Даниел Стийл
Победители (13)

13

Бил все още беше развълнуван от идеята на Джо, когато слезе на закуска и завари приятеля си на масата в кухнята да чете вестник и да пие кафе. Джо вдигна очи и видя, че той изглежда така, сякаш вече е изпил десет чаши кафе. Влетя в кухнята с пламнал поглед.

— Акциите или са паднали, или са скочили драстично, след като изглеждаш по този начин — пошегува се Джо. Не беше виждал приятеля си толкова развълнуван от години, може би дори никога, със сигурност не и откакто Лили бе претърпяла злополуката. Бил беше пълен с живот.

— Ще го направя — заяви той и си сипа кафе, отпи от горещата течност и присви очи. Умът му работеше на пълни обороти.

— Кое? — Джо протегна дългите си крака. Много му беше приятно у Бил в Денвър. Тук беше пълна противоположност на самотния му живот в Ню Йорк, където нямаше какво да прави и с кого да разговаря.

— Онова, за което говорихме снощи. Център за деца със спинални увреждания. Също като „Крейг“, обаче само за млади хора. Ще го нарека „Лилиите“. Не знам защо, но чувствам, че трябва да го направя. Не знам как се строи рехабилитационен център, но ако намерим подходящите хора, които да го управляват и да съберат екип, ще създадем забележителна болница. — Бил бе харесал идеята много и Джо усети колко е развълнуван. Той беше човек с устрем. Когато започнеше нещо, не се спираше. Така бе натрупал богатството си, благодарение на гений, смелост и упорство. Имаше всичко необходимо, за да успее, неограничени средства и кураж да се впусне в ново начинание. Джо го познаваше и бе сигурен, че приятелят му няма да спре, докато не създаде най-добрия детски център в света.

— Ще стане невероятен — рече той, също развълнуван. Бил умееше да разрешава трудни проблеми и постигаше невъзможното, обръщаше много внимание на подробностите и довеждаше започнатото докрай. — Много искам да помогна, ако ти трябва човек, който да направи необходимите проучвания или да създаде връзки. Разполагам с достатъчно време — напомни му Джо. Бил знаеше, че приятелят му притежава необходимите умения въпреки фиаското в кариерата си. — Не разбирам нищо от болници, но ще се науча, а бизнесът си е бизнес, независимо какво предлагаш. Трябва ти страхотен администратор, защото ще се заринеш с административна работа.

Бил кимна, а мислите му се втурнаха в хиляди посоки. Говореха, когато на вратата се звънна. Напълно бе забравил за срещата с архитекта, който трябваше да промени къщата за завръщането на Лили.

Стив Джансън беше млад и бе работил над подобни проекти и преди. Бяха го препоръчали други двама архитекти. Той обиколи къщата, посочи промените, които трябваше да бъдат направени, все неща, за които Бил не беше помислял. Избраха и място за асансьора. Заради него щяха да изгубят големите гардеробни помещения и на двата етажа, едното от които беше натъпкано с папки и багаж, но той щеше да ги премести другаде, а второто пазеше ски екипировката на Лили, от която тя вече нямаше нужда. Сърцето на Бил се сви, когато видя вещите й, и той затвори вратата бързо с насълзени очи. Не искаше Лили да ги вижда, затова се зарадва, че гардеробът ще изчезне. Стив го увери, че ще успее с всичко в рамките на два месеца, преди Лили да се прибере у дома.

Предложи да инсталира дискретна рампа във фоайето, с красиви медни перила, които да подхождат на обзавеждането, и втора, същата, за хола; да направи островчето в кухнята по-ниско, да преместят мивката, да осигурят по-лесен достъп до хладилника и напълно да промени банята, като инсталира специален душ и вана, а мивката също да стане ниска. Бил искаше всичко в къщата да бъде достъпно и удобно, без да заприлича на болнично отделение, и Стив прояви разбиране. Джо наблюдаваше очарован, докато двамата мъже обсъждаха промените. Обходиха всички етажи. Когато Стив приключеше, за Лили нямаше да има нито едно недостъпно място. Той дори предложи да намалят височината на печката и на плотовете в кухнята. Нямаше да е евтино, но според Бил си струваше. В единствената вечер, когато тя си беше вкъщи, той сам видя колко й е трудно. Първоначално не искаше да променя нищо в дома им, защото това означаваше да приеме, че Лили ще остане завинаги в инвалидна количка, но сега вече разбираше, че състоянието й няма да се промени, докато науката не направи пробив в лечението на травми като нейните. Като превърне дома им в удобен за живеене, щеше да направи подарък на Лили, а Стив остана силно впечатлен, също както и Джо. Бил беше променил мнението си за броени дни, откакто видя как тя разцъфва в „Крейг“.

В края на срещата той наля кафе и на тримата и седнаха в кухнята, докато Стив обясняваше, че всичко ще бъде по последна дума на техниката, изискано, с черен гранит в кухнята и розов мрамор в банята. Щеше да е много красиво, когато приключи, не просто функционално, а неотделима част от стандартите на дома, в който живееха и който бе много приятен. Очакванията към архитекта бяха огромни, но той ги увери, че ще се справи с работата.

Тогава на Бил му хрумна нещо.

— Какво мислиш за център на много високо ниво за деца със спинални травми? Струва ли ти се разумна идея? — попита най-ненадейно той и Стив го погледна с интерес.

— Нещо като „Крейг“ ли?

