. — Той вдигна ръка. — Започвайте!

Трябваше да прехапя език, за да не му кажа къде може да си я завре. Беше му навик да театралничи пред новодошлите. Дани имаше ярка, хиперактивна аура, която той още не можеше да определи — но както обикновено, беше убеден, че е рядка и ценна.

Аз седнах. Ник почисти ръката ми със спирт и заби спринцовката.

— Направи го — рече Джаксън. — Разчети нечитаемия.

Изчаках малко, докато кръвта ми поеме коктейла от лекарства, после затворих очи и потърсих етера. Зийк се напрегна. Нямаше да нахлуя в сънорамата му — можех само да я погладя, да почувствам леките нюанси на повърхността й, но неговото съзнание бе толкова чувствително, че дори и лек тласък щеше да го нарани. Трябваше да бъда внимателна.

Духът ми се помести. Долових край себе си и петте сънорами на останалите, потрепващи и звънтящи като вятърни камбанки. Тази на Зийк бе различна. Звънеше с по-мрачна, минорна нотка. Опитах се да зърна нещо от него — някакъв спомен, страх, но нямаше нищо. Там, където обичайно виждах проблясъци от образи, като в размътен стар филм, сега имаше единствено чернота. Спомените му бяха запечатани.

Сепнах се и изскочих от етера, когато една ръка ме сграбчи за рамото. Зийк трепереше, затулил ушите си с ръце.

— Достатъчно. — Ник бе зад мен и ме изправяше на крака. — Стига толкова. Тя няма да прави това, Джаксън. Не ме е грижа колко ми плащаш, това са кървави пари. — Той разтвори рязко прозореца. — Хайде, Пейдж, отиваме да се поразходим.

Бях уморена до мозъка на костите, но никога не можех да откажа на Ник. Очите на Джаксън мятаха мълнии върху гърба ми. На другия ден, щом виното изветрееше от главата му, всичко щеше да е наред. Все още със замъглено зрение, се прехвърлих през перваза и се улових за водосточната тръба.

Веднага щом краката му докоснаха покрива, Ник се впусна да тича. В този ден той тичаше бързо и силно. За щастие във вените ми имаше още адреналин, иначе никога нямаше да мога да го стигна.

Често правехме това — скитахме се из града. На теория Лондон бе всичко онова, което мразех — огромен, сив и суров, дъждовен през девет от десет дни. Той ревеше, туптеше и пулсираше като човешко сърце. Но след две години тренировки с Ник, когато се научих да навигирам по покривите, цитаделата се превърна в мое убежище. Можех да летя над трафика и над главите на НОБ. Можех да се нося като кръв през мрежата от улици и пресечки. Това ме ободряваше, изпълваше ме до преливане с живот. Тук навън, ако не друго, поне бях свободна.

Ник се спусна на земята. Продължихме да тичаме по тротоара, докато не стигнахме ъгъла на Лестър Скуеър. Оттук, без почивка, той започна да се катери по най-близката сграда, в съседство с казино „Хиподрум“. По нея имаше достатъчно ръбове, первази и други места за захващане, но въпреки това се съмнявах, че ще се справя. Дори адреналинът вече не можеше да разсее умората ми.

— Какво правиш, Ник?

— Трябва да си проясня мислите. — Гласът му звучеше изтощено.

— В казиното?

— Не, над него. — Той ми протегна ръка. — Хайде, sotnos. Имаш вид, сякаш всеки миг ще заспиш.

— Да, не очаквах, че днес, освен духа, ще трябва да подлагам на изпитание и тялото си. — Оставих го да ме издърпа до първия перваз, което ми спечели любопитния поглед на едно момиче, пушещо цигара наблизо. — Докъде ще се катерим?

— До самия връх. Ако успееш да се справиш.

— А ако не успея?

— Няма проблем. Скачай. — Ник обви ръцете ми около врата си. — И кое е златното правило?

— Да не поглеждам надолу.

— Правилно — каза той, имитирайки Джаксън.

Аз се засмях.

Достигнахме целта без някакви травми или произшествия. Ник се катереше по сгради, откакто бе проходил; умееше да намира опорни точки там, където никой друг не би ги забелязал. Вече бяхме във висините, а улиците се простираха под нас. Усетих под краката си изкуствена трева. Вляво от нас имаше малък фонтан без вода, а вдясно — леха с повехнали цветя.

— Какво е това място?

— Градина на покрива. Открих я преди няколко седмици. Не личи някой да я използва, затова реших да я направя свое убежище. — Той се облакъти на парапета. — Съжалявам, че те отмъкнах така, sotnos. Атмосферата в Севън Дайълс понякога става леко тягостна.

