Даниел Стийл
Победители (17)

17

Бил звънеше на Джеси редовно, за да й разказва как напредва и да обсъждат предложенията, които беше направила за персонал. Най-сетне тя се предаде и се съгласи да замине за Денвър през май. Уреди децата да останат при приятели за уикенда, освободи си петъка и се качи на самолета за Денвър в петък сутринта. Притесняваше се да остави децата, но много искаше да види докъде е стигнал той и как върви работата. По това време Каръл вече беше много ангажирана с проекта и също се опитваше да му помогне да намери подходящ персонал. Джеси пък нямаше търпение да види Лили. Престоят й в „Крейг“ беше към края си и според Бил тя се справяше добре и щеше да се върне на училище в последните седмици от предпоследната си година, а през есента щеше да продължи, тъй като учението й вървеше. Тренираше усилено за параолимпийските игри и кара ски до края на сезона. Беше забележително момиче. На Джеси й се искаше и нейните деца да са толкова упорити.

Както се бяха разбрали, тя взе такси от летището и отиде в дома му. Там цареше истински хаос, тъй като преустройството все още не беше приключило. Той й беше казал, че приспособява къщата за нуждите на Лили, и я очакваше да се прибере скоро, така че работата беше към края си.

Когато Джеси звънна на вратата, Стив, архитектът, тъкмо бе донесъл макет на „Лилиите“ и Бил го разглеждаше с нескрито удоволствие. Всяка дребна подробност, която бяха обсъждали, се виждаше. Центърът изглеждаше точно както той беше мечтал. Отвори на Джеси широко усмихнат.

— А, здравей — рече Бил и отвори вратата по-широко. — Добре дошла в Денвър! — Къщата изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба, и двамата трябваше да прескачат купища строителни материали, за да стигнат до кухнята. Тя остави багажа в антрето. Щом влязоха в кухнята, той я представи на Стив.

— Доктор Матюс, това е Стив Джансън. Доктор Матюс идва от Скуо Вали, за да ни консултира за „Лилиите“. — Посочи макета и Джеси го погледна с възхищение.

— Невероятно — усмихна се тя на двамата мъже. — Та това е цяло селище.

— Ще бъде, когато приключим. Всичко вече е там, просто все още не сме направили необходимите приспособления — обясни Бил. Остава ни единствено да построим басейна. Ще го започнем през юни. До октомври би трябвало да е готов, преди зимата. Ще оправим и останалото през лятото. Искаш ли нещо за хапване? Кафе? Как беше полетът? — Той се радваше да я види. Джеси забеляза, че всичко тук е на ниво, достъпно за Лили. Кухнята бе почти завършена, но все още не бяха монтирали асансьора. Бил каза, че прави нова баня за нея и е преработил гардеробите.

— Тя много ще се зарадва — отбеляза Джеси и седна на масата. Беше в дънки, късо палто и маратонки.

— Как са депата? — попита той, докато й наливаше кафе.

— Мотаят се. Сина ми го приеха в университета в Денвър, така че сега имам извинение да отскачам до тук. Мога да се виждам с теб, когато му идвам на гости.

— Можеш да се преместиш тук — пошегува се той. — Помисли само колко удобно ще ти бъде.

— Да, а останалите ще ме убият. Как е Каръл? Тя идва ли отново?

— Ще дойде следващата седмица. Нямам търпение да й покажа макета. Стив току-що го донесе. — Архитектът трябваше да си тръгва, но преди това провери асансьора. Обеща да бъде завършен до края на седмицата и Бил отвърна, че се надява да няма проблеми. На Лили щеше да й е трудно в цялата тази неразбория. Но работата беше почти завършена. — Не мога да повярвам, че дойде — обърна се той радостно към Джеси.

— Нито пък аз. Все ме беше страх, че някое от децата ще направи някоя издънка или ще се разболее и ще трябва да отложим.

