Питакъс Лор
Възходът на номер Девет (3)

Глава 3

Въздухът е мръсен и тежък, когато напускаме летището в Ню Делхи. Вървим по тротоара, Крейтън носи под мишница сандъка на Марина. Колите по задръстените улици се разминават на сантиметри със свирещи клаксони. И четиримата сме нащрек и се оглеждаме за най-малкия признак за тревога или за нещо, което да подскаже, че някой ни следи. Стигаме до едно кръстовище, тълпата ни притиска от всички страни. В нас се бутат жени, които крепят на главите си високи кошници, мъже носят кофи с вода, увесени на тъмните им рамене, и ни крещят да им направим път. Миризмите, шумът, физическата близост на забързания свят около нас направо ни смазват. Продължаваме да сме нащрек.

На другия край на улицата има оживен пазар, който сякаш се простира километри напред. Заобикалят ни деца с разни дрънкулки за продан и ние учтиво отказваме фигурките от дърво и бижутата от слонова кост. Удивена съм от организирания хаос, който цари във всичко, и се радвам да видя как животът тук тече по обичайния си начин. Щастлива съм, че в този момент съм далеч от нашата война.

— Сега къде отиваме? — пита Марина с висок глас, за да надвика шума.

Крейтън оглежда внимателно тълпата от хора, които пресичат улицата.

— Сега, когато сме достатъчно далече от летището и камерите му, предполагам, можем да намерим някакво…

Едно такси намалява скорост и спира пред нас, от гумите му се вдигат облаци от прахоляк и мръсотия и шофьорът отваря вратата откъм мястото на пътника.

— … такси — довършва Крейтън.

— Заповядайте, къде да ви закарам? — пита шофьорът. Той е млад и изглежда притеснен, сякаш това е първият му работен ден.

Марина или проявява съчувствие към него, или иска отчаяно да се махне от тълпата, защото скача бързо на задната седалка и маха на останалите.

Крейтън дава адреса на шофьора и сяда на мястото до него. Елла и аз се намъкваме отзад до Марина.

Шофьорът кимва и рязко натиска педала на газта, всички политаме назад и се удряме в напуканата пластмасова седалка. Ню Делхи се превръща в мъгляво петно от ярки цветове и отлитащи звуци. Задминаваме коли и рикши, кози и крави. Вземаме завоите толкова бързо, че очаквам колата да се изправи на две гуми. Толкова много пъти минаваме на косъм от пешеходци, че накрая им губя бройката. Тогава решавам, че може би ще е по-добре да не гледам толкова отблизо какво се случва. Мятаме се напред-назад и се удряме един в друг. Единственият начин да не паднем на мръсния под е да се вкопчим един в друг и във всичко друго, което можем да сграбчим.

В един момент таксито се качва на бордюра и профучава по един участък от тесен тротоар, за да избегне задръстването. Всичко е адски смахнато, но трябва да си призная, че безкрайно се наслаждавам на всяка една секунда. Годините на бягане, криене и борба са ме пристрастили към адреналина. Марина стиска здраво облегалката пред нея и не иска и да види какво се случва навън, докато Елла се е привела през нея и се опитва да види колкото може повече.

Без всякакво предупреждение шофьорът завива рязко и подкарва таксито по един път, който минава покрай дълга редица от складове. Улицата е обградена от десетки мъже с автомати. Шофьорът ни им кимва, когато прелитаме край тях. Крейтън ме поглежда през рамо. При вида на угриженото му лице стомахът ми се свива още повече. Пътят изведнъж видимо опустява.

— Къде ни водиш? — иска да знае Крейтън. — Трябва да пътуваме на юг, а ти ни караш на север.

Мартина се обръща рязко и двете с Елла ме поглеждат въпросително.

Шофьорът рязко набива спирачки и колата спира със свистене. После мъжът изскача от таксито и бързо се отдалечава. Десетина джипа и покрити камиони наобикалят колата. Всички те имат на вратите един и същ зацапан надпис, изписан с червена боя, но не мога да го разчета. Мъже, облечени в цивилни дрехи, изскачат от камионите с насочени автомати.

