Даниел Стийл
Победители (15)

15

Каръл пристигна в Денвър късно в петък вечерта и отиде направо в хотел „Риц — Карлтън“, където Бил й беше резервирал стая. След работа се качи на полет от Бостън и нямаше представа какво да очаква от Бил, нито как изглежда мястото на бъдещия рехабилитационен център. Беше се съгласила да се види с него и с Джо в хотела след закуска на следващия ден, а после щяха да отидат да разгледат бившия курорт, който той беше купил.

Бил вече бе ходил няколко пъти със Стив Джансън и двамата имаха много идеи как да осъществят проекта. Бяха единодушни за използването на двете главни сгради, а по-малките даваха най-различни възможности и щяха да са подходящи или за пациенти, или за офиси. Фитнесът беше впечатляващ и Стив предложи да направят закрит басейн с олимпийски размери в самия край на имота. Идеята много допадна на Бил. Стив пък остана доволен от сградите, когато ги огледа подробно, и от доброто строителство. Имаше нужда от малко работа извън приспособленията за инвалиди, асансьорите, рампите и други детайли като онези в дома на Бил и Лили.

Каръл вече чакаше в ресторанта на хотела, когато Бил и Джо пристигнаха. Дългата й права тъмна коса беше лъскава и стилна — нито един от двамата не позна, че е перука. Тя изглеждаше красива и млада и Бил веднага забеляза гъвкавото атлетично тяло в черни панталони и черно поло, високите токчета. Беше метнала късо кожено палто на облегалката на един стол. Каръл също бе заинтригувана, когато той мина през ресторанта, придружен от висок привлекателен мъж, който й се стори малко по-възрастен от него. И двамата бяха в спортни сака и тя веднага се сети кои са. Забелязваше се, че Бил е властен човек, но имаше приятно лице, а очите му излъчваха доброта, докато й представяше Джо.

Мъжете си поръчаха закуска от бекон и яйца. Каръл пи кафе и си избра грейпфрут и пълнозърнеста препечена филийка, докато Бил изреждаше предложенията на Лили и Теди за услугите, които щяха да се предлагат в „Лилиите“ за по-малките и по-големите деца. Списъкът на Теди наблягаше на изкуството и музиката, а този на Лили на спортните дейности. Тя беше предложила създаването на спортни отбори, въвеждането на състезателни игри и спортни събития като параолимпийските игри, които да се провеждат всяка година. Бил също имаше списък с дейности, подобни на тези в „Крейг“, някои от които бяха напълно подходящи за по-малките.

— Трябва да имате и терапевтична програма с участието на техни връстници — предложи Каръл. — Може би система на базата на приятелство, в която малките да се събират с по-големи, така че всяко дете да си има „по-голям брат или сестра“, а пък тийнейджърите да си имат приятел от тези над двайсет. Това е невероятна терапевтична програма. Има нужда от съвети за колежите, специално за деца, който ще кандидатстват, докато са на рехабилитация. Може би трябва и система за намиране на места за стаж извън центъра, така че да свикнат да работят веднага след излизането оттук и преходът да е по-лесен. — Подаде на Бил и Джо списъци с дейности, свързани със системата за подкрепа, и всичко им се стори чудесно. Те споделиха и своите предложения, докато закусваха, а Каръл предложи на Бил десетки идеи.

— Има ли подобни дейности в „Мас Дженерал“? — попита любопитно Бил.

— Не сме с такава насоченост — отвърна тя. — Аз провеждам индивидуални консултации с пациентите си, въпреки че ги следя дълго след изписването, дори след рехабилитацията. Искам да знам как се справят и им помагам да разрешават проблемите, които са възникнали по-късно. Имам няколко групи, нещо, което можете да направите с по-големите във вашия център. На тийнейджърите им е много трудно да се приспособят към света дори и без нараняване на гръбначния стълб. А извън травмата те имат куп проблеми в училище, със срещите, с родителите, с братята и сестрите, с приятелите. Наркотиците и алкохолът си остават проблем, както и за всички останали на същата възраст. Миналата година преживях нещо, при което съветите на връстници много помогнаха при терапията. Имах рак на гърдата — уточни простичко тя — и понякога съветничката ми помагаше с практически съвети дори повече, отколкото лекаря. — Каза го спокойно, макар да нямаше намерение да разкрива такива подробности. Обаче се чувстваше спокойна с тях и те останаха впечатлени от казаното. Тя им изглеждаше компетентна жена, която си разбира от работата, и им беше дала безценни идеи за проекта и чудесни предложения. — Между другото, вече съм здрава — обърна се тя към Бил, — ако проявявате загриженост. Лечението ми беше успешно — добави тя.

