Даниел Стийл
Победители (14)

14

Лили погледна баща си, неспособна да повярва, когато той я посети в „Крейг“, след като купи имота и й разказа какво е направил.

— Какво? — Първоначално не разбра какво й казва. Беше прекалено странно.

— Купих 137 593 квадратни метра. На шестнайсет километра извън града с няколко много красиви постройки, за да направя рехабилитационен център за деца с травми на гръбначния стълб от десет или дванайсет години нагоре или каквато възраст преценим. Също като „Крейг“, само че ще се обръща внимание на младите хора и най-вече на децата. Ще се казва „Лилиите“.

Той бе усмихнат от ухо до ухо. Лили все още не можеше да повярва.

— Татко, ти полудя ли? Нямаш никаква представа как се управлява рехабилитационен център.

— Нямам, наистина, но други имат. Ще ги наемем, за да помагат на децата и на младите хора, които имат нужда от рехабилитация след наранявания като твоето. Ще го превърнем в най-вълнуващото, най-приятното място, на което са били, и същевременно ще ги научим как да живеят с травмите, да водят добър живот, както правят с теб.

— Защо? — попита го тя объркано.

— Защото те обичам и искам да направя нещо в твоя чест, да помогна на смели деца като теб, като приятеля ти Теди и малките хлапенца, на всеки, който има нужда от това, което ще предлагаме. А за онези, които не могат да плащат, ще бъде безплатно.

Очите на Лили се напълниха със сълзи, докато го слушаше, прегърна го през врата и го притисна силно до себе си.

— Татко, толкова се гордея с теб — рече задавено тя. — Намислил си нещо прекрасно. Кой ще го управлява?

— Още не знам. Помолих Джеси да ни помогне да намерим подходящи хора. Предложих на нея, но тя каза, че не може да напусне Скуо Вали заради децата си.

Лили кимна. Разбираше я, въпреки това остана разочарована.

— Мога ли да помогна с нещо? — Тя беше дори по-развълнувана от идеята, отколкото той си бе представял. Беше във възторг и почувства страхопочитание към баща си.

— С удоволствие. Ще ни трябват много съвети от теб и други млади хора за всичко, от което имате нужда. Искам да даваш оценка на всичко. Лили, правя го за теб, заради теб. — Това беше неговият начин да приеме случилото се с нея и тя го разбираше.

След като баща й си тръгна, двамата с Теди седнаха в нейната стая и слушаха музика. Не трябваше да се изолират, трябваше да прекарват свободното си време с останалите, но понякога им беше приятно да останат сами и да си бъбрят, без да има други около тях. Той се оказа прав за приятелите й — така и не дойдоха да я видят. Все си намираха извинения и вместо да й звънят, й пускаха есемеси. „Извинявай, не мога да дойда днес… до утре“, но така и не идваха на другия ден. „Извинявай. Закъснявам. До следващия път.“ „Мама не ме пуска да изляза… колата ми се развали… имам изпити… имам тренировка… татко не ми дава колата.“ Измисляха хиляди извинения, за да не идват в рехабилитационния център. Може и на тях да им беше трудно, но за нея беше много по-зле. Стана точно както Теди я беше предупредил. Беше видял какво се случва с другите през изминалите две години. Много малко приятели на болни бяха идвали. А Вероника, най-добрата й приятелка, беше най-ужасната. Лили имаше чувството, че тя се опитва да заеме нейното място и в отбора, и сред приятелите й. Освен това усети, че крие нещо единствения път, когато дойде. Сега Лили вече дори не я възприемаше като приятелка, просто като позната. Теди обаче се превръщаше в най-добрия й приятел. Знаеше какво преживява и това беше общото помежду им. Часове наред си говореха като брат и сестра, споделяха мечтите си, страховете, обсъждаха целите.

Баща й я беше помолил да не казва на никого какво правят, поне докато не напреднат малко с проекта, след което щеше да поговори с администратора на „Крейг“ и да му обясни. В момента всичко беше на много ранен етап. Тя обаче сподели всичките си тайни с Теди, довери му се — знаеше, че той няма да се разприказва.

— Направо няма да повярваш — прошепна му, докато бяха в стаята й. Това беше най-вълнуващата тайна, която бе научавала, и очите й блестяха, когато го погледна.