Сега вече адреналинът наистина ме връхлита. Така е винаги преди сражение. Хвърлям поглед към Марина и виждам ужасеното й лице, но знам, че ще успее да се вземе в ръце. Запазвам спокойствие.

— Готови ли сте всички? Марина? Елла?

Те кимват.

Крейтън вдига ръка:

— Чакайте! Шест, виж камионите! Погледни вратите им!

— Какво? — пита Елла. — Какво пише на вратите?

Мъжете се приближават, виковете им стават припрени и настойчиви. Толкова съм концентрирана върху надвисналата опасност, че не чувам думите на Крейтън. Когато някой насочва оръжие срещу мен или срещу тези, които обичам, ще го накарам да си плати за това.

Марина поглежда през прозореца.

— Шест, погледни! Това не ли цифрата…?

Точно когато вратата до Марина се отваря със замах, виждам най-сетне онова, в което се взират всички. Зацапаните червени надписи по вратите на камионите са осмици.

— Вън! — изкрещява мъжът.

— Прави каквото ти казва. — Крейтън говори тихо със спокоен тон. — Засега ще правим каквото ни кажат.

Внимателно се измъкваме от таксито с вдигнати ръце, и четиримата приковали поглед в червените цифри на вратите на камионите. Явно се движим твърде бавно, защото един от мъжете се навежда и дръпва силно Елла напред. Тя губи равновесие и пада на земята. Не мога да не реагирам. Не ми пука дали те са хора на номер Осем, или не, не можеш да събориш така едно дванайсетгодишно момиче на земята. С мисълта си издигам мъжа във въздуха и го мятам на покрива на един склад оттатък улицата. Другите паникьосани размахват автомати и си крещят един друг.

Крейтън ме сграбчва за ръката.

— Нека разберем защо са тук и дали знаят къде е номер Осем. Тогава, ако се наложи, ще ги атакуваме с пълна сила.

Все още бясна, аз се отдръпвам, но кимам в знак на съгласие. Прав е — нямаме представа какво искат от нас. По-добре е да го разберем сега, когато все още могат да ни обяснят.

Висок брадат мъж с червена барета излиза от един от покритите камиони и бавно тръгва към нас. Усмихва се самоуверено, но погледът му е лукав. От кобура на рамото му се показва малък пистолет.

— Добър ден и добре дошли — казва той на английски със силен акцент. — Аз съм командир Грахиш Шарма от въстаническата националистическа групировка „Вишну Осем“. Идваме с мир.

— Тогава за какво са ви оръжията? — пита Крейтън.

— Те са, за да ви убедим да дойдете с нас. Знаем кои сте и никога не бихме ви нападнали. Наясно сме, че ще ни победите. Вишну ни каза, че всеки от вас е могъщ като самия него.

— Как ни открихте? — настоява Крейтън. — И кой е Вишну?

— Вишну е всепроникващата същност на всички същества, господарят на миналото, настоящето и бъдещето, Върховният Бог и Пазителят на Вселената. Той ни каза, че ще бъдете общо четирима — три млади момичета и един мъж. Помоли ни да ви предадем едно съобщение.

— Какво е съобщението? — питам аз.

Командир Шарма прочиства гърлото си и се усмихва.

— Съобщението гласи: „Аз съм номер Осем. Добре дошли в Индия. Моля, елате при мен колкото е възможно по-скоро“.

 

 

Небето е сиво и надвиснало. Гората е тъмна и студена. Повечето листа на дърветата са опадали и лежат мъртви на земята. Девет върви пред мен и оглежда внимателно околността за дивеч.

— Знаеш ли, този заек беше по-вкусен, отколкото очаквах.

Той измъква от джоба си късо парче връв и завързва рошавата си коса на опашка.

— Довечера ще го направя пак, ако проявяваш интерес.

— Смятам да измисля нещо по-добро.