— И да, и не. Същата база за пациентите, само че за по-млади хора и не толкова голям. Само спинални наранявания, без мозъчни, няма да се предлагат всички медицински услуги, ще бъде за децата, които сега са твърде малки, за да постъпят в „Крейг“. Няма да ги хоспитализираме в периода на възстановяване, ще бъде изцяло рехабилитационен център. Нещо като обучителен център за деца и подрастващи, може би и хлапета в началото на двайсетте, напълно обзаведен за нуждите им, с пълна спортна програма, изкуство, музика, задължителна рехабилитация и всичко, което им е необходимо, за да се интегрират отново в училище или колежа, да си намерят работа. Ще бъде изцяло за деца с гръбначни увреждания. Искам в него да има всичко, което би пожелало едно здраво дете, само че предназначено за деца с наранявания. „Крейг“ е за по-големи младежи и възрастни. Там вършат страхотна работа и ми харесва, че забавляват всички. Възстановителната им програма е изключителна. Аз обаче искам нашата да бъде специално за деца.

— Говориш за секс и наркотици, нали? — подхвърли Стив и всички се разсмяха.

— Не, говоря за истинско забавление. Забавления, които те ще оценят. „Крейг“ е за всички. Знам, че там има дейности, които няма да заинтересуват Лили, въпреки че предлагат много неща, които тя харесва. Искам да огранича фокуса и да сваля възрастта. Те предлагат страхотни условия за родители и роднини, за целта е нужно много място, а аз все още не съм готов за подобно нещо. Може би за малките деца можем да направим големи стаи, за да остават майките при тях, но за цели семейства, както е в „Крейг“, ще бъде много трудно. Те се занимават с тази дейност вече четирийсет или петдесет години. Не искам да се състезавам с тях, не мога, а и няма смисъл. Безполезно е. Искам да допълня онова, което те нямат, или нещата, на които не наблягат. Някои пациенти ще прехвърляме в „Крейг“. Може те да ни прехвърлят деца за дейности и услуги, които не се предлагат в детската болница в Денвър. Можем да се опитаме да им предложим нещо различно, нещо повече от другите две болници. Не знам. Джо предложи идеята и аз се замислих. Снощи ме осени вдъхновение. Просто се питам какво мислиш за идеята, как ще изглежда подобно място. — Бил нямаше никаква представа, но това съвсем не бе в състояние да го спре.

Стив се замисли за минута, силно заинтригуван. Идеята беше изключителна и той усети, че Бил е човек, който ще я осъществи, ще доведе докрай мечтата си. Къщата, в която живееше, кариерата, която бе създал, огромният постигнат успех бяха доказателството. Джо познаваше Бил по-добре и не се съмняваше, че ще осъществи проект, който му е на сърцето. За Бил пък идеята вече беше реалност.

За него центърът наподобяваше училище, в което има малки деца, по-големи, гимназисти и колежани, може би дори на възрастта на Лили, където ги обучават и насочват, показват им какво могат да постигнат. Можеха да изработят програма съвместно с „Крейг“, чиито пациенти щяха да вдъхват надежда на по-младите.

— Можеш да построиш каквото ти трябва от нулата — отвърна замислено Стив. — Ще направя план на онова, което си измислил. Ще стане по-бързо, ако можем да използваме готова сграда и да я приспособим към нуждите ти, вместо да строим нова. — След това му хрумна нещо. — Ти ходил ли си в курорта „Ла Ви“?

— Бил поклати глава. Не беше чувал за този курорт и нямаше представа какъв е. — Идеята е много хитра.

— Нарича се „Ла Ви“, но мотото им е „La vie est belle“. Животът е красив. Построен е от французин. Срещали сме се два пъти. Той си представял спа център в Щатите, нещо като курорт в Алпите. Първо мислел да го построи в Уайоминг или Монтана, но се спрял на Денвър, защото се стига по-лесно.

Просторно място, разположено на 121 декара. Похарчил е цяло състояние за строежа. Има великолепни къщи, големи. Намеренията му били хората да ходят там на почивка за по-дълги периоди от време. Има невероятен спа център, огромен фитнес, по-малки къщи, чудесен административен комплекс, който не прилича на администрация. Мисля, че идеята е била курортът да побира по петдесет до шейсет гости и той искал спа центърът и спортните съоръжения да са само за членове, нещо като клуб за местни. Идеята е страхотна — нирвана в планината. Изсипал е торба пари.

След това икономиката рухна и тук, и във Франция. Затвориха няколко месеца след откриването. Жалко, защото идеята беше страхотна, а сградите са невероятно красиви. Прилича на частно имение. Последно ми казаха, че стояло празно. Не съм сигурен, но според мен банката ще го лапне. Не знам дали е все още на собственика. Казаха, че май още било негово. Може обаче междувременно да има нов собственик. Все съм си казвал, че от това ще излезе страхотен дом за някой с цяла сюрия големи деца, нещо като фамилен комплекс или колония за хора на изкуството, писатели, нещо такова. Както и да е, страхотно местенце. За твоята цел е върхът, ще бъде страхотно начало и ще ти спести куп време. Не знам кой е собственикът в момента, но мога да поразпитам и да разбера.

Бил беше като омагьосан от чутото.

— Много ми допада — рече тихо той и Джо се усмихна. Имаше чувството, че вижда как колелцата в главата му се въртят с петстотин километра в час.

