Даниел Стийл
Победители (16)

16

Джеси свърши работа късно, както всяка вечер напоследък. Все не успяваше да си тръгне от офиса достатъчно рано, за да се прибере, да си почине малко, да поговори с децата и да приготви прилична вечеря. Вместо това закъсняваше, магазините бяха затворени, децата се караха за нещо, когато се прибираше, домашните им не бяха написани, в къщата нямаше какво да сготви, фризерът беше пълен единствено с пица и хамбургери. Тим беше загинал точно преди деветдесет и един дни и тя имаше чувството, че животът й е извън контрол.

Когато се прибра, Адам и Джими се караха заради плейстейшъна в хола, Крис не се мяркаше, но колата му беше отвън, което означаваше, че си е вкъщи, а Хедър бърбореше по телефона в стаята си и не обръщаше никакво внимание на малките си братя, които, изглежда, искаха да се избият. Къщата беше в пълен безпорядък. Джеси отиде в кухнята, пъхна две замразени пици във фурната за трети път тази седмица и се почувства като човек, за когото всеки момент някой ще съобщи, че издевателства над деца или не се грижи за тях. Сега вече нямаше кой да й помогне, а децата не пипваха нищо. И те бяха разстроени. Успехът на Хедър беше паднал драстично, откакто баща й почина. При това положение нямаше никакъв смисъл да ходи на училище. Последните й оценки бяха все тройки и една двойка по физическо, задето дори не бе благоволила да се появи в час.

— Стига с тази пица! — избоботи с разкривено от погнуса лице Адам, когато влезе в кухнята.

— Много съжалявам. Имах спешен случай в шест часа, дете със сътресение. Наложи се да го приема. — Говореше му така, сякаш бе колега, а не дете, което има нужда от майка и прилична вечеря. — Кажи на всички да слизат за вечеря — продължи Джеси и го погледна отчаяно. Имаше чувството, че и тя получава двойка и като майка, и като човек, който осигурява семейството, и като готвачка. Изглежда успяваше да се справи единствено с работата. Все още не бе убила пациент.

Крис пристъпи притеснено към масата, Хедър сръчка Адам, когато посегна да си вземе пръв.

— Как мина денят ти, мамо? — попита любезно Джими и тя се усмихна. Той беше единственият слънчев лъч от цялата група. Джеси много добре знаеше, че и той страда за баща си. Само че беше чудесен като Тим и винаги се държеше безупречно с нея.

— Малко нанагорно — призна тя и погледна и останалите. — Ами вие? Добре ли мина днес? — По нищо не личеше да е било добре, но никога не се знаеше. Понякога се случваха и чудеса. — Ходи ли на физическо? — обърна се тя към Хедър и момичето се намръщи. — Надявам се, че това означава да.

— Означава, че имам прекалено много домашни и трябваше да се прибера вкъщи. — Знаеше, че това е непоклатимо извинение или поне щеше да бъде, ако нямаше само тройки. Очевидно не си пишеше и домашните, а на Джеси все не й оставаше време да провери или да й помогне. Докато вдигне и измие, докато изпере и плати сметките, докато разтреби, всички вече бяха заспали.

— Следващата седмица заминаваме на екскурзия до Сакраменто. Ще ходим в музея „Залата на славата“ — обяви Адам. — Да не забравиш и този път да ми дадеш пари?

— Ще се постарая.

Последния път се беше наложило учителката да му даде пари, но това беше три седмици след смъртта на Тим и Джеси — не можеше да мисли, нито пък имаше желание. Просто не успяваше да се справи. След още две седмици предстоеше пролетната ваканция и те щяха да са вкъщи, без да има какво да правят, а това беше още по-лошо. Не биваше да забравя да наеме жена за една седмица, която да ги кара където трябва и да им приготвя обяд. Не можеше да иска от Крис да върши тази работа всеки ден. Не беше честно към него, а и те можеха да се избият заради плейстейшъна.

Всички се нахраниха бързо, както ставаше обикновено напоследък, а след това се качиха в стаите си. Джими я целуна, преди да хукне нагоре. Останалите си изплакнаха чиниите, пъхнаха ги в съдомиялната и излязоха. Крис остана да поговори с майка си.

— Какво става? — попита Джеси. Веднага разбра, че той иска да й каже нещо. Надяваше се някое момиче да не е забременяло от него. Напоследък измисляше само ужасни сценарии. След смъртта на Тим всичко можеше да се случи.

— Днес получих писмата — заяви многозначително той.

— Писма ли? Какви писма? — недоумяваше тя.

— За колежите, мамо! — отвърна раздразнено синът й. Напоследък тя беше като зомби, а и така се чувстваше, когато се прибираше. Не смогваше и да ходи на работа, и да обърне внимание на четиримата без помощта на Тим. Лошото бе, че се налагаше да го прави, може би рано или късно щеше да свикне. Все още плачеше до изнемога всяка вечер и спеше облечена в неговата пижама. — За колежите! — натякна той и тя най-сетне си спомни.

