Алекса Райли
Коледен обет (2)

Втора глава
Даниел

Облегнах се назад, гледайки към адвоката си, който изглеждаше сякаш е готов да повърне. Тревогата му ме изнервяше. Той бе най-добрият в работата си и по тази причина, му плащах куп пари, подсигурявайки се да е на мое разположение във всеки един момент. Но никога преди не го бях виждал да се поти по този начин. Обикновено той беше самоуверено копеле, и нямаше да отрека, че има причина да е такъв.

За разлика от него, обаче, аз не кършех ръце по този начин. Ако нещо не сработеше, просто преминавах на следващото. Нямах време да се тревожа за нещо, след като можех да се заема с нов проект, с който да пожъна поредният успех. Такъв бе характерът ми и по тази причина успявах в живота. Единственото изключение бе жена ми.

Когато ставаше въпрос за нея, губех цялото си спокойно и хладно поведение. Не можех и нямаше никога да се откажа от нея. Щеше да ни раздели само смъртта и доказателство бе обетът, който дадох пред олтара в деня на сватбата ни. По-скоро ще умра, отколкото да я оставя, и бях убеден, че когато дойде мига смъртта да ме отнеме от нея, нямаше да се дам без бой.

— Изплюй камъчето, лесно е — заявих му, поглеждайки часовника, и чудейки се кога Блейкли ще е свършила със срещата си. — В момента просто изясняваме нещата.

Правех всичко това, за да успокоя жена си. Беше си набила в умната главица, че трябва да се сближим със семейството й. Искаше те да ме харесат и се надяваше аз също да започна да харесвам тях. Това разбира се, никога нямаше да се случи, но заради нея бих опитал да се преструвам, нещо, което обикновено не правех.

Не знам защо се занимавах, при положение че те никога нямаше да опитат дори да се преструват, че ме толерират. Знаех какво изпитват към мен и ако не беше фактът, че спасих баща й от банкрут, със сигурност щеше да окаже по-голяма съпротива, когато се появих вземайки ръката на единствената му дъщеря. Имаше късмет, че не взех всичко останало, което притежава. Единственото нещо, което ме спираше, беше Блейкли. Трябваше да целуват задника й, не да се отнасят с нея като с някого, когото са принудени да търпят. Тя може и да не се гневеше от това, но аз определено го правех. Можех да бъда достатъчно бесен и за двама ни.

Всеки път щом се замислех за семейството й, ме изпълваше гняв. Случваше се по-често, отколкото трябваше да си позволявам, но да виждам колко е нещастна от ситуацията беше в разрез с всичките ми защитнически инстинкти и бях готов да направя каквото е нужно, за да го променя.

— Всъщност има проблем. — Думите на Брент прекъснаха мислите ми и очите ми срещнаха неговите.

Наведох се напред, слагайки лакти на бюрото си.

— Как така има проблем? Няма предбрачен договор и тя взема всичко. Просто искам да съм сигурен, че никой няма да се опита да манипулира моята Блейкли. Искам да знам, че ако нещо стане с мен, децата ни ще бъдат обезпечени и да се уверя, че няма да се окажат един ден в ръцете на родителите й. Ако се стигне до там, попечителство над тях ще имат баща ми или брат ми и искам всичко това черно на бяло — казах същите думи, които бях написал в имейла си, който му бях изпратил, когато уреждах срещата.

Брент преглътна шумно.

Блейкли искаше да изчакаме, преди да имаме деца. Казваше си, че е защото иска първо аз и семейството й да се разберем, но знаех истинската причина. Страхуваше се, че нещо може да ни се случи и детето ни щеше да бъде оставено само или дадено на някого, точно както се беше случило с нея. Да, може и да беше биологичният й баща, но той не беше годен да изпълнява тази роля.

Не я притисках, защото имахме време. Не знаех, че искам деца, докато тя не се появи в живота ми. Нямах против да изчакам и да се насладя да имам жена си само за себе си, но напоследък забелязвах погледа й, когато се спираше на всяко бебе, покрай което минехме. Когато се разхождахме покрай бебешката секция в магазините, очите й грейваха. Щях да излъжа, ако не призная, че правех същото, въпреки че при мен се случваше, когато ръцете или очите ми се насочеха към бедрата й. Не спирах да мисля за бебето, което ще сложа в нея. Беше варварско, но не ме интересуваше. Свикнах да се държа като варварин, откакто имах жена си. Не се борех с инстинктите си, защото просто нямаше смисъл.

Брент прочисти гърло и разбърка документите си.

— Миналата вечер се уверявах, че всичко е изрядно, и… — той спря, поемайки си дълбоко въздух, и го измерих с поглед.

— И какво? — попитах раздразнен.

— Не сте женени — каза на един дъх той.

На ума ми му отне миг да регистрира думите, но те нямаха никакъв смисъл.

— Какво, по дяволите, каза току-що?

Станах толкова бързо, че столът ми се катурна и удари стъклото със силен пукот. Подпрях се на бюрото си и се наведох напред, защото бях сигурен, че не съм го чул правилно. Не сме женени? Когато срещнах Блейкли, леко полудях от нужда по нея. Единственото, което ме успокои само малко, беше да я направя моя. При думите на адвоката можех да почувствам звяра, който живееше в мен, да започва да дърпа веригите, които го държаха под контрол.

— Не мога да намеря документацията никъде. Сякаш брака ви е бил изтрит и никога не се е случвал. — Брент се наведе назад, сякаш няколкото сантиметра биха го спасили от гнева ми. Въздухът бе станал по-плътен от яростта ми.

— Сър — каза Минди, гласът й беше нисък и успокояващ, сякаш разчела настроението ми.

— Не сега — казах й, без да я поглеждам.

Тя издаде раздразнен звук и знаех, че мисли, че каквото и да има да ми казва, е важно. Нищо не е по-важно от жена ми и Минди го знаеше, така че не настоя, както обикновено би направила.

— Как е възможно? — изръмжах.

— Да бъда честен, мисля, че някой е влязъл в общинските архиви и е изтрил свидетелството за брака ви. Има някой, който не иска да сте женени.

Моментално на ум направих списък с хора, които не харесваха идеята двамата с Блейкли да сме съпрузи. И най-отгоре бяха родителите й. Следващи на опашката се нареждаха всички шибаняци, които дръзваха да погледнат към нея. Дори онзи дребен нещастник в кафенето, който винаги й слагаше допълнително карамел в кафето й.

— Майната им — отвърнах на адвоката си, защото щях да поправя това веднага. — Минди! — извиках и асистентката ми влезе в офиса ми, изглеждайки отегчена. Работехме заедно прекалено дълго, за да позволи темперамента ми да й повлияе. — Доведи ми свещеник. Днес ще се женя — казах и замръзнах, когато видях жена си, стояща зад Минди.

— И за кого ще се жениш днес, съпруже мой? — Тя наклони глава и ми се усмихна леко.

— Щях да ти кажа, че жена ти се качва — добави Минди, преди да излезе от офиса ми, знаейки, че е спечелила този рунд.

Блейкли ме изчака да й отговоря.

— Ела тук, съпруго — изкомандвах, докато се оттласквах с ръце от бюрото си и се изправях. Обикновено я наричах мечтано момиче, но сега нуждата да я наричам съпруга се беше забила в гърлото ми. Трябваше да си напомня, че без значение какво пишеше в скапания архив, тя бе моя. И все пак, щях да се подсигуря час по-скоро да имам в ръцете си това проклето парче хартия.