— На около шестнайсет километра от града е. Едва ли хората знаят за него. Изключително красиво е, но нали отвори и затвори бързо, никой не разбра за съществуването му. Истинска идилия, недокосната от времето. Ще проверя. Ако не друго, то поне е чуден имот с красиви къщи и на подходящата цена би било супер инвестиция. Може да му е искал доста висока цена, ако се е опитвал да го продаде, и това да е причина все още да не е продадено. Според мен навремето французинът е взел земята на изгодна цена, но е дал цяло състояние за сградите. Очевидно това е била мечтата му. Жалко, че не се е получило. Зле подбран момент, струва ми се, въпреки че е вложил толкова много пари, че не знам дали някога е щял да си върне инвестицията. Понякога става така, хората се увличат, след това земята под краката им пропада.

Стив беше виждал същото да се случва с къщи, които бе проектирал за клиенти, те харчеха прекалено много пари и така и не успяваха да си върнат средствата, когато продаваха. Опитваше се да ги спре, но някои имаха големи мечти, а нямаха пари, за да ги осъществят. Знаеше, че при Бил не е така.

— Доколкото си спомням, господинът, който построи „Ла Ви“, има спа център във Франция и хотел в Сейнт Бартс, така че е знаел какво прави. Може би в Щатите е различно, защото много хора изгубиха инвестициите си, когато пазарът се срина. Ще ти кажа веднага щом разбера нещо. Ще ти изпратя и плановете за ремонта тук до два дена. Ще стане върхът — рече Стив с топла усмивка. Домъчня му, когато чу за инцидента с дъщеря му, но Бил правеше чудеса за нея и същевременно се опитваше да запази вида на къщата и усещането за уют. Тук по нищо нямаше да прилича на болница, нямаше да е потискащо, само практично за нея и приятно за окото. Стив нямаше търпение да се заеме с работата. А Бил вече обмисляше онова, което беше казал архитектът за бившия спа център „Ла Ви“. Не можеше да се въздържи. Щом Стив си тръгна, звънна на Ханк Питърсън, брокер на недвижими имоти, когото познаваше, и го помоли да провери.

Два часа по-късно работеше на бюрото си, когато брокерът му се обади.

— Открил си интересно място — започна той. — Не знам защо не съм чувал за него. Може да се използва за какво ли не. Да не говорим, че е на страхотен парцел.

— Кой е собственикът?

— Не съм сигурен. Банката трябвало да обяви ипотеката му за просрочена преди година, но собственикът е платил в последната секунда. Не знам обаче какво е положението в момента. Знам, че все още е в ръцете на първоначалния собственик, макар никой да не е стъпвал там от три години. Затворили са почти веднага след откриването. Не съм виждал курорта, но от офиса ми казаха, че било страхотно място. Малко далечко е, но не чак толкова. Искаш ли да проверя кой е собственикът?

— Да — отвърна спокойно Бил, тъй като не искаше да издава интереса си, но сърцето му биеше бързо, докато слушаше. Знаеше, че е попаднал на подходящото място за проект, за който до вчера дори не му бе хрумвало.

— Искаш ли да отидем да го огледаме? — предложи Ханк.

— Защо не — отвърна престорено спокойно Бил, макар съвсем да не се чувстваше така. Сякаш беше Кевин Костнър в „Поле на мечтите“, когато чу гласа, който казва: „Ако го построиш, те ще дойдат“. Обикновено беше по-практичен, но имаше чувството, че казаното от Стив Джансън за „Ла Ви“ е съдбоносно, особено в този момент.

— Кога искаш да го видиш? — попита небрежно брокерът.

— И сега съм свободен. Стига ти да имаш време.

— Да се срещнем след час. — Упъти Бил и той слезе, за да намери Джо, който беше седнал пред компютъра си, за да пише на синовете си, че в момента е в Денвър при Бил. Надяваше се те да са добре, призна, че той прекарва чудесно. Разказа им за инцидента с Лили и обясни защо е дошъл. Единият от синовете му отговори веднага, за да каже колко му е мъчно за нея.

— Искаш ли да се повозим? — попита небрежно Бил. Джо му се усмихна. Познаваше го добре. Беше намислил нещо. По лицето му се бе изписало изражение на котка, готова да скочи, за да улови мишката.

— Какво си намислил?

— Да огледам спа центъра, за който Стив ни разказа сутринта. Французинът все още го притежава. Поне така мисли брокерът, но не е сигурен. Вероятно му струва цяло състояние да обслужва ипотеката. Банката едва не му е отнела имота преди година. Да огледаме, преди да се запаля прекалено много. — И двамата вече знаеха, че той направо гори. Обаче го чакаше още едно обаждане, преди да излязат.

— Ще дойда с теб — потвърди Джо и Бил се върна в кабинета си.

Седна на бюрото и позвъни на Джеси. Реши, че е заета с пациент или е в операция, и остана изненадан, че тя се обади почти веднага.

— Лили добре ли е? — попита разтревожено Джеси.

— Добре е, поне беше добре снощи, когато ходих при нея. Благодаря ви, че отговорихте толкова бързо.

— Реших, че се е случило нещо. — Откакто Тим загина, всеки път, когато телефонът звъннеше, Джеси изпитваше страх, че се е случило нещо лошо, най-вече на децата й.