— Извинявай. Забравих. И? — Седна на масата в кухнята и го погледна с усмивка. — Казвай!

— Приели са ме в „Принстън“, в „Харвард“ и в „Йейл“ — ухили се той.

— Много смешно. — Беше отказал да кандидатства в източните колежи, а и оценките му не бяха достатъчно високи за Бръшляновата лига. Беше кандидатствал единствено в колежи на запад.

— В Аризона — отвърна той. Знаеше, че тя не одобрява, защото колежът бил купонджийски, а Тим бе съгласен с нея. Въпреки това Крис беше кандидатствал. Не се изненада, че са го приели.

— Не съм приет нито в „Бъркли“, нито в университета на Калифорния, Санта Барбара. — Тя остана силно разочарована. Знаеше, че е кандидатствал само в пет, макар тя да настояваше да кандидатства в повече, но Тим, какъвто беше добричък, отстъпи. — Приет съм и в „Боулдър“ и университета на Денвър. — Каза го доволно, защото искаше да кара ски, а и той предпочиташе Денвър пред „Боулдър“, също и тя.

— Струваш ми се щастлив. Какво мислиш? — Беше твърде уморена, за да се вълнува и да се престори на радостна за два колежа, които не харесваше. Предпочиташе „Бъркли“, но резултатите му не бяха достатъчно високи. Той не беше кой знае колко добър ученик. През последната година си повиши успеха, но беше прекалено късно. Предпоследната му година беше много слаба. — Какво мислиш за тези двата? Знам, че ги хареса, когато ги разглеждахме. — Остана изненадана, че Крис се колебае между двата. Беше по-склонен да се запише в „Боулдър“, но нито тя, нито Тим харесваха колежа и тогава той се насочи към Денвър. Сега обаче не беше сигурен.

— Много харесвам „Боулдър“, но знам, че татко предпочиташе Денвър, затова клоня към Денвър — отвърна той и този отговор я слиса. Това беше неговият начин да достави удоволствие на баща си посмъртно и Джеси усети как сърцето й се свива. Същевременно й се искаше да го подкрепи в избора му на колеж. Напоследък всички имаха нужда от подкрепа и надежда.

— И на мен ми харесва, но важното е ти да искаш да отидеш там — рече тя и го докосна нежно по ръката, а след това и по бузата. Спогледаха се и тя му се усмихна, като се постара да преглътне сълзите. — Искам да си щастлив, миличък. И татко ти би искал същото. — Той кимна и майка му видя сълзи и в неговите очи. Тогава Крис я прегърна и тя едва потисна риданието си.

— Ще се запиша в Денвър. Харесва ми — прошепна той.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Освен това двама съученици ще бъдат там. Ще сме съквартиранти.

— Странно. Там ще давам консултации, така че ще ти идвам на гости всеки път, когато заминавам.

— Какви са тези консултации? — изненада се той. Тя не бе правила подобно нещо никога досега. В момента обаче имаше нужда от допълнителни приходи, стига да й плащаха. Ако ходеше редовно, щеше да поиска от Бил Томас малка такса, но не и ако се наложеше да отиде веднъж или два пъти.

— Един човек прави рехабилитационна болница за деца с гръбначни увреждания. Просто ще давам съвети. — Той кимна, не прояви кой знае какъв интерес, но изглежда бе доволен от решението си и каза, че щял да влезе или в ски отбора, или в отбора по плуване. Беше забележителен атлет, много добър и в двата спорта. Майка му не можеше да повярва, че той заминава в колеж. Случваше се прекалено скоро. Умираше от страх, че Крис заминава, а дотогава оставаха по-малко от пет месеца. — Сигурен ли си за Денвър?

— Напълно. — Наистина беше доволен от решението си. Прегърна я отново и се качи на горния етаж. Тя отиде да целуне Джими за лека нощ, но детето вече спеше дълбоко. Всяка вечер ставаше така. Надникна в стаята на Адам, каза му да си измие зъбите и да си ляга. Когато влезе при Хедър, тя отново говореше по телефона.

— Написа ли си домашните? — попита тихо Джеси, Хедър кимна и й посочи вратата, за да излезе. Всичките й разговори бяха строго секретни и тя не искаше майка й да се навърта и да подслушва.

Джеси влезе в стаята си, свали си дрехите, пъхна се под душа и остави водата да тече, докато плаче. След това си облече пижамата и си легна, замислена, че Крис заминава за университета в Денвър. Надяваше се решението му да е правилно. Сега вече дори Денвър й се струваше прекалено далече. Как само й се искаше да върне часовника назад. Всички щяха да са мънички дечица, а Тим да е още жив. Вместо това Крис заминаваше, а Тим беше мъртъв. Тя се завъртя и загаси лампата. Беше минал поредният ден.