Питакъс Лор
Възходът на номер Девет (23)

Глава 24

Ставам отново видима и се скривам зад една редица шкафчета в дълъг, тъмен коридор. Болката след използването на моя завет е толкова силна, че се свивам на топка и притискам двете палки към ребрата си с надежда за някакво облекчение. Подпирам запотената си глава до хладната, бетонна стена и си налагам да нормализирам дишането си. Надявам се болката да отшуми бързо. Обиколих няколко коридора, но се притеснявам, че се въртя в кръг. До този момент бях попаднала на един празен хангар и множество електронно заключени врати. От опита си със Сам и Джон, когато бяха заловени от полицията, знаех, че нашата телекинеза не действа при наличие на електричество. Мисля си за Джон, Сам, Марина и останалите. Надявам се, че са добре или поне не изпитват болка като мен. Представям си Джон и Сам как ме чакат на мястото ни за среща. Трябваше да се срещнем там след няколко дни. Какво ли ще си помислят, когато не се появя. Толкова съм обезсърчена и уплашена. Съзнавам, че този вид мисли не са ми от полза, затова пренасочвам вниманието си към настоящия проблем — как, по дяволите, да се измъкна оттук.

Точно навреме за случая се включва аларма. Воят над главата ми звучи направо заплашително. Знам какво означава и също така знам, че трябва да предприема нещо. И то бързо. Всички ме търсят. Въоръжени войници обикалят дългите коридори в малки, открити коли. Всеки път, когато минават покрай мен, се изкушавам да издърпам мъжете, да скоча вътре и да отпраша. Но съм сигурна, че няма да стигна далече, а и ще се лиша от единственото предимство, което имам сега. Те не знаят къде се намирам.

Бях престанала с опитите си да се свържа с Елла. Очевидно тогава съм имала халюцинации. Сама съм. Трябва да престана да си говоря сама, а да открия начин да взривя някоя врата и да се махам оттук. Смятам, че се намирам под земята. Иска ми да знам на каква дълбочина съм.

Осветлението в коридора се включва. Открих, че това означава, че са се включили сензорите за движение. Секунди по-късно чувам, че към мен се приближава кола. Ставам невидима и притискам стомаха си в очакване на внезапната болка. По лицето ми бавно се стичат сълзи. Притискам се към стената и наблюдавам колата с трима войници вътре, която бавно пълзи към мен. Когато стига до мен, аз удрям с палката лицето на водача. Леле, колко кръв тече от раните по главата! Уста, нос, чело, отвсякъде блика кръв. Това нараняване, дошло изневиделица, го кара да натисне педала на газта и да се забие право в стената. Водачът загубва съзнание, а другите двама войници слизат от колата. Те оглеждат лицето му и не виждат нищо наоколо, което може да е причина за раните. И двамата посягат към радиостанциите си. Но аз съм се подготвила и съм заела позиция. Хващам главата на по-близо стоящия и я удрям в капака на колата. После изритвам краката му. Третият войник идва да види какво става и аз удрям и неговата глава. После грабвам една от техните идентификационни карти и хуквам.

Налага ми се бързо да реша накъде да тръгна. Не мога да остана невидима дълго време.

Използвам отмъкнатата карта, за да мина през една електронно заключена врата, и се озовавам в коридор, напълно различен от онези, които бях видяла досега. За да спра болката, ставам пак видима и веднага усещам облекчение. Оглеждам се, като се опитвам да разбера къде съм попаднала. Коридорът е по-широк от останалите, с висок, куполообразен таван, изваян от варовик. Той е опасан от две дебели, жълти тръби, от двете им страни висят електрически кабели. Коридорът прави завой и аз надниквам иззад ъгъла. Не забелязвам никого. Заобикалям ъгъла с гръб, прилепен към стената. Зад завоя се изправям пред червена врата с надпис: ОПАСНОСТ. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. ВРАТА КЪМ ШЛЮЗ ЕДНО.

Опитвам да отворя вратата с телекинеза, преодолявайки болката, но тя е затворена с електрическа ключалка. Каня се да пробвам дали ще я отворя с картата, но дочувам стъпки, които се приближават. Ставам отново невидима, но стомахът ми така жестоко се разбърква, че падам на пода. Няма начин да преживея още едно подобно състояние. Иззад ъгъла някой се провиква.

— Май чух нещо от тази страна.

Както съм легнала на земята, все още невидима, аз сграбчвам пазача, който притичва покрай мен, за глезените. Той се просва по лице, което ми дава достатъчно време да прекарам открадната карта през ключалката. Вратата се отваря и аз се шмугвам вътре.

Озовавам се върху решетъчна, метална платформа, издигната високо над три релсови пътища, които се губят в кръгообразен тунел. Върху релсите, които са най-близо до платформата, е спряло влакче с три празни вагона. Върху стените им са изрисувани най-различни правителствени символи. От другата страна на вратата зад мен чувам пазача, когото обезвредих, да крещи към група мъже, които току-що са пристигнали на мястото. Спускам се по няколко тесни стъпала, скачам през отворената врата на влакчето и дърпам първата ръчка, която попада пред очите ми.

Влакчето потегля изненадващо бързо, та чак главата ми рязко отскача назад. По стените на тунела се мяркат мътни, червени светлини и дълги, тъмни сенки. Два пъти профучаваме под решетъчни платформи, подобни на първата, без да намаляваме скорост. Релсите неочаквано се спускат и завиват надясно, след което минаваме над дълъг канал, пълен с вода. Силно се надявам влакчето да ме изведе навън в пустинята. Вместо това то забавя ход и спира под друга платформа. Вратите се отварят и аз хуквам нагоре по стълбите. Позволявам си да стана пак видима и се наслаждавам на липсата на болка. За съжаление, това състояние няма да продължи дълго, защото скоро пак ще имам нужда от заветите си, за да се измъкна оттук.