— Радвам се — отвърна тихо и искрено той. Забеляза, че Джо не е казал почти нищо по време на срещата. През повечето време слушаше Каръл и бе силно впечатлен от казаното. Колкото повече я слушаше Бил, толкова повече му се искаше да я убеди да дойде да работи за „Лилиите“ и да ръководи дейностите с психологическа насоченост. Тя се оказа точно толкова добра, колкото каза Джеси, и на Бил много му се искаше да я привлече в центъра. Спомена го в края на закуската.

— Освен че ви отвлякохме, което не е приключило, как да ви убедим да се преместите в Денвър и да дойдете на работа при нас? Искаме да създадем изключителен, супермодерен рехабилитационен център за млади хора с психологическа подкрепа, със занимания по изкуство, развлечения и спортни програми, които направо ще шашнат хората.

— С мен вече го постигнахте — отвърна тя. — Много ми харесва това, което правите, намеренията ви и начинът ви на мислене. Плановете ви ми се струват изключителни, но аз съм сноб по отношение на институциите — призна тя с усмивка. — Трудно ми е да се откажа от работата си в „Мас Дженерал“. Това е университетска болница за кадри на „Харвард“ и стои много добре в автобиографията ми — призна открито тя.

— Както и създаването на рехабилитационен център като нашия, в който ще ръководите психологическия профил. Можете да наемете хора колкото и каквито прецените.

— Не ме изкушавайте — отвърна тя и отпи нова глътка кафе. — Харесва ми всичко, което казахте дотук. С удоволствие ще ви консултирам. Мога да идвам всеки уикенд или през седмицата за важни срещи, стига да ме уведомите предварително, за да мога да наместя пациентите си. Имам право да провеждам консултации.

Бил усети, че засега няма да изкопчи друго обещание от нея, но имаше намерение да я открадне от Бостън. Много обичаше предизвикателствата. А Каръл Андерс беше изключителна. Никак не се изненада, че работи и с „Харвард“, и със „Станфорд“.

След закуска Бил ги откара до обекта и разведе Каръл из всички сгради, а след това обиколиха навън.

Беше я предупредил да си донесе подходящи обувки, тъй като имаше кални места след последните дъждове, и тя беше с маратонки. Надникна във всяка стая, във всеки шкаф, огледа с него всеки сантиметър от имота. Той й обясни какво възнамерява да промени и да махне, посочи къде ще бъде басейнът с олимпийски размери, за който щеше да има отделна сграда. Разгледаха фитнес центъра и се разбраха коя от малките постройки ще бъде подходяща за офиси. Двете централни със спалните бяха много красиви. Каръл остана силно впечатлена от покупката му и от плановете му да създаде рехабилитационен център. В „Крейг“ бяха страхотни, най-добрите в страната, за деца имаше и други центрове, но „Лилиите“ щеше да е истински бисер сред тях. Много й допадна намерението му да създаде стипендия за някои пациенти в зависимост от нуждите им. Идеите му бяха правилни и тя се влюби в проекта още повече, след като разгледа мястото, където щеше да се помещава. Тук бе красиво, отвсякъде лъхаше спокойствие, на човек му ставаше приятно, а сградите, дори празни, бяха уютни и същевременно елегантни. „Лилиите“ щеше да се превърне в прекрасно и желано място за работа и живеене.

— Между другото, кога имате намерение да го откриете? — попита тя, докато разглеждаха.

