Даниел Стийл
Победители (5)

5

Операцията продължи по-дълго, отколкото Джеси бе предполагала. Премина сравнително добре, макар новините да не бяха добри. Травмата на гръбначния стълб бе засегнала десети торакален прешлен и беше „пълна“, което означаваше, че гръбначният стълб е прекъснат необратимо. Ако беше „непълна“, щеше да има надежда Лили да възвърне усещанията си и отново да използва краката си. Само че падането бе твърде тежко. Джеси възстанови каквото можа, но при „пълна“ травма момичето нямаше да проходи отново.

Бен приключи вместо нея и двамата излязоха от операционната в седем сутринта, единайсет часа след като бяха започнали. Нощта се бе оказала безкрайно дълга, но поне шансовете на Лили за оцеляване бяха добри, ако не броят евентуални постоперативни усложнения. Изведоха я от операционната в реанимацията, където щеше да прекара останалата част от деня, а след това предстоеше да я прехвърлят в интензивното, докато общото й състояние се подобри. Единствената добра новина, която можеха да съобщят на баща й, беше, че травмата не е засегнала други части от гръбначния стълб. Тя нямаше да може да движи краката си, но останалите й функции щяха да си останат непроменени. Диафрагмата и дишането не бяха засегнати. В противен случай животът й щеше да е в опасност. Тя щеше да използва ръцете си и след време щеше да води нормален начин на живот, макар и в инвалидна количка. След подобно страшно падане можеше да е много по-зле и въобще да не оцелее. Джеси се надяваше момичето да се възстанови бързо и безпроблемно след няколко месеца на рехабилитация. Прекалено рано бе да обяснява всичко това на бащата. Засега му беше достатъчно да знае, че дъщеря му е преживяла операцията, а шансовете й за възстановяване са отлични. Благодарение на възрастта и доброто й физическо състояние сърцето й бе понесло операцията добре и я очакваше дълъг живот. Лошото бе, че прекъсването на гръбначния стълб беше фатално. Джеси бе наясно колко трудно ще понесе новината баща й. Сигурно и тя щеше да реагира по същия начин, ако беше на негово място. Сега й предстоеше да се срещне с него и да му каже.

Бил се беше унесъл, когато двамата с Бен влязоха в чакалнята. Лампите бяха угасени и той беше сам. Една от сестрите му беше дала одеяло и възглавница, но Бил се размърда в мига, в който Джеси докосна рамото му и го погледна със съчувствие. Беше изтощена.

— Господин Томас… — Събуди го внимателно и той се изправи веднага, а по лицето му се изписа ужас.

— Как е тя? — Изпадна в паника, защото не успя да разгадае изражението на Джеси.

— Издържа безпроблемно операцията. В момента е в реанимацията. Днес ще остане там, за да проследим състоянието й. Ако се събуди без усложнения след упойката, още днес ще махнем тръбата за обдишване и ще я оставим да диша сама. Дробовете й не са засегнати. Нараняването е в гръбнака.

— Как са краката й? — Той мина направо на въпроса и Джеси разбра, че трябва да му каже.

— Няма да възстанови функцията им — отвърна тихо тя.

— Какво означава това? — Беше твърде уморен, за да се ядосва, завладян беше единствено от страх. — Ще ходи ли отново? — Друго не искаше да знае. Не можеше да си представи Лили да живее в инвалидна количка, не и красивата му Лили, която щеше да спечели златен медал.

— Според мен няма, не и с травма на десети торакален прешлен. Ще може да използва ръцете си, но прекъсването на гръбначния стълб е пълно, а около него има твърде много нарушения на нервите, за да възстанови напълно функциите си.

— Да не би да ми казвате, че няма да ходи никога повече? Завинаги ли е парализирана?

— Непрекъснато се правят проучвания за нараняванията на гръбнака. В момента не можем да възстановяваме пълните прекъсвания, но това не означава, че един ден няма да е възможно. Тя е много млада и може да се възползва от изследванията. — Това беше заобиколен начин да му разкрие, че в момента медицината не е в състояние да възстанови Лили. Джеси беше направила всичко по силите си. Един ден Лили дори можеше да роди деца, можеше да води пълноценен живот, да има професия, семейство, но щеше да бъде ограничена в инвалидна количка. Джеси потвърди най-големите му страхове.