— Снощи един приятел ми подхвърли идея и исках да я обсъдя с вас. — Той премина направо на въпроса. Знаеше, че тя е заета. — Звучи откачено, но просто не мога да я избия от главата си. Какво ще кажете за рехабилитационен център за деца, претърпели гръбначни травми, говоря за малки деца, за подрастващи, въобще за по-малки, отколкото приемат в „Крейг“, като тяхната долна граница се превърне в наша горна. Всичко ще е насочено към техните нужди и интереси. Не говоря за някое огромно медицинско заведение като „Крейг“, просто рехабилитационен център, какъвто би харесал на всяко дете, тийнейджър или колежанин. Няма да предлага екстри като „Крейг“, защото там е истинско лечебно заведение, просто рехабилитационен център с нужните медицински грижи, но без интензивно отделение. Ако се наложи спешна помощ, ще прехвърлим пациента в „Крейг“ или в друга болница. Пак повтарям, това ще бъде рехабилитационен център за деца и младежи, изпипан, високотехнологичен, с всичко, което може да се предложи. Какво мислите? — Той се засмя и тя се присъедини към него. Беше слисана.

— Невероятна идея. — Той беше прав, центърът нямаше да дублира дейността на „Крейг“, нито на местната рехабилитационна болница за деца. Щеше да е различен, интересен, най-вече за малките, за които трудно се намираха рехабилитационни центрове. Повечето обръщаха внимание на нуждите на възрастните пациенти, но имаше и млади с гръбначни наранявания, дори на възрастта на Лили, и някои от програмите бяха прекалено тежки за тях, а и не можеха да обърнат внимание на всички възрастови групи.

— Искам да предложа и стипендия на онези, които имат нужда, а не могат да си позволят да плащат или не разчитат на застраховка. — Тя хареса и тази идея. Имаше доста хора, които не можеха да си позволят дълъг престой в рехабилитационен център, дори такива, които не можеха да си позволят никакъв, защото нямат възможност да доплатят разликата или да разчитат на пари от застраховка. Подобни заведения бяха скъпо удоволствие. — Какво мислите?

— Според мен това ще бъде забележителен подарък за общността на хората с гръбначни травми. „Крейг“ е най-доброто, което имаме, но някои не отговарят на профила им, въпреки че те подхождат доста разумно към пациентите. Миналата година имах пациентка на девет, която не успя да влезе в детския рехабилитационен център, в който я изпратихме. Просто не й беше там мястото. А нещо с индивидуална насоченост като това, което описвате, ще бъде страхотно при планирането на лечението. Има пациенти, които сами се опитват да се справят с рехабилитацията. Онова, което описвате, ще бъде страхотно разрешение на въпроса. Просто невероятно. Сериозно ли мислите да се захванете? — Тя вече знаеше, че той говори сериозно, иначе нямаше да й позвъни.

— Исках да чуя мнението ви. — Бил изпитваше все по-силно уважение към нея, особено след консултациите с другите неврохирурзи.

— Проектът е много амбициозен, не мога да си представя как ще го осъществите. Да не говорим, че ще струва цяло състояние. Идеята обаче е невероятна — не скри Джеси колко е развълнувана.

— Имам приятели, дъщеря им е с диабет — продължи той. — Те построиха болница за нея и сега тя е един от най-добрите центрове за болни от диабет в страната. Понякога трябва да направиш нещо подобно или поне всичко по силите си, ако не можеш да промениш случилото се с теб. — Гласът му потрепваше от вълнение и Джеси разбра. Малко бяха хората, които можеха да си позволят подобен забележителен жест — да помагат на други в същото положение. Подозираше, че Бил може да си го позволи и може би дори притежава силата и амбицията да осъществи проекта. Беше й направил впечатление на невероятно изобретателен и решителен човек и тя бе започнала да го уважава. Той бе променил радикално мисленето си, откакто прие положението на Лили.

— Според мен това, което искате да направите, е достойно за възхищение — рече трогнато Джеси, все още зашеметена от чутото. Не можеше да си представи мащабите на онова, което той се надява да осъществи, и дали има парите, за да го направи. Това обаче беше лесната част за него.

— Проблемът е, че нямам представа какво правя. Имам само сърце и пари. Ще ни трябва експертно мнение, ако искаме тази работа да се получи. Искам да наема най-добрите лекари и терапевти в страната. — След това й зададе въпрос, който тя не очакваше. Беше пълен с изненади. — Ако осъществя проекта, ще го управлявате ли, ще станете ли медицински директор? — Тя остана поразена.

— Аз съм хирург, не администратор — отвърна му честно. — За тази работа можете да си намерите много по-компетентен човек от мен.

— Можете да практикувате в Денвър и да оперирате тук. Центърът обаче ще има нужда от изключителен човек, който да го управлява и да знае от какво има нужда. — Джеси трябваше да признае, че идеята много й допада, че е впечатлена от въодушевлението му към проекта, но за нея бе невъзможно да приеме.

— Не мога да го причиня на децата си. Вече преживяха прекалено много, изгубиха баща си. Не мога да ги накарам да се местят на ново място. Да не говорим, че те няма да искат. Това е домът им, тук им харесва, израснали са кай езерото Тахо. Тук се чувстват добре, а за моята практика мястото е чудесно.

— Трябваше да ви попитам — призна Бил. — Щях да съм глупак да не го направя. — Той бе един от най-умните хора, които тя познаваше. Освен това й харесваше онова, което се опитваше да направи. — Ще ми помогнете ли да намеря подходящите професионалисти, които да управляват заведението, ако успея да стигна дотам? Да видим дали ще излезе нещо. В момента все още е в сферата на мечтите. Но пък каква мечта само!

