Даниел Стийл
Хотел Вандом (22)

22.

Група холандски бизнесмени се настани в хотела през януари. Заеха четири от големите апартаменти на деветия и десетия етаж. Очевидно бяха представители на европейски консорциум и Елоиз видя баща си с тях няколко пъти. Не беше необичайно Юг да прекарва известно време с важните гости. Те бяха превзели голямата конферентна зала, а Елоиз мярна двама от тях в кабинета на баща си един следобед. Други двама пък обикаляха из хотела с Брус Джонсън, шефа на охраната, и Майк, главния техник, което й се стори странно. Но хотелът бе толкова претъпкан, че тя дори нямаше време да помисли по въпроса. Едва след като холандците си заминаха, Майк й спомена нещо.

— Ще бъде доста странно, ако баща ти продаде хотела, нали? Чух, че му предложили цяло състояние за него.

— Кой?

Елоиз се вторачи в него, сякаш от главата му тъкмо бе пораснало дърво.

— Холандците. Онези, които бяха тук миналата седмица. Баща ти ни накара да им покажем всичко. Чух, че щели да му направят предложение, на което не можеш да откажеш. А може вече да са го направили. Говори се, че той е готов да продава.

На Елоиз й прилоша. Подът под краката й се завъртя и й се догади.

— Не вярвай на всичко, което чуеш — каза тя.

Искаше да смаже слуха незабавно и трепереше, когато влезе в кабинета на баща си. Той седеше сам зад бюрото си, Дженифър бе отишла да обядва. Елоиз държеше да чуе новината от него, ако наистина възнамеряваше да продаде хотела. А ако бе вярно, то той трябваше да й каже много отдавна. Елоиз знаеше, че той се тревожи за разходите им, но хотелът преуспяваше.

— Нещо не е наред ли? — попита Юг.

Елоиз бе пребледняла, сякаш бе видяла призрак, и той предположи, че е имала проблеми с някого от гостите. Досега тя се бе справяла и с най-тежките ситуации изключително добре. Разбираше се с хората отлично и научаваше много за бизнеса.

Момичето не си губи времето с празни приказки. Никога не го правеше с баща си.

— Майк ми каза, че ще продаваш хотела.

Елоиз не знаеше какво да мисли. Първо, Юг бе помогнал на жена си да забременее с три бебета, а сега продаваше дома на дъщеря си.

— Вярно ли е? — настоя тя, цялата разтреперана.

Юг се поколеба за известно време. Прекалено дълго. По лицето му се изписа болка, когато й отговори, но знаеше, че трябва да й каже истината, иначе тя щеше да я научи от някой друг.

— Не възнамерявах да продавам, но ако ми предложат достатъчно, може и да го направя. Още не съм решил. Зависи какво ще ми предложат. Не съм търсил подобна оферта. Тя просто падна от небето и ме намери — виновно обясни той.

— Как можеш да направиш подобно нещо? — побесня Елоиз. — Този хотел е нашият дом. Беше мечтата ти, а сега е моята. Не можеш да продадеш мечта.

Гласът й трепереше от страх и ярост.

— На петдесет и три години съм. След няколко месеца ще имам четири деца. И трябва да мисля за всички вас, за бъдещето ви. Ако някой е достатъчно откачен да ми предложи огромна сума, ще бъда луд да не я приема.

Елоиз бе прекалено разстроена, за да схване мисълта му. Предстоеше й цял живот. Ала не и на него. Сега той трябваше да се тревожи за още повече хора. Семейството му щеше да се удвои и внезапно той се почувства остарял и уплашен.

— Нямаш лоялност към никого и нищо — обвини го Елоиз, толкова вбесена, че едва говореше. — Никога вече няма да те уважавам, ако продадеш хотела — заяви тя решително и той кимна.

Подозираше, че ще стане така. Но ако офертата бе достатъчно впечатляваща, нямаше избор, освен да продава. Елоиз обаче не искаше парите, а хотела.