— Радвам се, че всичко мина добре. — Не я беше виждал от февруари, но през последния месец разговаряха през няколко дена, задаваха си въпроси, споделяха идеи, обсъждаха лекари, за които той беше чул от други хора и искаше да я попита за мнението й. Тя приемаше търпеливо обажданията му също като Каръл, която се оказа безценен източник на информация и помощ. От Джо знаеше, че той й звъни редовно за съвети по административни въпроси. Бил искаше да започне да плаща редовно на Каръл, за да не злоупотребява с времето и добротата й, беше предложил същото и на Джеси, но тя отказваше.

— Готова ли си вече да видиш „Лилиите“ в действителност? — попита той, след като прекараха цял час на масата в кухнята, за да обсъдят развитието на проекта. Занимаваха се с плановете за преустройство и подбора на персонал. Останалото — изработването на програмите, щеше да остане за по-късен етап. Бил се надяваше да завърши строителните дейности до края на годината. Освен това искаше да е сигурен, че е наел основните фигури от персонала поне шест месеца преди откриването, но преди това трябваше да ги намери. Работеше над този въпрос почти непрекъснато.

Двамата не спряха да бъбрят през целия път до „Лилиите“ и макар той да си премълча, веднага забеляза колко уморена изглежда Джеси. Беше отслабнала драстично, лицето й беше изпито, кожата бледа. Предполагаше, че й е много трудно, а и Каръл бе споменала, че едва смогва да се справи с всичките си задължения.

Не можеше да се очаква друго, но Бил знаеше, че да си самотен родител не е лесно, а той имаше само едно дете, когато съпругата му почина, не четири. Освен това нейните бяха по-големи, по-дейни, имаха нужда от повече внимание, докато тя вършеше работа, която я ангажираше почти непрекъснато.

— Дойдох в много удобен момент — отбеляза Джеси. — Сега е доста спокойно. Ски сезонът приключи, така че няма тежки наранявания на главата, остават единствено автомобилните катастрофи и домашните злополуки. За пръв път от цяла вечност заминавам някъде — призна тя и той си каза, че й личи. Наистина изглеждаше много уморена и на него му домъчня, че преживява толкова труден момент. Очите й бяха тъжни, подчертани от черни кръгове, и Бил веднага се сети, че тя не спи достатъчно. Поне звучеше ведро и беше развълнувана, докато обсъждаха „Лилиите“.

Пристигнаха в някогашния курорт и слязоха от колата. Джеси каза, че тук е невероятно красиво. Това бяха думите на всеки, който виждаше мястото за пръв път — прекрасно, спокойно и подредено. Докато вървяха, тя оглеждаше постройките, елегантната архитектура, която се вписваше в заобикалящата ги природа. В мига, в който човек влезеше в имота, го завладяваше спокойствие и чувство на хармония.

— Много е красиво, Бил. По-хубаво, отколкото очаквах, а сградите са великолепни.

Той я въведе в най-голямата постройка и двамата обиколиха просторните общи стаи, описа й какво смята да направи с тях. Тя остана силно впечатлена от спалните.

Отне им час, докато обиколят всичко, и накрая Джеси въздъхна и го погледна.

— Правиш нещо невероятно. Надявам се да го знаеш.

Сега вече всичко, което й беше говорил, придоби смисъл и тя направи много малко предложения, които щяха да са полезни от медицинска гледна точка. Накара го да използва част от мястото, определено за кабинети и офиси, за стаи за прегледи, които щяха да са много необходими. Посочи как ще се получи най-добре и той веднага прецени, че ще се осъществи безпроблемно. Посочи колчетата, с които бе очертано мястото за бъдещия басейн и постройката около него. Мястото бе идеално, съвсем близо до фитнес центъра, с топла връзка. Фитнесът впрочем се оказа великолепен.