— Следващото лято. Ще ми се да отворим врати догодина през август, стига да не насилвам прекалено нещата, но всичко зависи от персонала и директора, когото ще намерим, и колко бързо ще стане. Значи след шестнайсет месеца. Мисля, че можем да се справим.

— И аз така смятам — отвърна тя замислено, — още повече че вече имате готови сгради. Сега просто трябва да построите допълнителните приспособления. Не ви се налага да строите от нула, което щеше доста да ви забави и затрудни. — Тъкмо поради тази причина той бе готов да плати добри пари за собствеността.

— Джесика Матюс ми даде няколко имена. Свързах се с тях, но нито един от списъка не е подходящ за директор по медицинските дейности — обясни откровено той.

— Жалко, че Джеси не иска да се заеме — отвърна Каръл, докато се връщаха към автомобила, след като бяха прекарали два часа в някогашния курорт. Бяха видели абсолютно всичко.

— И аз мисля така. Каза, че децата й не искали да се местят от Скуо Вали, така че нищо не може да се направи — отвърна нещастно Бил.

— Много им е трудно без баща им — продължи предпазливо тя. — За всички беше голям удар. Той беше страхотен човек.

— Загинал е в нощта, когато тя е оперирала дъщеря ми — уточни Бил с много съчувствие към Джеси. Нещастието бе създало странна връзка между двамата, тъй като ги бе поразило едновременно. Освен това той се чувстваше виновен, че се е държал толкова грубо и несправедливо с нея заради Лили. Не беше имал представа, че е толкова способна.

— Все ще се намери подходящ човек — отвърна уверено Каръл за директора. — Докато съм в Бостън, ще се ослушвам.

— Благодаря — кимна Бил и предложи да се отбият в „Крейг“, за да видят Лили и Каръл да се запознае с нея. По пътя спряха, за да си вземат нещо за ядене, и пристигнаха в болницата почти в четири. Лили тъкмо се прибираше. Сутринта бяха ходили в един супермаркет, а следобеда в универсален магазин. Беше сложила в скута си два плика от „Нийман Маркъс“, докато я сваляха от вана и настаняваха в инвалидната количка. Тя вдигна поглед, видя баща си с Джо и Каръл и се усмихна радостно. Знаеше, че Каръл е приятелка на Джеси и е дошла, за да говори с баща й за „Лилиите“. Той бе разказал на дъщеря си всичко за нея.

Лили вкара инвалидната количка в сградата и отидоха в залата за посещения, за да си поговорят. Тя продължаваше да държи пликовете в скута си и баща й изви очи.

— Ще ми се да не ви учат на някои неща тук. Как да пазарувате например. Ти се справяш чудесно и без помощ. — Бяха й показали как да обикаля магазините, как да накара продавачките да й обръщат внимание, как да се движи по пътеките и да открие онова, което я интересува, как да привлече вниманието на консултантите, без да им позволява да се държат грубо и да я пренебрегват.

— И аз обичам да ходя на пазар — призна Каръл. Лили веднага разбра, че е така. Жената беше в елегантен черен панталон и момичето забеляза късото палто от естествен косъм и скъпите обувки на висок ток. Каръл беше стилна и изглеждаше чудесно.

— Как само ми се иска да имаше фризьорски салон тук — подхвърли най-неочаквано Лили. — Косата ви страшно ми харесва, а не съм се подстригвала от Коледа. Обичам маникюр и педикюр, а не съм си правила, откакто се нараних. — Беше забелязала бледорозовия лак на Каръл и съвършените нокти.

— Включете го в списъка — обърна се Каръл към Джо, който стоеше до нея и слушаше разговора с неприкрит интерес. И той беше забелязал безупречния й външен вид. — Фризьорски салон. Може би уговорка с местен салон, който да изпраща хора два пъти в седмицата за маникюра на момичетата и педикюр. Или пък ходене до салон в града. — Тези неща щяха да се отразят добре на самочувствието на младите момичета. — Миналата година бях болна — обърна се тя към Лили — и не можех да ходя на маникюр, защото имаше опасност от инфекция. Много ми липсваше. — Тя се усмихна заговорнически.

