Даниел Стийл
Победители (21)

21

Джеси искаше да заведе Крис в Денвър, да го настани в стаята му в общежитието, но нямаше на кого да остави децата, а той настоя, че ще се справи сам. Стана й мъчно и обеща да отиде да го види веднага щом може. Все повтаряше на Бил Томас, че ще замине за Денвър за поредната консултация веднага щом децата й тръгнат на училище, така че да може да се види и с Крис.

Крис й се стори много пораснал в деня, когато замина с два сака, компютъра си и ските, а тя изпрати уредбата му и колелото по „Федекс“. Упрекваше се, че е лоша майка, задето не отива с него, но не можеше да се справи с другите три деца. Искаше й се да ги остави при приятели, но те бяха заминали на къмпинг в Йосемити. Откара Крис до летището в Рино, прегърна го и го притисна до себе си.

— Да ми звъннеш! Искам да знам как си. — Едва сдържаше сълзите, също и той.

— Ще се справя — увери я Крис. Приличаше много на баща си.

— Да ми звъннеш довечера.

— Добре де, добре.

Тя го прегърна отново и той се качи в самолета за Денвър. Джеси се прибра с натежало сърце. Първото й дете бе отлетяло от гнездото и тя не можеше да си представи живота, без да вижда лицето му всяка вечер. Къщата беше като гробница, когато се прибра, а останалите деца й се сториха тъжни също като нея. Хедър лежеше на канапето и гледаше невиждащо в телевизора. Адам дори не искаше да играе на плейстейшън, а Джими се покатери в скута й и я прегърна веднага след като тя се прибра. Никой не искаше да обядва. Джеси се опита да ги придума да отидат на кино, но никой нямаше желание, затова се зае с прането. Сгъваше дрехите, когато Бил Томас позвъни. Тя му се стори тъжна, когато отговори. Веднага позна по гласа й.

— Да не би нещо да не е наред? — притесни се той и това я трогна.

— Да… не… просто животът си е такъв. Най-големият ми син замина за колежа и вече липсва на всички. Къщата е ужасно тиха без него. — Тя бе разчитала толкова много на Крис да й помага с братята си и сестра си, че без него щеше да й е много трудно. Но поне сега той щеше да се забавлява, вместо да се прави на детегледачка и да я кара насам-натам. Чувстваше се виновна, че го е товарила толкова много през изминалата година.

— Дай му телефона ми и му кажи да ми позвъни, ако има нужда от нещо, след като се настани — рече Бил. — Може би моментът е подходящ да дойдеш. Наистина имам нужда от съветите ти, Джеси. През последните няколко седмици сме много зле. Не мога да се справя с медицинското оборудване, а от седмици не съм получавал прилично резюме. Кога ще можеш да дойдеш? — Говореха за началото на септември, а ето че времето бе настъпило. Тя се оживи при мисълта за поканата да направи нова консултация. Това беше много подходящо извинение да посети Крис.

— Когато кажеш. Просто трябва да съобщя на Бен, за да поеме моите случаи, и да намеря човек, който да се грижи за децата. Следващата седмица започват училище. Наех едно момче да ми помага след часовете, защото вече не мога да разчитам на Крис, но той започва чак след две седмици. Инструктор е в ски училището. Ще трябва да ги кара, където поискат. — Хедър тъкмо беше взела книжка за начинаещ и нямаше право да шофира сама без възрастен, а Джеси не искаше тя да се качва с други деца.

— Защо не дойдеш през седмицата, след като те започнат училище, или след още една, както успееш да го уредиш. Тъкмо ще видиш сина си, докато си тук. Ще вечеряме всички заедно, ако ти е приятно, с Лили. Ще бъде много приятно.

— С удоволствие. Нека организирам всичко и ще ти звънна следващата седмица, след като говоря с Бен и уредя някой поеме децата.

— Става. — Той й се стори облекчен и си каза, че има нещо, което да очаква.

Същата вечер Крис й позвъни, след като се бе настанил и се бе запознал със съквартирантите си. Излизали да похапнат, но искал да й каже, че е пристигнал. Стори й се много далече и неочаквано много самостоятелен. Не можеше да повярва, че най-сетне е настъпило времето той да замине за колеж. На следващия ден на работа тя бе все още потисната.

— Зле ли мина уикендът? — попита Бен, когато видя изражението й.

— Крис замина за Денвър.

— О, ясно. — Той веднага разбра, че тя е много разстроена.