— Леле! Иска ти се да не излизаш оттук. — Хареса й всичко, което видя. Навън имаше малки площадки за събирания, на които децата можеха да играят или да слушат приказки, когато времето позволяваше. Имаше и огромно барбекю за хранене на открито. През лятото щяха да палят огньове, а покривът над басейна щеше да се вдига. — Почти като училище или лагер, нали? Не усещаш, че си в болница. — Тя бе приятно изненадана.

— Това е идеята.

Бил й показа стаите за терапия и обясни какви промени Каръл е настояла да направят. Джесика одобри всичко.

— Как само ми се иска да имахме нещо подобно близо до Скуо. Понякога на пациентите им е трудно да пътуват чак до Денвър. Вие живеете тук, но за много хора пътят е ужасно дълъг.

— Ако тук се получи, някой ден може да открием още един там — усмихна й се Бил. — Тогава обаче няма да ми откажеш да станеш медицински директор.

— Ще ми се да можех да приема за тук — отвърна честно тя и се огледа. — Само че не мога. — А Джими няма къде да ходи през следващите дванайсет години. Ще ти помогна да намериш човек. — Подходящият човек за поста все още не се бе появил, но тя беше сигурна, че някой ден ще го открият, и Бил се надяваше да се окаже права.

Преди да я откара до хотела, спряха в „Крейг“, за да видят Лили. Тя тъкмо отиваше при частната си учителка и не можеше да остане дълго, но много се зарадва на Джеси и я прегърна силно.

— Страшно се радвам, че дойдохте! Да знаете само колко ми липсвахте — призна топло Лили.

— И ти ми липсваше — усмихна й се Джеси и веднага забеляза, че момичето грее. „Крейг“ наистина й беше, помогнал, тя изглеждаше самоуверена, справяше се безпроблемно с инвалидната количка, а тренировките по ски бяха сътворили чудеса. Отново се чувстваше както едно време.

— Татко заведе ли ви да видите „Лилиите“? — попита развълнувано Лили.

— Да, невероятно е.

— Ревнувам. На мен още не ми позволява да го видя. Каза, че първо искал да оправи някои неща. Ще ме заведе, след като се прибера.

— Много ще ти хареса! — отвърна искрено Джеси. Беше истински впечатлена от мястото и плановете на Бил, от всичко, което й бе описал същия следобед. Той бе човек с усет, предвидлив и съобразителен, с много кураж.

Лили трябваше да ги остави заради урока с частната си учителка и Бил откара Джеси в хотела.

— Много ли си изморена? Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — попита той, когато спря пред хотела.

— С удоволствие.

— Искам да те запозная с администратора. Той е стар приятел от университета. Миналия месец се премести тук от Ню Йорк. Истински дар божи.

— С удоволствие ще се запозная с него — отвърна Джеси, когато пиколото протегна ръка към багажа.

— Ще дойда да те взема в осем. — Тя му помаха и последва пиколото в хотела.

Отпусна се на леглото и пусна телевизора веднага след като влезе в стаята. За пръв път от години насам не трябваше да прави нещо за някого. Можеше просто да полежи и да се отпусне, докато дойде време за вечеря. Пет минути по-късно спеше дълбоко.

Събуди се стреснато в седем, взе душ и се облече. В осем часа слезе във фоайето, облечена в къса пола, с ниски обувки и бяло вълнено сако. Изглеждаше красива, спокойна, русата й коса беше сплетена както обикновено на опашка. Той я беше виждал толкова често в Скуо, а след това бяха говорили толкова много пъти, че сякаш се срещаше със стара приятелка, а и тя се чувстваше по същия начин, когато се качи в колата му. Беше звъннала на децата, преди да слезе, всички бяха добре, така че можеше да се наслади на вечерта.

— Нали не си твърде уморена? — попита загрижено Бил.

— Поспах. Чувствам се страхотно — отвърна щастливо тя. Имаше отчаяна нужда от тази почивка, да се откъсне от всички задължения, с които се опитваше да се справи сама. За пръв път си почиваше, откакто Тим си отиде. Беше дежурна непрекъснато, както в болницата, така и у дома.