Лили много я хареса. Каръл беше мила, открита и пряма.

Поговориха за „Крейг“ и за дейностите, в които участваше Лили. Каръл остана силно впечатлена, когато научи, че тя е започнала да ходи на ски и има намерение да участва в параолимпиадата.

— Тренирах за олимпийските игри, когато се нараних — обясни момичето.

— Знам. Параолимпийските също са много впечатляващи, дори повече от другите. Как се запали?

— Физиотерапевтът ми показа дивиди. След това уреди да отида на ски. Ще се включа в ски спускането. Татко е против — погледна тя към Бил. — Страх го, че ще се нараня, а преди никога не се е притеснявал. А и аз не пострадах, докато карах ски.

— Сега вече е различно — отвърна той, без да Крис тревогата си.

— Не е нужно да е различно — отвърна категорично Каръл. — Хората със спинални наранявания могат да правят същото като другите, с някои приспособления.

— Тук преподават и дълбоководно гмуркане — продължи широко усмихнатата Лили, — и какви ли не други дейности. — Много от хората играят голф. Приятелят ми ще участва в отбора по ръгби. Как ми се иска да имаше дамски волейболен отбор, но няма достатъчно хора, които да се включат. — Говореше като всяко друго седемнайсетгодишно момиче, обясняваше за спортовете, които харесва, за страстта си към ски спусканията. Каза, че се е представила добре по време на спускането със седалка, което било много по-лесно, отколкото очаквала.

— Кога се връщаш на училище? — попита я Каръл.

— През май. — Щом го каза, помръкна.

— Не обичаш ли да ходиш на училище? — попита тихо психоложката.

— Преди обичах. Тук е странно. Приятелите ми не идват да ме виждат. Вече не поддържам връзка с никого. Струва ми се, че нараняването ми ги плаши или пък се притесняват да идват в рехабилитационен център. Вечно са заети. Мислех, че ще идват, докато съм тук, но ги няма никакви. — Случваше се често, Каръл чуваше подобни оплаквания от почти всички пациенти.

— Ще бъде различно, когато започнете да се виждате всеки ден. Тогава няма да могат да те пренебрегват, а после ще свикнат, че си в инвалидна количка.

— Може — отвърна Лили, но беше очевидно, че не й е приятно. Чувстваше се забравена от всички.

Разговаряха дълго, а после Лили ги разведе, за да им покаже центъра. Каръл беше слушала за „Крейг“ години наред, но никога не беше идвала и й се стори много интересно, освен това й беше приятно да разговаря с Лили. Спряха в голямото кафене, за да пийнат по нещо и там се натъкнаха на Теди.

— Къде беше цял ден? — попита жално Лили.

— Рисувах — отвърна доволно той, а след това тя го представи на Каръл и той поздрави всички. — Ти къде беше? — обърна се той към приятелката си.

— На пазар — усмихна се тя широко. — Сутринта бяхме в супермаркета и се оказа голяма скука. След това ходихме в „Нийман“, в „Нордстръм“ и „Мейси“, много беше хубаво.

Теди се разсмя доволно.

— Ти ли си приятелят, който ще се включи в отбора по ръгби? — попита Каръл и той кимна.

— Мислех си за баскетбол, но там не използват електрически колички. Мога да играя хокей обаче. Още не съм решил.

Хокеят и ръгбито бяха груби спортове и тримата посетители останаха впечатлени.

Теди ги придружи до края на обиколката и най-сетне се върнаха във фоайето, а Каръл се обърна към Лили.

— Много ми беше приятно, че се запознахме — рече топло тя. — Според мен „Лилиите“ ще се превърне в страхотно местенце. Искам двамата с Теди да напишете всичко, което искате да има там. Вашите желания ще бъдат закон за нас — рече тя и направи шеговит поклон, а Лили се усмихна и отново се възхити на красиво оформената й прическа.

— Благодаря, че дойдохте да ме видите — отвърна любезно тя, след това целуна баща си и Джо. Тръгнаха си и двамата с Теди се отправиха към нейната стая. — Купих ти сидита — обърна се тя към него.