— Ще се постарая. Ще помисля. — Щеше да спомене на Бен, партньора си. Неговото положение не беше толкова комплицирано като нейното, имаше единствено Казуко и двамата нямаха деца. На Казуко може би щеше да й хареса да работи там. Бил нямаше нужда от неврохирург, който да управлява новия център, въпреки че беше за предпочитане. Един добър ортопед също щеше да му свърши работа. Имаше обаче и други неврохирурзи, които тя можеше да препоръча. Проблемът бе да намери човек, който да се съгласи да се премести в Денвър. Тя не можеше и не искаше. Беше прекалено свързана с долината Скуо. Дори Тим да беше жив, нямаше да стане. Той обичаше езерото Тахо колкото децата си. Никога нямаше да се съгласи да се преместят, нито пък децата. В това беше сигурна. Всички бяха на мнение, че езерото Тахо е едно от най-прекрасните места на света.

— Ще ви държа в течение как напредвам — обеща Бил. — Днес следобед ще огледам едно място. Може и нищо да не излезе, но си струва да проверя. — Джеси знаеше, че решението му да построи рехабилитационен център за деца е част от процеса на приспособяване към случилото се с дъщеря му, само че в много по-едър мащаб, отколкото повече хора можеха да си позволят или дори да си представят. Беше добър знак, че мисли в тази посока, дори никога да не успее да осъществи проекта си. Намеренията му бяха много благородни.

— Дръжте ме в течение — рече тя и двамата затвориха. Джеси не очакваше Бил да й позвъни отново, дори да заговори отново за проекта. Въпреки това беше силно заинтригувана и късно същия следобед, след като приключи с последния си пациент за деня, предаде разговора на Бен. Сподели с него какво е намислил Бил, как я е помолил да се премести в Денвър и да управлява новия център, как е отказала.

— Това е напълно откачена идея — рече Бен и я погледна. Напоследък тя изглеждаше изтощена, гореше свещта и от двата края, работеше прекалено много, а вече не разчиташе на Тим да поеме част от задълженията покрай децата. Непрекъснато беше тъжна и на него му беше неприятно да я вижда в подобно състояние. — Изглежда има повече пари от останалите на планетата, след като обмисля подобно начинание — отбеляза Бен впечатлен.

— Според мен може да си го позволи. Ами ти? — попита го тя. — Може да се окаже забавно да помогнеш в такова начинание. — Той веднага поклати глава.

— Тук съм щастлив. Нямам големи амбиции да откривам отново колелото. Просто помагам на болните. От мен не става звезда като теб, Джеси. Никога не съм искал да бъда. Добър лекар съм и животът в малкия град ми харесва. Ще бъде нещо голямо, ако той успее да направи центъра за деца. А колко главоболия само ще има. — Според Джеси идеята беше блестяща. — Защо не помислиш? — погледна я сериозно той.

— Не мога, Бен. Не мога да го причиня на децата си. Не мога да ги преместя в Денвър след случилото се с Тим. И без това са достатъчно травмирани, само нов град им липсва, нови училища, да зарежат приятелите си и къщата, в която са расли. Освен това няма да ми позволят.

— Той сигурно ще ти плаща цяло състояние — предположи практичният Бен.

— Децата това няма да ги интересува.

— Не, но за теб ще има значение. — И двамата знаеха, че тя бе изгубила половината доходи, когато Тим загина, а той нямаше застраховка. Беше възнамерявал да направи, но така и не стана. И двамата бяха много заети и твърде млади, за да се тревожат за смъртта.

Сега тя разчиташе единствено на това, което изкарваше, а трябваше да храни и изучи четири деца. Въпреки това поклати решително глава. — Мислех си — продължи тихо Бен, — че по някое време няма да е зле да се върнеш в „Станфорд“. — Тя го погледна стреснато и малко наранено.

— Ти да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Нищо подобно. Говоря напълно сериозно. Ти си върхът, Джес. Не ти е мястото тук. Никога не е било. Знам, че си се преместила заради Тим, понякога ти попадат добри случаи като момичето на Томас, но би трябвало да си в голяма университетска болница, където да блестиш и да се сблъскваш с предизвикателства, каквито заслужаваш. Много ми е приятно да работя с теб, но понякога ми се струва, че не е честно към теб. Мнението ми беше същото и докато Тим беше жив, но ти искаше да си до него, за да бъде щастлив той. А децата ти ще се разлетят след няколко години, дори няма да усетиш кога ще отлети времето. Заслужаваш по-добър живот от този и повече възможности за професионална изява. Помисли дали да не се върнеш в „Станфорд“.

Тя му се усмихна.

— Има още дванайсет години, докато Джими постъпи в колеж. Тук ми предстои много време, а след това ще бъда прекалено стара, за да се местя. Ще бъда на петдесет и пет, а в „Станфорд“ не обичат старите лекари — предпочитат млади, амбициозни, с новаторски идеи. За съжаление, доктор Стайнбърг, няма да успееш да се отървеш от мен — натърти тя и той я погледна със съжаление.

— Не аз, Джеси, ти трябва да намериш начин да се отървеш от мен. Помисли за предложението на човека, ако не искаш да се върнеш в „Станфорд“.