Поемам си дълбоко въздух и лекичко пробвам вратата в горния край на стълбите. Отключена е. Открехвам я леко, за да видя какво има от другата страна. Очите ми едва са се адаптирали, когато вратата се отваря рязко и болезнено заклещва рамото ми. Срещу мен се изправя поредният пазач, на чието рамо виси познато оръжие — могадорианско оръдие. В момента, в който мъжът посяга към него, то оживява с мигащи светлини. Още преди да натисне спусъка, аз се хвърлям към него и двамата се блъсваме в стоманената стена. Пазачът се спуска към мен и се опитва да ме сграбчи за кръста с дебелите си ръце. Аз обаче се отмествам леко настрани, хващам краката му и ги издърпвам изпод него. При удара в земята черепът му издава зловещ звук. Става ми гадно, но нямам време да го преживявам. Бързо избутвам тялото му през вратата в тунела и я затварям. Грабвам оръдието му и офейквам.

Едва сега отделям време да се огледам. Големи, гладки колони поддържат тавана на спираловидния тунел. Заобикалям ги една по една и се ослушвам за пазачите. Мислите ми препускат, подреждам видяното и се опитвам да сглобя картинката. На първо място, защо този пазач имаше могадорианско оръдие? Дали е взето от пленен могадорианец? Или могадорианците снабдяват правителството с оръжията си? Тунелът се разклонява и аз забавям крачка, докато реша по кой път да тръгна. Не забелязвам нищо, което да ми помогне в избора. Сещам се за последния път, когато се сблъсках с разклонение на път. Беше в Хималаите. Тръгвам наляво.

Първата врата, която забелязвам, е стъклена. Виждам учени в бели престилки и маски да се движат из нещо, което прилича на голяма градина, преливаща от високи, зелени растения.

Една червенокоса жена в тъмен костюм влиза през друга врата и се приближава към един от мъжете в бели престилки в предната част на помещението. Дясната й ръка е придържана от превръзка през рамото, а върху бузата й има превръзка. Тя наблюдава как ученият излива съдържанието на едно шишенце над малка част от градината. За мое изумление растенията израстват пред очите ми на десетки сантиметри. Във всички посоки се разстилат бели лози и образуват нещо като балдахин над главите им. Ученият отбелязва нещо в една папка, после поглежда към жената. Нямам време да се скрия и очите ни се срещат през стъклената врата. Вдигам бавно могадорианското оръдие, насочвам го към него и поклащам глава. Дано не е от войнствено настроените служители, казвам си аз. Де такъв късмет. Виждам го как пъхва ръката си в джоба. Мамка му! Той задейства нещо. Над главата ми се разнася шум и пред стъклената врата се спуска дебел, метален защитен екран, който за малко да ме удари. Отвсякъде звънят аларми. Сигурна съм, че цялото място ще бъде блокирано. Не искам да ме пленят. Подготвям се психически за болката, която ще ме връхлети, и ставам невидима.

Точно навреме. В тунела се изсипват войници и аз се притискам към стената, за да ги избегна. Болката и пристъпите на гадене ги няма. Очевидно действието на наркотика е отминало. Облекчението ми е огромно, макар че няма време да му се насладя. Отдясно се отваря една врата. Без много да му мисля, скачам през нея и се озовавам в тесен бял коридор с множество врати. От една от тях в момента на заден ход излиза самотен войник.

— Моля те. Млъквай вече! — подвиква той към стаята. — И трябва да хапнеш нещо.

Той заключва вратата и се обръща, за да се отдалечи. Но аз съм вече до него и го повалям с удар с десния си лакът в челюстта. На колана му виси връзка с ключове. Вземам ги и като обезумяла ги пъхам един по един в ключалката, която току-що е заключил, докато не откривам този, който пасва. Предполагам, че онзи, на когото говореше, едва ли му беше приятел, но пък точно сега аз имам крещяща нужда от съюзник. Бутам вратата, нетърпелива да разбера дали днес ще бъде денят, в който ще се сдобия с нов приятел.

Хлъцвам от изненада. Не знам какво точно бях очаквала, но определено не беше момичето, което се свиваше страхливо в ъгъла. Разпознах я веднага, независимо че беше покрита с мръсотия. Сара Харт. Приятелката на Джон. Онази, която го предаде на полицията в нощта, когато се върнахме в Парадайс.

Тя се изправя разтреперана, като използва за опора стените от двете й страни. Престава да трепери и се обръща към вратата, за да посрещне онзи, който ще влезе. Страхът в очите й ми подсказва, че отварянето на вратата й носи само лоши неща. Все така невидима, издърпвам тялото на войника в стаята. Да го оставя навън означава покана за останалите. Точно в момента не се нуждая от компания. Натиквам го в един ъгъл, като се надявам, че там ще бъде извън обхвата на камерата. Затварям вратата.

— Сара? — казвам тихо аз.

Тя се завърта към гласа ми, видимо объркана.

— Кой е? Къде сте?

— Аз съм Шест — прошепвам.

Тя тихо ахва.

— Номер Шест? Къде сте? Къде е Джон? — пита тя с треперещ глас.

Продължавам да говоря тихо, тъй като не съм сигурна, че сме сами.