— Не ме интересуват изследванията. — Бил стана и се изправи пред нея. — Може ли да се направи нещо, за да ходи? Допълнителни операции? Присаждане на кости? Каквото и да е? — Джеси поклати глава и той издаде звук, който наподобяваше животински, нещо като вой от мъка. Добре поне, че детето му беше живо. Не беше загинало нито по време на инцидента, нито по време на операцията, а подобна опасност съществуваше. Вдигна гневно очи към Джеси. — Не ви вярвам. Вие просто не знаете какво правите. Ще я заведа, където трябва. В Ню Йорк, Бостън, Европа, все трябва да има човек, който е в състояние да оправи гръбнака й.

— Няма такъв човек, господин Томас. Не искам да подхранвам у вас напразни надежди. Тя може да води много добър живот в състоянието, в което се намира. Ще има нужда от рехабилитация, а една от най-добрите рехабилитационни болници е във вашия град. Лили ще се възстанови и ще се приспособи към новия си живот. Не бива да забравяме, че е истинско чудо, че е жива след подобно нараняване.

Той седна отново на канапето и отпусна глава в ръцете си. Стаята се въртеше около него. Съдбата бе постъпила жестоко с нея и тя щеше да е прикована до края на живота си в инвалидна количка. Не можеше да го приеме. Щеше да я заведе където трябва по света, щом се налага. Щеше да направи всичко необходимо, за да намери човек, който да й помогне. Вдигна поглед към Джеси, без да Крис мъката си.

— Няма да позволя това да й се случи. — Джеси знаеше по-добре от всеки друг, че той няма избор, както не бе имал шанс да контролира скъсването на въжето на лифта. Беше се случило и той трябваше да приеме истината. Засега отричаше последствията от инцидента. Тя остана да поговори с него още няколко минути и му обеща да види Лили след няколко часа, веднага щом излезе от упойка. Предложи му да се прибере у дома и да се наспи. Щяха да му позвънят, ако има развитие. Той обаче бе решил да остане. Не искаше да си тръгва, преди да види Лили. След това Джеси и Бен си тръгнаха. Разговорът с него не беше протекъл добре, но тя и не очакваше друго. Подозираше, че ще мине много време, преди да приеме истината.

Джеси включи отново мобилния си, докато излизаха от асансьора и влизаха във фоайето. Нощта беше дълга и тежка, тя беше много концентрирана, а работата бе съсипваща и сега единственото й желание бе да се прибере вкъщи, да вземе душ и да си легне. На път към колата прослуша съобщенията си и се изненада, че има три от специализант в спешното и две от полицията. Сърцето й почти спря, когато се замисли за Крис. Да не би да му се беше случило нещо предишната вечер? Нямаше съобщения от Тим, така че не ставаше въпрос за сина й. Остана силно учудена, когато позвъни на специализанта от спешното и той я попита къде се намира.

— На паркинга. Защо? Току-що излизам от единайсетчасова спинална операция. Да знаете, че не съм в най-добрата си форма, ако искате да прегледам пациент. Да не би да е свързано с вчерашния инцидент на лифта? — Беше готова да прегледа пациент, но в никакъв случай нямаше да може да започне нова операция. Беше напълно изтощена.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Снощи синът ви е претърпял катастрофа, доктор Томас — започна той с известно неудобство. Тя се страхуваше тъкмо от това и веднага попита какво е състоянието му.

— Крис? — паникьоса се тя. Той долови ужаса в гласа й.

— Не, Джими.

— Как е възможно? Той беше с баща си. Никой не ми е звънял. — Освен от полицията. Неочаквано паниката се смеси с объркване. — Къде е той? Приет ли е в болница?

— На горния етаж е, в педиатрията. Има леко сътресение.

— Защо тогава го приехте? Къде е баща му?