— Един господ знае дали ще направи нещо — отвърна разумно тя. — В момента е обзет от еуфория. Това е част от мъката му, вероятно тази работа ще си остане просто фантазия. Не мога да си позволя да се подвеждам по чуждите мечти, Бен. Имам си своя действителност. Чакат ме четири деца, които искат да живеят тук, където са отрасли.

— Не им позволявай да ти съсипят живота, Джес. Мисли и за себе си.

Тя се разсмя при тези думи.

— И това го казва мъж, който няма деца. Повярвай ми, аз не бих посмяла да съобщя на Хедър Матюс, че ще се мести в Денвър. Ще намери наемен убиец, който да ме гръмне. Едва не го направи вчера, защото не изгладих както трябва блузата й, а дънките се били свили в пералнята. Тим се справяше много по-добре от мен с прането. Господ да ме пази от петнайсетгодишните момичета. Предпочитам да се изправя пред стрелкови полк, вместо да й кажа, че ще се мести в Денвър. — Джеси се разсмя отново, когато си представи картинката, и в същия момент блекбърито й иззвъня. От болницата й съобщаваха, че пациентът, когото бе оперирала предишния ден, е вдигнал температура. Тя обеща да се качи до пет минути. — Както и да е, на теб ще ти бъде интересно. — Само че Бен не искаше толкова много работа и отговорности. Обичаше да работи много и да се забавлява славно, но никога не бе преследвал кариера като Джеси. Тя не можеше да приеме поради четири много основателни причини, децата й. Можеше единствено да помогне на Бил, като му предложи други неврохирурзи, които вероятно щяха да се заинтересуват от работата, и то ако той успее да осъществи проекта си. Излезе бързо от кабинета и помаха на Бен.

Трябваше да се прибере при децата си, да им помогне с домашните, да изпере, да плати сметките и да сготви. Може би след това щеше да се наложи да се върне в болницата, тъй като беше на повикване. Сега вече дните й бяха безкрайни, нощите също, не можеше да разчита на помощ от никого, освен от Крис, най-големия. Когато през есента той заминеше да учи в колеж, щеше да настане истински кошмар. Пред нея се беше ширнал безкрайно дългият път на тежка работа и тъга без Тим. Всичко това личеше в очите й и по измъченото й лице.

Бил и Джо се срещнаха с Ханк Питърсън в курорта, на шестнайсет километра извън града. Той беше точно 137 593 кв.м. по площ. И сградите бяха точно толкова красиви, колкото Стив беше казал. Имаше огромна главна постройка, безупречно завършена, която приличаше на просторния дом на френски благородник. Всички детайли бяха идеално изпипани. Имаше чудесни френски прозорци и мансарден покрив, широка веранда, която я опасваше отвсякъде. Овощни градини бяха оставени неподдържани, обрасли с буренаци, а великолепната някога градина пустееше. Къщата беше едва на няколко години, в съвършено състояние. Покривът беше здрав, не личеше отнякъде да тече.

Бил преброи двайсет спални в голямата къща, до една прекрасни, всяка със самостоятелна баня. Собственикът не бе жалил средства. Останали бяха малко мебели, но като цяло беше необзаведено. Брокерът каза, че всичко вътре било продадено на търг, за да се съберат пари за ипотеката. Имаше просторни общи стаи, четири на брой, модерна кухня, а на долния етаж истински лабиринт от офиси.

Имаше и втора сграда с дванайсет спални с подобно разположение. Третата приличаше на спа център със стаи за масажи, парни бани, сауни, вани и малък плитък басейн. Виждаха се още три постройки, които вероятно бяха спалните помещения за персонала или може би офиси. Имаше и просторен фитнес център, широк гараж, няколко по-малки постройки, които, изглежда, служеха за складиране на уреди. В дъното на парцела се виждаше оранжерия, много красива, с избуяли вътре най-различни растения. Имаше и кухня на открито, малък поток, който пресичаше имота, малка конюшня с ограждение за конете. Всичко беше точно както искаше Бил, веднага личеше, че тук са вложени много обич, грижи и пари. Усети веднага колко разочарован и нещастен е бил собственикът, когато начинанието му се е провалило. Не каза нищо, докато обикаляха. Не искаше брокерът да разбере колко силно е развълнуван.

— Разбра ли кой е собственик? Банката ли е?

— Очевидно първият собственик. Проверих. Банката в скоро време ще предяви претенции и се надява да придобие имота. Той все още плаща, но едва успява с вноските. Не иска да продава. Само че от банката твърдят, че рано или късно ще бъде принуден. — Като лешояди са, чакат да се нахвърлят на плячката.

На Бил му домъчня за собственика, когато видя колко е красиво тук, а идеята му се е провалила. Сега всичко бе загубено, стоеше празно, неизползвано.

— Знаеш ли колко е вложил? — попита той, като се престори на незаинтересуван.

— Пет милиона за земята и колкото му е струвало да построи останалото. Не знам колко пари е вложил, но изглежда са много. Добър начин да профукаш и ризата от гърба си. Предполагам, че ще го купиш, ако направиш оферта. Не се предлага, но според банката той ще приеме предложението, стига да е прилично. — Бил се опитваше да изчисли колко е дал собственикът за двете големи къщи и четирите малки постройки, за външните обекти, фитнеса и гаража. Проектът е бил невероятно скъп, а човекът бе имал лошия късмет икономиката да рухне горе-долу по същото време. Предполагаше, че в друг град, в Калифорния или Ню Йорк, сигурно е щял да похарчи десет, дори двайсет милиона за сградите. В Денвър сигурно беше дал между пет и седем плюс цената на земята.

