Даниел Стийл
Победители (7)

7

Беше февруари и Лили бе лежала в болницата повече от месец, когато Джеси най-сетне прецени, че може да я изпише. Момичето се възстановяваше добре, реагираше добре на лечението. Повечето лекарства бяха за пикочния мехур и контрол на червата. Бяха важни за живота й като парализирана, нещо, което баща й все още не беше приел. Правеше консултации с неврохирурзи по цял свят и бе набелязал четирима, при които възнамеряваше да я заведе — в Цюрих, Лондон, Ню Йорк и Бостън. Джеси беше чувала имената им, знаеше, че са известни, бе запозната с изследванията, които са правили, екипите, с които са работили. Единственият, когото познаваше, беше лекарят от „Харвард“, с когото Бил се свърза лично, шеф на неврохирургията в болница „Масачузетс Дженерал“. Джеси бе негова студентка и двамата поддържаха връзка и досега. Никога обаче не се беше консултирала с него за състоянието на пациент. Всичките й случаи досега бяха ясни и макар много от пациентите да идваха от други краища на страната и да бяха получили нараняванията си, докато са били на ски в Скуо, повечето искаха да бъдат насочени съм лекари в родните си градове, след като се върнат. Нито един от тях не бе обикалял по света, както Бил се канеше да направи, и Джеси се притесняваше, че на Лили й предстои твърде много пътуване веднага след изписването. Бил обаче не бе пренебрегнал този факт. За целта бе наел частен самолет и бе резервирал апартаменти в най-добрите хотели. Беше попитал Джеси дали трябва да ги придружава лекар и бе намекнал, че би трябвало тя да свърши тази работа, но за нея бе невъзможно. Тя не можеше да остави децата си толкова скоро след смъртта на баща им, нито пък другите си пациенти в Скуо Вали, които също имаха нужда от нея. Затова му предложи да вземе сестра от неврохирургията, избра я внимателно и обсъди положението с нея.

Дженифър Уилямс бе във възторг от предстоящото пътуване, а и Лили я харесваше. Джеси увери Бил, че има пълно доверие на Дженифър, и той уреди заминаването от Скуо на Деня на свети Валентин. Датата не беше избрана нарочно, а заради графиците на неврохирурзите, с които щяха да се срещат, и свободните часове на самолета. Щяха да излетят от Рино и да пътуват до летището с лимузина. Асистентката на Бил в Денвър бе уредила всичко много внимателно. Джеси все още бе на мнение, че пътуването ще бъде напълно безполезно, но не искаше да го разубеждава и го увери, че ще бъде на негово разположение, ако някой от лекарите иска да разговаря с нея по телефона. Те вече бяха получили електронни копия от картона на Лили и резултатите от изследванията. Остана учудена, че нямат нищо против среща с пациентката й, след като бяха прегледали резултатите, но Бил Томас бе известен човек и бе задействал необходимите връзки, за да уреди консултации с тях. Джеси вече знаеше какъв е инат. През изминалите шест седмици се бяха спречквали на няколко пъти, тъй като той продължаваше да уверява Лили, че ще проходи отново. Според Джеси това бе проява на безотговорност от негова страна. Два дена преди заминаването Лили повдигна въпроса пред нея.

— Окончателно е, нали доктор Матюс? — бе попитала тихо, докато седеше в инвалидната си количка в стаята. Вече бе започнала терапия в Скуо и Джеси бе уточнила план за процедурите с терапевта в болница „Крейг“ след завръщането й в Денвър. За нея това бе особено важно в момента, за да й помогне да се адаптира към новия си живот. Старият бе безвъзвратно изгубен, независимо какво казваше баща й.