— Джо ще ни чака в ресторанта. Цял ден се разправя с разни комисии. Прави графици. Добре че разбира от тези неща, защото аз ги ненавиждам. Имаме нужда от един милион разрешителни. Той се оправя царски с бюрократите и властите. Аз пък побеснявам, когато пътят е затворен. Джо е истински вълшебник, сприятелява се с всички и успява да ги накара да ни осигурят необходимото. Не знам как го прави. Страхотен е. Имаме късмет, че работи с нас.

— Същото важи и за теб — отвърна Джеси с усмивка, докато пътуваха през Денвър към ресторанта, където той бе направил резервация. Заведението беше оживено, пълно с млади хора. Миналия месец бе завел там своя приятелка и остана силно изненадан, когато се натъкна на Пени. Тя го прегърна топло, а жената, с която бе излязъл, се подразни. Това беше единственото му излизане, откакто Лили постъпи в „Крейг“, тъй като в момента не го интересуваше никоя друга. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Беше извел въпросната жена, защото бе привлекателна и той нямаше друга работа, но в края на вечерта беше много отегчен и бе сигурен, че няма да излезе с нея никога повече. Макар с Пени да му беше приятно, тя не му липсваше ни най-малко, защото проектът „Лилиите“ беше по-важен, а и дъщеря му щеше да се прибере всеки момент. Беше много по-развълнуван от вечерята с Джеси и Джо, от обсъждането на плановете им, отколкото от нова среща.

Бил запозна двамата, седнаха на масата и той попита Джо как се е справил с плановата комисия.

— Всичко ще бъде наред — отвърна спокойно приятелят му и се усмихна самоуверено.

— Добре че си ти — отвърна Бил. — Аз винаги имам желание да убия някого, когато ми се налага да се занимавам с бюрократи. Те са толкова неразбрани. — Джо се разсмя, защото се бе разправял с неразбрани типове през целия ден, но той бе невероятно търпелив, много повече от Бил. Освен това беше открил, че с шефа на плановата комисия имат общи приятели. Това обикновено помагаше.

Преди вечерята си поръчаха вино и Джеси се почувства като възрастен човек с двамата мъже, в чудесен ресторант, облечена в прилични дрехи вместо в дънки или в болнична или хирургична престилка. Не се бе отпускала от месеци.

— Това е най-цивилизованата ми вечер от цяла вечност — не можеше да се начуди тя. — Горките ми деца живеят на замразена пица. Каква каша само цари у дома. — Бил не можеше да си представи как успява да се справи Джеси, особено сега, след като е сама, с огромните професионални отговорности и четирите деца. По изражението й разбра колко много се радва на вечерта. Съжаляваше, че не живеят в един град. Щеше да му бъде приятно да се виждат по-често и да обсъждат проекта в развитие.

Джо и Бил заговориха за „Харвард“, тъй като бяха учили бизнес там, а тя медицина. Това беше общото между тях. И тримата имаха прекрасни спомени от онези години.

— Струва ми се, че днес не бих успяла да вляза — рече скромно Джеси. — Станало е почти невъзможно да се вредиш в прилично училище.

Бил обаче беше сигурен, че тя щеше да успее.

— Ами децата ти? — попита любопитно той. — Някое от тях ще замине ли да учи в университет на Източното крайбрежие?

— Нито едно — призна тя. — Те са калифорнийчета и на нито едно не му върви учението. Освен на най-малкия. Все повтаря, че иска да стане лекар и да учи в „Харвард“, но дотогава един господ знае какво ще му хрумне. Може да предпочете да стане пекар на пици. Ами Лили? Къде ще кандидатства догодина?

Той я погледна притеснено.

— Много искаше колеж на Изток, в Бръшляновата лига, има достатъчно висок успех, но сега ми се ще да остане близо до дома.