— Невидима съм. Седни обратно, както обикновено, и се преструвай, че не съм тук. Наведи главата си, така ще можем да говорим. Обзалагам се, че те наблюдават с камера.

Сара се отпуска обратно в ъгъла и свива коленете към гърдите си. Навежда глава, при което косата й пада напред и покрива изцяло лицето й. Отивам до нея и сядам на пода.

— Къде е Джон? — прошепва тя.

— Къде е Джон ли? — Не мога да скрия гнева си. — Точно в този момент можеш да забравиш за Джон, Сара. Ти би трябвало да знаеш къде е Джон. Нали ти го подреди? Благодарение на теб той попадна в затвора. А после аз го измъкнах. Това, което искам да разбера, е какво правиш ти тук.

— Те ме доведоха. — Гласът й трепери.

— Кои са тези те?

Раменете на Сара се тресат от тихия й плач.

— ФБР. Те не спират да ме питата къде е Джон, а аз непрестанно им повтарям, че не знам. Ти трябва да ми кажеш къде е той. Ако не им кажа къде е, те ще убият всичките ми близки! — Звучи напълно отчаяно.

Не бих казала, че й съчувствам.

— Това се случва с предателите, Сара. Ти знаеше, че Джон има чувства към теб, че ти се доверява. А ти го използва, за да помогнеш на тези хора. А сега те те използват. Бързо ми разкажи какво точно си им казала за Джон.

— Не знам за какво говориш — казва Сара и започва да хлипа още по-силно.

Сърцето ми се къса, като я гледам така. Какво й бяха сторили? Дългата й коса скрива ръцете и лицето й — тя изглежда толкова малка и млада. Усещам как гневът ми се стопява и докосвам с ръка гърба й.

— Съжалявам — прошепвам аз.

Тя си поема дъх и обръща глава в посока на гласа ми. Виждам сините й очи: зачервени и кървясали. За част от секундата ставам видима, за да й влея малко сила. Показвам й могадорианското оръдие в ръцете ми и отново се скривам. Тя въздъхва, поема си дълбоко дъх и казва с по-стабилен глас.

— Радвам се да те видя. Знаеш ли къде се намираме?

— Мисля, че сме в подземна база в Ню Мексико. От колко време си тук?

— Нямам представя — отвръща тя и избърсва една сълза от крака си.

Изправям се и отивам до вратата да се ослушам. Не чувам нищо. Знам, че губя ценни минути, но трябва да я попитам.

— Не разбирам, Сара. Защо предаде Джон? Той те обича. Мислех, че и ти го харесваш.

Тя се свива, сякаш съм я зашлевила. Гласът й е несигурен, но когато ми отговаря, ме гледа право в очите.

— Наистина нямам представа за какво говориш, Шест.

Налага се да затворя очи и да вдишам няколко пъти, за да не допусна гневът ми да се върне.

— Говоря за нощта, когато той дойде, за да ти признае любовта си. Помниш ли? Телефонът ти избръмча в два часа сутринта и полицията дойде минута след това. Ето за това говоря. Твоето предателство разби сърцето на Джон.

Тя надига глава, за да отговори, но аз издавам звук, за да й напомня да я държи наведена. Тя обляга отново главата си върху коленете и отговаря с равен глас:

— Не това се опитвах да направя. Нямах избор. Умолявам те. Къде е Джон? Трябва да говоря с него.

— И аз бих искала да говоря с него. Искам да говоря с всички тях! Първо обаче трябва да измислим как да се измъкнем оттук — казвам с нетърпелив глас.

Когато проговаря отново, изглежда напълно победена.

— Няма излизане оттук. Освен ако не искаш да се биеш с хиляди могадорианци.

— Какво? — Връщам се при нея. За какво говори? Та това е база на американското правителство, не на могадорианците. — Виждала ли си ги? Могадорианците? Тук ли са?

Изражението й става безжизнено. Вече не прилича на момичето, което срещнах в Парадайс, момичето, в което се влюби Джон и беше готов на всичко за него. Не ми се мисли какво може да са сторили на Сара ФБР и могадорианците.

— Да, виждам ги всеки ден.

Сякаш някой ми изкарва въздуха от гърдите. Едно беше да подозираш, съвсем друго да го узнаеш със сигурност.

— Е, аз съм тук — заявявам, като се опитвам да звуча уверено. — Обещавам, че следващият могадорианец, когото видиш, ще получи ритник в задника.

Сара тихо се засмива. За първи път, откакто съм влязла, раменете й леко се отпускат.

— Звучи добре. Шест, моля те, кажи ми къде е Джон. Добре ли е? Ще мога ли да го видя?

Ясно ми е, че тя се тревожи за Четири, но постоянните й въпроси за него започват вече да ме дразнят.

— Ако трябва да съм честна, не съм го виждала от известно време, Сара. Разделихме се. Той тръгна със Сам и Бърни Косар да си вземе сандъка, а аз заминах за Испания, за да потърся друг от нас. Би трябвало да се срещнем след три дни, но не виждам как може да стане това.

— Къде? Къде трябваше да се срещнете? Трябва да знам. Направо загивам, като не знам къде е той.

— Точно в момента изобщо няма значение къде е трябвало да се срещнем, защото аз няма да бъда там — избухвам аз. — Трябва да се съсредоточим върху проблема как да се измъкнем оттук.

Тя трепва от гнева ми, който не успявам да прикрия, но не се предава.

— Къде са другите? Къде е номер Пет?

