Алекса Райли
Коледен обет (3)

Трета глава
Блейкли

Чух Минди да се смее тихичко, докато отиваше на бюрото си. Краката ми ме понесоха право към съпруга ми и се усмихнах на Брент, когато го подминах. Даниел ме придърпа и ме целуна силно, карайки ума ми да прескочи към първия път, когато се целунахме.

И двамата бяхме на събитие за набиране на средства, когато баща ми ни запозна. Малко преди да ни представи един на друг, баща ми ми прошепна, да стоя далеч от Даниел, което бе странно, имайки предвид, че пред него, баща ми се държеше по коренно различен начин. До края на вечерта се стараех да го избягвам, както ми бе наредил баща ми, въпреки че не исках да го правя. Но на излизане от дамската тоалетна, Даниел реши да се намеси, сграбчвайки ръката ми и отвеждайки ме в една тъмна стая в съседство, за да ме целуне, преди да успея дори да гъкна. Без нито една дума помежду ни просто знаех, че му принадлежа, и от този ден нататък, не прекарах нито една нощ сама. Даниел се уверяваше, че случващото се помежду ни е истинско и не се противих. Позволих си да се влюбя, защото нямаше нищо по-лесно и по-прекрасно от това.

Сега прокарах ръка по гърдите му и почувствах ниското му ръмжене. С едно докосване можеше да ме накара да забравя за целия свят и да се чувствам така, сякаш сме само ние двамата.

— Сър. Брент все още е тук — каза Минди, разваляйки момента.

Засмях се, когато той целуна нежно подутите ми устни, а след това и върха на носа ми. Действието беше изключително внимателно и в пълна противоположност на страстната целувка, която споделихме преди миг.

— Как мина денят ти, съпруго? — Думата бе изпълнена с много повече притежание от обикновено и ми показа, че нещо го тревожи. Чувството беше също, както когато мъжът в кафенето се опитваше да ме заговаря.

— По-добре от обикновено — казах с щастлива въздишка. Намусеното му изражение, не ме плашеше така, както плашеше другите хора. Мъжа ми бе огромен и мускулест, и вероятно можеше да счупи всичко на две в стил Хълк, ако така пожелае, но пред мен, единственото, което е смазвал бе паякът, който ми изкара акъла един ден у дома.

— Не ми се иска да ти развалям деня, но кълна се, че всичко ще е наред, мечтано момиче.

Усмихнах се дори по-широко, когато ме нарече така. Първия път, когато го направи, трепнах. След този случай, той ме тормози безспир, за да му кажа причината за реакцията си, тъй като не можеше да понася помежду ни да има тайни.

Баща ми и мащехата ми винаги казваха, че прекарвам прекалено много време в мечти. Животът не бе приказка, но ако някой го бе разбрал по трудния начин, то това бях аз. По тази причина винаги се стараех да извлека максималното от всеки миг. Въпреки че се бях почувствала глупаво, му обясних, защо не харесвам това умалително, но тогава той ми каза причината за това да ме нарича така. За него бях излязла сякаш от мечтите му. Жена, която не вярвал, че съществува, или че някога ще срещне, докато не се запознал с мен. След това ми каза да продължа да мечтая, за да може той да превърне мечтите ми в реалност. Да, всеки, който мислеше, че Даниел не е най-сладкият мъж на света, нямаше идея кой е той в действителност.

— Защото се жениш? — подразних го, без да съм наясно за какво си бяха говорили, когато влязох и решавайки, че вероятно съм чула грешно.

— Да, защото се женя. — Звучеше раздразнен и забелязах, че все още ядосан. Бързо осъзнавах, че нещо наистина не е наред.

— За какво говориш, Даниел? — Погледнах към Брент, който си играеше с телефона си и вероятно се опитваше да не изглежда така, сякаш ни гледа.

— Имаме проблем — каза Даниел и погледнах към него.

— Така ли? — попитах, повдигайки вежда.

— Веднага ще го поправя.

Разбира се, че ще го направи.

— Кажи ми, съпруже мой. От сутринта имаме недовършена работа — напомних му с усмивка.

— Не сте женени — изрече Минди зад нас и се обърнах, за да я погледна. — Съжалявам. Просто не съм сигурна, че той може да се насили да изрече думите. — Сви рамене, преди да излезе отново.

Бих се засмяла, ако думите все още не се опитваха да добият смисъл в главата ми.

— Не сме женени? — повторих и звучеше смешно. — Как е възможно?

— Ти си моя жена — каза Даниел през стиснати зъби. Десет часа, след като се срещнахме, бях женена за него, така че разбирах защо мисълта наистина го ядосваше.

— Не и в очите на закона — добави Брент и Даниел започна да трепери. — Брачният ви сертификат е изчезнал и няма някакъв запис в съда, че някога сте се венчали. Знам, че сте се женили, но просто в момента не откривам никакво доказателство за това.

— Уволнен си — изръмжа Даниел, без дори да го погледне.

— Не си уволнен — казах на Брент, преди да ударя леко Даниел по гърдите. — Всичко е наред — уверих съпруга си. И на мен не ми харесваше мисълта, че пред закона не сме женени, но може би бих могла да използвам възможността да поправя семейството ни. — Просто ще се оженим отново.

— Минди вика свещеник, докато говорим.

— Не — казах му и видях шокираният му поглед.

— Какво му има? — попита Минди, влизайки в офиса с пълни с папки ръце.

— Драматизира — отговорих.

— Ще се оженим днес — настоя той, кръстосвайки ръце на гърдите си. Зачудих се дали това е погледът, който плаши всички останали. Намирах го за секси, но предпочетох да запазя тази мисъл за себе си.

— Този път ще го направим както трябва. Ще се оженим следващия месец. Дай ми време да планирам нещо. — В главата ми вече се оформяха идеи за сватбата.

— Не — отговори Даниел моментално.

— Да. — Сложих ръце на бедрата си, докато гледах нагоре към него.

— Днес — натисна той.

— Мисля, че е по-добре да се увериш, че свещеникът е на път — промърмори Брент на Минди и тя издаде пренебрежителен звук.

— Не, вече го отмених — отговори Минди студено.

— Наистина ми се иска да изчакаме малко, Даниел. Копнея да се видя облечена в булчинска рокля, искам да вървя надолу по пътеката за олтара към теб, да се вречем пред очите на всички.

— По дяволите — промърмори той. — Убиваш ме, мечтано момиче. — Въздъхна и ръцете му се отпуснаха около тялото му, преди да размисли и да ме дръпне към себе си. — Седмица. Давам ти седмица — каза той.

— Това време не е достатъчно — отговорих му и той ме повдигна, така че краката ми се люлееха на тридесет сантиметра от земята.

— Достатъчно богат съм, за да се случи. Седмица трябва да ти стигне.

— Коледа е — напомни му Минди и осъзнах, че напълно бях забравила.

— Тогава предполагам, че получавам жена за Коледа — каза той, преди да ми даде още една от онези целувки, които ми напомняха на кого принадлежа.

Сякаш бих могла да забравя.