— А тя какво иска? — попита тихо Джеси.

— Вероятно същите училища както досега, но нещата се промениха.

— Не и в академично отношение. Няма причина да не замине на Изток. Там ще получи нужното внимание. Нали не искаш да се откаже от образованието си заради нараняването? — Джеси не скри, че е шокирана от подобна възможност.

— Искам да е близо до мен, близо до дома. Страхувам се до смърт за нея.

— Значи трябва да поработиш над този проблем — рече най-сетне тя. Поднесоха им вечерята и двамата с Джо заговориха за летата, които са прекарвали на Кейп Код и Мартас Винярд.

Тя повдигна въпроса за Лили и колежа отново, докато Бил я караше към хотела.

— Бил, нали не възнамеряваш сериозно да накараш Лили да остане в Денвър заради нараняването? — Погледна го разтревожено, той нея също.

— Напротив. Цялата тази работа е толкова травмираща, че искам да е тук, където ще получава нужните грижи и ще мога да я държа под око. Не искам да й се случи нещо, докато е на Изток. — Той не криеше колко се страхува, а пък тя познаваше Лили достатъчно добре и знаеше, че момичето няма да се предаде лесно. В това отношение беше същата като него и искаше да води нормален живот. Тъкмо затова беше в „Крейг“.

— Не можеш да я сложиш под похлупак. Тя ще бъде нещастна.

— И тя така разправя — отвърна тъжно Бил. — Достатъчно се страхувам, че кара ски. Сърцето ми се свива всеки път, когато отиде в Зимния парк.

— Тя не е дете, което да затвориш вкъщи, да му забраниш нещо или да го накараш да седи в люлеещ се стол и да плете — отвърна мъдро Джеси. Бил знаеше, че е точно така. Веднъж видя стола й за ски и се уплаши толкова много, че едва не припадна. Сега пък бе решила да участва в параолимпийските игри, в дисциплина ски спускане. — Тя ти е дъщеря, Бил. Няма да се откаже просто така и да се кротне в инвалидната количка.

— Знам, но ми се струва, че да замине в колеж е прекалено рисковано за нея.

Джеси му се усмихна, когато стигнаха пред хотела.

— Предстои ти голяма разправия, ако се опиташ да я задържиш тук. Като неин лекар държа да те уверя, че тя ще се справи добре, когато замине да учи. След като иска това, да го направи. Нека следва мечтите си.

— Като неин баща мога да ти кажа, че страхът през това време ще ме довърши. — Той също се усмихна на Джеси. — Тези деца не правят нищо по лесния начин. На теб не ти позволяват да напуснеш Скуо Вали заради суперработата, която ти предлагам тук. Предпочитат да те държат вързана там. А пък моята е решила да ме вкара рано-рано в гроба, като участва в ски спускане въпреки травмирания си гръбначен стълб. Кълна се, че целта им е да ни уморят. — Тя се разсмя, защото част от казаното бе истина.

— Трябва да бъдат каквито искат, но в рамките на разумното. Не съм сигурна дали изобщо имаме думата и дали трябва да се месим. Работата ни е да ги пуснем да отлетят, когато настъпи подходящият момент.

— Не и когато са в инвалидна количка — настоя тихо Бил. — Не мога да го направя.

— Може да ти се наложи — усмихна му се мило Джеси. — Разбирам те. И аз на твое място щях да съм уплашена. Само че не е нужно тя да живее като инвалид.

Той поклати глава и я погледна в очите, прииска му се тя да е просто жена, с която се е запознал. Обаче Джеси бе специалист, когото искаше да наеме, а също и лекар на Лили. Беше чудесен човек и му беше приятно с нея. Беше умна и много мъдра в някои отношения. Ако не друго, то поне беше страхотна приятелка.

— Благодаря ти за чудесната вечеря — рече тя, когато той я остави пред хотела. — От години не съм прекарвала толкова добре, просто да поседя с приятели и да си побъбрим.