— Ами… защо не дойдете? — Тя затича към вратата, затвори и се опита да набере Тим. Включи се гласова поща, след това набра номера, оставен в съобщението от полицията. Отговори сержант, тя се представи и обясни защо звъни.

— Снощи се е случило нещо със съпруга и сина ми. Получила съм съобщение от полицията. Току-що го прослушах. Ще ми каже ли някой какво става?

Сержантът се поколеба. Не му се искаше да й казва по телефона, но нямаше друг избор.

— Снощи е станала катастрофа. Колата на съпруга ви е била блъсната от автомобил и е поднесла на леда. Ударила се е в светофар. Синът ви е добре. — Той се стегна, защото не му беше никак приятно да изрече следващите думи. — Моите съболезнования, госпожо Томас. Съпругът ви е загинал при удара. Ходихме до вас, но нямаше никого.

— Бях на работа — рече тя с изтънял глас. — Господи…

— Къде беше Крис? Защо не се беше обадил? — Къде е той? Съпругът ми… къде… — Почувства се напълно дезориентирана, когато влезе в спешното.

— В моргата — отвърна сержантът. Без да мисли, тя затвори телефона. Не можеше да понесе онова, което той току-що каза. Не можеше да е истина. Тим беше у дома с децата. Нямаше къде другаде да е. Каква работа имаше в моргата? Тъкмо тогава специализантът я забеляза и тръгна към нея. Позна я веднага, въпреки че тя не го познаваше — беше най-добрият неврохирург в Скуо. Той й изказа съболезнования, а тя кимна недоумяващо и го остави да я заведе в педиатрията, където Джими беше облечен в дрехите от снощи. Видя веднага синината отстрани на лицето му, там, където се беше ударил във вратата. Прегърна го, притисна го до себе си, благодарна, че не е мъртъв или сериозно наранен, след това го погледна отчаяно.

— Тати забрави да дойде и да ме вземе — рече тихо той. — Една кола ни удари и той си нарани ухото. Кървеше, а мен ме качиха в линейка. — Опита се да й каже всичко наведнъж. — Въздушната възглавница се отвори точно както ти каза, когато ми обясняваше защо не мога да седя на предната седалка. — Тя слушаше и нямаше представа какво да му каже. Татко му не си беше наранил ухото и не бе забравил да го вземе. Той беше в моргата. Все още чуваше думите на сержанта. — Може ли да се приберем? — Тя кимна, неспособна да проговори. Помогна му да си облече палтото, а специализантът от спешното ги изпрати до колата.

— Можете ли да шофирате? — попита я загрижено той и тя отвърна, че може. Наистина можеше. Просто не беше в състояние да мисли. Не разбираше какво се е случило, знаеше, че не е възможно да е истина. Тим си беше вкъщи и правеше закуска на останалите. Настани Джими на задната седалка на колата и се опита да се престори, че всичко е нормално, въпреки че трепереше неудържимо. Щом влязоха в къщата, обзетият от паника Крис затича по стълбите.

— Татко и Джими не се прибраха снощи — извика той, преди да види Джими. — Знаех, че ти си в операция и нямаше как да ти позвъня, а татко не отговаря на мобилния си. — Тогава чак забеляза Джими, застанал зад майка им, и синината на лицето му. — Къде е татко? — попита Крис и двамата, объркан не по-малко от нея. Джеси не отговори и двете момчета я загледаха ужасени.

— Няма го — отвърна уклончиво тя. — Навън е. Ще направя закуска — обеща им, макар да нямаше представа как ще се справи. След това помоли Крис да доведе Хедър и Адам у дома.

— Да не би нещо да се е случило с татко? — попита я той и Джими отговори вместо нея:

— Катастрофирахме. Една кола ни удари. Татко си нарани ухото, потече му кръв, а аз си ударих главата. — Показа му синината и Крис не зададе повече въпроси нито на него, нито на майка си. Излезе от къщата, без да каже и дума, а двайсет минути по-късно четирите деца бяха в кухнята и я гледаха в очакване. Крис им беше казал онова, което знаеше, на път към къщи, а то не беше много.

