Даниел Стийл
Победители (18)

18

Имаха чувството, че проблемите с комисията по планирането продължават безкрайно дълго, докато Джо се опитваше да се пребори с тях, молеше, настояваше, убеждаваше, обясняваше, умилкваше се и ухажваше. Мястото на имота не бе в район, определен за медицинско заведение, и комисията категорично отказваше да издаде необходимите разрешителни. Най-сетне Джо заведе шефа на комисията на обяд и му обясни положението, какво се опитват да направят, колко много деца и младежи ще получат помощ.

— Помислете, собствеността първоначално е регистрирана като спа център. Нашата дейност не е много по-различна. Пациентите ще остават по за няколко седмици или месеци, ще напредват, без да бързат, ще плуват, ще им се правят масажи, ще се отпуснат, ще спортуват. Ние няма да работим като активен медицински център. Може дори да се нарече спа център за деца. — Джо беше готов да го нарече както се налага, за да убеди шефа. Той го погледна, неспособен да повярва, и избухна в смях.

— Вие сте лъжец, Джо Хенри — обвини го той. — Но след всичко това, вашите десет хиляди телефонни обаждания, децата, на които искате да помогнете, и този доста приличен обяд, се предавам. Ще получите разрешение за зониране и нужните разрешителни. Заслужавате ги. — След тези думи, все още през смях, той потупа Джо по рамото и си тръгна.

Джо веднага позвъни на Бил от мобилния, за да му съобщи добрата новина.

— Ти си гений и аз те обичам — каза му Бил. — Не знам какво си направил, но предполагам, че просто му е дошло до гуша от теб. Слава богу — рече той и затвори. Бе напълно в стила на Джо да докара докрай всичко, с което се заеме. Винаги ставаше така. Имаше подход към хората и никога не се отказваше, когато ставаше въпрос за добра кауза. От него се излъчваше доброта, хората му вярваха. Бил говореше с Джеси по другия телефон, когато Джо звънна. Тя му разказваше за интервютата, които бе провела. Не бе харесала двама от кандидатите, но според нея той трябваше да наеме другите двама, административен асистент, който работеше в подобно заведение в друг щат, и физиотерапевт със страхотни препоръки, който й се стори изключителен по телефона. И двамата бяха готови да изчакат до края на годината, за да започнат работа и да се преместят в Денвър.

— Между другото, обади се Джо — каза след малко Бил. — Имаме нужните разрешителни. Успял е. Истински магьосник.

Нещата започваха да се движат напред.

На следващия ден Джо имаше среща с хора от администрацията на „Крейг“. Обясни им какво се опитват да направят. Предложи им да разменят програми, така че някои от пациентите на „Крейг“ да използват тяхната база, а те да изпращат от своите в „Крейг“. Обясни, че и дума не може да става за конкуренция, че могат да си сътрудничат, и хората от „Крейг“ харесаха идеята. Бил също беше доволен.

На следващия уикенд Каръл се върна за нова консултация. Джеси беше написала дълъг списък с въпроси и проблеми, който бе изпратила на Бил по мейла, и бе предложила той да ги обсъди с Каръл. Повечето се отнасяха за лечение, психотерапевти и други терапевти, които според Каръл трябваше да бъдат включени в персонала, освен професионалните съветници, както и на какво да обърнат внимание по време на сесиите. Трябваше да се помисли за милион дребни подробности, а Бил научаваше повече, отколкото мислеше, че е възможно за рехабилитационните центрове. Сега, след като имаха разрешителни, а реконструкцията бе започнала, Стив Джансън идваше на обекта всеки ден.

Когато Каръл се върна в Денвър, тя остана удивена от мащабите на работа. Въпреки че беше събота, имаше много работници, които се трудеха упорито. Променяха баните, които трябваше да отговарят на определени изисквания.

— Момчетата не си губят времето — обърна се тя към Бил и Джо.

Бил пък беше приготвил за двете с Джеси купчина нови професионални биографии, но все още нямаха кандидат за поста медицински директор и той много се притесняваше. Въпросният човек щеше да им придаде тежест, а трябваше да е добре проверен. Засега обаче нямаше нито един, който да отговаря на профила.

Джо обясняваше на Каръл какво е преживял с плановата комисия, докато обикаляха. Пролетният ден беше изключително приятен.

— Изглеждаш чудесно — обърна се той към нея, когато седнаха за малко в градината, за да си починат. Една от пейките от времето, когато тук е било спа център, все още беше запазена.

— Благодаря. Чувствам се добре. — Тя му се усмихна.

— Много по-добре от миналата година по това време.

Тогава беше по средата на лечението, всеки ден беше ново предизвикателство и й бе изключително трудно.

— Не знам как си издържала — рече той с възхищение.

