Даниел Стийл
Победители (2)

2

Бил цяла сутрин разглеждаше цените по Дау Джоунс, след това прочете „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, които му доставяха от хотела. От време на време поглеждаше през прозореца, забеляза, че снегът е станал по-силен, вече не виждаше очертанията на планината през мъглата. Дори нямаше представа дали седалковият лифт работи, дали все още пускат към пистите. Беше сигурен, че дори да не са ограничили достъпа, ще го направят в най-скоро време. Убеден бе, че Лили е в безопасност с Джейсън, който познаваше планината като собствения си дом, въпреки това се надяваше момичето му да се прибере скоро. Времето беше твърде лошо.

Често я чакаше в базата, за да обядват, и реши и този път да отиде. Беше сигурен, че ще бъде изтощена след няколко спускания в гъстия сняг. Дори на нейната възраст усилието беше огромно, изискваше и сила, и концентрация. Надяваше се да я убеди да похапнат заедно, може би следобеда да поплуват в басейна на хотела, да отидат на масаж, което щеше да се отрази добре поне на него. Тъкмо вадеше якето, беше си сложил шапката и ръкавиците, когато чу сирените в далечината. Погледна часовника си, за да провери дали вече не е обяд, но се оказа едва единайсет и половина, а когато видя хеликоптера да профучава покрай прозореца им, последван от втори, веднага се запита дали някой не се е изгубил в мъглата, дали няма ранени. Чувството бе неприятно, но беше сигурен, че Лили е добре, защото е с Джейсън.

Няколко минути по-късно изкара от паркинга взетия под наем автомобил „Ескалейд“, с който дойдоха от Сан Франциско, и се отправи към полите на планината, а щом пристигна, забеляза няколко линейки, полицейски автомобили и две пожарни, паркирани безразборно, докато ски патрулът тъкмо поемаше в снегомобили и шейни. Усети как го пробожда тревога, докато паркираше. Излезе от колата и забърза към полицая наблизо да разбере какво се е случило. Едва тогава забеляза, че седалковият лифт не работи, което означаваше, че са забранили достъпа до планината. Един от хеликоптерите избръмча покрай тях и той забеляза, че са се скупчили много спасителни автомобили. Бяха прекалено много за един ранен човек.

— Да не би да е станал инцидент на върха? — обърна се той към полицая, когато забеляза разтревожените хора наблизо.

Униформеният посочи седалковия лифт и в същия момент Бил забеляза, че въжето виси хлабаво, но в първия момент не разбра защо. Механикът разговаряше с парамедици, служители от ски патрула се бяха скупчили и обсъждаха нещо с мрачни физиономии.

— Кабелът се е скъсал. Все още не знаем какво се е случило. Ски патрулът се качи горе. Тъкмо свалят първите. — Бил усети как се вледенява. Можеше единствено да се моли Лили да е стигнала на върха преди инцидента. — Времето ни спъва. А на върха има и мъгла. — Хеликоптерите потънаха в нея и изчезнаха от погледите на наблюдателите. След това полицаят помоли Бил да се отдръпне. Хората трябваше да чакат зад жълтото ограждение и той му посочи да отстъпи.

— Дъщеря ми е горе — обясни напрегнато Бил, докато ледените снежинки и пронизващият вятър го блъскаха в лицето. Можеше единствено да си представи колко е лошо времето на върха, а щом видя ранените, положени на земята, се почувства още по-зле.

— Тя сама ли е? — попита загрижено полицаят. Пристигнаха нови ванове с парамедици.

— С инструктор от ски училището е. Джейсън Йи. — Полицаят вече бе видял името на Джейсън в списъка с жертвите, но не каза на Бил. — Тя се казва Лили Томас. Облечена е в яке с емблемата на олимпийския отбор, има и каска — обясни Бил, докато едва преглъщаше сълзите на ужас.

— Ще съобщя по радиото на патрула и хеликоптерите — обеща бързо човекът. — Мъглата и дърветата много ни затрудняват. Видимостта е почти нулева. Досега сме свалили само двама. Почакайте зад ограждението, господине… — посочи той отново. — Ще ви кажа какво става веднага след като получа информация.

Бил кимна и застана при групата разтревожени хора, пристигнали, докато той говореше. Двама бяха родители на ски инструктори, имаше и шепа други, които не скриха тревогата си. Повечето бяха спасители, преди малко покрай тях профучаха снегомобили. Всички инструктори бяха повикани, за да се присъединят към ски патрула и да помогнат в търсенето на ранени. Механикът на лифта не беше сигурен колко човека са се качили, тъй като повечето бяха с пропуски. Знаеше единствено, че за момент лифтът бе забуксувал и веднага след това кабелът беше увиснал, а седалките изпопадаха една след друга. Някой в групата обясни, че чул нещо като пукот, подобен на гръмотевица, по-силен от взривовете, които сега бяха спрели. Бил чуваше как спасителните автомобили пристигат и заглушават крясъците на хората.