Преставам да й обръщам внимание — очевидно тя не ме слуша. Връщам се при вратата и допирам ухо. Чувам стъпки, които се приближават по коридора и определено са на повече хора. Обмислям възможностите си. Мога да ги примамя в килията или да се бия с тях там, където са. И в двата случая знам, че трябва да се справя с тях, да превърна Сара в невидима и да изберем накъде да тръгнем, за да се измъкнем.

Сара се изправя.

— А номер Седем, Осем и Девет? Те къде са? Заедно ли са?

Ако не млъкне, ще разберат за мен и ще ни пленят или нещо още по-лошо. Изсъсквам й:

— Сара! Достатъчно! Престани!

Отново допирам ухото си до вратата и веднага разбирам, че отвън става нещо не добро за нас. Струва ми се, че целият коридор е пълен с мъже. В капан сме. Обръщам се да го съобщя на Сара, но тя, изглежда, е насред пристъп. Тялото й е на пода и тя се гърчи в конвулсии.

— Сара! — Ставам видима и притичвам до нея, за да хвана главата й да не се блъска в циментовия под. Упоена ли беше?

Тялото й започва да трепери толкова бързо, че направо се размазва пред погледа ми. Стоя и гледам безпомощно, а в това време около тялото й се появява бяло очертание. Посягам да го докосна, но преди пръстите ми да го достигнат, линията става черна. Съсредоточавам съзнанието си върху Сара и правя опит да спра конвулсиите й с телекинеза. Но още при първия опит усещам мозъка си като че ли пламти, сякаш огромно количество тъмна енергия е нахлула под черепа ми. Усещам как политам назад и затварям очи. Когато ги отварям отново, не мога повярвам на онова, което виждам. Сара Харт започва да расте, а кожата й да потъмнява. Става поне два метра висока. Дългата й руса коса става къса и черна. Лицето й се превръща в дяволско чудовище. Яркочервен белег се появява от едната страна на врата й, който сега е станал дебел, после белегът бавно нараства, докато стигне до гърлото. След като спира да расте, белегът започва да пламти.

Нима станах свидетел на превръщането на Сара в Сетракус Ра? Никога не го бях виждала, но бях чула достатъчно, за да имам добра представа какво или по-скоро кого виждам.

Вратата рязко се отваря и веднага ме заслепява синя светлина. В стаята нахлуват поне една дузина могадориански войници с готови за стрелба оръдия.

Опитвам се да стана невидима, но нищо не се случва. Нямам време да гадая защо е така. Грабвам оръдието, което бях оставила на пода, докато се опитвах да помогна на Сара, и стрелям по един от могадорианците. Той пада в краката ми изпепелен. Продължавам да стрелям и убивам още двама, но щом се завъртам за нова жертва, нещо ме дръпва силно назад и аз се оказвам почти удушена от собствения ми медальон. Извивам назад глава достатъчно, за да видя, че ме държи звярът, който само допреди малко беше Сара. Той ме завърта със свободната си огромна лапа, издърпва оръдието от ръцете ми и ме дръпва към лицето си. От такава близост мога да разгледам тъмната му кожа, която е осеяна с множество малки белези, сякаш някой я е накълцал с бръсначи.

Съсредоточавам мислите си към оръжието на пода. Искам да го вдигна, но то не помръдва. Нито един от заветите ми не действа! Без тях съм напълно уязвима. Дори по-лошо. Не разполагам с нищо, с което да се бия. Но нямам никакво намерение да се предавам.

— Кажи ми къде са те! — изревава Сетракус Ра. Той дръпва по-силно веригата около врата ми. — Къде са те, номер Шест?

— Закъснял си — прошепвам аз с цялата си смелост. — Ние сме твърде силни и идваме за теб. Лориен ще живее отново и ние ще ви спрем.

Шамарът, който получавам, е толкова силен, че ушите ми звънтят, а лицето ми изтръпва. Насилвам се и продължавам да го гледам втренчено. Напуканите му устни се разтварят и разкриват два реда остри и криви зъби. Твърде близо е до мен и образът му е размазан, затова потърсвам нещо, върху което да се съсредоточа. Избирам си един наполовина счупен зъб, от който се стича гъста, черна течност. Не знам по каква причина, но това има странен ефект върху мен и вече не се страхувам толкова от него. Просто той е огромен.

— Кажи ми къде трябваше да срещнеш номер Четири след три дни!

— На луната — отвръщам аз.

— Ще умреш пред тях. Лично ще те убия.

Не отговарям. Правя се, че не съм чула. Той дърпа веригата по-силно. Медальонът, който двамата с Джон намерихме в кладенеца в Охайо, онзи, който беше върху огромния скелет, сега се впива отзад във врата ми, докато Сетракус дърпа ли, дърпа. Представям си лицето на Джон, когато тренирахме заедно. Виждам гардовете, седнали около бялата маса в кораба, и се усмихвам. Горда съм, че старейшините са ме избрали. От уважение към тях не смятам да моля за живота си.

— А, ето къде си била, номер Шест. — Разпознавам веднага гласа. Агент Пърди. Отварям очи и виждам един възрастен мъж. Едната му ръка е в гипс, лицето му е покрито с белези, а като ходи, накуцва.

Щом се приближава достатъчно близо, аз се изплювам върху кожените му обувки. Сетракус Ра се изсмива в ухото ми.

Агент Пърди вдига поглед над главата ми, за да говори с него.

— Получи ли информацията, която те интересуваше? Разбра ли къде са?