Лили започна да звъни на приятелите си у дома и да им пуска есемеси в мига, в който се почувства по-добре. Беше позвънила на Джеръми и Вероника и двамата останаха ужасени от случилото се с нея, а след това звънна и на други приятели. Неочаквано между тях и Лили зейна пропаст. Те вече говореха за нещо, в което тя не можеше да участва, като тренировките за олимпиадата, за отбора, в който участваха всички. И за тях, както и за нея ските бяха целият живот. Заради инцидента тя се беше превърнала в аутсайдер. Сега щеше да й бъде трудно, дори невъзможно да се вижда с тях даже през свободното им време, тъй като нямаше да могат да ходят заедно нито на танци, нито на ски, нито на кънки или други спортове. Три-четири месеца след връщането у дома Лили щеше да бъде на рехабилитация и те трябваше да я посещават там. Бяха й обещали да ходят при нея, но тя вече се чувстваше изолирана, когато й звъняха. Тъй като нямаше да тренира за олимпиадата, в живота й зейваше огромна дупка. Треньорът се обади, за да я окуражи, след като бе говорил с баща й, и я увери, че след пет години няма да е твърде стара, за да спечели златен медал, ако пропусне олимпиадата догодина. Баща й бе уверил треньора, че на следващата година тя ще се е възстановила напълно. Бил не беше признал пред никого колко тежко е нараняването на гръбначния й стълб, нито че тя е парализирана от кръста надолу и ще остане така. Затова треньорът разчиташе на думите на баща й, че тя ще се възстанови бързо, а и самата Лили не бе споменала пред приятелите си колко са сериозни нараняванията. Така я посъветва баща й. В очите й се бе събрала много тъга, докато разпитваше Джеси, която не разбра веднага какво влага момичето в думите „окончателно е“.

— Тук в Скуо ли? Да, окончателно е — усмихна се Джеси след сутрешната визитация. Беше се привързала към Лили повече, отколкото към други пациенти. Лили беше чудесно момиче и ударът, който бе понесла, щеше много да й тежи известно време, особено заради отношението на баща й. На него все още му предстоеше да приеме истината. Джеси се надяваше той да се опомни в най-скоро време. Тогава за момичето щеше да е много по-лесно и те щяха да успеят да продължат живота си по най-добрия начин. Засега поне той все още се държеше за миналото и настояваше Лили да прави същото, което не беше никак добре за нея.

— Ще бъдеш много заета, когато се прибереш у дома — обясни Джеси. — В „Крейг“, на училище, с приятелите си. Предстои ти колеж. — Тя се опитваше да накара пациентката си да гледа напред вместо назад.

— Не говорех за това — прошепна тъжно и примирено Лили. — Това е окончателно — посочи тя краката си, вързани на инвалидната количка, за да не се плъзгат настрани, когато столът се движи. Нямаше абсолютно никакъв контрол над тях, имаше чувството, че принадлежат на друг, освен това не усещаше абсолютно нищо от кръста надолу. Джеси мълча дълго, след като чу въпроса. Бил я беше инструктирал в никакъв случай да не казва на Лили, че няма да проходи отново, но тя беше отговорен лекар, знаеше какво ще им кажат другите лекари, особено колегата в Бостън, когото познаваше и с когото лично разговаря. Той се съгласи с прогнозата й и предположи, че Бил не желае да приеме фактите. Джеси потвърди, че е точно така. — Никога няма да стана от инвалидната количка, нали? — попита направо Лили. Беше разбрала истината от всичко казано досега, но баща й непрекъснато твърдеше друго, разпалено, решително, а той никога преди не я беше лъгал. Сега вече беше наясно и Джеси веднага разбра. Лили бе по-готова да приеме истината от баща си.

— В тази област се правят непрекъснати проучвания — отвърна Джеси. — Проблемите с нараняванията на гръбнака интересуват много хора. А изследванията със стволови клетки събудиха надеждите на мнозина. — Лили не откъсваше очи от нея. — Джеси знаеше, че тя не желае да слуша за изследвания — искаше да чуе истината. Заговори със сериозен глас. — Засега наистина е окончателно. В „Крейг“ ще те научат на много начини да се справяш и да подобриш уменията си.

Лили имаше силна и мускулеста долна част на тялото от карането на ски. Сега щяха да накарат и горната й част да заякне, за да може да използва ръцете си по нов начин, да насочва инвалидната количка, да се обслужва сама. Баща й беше поръчал супермодерен стол, лек като перце, за пътуването им. Беше един от най-добрите на пазара. А Дженифър щеше да е до нея, за да й помага.