Бил обиколи навсякъде с Джо и не каза почти нищо. Това бе от случаите, когато действаше инстинктивно. Все още не беше сигурен дали ще успее да създаде рехабилитационен център, но щом купеше имота, поне щеше да има основното, а ако не се получеше, винаги можеше да го продаде. Освен това сградите бяха в отлично състояние, защото бяха нови. Имаше трийсет и две стаи за пациенти, така ги преброи, двойно повече, ако настанят по двама в стая, защото помещенията бяха големи. Всяка стая имаше баня, която щеше да бъде преработена за нуждите на инвалидите. Имаше и къде да се настанят хората от персонала, имаше и офиси, и гараж, и фитнес, и спа. Имаше всичко необходимо, за да започне, дори повече от необходимото. А и тук беше красиво. Собственикът бе изравнил терена, преди да започне да строи, бяха прокарани широки алеи, напълно подходящи за инвалидни колички. Докато се оглеждаше, Бил си каза, че това е мястото, което търси. Дори не го беше търсил специално. То го намери.

Върна се при колата, без да каже нищо на брокера, накрая се обърна към него с безразличие.

— Ще направя оферта — рече простичко той, сякаш му беше все едно дали ще се получи или не. Брокерът кимна.

— Колко имаш предвид? Не забравяй, че не е обявено за продажба. — Очакваше Бил да даде ниска цена, която няма да направи впечатление на собственика и той не би проявил интерес. Предполагаше, че клиентът му просто опипва почвата. Понякога хората постъпваха точно така, опитваха се да купят на ниска цена, а след това да изкарат печалба от бърза продажба. Имотът имаше потенциал за подобен ход, още повече че бе собственост на финансово затруднен чужденец.

— Осем милиона — заяви Бил равнодушно и брокерът го зяпна. Бил знаеше, че ще бъде невероятен удар, ако успее да купи мястото за тази сума. Беше готов да плати и десет. Съществуващите сгради щяха да му спестят много време, вместо да търси друг обект, където да започне строежа от нула.

— Ще го запиша — рече Ханк нетърпеливо. — Къде ще бъдеш по-късно днес?

— У дома — отвърна спокойно Бил.

— Ще намина, за да подпишеш офертата, а утре ще я представя. — Това бе невероятна сделка, истински късмет, която падаше от небето. Всеки брокер мечтае за подобни сделки. Стабилен купувач с пари, който прави добра оферта, и продавач, който има нужда от парите. Проблемът бе, че никой не беше сигурен дали продавачът иска да се отърве от собствеността, а сега, след като вече я беше видял, Бил си даде сметка, че има голяма вероятност имотът да не се продава, тъкмо затова предложи изгодна цена. Сумата щеше да изкуши всеки, дори собственикът да обича мястото, пък и бизнесът на французина се беше провалил заради проблемите в икономиката и той живееше на осем хиляди километра. Бил се надяваше здравият разум да надделее, не чувствата. Също и Ханк.

Когато Бил и Джо потеглиха към къщата, Бил се обърна към приятеля си с широка усмивка.

— Кажи какво мислиш.

— Че си най-невероятният човек, когото съм срещал. Мислех, че си малко луд, когато се запознахме в „Харвард“. Сега вече съм убеден, че е така. Напълно луд си. Надявам се да купиш имота. Съвършен е за целта.

— Ще видим какво ще стане. — Играеше, без да разкрива напълно картите си. Отчаяно му се искаше да купи имота, но не искаше да го признае дори пред себе си.

Ханк се появи към четири часа, за да подпише Бил офертата за осем милиона долара за „Ла Ви“. Прочете името на собственика, но се оказа, че не го познава.

Ханк каза, че ще го изпратят по факс във Франция. Даваха му три дена, за да отговори. Сумата щеше да бъде платена наведнъж, след предварителна проверка, за да е сигурно, че няма скрити проблеми. Бил обаче не очакваше да има. Ханк беше поискал уверение от банката за платежоспособността на Бил, което приложи към офертата, и банкерът на Бил му изпрати документ, в който уверяваше продавача, че бъдещият купувач е истински, платежоспособен, а не измамник.

През следващите три дена Бил не каза на никого за имота. Двамата с Джо почти не го споменаваха. Бяха единствените, които знаеха. В четвъртък сутринта му позвъни Ханк и започна да обяснява затворнически:

— Продавачът иска дванайсет.

Бил не се колеба. Беше очаквал контраоферта и се зарадва. Най-големият му страх беше собственикът да не каже, че не продава. Той обаче имаше цена и щяха да се договорят.

— Предложи десет — заяви делово. — След петнайсет дена офертата изтича, искаме и проверка. Това е окончателно. Плащам цялата сума, ако проверката установи, че няма проблеми със собствеността.

За продавача сделката беше чудесна. Той трябваше да си плати ипотеката, а останалото беше за него. След петнайсет дена щеше да разполага с парите, а Бил да притежава някогашния курорт „Ла Ви“, който да превърне в „Лилиите“. Имотът обаче все още не беше негов и той знаеше, че сделката може и да пропадне.

Ханк дойде у тях двайсет минути по-късно с новата оферта, за да може Бил да я подпише. Беше много по-развълнуван от клиента си и Джо избухна в смях, когато той си тръгна, а Бил затвори вратата след него.