Сетракус Ра изръмжава и вместо отговор ме запраща към стената. Удрям се в пода, но веднага съм вдигната на крака с веригата на медальона. Изглежда, че ребрата ми са поели част от удара. Мисля, че някои от тях са счупени. Имам затруднения с дишането. Пак опитвам с мислите си да вдигна оръдието от пода, но то не мръдва.

— Радвам се, че се присъедини към нас, Шест — обажда се Пърди. — Виждам, че си се запознала със Сетракус Ра.

— Ти си страхливец — прошепвам аз. Със завети или без тях ще го убия — или ще умра, опитвайки се да го сторя.

— Страхливец ли? Ти си онази, която избяга — възразява с презрение Сетракус Ра.

Втренчвам поглед в празните му очи.

— Твоето е страхливост. Не би могъл да ме убиеш, ако способностите ми са с мен. И точно това наричам страхливост.

Белегът на Сетракус Ра става още по-ярък. За моя изненада веригата около врата ми се разхлабва.

— Сложи я при момичето — казва той и издърпва медальона през главата ми. Стомахът ми се свива, като го виждам как провисва в ръката му. Той ме поглежда и се усмихва. — Ще се бия с теб, Шест. Сам. И ти ще умреш. Много скоро.

Издърпват ме от килията. Краката ми се тътрят по цимента. После нещо ме удря силно отзад по главата. Затварям очи. Нека си мислят, че съм в безсъзнание. Така по-лесно ще разбера къде ме влачат. Един път завой надясно, после два пъти наляво. Чувам отваряне на врата. После ме блъсват напред. Претъркулвам се, докато не се удрям в нещо меко. Или по-скоро нещо меко ме удря. Все още съм със затворени очи. И тогава усещам как ме обгръщат ръце. Отварям очи. Изненада. За втори път през последния час аз съм при Сара Харт.

 

 

Глава 25

 

С Девет на волана, нашият бежов форд пердаши по магистралата. Отстрани на пътя са се ширнали поля с царевица и аз се питам как ли изглеждат, погледнати от Космоса. Непрестанно си мисля за нашия кораб, скрит някъде там в пустинята на Ню Мексико. След изминалите години на бягство, криене и тренировки всичко сякаш започва да си идва на мястото. Гардовете са развили своите завети и започват да се събират, Сетракус Ра пристигна на Земята, за да се бие с нас, и когато всичко това приключи, ние ще разполагаме с кораб, за да се върнем на Лориен.

— Скучая — заявява Девет. — Разкажи ми някаква история. Разкажи ми за Сара. Бива ли я?

— Забрави. Тя не е от твоята категория — отвръщам аз.

— Четири, ако изобщо я намерим, бъди сигурен, че няма да пропусна да опитам шанса си. Особено с тази кола.

Тази кола. Когато за първи път я видях, Девет ме остави да се самосъжалявам, че ще пътувам в такава трошка. След като бях видял как са живели Сандор и Девет, съвсем разбираемо си представях пътуването ни в нещо от по-голяма класа. Оказа се обаче, че видът може и да лъже. Фордът криеше своите ценни качества.

Отвън колата изглежда по-скоро като возило, намерено на бунището. Но отвътре е чудо на техниката. Чувствам се направо като Джеймс Бонд. Има радарен детектор, лазерна станция за активни смущения, затъмнени прозорци, устойчиви на куршуми. Автопилот. Когато Девет иска да си почине, колата се движи сама. С едно натискане на бутон над капака на двигателя изниква оръдейна куличка. Разбира се, всичко се управлява от волана. Девет ми демонстрира всичките й възможности на една безлюдна отбивка на магистралата в Южен Илинойс, в изоставена плевня. Моят опит с коли беше ограничен до очукани пикапи и други втора ръка, които Анри намираше за нас — изобщо все коли, които можеш всеки момент да зарежеш в някоя канавка. Никога не би взел нещо подобно. Твърде много улики, които щяха да водят към нас. Това отново ми доказваше колко различен беше всеки сепан.

Девет отдръпва ръцете си от волана и допира длани в молитвена поза.

— Моля те. Умолявам те. Разкажи ми пак как изглежда. След толкова часове, само с царевица пред погледа ми, имам огромна нужда да си мисля за нещо красиво.

Стискам устни и поглеждам към полетата.

— Няма да стане.

— Пич, държиш се така, сякаш не тя е тази, която те е предала на полицията. Хайде де! Защо толкова я защитаваш?

— Дори не съм сигурен, че тя ме е предала. Вече не знам на кого да вярвам. Но ако го е направила, смятам, че е имала причина. Или са я подлъгали, или е била притисната.

Толкова много въпроси за Сара се въртят в главата ми. Ако можех да я видя, да говоря с нея.

— Да, да. Забрави за минута тези глупости. Просто ми кажи как изглежда. Наистина искам да знам. И обещавам да не коментирам. — Виждам, че няма намерение да се откаже. — Кълна се в лориенския кодекс, ако съществува такова нещо.

— Разбира се, че съществува! Двамата със Сандор сте били твърде заети да водите уютния си живот, за да се занимавате с нещо от сорта на лориенски кодекс — отвръщам язвително аз. Известно време пътуваме мълчаливи. — Добре, ще ти кажа едно нещо за Сара. Нали знаеш, когато говориш с красиво момиче и то има очи само за теб, и всичко е страхотно?

— Да.

— И ти си мислиш, че си с най-горещото маце в щата или може би в страната, или пък дори на цялата Земя. Със самото си влизане в стаята тя сякаш я осветява. Всеки иска да бъде приятел с нея, да се ожени за нея или и двете заедно. Можеш ли да си я представиш?