— Тъжно ми е. Никак не ми е приятно, че децата растат — отвърна тя с крива усмивка. — Та в тази връзка, Бил Томас иска да замина за Денвър и отново да консултирам центъра му. Говорихме да стане след две седмици. Кой уикенд те устройва? — Бен беше свободен и през двата и двамата уточниха датата след две седмици, а следобеда тя позвъни на Бил. Той се зарадва, защото посещението съвпадаше с идването на Каръл. Каза на Джеси и на нея й стана много приятно, че ще се види с приятелката си и ще прекара известно време с Крис. Пусна му есемес, за да му каже кога ще пристигне, а след това позвъни на родителите на децата, за да уреди всичко.

Уикендът, в който замина за Денвър, мина безпроблемно. Беше приготвила цял сак с вещи на Крис, които той бе забравил, включително допълнително одеяло, и вътре беше пъхнала снимки в рамки на другите деца. Джими му бе нарисувал картинка, която тя обеща да занесе. Тръгна за Рино веднага след работа. Различните майки, които щяха да гледат децата й, ги бяха прибрали след училище. Бен я погледна многозначително, когато тръгваше.

— Все още съм на мнение, че трябва да приемеш работата — настоя той и тя се разсмя.

— Както кажеш. И консултантската работа ме устройва. А сега ще видя Крис.

— Предай му много поздрави — рече Бен. Тя отиде с такси до летището в Рино и се качи на самолета за Денвър. Когато пристигна, взе такси до хотела. Крис й беше казал, че същата вечер ще ходи на тренировка по баскетбол, затова двамата щяха да се видят на следващия ден и да закусят заедно преди срещата с Бил.

Получи се чудесно. Видя се с Крис в общежитието му, запозна се със съквартирантите му и те й се сториха приятни. Предаде му багажа и двамата се разходиха из университета, след това Джеси го заведе на закуска в близък ресторант. Той й се стори щастлив, спокоен и каза, че се забавлява страхотно. Нямаше търпение да започне ски сезонът, но междувременно играеше баскетбол и се бе включил в отбора по плуване. Остави го със свито сърце. Обещаха си да се видят отново, преди тя да си замине в неделя.

След това взе такси до дома на Бил, където той я чакаше с планове, резюмета и нови промени по макета, а и искаше да чуе съвета й по поне десет въпроса. Седнаха на масата в кухнята и бяха потънали в работа, когато Лили влезе при тях и се зае да прави обяд. Щеше да ходи в „Крейг“, за да се види с Теди, а след това — на представянето на различни колежи, което щеше да се проведе в тяхното училище, за да вземе молби и брошури. Беше обещала да вземе и за Теди. Зарадва се, когато видя Джеси. На лекарката също й стана много приятно.

— Изглеждаш чудесно, Лили — подхвърли тя, когато двамата с Бил спряха да работят за няколко минути. — Как е последната ти година?

— Засега добре — отвърна момичето с широка усмивка. — Все още не съм се издънила. Днес ще ходя на представянето на колежи. — Баща й не каза нищо и Лили си направи нещо за ядене, а те двамата отново се заеха за работа. След малко тя излезе и тогава Джеси се сети нещо и вдигна поглед към Бил.

— Тя как се справя? — Чу, че се хлопна вратата на автомобил и боботенето на двигателя се отдалечи. Той я погледна недоумяващо, когато тя зададе въпроса.

— Купих й кола с ръчен контрол. Не искаше да я карам до училище. Знам, че я разглезвам, но беше разумно, а и тя има нужда от самостоятелност. — Джеси му се усмихна, когато чу тези думи. — Дори успява сама да си прибере инвалидната количка в автомобила — заяви гордо той.

— Не е нужно да ми обясняваш. Според мен идеята е страхотна. А тя е много отговорно момиче.

— Радвам се, че мислиш така. — Лили наистина се бе приспособила забележително добре към положението си, а Бил й беше осигурил всички възможни удобства. Според него и Джеси се справяше блестящо. Бил бе изминал дълъг път от януари, когато отказваше да приеме истината за положението на дъщеря си. Сега самият той строеше рехабилитационен център. Този факт не спираше да я удивява.

Следобедът отидоха да разгледат „Лилиите“ заедно, прегледаха записките му и скиците и тя разреши проблема как да бъде разпределено медицинското крило. Медицинските услуги щяха да бъдат сведени до минимум, но те трябваше да подходят реалистично към грижите, открито пациентите щяха да имат нужда, а нуждите на някои щяха да са по-големи, отколкото на други. Налагаше се да имат медицинско крило. Тъкмо излизаха от сградата, когато Джо пристигна с Каръл. Тя беше взела полет от Бостън рано същата сутрин и двамата с Джо бяха прегледали други планове и списък със съветници, които Каръл прецени, че трябва да наемат. Двете жени се зарадваха и се прегърнаха топло.