— Да, съвсем леко.

Не разговаряхме за случилото се преди малко. Ник бе твърде разстроен от похватите на Джаксън. Подхвърли ми шоколадче с овесени ядки и двамата зареяхме поглед към мъглявия, розовеещ хоризонт, почти сякаш очаквахме от там да се появи кораб.

— Пейдж — обади се той след малко. — Била ли си някога влюбена?

Ръката ми подскочи. Преглътнах с труд хапката си; гърлото ми сякаш се бе затворило.

— Мисля, че да. — По тялото ми пробягаха леки, хладни тръпки. Опрях кръст на парапета. — Искам да кажа, може би. Защо питаш?

— Защото се интересувам какво усеща човек. Да разбера дали аз самият съм влюбен, или не.

Кимнах, мъчейки се да създам впечатление, че съм спокойна. Всъщност с мен бавно се случваше нещо странно — виждах малки черни точки, главата ми бе като пълна с памук, дланите ми се потяха, а сърцето ми биеше учестено.

— Какво точно те интересува?

Очите му оставаха приковани в залеза.

— Когато се влюбиш в някого — каза, — изпитваш ли желание да го закриляш?

Това бе странно по две причини. Първо, аз бях влюбена в Ник. Знаех го отдавна, макар да не бях направила нищо по въпроса. И второ, Ник бе на двайсет и седем, а аз — на осемнайсет. Сякаш естествените ни роли бяха разменени.

— Да — отвърнах, свеждайки поглед. — Поне при мен е така. Аз съм изпитвала… изпитвам желание да го закрилям.

— Иска ли ти се понякога просто… да го докоснеш?

— Постоянно — признах леко свенливо. — Или по-скоро… искам той да ме докосва. Дори само за да ме…

— Прегърне?

Кимнах, без да се обръщам към него.

— Аз самият смятам, че разбирам обекта на чувствата си и искам да го направя щастлив. Но нямам представа как да го сторя. Всъщност знам, че само с това, че го обичам, ще го направя ужасно нещастен. — Челото му се сбръчка като лист хартия. — Не смея дори да му кажа, като си представя колко нещастие ще му причини това. Или поне така си мисля. Важно ли е това, Пейдж? Да бъдеш щастлив?

— Как можеш да допуснеш, че не е важно?

— Защото не съм сигурен дали честността не е по-важна от щастието. Можем ли да жертваме честността, за да бъдем щастливи?

— Понякога. Но според мен все пак е по-добре да си честен. Иначе живееш в лъжа. — Претеглях думите си, подтиквах го да ми каже каквото исках да чуя, давейки нарастващия звън в ушите си.

— Защото помежду ви трябва да има доверие.

— Да.

Очите ми горяха. Мъчех се да дишам бавно, но ужасяващата реалност постепенно се избистряше в главата ми. Ник не говореше за мен. Разбира се, той никога не бе намекнал с нищо, че споделя чувства ми. Нито с една дума. Но какво тогава означаваха случайните докосвания, всички онези часове, които ми посвещаваше, многобройните ни излизания заедно? На практика аз бях прекарвала почти всеки ден или нощ от последните две години в неговата компания.

Ник гледаше към небето.

— Ей, виж там — вдигна ръка.

— Какво?

— Онази звезда. Арктур. Никога не съм я виждал толкова ярка.

Звездата наистина изглеждаше огромна и блестяща, с оранжев оттенък. Чувствах се толкова дребна, че ми идеше да изчезна.

— Е — попитах, стараейки се да звуча нормално. — За кого става въпрос? Обектът на твоите чувства?

Ник въздъхна тежко.

— Зийк.

Отначало помислих, че не съм чула добре. Обърнах се и го изгледах.

— Зийк. Зийк Санс?

Ник кимна.

— Смяташ ли, че е съвсем безнадеждно? — попита тихо. Той също да ме обича?

Усещах лицето си безчувствено.

— Никога не си споделил нищо с мен — започнах. Гласът ми звучеше прегракнало. — Не съм знаела…

— Нямало е как да знаеш. — Той прокара ръка по челото си. — Не мога да сторя нищо, Пейдж. Знам, че бих могъл просто да потърся другиго, но не съм способен дори да започна да се оглеждам. За мен той е най-прекрасното нещо на света. Отначало смятах, че си въобразявам, но той е с нас вече цяла година. — Ник затвори очи. — Няма смисъл да се залъгвам. Наистина съм влюбен в него.

Не в мен. Просто останах да стоя в мълчание. Имах чувството, че някой напомпва наркоза във вените ми. Не бях аз тази, която обичаше.