— Взе ми думите от устата. Беше страхотно, че се откъснахме от всичко — увери я Бил.

— Така е. По кое време искаш да дойда утре? — Щяха да прегледат всичките биографии на терапевти и лекари за центъра. Той имаше пълно доверие на преценката й за тях.

— Десет рано ли ти е?

— Ни най-малко.

— Аз ще поразгледам с какво разполагаме и заедно ще прехвърлим резюметата, които съм събрал.

— Нали затова съм тук. — Тя му се усмихна. — До утре в десет. — Слезе от колата и помаха, когато той потегли. Вечерта бе наистина съвършена.

На следващия ден Джеси се събуди в шест и си легна отново, което бе истински лукс, нещо напълно невъзможно след смъртта на Тим. След това стана в девет, поръча си закуска и се облече. Малко преди десет се качи в такси за дома на Бил. В продължение на три часа разглеждаха професионалните биографии. Накрая бяха набелязани четирима, с които да проведе интервюта по телефона. Бяха от различни части на страната, само един от Денвър, бивш служител в „Крейг“.

Обядваха в кухнята, след това отново огледаха имота, просто за да проверят някои подробности, после отидоха на гости на Лили. Тя беше заета, както винаги, и почти не й остана време да се види с тях. Час по-късно си тръгнаха, защото тя отиде на шофьорски курс.

— Сигурно ще трябва и да й позволявам да шофира — рече кисело Бил, докато откарваше Джеси към хотела. Беше късно следобед, но денят бе изключително продуктивен.

— Това зависи от теб — рече тя с усмивка. — Аз бих я пуснала да учи в колежа, който избере. Шофирането е друга работа. Малко съм чувствителна на тази тема. Не мога да ти кажа какво да правиш.

— Мислех си да й купя кола. Само че още не съм решил. Ако имаше начин да се наложа, бих я заключил в стаята й.

Джеси знаеше, че това не е истина. Просто беше трудно да предизвикваш съдбата, след като тя бе проявила жестокостта си. Тя мислеше по същия начин, когато ставаше въпрос за нейните деца, след като всеки ден попадаше на жертви на катастрофи, особено напоследък, след смъртта на Тим. Знаеше, че никога повече няма да прояви същото доверие към живота, нито пък Бил. Той беше изпратил дъщеря си на ски в един напълно обикновен ден, а тя се бе прибрала парализирана. Човек трудно можеше да живее с подобно нещо, да преодолее травмата — не само Лили, но и Бил. И Джеси изпитваше нещо подобно. Тим бе завел Джими на боулинг вместо нея и беше загинал. На живота не можеше да се разчита. Това бе съдбата с най-зловещата си маска.

— Има ли начин и тази вечер да те убедя да вечеряш с мен, или няма да издържиш? — попита я Бил с широка усмивка, когато стигнаха пред хотела. Компанията му й беше приятна, а две вечери една след друга съвсем не й се струваха прекалено много. Освен това имаха много за обсъждане във връзка с неговия проект.

— С удоволствие.

— Супер. Нека тогава да се видим в седем и половина. Знам, че полетът ти утре е много рано.

Наистина беше така и тя щеше да се радва да си легне навреме.

Този път той я заведе в страхотен ресторант барбекю. Беше пълно с народ, шумно, повечето посетители бяха млади хора и стари каубои. Беше изключително място, на което да си починеш и да похапнеш старомодна пържола. Той призна, че идва често тук, а Лили обожавала ресторанта като дете.

Отново заговориха за „Лилиите“ и четиримата кандидати, които бяха избрали от купчината с резюмета. След това, незнайно как, Джеси го накара да разкаже за младежките си години в миньорския град, за потискащата бедност, как миньорите умирали, включително собствените му баща и брат, как той избягал в големия град, за да забогатее, и наистина успял. Тя усети, че в началото е поемал много рискове, че е бил като Лили. Ски спусканията й преди инцидента не били напълно безопасни, но на нея й харесвало, не можела да се насити. И Джеси, и Бил бяха наясно колко лесно е можел да се откаже от мечтата си и да стане миньор, да води съвършено различен живот.