Мина час, докато най-накрая една шейна слезе от планината с хора от ски патрула. Бил не се сдържа и се втурна напред, но веднага забеляза, че свалят зашеметено момче, което качиха веднага в една от линейките отзад. Някой каза, че краката му са счупени, но поне беше живо. По-големият му брат също бе свален с шейна, тялото му покрито с брезент. Беше мъртъв. Бяха го извадили от дефилето с въжета. Малкият беше паднал в пряспа и не бе полетял надолу. Докато Бил наблюдаваше, усети, че се вледенява от страх, че го обзема паника. Нямаше новини нито за Джейсън, нито за Лили. Не усети, че сълзите му се стичат по бузите, не го свърташе на едно място и на няколко пъти напомни на полицаите и пожарникарите къде е застанал, че Лили е с яке и каска на олимпийския отбор, за да могат да я идентифицират веднага щом я открият.

Ски патрулът на върха поддържаше непрекъсната радиовръзка с хората в базата и ги предупреждаваше, когато изпращаше поредния човек, уведомяваше ги за състоянието му. Досега бяха докарали само трима оцелели, до един с хипотермия, двама бяха загинали. Лили не беше нито сред ранените, нито сред мъртвите. Само един се бе отървал без наранявания. Беше измръзнал, но поне на пръв поглед не личеше да има счупени кости, беше паднал в пряспа от ниската част на лифта. Бил се надяваше Лили да е сред късметлиите. Не спираше да мисли за нощта, в която майка й загина, когато от полицията звъннаха у тях. Тя беше отишла да вечеря с приятелка и бе загинала на място, когато колата й попаднала на заледен участък и се ударила в дърво.

Ето че се появи нова шейна, над нея летеше ниско ски патрулът и Бил забеляза познато яке и каска. Втурна се натам тъкмо когато човек от патрула му изрева да стои настрани. Хвърли се вътре тъкмо навреме, за да види лицето й, смъртно бяло, очите затворени. Беше завита с брезент и термоодеяла, ръкавът на якето прерязан, за да й сложат интравенозна система. Бил не се отдели от шейната, докато парамедиците си подвикваха нещо и я качваха в линейката. Беше в безсъзнание. Той скочи в линейката с нея. Обясни задъхано, че е баща й, и никой не възрази. Вратите се хлопнаха бързо и автомобилът потегли с пълна скорост, докато двама от парамедиците наблюдаваха жизнените й показатели.

Температурата й беше ниска и един от парамедиците му обясни, че това сигурно я е опазило жива въпреки нараняванията. Все още не знаеха какво е състоянието й, но предполагаха, че има нараняване на гръбнака, ако можеха да съдят по позата, в която я бяха открили, просната като парцалена кукла в снега. В линейката беше напрегнато, докато я завиваха с нови термоодеяла и подлагаха електрически възглавници, за да я стоплят. За щастие Лили бе престояла в снега само няколко часа, не беше фатално, но тя все още не беше извън опасност. Кръвното й налягане бе опасно ниско, докато баща й я наблюдаваше съкрушен и нежно галеше ръката й. Тя не трепна, докато следяха жизнените й показатели на мониторите, а линейката пътуваше към болницата с включени сирени. Пристигнаха за минути, а на паркинга чакаше лекарски екип. Лили беше четвъртата жертва на инцидента с лифта, която докарваха.

Вкараха я в травматологията, а Бил подтичваше след тях. Една от сестрите го спря на вратата.

— Налага се да останете в чакалнята, господине — заяви твърдо тя, когато очите му блеснаха гневно към нея. Никой нямаше да го отдели от дъщеря му, докато беше в това състояние. Тя бе по-скоро мъртва, отколкото жива. Когато сестрата го спря, вече режеха дрехите на Лили, докато екип лекари и сестри се занимаваха с нея.

— Това е дъщеря ми — рече мрачно Бил и се опита да се промъкне покрай сестрата. — Ще трябва да ме изведете насила — заяви остро той.

— Може да се уреди — сопна се тя не по-малко решително. — Не можете да влезете.