— Мисля, че мога да му помогна. — В гласа му имаше неподправена страст. — Да се изправи пред миналото си. Да си спомни разни неща. Той е бил контактьор… мога да му помогна да чуе гласовете отново.

Щеше ми се аз да чувах гласове. Щеше ми се да чувах духове, за да слушам тях, а не него. Трябваше да съсредоточа всичките си усилия да не се разплача. Независимо какво се случеше тази вечер, аз не биваше, аз нямаше да плача. Проклета да бях, ако се разревях. Ник имаше пълното право да обича другиго. Защо не? Аз никога не бях обелила и дума за чувствата си. Трябваше да се радвам за него. Но една малка, тайна частица от мен винаги се бе надявала, че и той изпитва същото към мен — че вероятно само чака подходящия момент, за да ми го съобщи. Момент като този.

— Как ти се стори сънорамата му? — Ник ме гледаше, очакваше отговор. — Видя ли нещо?

— Само тъмнина.

— Тогава може и аз да опитам. Да му изпратя някой образ. — Той се усмихна едва. — Или просто да поговоря с него, като нормален човек.

— Така ще е най-добре. Да му кажеш. Кой знае, може да ти се усмихне късметът.

— Мисля, че и бездруго му се е струпало достатъчно. Освен това знаеш правилата. Никакво обвързване. Джаксън ще получи апоплектичен удар, ако разбере.

— Майната му на Джаксън. Това не е справедливо спрямо теб.

— Вече издържах цяла година,sotnos. Ще издържа и още.

Гърлото ми се свиваше. Разбира се, той бе прав. Джаксън никога не би допуснал връзка помежду ни. Дори ако Ник ме обичаше, нямаше начин да бъдем заедно. Но сега, когато мечтата ми бе разбита, истината ме гледаше право в лицето и аз с мъка си поемах дъх. Този мъж не беше мой. Никога не е бил, и независимо колко много го обичах, никога нямаше да бъде.

— Защо никога не си ми казал? — Аз сграбчих здраво парапета. — Искам да кажа… знам, че не е моя работа, но…

— Не исках да те тревожа. Имаш си достатъчно свои проблеми. Допусках, че Джаксън ще се заинтересува от теб, но той направо не те оставя на мира. Все още се отнася с теб като с лъскавата си нова играчка. Почти съжалявам, че те въвлякох в това.

— Не, не бива да говориш така. — Аз се обърнах и го хванах за ръката. — Ти ме спаси, Ник. Иначе рано или късно щях да полудея. Трябваше да знам, в противен случай винаги щях да се чувствам като аутсайдер. Ти ме накара да се чувствам част от нещо, всъщност част от много неща. Никога няма да мога да ти се отплатя.

Той ме изгледа озадачено.

— Изглеждаш така, сякаш ще се разплачеш.

— Не, няма. — Пуснах ръката му. — Виж, трябва да вървя. Имам среща.

Това беше лъжа.

— Пейдж, чакай. Не тръгвай още. — Ник ме улови за китката и ме придърпа обратно. — Разстроих те с нещо, нали? Какво казах?

— Не съм разстроена.

— Напротив. Моля те, постой още секунда.

— Наистина трябва да вървя, Ник.

— Никога не си ме оставяла, когато имам нужда от теб.

— Съжалявам. — Загърнах се по-плътно в якето си. — Щом искаш съвета ми, върни се обратно в квартирата и кажи на Зийк какво чувстваш. Ако има и зрънце здрав разум, останал под шапката си, той ще каже „да“. — Погледнах го с тъжна усмивка. — Знам, че аз бих го направила.

И тогава го видях в очите му. Първо объркване, след това недоверие и накрая смайване.

Той разбра.

— Пейдж… — започна.

— Късно е. — Аз се прехвърлих през парапета с треперещи ръце. — Ще се видим в понеделник, нали?

— Не, Пейдж, недей. Почакай.

— Ник. Моля те.

Той замлъкна, но очите му все още бяха широко разтворени. Спуснах се обратно по фасадата, оставяйки го да стои под луната. Едва когато стъпих на тротоара, дойдоха първите и единствени сълзи. Стиснах клепачи и вдъхнах вечерния въздух.

Не помнех как съм стигнала до І-5. Може би съм взела метрото. Или съм вървяла пеша. Баща ми не ме очакваше и още не се беше върнал от работа. Застанах насред празния апартамент, взирайки се в небето през прозореца. За първи път откакто бях малка, съжалих, че нямам майка, сестра или поне приятелка — приятелка извън бандата. Но такова бе положението. Не знаех какво да правя, какво да чувствам. Какво би сторило едно незрящо момиче на мое място? Вероятно щеше да се заключи в стаята си за цяла седмица. Но аз не бях такова момиче, а и не бях скъсала с никого. Само с една мечта. Детинска мечта.