— Лили, няма причина да не водиш забележителен живот от сега нататък. Не просто добър живот, а забележителен. Казвам го напълно сериозно и съм сигурна, че ще бъде точно така. Не твърдя, че ще ти бъде лесно, особено отначало, ще се наложи да се приспособиш към много неща, но ти ще се справиш. Пред теб ще се отварят нови врати, за които дори не подозираш, че съществуват. Може и да не успееш да спечелиш златен медал на олимпиадата, всъщност няма да можеш, но можеш да спечелиш златен медал в живота, което е много по-важно. Ти си победителка, Лили, сигурна съм. Просто трябва да се впуснеш напред и да видиш докъде ще стигнеш.

Лили кимна с насълзени очи.

— Татко все повтаря, че ще проходя отново, а аз знам, че няма. Той обаче не иска да мисля така — обясни тя и сълзите потекоха по бузите й. Предстоеше й да се сблъска с много трудности, и то от инвалидна количка. Беше изключително тежко за едно седемнайсетгодишно момиче, а и за който и да е друг. Джеси я уважаваше безкрайно много, задето не се самозалъгва, което показваше, че в някои отношения е много по-зряла от баща си.

— Той много те обича — прошепна Джеси и се опита да обясни колко е трудно да си родител с няколко думи, но Лили разбираше и без обяснения.

— Знам. Според вас няма да проходя отново, така ли? — попита тя Джеси, която не можеше да я лъже.

Все още не я беше подвела, но бе избягвала очевидното, поне доколкото можеше, по настояване на баща й.

— Не, няма, освен ако проучванията не променят нещо — повтори тя. Друго не можеше да каже и така бе още от самото начало.

— Защо тогава татко ще ме води при всички тези лекари по цял свят? — Никак не й се искаше да я прехвърлят още четирима лекари. Лили имаше доверие на Джеси, макар баща й да нямаше, и знаеше, че е права. Беше усетила истината още в самото начало. Краката й бяха мъртви и никога нямаше да се съживят, каквото и да говореше баща й.

— Защото той се надява да съм сбъркала. Не го виня. Сигурно щях да постъпя по същия начин, ако ставаше въпрос за някое от моите деца. Винаги е добре да чуеш друго мнение и да научиш нещо ново. — Тя се опита да прояви уважение към онова, което правеше Бил за дъщеря си, въпреки че като лекар на Лили и като хирург, би предпочела той да я откара направо в „Крейг“ и да започне рехабилитация, вместо да я изтощава от пътуване. Поне щяха да пътуват при изключителни условия, така че Джеси нямаше сериозни възражения от медицинска гледна точка, само от философска. Нямаше да й е никак приятно Лили да се захване за празна надежда. Днес обаче разбра, че момичето е наясно, че единствено баща му се залъгва, но пък той не й беше пациент. Отказът му да приеме фактите беше нещо, с което трябваше да се справя сам. Джеси бе сигурна, че колегите й и терапевтите в „Крейг“ ще направят всичко по силите си за Лили. Рано или късно Бил Томас щеше да приеме истината.

— Ще ми липсвате — рече с изтънял гласец Лили и завъртя инвалидната количка към Джеси, за да я прегърне. Изхлипа, докато изричаше следващите думи. — Благодаря ви, че ми спасихте живота.

Бил така и не можа да изрече тези думи. Очите на Джеси се напълниха със сълзи, когато Лили я прегърна. Толкова много неща се бяха случили, откакто двете се запознаха. И нейният живот се бе променил след смъртта на съпруга й. И двете бяха изгубили много през последните шест седмици, а хубавото, ако ги чакаше нещо хубаво, щеше да стане ясно след време.

— Ще ми се обаждаш ли? — попита тихо Джеси. Обикновено не задаваше този въпрос, освен в медицинско отношение, но Лили означаваше много за нея. Бил беше прав, че тя наистина е много специално момиче.

— Обещавам.