— Татко добре ли е? — бе попитала загрижено Хедър, а Адам беше ядосан, че е трябвало да си тръгне от къщата на приятеля си, преди да закусят, но Крис заяви, че трябва да се приберат веднага, и поне този път Адам не започна да спори с него. Беше усетил, че нещо не е наред, а по-големият му брат изглеждаше уплашен.

Джеси седна на масата при тях. Искаше да им каже, когато са заедно, но сега не знаеше как да започне. Нищо от случилото се нямаше смисъл. Как бе възможно Тим да загине след удар с кола? Джими беше оцелял. Защо той да не може? Не знаеше никакви подробности, но те нямаха значение. Единственото, което имаше значение беше, че Тим е мъртъв. Беше немислимо. Погледна децата си в очите и се разплака.

— Снощи се е случило нещо ужасно. Не знам как е станало. — Погледна Джими и го привлече на скута си. Той се притисна в нея. — Татко е загинал. — Изхлипа думата, а другите три деца я прегърнаха и също се разплакаха. Нямаше смисъл. Не бе възможно да е истина, но се оказваше, че е точно така. Тя все се тревожеше, че Крис шофира късно вечер, но за Тим не се бе замисляла. Беше приела, че той ще бъде винаги до нея. Не бе и предполагала, че нещо може да му се случи. Седяха в кухнята дълго, разплакани, прегърнати.

След това Джеси се обади на Бен и го помоли да я придружи до моргата. От полицията казаха, че трябва да го идентифицира, но Бен го направи вместо нея — тя не искаше да го вижда мъртъв. Искаше да го вижда, да го докосва, но не и да го запомни така. Нямаше да го понесе. Не можеше да повярва, че той няма да се прибере у дома никога повече.

Отидоха в погребалния дом и уредиха необходимото, след това Бен я заведе у дома. Каза й да не мисли за Лили Томас, че той ще се върне в болницата, за да провери състоянието й, и ще я замести. Тя трябваше да остане у дома при децата си. Джеси обаче беше твърде отговорна, за да му позволи, и настоя да отиде в болницата с него. Дължеше го на пациентката и на баща й. Бен обеща да я вземе и в пет тя остави децата си и им каза, че скоро ще се върне. Приятелката на Крис дойде, също и две от приятелките на Хедър. Адам играеше на видеоигра. Не желаеше да повярва какво се е случило, а Джими бе заспал в леглото на родителите си. Джеси полежа до него, преди да излезе с Бен.

Когато пристигнаха в болницата, Лили беше преместена от реанимацията в интензивното. Тръбата беше махната, тя бе упоена, но беше будна. Справяше се добре. Баща й беше идвал да я види, а сестрата им каза, че бил отишъл в кафенето, за да си купи нещо за ядене. Джеси провери картона на Лили и предписа няколко лекарства. Беше доволна от възстановяването на момичето и Бен обеща да го прегледа отново през нощта.

Тъкмо си тръгваха, когато бащата на Лили слезе от асансьора и ги погледна нещастно. Заговори на Джеси, не на Бен.

— Не вярвам на онова, което ми казахте днес сутринта — заяви твърдо той. — Може да сте достигнала върха на способностите си, но това не означава, че друг по-опитен от вас не може да възстанови стореното. — В първия момент Джеси не отговори, след това кимна. Нямаше нищо против да приключи разговора. Знаеше много добре, че няма лекар, който да е в състояние да възстанови състоянието на Лили, но Бил Томас не бе готов да приеме този факт. С течение на времето щеше да се примири, просто нямаше друг избор. — Ще направя консултации с лекари в Лондон и Ню Йорк. Чух за един неврохирург в Цюрих, специалист по наранявания на гръбначния стълб. Освен това искам да я заведа в „Харвард“.

— Разбирам — кимна Джеси. — И аз бих постъпила като вас. Доктор Стайнбърг ще се върне по-късно, за да я прегледа. — Той забеляза, че Джеси е разсеяна, и реши, че тя се страхува от предстоящите консултации и мнението на другите специалисти.