Върнах се мислено към дните си в училище, когато бях единствената зряща сред незрящите. Сюзет, една от малкото ми приятелки, се бе разделила с гаджето си през последната година в гимназията. Помъчих се да си спомня как бе постъпила. Във всеки случай, не се бе усамотила вкъщи. Какво беше на правила? Да, сетих се. Беше ми изпратила съобщение, канейки ме да я придружа на нощен клуб. Искам да развея грижите си с танци, бе писала. Аз си измислих някакво оправдание, както винаги.

Е, сега щеше да е моята нощ. И аз щях да развея грижите си с танци. Щях да забравя, че това изобщо се е случвало. Да се отърва от тази болка. Съблякох се, взех душ, после изсуших и изправих косата си. Сложих си червило, грим и очна линия. Пръснах малко парфюм на шията си. Пощипнах бузите си, за да поруменеят. Когато бях готова, надянах черна дантелена рокля, сложих отворени обувки на висок ток и излязох от апартамента.

Портиерът ме изгледа странно, докато минавах покрай него.

Взех такси. В Ийст Енд имаше едно долнопробно заведение, често посещавано от Надин, където през делничните дни сервираха евтин мекс, а понякога и истински, нелегален алкохол. Това бе пословично лош квартал, част от ІІ-6, един от малкото, където зрящите можеха да се движат необезпокоявано — дори Жандармите не обичаха да ходят там.

На вратата пазеше едър тип в костюм и шапка, който ми махна с ръка да вляза.

Вътре бе тъмно и горещо. Помещението бе тясно, задушно, претъпкано с потни тела. По цялата дължина на едната стена имаше бар, предлагащ кислород и мекс. Посетителите бяха предимно незрящи, млади хипетъри с панталони от туид и ярки вратовръзки. Нямах представа какво правя тук, заобиколена от хора, подскачащи под звуците на оглушителна музика, но именно това исках — да бъда спонтанна, да се откъсна от реалния свят.

Бях прекарала девет години обожавайки Ник. Сега щях да отрежа всичко от раз. Нямаше да си позволя да спра и да изпитвам чувства.

Отидох до бара и се покачих върху една табуретка. Барманът ме огледа, но не ме заговори. Беше зрящ, провидец — не от най-приказливите. Но не след дълго привлякох и още нечие внимание.

В другия край на заведението имаше група младежи, вероятно университетски студенти. Естествено, всички бяха незрящи. Малцина ясновидци успяваха да се доберат до висше образование. Тъкмо се канех да си поръчам доза Аромакис, когато един от тях ме доближи. Деветнайсет или двайсетгодишен, гладко избръснат и леко загорял. Явно бе карал стажа си в друга цитадела, може би в Сционска Атина. Носеше каскет върху тъмната си коса.

— Здрасти — каза той, надвиквайки музиката. — Сама ли си тук?

Аз кимнах и той зае съседното място.

— Рубен — представи се кратко. — Мога ли да ти поръчам питие?

— Мекс — казах. — Ако не възразяваш.

— Ни най-малко. — Той даде знак на бармана, който явно го познаваше. — Един кървав мекс, Грешам.

Мъжът леко сбърчи чело, но запази мълчание, докато ми наливаше напитката. Това бе най-скъпият от алкохолните заместители, направен от череши, черно грозде и сливи. Рубен се наклони близко до ухото ми.

— Е, за какво си тук?

— Без конкретна причина.

— Имаш ли си приятел?

— Може би. — Не, нямах.

— Аз пък току-що скъсах с приятелката си. И когато влезе, си помислих… в общи линии, неща, които навярно не би трябвало да си мисля, виждайки красиво момиче да влиза в бар. Но после ми мина през ума, че щом си толкова красива, сигурно си имаш придружител. Прав ли съм?

— Не — отвърнах. — Сама съм.

Грешъм плъзна моя мекс по гладката повърхност на бара.

— Две лири, моля. — Рубен му подаде двете монети. — Да разбирам ли, че имате навършени осемнайсет, млада госпожице?

Показах му личната си карта и той се оттегли да бърше чашите си, но сегиз-тогиз ме поглеждаше, докато пиех питието си. Зачудих се какво ли го притеснява — външността, възрастта или аурата ми? Най-вероятно и трите.