— Казвай. — Той помисли, че ще му каже, че баща й си има нова приятелка, че Вероника е бременна и трябва да излезе от отбора по ски или някоя друга подобна пикантерия. До двамата достигаха дребни клюки за света навън, за хората, които водеха пълноценен живот. Понякога Лили имаше чувството, че е затворена в черупка, въпреки че научаваше важни неща. Ходенето на училище й липсваше, светът навън също, с ежедневните си събития и гимназиални драми. Добре поне, че престоят й тук щеше да има край. Тъй като бащата на Теди отказваше да го прибере у дома, той щеше да остане неустановен период от време в рехабилитационния център, откъснат от света.

— Татко започва да прави център за деца с гръбначни наранявания — обясни тя ококорено. Той я зяпна слисано и за момент се почувства объркан.

— Така ли? Защо?

— За да помага. Вече е купил подходящо място. Ще бъде за малки деца и за такива на нашата възраст, може би малко по-големи. Трябва да намери човек, който да го управлява, каза, че било много красиво. Ще го кръсти „Лилиите“. — Теди веднага усети колко се гордее тя с баща си. Понякога й завиждаше за отношенията им. Той никога не бе имал подобни със своите родители, те бяха студени хора, дистанцирани още преди инцидента. Сега му звъняха по веднъж в седмицата, казваха му какво правят и обещаваха да го посетят някой ден, но така и не идваха. Все изникваше нещо. Сякаш се страхуваха да го видят, камо ли да го приберат у дома. Той се питаше дали се чувстват виновни, или просто им е все едно. А ето че бащата на Лили не само че я подкрепяше и беше до нея, ами искаше да помогне на други деца. Теди не можеше да си представи подобен жест. — Казва, че мога да реша какви дейности да се предлагат. Иска да говори и с теб. — Теди грейна, щом чу това.

— Трябват ни повече часове по изкуство — започна веднага той. — Изкуство само за деца, и то нещо по-сложно. Аз например искам да рисувам с масло. Те ме карат да използвам акрилни бои, защото миризмата на маслените пречела, но с маслото постигам по-добър рисунък. — Теди работеше с акрилните бои така, че да приличат на маслени, и Лили бе виждала какво може да постигне с малките стикове, прикрепени към ръкавиците. Беше невероятен. Притежаваше рядък талант, който разчупваше ограниченията на недъга му, и въпреки трудностите той използваше ръцете си забележително добре. — Трябва да си имаме и банда. Ама истинска банда, която да прави музиката, която слушаме.

— Казах на татко, че ни трябва повече спорт. В имота, който е купил, имало страхотен фитнес център. Разказах му за параолимпиадата, но тя е на всеки четири години, като самата олимпиада. Можем да организираме ежегодни игри, с медали и награди.

Разговаряха дълго.

— Ще ми бъде много приятно да уча малки деца да рисуват — заяви замислено Теди. — Искам да бъда учител по изкуство, когато завърша, на деца със специални нужди. — Той планираше да постъпи в колеж, да завърши изящни изкуства, но засега родителите му отказваха да обсъждат този въпрос с него и заради гръбначното му нараняване и проблемите с дишането не искаха да пътува. Те си мислеха, че частното обучение в „Крейг“ е предостатъчно. Теди не беше съгласен с тях и имаше намерение да кандидатства в колеж през есента, независимо дали те са съгласни или не.

Обичайното им време залягане беше минало, когато той си тръгна. Лили позвъни на баща си и му каза колко е развълнувана, без да споменава Теди, и той остана много доволен. Тя сподели с него нови идеи за спорт, музика и изкуство.

— Ще поговорим още утре — обеща той. — Нямам търпение да ти покажа мястото. Наспи се, миличка. Ще се видим утре. — Нямаше търпение Стив да приключи с реконструкцията на къщата, за да може тя да се прибере и да бъде щастлива. А сега му предстоеше много работа.

Бил позвъни на Джеси на следващия ден, за да й съобщи за продажбата и че имотът е негов. Тя остана силно впечатлена от скоростта, с който той действаше и сериозното му отношение към проекта.

— Сега ми трябва директор по медицинските въпроси, за да знам какво правя. След като вие не искате, имам нужда да ми помогнете да намеря подходящи хора. На всички нива. С удоволствие ще ви платя такса за консултациите. В момента съм като слепец.