— Я да видим дали не мога — изсъска той и се промъкна покрай нея през вратите на травматологията. Откри Лили в първата манипулационна, вече гола, мониторите бяха прикачени към всяка нейна част, електрическите одеяла се опитваха да я затоплят. — Как е тя? — попита дрезгаво лекаря най-близо, но той бе твърде зает, за да отговори, и погледна многозначително един стажант, за да изведе Бил, преди да започне да им пречи. Опитваха се да спасят живота й. Тя беше млада и силна, надяваха се шансовете да се добри, ала нищо не беше сигурно, а и все още не бяха преценили нараняванията й. Трябваше да се преборят с хипотермията и кръвното й налягане. Тя едва дишаше и щяха да я интубират. Тъкмо затова искаха Бил да излезе.

— Не можете да останете — сопна се един от лекарите, когато стажантът го стисна за ръката и го поведе навън. Този път Бил не се съпротивлява, бе поразен от видяното. Лили дори нямаше представа, че той е тук — беше в безсъзнание още откакто я спасиха.

Стажантът го въведе в близка чакалня и Бил седна, пребледнял като платно.

— Добре ли сте? — попита спокойно младежът и той кимна, макар да не беше. Бе ужасен, че Лили може да умре също като майка си. В манипулационната му се стори, че това са последните минути от живота й. — Ще направим всичко по силите си, за да я спасим — увери го стажантът и Бил го погледна, обзет от паника.

— Какво се е случило? Какво е счупено? — попита той с разтреперан глас.

— Все още не знаем. Опитваме се да преценим.

— Ами главата? — прошепна задавено Бил.

— Ски патрулът съобщи, че е била с каска, когато са я открили. Повече ни притесняват вратът и гръбнакът.

— Бил кимна тихо и отпусна глава в ръце, а стажантът седна на стол срещу него. — Трябват ни сведения за нея. На колко е?

— Наскоро навърши седемнайсет.

— Някакви алергии?

— Никакви.

— Медицински проблеми? Сърце? Бели дробове? Операции?

— Нищо. Тя е добре… по-точно беше… — отвърна той и очите му се наляха със сълзи.

— Наркотици… нещо, което трябва да знаем? — Бил поклати нещастно глава.

— Кога ще разберете какви са нараняванията? От каква височина е паднала?

— От най-високата част на лифта. За малко не е паднала в дефилето. Инструкторът й не е извадил късмет — обясни мрачно младият лекар.

— Джейсън ли? — Бил остана шокиран. Все още не знаеше за смъртта му.

— Открили са го преди дъщеря ви. Тя е била дълбоко в снега. Единственото хубаво е, че заради това е поддържала ниска температура и нараняванията не са се подули. Това ни дава надежда. Трябва да се връщам — прошепна стажантът. — Повикахме хирург-ортопед да прецени състоянието й. Разполагаме и с неврохирург на повикване, ако се наложи.

— Кои са тези хора? — Бил отново изпадна в паника. — Няма да позволя кой да е да я оперира — разгорещи се той. Беше като лъв, готов да защити малкото си. — Искам да знам кои са. Може ли да повикаме някого?

— Няма нужда. Екипът ни тук е първокласен, най-добрите са. — Стажантът погледна Бил обидено, но бащата никак не се впечатли. Искаше най-добрите лекари за Лили. Ако се наложеше да я оперират, нямаше да допусне някой местен некадърник да оплеска нещата. Намираха се в най-добрата болница в Тахо за травми и ортопедични проблеми, въпреки това той нямаше намерение да позволи, който и да е да оперира детето му.

— Може да не остане време да повикаме друг. Първо трябва да я стабилизираме, да направим рентгенови снимки, да я прегледаме и да я закараме на скенер. В момента колегите се занимават точно с това. Щом разберем нещо, шефът на травматологията ще дойде да поговори с вас. — След тези думи младежът стана, като се опита да не издава нервността си. Бил изглеждаше така, сякаш ще скочи и ще го удуши, ако не му даде правилен отговор или ако не успеят да спасят момичето. Стажантът нямаше никаква представа дали ще могат да я спасят, но положението й не беше никак добро, когато я докараха. Първоначално ски патрулът и парамедиците, които я бяха открили, бяха решили, че е мъртва, и останаха удивени, след като напипаха пулс.

Стажантът излезе и през следващите два часа Бил имаше чувството, че ще полудее. Поколеба се дали да не позвъни на Пени, но усети, че няма желание да разговаря с нея. Двамата се чувстваха добре заедно, но дори след две години не се бяха сближили. Нямаше представа на кого да се обади, не помнеше някога през живота си да се е чувствал толкова самотен, не и от онази нощ преди четиринайсет години, когато почина майката на Лили. Нямаше да позволи същото да се случи и с детето му.