Джеси бе доволна, че успяха да поговорят без баща й, което се случваше много рядко. Той почти никога не оставяше Лили сама в болницата и щеше да продължи по същия начин и след като се приберат. Прекалената му загриженост задушаваше Лили, но той все още не се бе отърсил от шока на случилото си и сигурно щеше да му бъде необходимо много време, както и на Джеси да преодолее смъртта на Тим. Сега вече всеки път, щом Крис излезеше някъде с колата, всеки път, когато мобилният й телефон звънеше, тя усещаше как сърцето й се свива. Знаеше, че ще минат години преди отново да се довери на живота. Беше се случило най-лошото, а сега се страхуваше до смърт за децата си. Също както Бил за Лили. Беше им отредено да носят този товар и Джеси знаеше, че на децата им няма да е никак леко.

Заминаването на Лили от болницата шест седмици след инцидента разчувства всички, които се бяха грижили за нея. Сестрите дойдоха, за да се сбогуват, и й донесоха малки подаръчета. Стажантите я целунаха за довиждане, Бен й пожела успех и я изпрати заедно с Джеси. Лили прегърна Джеси, притисна я до себе си и й благодари отново, очите на мнозина бяха мокри, докато тя махаше от прозореца на лимузината, която щеше да ги откара до Рино. След това щяха да летят за Лондон за първата от предвидените четири консултации. Бил искаше да уреди и една в Германия, но след като лекарят прегледал документите, отказал и го предупредил, че си губи времето.

Инвалидната количка на Лили беше в багажника на колата, а Дженифър, медицинската сестра, която Бил бе наел да пътува с тях, не можеше да си намери място от вълнение. Беше на двайсет и седем, никога не бе ходила в Европа, нито пък на Изток. Беше учила в школата за медицински сестри в университета на Сан Франциско, след това се бе върнала на езерото Тахо, където бе израсла. За нея това беше приключение и двете с Лили бъбреха, докато Бил говореше по блекбърито си. През последния месец и половина бе зарязал напълно бизнеса и сега се опитваше да навакса.

Дженифър ахна, щом видя самолета, който ги чакаше в Рино. Беше невероятно луксозен „Боинг Бизнес Джет“. Бил пренесе Лили с лекота вътре и я настани на една от огромните удобни седалки. Имаше хол, трапезария и две спални, за които той настоя, за да могат да си почиват. Очакваше се да пристигнат в Лондон след десет часа, което означаваше в седем сутринта местно време. Консултацията им с главния неврохирург на болницата „Кингс Колидж“ щеше да се състои на следващата сутрин. Бил беше резервирал два апартамента в „Кларидж“. Очакваше много от предстоящата среща, дори бе готов да остане в Лондон, ако лекарят предложи някакво лечение.

Лили изгледа два филма, след това Дженифър й помогна да полегне в едната спалня. Беше й много трудно да се справи с тоалетната заради инвалидната количка и се наложи Бил да я внесе, а после да я изнесе и да я сложи внимателно на леглото. През останалата част от пътуването Лили спа, все още се изморяваше лесно, а Дженифър следеше внимателно жизнените й показатели, но момичето беше добре и полетът премина спокойно.

На митницата и паспортния контрол на „Хийтроу“ не са забавиха. Дженифър тласкаше напред инвалидната количка на Лили. Чакаше ги бентли, което да ги откара до „Кларидж“, където апартаментите бяха удобни и елегантни. Лили нямаше търпение да излезе, но баща й настоя да остане и да си почине. Тя позвъни на Вероника, но приятелката й тренираше на писта и мобилният й бе оставен на гласова поща, затова Лили й пусна есемес и каза, че няма търпения да се видят. Очакваше да се върне в Денвър след десетина дена в зависимост от това как щеше да мине пътуването.

Прекараха деня в хотела, почиваха си, гледаха филми по телевизията. На следващата сутрин, след като закусиха в апартамента на Лили, отидоха в болница „Кингс Колидж“, за да се срещнат с първия лекар, който баща й беше ангажирал. Човекът, възрастен и сериозен, прегледа Лили. Вече се бе запознал с досието й и можеше да си каже мнението и без преглед, но Бил бе настоял да проведат консултацията лично, за да може експертът да види момичето. След прегледа Лили и Дженифър останаха в чакалнята, а баща й проведе разговор с лекаря. Лили искаше да остане вътре, но Бил предпочиташе да поговорят насаме. Лекарят бе сериозен и мина направо на въпроса.

