Алекса Райли
Коледен обет (9)

Епилог
Блейкли

Пет години по-късно

— Не разбирам защо хората искат да видят къщата ни — изръмжа Даниел, пъхайки още една бисквитка в устата си.

Мини и аз прекарахме по-голямата част от деня, правейки ги за гостите, които вече започваха да се появяват. Съпругът ми бе дори по-очарователен с този намръщен поглед и светещия грозен пуловер, който дъщеря ни беше избрала за него. Не че той се интересуваше дали пуловерът му е отвъд грозотата.

— Ти си този, който се съгласи на това — напомних му. Единственият му отговор беше да вземе друга бисквитка и да я пъхне в устата си. С тази скорост нямаше да останат никакви. — Радвам се, че направихме много от тези — подразних го. Ако свършеха, можех да отворя бисквитите от килера.

— Дай ми нещо друго да ям, което е сладко, и няма да имам нужда от тези. — Той се пресегна към мен и се опитах да го избегна, но беше безполезно. Моментално ме притисна към кухненския ъгъл и се засмях. Опитваше се да ме хване сама цял ден, но едно или друго продължаваше да ни прекъсва. Бях сигурна, че затова бе толкова нацупен в момента.

— Можеш да ме изядеш по-късно — казах му, докато целуваше врата ми. — Дръж се прилично, имаме гости. — Той отпусна чело на моето и си пое дълбоко дъх.

— Цялата ще си моя, когато изчезнат.

— Вече съм твоя. — Целунах го отново, преди най-накрая да ме пусне, а нашето малко момиченце Мини влезе тичайки в кухнята с пълна скорост към Даниел.

— Тате! Дядо Коледа е тук. — Скочи към него и той я улови във въздуха.

Малко след като дадохме обетите си, се преместихме се в малкия град, в който се венчахме. Бяхме толкова щастливи тук и бях неимоверно доволна, че взехме решението да направим тук своя дом.

Беше навечерието на Коледа и градът осигури автобус, който се движеше от къща на къща, за да може всеки да види украсите за празниците. Ние бяхме едни от запитаните семейства, но не бях изненадана, защото всички обичаха Даниел.

Накара ме да се усмихна, виждайки колко различни бяха нещата тук. Хората се наслаждаваха на прямотата и честността му. Дори се опитваха да го накарат да кандидатства за кмет. Градът бе толкова малък, че дори не се плащаше за длъжността, но обичах факта, че всички го разбираха. Помагаше и това, че нямаше някаква социална йерархия и хората бяха тези, които са.

— Готова ли си да покажеш цялата работа, която ти и мама свършихте? — попита той Мини и тя засия към него. Домът ни бе покрит с коледни декорации, които Мини ни накара да извадим пет минути след вечерята на Деня на благодарността.

— Имаме най-хубавата къща — прошепна тя, кимайки.

— Знам, но трябва да сме хладнокръвни — прошепна й Даниел, намигвайки ми.

— Ще съм най-хладнокръвната — каза тя, карайки ме да се засмея.

— Ще отидем ли да видим Дядо Коледа? — попитах ги и двамата.

— Бисквитка за мен. — Мини задържа малката си ръка протегната и Даниел взе една, давайки й я. — Това определено ще ми донесе мечтаната куклена къща.

— Някой те е учил да подкупваш? — Повдигнах вежда към Даниел и дамата се направиха на невинни. — Предполагам, че ще трябва да седна в скута на Дядо Коледа и да го попитам какво сте намислили — казах през рамо, излизайки от кухнята, знаейки, че Даниел е по петите ми. Завих зад ъгъла в дневната, за да видя, че Дядо Коледа вече е в стола си до камината.

Минди, старата асистентка на Даниел, ми се усмихна от мястото си в скута на бащата на Даниел. Държеше сина ни в ръцете си и му пееше. Двамата бяха станали като родители за мен и също бяха най-добрите баба и дядо.

Стараех се да не мисля за баща ми или мащехата ми, и не бях питала Даниел за тях. Снимката на камината бе моя — когато бях на пет. Мини и аз си приличахме доста. На снимката се смеех, докато майка ми ме гъделичка, и обичах това, че духът й бе със семейството ни всеки ден. Дори хванах Даниел да й благодари, когато минава покрай нея.

Мини изтича покрай мен право към Дядо Коледа и вдигна бисквитката към него. Направих крачка към нея, но бях хваната изотзад и вдигната във въздуха. Издадох малък писък, но никой не ме чу заради коледната музика и смеха, изпълващ стаята. Минди видя, но само се усмихна и се обърна.

— Даниел! — Не знам защо си правех труда да протестирам, тъй като миг по-късно се озовах на рамото му. Той удари дупето ми и реших, че не биваше да казвам, че ще седна в скута на Дядо Коледа. Знаех, че само ще го провокирам, но не можех да се сдържа. Усмихнах се, борейки се с кикота, който мъчеше да излезе от гърлото ми. — Имаме компания.

— Ще ги държа заети, братко, не бързай — чух да казва Стивън, преди Даниел да се качи по стълбите, вземайки ги по две наведнъж.

— Предател! — извиках, но не мисля, че ме чуха.

Няколко секунди по-късно Даниел ме хвърли на леглото ни и се наведе над мен. Пресегна се и издърпа през главата си грозния пуловер, хвърляйки го на пода. Погледнах широките му гърди и облизах устни. Съпругът ми ставаше по-хубав с изминалите години.

— Мисля, че ще си взема десерта. — Даниел плъзна ръце под роклята ми, с едно дръпване бикините ми се разкъсаха и той хвърли остатъците на земята. — Ето, сега можеш да седнеш на скута ми. — Хвана бедрата ми и ги разтвори широко. — Но мисля, че и двамата знаем, че беше много лоша. — Издаде цъкащ звук, докато целуваше вътрешната стана на прасеца ми.

— Сигурен ли си? — Надигнах се на лакти и очите му срещнаха моите. — Защото имам нещо за Коледа. Нещо, което знам, че чакаше. Това не ме ли прави добро момиче? — Захапах устната си, пърхайки с мигли към него.

— Мечтано момиче. — Той погледна към мен, сякаш свалих луната. — Ще ме направиш ли пак баща?

— Кимнах и той се отпусна върху мен, целувайки ме страстно

Тъкмо бяхме започнали опитите за друго бебе, след като сина ни стана на две години. Даниел и аз искахме пълна къща с деца и бяхме на път да го постигнем. Знаех, че днес ще бъде перфектния момент да му го кажа и докато той вадеше члена си и ме изпълваше, не можех да измисля по-хубав начин да го отпразнуваме.

— Кажи го — настоя той между целувките.

— Обичам те и съм твоя.

— Точно така — каза той, тласкайки дълбоко.

Той не ми го каза, но знаех, че от време на време проверява в регистрите дали удостоверението за брака ни е все още там. Познавах го прекалено добре и той нямаше да го понесе, ако нещо такова се случеше отново. На всяка Коледа, на нашата „нова“ годишнина, обичаше да повтаряме клетвите си отново. Мисля, че това му напомня, че аз съм негова и той е мой, и че никога няма да бъдем разделени.

Лудост ли е? Може би за някои, но за мен е истинска любов и е просто перфектно.