— На това му се казва късмет — възкликна веднага Каръл. — Да дойдем в един и същи уикенд. — Веднага забеляза, че старата й приятелка изглежда уморена, докато Джеси си каза, че Каръл никога не е изглеждала по-добре, макар веднага да позна, че елегантната тъмна коса е перука. Помнеше, че косата на Каръл е малко по-светла и мека. Новата й прическа беше много елегантна. Не беше виждала Каръл, откакто тя се беше разболяла.

Четиримата седнаха в главния офис и прегледаха плановете на архитекта, чертежите, Бил посочи всички точки, които щяха да претърпят промени на макета, а пък плувният басейн и постройката, в която щеше да се намира, бяха почти завършени. След това прегледаха списък с потенциални кадри. С някои от тях щяха да се свържат по телефона.

— Все още нямаме медицински директор — рече Каръл и ги погледна загрижено. Бил и Джо също се притесняваха, но досега не бяха харесали никого.

— Остава да убедиш доктор Матюс да приеме — рече Бил и погледна умолително Джеси, а тя поклати глава.

— Знаете, че не мога, момчета. Все някой ще се появи. Разпратили сме обяви в болниците в цялата страна. Въпрос на време е — рече тя убедено.

— Откриването е след единайсет месеца — напомни й Бил и тя кимна. След това заговориха по други въпроси чак до пет часа. Четиримата щяха да вечерят заедно. Каръл си тръгна с Джо, а в шест Бил откара Джеси в хотела. На връщане и двамата изглеждаха уморени, но този ден бяха изяснили доста въпроси. Беше трудно да свършат всичко за времето на престоя й.

— Говоря напълно сериозно, като настоявам да приемеш поста на медицински директор, Джеси. Готов съм на всичко. Да ти осигуря и къща към поста, а също и заплата, която ще си струва.

— Много обичам да ме подкупват — пошегува се тя. — Къщата ще ми дойде добре. Онази, в която живеем, се разпада, откакто Тим го няма, за да я стяга. Това обаче означава да преместя децата в нов град и в нови училища. Хедър ще трябва да завърши тук вместо с приятелите си. Тази година й е предпоследна, догодина приключва. Просто не е честно да постъпя така с тях. — Това бе жертва, на която тя беше готова, независимо колко примамлива е офертата за работа и колко висока заплатата. — Те не разбират от икономика. Животът им и без това беше разтърсен из основи със смъртта на баща им. С двете по-малки момчета може и да е по-лесно — още са малки и лесно ще се приспособят, особено Джими, който тъкмо навърши седем, а Адам е на дванайсет. Хедър обаче на тази възраст ще има чувството, че съсипвам живота й, като я карам да се премести в последната година от гимназията.

— Тук имаме страхотни училища — отвърна Бил, макар да бе изгубил надежда да успее да я убеди. Тя бе твърде отдадена майка, за да направи нещо, което ще разстрои децата, бе готова да изпусне дори страхотно предложение за работа. Децата й бяха на първо място, точно както Лили за него.

Стигнаха пред хотела и той обеща да вземе Джеси и Каръл в седем и половина. Щяха да се видят с Джо в ресторанта.

Джеси се качи на горния етаж, отпусна се на леглото и позвъни на приятелката си.

— Леле, какъв дълъг ден. Върша толкова много работа, когато дойда тук. Сигурно и ти.

— Така си е — съгласи се Каръл.

— Искаш ли да дойдеш в моята стая? — покани я Джеси. — Толкова се радвам, че се видяхме. Много ми се искаше тази вечер да похапнем заедно. — Щеше да е много приятно да прекарат една вечер по женски и Каръл се съгласи.

— И аз си мислех същото, но не исках да се държа невъзпитано. Те са толкова мили с мен всеки път, когато идвам.

— Склонна ли си да се преместиш да работиш тук? — полюбопитства Джеси. Струваше й се напълно възможно, тъй като Каръл беше сама.

— Проектът е страхотен и много ми харесва какво правят, но не искам да напускам „Мас Дженерал“. Наречи ме сноб, но обичам престижа да работя в подобна институция. — Джеси се усмихна.

— Не те виня. И аз щях да се чувствам по същия начин, но ми се струва, че „Лилиите“ ще стане много специално място. Бил налива огромни суми и прави всичко както трябва. Ако успеем да му помогнем да намери подходящ персонал, ще стане страхотно.

— Ами ти? — попита я Каръл. — Би ли се преместила тук?

— Не мога да карам децата да се местят, не и след случилото се с Тим. Имаш ли представа каква травма ще бъде това за тях?

— Децата се приспособяват по-добре, отколкото си мислим, те ще се подкрепят едно друго. А Крис сега учи тук, така че ще бъдете всички заедно, дори по-често, отколкото в Скуо, когато Крис е ходел на училище.