— И аз щях да се чувствам така на ваше място — увери го тя. — Никога не съм управлявала рехабилитационен център. — Тя се усмихна при тази мисъл. — Не е нужно да ми плащате. Ще помисля за хора, които са подходящи за вас. Говорих с колегата си, но и той не иска да напуска района на Тахо. Познавам една жена, която ще ви свърши страхотна работа като психолог. Трябва ви психолог, за да се справя с психологическите проблеми. Работих в „Станфорд“ с нея. В момента е в „Мас Дженерал“, сътрудник е на медицинската школа на „Харвард“ и е изключителен специалист. Занимава се с деца с травми на гръбнака и се опитва да им помогне да се приспособят. Казва се Каръл Андерс. Двамата с Лили не сте ли я срещали, докато бяхте там на консултация?

— Не. Видяхме се единствено с Хамърфийлд.

— Да, ясно. Каръл беше болна през по-голямата част от миналата година. Имаше сериозни проблеми, но чух, че вече била добре. От доста време не съм говорила с нея. Трябва да й позвъните. Много е трудно да откъснете хората оттам заради престижа, но онова, с което се заемате, е точно по специалността й, така че не се знае. Освен това може да прояви желание да дава консултации. Тя е невероятна жена, ще ви хареса. — Продиктува на Бил номера й. — Ще помисля и за други. Тя не е потенциален директор по медицинските въпроси, но ще се превърне в изключително важен член на екипа ви, ако се съгласи да дойде.

— А вие ще давате ли консултации? — попита тихо Бил. — Защо не дойдете и не видите какво правим, когато понапреднем малко, стига да имате време. — Съветите й щяха да са безценни.

— Разбира се. С удоволствие. Много ми се иска да видя отново Лили. Тя как е?

— Страшно е развълнувана от идеята.

— Аз също — отвърна честно Джеси. — Ще направя каквото мога оттук. Ще ви звънна, ако се сетя за някого. Междувременно се обадете на Каръл.

Бил обеща. Джеси също си отбеляза да позвъни на Каръл, щом й остане време.

Бил набра номера на Каръл двайсет минути по-късно и тя силно се изненада. Той обясни кой е и какво прави, как е стигнал до тази идея заради Лили и обясни, че Джесика Матюс от Скуо Вали му е казала за нея. Името на Джеси се оказа ключът — след това жената стана по-дружелюбна и го изслуша внимателно. Каза, че идеята е фантастична, че има нужда от подобен център, но няма намерение да напуска „Мас Дженерал“ и иска да остане в Бостън, но не обясни защо.

— Тогава бихте ли ни консултирали, доктор Андерс? — попита Бил и разбра, че ще бъде много по-трудно да привлече способни хора в Денвър, отколкото си бе представял. — Какво ще кажете да дойдете и да ни дадете някои идеи. Имаме нужда от помощ.

— С удоволствие — отвърна тя и се съгласи да намери време да дойде в Денвър в рамките на следващите два месеца, когато той прецени, че е готов.

— Можете ли да дойдете преди това? Например през следващите две седмици — подхвърли Бил, а тя се поколеба, след това се съгласи и двамата се разбраха за дата. Щеше да прекара в Денвър един уикенд, да се срещне с него и с Джо и да обмислят как да продължат. Бил предложи да плати самолетния й билет, да я настани в един от най-хубавите хотели в Денвър и да й плати за консултацията сума, която беше повече от разумна. Тя остана силно впечатлена от начина, по който той действа. Бил призна, че не знае какво да прави, но подхождаше отговорно и много интелигентно.

Каръл се обади на Джесика в Скуо Вали веднага след като приключи разговора с Бил, и Джеси се усмихна, когато чу гласа й. Много й се зарадва. Двете не се бяха чували отдавна. Веднага се сети защо й звъни. Изглежда бе говорила с Бил. Този човек не си губеше времето.

— Казвай в какво ме забърка. Кой е този тип?

— Баща е на пациентка със спинална травма, която лекувах веднага след Коледа. — Помръкна, когато си спомни какво се беше случило в нощта на операцията на Лили. Тим бе загинал в катастрофа. — Тя е с фрактура на десети торакален прешлен и баща й почти ме обвини, че съм някаква знахарка. — Разсмя се при спомена.

— И ти си му дала номера ми? — обиди се Каръл.