Гнусливостта ми, изглежда, го изненадва.

— Страх те е от прясно убито животно? Трябва да ядеш, ако искаш да си върнеш силите. Не знам защо, но от нашите лечителски камъни няма никаква полза за болестта ти. И знаеш ли, тези твои болежки са голяма досада. Бавим се, човече. Трябва да те стегнем и да си дигаме чукалата оттук.

Разбирам колко съм отпаднал от това колко уморен се чувствам, когато вървя. Само на стотина метра сме от порутената ни къща и аз вече съм изтощен. Ужасно много ми се иска сега да съм там и да спя. Знам добре обаче, че ако не си размърдам задника и не се движа, няма да се оправя.

— Ей, Девет, чакай да ти разкажа за това, дето току-що сънувах.

Той изсумтява:

— Сън ли? Не, без мен, човече. Е, може, ама само ако е за гаджета. Тогава можеш да ми разкажеш всичко заедно с подробностите.

— Сънувах Сетракус Ра. Говорих с него.

Девет се спира, после тръгва отново.

— Той ми предложи сделка.

— Така ли? И каква беше сделката?

— Ако се върна и се изправя срещу него, каза, че ще освободи живи всички, в това число и Сам.

Девет сумти.

— Това са пълни глупости. Могадорианците не предлагат сделки. Поне не такива, в които да спазят своята част от пазарлъка. И не проявяват милост.

— Мисля си, защо пък да не се престоря, че приемам сделката? Така или иначе трябва да се върна в пещерата, за да измъкна Сам.

Девет се обръща към мен, лицето му е олицетворение на безразличието.

— Неприятно ми е да ти го кажа, братле, но Сам най-вероятно вече е мъртъв. На могадорианците не им пука за нас, нито пък за хората. Мисля, че си имал лош сън, съжалявам, че си се изплашил и сега изпитваш нужда да ми досаждаш с това. Дори и наистина да си се свързал със Сетракус Ра, такова предложение е сто процента някакъв капан и ще умреш, ако влезеш в него. А ако искаш да знаеш, и аз ще умра, ако вървя така още десет километра. Без майтап.

Той се завърта и се отдалечава от мен.

— Сам не е мъртъв! — Гневът се надига в мен и ми дава такава сила, каквато не съм имал от дълго време. — И сънят беше истински. Сетракус Ра го измъчваше! Гледах как кожата му цвърти от врящата течност, която капеше върху него! Не мога просто да седя и да оставя всичко това да продължава.

Той отново се хили, но този път без сарказъм. Не съвсем успокоително, но определено по-любезно.

— Слушай, Четири. Толкова си отпаднал, че дори и на едно място не можеш да тичаш, камо ли да се биеш с най-силното същество в галактиката. Знам, че звучи безсърдечно, братле, но Сам е човек. Няма как да ги спасиш всичките, затова просто спри да хабиш силите и енергията си. Не е като да имаш неограничени запаси от тях.

Луменът в дланите ми започва да се съживява. Сега вече мога да го контролирам, това е голям напредък. Надявам се, че светлината е знак, че въздействието на синьото силово поле отслабва.

— Чуй ме, Сам е най-добрият ми приятел. Разбери го най-после и запази мнението си за моята енергия за себе си, ясно ли е?

— Не, ти ме чуй — отвръща Девет с равен глас. — Сега не е време за игрички. Ние сме във война, човече: война. Не можеш да действаш под силата на чувствата си към Сам, ако това застрашава другите. Няма да позволя да се срещнеш със Сетракус Ра и да изоставиш останалите само заради Сам. Ще изчакаме, докато се почувстваш добре, когато и да е това, по дяволите, и тогава ще се срещнем с другите, и ще тренираме, докато станем готови. Ако не ти харесва, ще трябва да се биеш с мен, за да си тръгнеш оттук. И да си наясно, аз съм готов да се бия, много съм готов. Схватката с теб ще ми бъде вместо тренировка.

Той вдига ръка и се прицелва в нещо през дърветата. Секунда по-късно се чува скимтене.