— Да, мога да си я представя — кима усмихнат Девет.

— Ами това е Сара. Тя е страхотното момиче, което осветява стаята. Отнася се с теб като че ли си най-важната личност, която е срещала някога. Когато ти се усмихне, о, човече, това е върхът и нищо друго няма значение. Отгоре на всичко тя е най-милият, умен, съзидателен човек, когото някога съм срещал. Освен това обича животни и веднъж…

— Пич, не ме интересува дали е мила с кутретата. Дай ми подробности за външния й вид, за начина й на обличане.

Не познавам друг толкова настойчив човек. Въздъхвам.

— Руса коса, сини очи. Висока и слаба — само да можеше да я видиш в онзи червен пуловер. Изглежда така великолепно, че направо не е за вярване.

Девет извива глава към тавана на купето и започва да вие, с което събужда Бърни Косар, който дреме на задната седалка. Заканвам му се с пръст.

— Ей! Май обеща да не казваш нищо. Нали се закле в кодекса.

— Добре, добре, добре — съгласява се Девет. — Благодаря ти за описанието. Очевидно е страхотно бебче. А сега ми разкажи за Шест. — Той потрива ръце и се ухилва в очакване.

— Няма начин!

— О, хайде бе, Джони.

Разсмивам се. Всъщност искам да говоря за нея.

— Добре. Шест. Да видим. Ами на първо място тя е изключително силна. Не съм срещал друг като нея.

— Я стига! — изсумтява той. — Сигурен съм, че ще мога да я тръшна на земята.

— Не знам, човече. Изчакай, докато я срещнеш.

Той се оглежда в огледалото и приглажда косата си.

— Хм, целият съм в очакване.

— Тя има дълга, черна коса и винаги изглежда сякаш е ядосана…

— Забелязал ли си, че е доста вълнуващо, ако някое момиче е лудо по теб? — Девет потупва брадичката си и се прави на много дълбоко замислен.

Неочаквано усещам вина. Не беше редно да говоря така най-вече с човек като Девет. И определено не трябваше да сравнявам Сара и Шест по този начин — сякаш се конкурират. Освен това те двете се мразят. Сара мрази Шест заради всичко, което й казах в нощта, когато ме предаде. Шест мрази Сара, защото изложих на риск живота ни, когато се върнах да видя Сара, а Шест се нуждаеше от помощта ми. И защото тя смята, че Сара ни предаде.

— Нямам желание да говоря за Шест. Ще те оставя да си съставиш свое мнение, когато се срещнете.

— Пич, голям си бъзльо — поклаща глава Девет.

Пътуваме известно време потънали в мълчание. Пътните табели ни осведомяват къде се намираме. Проверявам отново информацията на таблета. Благодарен съм на увлечението на Девет и на Сандор към електрониката. Без него сега нямаше да мога да включа таблета към компютъра на колата. И не бих могъл да проверя дали тримата гардове са се появили отново. В Източна Оклахома виждам двете мигащи точки, които сме ние двамата с Девет. Все още има една в Ню Мексико, а четвъртата се придвижва бързо над Атлантическия океан. Другите три се бяха появили в Англия и все още не мога да разбера как стигнаха толкова бързо там. Решавам да проверя отново след десет минути.

Гледам през прозореца и чета знаците, покрай които минаваме. Преполовили сме пътя до Ню Мексико, когато забелязвам, че индикаторът за гориво е почти до позиция ПРАЗЕН. Посочвам го и Девет отбива на стоянка за камиони. Той ме моли да отворя жабката. От нея в скута ми се търкулват две пачки със стодоларови банкноти.

— Мамка му! — възкликвам аз и ги хващам.

— Дай ми една банкнота, става ли? — пита Девет.

Издърпвам сто долара и му ги подавам. Той изтегля ръчката за резервоара и излиза от колата. Отделям няколко банкноти и ги слагам в джоба си, после прибирам останалите в жабката. Издърпвам ръчката на седалката, за да падне облегалката, и отпускам главата си назад. Адски съм изтощен. Бърни Косар се надвесва над мен и близва бузата ми. Тихичко се разсмивам. Костите чак ме болят от умора, но се боря със съня да не ме надвие. Вече не издържам на виденията, които идват, като заспя. Гади ми се от разговорите, които водя със Сетракус Ра насън.

Насочвам мислите си към Сара и Шест. Надявам се двете да са добре. После се замислям за Сам. Все още не мога да повярвам, че изоставих най-добрия си приятел. Повтарям си, че нямах избор. Тогава бях така изваден от строя, че едно връщане щеше да бъде равносилно на самоубийство. И въпреки че всичко това е вярно, аз продължавам да се чувствам зле.

Силното прещракване на бензиновата помпа, която спира да пълни, ме стряска и прекъсва мислите ми. Въздъхвам дълбоко и със затворени очи продължавам да се наслаждавам на оставащите секунди тишина, преди Девет да се върне в колата. Само дето тишината продължава твърде дълго. Девет го няма заедно с непрестанното му дърдорене. Отварям очи и поглеждам към колонката, но там няма никого. Къде е отишъл? Няма го и пред бензиностанцията. Силно съм обезпокоен. Излизам, последван от Бърни Косар, и заключвам вратите на колата.