— Той беше просто много уплашен родител. Обожава дъщеря си, вдовец е и доколкото разбирам, тя е всичко за него. Живеят в Денвър и в момента момичето е в „Крейг“. Това го е вдъхновило да направи подобие на центъра в по-малък мащаб, за деца. Идеята не е лоша — призна Джеси пред приятелката си, — а и той е умен човек. Според мен парите не са проблем, значи ще изпипа нещата, стига да намери подходящите хора. Току-що е купил страхотно място и ми се струва доста интересно. Ще му трябват добри съвети, добър персонал и кой знае? Може пък да излезе нещо голямо. Аз му казах да ти се обади. Между другото, дъщеря му беше в олимпийския отбор по ски, така че нараняването й нанесе огромна травма. Той обиколи целия свят, след като я изписахме, за да търси други мнения, но всички са му казали същото като мен. Не можеш да виниш човека. Ако имах пари, сигурно щях да направя същото. Той поне иска да похарчи своите за добра цел. Ти какво му каза? Интересува ли те работата?

— Не — отвърна честно Каръл. — Тук ми харесва. Освен това колегите бяха страхотни с мен миналата година — не мога да ги зарежа точно сега. Та в тази връзка извинявай, че не дойдох на погребението на Тим, Джес. Все още се лекувах и бях като пребито куче след химиотерапията.

— Сетих се. Сега как си?

— Няма и следа от рака — отвърна с облекчение Каръл. — Ами ти как си?

— Не знам. Преживяваме някак. Децата са малко буйни. Трудно е без Тим.

Каръл предполагаше, че е така, и й стана мъчно за нея, но Джеси поне имаше децата. Тя вече нямаше да може да има деца, а не искаше да осинови, след като е сама и разведена, така че мечтата й за деца бе приключила. За нея това беше огромна загуба.

— Много ми се иска да дойдеш да ни видиш — рече замислено Джеси. Двете бяха близки приятелки, докато работеха заедно в „Станфорд“.

— След две седмици заминавам за Денвър, за да се срещна с твоя човек. Той гадняр ли е? Стори ми се доста груб, а и като ми каза как се е отнесъл към теб… — Каръл й се стори притеснена и Джеси се разсмя.

— Не е казал нищо лошо. Просто го намекна. Не е чак толкова невъзпитан. Оперирах дъщеря му в нощта, когато Тим почина — рече тя и гласът й потрепери.

— Много съжалявам, Джес.

— И аз — отвърна тя тихо. — Ти как си след развода?

— Добре. Сега единственото ми желание е да гледам напред. Миналата година беше най-кошмарната в живота ми. Рак, развод, операции. Може би консултациите за нов проект ще ми се отразят добре. Не съм казала на приятеля ти, че съм била болна. Той знае ли?

— Споменах, че си имала проблеми със здравето, но не казах, че става въпрос за рак. Ти ще решиш дали да му кажеш.

— Не е негова работа. Сега вече съм добре. Просто ще го консултирам, няма да приема работата, така че не му дължа обяснение.

— Точно така — съгласи се Джеси. — Да ми кажеш какво мислиш, след като се върнеш оттам.

— Благодаря ти за препоръката — отвърна топло Каръл. — Имам нужда от пари. Дилън отнесе повечето мебели, което беше много мило от негова страна. Парите от консултацията ще отидат за ново канапе.

Джеси се разсмя.

— Да се пазиш — рече тя тихо.

— И ти — отвърна Каръл и затвори с надеждата да не е допуснала грешка, като се е съгласила да замине за Денвър. Бил Томас й се стори необикновен човек. Надяваше се, че може да се разчита на него. Ако не друго, поне щеше да си купи ново канапе.

Бил позвъни и на доктор Хамърфийлд в „Мас Дженерал“ и го помоли да му препоръча консултанти или хора, които си търсят работа. Лекарят остана впечатлен от начинанието му и обеща да помисли, но не познаваше подходящ човек. Бил не спомена пред него, че Каръл Андерс ще ходи в Денвър, защото не беше сигурен дали тя иска той да знае.

Двамата с Лили говореха за проекта всяка вечер. Тя му даваше нови идеи всеки път, Теди също, когато обсъждаше въпроса с него. Бяха много въодушевени.