— Кои банди? — попита доволно той.

— „Грийн Дей“, „Блинк-182“, „Гуд Шарлот“, „Ню Фаунд Глори“ — изброи тя с усмивка.

— Супер! — възкликна той и се наведе, за да я целуне по бузата. Лили се разсмя. Беше прекарала хубав ден, той също. Беше доволен от напредъка на картината. — Между другото, приятелката на баща ти ми хареса — подхвърли той, когато влезе в стаята й.

— И на мен. Работи като психолог в „Мас Дженерал“, специалист е с децата. Татко иска да я наеме за „Лилиите“.

— Изглежда умна.

— И косата, и ноктите й ми харесаха — призна замечтано Лили, а Теди се разсмя, когато тя подреди на леглото сидитата, които му беше купила, за да ги разгледат.

— Много си смотана — пошегува се той. — Жената е психолог в една от най-престижните болници в страната, а ти ми обясняваш, че харесваш косата и маникюра й.

— И тези неща са важни — настоя Лили и погледна бледите си нокти, които не бяха виждали лак от четири месеца. Мързеше я сама да ги прави, а не беше купувала лак от сто години, дори не се беше замисляла. Днес си беше взела два пуловера, яке и сидитата за Теди, нови „Найки“ за терапията. Бяха яркорозови.

— Тя е прекрасна — каза Каръл за Лили, след като си тръгнаха от „Крейг“. Веднага разбра защо Джеси я харесва толкова много. Беше умна, мила, възпитана и с нея бе истинско удоволствие да се разговаря. Очевидно обожаваше баща си и се чувстваше добре в компанията на възрастни. Бил също я обичаше много и искаше да й помогне във всяко отношение.

— Но се притеснявам за ските — призна Бил — и за състезанието. И без това преживя достатъчно.

— Тя обича този спорт — отвърна тихо Каръл.

— Вие ходите ли на ски? — обърна се към нея Джо. Възхищаваше й се тихо от задната седалка.

— Преди ходех — усмихна му се тя. Той беше тих човек, не толкова натрапчив като Бил, но Каръл откриваше в него задълбоченост и хареса предложенията му за проекта.

— Следващия път, когато дойдете, трябва да си донесете екип. Има възможност за ски съвсем близо до града.

— Няма да имам време, докато съм тук — съжали тя, — което ми напомня… Кажете, господа, има ли тук универсален магазин? Може ли да ме оставите там? Трябва да купя нещо. После ще взема такси до хотела.

Бил отвърна, че са сравнително близо до „Нийман“, и предложи да я закара.

— Искате ли да вечеряме заедно довечера? — попита Бил. — Може някой от местните ресторанти да ви допадне.

— С удоволствие — усмихна му се тя и се запита дали и Джо ще дойде. Не беше сигурна дали иска да вечеря сама с Бил, да не би той да си извади погрешно впечатление. За нея пътуването беше строго професионално, но не искаше да откаже и да прояви грубост.

— Какво ще кажеш за „Тейбъл 6“ — предложи Джо и Бил, изглежда, хареса идеята, а тя реши, че Джо също ще дойде, което беше чудесно. Освен това можеха да измислят още нещо за рехабилитационния център. Искаше да използва всеки миг за работа.

Няколко минути по-късно Бил я остави пред „Нийман“ и й каза, че ще я вземат от хотела в осем.

— Благодаря за днес — рече тя, докато слизаше, и помаха и на двамата, а след това забърза към магазина. Знаеше точно какво иска и отиде на щанда с козметиката. Избра четири цвята лак за нокти, включително един като нейния, малък комплект за маникюр, спрей за бързо съхнене, балсами за коса и гелове, отпускаща маска за лице. Помоли да опаковат покупките като за подарък и отиде с такси до „Крейг“, за да ги остави на Лили, а след това се върна в хотела. Остана й време да полегне и да си почине около час, преди да дойде време да се облече за вечеря. Когато си легна, свали перуката. Беше забелязала как Лили я оглежда и се запита дали знае. Щеше да й каже, ако мъжете не бяха там, но предпочете те да не разбират. Погали прасковения мъх по главата си, затвори очи и подремна. Все още се изморяваше бързо, но с времето заякваше, а и натовареният живот й доставяше удоволствие.