Първо влизам в бензиностанцията — не е там. После отивам до паркинга, пълен с ремаркета. Използвам възможността да усиля слуха си и долавям гласа на Девет, от който правя заключение, че той е добре, но е ядосан. Двамата с Бърни Косар се заточваме в посока на гласа, заобикаляме няколко ремаркета и го откриваме застанал между две момчета, по чиито тениски се забелязват петна кръв. Пред Девет са се изтъпанили трима шофьори на камиони, които му крещят.

— Какво ми каза току-що? — пита шофьорът в средата. Той има рошава червена брада и носи жълта шапка.

— Ти да не си глух? — Девет произнася думите отчетливо, сякаш говори на идиот. — Казах, че имаш ръце на момиче. Я си виж китките!

Защо толкова много иска да се забърка в неприятности?

— Какво става тук? — намесвам се аз и пристъпвам напред.

Шофьорът отдясно, висок мъж с авиаторски слънчеви очила, благоволява да ме погледне. Насочва пръст към лицето ми и крясва:

— Гледай си работата, дръвник!

В това време шофьорът отляво изхрачва дълга струя кафява течност в краката ми.

— Доколкото успях аз да си изясня нещата — обяснява ми Девет, — тези дебели момчета са ядосани на онези дребни момчета. Дребните момчета са пътували на автостоп и един от онези ги е качил, като те са му обещали пари, с които не са разполагали. Затова сега дебелите момчета са решили да натупат дребните със своите малки, женски ръчички.

Обръщам се към шофьорите — дебелите момчета, и се опитвам да бъда любезен.

— Добре, ние нямаме нищо общо с вашия проблем и ни се налага да продължим пътуването си. Затова, момчета, позволете ми да се извиня от името на моя приятел, който очевидно не схваща кога да не се забърква в чужди работи.

— Да — изръмжава брадатият на Девет. — Върви на майната си, боклук, и ни остави да се оправим с тази измет!

За първи път оглеждам внимателно стопаджиите. Бая смърдят, явно са отдавна на пътя. Изглеждат на не повече от осемнайсет години, ако не и по-млади. Шофьорите пристъпват заплашително към тях и те се споглеждат с истинска уплаха в очите. Преди да се усетя за намеренията му, Девет застава пред момчетата и заявява:

— Изобщо не ме интересува кой на кого и какво е обещавал. А докоснете тези деца отново, а съм ви счупил всичките проклети ръце.

Промъквам се между Девет и тримата разярени шофьори и спирам двете групи. Бърни Косар се разлайва заплашително.

— Добре, добре, само спрете. — Обръщам се към Девет и го заговарям настойчиво. — Точно в този момент не можем да се занимаваме с това. Трябва да стигнем до нещо изключително важно за нас. И то сега. — Бръквам в джоба си и се обръщам към шофьорите. — Колко ви казаха, че ще ви дадат тези момчета?

— Сто долара — отговаря онзи с авиаторските очила.

— Чудесно — казвам аз и изваждам от джоба си парите. При вида на толкова много пари очите на шофьорите се ококорват и аз веднага разбирам, че нещата ще се влошат.

— Защо би дал каквото и да било на тези типове, Джони? — пита ме Девет.

Усещам върху рамото си месестата лапа на единия от шофьорите. Той ме стиска и казва:

— Сто ли казах? Имах предвид хиляда, Джони.

— Това е лудост — намесва се единият от стопаджиите. — Никога не сме ви обещавали да ви дадем пари.

Извръщам се бързо към шофьорите и размахвам банкнотата като знаме.

— Сто долара, момчета, вземайте ги. Приемете ги като бакшиш за добре свършена работа или като заплащане вместо пердах.

— Казах хиляда — обажда се мъжът отляво и отново се изплюва, този път върху обувката ми. — Ти да не си глух?

В гърлото на Бърни Косар се надига ръмжене.

Девет пристъпва напред, но аз го бутам и заставам с лице към него.

— Не! Не си заслужава, човече! — Навирам лицето си в неговото. Той трябва да разбере колко съм сериозен. Няма да допусна да се забърка. — Моля те. Помисли как Сандор би искал да постъпиш. Той би искал да си тръгнеш. И аз настоявам да си тръгнеш — прошепвам.

— Вие, момчета, няма да получите нищо — провиква се Девет над рамото ми.

Използвам тялото си, за да го избутам назад, в посока към колата ни. Извръщам се точно навреме, за да видя как брадатият вади от джоба си нож.

— Давай всичките пари! Веднага! — Другите двама ме обграждат.

— Чуйте ме. — Аз снижавам гласа си и се опитвам да овладея положението. — Ще вземете стоте долара и ще си тръгнете. Ако не го сторите, аз няма повече да възпирам приятеля си. Повярвайте ми, ще пострадате. Идея си нямате на какво е способен и не ви трябва да знаете.

Не съм напълно изненадан, когато отговорът им идва във вид на юмрук. От дясната ми страна е и аз го отбягвам с лекота. Сграбчвам китката на шофьора и го запращам на земята. Бърни Косар се надвесва над него, като не спира да ръмжи. Мъжът се свива назад.

— Мой ред е! — обажда се весело Девет и ме избутва настрани.

Брадатият размахва като луд ножа си пред Девет, който лесно го избягва. Девет се шмугва под острието, вкопчва ръката си под мишницата на мъжа и го хвърля на земята. После изритва ножа от ръката му. Той се плъзва под един камион.

— Пич, трябваше да послушаш по-мъдрия ми приятел. Нали вече не искаш да си имаш работа с нас.

— Добре, добре. Приключихме тук — намесвам се аз и слагам ръката си на рамото на Девет. — А сега всички ние си тръгваме. Да вървим.

