Даниел Стийл
Победители (29)

29

Предишната година може и да бе минала бързо, но месеците между декември и юни буквално отлетяха. Отвориха втората къща и в „Лилиите“ бяха настанени трийсет и двама пациенти. Джеси се отказа от идеята да се включи към местна практика, защото не й оставаше никакво време, макар да не бе сигурна, че иска да се откаже от хирургията. През юни Крис завърши втората си година в колежа, а Теди и Лили първата. На Хедър й предстоеше дипломиране, а през есента щеше да се запише в университета на Калифорния, Санта Барбара. Каръл пък планираше значително благотворително събитие за „Лилиите“, което щеше да се състои през октомври. Джо й помагаше във всичко. Беше освободила апартамента си и сега живееше с него. Животът на всички се движеше главоломно, Бил постепенно свикваше, че Лили не живее вече вкъщи, и се опитваше да приеме, че тя е пораснала, макар да му се струваше безкрайно трудно.

От „Принстън“ тя им помагаше в организирането на ежегодните спортни състезания. Имаха петима треньори, които работеха под зоркото око на Фил Луис, и събитието щеше да се проведе през ноември, в уикенда след Деня на благодарността, така че хората, които не бяха от града, да могат да присъстват. За всяка категория щяха да се раздават медали.

Водните лилии на Моне изглеждаха прекрасно във фоайето на „Лилиите“, а картината на Теди бе закачена наблизо. Бил бе поръчал черна стена от гранит, също близо до входа, с имената на най-големите дарители в знак на благодарност за жеста им. Нарече този кът „Кръг на победителите“ и Стив Джансън тъкмо го довършваше. Бил отиде да огледа стената с Джеси и двамата подредиха дарителите от платинени към бронзови. Джеси наблюдаваше, изпълнена със страхопочитание, и Бил остана доволен.

— И твоето име трябва да е тук — обърна се тя към него и му се усмихна.

— Нищо подобно. Аз не съм дарител в този смисъл — рече скромно той. — Тези хора са ни дали пари, за да направим нещо специално. Аз съм основателят. Не е същото.

— Ти превърна и нас в победители — обясни тихо тя.

— Без теб всичко това нямаше да го има.

— А без теб нямаше да работи.

— Напротив. Щеше да откриеш друг неврохирург, да му платиш луди пари, да предложиш великолепна къща и да го привлечеш в Денвър, да му дадеш невероятната възможност да направи нещо благородно за децата с гръбначни наранявания и да им помогне да водят чудесен живот. — Тъкмо това се беше случило с Лили в „Крейг“, а сега се случваше и тук. А на Лили й предстоеше изключителен живот, както и на всички, които обичат това, което правят. — Ти ни даде най-изключителния дар — цел, страст, радост. — Тя все още се усмихваше, когато се върнаха в кабинета й. Обърна се към него и усети, че той я гледа по особен начин.

— Джеси… — Гласът му беше много нежен. Пристъпи към нея и застана съвсем близо. — Не мислиш ли, че чакахме достатъчно дълго?

— За какво? — обърка се тя.

— За страст, радост, точно за каквото говореше. Помогнахме на всички да започнат нов живот, по-добър от предишния. Не дойде ли и нашият ред? Работим заедно вече година, дори по-дълго, ако броим времето, когато идваше в Денвър, преди да се преместиш с децата. Чаках те през всичкото това време. — Тим беше загинал преди две години и половина. — Не искам да чакам повече. — Той докосна нежно лицето й и я целуна. Тя се ококори, но отвърна на целувката, а Бил я привлече още по-близо и я притисна до себе си. От много отдавна искаше да го направи. — Обичам те, Джеси.

— И аз те обичам — прошепна тя и се облегна на него. Вече не се налагаше да се бори. Не беше сама. Бяха заедно. Бяха победители, също като останалите. Център „Лилиите“ ги беше благословил.