— Много ми е мъчно, господин Томас, но съм напълно съгласен с мнението на неврохирурга, който е оперирал дъщеря ви. С такава травма на десети торакален прешлен тя няма да е в състояние да използва краката си никога. Медицински е невъзможно. Не искам да подвеждам нито вас, нито Лили. Сега тя трябва да се съсредоточи над рехабилитацията и да продължи живота си. Много велики люде са водили забележителен живот от инвалидна количка. Вашият президент Франклин Рузвелт е бил един от тях. Според мен сега е важно да подчертаете пред Лили този факт, вместо да й давате фалшива надежда, която по-късно ще й донесе единствено разочарование.

Бил беше сломен и побесня, когато чу всичко това. Този тип очевидно бе старомоден, готов да се предаде без бой, а Джеси, изглежда, му беше повлияла с написаното в доклада. Излезе силно раздразнен от кабинета на лекаря. Лили не каза нищо. Тя бе разбрала какво е мнението на специалиста от въпросите, които той й зададе, съвсем същите като на Джеси през изминалите шест седмици. Момичето не хранеше илюзии след разговора си с нея. Единствено баща й се залъгваше. Поиска да отидат до „Хародс“, за да напазаруват, тъй като им оставаше достатъчно време преди полета за Швейцария на следващия ден. Беше ходила в големия магазин и преди и много го харесваше.

Баща й реши да ги чака в колата. Трябваше да проведе няколко разговора с Ню Йорк. Лили не бе и предполагала колко е трудно да се пазарува от инвалидна количка. Хората се блъскаха в нея, пред лицето й редовно се мятаха лакти или чанти. Продавачките разговаряха с Дженифър, на нея не обръщаха внимание дори когато им задаваше въпрос. Не можеше да пробва нищо — щеше да е твърде сложно. Беше плашещо, неприятно и Лили бързо придоби представа какъв ще бъде животът й от тук нататък. За пръв път излизаше в инвалидната си количка и когато се качиха в лимузината, Дженифър веднага забеляза колко е разстроена. Лили беше готова да се разплаче, а баща й остана изненадан, че се връщат толкова бързо. Тя се бе почувствала притисната от тълпите и затова се върна с празни ръце.

— Това не се беше случвало — усмихна се баща й. — Нищо ли не си купи? — Лили обичаше да пазарува също като другите момичета на нейната възраст и двете с Вероника често ходеха на пазар, когато не тренираха.

— Нищо не си харесах — отвърна тихо тя и помоли да се връщат в хотела. Бил остана изненадан.

— Не искаш ли да обядваме някъде?

Лили поклати глава.

Единственото й желание беше да изчезне. Първото й излизане след злополуката се оказа кошмарно и й показа истината за онова, което я чака в бъдеще.

Върнаха се в „Кларидж“ и поръчаха обяд от обслужване по стаите. Бил видя колко е нещастна, макар да не разбираше защо. Не бе разбрал с какви трудности се е сблъскала в „Хародс“, а Дженифър се притесняваше от него, затова не му каза нещо. Тя остави Лили с баща й и обядва в стаята си. Не искаше да се натрапва. Джеси бе направила чудесен избор, като избра нея за пътуването. Тя беше добра сестра и изключително дискретна. А най-важното бе, че Лили я харесваше.

— Миличка, всичко ще бъде наред — рече нежно баща й, докато чакаха обяда. Изглежда беше усетил, че пазаруването не е преминало добре. — Няма да си в този стол завинаги, а щом се вдигнеш на крака, ще можеш да пазаруваш колкото искаш. — Каза го с добро чувство, но тя се ядоса. Чувстваше се като Алиса в страната на чудесата, като в сън, като Дороти от „Магьосникът от Оз“.

— Престани! — кресна Лили и той остана изумен. — Престани да се държиш така, сякаш ще проходя отново! Знам, че няма да стане. Ти си единственият, който се заблуждава — заяви тя и се разхлипа, разплака се безутешно, а Бил се опита да я успокои, но така и не успя.