— Нямах друг избор. Същата работа като Джеси и онова, което преживява в момента. Цялото семейство са нещастни без Тим. Положението ще се оправи, но ще отнеме доста време. А пък разводът беше много неприятен.

— И моят. Керън извърши пълна лудост. Според мен нещо й стана, когато момчетата излязоха от къщи. А може открай време да й е имало нещо. Двамата не си говорехме от години.

— Ние си говорехме, но Дилън ме излъга. Не беше свестен човек. Допуснах грешка, срамувах се да призная истината. Мислех, че съм омъжена за благороден човек, а всъщност не беше така. — Не се самосъжаляваше, просто съобщаваше факт.

— Излизала ли си с друг след развода?

— Не — усмихна се Керън. — Бях прекалено заета да оцелея.

— Сега обаче си добре — отвърна Джо, очевидно стигнал до заключението, че тя би трябвало да излиза, да се среща с мъже, но за нея бе твърде сложно.

— Не ходя по срещи — отвърна простичко тя. — А и нямам желание — добави след малко. — Не знам дали някога ще изляза отново на среща. Миналата година преживях твърде много неща. И външно, и вътрешно, и физически, и душевно. Онова, което остана от мен, няма желание да излиза. — По-ясно от това не можеше да представи нещата. Не мислеше, че той иска да я покани на среща, още повече че го приемаше като приятел. Също като Джеси и Бил. Бяха се запознали след трагични събития и сега бяха добри приятели. Каръл не познаваше добре Джо, но подозираше, че не му е било лесно. Той проявяваше огромно състрадание към бедите на другите, което често се случва с хора, които бяха страдали много. Джо започваше нов живот в Денвър, но тя не си търсеше мъж. Беше доволна и щастлива сама.

— Твърде млада си за подобно решение — прошепна той.

— Нищо подобно. На трийсет и осем съм. Бях омъжена. Не се получи. Не мога да имам деца. Нямам причина да ходя по срещи. Мъжете на моята възраст искат деца, освен ако не са разведени и вече имат, а в този случай са или много объркани, или все пак искат още деца. И в единия, и в другия случай тази работа не е за мен.

— Не всички разведени мъже са объркани — отвърна разумно той.

— Така е, но повечето са, поне онези, с които се срещам. Изборът, който съм направила, е добър за мен. Трябва да се справя с някои проблеми, да променя някои неща, ако искам да започна да излизам отново. Само че аз не искам. — Не обясни нищо повече, но усещаше, че ако иска нов мъж в живота си, поне във физическо отношение, трябва да си направи реконструкция на гърдите заради двойната мастектомия, а не искаше да се подлага на нова операция. Миналата година бе претърпяла две. Не искаше никой да вижда тялото й каквото беше в момента. Това беше личен избор, така се чувстваше по-добре. А и въпросът бе твърде интимен, за да признае пред него. — Повярвай ми, така ми е добре. — Изглежда се чувстваше добре, след като бе взела решение да не излиза на срещи.

— Колко жалко — отвърна тъжно той.

— Не е жалко — усмихна му се тя. — Жива съм. Това е предостатъчно. Поне засега. Ако някога си променя мнението и ми се прииска нещо повече, ще се справя. — Говореше спокойно за направения избор и очевидно не се притесняваше. — Ами ти? Ходиш ли по срещи, Джо? — И тя проявяваше любопитство към него. Той беше интелигентен красив мъж, все още млад и способен да сподели идващите години с някоя жена. Имаше поне четвърт век пред себе си, с малко късмет дори повече. Това бе дълго време да останеш сам. На Каръл й оставаше още повече време, стига да е здрава, но тя нямаше желание да го сподели с интимен партньор.

— Току-що се преместих в Денвър и си взех апартамент. Още не съм се установил. Не познавам много хора — отвърна простичко той. — Тук ми харесва. Градът е хубав. Ню Йорк ми беше омръзнал.

— И на мен понякога ми омръзва в Бостън, особено през зимата — призна Каръл, — но пък обичам работата си. Това е много важно. Обожавах Калифорния, докато живеехме там. Ще ми се да пътувам повече — сподели тя. — Мислех си това лято да замина за Европа. Не искам да отлагам повече. Миналата година мислех за нещата, които ще направя, щом се оправя. Сега вече искам всичко. — Усмихна му се и неочаквано му се стори много млада.

— И аз отлагам. Това е лошото, когато си затрупан от работа.

— Внимавай да не се оставиш на същия ритъм отново — предупреди тя. — „Лилиите“ буквално ще ни погълне, ако му се оставим. Но пък ще бъде върхът. — Каръл изглеждаше много развълнувана, когато каза това, после му се усмихна и стана. — Стига признания. Трябва да се залавяме за работа. — Тя правеше план на манипулационните за Бил, за да покажат на архитекта от какво имат нужда. Джо, както обикновено, трябваше да се обади по телефона, опитваше се да създаде връзки в медицинската и местната общност. Бил знаеше, че той е най-добрият пиар, на когото могат да разчитат. По-късно Джо откара Каръл в хотела й.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита небрежно той, преди тя да слезе от автомобила. Каръл се обърна и му отправи бавна усмивка. След като му беше казала за отношението си към срещите, вече се чувстваше спокойна с него. Можеха да бъдат приятели.