— Пробвай да го обясниш на дъщеря ми. Тя е решила, че в Скуо е центърът на вселената. И Тим мислеше така. — Джеси се разсмя и Каръл обеща да слезе след малко. Пет минути по-късно почука на вратата на Джеси в дънки, пантофки, суичър с надпис „Харвард“ и шал на главата. Дългата тъмна коса я нямаше.

— Извинявай — рече тя и погали главата си, когато Джеси я видя. — Приятно ми е от време на време да си свалям перуката. Косата ми най-сетне започна да расте, но все още има доста странен вид. — Свали шала и Джеси видя наболата четина, която беше по-светла от цвета на перуката, точно каквато я помнеше. — Косата ми никога не е била красива като перуката — призна Каръл, усмихна се широко и седна на крайчеца на леглото на Джеси. — Нещо ново при теб? Казвай.

— Ти шегуваш ли се? Покрай работата и децата нямам дори време да се наспя. През половината време съм дежурна. Последните девет месеца бяха пълна лудница и нямаше нищо весело.

— Всичко ще се оправи — увери я Каръл, макар Джеси да не изглеждаше убедена. Не можеше да си представи живота да стане отново хубав без Тим. Изминалата година беше много трудна.

— Не знам как — отвърна честно тя, — освен ако не се пенсионирам или не се откажа от децата. Сега, без Крис, ще стане още по-трудно. Той много ми помагаше. На него ще му се отрази добре да е далече от нас. Непрекъснато се грижеше за по-малките. Наскоро наех едно момче да ми помага. Ами ти? Животът ти нормализира ли се отново след Дилън и болестта?

— Почти. Чувствам се добре. Отново си стъпвам на краката, а консултациите тук ми действат чудесно благодарение на теб. Това е всичко засега. Но и то ми е достатъчно. — Каръл, изглежда, беше доволна от живота си и за секунда Джеси й завидя. Все още не се бе примирила със загубата на Тим.

— С никого ли не излизаш? — попита предпазливо тя. Каръл беше красива млада жена, пет години по-млада от нея.

Каръл поклати глава и погледна решително приятелката си.

— Приключих с тази работа. — Изглежда бе взела решение, но Джеси я погледна скептично.

— На трийсет и осем? Надявам се да не е така. Стига глупости. Просто си дай малко време. — Каръл можеше да й каже съвсем същото, но се въздържа. Забеляза, че Джеси все още скърби за Тим и за изгубения живот. За нея беше прекалено рано.

— Не ми трябва време. За мен е различно. Не мога да имам деца. Не искам да се омъжвам отново. Дилън ми изби подобни желания. Тялото ми е… ами различно. Не съм готова да го покажа на никого, а не искам реконструкция. Ще ми дойде прекалено. Миналата година преживях предостатъчно покрай двойната мастектомия и хистеректомията. Освен това така, сама, се чувствам щастлива.

— Нали ходиш на психиатър? — попита сериозно Джеси, тъй като се познаваха достатъчно добре, за да си позволи подобен въпрос. — Не можеш да се откажеш от живота си като жена на тази възраст. — Каръл бе направила труден избор, но според Джеси погрешен.

— Напротив, мога. — Тя изглеждаше доволна от решението си, нямаше съмнения, не съжаляваше. — Правя каквото пожелая, не ми се налага да търпя мъжки простотии. Не е толкова зле, колкото мислиш — добави с хитра усмивка. — Години наред гледам да угодя на разни мъже — на татко, на онези, с които излизах, на Дилън. Сега е много по-лесно и много по-забавно, отколкото да се старая да му е хубаво на някой кретен, който те мами и накрая те зарязва.

— Не всички са като Дилън.

Бившият й съпруг имаше отвратително его и беше истински нарцис, поне според Джеси. Тим никога не се беше държал с нея по този начин. Той беше добър човек и със сигурност не бе единственият на света, който се отнасяше добре с жена. Каръл просто се беше омъжила за погрешния човек.

— Някои са добри, други лоши.

— До един са женени, а на мен така ми е добре. Щеше да е различно, ако с Дилън бяхме останали заедно, но нямам намерение да започвам връзка с това съсипано тяло. Просто няма начин. — На Джеси й домъчня, когато чу тези думи, но приятелката й беше категорична. След това двете заговориха за работата си, спомниха си времето, прекарано в болница „Станфорд“, където им беше весело и приятно. След това дойде време да се облекат за вечеря.

— Как само ми се иска да останем тук и да си поръчаме нещо от обслужване по стаите — призна замечтано Джеси. Беше приятно да поседят и да побъбрят безгрижно. Не й бяха останали приятелки след годините с Тим, а сега вече нямаше време да създава нови приятелства, тъй като цялото й свободно време бе посветено на децата, освен това й се налагаше да работи до изнемога.