— Уцелих. — Девет се усмихва, явно горд със своите телекинетични ловни умения.

Аз го следвам, но каквото и да стане, няма да се откажа.

— Има ли някого, за когото би се жертвал? Някого, за когото би рискувал живота си, за да му помогнеш?

— Аз рискувам живота си, за да помогна на Лориен — казва Девет и ме фиксира с поглед, който ме кара да се заслушам. — Бих умрял за Лориен и за всеки, който е лориенец. И ако умра, а това е едно голямо „ако“, смятам да го направя с две могадориански глави, смачкани между ръцете ми, и още една под крака ми. Все още нямам желание да усетя как твоят белег прогаря крака ми, така че узрявай, престани да бъдеш толкова наивен и спри да мислиш само за себе си.

Думите му ме жегват силно. Знам, че Анри щеше да се съгласи с него, но няма да изоставя отново Сам. Не знам дали от арогантността на Девет или от натрапчивостта на съня, но съзнанието ми е ясно и силно за пръв път от много дни насам.

— Сам ми е спасявал задника неведнъж, а баща му беше дошъл да ни посрещне, когато корабът ни кацна на Земята. Може и да е умрял заради нас, за Лориен. Трябва да дойдеш с мен в пещерата, дължиш им го и на двамата. Още днес.

— Забрави!

Пристъпвам към него и Девет изобщо не се поколебава. Сграбчва ме и ме хвърля към едно дърво. Аз се изправям на крака и понечвам да се втурна към него, когато зад нас се дочува пращене на клони. Девет се обръща по посока на шума. Аз заставам до дървото и леко активирам лумена на дланите си, за да съм готов да заслепя всеки, който ми се изпречи. Надявам се, че добре съм преценил каква част от силата ми се е възвърнала.

Девет поглежда над мен и прошепва:

— Извинявай за дървото. Да отидем да видим какво или кой ни следи и да го убием, преди да убият нас.

Кимвам и пристъпвам напред. Шумът идва откъм полянка с няколко бора, чиито гъсти иглички предоставят чудесно укритие. Ако зависеше от мен, щях да изчакам и да видя кой или какво ще излезе оттам, но не и Девет. Той върви и се подсмихва някак особено, докато се придвижваме към боровете, готови да унищожим всичко, което може да изскочи оттам. Дърветата отново прошумоляват и едно от долните клончета се раздвижва. Но това, което се показва, не е могадорианско оръжие или блестящ меч, а малко черно носле на кафяво-бял бигъл.

— Бърни Косар — въздъхвам с облекчение. — Радвам се да те видя, приятелче.

Той изприпква до мен, а аз се навеждам и го потупвам по главата. Това е единственото същество, което е с мен от самото начало. Бърни Косар ми казва, че е щастлив да ме види отново на крака.

— Е, май достатъчно се помотахме, а? — казва Девет.

Бях забравил, че той също е развил завета си да общува с животни. Знам, че е детинско, но ме притеснява това че и двамата имаме тази дарба. Той е също така най-големият и най-силният гард, когото някога съм виждал, има способността да предава енергия на хората, притежава завет за антигравитация, свръхскорост и свръхслух, телекинеза и кой знае какво още, за които не знам. Луменът ми ме отличава от другите, но ако не намеря източник на огън, с който да си взаимодейства, на практика той е безполезен. Способността ми да говоря с животни беше нещо, което нямах търпение да развия още повече, но сега съм сигурен, че Девет ще й намери по-добро приложение преди мен.

Бърни Косар сигурно долавя разочарованието ми, защото ме пита дали искам да отидем на разходка само ние двамата.

Девет го чува и казва:

— Отивай, така или иначе той говори само за тебе. Когато не патрулираше около къщата, седеше в стаята и те наглеждаше.

Аз продължавам да го галя по главата.

— Значи ти си бил, а?

Бърни Косар ме близва по ръката.

— Моят най-добър приятел — казвам му. — И аз бих дал живота си за теб, БК.