— С удоволствие.

Вечерта той я заведе в много приятен рибен ресторант и ядоха омар. Беше докаран от Мейн и се оказа фантастично вкусен. Поговориха за работата, за училищата си, за нейните задължения в „Станфорд“, за измамата, която бе сложила край на бизнеса му, как партньорът му бе отишъл в затвора. Научиха много един за друг, след това той я откара до хотела и тя му благодари за вечерята. На сутринта си заминаваше, а на него никак не му се искаше да се сбогуват. С нея бе приятно да се общува, нямаше скрити цели. Беше сложила картите си на масата, не играеше игри. За него това бе истинско удоволствие и той я приемаше като разумен и много умерен човек. Беше открита и честна, не криеше нищо. Съжаляваше, че не е по-възрастна и не живее в Денвър. Беше двайсет години по-голям от нея и понякога, когато бяха заедно, се чувстваше много стар. Беше видял много повече от живота. Всъщност Каръл беше мъдра за годините си, но бе платила скъпо и прескъпо за тази мъдрост.

В края на май Лили приключи рехабилитацията в болница „Крейг“. Тя обсъди възможностите със съветника си и единодушно решиха, че е готова да си тръгне. Изненадващо в първия момент на Лили й се прииска да помоли да не си ходи. Знаеше обаче, че е научила нужното. Просто я беше страх да излезе отново в истинския свят. В „Крейг“ се беше чувствала защитена. Знаеше, че съвсем няма да е така, когато се върне на училище.

Същата вечер, докато се хранеха, каза на Теди, че си тръгва в края на седмицата.

— Толкова скоро? — погледна я шокиран той.

— Тук съм от три месеца — напомни му тя.

— Някои остават по четири — отвърна тъжно той, — дори години. Като мен. — Беше много нещастен, че тя си тръгва. Не бе имал приятел като нея през двете години, откакто бе постъпил тук. Двамата бяха оголили душите си, бяха неразделни.

— Ще ти идвам на гости — обеща тя.

— Не, няма. Никой не идва. Ще бъдеш прекалено заета. — Тя го погледна нещастно и гневно.

— Никога няма да съм прекалено заета за теб. — Говореше сериозно и на него му се искаше да й повярва, но бе притиснат от тъга при мисълта, че тя си заминава. — Ще идвам, щом приключа с училището. — Беше й нервно, че се връща, но искаше да завърши учебната година с класа си и бе положила много усилия, за да навакса пропуснатия материал и да изкара прилични оценки за кандидатстването в колеж през есента.

Същата вечер седнаха в стаята й и слушаха музика. Прекараха така всички вечери до заминаването й. Лили благодари на всичките си инструктори, а заедно с Фил подготвиха тренировъчна програма. Обеща да се виждат и след като я изпишат. Той бе върнал ските в живота й и тя го увери, че ще продължи да тренира за параолимпийските игри веднага щом падне сняг. Той пък обеща да отиде на игрите. Щяха да се проведат в Аспен, което бе чудесно, защото беше близо до Денвър и така дори Теди можеше да отиде. Той вече бе започнал тренировките по ръгби под ръководството на Фил.

Денят, в който Лили трябваше да си тръгне, дойде бързо и на нея й беше много мъчно, че трябва да остави Теди. Обеща да се видят на следващия ден. И двамата се разплакаха, когато тя тръгваше. Остави му всичките си сидита, освен момичешките, които той не искаше. Никак не харесваше някои от нещата, които тя слушаше, но останалото му беше по вкуса.

— Довечера ще ти се обадя — прошепна тя, докато го прегръщаше, след това той обърна инвалидната количка и бързо се отдалечи. Не искаше да види как тя се качва в колата и заминава.

Докато пътуваха, получи от него есемес. „Ще те обичам вечно, дори да не се върнеш. Т.“ Тя се разплака, когато го прочете. Той си мислеше, че няма да го посещава, но тя се зарече да го прави. Нямаше да го изостави, както бяха направили родителите му. Мислеше за него и затова мълча през останалата част от пътя до дома.

— Добре ли си? — попита я баща й и тя кимна, макар да не беше. Чувстваше се като предател, задето бе оставила Теди и си заминаваше у дома.