— Ще ни се отрази добре да поизлезем — рече Каръл и стана от леглото. Обсъдиха набързо какво ще облекат за вечеря и Каръл се върна в стаята си. Джеси пък мислеше колко много я харесва, докато влизаше под душа. Липсваха й разговорите с близък човек като Тим.

Половин час по-късно се видяха във фоайето. Джеси беше с къса черна пола, сив кашмирен пуловер и обувки на високи токчета, а Каръл — с червена кожена пола, черен пуловер и сексапилни ботуши и с грижливо сресаната си перука. Бяха красиви. Бил ги погледна силно впечатлен, когато ги взе. Той беше със сиви панталони и черно велурено сако, купено от Италия, и колосана синя риза с разкопчана яка.

— Имам невероятен късмет с две изключително красиви жени — подхвърли той, докато отиваха към колата. Тримата си бъбреха приятелски на път към ресторанта, където ги чакаше Джо. Цялата вечер обсъждаха „Лилиите“, макар Джеси да забеляза, че Джо поглежда Каръл по различен начин от този, по който ги гледаше Бил. Веднага разбра, че тя е слабото му място, и го спомена, когато се върнаха в хотела.

— Стига глупости — сряза я приятелката й. — Двамата с него просто работим добре заедно.

— Така си мислиш ти — разсмя се Джеси. — Според мен на него му се въртят други мисли в главата. Харесваш ли го? — полюбопитства Джеси и Каръл се разсмя.

— Става. Нали не си забравила, че нямам намерение да тръгна по срещи. А и той е прекалено стар. Не че има значение. Не си търся мъж.

— И аз не мисля, че си търси жена след онова, което е преживял със съпругата си. И все пак те харесва. Понякога става точно така — отбеляза мъдро Джеси.

— От мен да знаеш, няма да се случи нищо. Ти кога си тръгваш? — попита Каръл.

— След като се видя с Крис утре.

— Какво ще кажеш следващия път да се опитаме пак да дойдем заедно? — предложи Каръл. — Беше толкова хубаво.

— Много — съгласи се Джеси и я прегърна, а след това тръгна към асансьора. — Звънкай от време на време. Много ми липсваш, Каръл.

— И ти на мен — отвърна приятелката й и помаха, докато вратата на асансьора се затваряше. Вечерта беше много приятна и всеки път, когато идваше в Денвър, Каръл се вълнуваше все повече за „Лилиите“, а сега и Джеси се чувстваше по същия начин. Проектът беше вълшебен, а човекът, който го бе създал, се оказа страхотен. Страстта му към онова, с което се беше захванал, бе заразна. Всички бяха въодушевени от плановете му и следваха мечтата му.

Джеси се видя със сина си на следващата сутрин на закуска, както се бяха разбрали, и го притисна до себе си, преди да си тръгне.

— Ще се върна, обещавам — рече тя, докато се настаняваше в таксито.

— Ще се справя — отвърна замислено той. Знаеше, че с него всичко ще бъде наред, но се тревожеше за нея. Тя бе непрекъснато изморена и стресирана, притисната от грижи, откакто баща му го нямаше. Беше поговорил строго с малките, преди да замине, убеждаваше ги да не й създават трудности, да помагат на майка си с всичко, с което могат. Никой не му обърна внимание, освен Джими, който обеща тържествено да прави всичко по силите си, за да й помага, и много се стараеше.

Джеси спа през целия полет до Рино и оттам взе такси. Изкара колата си от гаража и взе и трите деца. Спряха в „Бъргър Кинг“, за да похапнат, и те й разказаха как е минал уикендът им. Хедър си беше харесала ново момче, а синовете й бяха прекарали добре в къщите на приятелите си. Тя им разказа за стаята на Крис и за съквартирантите му, с какво се занимават, как изглежда университетът, а после и за „Лилиите“. Те не проявиха интерес към проекта, който им се струваше нещо далечно, но се радваха, че тя се е прибрала. Беше й приятно, че двете с Каръл успяха да си поговорят през уикенда, и се надяваше да се видят отново. Беше доволна, че има връзки в Денвър и извинение от време на време да отскача за уикенда, стига да може да се освободи.

Джеси изпра всичко, когато се прибраха. Провери дали децата са си написали домашните. Прочете приказка на Джими и го зави. Напомни на Адам и Хедър да не остават до късно, след това се отпусна на леглото си за минутка, преди да се преоблече, и се събуди чак на сутринта, все още облечена, а лампата светеше. Имаше нужда от сън. Напоследък често заспиваше така.