Чувам прищракване от спусък на пистолет. Всички замръзваме по местата си. Шофьорът с авиаторските очила размахва петдесети калибър пистолет „Пустинен орел“. Не съм много добре запознат с пистолетите, но знам, че този прави големи дупки. Мъжът изглежда доста сериозен, когато задава въпроса си:

— Кой от вас иска да умре пръв?

Естествено, Девет пристъпва напред и скръства ръце пред гърдите си.

— Аз.

Онзи вдига пистолета пред лицето на Девет и се хили, решил, че това е само перчене.

— Не ме изкушавай, боклук! Убийството ти ще направи деня ми много по-хубав.

— Ами стреляй тогава. Няма причина да те лиша от удоволствието на деня ти. Май нямаш много такива напоследък — отвръща Девет.

Въздишам. Нещата вървят към лош край. А това ще привлече внимание, от което не се нуждаем.

В следващия миг нещата започват да се развиват с неочаквана бързина. Първо неочакван и доста силен пукот от близкостоящ камион стряска мъжа с пистолета, който натиска спусъка. С мисълта си Девет спира куршума на сантиметри от носа си. С широка усмивка и накланяне на главата Девет завърта куршума във въздуха и го запраща обратно към стрелеца. Оня вижда как куршумът се приближава, обръща ни гръб и хуква колкото му държат краката.

Поглеждам Девет. Момчето направо си умира от кеф. Знам какви са му намеренията, а също така знам, че идеята е лоша, много лоша.

— Девет. Не. Не го прави — казвам му аз и поклащам глава, макар да съм наясно, че въпреки това ще го направи.

Девет се изсмива и се преструва на невинен.

— Какво да не правя? Това ли?

Двамата поглеждаме към куршума, който все още виси във въздуха близо до шофьора, където го беше спрял Девет. С ликуващо кискане той го праща право в задника на бягащия шофьор. Оня се строполява на земята и наддава кански писъци. Девет се обръща към другите шофьори, включително и към онзи, който Бърни Косар продължава да пази. Те са толкова уплашени, че малко остава да подмокрят панталоните си. Девет им се усмихва и аз съм сигурен, че още не е приключил с тях.

— Знаете ли какво? Вие двамата трябва да се реванширате заради вашия приятел. Ето какво ще направите. Ще бръкнете в джобовете си, но много бавно и ще извадите портфейлите си. След това ще дадете всичките си пари на тези мили момчета. Нали разбирате, заради неприятностите, които им причинихте — казва им той и посочва стопаджиите. — Не мисля, че искате да чуете какво ще ви се случи, ако не сътрудничите. Бързо! — Двамата шофьори кимат и посягат към джобовете си.

Двамата стопаджии са напълно зашеметени от сцената, на която бяха станали свидетели.

— Хм, благодаря ти, човече — казва единият от тях.

— Няма защо — отговаря Девет, след като парите са сменили притежателите си.

Всички ръце, с изключение на нашите, треперят.

— Просто за информация, ние никога не сме обещавали пари на човека. Опитваха се да ни изстискат, но сме останали без пари — добавя другият.

— Вярвам ви. Е, вече не сте без пари — усмихва се Девет. — Само да добавя, че знам какво е да си на пътя ида бягаш от нещо. Трудно е за едно дете да измисли как да спечели някой долар. — Той се обръща към мен за потвърждение. Усмихвам се на момчетата, но поглеждам към Девет и му давам да разбере, че съм ядосан повече от всякога. Той вдига рамене. — Надявам се следващият ви стоп да мине по-добре. — Обръща се и се отдалечава. Двамата с Бърни Косар го последваме.

Стигаме до колата, качваме си и потегляме в мълчание. След няколко минути Девет включва радиото. Той потропва с пръсти по волана в ритъма на песента.

— Какво, по дяволите, правеше там? — крясвам аз и го удрям с юмрук по рамото. — И не ми излизай с номера за бедните малки момчета, нито пък за злите, гадни шофьори! Просто се забавляваше и се перчеше! И знаеш ли какво? Така изложи двама ни на опасност, да не говорим, че забави пътуването ни. Хайде, Девет! Обясни!

Кокалчетата на пръстите му са побелели от силата, с която стиска волана. Мускулите на челюстта му играят.

— Не съм се перчел, нито пък съм си устройвал забавления.

Изчаквам го да продължи, да обясни, но той, изглежда, няма такова намерение.

— Какво искаш да кажеш? Просто си решил да защитиш някакви хора? Доколкото си спомням, ти беше този, който каза, че хората не заслужават нито време, нито усилия.

Той трепва, като му напомням собствените му думи.

— Не харесвам побойници. Никой няма право да убива и да наранява просто защото може. Нямаше да им позволя да го сторят. А и се постарах никога повече да не го правят. — Гласът му е глух. Той ме поглежда, забелязва изуменото ми изражение, после се извръща към пътя. — Не разбирам защо си толкова изненадан. Аз съм човеколюбец, приятел.

Поклащам глава. Всеки път, щом реша, че Девет вече ми е напълно ясен, той извършва нещо, което обръща мнението ми, и накрая започвам да го харесвам повече. Свивам рамене, облягам главата си назад и се заглеждам в пейзажа, който препуска покрай прозорците. Потропвам върху облегалката в такт с музиката.

— Ами не знаех.

Той се отпуска на седалката и се усмихва самодоволно, което е присъщо на Девет, с когото съм свикнал.

— Е, ами вече знаеш, човече. Сега вече знаеш.