Като мислеше за „Лилиите“, Лили запълваше празнота, не й беше толкова мъчно, че нито един от приятелите й не идва да я види. Освен Вероника някои от съучениците й се отбиха веднъж и останаха шокирани, когато я видяха в инвалидната количка. Втори път не я посетиха. Не знаеха нито какво да кажат, нито как да се държат, затова им беше по-лесно да не се мяркат втори път. Тя споделяше с Теди, но не спомена нищо пред баща си. Беше твърде засрамена да признае, че вече няма приятели. Чувстваше се като пълна загубенячка, сякаш бе престанала да съществува за тях. В известен смисъл беше точно така. Случилото се с нея бе прекалено шокиращо за тях и те не можеха да го приемат. Теди винаги проявяваше съчувствие, сега беше единственият й приятел, в най-трудното време от живота й.

Фил обърна нещата. Много повече, отколкото плановете на баща й за „Лилиите“.

Когато тя отиде отново на физиотерапия, той заговори за параолимпийските игри. Вече й беше обяснил, че в зимните са включени пет спорта с няколко подкатегории. Очевидният за нея беше алпийско ски спускане със седалка, прикачена към моноски. Този път Фил я попита дали иска да пробва. Очите й заблестяха, щом той й предложи, и обясни, че може да отиде в Зимния парк над Денвър и да провери сама. Мисълта да кара отново ски бе невероятно вълнуваща.

— Ако ти хареса, ако ще се заемеш сериозно, Лили, можеш да започнеш тренировки веднага. Зимните параолимпийски игри са след по-малко от година. — Тя едва намери сили да каже:

— Кога можем да отидем?

— Какво ще кажеш за утре? — отвърна Фил с бавна усмивка. Вече бе резервирал време за нея с двама инструктори, които щяха да й помогнат да се качи и да слезе от лифта и щяха да карат до нея, за да не се нарани.

— Довечера ще кажа на татко да ми донесе дрехи за ски.

След това се заеха с обичайната терапия, а Лили позвъни на баща си в мига, в който часът й приключи.

— Не говориш сериозно, нали? — ужаси се Бил.

— Напротив — повиши глас тя, нещо необичайно за нея. Нямаше търпение да се качи отново на ски и не искаше той да я спира. — Утре ще пробвам да карам ски със стол. Става въпрос за малка седалка на ските. Искам да тренирам за параолимпийските игри, татко — заяви Лили. Притежаваше същата желязна воля като неговата. Бяха равностойни в това отношение, въпреки че рядко имаха несъгласия, но тя не се страхуваше да отстоява мнението си.

— Не искам да се нараниш — настоя той. — Преживя достатъчно. Заеми се с нещо друго.

— Много хора тук ходят на ски, татко. А аз карам по-добре от тях, поне преди беше така. Няма да се нараня.

— Ами ако се нараниш? Ами ако следващия път не можеш да използваш ръцете си, както е станало с Теди. Ами ако си удариш главата? Не става, Лили!

— Става! Донеси ми дрехите за ски, татко, или ще се спускам по дънки. — Бил знаеше, че тя ще го направи. През следващите десет минути не спряха да се карат. Най-сетне той отстъпи, след като тя го увери, че ще я пазят двама инструктори. — Искам да се състезавам в параолимпийските игри. Години наред съм тренирала.

За пръв път осъзнаваше, че ще може да участва в състезание по ски спускане, макар и различно от преди. Животът й може би нямаше да се промени толкова, колкото се страхуваше. Щеше да се пребори. Най-сетне той се съгласи да й донесе дрехите.

— Донеси ми обикновено яке, татко. И чифт черни панталони. — Не искаше да облича униформата за спускания, нито пък да слага якето на олимпийския отбор. — Имам ли обикновена каска в гардероба? — Не си спомняше дали има.

— Ще намеря. Това е лудост, Лили. Ако нещо ти се случи, кълна се, че ще убия физиотерапевта, когото наричаш сержант от пехотата. Това е последното, с което искам да се занимаваш. — Бил бе готов да заплаче.

— Това е единственото, с което искам да се занимавам, татко.