Колата беше пълна с нейните вещи, все неща, които бе събрала по време на престоя си в „Крейг“ — постери, одеяла, възглавница, сидита, сидиплейър и компютър, плюшено мече. Баща й бе отнесъл една част предишния ден, но имаше още. А Стив бе изпълнил обещанието си. Преустройството беше приключено, асансьорът инсталиран. Кухнята и банята й бяха готови, работниците ги нямаше. Когато баща й отключи вратата и Лили влезе, той зачака да разбере дали ще забележи промените. Тя мина по рампата до предните стъпала, завъртя се очарована и се насочи към кухнята. Не се бе прибирала цели три месеца. Баща й не искаше да вижда къщата, преди промените да са завършени. Имаше чувството, че е отсъствала цяла вечност, и ахна, щом видя кухнята. Беше съвършена, всичко бе на удобна за нея височина, можеше да достигне навсякъде. Обърна се към баща си с усмивка.

— Невероятно е. Мога да си взема каквото поискам. — Беше удивена. Всичко бе направено така, че да й е удобно. И печката, и мивката, и шкафовете, абсолютно всичко.

— Това беше смисълът — ухили се той. — Хубаво е, нали?

— Фантастично. — Кухнята беше станала още по-хубава от преди, а уредите бяха по-модерни.

— Много се радвам, че ти харесва. Да се качим горе. — Искаше тя да види и останалото. Последва го към асансьора и той го отвори, въпреки че тя можеше да се справи и сама, и влезе вътре. Беше достатъчно широк и Лили можеше да се обръща, в която посока пожелае. Имаше място за още двама. Спряха на нейния етаж, слязоха и тя се отправи към спалнята. Всичките й познати вещи бяха вътре и тя нямаше търпение да се отпусне в леглото си, да полежи на него, да се огледа, но вместо това по настояване на баща си отвори гардеробите. Всичко вътре й беше удобно. Можеше да протегне ръка, а за по-високите места бяха предвидени пръти, но повечето вещи бяха на удобна височина, така че да вземе безпроблемно каквото пожелае, без да се налага да се навежда или протяга. Остана до гардероба няколко минути, разгледа всичко и се обърна с широка усмивка. Щеше да й е лесно да се преоблича.

След това влезе в банята си и видя розовия мрамор и чудесата, които Стив беше създал за нея. Плесна с ръце от удоволствие. Това беше най-елегантната баня, която бе виждала, с най-различни приспособления. Можеше да си вземе душ или да се отпусне във ваната, което предпочиташе, да се доближи до мивката и да отиде спокойно до тоалетната. Навсякъде имаше ръкохватки. Всичките й тоалетни принадлежности бяха подредени.

— Аз съм най-голямата късметлийка на този свят — рече тихо Лили и баща й поклати глава.

— А пък аз съм най-щастливият баща, защото си у дома. — Наведе се, за да я целуне, и тя му каза, че иска да се топне във ваната и да се преоблече. След това той искаше да я заведе да види „Лилиите“. Беше чакал месеци наред, за да й покаже центъра. Там все още работеха и нямаше скоро да приключат. Беше разчистил част от мястото, поне доколкото имаше възможност, а ненужното от предишния собственик беше изнесено.

Остави я сама, за да се изкъпе, и половин час по-късно тя слезе с асансьора, влезе в кухнята, за да направи салата, и седна доволно на масата, където я завари баща й. Всичко се бе получило чудесно. Стив се беше справил блестящо и Лили бе харесала къщата.

Сега домът им бе напълно приспособен за нея и тя си даваше сметка какъв лукс й е осигурил баща й.

Тръгнаха към „Лилиите“ половин час по-късно и Лили остана поразена. Беше много по-красиво, отколкото си го беше представяла, и изглеждаше почти завършено. Той я разведе навсякъде и й разказа какви са плановете му. Показа й макета, мястото на плувния басейн. Обиколиха всички сгради и фитнеса. Тя разбра, че центърът ще бъде изключителен.

— Много се гордея с теб, татко — рече и го прегърна през врата. Притисна го до себе си, след това обиколи отново централните сгради, а после, на път към къщи, го накара да се отбият в „Крейг“. Предположи къде е Теди. В ателието да рисува. Беше съсредоточен над платното, когато тя влезе и тихо се приближи.

— Харесва ми — отбеляза и той се обърна изненадано към нея.

— Ти си тук? — грейна лицето му.

— Нали ти казах, че ще дойда. Донесла съм ти нещо.

— Беше любимото й сиди от къщи. Даде му и две от шоколадчетата, които той обожаваше, а в стола в „Крейг“ не доставяха.

— Следващата седмица трябва да дойдеш на вечеря, за да пробваш асансьора. Татко го е монтирал за мен. Сега и ти ще можеш да го използваш и да идваш на гости, когато ти се прииска. — Теди я погледна и се усмихна. Тя се беше върнала, за да го види, и то само след няколко часа отсъствие. — Ще дойда пак утре — обеща Лили на тръгване и този път той беше сигурен, че няма да го подведе. Съсредоточи се отново над картината с широка усмивка.