Взе душ, облече се, направи закуска и изпрати всички на училище, а след това остави списък със задачи на Бари, младия ски инструктор, който щеше да дойде следобеда, за да гледа децата. Беше го препоръчала майката на приятелка на Хедър, която го бе използвала преди година, за да се грижи за двете й момчета. Тя бе разведена, бившият й съпруг се беше преместил в Сан Франциско. Каза, че за нея Бари бил истинска благословия. Джеси се надяваше и при нея да се представи също така добре. Откакто Крис го нямаше, имаше нужда от помощ, а не можеше да си позволи да вземе икономка на пълен работен ден без заплатата на Тим. Беше достатъчно, че Бари ще бъде в къщата, след като учебните занятия на децата приключеха. Момчето беше на двайсет и две, имаше собствена кола, което беше още по-добре, тъй като тя имаше нужда от своята, за да ходи на работа. Същия следобед бе обещала да заведе Джими на преглед при зъболекар.

Излезе от къщи и пристигна на работа преди Бен, тъкмо навреме, за да приеме първия си пациент. След това я чакаха две операции и тя се върна в кабинета си чак в четири, а приключи в шест. Отправи се бързо към дома, за да види децата. Не знаеше какво да очаква, ала когато влезе, завари пълен хаос.

Адам и Джими се биеха с възглавници в хола, навсякъде хвърчеше перушина, устната на Джими кървеше и той плачеше. Хедър печеше мъфини, за да занесе в училище, и беше обърнала кухнята наопаки, а половината бяха изгорени. Уредбата беше включена и гърмеше оглушително. На масата бе оставена кутия с недоядена пица, а Бари играеше с плейстейшъна и не забелязваше нищо. Беше ги оставил да правят каквото пожелаят. До него бе поставена бутилка „Евиан“ и той отпи дълга глътка, преди да мине на следващото ниво на играта, затова и не забеляза, че Джеси се е прибрала. Тя застана пред телевизора и го погледна лошо, а той й се ухили, момчетата млъкнаха и се шмугнаха на горния етаж.

— Какво става тук? На това ли казваш „гледане на деца“? Какво гледаш? Как се опитват да се избият и да съсипят къщата, а Хедър да я изгори ли?

— Извинявай — рече той и отпи нова глътка от бутилката „Евиан“, след това се изправи и на Джеси й се стори нестабилен. Веднага се запита какво точно има в бутилката и дали наистина е вода. Посегна, преди той да успее да я спре, махна капачката и помириса, след това го погледна ужасено.

— Какво е това? — Миризмата й се стори позната. Разбра, че е алкохол, но не можа да познае какъв.

— Текила — отвърна направо той. Беше пиян, но не лъжеше.

— Ти луд ли си? Днес си се качил зад волана, децата ми са били с теб, а си пил. Ти луд ли си? Да не би да искаш да ги убиеш? Махай се от дома ми! Ще съобщя в ски училището какви ги вършиш. Ти наясно ли си, че непрекъснато оперирам хора, блъснати на пътя от пияници като теб? — След това протегна ръка. — Дай ми ключовете от колата.

— А?

— Чу ме. Дай ми ключовете от колата си. — Беше така побесняла, че той не посмя да спори с нея. Извади ги от джоба си и й ги подаде.

— Пийнах малко, когато се върнахме тук.

— Браво. За теб това може и да е в реда на нещата, но не и за мен. Бях ти поверила децата си, едното е на седем. Той е малък, а когато влязох, му течеше кръв. Пет пари не давам дали ще се прибереш до вас пеша. Няма да шофираш пиян. Върни се да си вземеш колата утре. Ще оставя ключовете под изтривалката. Сега си заминавай. — Той се измъкна уплашено. Не помнеше да е виждал друг толкова ядосан човек и се побоя, че тя ще го удари, но Джеси не би направила подобно нещо. След като Бари си тръгна, тя се зае да изчисти хола и избухна в сълзи. Децата слязоха едно по едно.

— Извинявай, мамо — започна Адам, а Джими беше точно зад него. Уплашиха се, когато видяха майка си да хлипа и ридае. Беше й дошло до гуша, знаеше, че не може да се справи без Тим и Крис, а синът й не можеше да се откаже от колежа, за да й помага.

— И аз — прошепна Джими, а Хедър слезе по стълбите и й помогна да събере перушината и изгорелите мъфини в кухнята.

— Щях да изчистя, преди да се прибереш, но забравих — призна смутено тя. Бяха прекалили и го разбраха. Не знаеха какво да сторят, за да оправят нещата. Джеси не спираше да плаче. Не спря и след като почисти всичко и те й помогнаха.