— Никога няма да ти простя, ако продадеш хотела, татко — зарече се тя, после се завъртя и излезе от стаята.

Не продума на баща си през следващите три дни. Из целия хотел се носеха слухове. Тя сподели новината с Брад и му се оплака колко е разстроена. Елоиз искаше да остане във „Вандом“ до края на живота си и да поеме работата на баща си един ден. Точно поради тази причина се бе записала в хотелиерския колеж, а сега Юг сякаш се подиграваше на кариерата й и на всичко, което бе научила.

Беше напрегнато и тежко време и единствената утеха в живота й бе Брад. Баща й знаеше колко бе ядосана и стоеше далеч от нея. И тя отново обвини Натали. Дизайнерката не разбираше нищо от хотелиерство и нямаше представа какво означаваше хотелът и за двама им. Елоиз реши, че тя окуражава баща й да продава, за да изкара много пари. Но хотел „Вандом“ означаваше много повече за Елоиз. Ставаше дума за любов и отдаденост, за хората, които работеха тук, за мечтата на баща й, а сега и за нейната. Тези неща не можеха да се платят с пари. Баща й беше обещал да й съобщи решението си веднага щом получи офертата.

Елоиз отново поведе война с баща си и Натали, но този път нямаше да отстъпи. Наистина никога нямаше да му прости, ако продаде хотела. Брад не я бе виждал толкова решителна и категорична досега. Не говореше с никого друг, освен с него, но той разбираше какво означава „Вандом“ за нея. Баща й вече не разбираше.

Един следобед тя седеше в стаята си след работа. Двамата с баща й живееха на различни етажи и се държаха като непознати. Не беше говорила с него и Натали от деня, когато Майк й съобщи новината за евентуалната продажба на хотела. И нямаше желание да им проговори, докато не узнаеше какви са плановете на баща й. Изненада се, когато Натали й звънна. Гласът й хъхреше сякаш я душаха.

— Какво ти е? Болна ли си? — студено попита Елоиз. — Звучиш ужасно.

— Можеш ли да се качиш горе? В хотела ли си?

— В апартамента ми.

Тонът на Елоиз бе леден като сърцето й. Отново я бяха предали.

— Нещо не е наред ли? — попита повторно, а Натали изстена измъчено.

— Имам силни болки… кървя… не мога да се свържа с баща ти.

— Ох, мамка му! — изруга Елоиз и изфуча от апартамента с телефона в ръка.

Не искаше да губи време в чакане на асансьора и се втурна нагоре по стълбите. За щастие, картата за ключалката бе в джоба й. Нахлу в апартамента и намери Натали на леглото, където се гърчеше от болка.

— Да повикам ли линейка? Колко силно кървиш?

Елоиз бе изкарала курс по първа помощ по време на обучението си. Приближи се до Натали и видя кръвта по леглото, но не искаше да я уплаши.

— Мисля, че ще е по-удобно да отидеш до болницата с линейка, Нат — каза тя нежно.

Войната им заради продажбата на хотела внезапно бе забравена.

Елоиз влезе в другата стая и звънна на 911. Обясни им внимателно, че една от гостенките кърви, бременна в четвъртия месец с тризнаци. Обещаха веднага да изпратят линейка. Тя им даде номера на апартамента, после звънна на рецепцията и нареди да намерят баща й. Обадиха й се след секунда и й съобщиха, че баща й е на среща извън хотела и е включена гласовата му поща.

— Продължете да му звъните и изпратете санитарите тук веднага щом пристигнат.

Тя се върна при Натали, седна на леглото до нея и погали косата й.

— Не искам да изгубя бебетата — изплака Натали.

Елоиз се сети да я попита за името на лекарката й и се обади веднага. Жената обеща да ги чака в болницата. Натали плачеше покрусено — знаеше, че няма да успеят да спасят бебетата, а Елоиз правеше всичко възможно да я успокои.