— Най-вероятно щях да съм вече мъртъв — отбеляза той с безразличие.

— Това щеше да е истинска загуба за света — отвърна напълно искрено Джеси. — Виж само колко много добрини правиш.

Това беше точно така и тя му се възхищаваше. В много отношения той беше смел човек. Бе превърнал трагедията на дъщеря си в благословия за други или поне се канеше да го направи. От време на време му липсваше изтънченост, ставаше груб, както когато й беше ядосан в началото, но кураж не му липсваше. А тя разбираше защо бе гневен. Беше лъв, който защитава малкото си, а за Джеси това бе забележително качество, не недостатък.

Разговаряха цяла вечер, после той я откара в хотела, благодари й, че е дошла до Денвър, и й пожела приятно пътуване. Слезе от колата, за да се сбогуват, и тя усети как пъхва нещо в джоба на сакото й. Не каза нищо, но когато влезе в стаята си, погледна. Беше плик с нейното име на него, вътре беше пъхнат чек и бележка. На нея пишеше: „Джеси, благодаря ти, че дойде. Нямаше да се справя без помощта ти. Знам, че не го искаш, но го използвай за децата си. С обич, Бил и Лили“. Той беше добър човек, а чекът бе на стойност, която всеки хирург би поискал за консултация. Сумата не беше прекалено висока, но беше щедра и Джеси остана трогната. Преди да си легне, му изпрати имейл от лаптопа си и му благодари. Написа, че децата й щели да са истински благодарни, а истината бе, че парите щяха да й дойдат добре. Пътуването се оказа много продуктивно. Освен това й беше приятно да научи подробности за младежките му години. Бил се оказа забележителен мъж. Син на миньор, спечелил огромно състояние, което използваше разумно и за благородни цели. Освен това беше страхотен баща и добър приятел. Джеси се радваше, че се бе съгласила да дойде.

В понеделник сутринта разказа на Бен как е прекарала в Денвър, какво прави Бил, как изглежда новият център и какво представляват различните програми, които той бе планирал.

— Ще стане фантастично — каза му тя.

— Значи ще приемаш поста на медицински директор? — попита любопитно Бен. Питаше се дали Бил няма да успее да я придума, докато е там, но Джеси поклати глава.

— Знаеш, че не мога. А ти какво ще правиш без мен? — пошегува се тя и той я погледна нещастно.

— Все още ми се струва, че трябва да приемеш предложението. Пропускаш невероятна възможност, Джес.

— Понякога се налага, заради децата — заяви философски тя. — Няма да е честно да ги преместя другаде, особено след като изгубиха Тим.

— Не е честно ти да изпуснеш тази работа — заинати се Бен и му се прииска да има начин да я убеди.

— Престани да се опитваш да се отървеш от мен. Мястото ми е тук, не е в Денвър.

— Заслужаваш нов шанс, вълнуваща работа. Всеки път, когато се отбия у вас, се чувствам депресиран. Там се усеща единствено отсъствието на Тим. Едва ли се отразява добре на децата.

— Ще стане по-зле, ако заминем. Повярвай ми. Сигурна съм — настоя на свой ред Джеси и влезе в приемната, за да прегледа първия си пациент. Бен пък тръгна към болницата, за да види жена със счупено бедро, която бе оперирал през уикенда. Беше му мъчно за Джеси заради всичко, което бе преживяла. Едно беше сигурно, тя бе прекалено голям инат. Осъзна, че каквото и да направи или каже, нищо няма да я накара да приеме работата в Денвър. Беше твърдо решена да остане в къщата, при живота, който бе делила с Тим.