— Ами вие? Няма ли да се върнете тази вечер? — ядоса се той, а тя се извини.

— За съжаление не мога. Ще се върна утре.

— Не мислите ли, че като неин неврохирург би трябвало да проследите състоянието й и тази вечер? — попита дръпнато и агресивно той.

— Ако възникне проблем, ще дойда — увери го Джеси. — Ще позвъня и ще говоря с някого от специализантите, а доктор Стайнбърг ще дойде веднага, ако има нещо. Според мен тя ще бъде добре. Трябва да остана при децата си. Ще се върна утре, веднага щом мога. — Бил беше побеснял, когато профуча покрай нея, и без да каже и дума повече, тя се качи в асансьора с Бен. Имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Джеси осъзна, че е допуснала грешка, като е дошла. Въпреки че искаше да види Лили, сега не бе най-подходящият момент, за да се разправя с баща й и да търпи намеците му, че не си е свършила добре работата, че не знае какво прави.

— Трябваше да му кажеш — изсъска Бен през стиснати зъби. Едва се бе въздържал да не разтърси онзи тип и да му каже какво мисли за него. Беше се държал така, сякаш светът е негов, а това беше недопустимо. Беше безобразно груб и несправедлив с Джеси, която искаше единствено да се прибере при децата си и да ги утеши. Щеше й се да си легне и да се наплаче за съпруга, когото обичаше толкова много, а нямаше да види никога повече. Бен я откара у дома, тя му благодари и слезе от колата. Той я изчака да влезе в къщата и после плака през целия път, докато се прибираше. Не можеше да повярва, че Тим го няма, не можеше дори да си представи колко труден ще стане животът на Джеси без него, колко празен. Тя само работеше и прекарваше цялото си свободно време със съпруга си и децата. Двамата нямаха социален живот от години, рядко се виждаха с приятели, бяха само двамата. Тим беше най-добрият й приятел. Сърцето на Бен се свиваше за нея и децата. За всички беше ужасно.

Бил Томас беше кипнал, когато влетя в интензивното, напълно убеден, че Джеси е некомпетентна, а сега се оказваше и че е небрежна, след като нямаше намерение да прегледа отново Лили през нощта. Поне това можеше да направи. Забеляза сестри със сериозни лица да си говорят шепнешком, докато минаваше покрай тях.

— Лили добре ли е? — Уплаши се, че нещо се е случило и те я обсъждат.

— Добре е — увери го една от тях и веднага забеляза колко е ядосан. Вече им беше казал, че ще се погрижи дъщеря му да проходи отново. — Тъкмо говорехме за доктор Матюс — обясни сестрата, очевидно разстроена.

— Какво за нея? — попита нещастно той. — Тази вечер дори няма намерение да се върне да прегледа Лили. Каза, че трябвало да се прибере при децата си — изсъска той, без да Крис презрението си. — Да вземе да реши дали иска да е лекар или майка. Да си неврохирург не е работа на половин ден.

Сестрата остана шокирана от думите му. Стана й ясно, че той не знае какво се е случило, и прецени, че е най-добре да му каже.

— Снощи съпругът на доктор Матюс е загинал в катастрофа. Той беше анестезиолог тук, много мил човек. Случило се е, докато е оперирала Лили. Разбра днес сутринта, когато си тръгваше. Най-малкият й син също е бил ранен. — Бил, изглежда, се стресна от онова, което тя каза, след това се засрами. Нямаше представа какво да каже.

— Извинете ме… Не знаех… — Спомни си какво й бе казал. Беше убеден в думите си, но не бе подбрал подходящия момент. — Много съжалявам — добави той и отиде да види дъщеря си. Не можеше да си намери място след казаното от сестрата и си припомни как се бе чувствал в нощта, когато майката на Лили загина. Компетентна или не, което той щеше да разбере, сърцето му се сви заради лекарката. Докато наблюдаваше Лили, която спеше спокойно в болничното легло, той за пръв път забрави, че тя няма да проходи отново, и се почувства благодарен, че е жива.