Оливър Боудън
Черният флаг (49)

49.

Главорез номер едно бе левичар, но искаше да ме преметне, че действа с дясната ръка. Главорез номер две не беше кой знае какъв боец. Прекалено беше отпуснат. Смяташе ме за лесна плячка.

— Къде отиваш? — попита ме Номер едно. — С приятеля ми те наблюдавахме и прощавай, шефе, но ни се стори, че следиш господин Роджърс и господин Хорниголд и подслушваш разговора им.

Въпросните господин Роджърс и господин Хорниголд бяха в пълно неведение какво вършат телохранителите им. Това беше добре. Не толкова добре бе, че се отдалечават, а аз исках да събера повече информация.

Тоест длъжен бях да се освободя от момчетата им.

Предимството ми беше тайното острие, закопчано на дясната ми китка. Сабята ми висеше от същата страна, та се налагаше да я извадя с лявата. Опитен фехтовчик би очаквал да го атакувам от тази страна. Главорез номер едно беше опитен боец. Досети се, че ще извадя сабята си с лявата ръка, и единият му крак зае позиция малко пред другия, а тялото му се наклони леко настрани (настъпеше ли моментът обаче, краката му бързо щяха да си сменят местата и да се престори, че ме напада от другата страна — знаех и това). И двамата главорези не подозираха, че от дясната ми ръка ще изскочи скрито острие.

Наблюдавахме се мълчаливо. Главно аз и Главорез номер едно. После аз се задействах. Протегнах дясната си ръка, уж да се защитя, и — щрак! — Главорез номер две още се пресягаше към сабята си, когато острието ми прониза врата му. Без да губя време, измъкнах сабята си от колана с лявата ръка и успях да отблъсна първата атака на Главорез номер едно. Остриетата ни се поздравиха с трясък.

Главорез номер две изгъргори и умря, стиснал с окървавени пръсти гърлото си. Силите се изравниха. Размахах и острието, и сабята пред Главорез номер едно и забелязах как самоувереното му — дори арогантно — изражение се превръща в страх.

Редно беше да побегне. Вероятно щях да го настигна, но все пак би трябвало да избяга. Да се опита да предупреди господарите си, че ги следи опасен мъж. Мъж с асасински умения.

Той обаче не побягна. Остана да се бие. Сражаваше се умело — и по-интелигентно и храбро от повечето ми противници — но в крайна сметка го погуби гордостта. Не пожела да я пожертва пред очите на тълпата, събрала се на кингстънската улица, и когато краят му настъпи — след яростна битка — се погрижих да е бърз и безболезнен.

Зяпачите отстъпиха назад, щом побягнах към доковете с надеждата да настигна Роджърс и Хорниголд. Успях. Приседнах до двама пияници до стената на кея точно когато се срещнаха с Лауреано Торес. Поздравиха се с кимване, уверени до дъното на душата си в своята значимост. Сведох глава — леле, бях препил с ром — понеже погледът му се насочи към мен. После съобщи новината:

— Пирати са нападнали „Принцеса“ преди шест седмици. Доколкото знаем, Мъдреца е бил на борда.

Изругах мислено. Мъжете ми не предполагаха колко близо са били до ваканция в Кингстън, но сега се налагаше да се оправим по дирите на пиратите.

Тримата тамплиери тръгнаха. Аз станах и се смесих с тълпата, следвайки ги невидим. Използвах интуицията. Чувах всяка тяхна дума.

— А къде е Мъдреца сега? Имате ли представа?

— В Африка, Ваше Превъзходителство — отговори Роджърс.

— Африка… За бога, ветровете са неблагоприятни по този маршрут.

— Аз ще се заема, Велики майсторе. Бездруго се налага да отплавам натам. Една от галерите ми с роби ще успее да стигне бързо.

— Робска галера? — тросна се Торес. — Капитане, помолих те да не се замесваш в противни начинания.

— Не схващам разликата между поробването на неколцина и поробването на всички хора — възрази Роджърс.

— Целта ни е да променим хода на цивилизацията, нали?

— Поробеното тяло подтиква ума да въстане — отсече Торес. — Тялото следва покорно поробения ум.

— Уместна забележка, Велики майсторе — съгласи се Роджърс.