Той разбра, че тя говори сериозно. Не скри колко е нещастен, когато й донесе дрехите в сак на олимпийския отбор. Те бяха без емблеми. Беше открил обикновена стара синя каска в дъното на гардероба. Лили я пробва. Все още й ставаше. Не й каза, че се е канел да раздаде дрехите, когато изпразниха гардероба, за да монтират асансьора. Не бе и помислял, че може да ги използва отново. Поговориха няколко минути, когато той ги донесе, след това си тръгна. Тази вечер го чакаше работа. Джеси му беше изпратила няколко професионални биографии, които да прегледа, и Бил искаше да ги проучи. Бяха на неврохирурзи в „Станфорд“ и „Мас Дженерал“, едно на специалист от Лос Анджелис в университета, който според нея беше подходящ за директор, а другите за персонал.

Лили се бе отправила към стаята си, поставила сака с дрехи в скута си, когато Теди я настигна и я попита какво носи.

— Дрехите ми за ски — отвърна победоносно тя. — Утре ще ходя в Зимния парк. Фил го е уредил.

Теди не я беше виждал толкова въодушевена и се ухили.

— Да не би да се пробваш на параолимпиадата?

— Искам да видя дали ще ми хареса спускането със седалка и после ще реша. Ако се справя, ще се състезавам в олимпиадата.

Теди веднага разпозна решителността в очите и вирнатата й брадичка.

— И аз — призна той и тя се обърна към него с усмивка.

— Коя дисциплина?

— Имат ръгби в зимната, въпреки че спортът е летен. Фил каза, че ще се справя. Мога да използвам електрическия си стол.

Не беше възможно във всички спортове. Не се допускаха в баскетбола, докато в ръгбито нямаше проблем.

— Доста по-груба работа от онова, което Фил ми показа на филма — отбеляза загрижено Лили и Теди се разсмя. Все пак беше момче на седемнайсет.

— Да, но изглежда готино, нали? — Двамата прихнаха тихичко като съконспиратори, след това си отидоха в стаите.

На следващия ден Лили потегли в един от вановете, облечена в дрехите за ски, готова за Зимния парк. Когато пристигнаха, двамата инструктори, които Фил беше ангажирал, я чакаха. Настаниха я в малък стол на моноски и стегнаха коланите. Качиха я на седалковия лифт и един от тях пътува с нея. Когато седалката потегли, тя усети странно познато чувство и си припомни последната сутрин, когато се бе качила на лифта в Скуо Вали минути преди да падне. Мълча, докато пътуваха, опитваше се да не мисли по този въпрос и да се съсредоточи над спускането. Свалиха я от лифта с лекота. Беше решила да пробва с моноски, за да има по-добър контрол. Щом се настани, всичко й се стори познато. Нагласи очилата, стисна щеките с малките ски в края, които трябваше да й помагат да пази равновесие. Попързаля се за кратко, за да свикне с новото усещане, докато един от инструкторите й обясняваше какво да прави, а след това се спусна, отначало бавно, за да свикне с моноските и малката седалка. Остана изненадана, че е толкова лесно и пази безпроблемно равновесие. Почти нямаше нужда от щеките. След годините на тренировки и придобитите инстинкти, тя изместваше умело тежестта си, за да пази равновесие, и започна да набира скорост. Виждаше инструкторите от двете си страни, но се оказа, че спускането на моноски й идва отвътре. Усещането беше както преди, докато се носеше с пълна скорост по склона, вятърът брулеше лицето й, а снегът се плъзгаше под ските. Попадна на буца и я преодоля с лекота. Носеше се безстрашно и имаше чувството, че вместо крака са й пораснали криле. Стигнаха долу прекалено бързо. Лили се смееше и бъбреше, по лицето й се стичаха сълзи.

— Мога да се справя! — извика към тях. — Все още мога да карам ски! Искам пак!

Този ден се спуснаха три пъти и тя увеличаваше скоростта всеки път, докато се учеше как тежестта й се мести на стола. Идваше й отвътре и инструкторите веднага го забелязаха. Годините на упорити тренировки й служеха добре. Лили бе съвършен избор за параолимпийските игри, но най-важното беше, че се чувстваше така, сякаш се бе върнала в страната на живите. Никак не й се тръгваше след третото спускане, но инструкторите имаха и други часове. Свали ската и се прехвърли в инвалидната количка. В този момент се почувства като птица, която си сваля крилете, но вече знае, че може да лети. Шофьорът й помогна да се настани във вана и усмивката трептеше по лицето й през целия път до „Крейг“. Не помнеше някога в живота си да е била по-щастлива. Фил Луис й беше върнал живота. Тя можеше да кара ски! Никой не можеше да й отнеме това удоволствие.