— Понякога е необходим един-единствен упорит човек, който вярва — обясни той. — Никога няма да се откажа, Лили. Ще направя всичко необходимо, за да ти помогна да проходиш отново. — Бил вярваше, но не и Лили.

— Не можеш — отвърна тя през сълзи. — Гръбначният ми стълб е прекъснат, татко. Краката ми няма да се движат никога повече. Ще остана в тъпия стол завинаги. Няма ли най-сетне да го проумееш? Не искам да ходя при всички тези лекари. До един ще кажат все същото.

— Докато не намерим някого, който да каже друго — отвърна тихо той. — Него търсим. — Очевидно търсеше Светия Граал. Стори й се откачено и неразумно.

— Искам да се прибера — заяви нещастно Лили.

— Ще се приберем. Просто ми дай още една седмица и се връщаме в Денвър. — В Денвър я чакаше рехабилитация, която щеше да продължи няколко месеца и на Бил не му беше много приятно. Само че Джеси бе настояла, затова той се съгласи. Всичко беше уредено. В болницата очакваха Лили и щяха да я приемат на сутринта след завръщането, й у дома. Тя също се страхуваше от постъпването. Имаше чувството, че ще попадне в затвор, където всички ще бъдат в инвалидни колички и едва ли ще има някой на нейната възраст. Приятелите й липсваха. Шестте седмици в болницата в Скуо Вали й бяха предостатъчни, дори й се сториха прекалено дълги. Единственото й желание бе да се прибере у дома.

Когато им донесоха обяда, Лили само побутна храната, а след това Дженифър я разсея с игра на карти в продължение на два-три часа, след това гледаха филм по телевизията. Денят се оказа дълъг и отегчителен, а вечерта Лили си легна натъжена. Бил също си легна рано. Не искаше да й каже, но бе потиснат след консултацията с британския лекар. Вече бе чул същото мнение и преди. Пътуването до Лондон се оказа напълно безполезно. Но той реши, че следващият лекар ще им съобщи по-добри новини.

Неврохирургът в Швейцария каза абсолютно същото. Прегледът му беше повърхностен, той си беше съставил мнение още преди пристигането им на базата на докладите и изследванията на Джеси. Също като лекаря в Лондон не разбираше защо са дошли. Тръгнаха си от кабинета му след по-малко от час и макар да се бяха настанили в два от най-хубавите апартаменти в красивия хотел „Бор о Лак“, Бил реши да заминат за Ню Йорк същата вечер и накара Анджи да премести часа им за следващия следобед по-рано. Вече бе убеден, че ще имат повече късмет с лекарите в Щатите. В Европа бяха прекалено големи традиционалисти, прекалено старомодни и не можеха да предложат абсолютно нищо ново. Имаше големи надежди за консултацията в Ню Йорк, а след това и в Бостън. Тук не чуха никакви обнадеждаващи новини.

Съобщи на Дженифър и Лили, че заминават същата вечер, и след като хапнаха рано в апартамента, те тръгнаха към летището, отлетяха за Ню Йорк и кацнаха в полунощ местно време. Разликата във времето беше в тяхна полза, спечелиха шест часа и пристигнаха в „Карлайл“ след половин час. Лили спа по време на почти целия полет и двете с Дженифър поръчаха вечеря от обслужване по стаите, а после играха на карти. Лили и младата сестра се разбираха прекрасно. Дженифър улесняваше момичето във всичко, с което то се заемаше, разсейваше го с карти, различни игри, мода и клюкарски списания. С нея пътуването минаваше по-леко и весело, освен това осигуряваше на Лили женска компания.

По-късно Лили пусна на Вероника есемес, за да й съобщи, че вече са в Ню Йорк. Вероника отговори веднага. Беше на парти с готини момчета и нямаше търпение приятелката й да се прибере. Лили също нямаше търпение. Беше преживяла двата най-дълги и тежки месеца в живота си. Освен това домът й липсваше, липсваше й и старият живот, приятелите и тя каза на Дженифър, че няма търпение да ги види.