Девет изпъшква при тази проява на чувства. Знам, че в тази мащабна междугалактическа война трябва си пазим взаимно гърбовете, но понякога ми се иска да бяхме само ние двамата — Бърни и аз. И Сам. И Сара. И Шест. И Анри. Честно, всеки друг, но не и Девет.

— Ще отида там да потърся животното, което убих, искам да съм сигурен, че ще имаме нещо за вечеря. — И той се отдалечава. — А вие, момчета, идете на специалната си разходка. Когато се върнете, ще трябва да поговорим как да открием другите гардове. Вече си във форма.

— И как по-точно смяташ да ги открием? Бележката, която ни даде Шест, с адреса на мястото на срещата, остана в джоба на Сам. От това, което ни е известно, тя е в могадорианците и те чакат Шест да се появи. Ако питаш мене, това е още по-основателна причина да намерим Сам — казвам остро.

Бърни Косар ме подкрепя. Изглежда, на него му се иска не по-малко от мене да потърсим Сам.

— Ще поговорим за това довечера. Мисля, че е опосум, а може и да е ондатра^[1]. — И Девет се отправя към гората да търси жертвата си.

Бърни Косар ми казва да го следвам и ме повежда през дърветата и после надолу по висок тревист хълм. Теренът става равен за няколко метра и после отново преминава в стръмнина. Движим се бързо и сега, когато силите ми се възвръщат, усещането е невероятно. Пред нас се изпречват две огромни дървета, сведени едно към друго. Съсредоточавам се и ги разделям със силата на мисълта си. Веднага щом се образува пролука, БК скача през нея и аз го следвам. Спомням си някогашните ни ранни сутрешни кросове до училището в Парадайс. Животът ни тогава беше много по-лек, дните ми минаваха в тренировки с Анри, а свободното си време прекарвах със Сара. Беше вълнуващо да откривам на какво съм способен и как да използвам способностите си, за да направя това, за което бях тук. Дори когато се чувствах безпомощен или уплашен, имах такъв голям избор от възможности: трябваше само да се съсредоточа. И представа си нямах колко полезно щеше да ми бъде това.

Гърбът ми лепне от пот, когато стигаме до малка височинка. Вече съм по-добре, но не съм се възстановил напълно. Гледката е внушителна, панорамен изглед към Апалачите, обгърнат от ели и окъпан в светлината на късния следобед. Виждам на километри пред себе си в далечината.

— Трябва да призная, братле, гледката е величествена. Това ли искаше да ми покажеш? — питам аз.

Там, в далечината, долу вляво — казва Бърни Косар. — Виждаш ли го?

Оглеждам пейзажа.

— Там долу в долината ли?

Зад нея — отвръща ми Бърни. — Виждаш ли онази светлина?

Присвивам очи към долината. Виждат се няколко гъсти дървета и смътното очертание на скалисто речно корито. После я виждам. През стволовете на дърветата, вляво, в далечината се процежда тънък лъч синя светлина. Това е силовото поле в подножието на щаба на могадорианците. Не е на повече от три километра. Бърни Косар ми казва, че можем още сега да отидем там, ако реша. Този път той ще дойде с мен, сега вече и той може да дойде, защото двамата със Сам сме деактивирали системата, която изпраща смъртоносен за животните газ през планината.

По тялото ми преминава тръпка, докато се взирам към синьото сияние. Там вътре е Сам. И Сетракус Ра. Ами Девет?

Бърни Косар прави две обиколки около мен и сяда до краката ми.

Ти решаваш — казва ми. — Девет е силен и бърз, но той е непредсказуем.

— Водил ли си го тук горе? — питам. — Знае ли, че сме толкова близо?

Бърни Косар изправя глава, сякаш иска да каже да. Не мога да повярвам, че той е знаел и не ми е казал. Достатъчно. Приключих с Девет.

— Връщам се в къщата. Ще оставя Девет сам да прецени дали ще дойде с нас, но каквото и да реши, време е да се срещна със Сетракус.