Върнах се рязко обратно към реалността, когато Рубен се премести по-близо до мен. Дъхът му ухаеше на ябълки.

— Студентка ли си? — попита той.

— Не.

— С какво се занимаваш?

— Работя в кислороден бар.

Той кимна, отпивайки от чашата си.

Не бях сигурна как да действам. Да дам някакъв знак. Имаше ли знак? Взрях се право в него и прокарах върха на обувката си по крака му. Изглежда, подейства. Той хвърли поглед към приятелите си, които се бяха върнали към своето надпиване с шотове.

— Искаш ли да отидем някъде? — Гласът му бе нисък, дрезгав. Сега или никога. Кимнах с глава.

Рубен вплете пръсти в моите и ме поведе през тълпата. Грешъм ме наблюдаваше. Вероятно си мислеше, че съм голяма флиртаджийка.

Дадох си сметка, че не отиваме към тъмното ъгълче, което си представях. Насочвахме се към тоалетните. Поне така си помислих, докато не се измъкнахме през странична врата, водеща навън, към паркинга за персонала. Това бе тясна, правоъгълна площадка, побираща едва пет или шест коли. Явно той искаше уединение. Добре, значи целта му не бе единствено да се изфука пред приятелите си.

Преди да разбера какво става, Рубен ме притисна към мръсната тухлена стена. Лъхна ме мирис на пот и цигари. Втрещена го гледах как започва да разкопчава колана си.

— Чакай — казах. — Нямах предвид да…

— Хайде, стига. Просто ще се позабавляваме. А и не е като да изневеряваме на някого.

После ме целуна. Устните му бяха корави. Мокър език влезе в устата ми и усетих изкуствен аромат. Никога преди не бяха ме целували. Не бях сигурна, че ми хареса.

Той беше прав. Просто малко забавление. Естествено, че беше така. Какво можеше да се обърка? Нормалните хора се държаха по този начин, нали? Пиеха, вършеха щуротии, правеха секс. Тъкмо от това имах нужда. И Джаксън го разрешаваше — само без обвързване. Е, нямаше да се обвързвам. Никакви чувства. Като Елайза.

Разумът ми подсказваше да спра. Защо го правех? Как се бях озовала тук, в тъмното, с някакъв непознат? Това нямаше да докаже нищо, нямаше да спре болката. Само щеше да я направи по-лоша. Но Рубен беше вече на колене, повдигащ роклята нагоре към талията ми. Положи целувка върху голия ми корем.

— Толкова си красива.

Не се чувствах такава.

— Така и не ми каза името си. — Пръстите му се подпъхнаха под бельото ми. Аз потреперих.

— Ева — отвърнах.

Мисълта за секс с него ме отблъскваше. Не го познавах. Не го желаех. Но си рекох, че все още обичам Ник и това трябва да престане. Сграбчих Рубен за косата и притиснах устни към неговите. Той издаде глух звук и придърпа краката ми около себе си.

Прониза ме мимолетна тръпка. Никога не бях правила това преди. Не трябваше ли първият път да е нещо специално? Но вече нямаше връщане назад. Щях да стигна докрай.

Колебливата светлина на уличната лампа ме заслепяваше. Рубен опря длани върху тухлената стена. Нямах представа какво да очаквам. Беше вълнуващо.

А после болка. Експлозивна, зашеметяваща болка. Сякаш някой бе врязал жесток ъперкът в стомаха ми.

Рубен нямаше представа какво се бе случило току-що. Зачаках да ми мине, но напразно. Той забеляза напрежението ми.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— За първи път ли ти е?

— Разбира се, че не.

Той изви глава към врата ми, целувайки ме от рамото до ухото. Но още щом помръдна, болката се върна отново, този път още по-силна, разкъсваща. Рубен се отдръпна.

— За първи път ти е — каза.

— Няма значение.

— Виж, не мисля, че трябва да…

— Хубаво — отблъснах го от себе си. — Тогава… просто ме остави. Не те искам. Не искам никого.

Тръгнах, залитайки, обратно към заведението, като пътьом смъквах роклята си надолу. Едва успях да стигна до тоалетната навреме, за да повърна. Стомахът и бедрата ми се гърчеха от конвулсии. Прегърнах чинията, като хлипах и се давех. Никога в живота си не се бях чувствала толкова глупава.

Спомних си за Ник. За всички онези години, които бях прекарала, мислейки за него, чудейки се дали някога ще се върне при мен. Представих си неговата усмивка, начина, по който ме гледаше, и разбрах, че всичко е безполезно. Не исках никой друг. Само Ник. Зарових лице в дланите си и заплаках.