Беше готов отново да се вмъкне в манипулационната, когато шефът на травматологията излезе. На Бил му заприлича на колежанче. Придружаваше го висок тъмнокос мъж. Беше с лабораторна престилка, на чийто джоб бе избродирано името му — „Бен Стайнбърг, доктор по медицина“, може би малко по-възрастен от колегата си, в края на трийсетте или началото на четирийсетте. Веднага се представи на Бил като ортопедичен хирург.

— Как е дъщеря ми? — попита тихо Бил, без да крие тревогата и мъката си.

— Опитваме се да я стабилизираме. Първо трябва да качим телесната й температура. Преценяваме нараняванията. Все още е в безсъзнание, което се дължи на хипотермията. Прекарала е в снега няколко часа — обясни той. — Все още не знаем каква е степента на нараняванията. Едната й ръка е счупена, има гръбначна травма и все още не знаем какви ще бъдат последиците. Направихме предварителни рентгенови снимки и скенер на цялото тяло, но не можем да кажем нищо със сигурност. Колегата ми е неврохирург и бих искал тя да дойде и да прецени състоянието на дъщеря ви.

— Какво означава това? Каква е тази гръбначна травма? Парализирана ли е? — Бил приличаше на притиснат в ъгъла бик, докато питаше, и Бен Стайнбърг разбра, че трябва да пипа с кадифени ръкавици. Стажантът го бе предупредил, но той едва сега разбра колко силна е тревогата на Бил. Човекът щеше да изгуби контрол всеки момент. Не можеше да понесе това, което се случва с детето му.

— Все още не можем да кажем, тъкмо затова трябва да повикаме неврохирург, който да прецени състоянието й. Нашият е от най-добрите. Позвъних й преди няколко минути и тя ще пристигне всеки момент. И без това ни трябва още време, за да стабилизираме Лили. Трябва да я затоплим още, да изчакаме кръвното й да се вдигне, ако ще има операция.

— Не съм се съгласявал на никаква операция — напомни му Бил. — Попитах ви дали е парализирана. — И впи поглед в хирурга.

— Трудно е да преценим, докато е в безсъзнание, но дробовете й не работят с пълен капацитет. Трябва да преценим степента на травма, преди да ви дадем сигурен отговор. Самите ние все още нямаме представа.

— Кога ще пристигне неврохирургът? Защо, по дяволите, все още не е дошла? — Той беше крайно нетърпелив за отговори, но най-вече в желанието си да помогне на Лили.

— Ще пристигне след петнайсет до двайсет минути. Току-що й позвъних — отвърна спокойно доктор Стайнбърг. Съчувстваше на Бил, разбираше тревогата му и говореше спокойно, уверено, но нищо не можеше да успокои бащата, освен новината, че дъщеря му е извън опасност. Никой обаче не можеше да му го каже, дори неврохирург. Тя беше претърпяла много сериозен инцидент и никой не знаеше дали ще оцелее.

— Може ли да видя дъщеря си? — попита Бил, в очите му бе събрана мъка и ортопедът кимна. Никак не му се искаше баща й да я види в подобно състояние, но сърце не му даваше да откаже. Може би щеше да му помогне да разбере колко е крехко състоянието й. Тя едва се бе закрепила.

Бил го последва, без да каже и дума повече, към травматологията. Лили беше прехвърлена в реанимацията на отделението, при нея бяха две сестри и лекар, следяха жизнените й показатели, изготвяха неврологична преценка преди пристигането на неврохирурга, който щеше да има нужда от подробна информация. Лили все още бе покрита с няколко електрически одеяла, дългата й тъмна коса бе прибрана под хирургическа шапка, лицето беше съвсем бледо. В устата имаше тръба и машина й помагаше да диша. И на двете й ръце бяха поставени системи, мониторите към крайниците даваха необходимата информация и щяха да подадат сигнал, ако сърцето й спре или тя престане да диша.

Бил се уплаши още повече, щом я видя. Нямаше нито един сантиметър от нея, който да докосне или целуне, можеше единствено да я наблюдава, да докосва с пръст здравата й ръка. Другата беше в гипс. От едната страна на лицето й, върху която беше паднала, започваше да се образува огромна синина. Той остана над нея, заплака тихо и няколко минути по-късно една сестра го изведе от стаята. Нямаше къде да застане, без да им пречи, и макар че много му се искаше да бъде с дъщеря си, не желаеше да спъва работата им. Не се залъгваше за състоянието й. Седна отново в чакалнята, сестрата предложи да му донесе чаша кафе или нещо за ядене. Бил поклати глава и се отпусна на стола, затвори очи. След като я видя, му се стори невъзможно да повярва, че тя ще оживее. За пръв път от четиринайсет години насам той започна да се моли.