В седем облече нова блуза, пола, сложи си обувки с високи токчета, изми си лицето, гримира се отново, среса перуката и си я нагласи. Беше във фоайето, когато Бил и Джо дойдоха да я вземат. Мъжете носеха спортни сака, а Джо си беше сложил вратовръзка. Приличаше на нюйоркчанин, докато Бил беше по-небрежен. Тя хареса начина, по който двамата са облечени. Бяха красиви мъже. Съпругът й приличаше на Джо. Поддържаше същия стил на човек от Източното крайбрежие. Отиваше му, на нея й допадаше, но Дилън се оказа лош човек. Сега животът й беше много по-хубав без него.

— Искам да ви благодаря — започна Бил веднага след като Каръл влезе в автомобила. — Лили ми звънна — не знаеше как да се свърже с вас, нито пък в кой хотел сте. Очевидно сте й оставили великолепни неща в „Крейг“. Беше невероятно развълнувана от лака и продуктите за коса и не знам още какво. Много са й харесали. Дадох й имейла ви, за да ви благодари лично. Дано нямате нищо против. — Докато говореше, блекбърито на Каръл изпиука и тя го погледна. Беше възторжен имейл от Лили, в който момичето й благодареше. Каръл се усмихна.

— Много се радвам, че е харесала подаръка. Тя просто ми напомни колко са важни малките неща. Понякога забравям. — И на нея маникюрът й беше липсвал, докато беше болна. Сега вече, благодарение и на тази приятна глезотия, се чувстваше отново човек. Вече беше забравила, но Лили й напомни следобеда, когато сподели, че и маникюрът, и фризьорът й липсват, а има нужда от тях. Това бяха дребни неща, типично женски, които имаха огромно значение.

Ресторантът, който Джо предложи, беше тих и уютен, храната чудесна и те проведоха приятен разговор. Незнайно как стигнаха и до брака. Каръл и Джо признаха, че са разведени, а Бил, че е останал вдовец, което Каръл знаеше от Джеси.

— Съпругата ми избяга в Непал, за да е с гуруто си — обясни намръщено Джо. — Криза на средната възраст, струва ми се. Може би аз я тласнах да го направи — разсмя се той. Чувстваше се по-добре, откакто се бе преместил в Денвър и работеше заедно с Бил. За известно време животът му се бе струвал черен, но той не каза нищо по този въпрос.

— Съпругът ми духна в мига, в който ми поставиха диагноза рак. Статистиката показва, че това е често явление. Не ми стана никак приятно, че и аз влязох в нея — продължи Каръл. — Вече съм добре. Здрава съм отново, а животът е прекрасен. — Тя, изглежда, се отнасяше като здравомислещ човек към проблема, което впечатли и двамата мъже. Останаха шокирани от историята й.

— Постъпил е гадно — отбеляза с много съчувствие Бил. — Вие го приемате твърде философски. Не съм сигурен дали аз щях да се справя като вас. Всъщност нямаше. Дано да сте го одрали до шушка — намръщи се той, а тя се разсмя.

— Не съм. Може би трябваше. Беше ми толкова зле, че не ми пукаше за парите. Важното е, че вече съм добре. — Тя изглеждаше щастлива, спокойна, беше оптимистка и истински благодарна, че е жива. Позитивната й нагласа се предаваше и на околните. И тримата се насладиха на вечерята.

Когато те приключваха, Лили се лакираше в същия цвят като Каръл, наслаждавайки се на чудесния й подарък. Тази вечер беше щастлива, а Теди се престори, че пищи от ужас, когато влезе в стаята й и я видя с маска на лицето.

— Така ли изглеждаш без грим? Мама му стара, Лили, ще уплашиш хората.

— Не ме карай да се смея. Маската ще се напука — изсъска тя през стиснати зъби.

— Каквото кажеш, графиньо Дракула — поклати глава той и се върна в своята стая.