Стигнаха края на дока, спряха пред входа на порутен склад и надникнаха през отворената врата. Мъже пренасяха трупове — смятаха да ги натоварят на каруца или на кораб, или по-вероятно, да ги хвърлят право в морето.

Торес зададе въпроса, който ме измъчваше:

— Какво става тук?

Роджърс се подсмихна.

— Тези мъже отхвърлиха благосклонното ни предложение да ни дадат кръв. Главно пирати и капери.

— Разбирам — кимна Торес.

Настръхнах от чутото и погледнах към телата — безжизнени ръце и крака, невиждащи очи. Мъже като мен.

— Използвам кралската амнистия като предлог да събера възможно най-много кръвни проби — обясни Роджърс. — Откаже ли ми някой, обесвам го. Действам в рамките на пълномощията си, разбира се.

— Ясно. Ако не сме в състояние да наблюдаваме всички престъпници на света, по-добре да изчистим морето от тях.

Те продължиха напред към мостик, спуснат от закотвен наблизо кораб. Последвах ги и се шмугнах зад купчина сандъци, наострил слух.

— Къде по-точно се намира Мъдреца? В коя част на Африка? — осведоми се Торес.

— На Принсипе, сър. Малък остров — отговори Хорниголд.

Торес и Роджърс минаха по мостика, но Хорниголд остана на кея. Защо? Защо не ги последва? Е, не след дълго разбрах. Опитните му очи на стар морски вълк се присвиха и обходиха хоризонта и корабите, застанали като стражи по сияйната вода. Погледът му се задържа върху един. Сепнах се, осъзнал къде сме — оттам, където бяхме, „Гарванът“, се виждаше ясно.

Хорниголд изопна рамене, ръката му стисна дръжката на сабята и той се обърна бавно. Търсеше мен, предположил, че където е „Гарванът“, там съм и аз.

— Едуард Кенуей! — извика и очите му огледаха доковете. — Не очаквах да видя „Гарвана“ тук. Чу ли каквото дойде да чуеш? Ще се опиташ ли да спасиш горкия Мъдрец от хищните ни лапи?

От висотата на годините ми се струва, че постъпих малко прибързано. Ала в ума ми се въртеше натрапчиво мисълта, че някога Бенджамин бе един от нас. Един от учителите ми. Приятел на Едуард Тач. А сега се опитваше да ни унищожи. Гневът ми изплува на повърхността и аз изскочих иззад сандъците.

— Предател! Продаде ни!

— Защото открих по-добър път — каза Хорниголд.

Вместо да извади сабята си, даде знак с ръка. В склада зад нас зазвънтяха саби, изскачащи от ножниците.

Хорниголд продължи:

— Тамплиерите знаят какво е порядък и дисциплина. Ти обаче си неспособен да прозреш съществената разлика между хаоса и реда. Сбогом, стари приятелю! Някога беше войник. Когато се бореше за истинска кауза, по-велика от егото ти.

Той се отдалечи почти тичешком. От склада излязоха подкрепленията му и ме обградиха в полукръг.

Изненадах ги, като се втурнах бързо срещу тях, сграбчих моряк, размахващ напосоки сабята си, и го повлякох пред себе си като щит, остъргвайки плочника по кея с подметките му. В същия момент проехтя изстрел и в живата ми броня се заби куршум, предназначен за мен. Метнах тялото към строените пред мен мъже и същевременно измъкнах първия си пистолет. Повалих един с куршум в устата, прибрах празния пистолет и извадих следващия и скритото острие. Разпорих гърдите на трети с острието и стрелях. Не се прицелих точно, но успях да спра мъжа, нападнал ме със закривената си сабя. Той падна на земята, притиснал корема си с длани. Сниших се, завъртях се и прокарах острието по краката на следващия нападател, а после го довърших с бърз и безмилостен удар в сърцето. Изправих се и последните двама мъже побягнаха уплашени, да не би да споделят участта на мъртвите си другари. Втурнах се към лодката си и загребах към „Гарвана“.

Докато гребях към закотвения си кораб, си представях предстоящия разговор с Адевале. Как ще ми напомни, че моряците не одобряват авантюрата ми.

Щяха да я одобрят, щом откриехме Обсерваторията. Първо обаче трябваше да намерим Мъдреца.

Отне ми месец, ала успях.