— Вие наясно ли сте, че онзи малкият беше пиян? — попита вбесено тя и ги изгледа един по един. — Всъщност той изобщо не е малък, той е мъж. Би трябвало да знае какво прави. Наливаше се с текила, докато трябваше да се грижи за вас. — Тя грабна бутилката „Евиан“ и я изля в мивката в кухнята, след това хвърли празното шише в боклука.

— Ние ще приготвим вечеря, мамо — предложи Джими и тя разбра, че той може да опече замразена пица не по-зле от нея. За пореден път почувства, че ги е разочаровала с неумението си да се справи. Знаеше, че трябва да се стегне, но не знаеше как. Тихо излезе от кухнята и каза, че ще се върне след малко. Качи се в стаята си и заключи вратата. Знаеше, че няма избор. Колкото и да им беше неприятно, сегашното състояние беше още по-лошо.

Седна на леглото и от мобилния позвъни на Бил Томас в Денвър. Дори не бе забелязала, че плаче. Той се обади на второто позвъняване и се стресна, щом чу гласа й. Веднага разбра, че плаче.

— Добре ли си?

— Не — изхлипа тя. — Но ще се оправя. Не издържам повече. Идва ми прекалено много. Не мога да се справям сама. — Продължаваше да хлипа и на него му стана много мъчно. — Приемам поста на медицински директор. Приемам и предложението за къща, ако все още важи. Имам нужда от парите, защото с тях ще мога да взема нормална икономка. Може би ще успея да си запазя практиката и да започна и в някоя неврохирургия, да оперирам понякога. По този въпрос ще мисля по-нататък. Просто исках да ти кажа, че приемам работата. Трябва да оставя Хедър да завърши годината тук, но през юни можем да се преместим. Това устройва ли те? — Каза всичко това на един дъх и той остана поразен. Не бе очаквал подобно развитие.

— Сигурна ли си? Не искам да се възползвам от теб, когато си нещастна. Защо не си помислиш тази вечер, дори два дена? — Тя му се стори отчаяна. Беше очевидно, че преживява труден момент.

— Не, още от самото начало исках тази работа. Просто не смеех да накарам децата да се местят. Сега обаче положението е много зле. Не успявам да се справя без Тим или Крис. Бях наела един младеж, който да наглежда малките, но се прибирам вкъщи и го заварвам пиян, налива се с текила, а в къщата цари пълен хаос. — На Бил му се прииска да я прегърне, докато я слушаше, защото му се стори, че тя има нужда от малко нежност.

— Успокой се и ще поговорим утре. Ако не искаш да заминеш от Скуо, все ще се намери друг начин нещата да се подредят.

— Наистина искам работата.

— А на мен много ми се иска да станеш медицински директор, но не бива да се възползвам от положението и по-късно ти да съжаляваш.

— Не може да стане по-зле. Е, вероятно може. Аз обаче съм готова. Мисля, че преместването в Денвър ще се отрази добре на всички. Бен е прав, в тази къща е прекалено потискащо.

— Добре, ще поговорим утре — отвърна мило Бил. — Джеси, опитай се да си починеш тази вечер. Децата ще се оправят, ти също, каквото и да става.

— Благодаря — отвърна тъжно тя. — Извинявай, че съм толкова разстроена.

— Всички сме минали по този път — каза нежно той.

— До утре. — Затвориха и Джеси се отпусна на леглото за момент, запита се дали не е полудяла и правилно ли постъпва. Пое си въздух, издуха си носа, после слезе на долния етаж и приготви вечеря. Децата бяха толкова разтревожени за нея, че същата вечер се държаха като ангелчета.

Когато на следващата сутрин Джеси се събуди, тя се замисли за обаждането си до Бил Томас предишната вечер. Даде си сметка, че е говорила като луда, но бе убедена, че е постъпила правилно. Животът й тук бе приключил — беше й добре единствено с Тим, а него вече го нямаше. Знаеше, че първоначално децата ще са много нещастни заради преместването, но за всички това бе ново начало, нова къща, нови училища и нова работа за нея, освен това щяха да са близо до Крис.

Позвъни на Бил, преди дори да си вземе душ, и потвърди решението, което бе взела предишната вечер.

— Много се разтревожих за теб снощи — призна тихо той.

— Кофти вечер беше. — Цели девет месеца вечерите бяха лоши, откакто Тим загина, и тя си даваше сметка, че преместването в Денвър няма да ги промени, но поне работата й щеше да е вълнуваща, а това щеше да й се отрази добре. — Взех правилно решение. Може би трябваше да стигна до този момент, за да се съглася на промяната.

— Ще се постарая да те улесня максимално, а юни е чудесно време. Освен това имам съвършената къща за теб. — Беше я видял наскоро и мислеше да я купи за директора, когото ще наемат, като стимул да приеме работата. Наем нямаше да има, а тя се намираше в един от най-хубавите квартали, недалече от собствения му дом, и бе в район с престижни училища.