— Ще докараш инфаркт на човечеца — заливаше се от смях Джо. — Едва ли досега си е имал работа с някой като теб. Направо виждаш как му текат лигите за комисионата, която ще получи, ако продавачът приеме офертата ти. Надявам се да я приеме и всичко ще си дойде на мястото.

— И аз се надявам — ухили се Бил. — И той също като Джо беше забелязал колко нетърпелив е брокерът. Но сам отчаяно искаше да се сдобие с имота.

Този път отговорът дойде след двайсет и четири часа и Ханк говореше като човек пред припадък, когато звънна по телефона.

— Приема офертата ти.

— Щеше да е глупаво да не я приеме — отвърна спокойно Бил. — Трябва веднага да организираме проверката.

Накара банката да прехвърли парите в ескроу сметка. Пет дена по-късно проверката бе направена. Сградите бяха солидни, нотариалният акт изряден. Сделката бе осъществена без засечки и петнайсет дена след като офертата му беше приета, 137 593 кв.м. в красива местност на север от Денвър бяха негови. Рехабилитационен център „Лилиите“ беше заченат.

Двамата с Джо отново отидоха да разгледат имота след приключването на сделката. Докато обикаляха, Бил си представяше в какво ще се превърне бившият курорт. Нямаше представа колко време ще отнеме, в идващите месеци му предстоеше да научи много, но знаеше, че един ден тук ще е „Лилиите“ и мечтата му ще се превърне в действителност. Джо беше малко объркан, също като него. Всичко се беше случило толкова бързо и лесно. Не ставаше въпрос единствено за парите, просто моментът беше подходящ за всички и това бе ключът.

Покрай вълнуващата нова придобивка на Бил Джо съжаляваше, че се връща в Ню Йорк след няколко дена. Гостуването при приятеля му беше интересно и му бе подействало благотворно. Чувстваше се по-добре и никак не му се връщаше в празния апартамент и самотен живот. Искаше да остане по-дълго и да види как Бил ще разработи проекта, но не му се щеше да остава прекалено дълго и да се натрапва на приятеля си.

— Трябва да намеря лекар, който да управлява центъра — рече Бил, докато минаваха през главната сграда, за да я разгледат отново. — Трябва ми медицински директор и администратор. — След това спря и погледна Джо. — Ти проявяваш ли интерес да управляваш бизнеса на рехабилитационния център за деца? — попита той. Имаше доверие в бизнес усета на приятеля си, в уменията му на администратор и в предаността му.

Джо грейна, щом го чу.

— Мислех, че никога няма да ми предложиш. С удоволствие, Бил. Знам дори по-малко от теб за рехабилитационните центрове, но като изключим скорошното фиаско, мисля, че ще мога да управлявам бизнеса. Ако не мога, ще ти кажа веднага.

Бил бе уверен, че Джо ще се справи, а и като му възлагаше тази задача, връщаше доверието на приятеля си в самия него.

— Ще трябва да се преместиш да живееш тук — предупреди го Бил.

— И без това апартаментът ми в Ню Йорк е обявен за продажба. Приключвам с Ню Йорк. Там всичко ме потиска. Готов съм да се преместя. Ще се прибера, за да си събера багажа. Всъщност ще потърся апартамент тук, преди да си тръгна, и така ще знам какво да изпратя. Мога да се върна до две седмици. Синовете ще ми идват на гости тук. Няма да пътуват чак до Ню Йорк, а и аз ще ги посещавам. На тях им е трудно да пътуват с децата.

Докато Бил и Джо се връщаха към къщата, „Лилиите“ се сдоби с дом и администратор. Сега вече имаше нужда от медицински директор, персонал, предмет на дейност, програма и пациенти. Бил и Джо знаеха какво ги чака. Щяха да имат много работа покрай центъра. Джо беше във възторг. Бил току-що му беше дал нова цел в живота. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици бе напълно отчаян, докато сега вече имаше нов дом и работа. Обаждането на Бил онази вечер бе повратен момент, който спаси живота му.

Същата вечер Стив Джансън, архитектът, се обади на Бил. Канеше се да позвъни от няколко дена, но бе зает с плановете за преустройството и няколко други проекта и така и не му остана време.

— Извинявай, че не ти се обадих за курорта, който споменах. Бях претрупан с работа. Новините са лоши. — Бил веднага се сети. — Преди няколко дена проверих с помощта на приятел брокер. Парите за покупката на собствеността са в ескроу сметка. Изглежда някой е направил оферта. Не знам дали сделката ще се осъществи, но изглежда изпуснахме имота за малко — обясни с нескрито съжаление Стив и Бил се разсмя.

— Не сме. Купих го благодарение на теб. Съвършен е за целта, точно както ти каза. Така че побързай с преустройството на къщата, защото те чака нова работа!

В другия край на линията последва дълго мълчание.

— Ти сериозно ли говориш? — Стив беше слисан.

— Напълно. Собствеността бе официално прехвърлена на мое име вчера. Ще направим център „Лилиите“ — увери го Бил. — Иска ми се следващата седмица да отидем с теб и да огледаш, за да добиеш представа какво е необходимо.

— С удоволствие — отвърна изпълненият със страхопочитание Стив. — Ти май не си губиш времето.

— Не — отвърна Бил. — Никога. — Сега му оставаше да каже на Лили какво ще прави и да намери медицински директор, който да управлява бъдещия център. А след това му предстоеше безкрайно много работа.