— Благодаря ти. Няма да съжаляваш, че си ме взел на работа. Искам да я върша качествено. — Тя говореше искрено и той остана трогнат.

— Ти винаги си вършиш качествено работата. — Бил бе невероятно облекчен. Джеси току-що бе разрешила най-големия му проблем — да намери директор на „Лилиите“. — Какво ще кажеш на децата си?

— Нищо през идващите шест месеца. Не е нужно да мислят по този въпрос сега. Начално училище и прогимназия за Джими и Адам, гимназия за Хедър.

— Няма страшно, имаме страхотни училища — отвърна спокойно той. — Хедър ще тръгне в училището на Лили. Ще уредим всичко, аз ще ти помогна. Ти организирай всичко при теб. Предстои ни голям скок. Ще успееш ли да дойдеш още веднъж дотогава? — Имаха много работа.

— След няколко седмици — отвърна Джеси, след като се замисли за кратко. — Само не казвай нищо на децата, ако попаднеш на тях, когато се обадиш.

— Няма — обеща Бил. — И още нещо, Джеси. Нямаш представа колко съм щастлив.

— И аз — отвърна честно тя и неочаквано се почувства по-лека. Знаеше, че постъпва правилно.

Слезе на долния етаж и пъхна ключовете на Бари под изтривалката. Приготви закуска за децата, а щом те излязоха, се обади на Каръл и й съобщи.

— Взела си страхотно решение — поздрави я приятелката й. — Гордея се с теб. Сигурно ти е било много трудно.

— Не бих казала. Просто за момент изгубих ума си. След това стана лесно — разсмя се тя. — Ами ти? Ще успеем ли да те убедим?

— Я стига, директор си от пет минути, а вече започваш да ме притискаш. — И двете прихнаха.

— Ще ми се да можех… надявам се да успея… Имаме нужда от теб в Денвър.

— И тук имат нужда от мен. Много се радвам, че си приела работата, Джеси.

— И аз. — Беше я обзело спокойствие, каквото не бе изпитвала от месеци, а на децата щеше да им се наложи да се приспособят. Сега вече проблемът не й се струваше неразрешим. Понякога на децата им се налага да се местят и те оцеляват. Знаеше, че и с нейните ще стане така.

Разказа на Бен, когато отиде на работа, и го накара да се закълне да не казва на никого, докато не съобщи на децата. Той също много се зарадва. Прегърна я и й се усмихна.

— Много се радвам за теб! Мястото ти не беше тук, Джес. Никога не е било. Трябва да продължиш напред. — Обсъдиха въпроса за практиката й в Денвър. Трябваше да вземе разрешително за Колорадо и да намери болница, в която да й позволят да оперира. Не искаше да изостави тази част от професията си. Бен я увери, че не е невъзможно, особено с препоръки като нейните.

Цял ден се чувстваше божествено при мисълта за стореното. Изпитваше известна вина заради децата, но бе убедена, че моментът е подходящ.

Бил й позвъни същия следобед, за да се увери, че не е променила мнението си, и тя се разсмя.

— Не съм го променила. Извинявай, че бях толкова откачена снощи. Не трябваше да ти звъня. — Почувства се засрамена, но пък той й беше приятел.

— Каква ти откачалка. Ти си просто човешко същество, а мъкнеш на гръб огромен товар. Радвам се, че прие работата.

— И аз. — Този път се усмихваше. Беше решила да даде под наем къщата тук. Така, ако не се получеше в Денвър, можеха да се върнат, но тя бе убедена, че проблем няма да има. Като запазеше къщата, си осигуряваше спасителен пояс, а и така беше по-разумно. Промяната щеше да е голяма.

— Има един израз, който много обичам. „Онова, което е благословия за един, е благословия за мнозина.“ Убеден съм, че е така. За мен и за „Лилиите“ е благословия, че ти прие работата. Надявам се да бъде благословия и за теб и за децата ти.

Център „Лилиите“ вече се бе превърнал в благословия за мнозина — Джо, Каръл и всички хора, които Бил бе наел досега. Щеше да е благословия и за децата, които щяха да идват на рехабилитация. Едва сега се превръщаше в благословия за онези, които участваха в създаването му от самото начало.

— Ще ти звънна след няколко дена — обеща той и затвори, а тя имаше чувството, че животът й е станал по-лек. Дори се отби в магазина на път към къщи и сготви на децата прилична вечеря. Докато подреждаше масата, си даде сметка, че не го е правила, откакто Тим почина. Сега, след като прие новата работа, нещата най-сетне започваха да се подреждат.