Санитарите пристигнаха след по-малко от десет минути и попитаха дали съпругът или някой друг ще я придружи. Без да се колебае и миг, Елоиз им обясни, че е дъщеря на Натали и ще тръгне с тях. Веднага щом вдигнаха носилката Елоиз ги последва в товарния асансьор, стиснала здраво ръката на мащехата си.

— Всичко ще е наред, Нат, обещавам ти — заяви тя категорично, макар да нямаше представа какво ще стане.

Изкараха я през служебния вход, за да не плашат хората във фоайето. Натали хлипаше отчаяно, докато един от санитарите й задаваше въпроси. Сложиха я на система в линейката, включиха сирената и се понесоха към болницата с висока скорост. Гинекологичният екип ги очакваше, а личната лекарка на Натали пристигна след двайсет минути. Не позволиха на Елоиз да остане с нея. Мина цял час, преди служителите на хотела да открият Юг, който веднага звънна на Елоиз по мобифона.

— Какво стана? — паникьосано попита той.

Вече беше в такси и пътуваше към болницата.

— Не знам. Натали ми звънна, каза, че имала болки и кървяла. Обадих се на 911 и в момента се трудят по нея.

— Загуби ли бебетата? — попита той с предрезгавял глас.

— Не знам — честно отговори Елоиз. — Не са ми казали още нищо, но кървеше обилно, когато потеглихме насам. Личната й лекарка е с нея.

— Ще бъда там до десет минути.

— Аз съм в чакалнята пред родилното отделение.

Бяха преместили Натали там, в случай че започне преждевременно раждане. Но при бременност от осемнайсет седмици шансът бебетата да оцелеят бе минимален. А ако случайно оживееха, нямаше да са в добро състояние.

Пет минути по-късно Юг профуча покрай Елоиз и нахлу в отделението. Махна й с ръка, но не спря да говори с нея. През следващите два часа Елоиз нямаше представа какво става. Не знаеше кого да попита и минаваше шест часът, когато баща й излезе.

— Как е тя?

Не смееше да попита дали Натали бе изгубила бебетата. Баща й изглеждаше по-зле и от жена си и Елоиз го съжали.

— Натали е добре. Също и тризнаците. Засега. Направиха ултразвук. Ще я задържат през нощта и ако състоянието й е стабилно, ще я върнат у дома и ще я оставят на легло. Вероятно ще е на легло през останалата част от бременността. Ако успее да задържи бебетата още месец-два, те имат шанс да оцелеят.

Думите на Юг издадоха, че това е най-важното нещо в живота му, и Елоиз го прегърна.

— Искаш ли да влезеш да я видиш? — попита той.

Тя кимна и го последва по коридора на родилното отделение. Навсякъде в стаята около Натали имаше монитори, а тя изглеждаше ужасена и травматизирана от случилото се.

— Как си? — нежно я попита Елоиз.

— Умирам от страх — призна си тя с измъчена усмивка. — Не искам да ги изгубя.

— Надявам се, че няма да ги изгубиш — каза Елоиз, наведе се и целуна ръката й. — Ще трябва да го даваш по-леко.

Натали кимна. Беше готова на всичко, за да спаси бебетата.

Елоиз не искаше да я изморява и си тръгна след няколко минути. Баща й щеше да остане. Обеща да й звънне, ако нещо се случи. През целия път до хотела Елоиз осъзна, че независимо колко бе ядосана заради продажбата на хотела или на Натали заради тризнаците, в крайна сметка те бяха семейство. Единственото, което имаше значение, бе да се обичат и да си прощават. Искрено се надяваше Натали да не изгуби бебетата.

И чудото се случи. Натали запази бебетата и на следващия ден я върнаха с линейка в хотела. Сложиха я в леглото, където щеше да остане до края на бременността. Дори не й бе позволено да става до тоалетната. Краката й не биваше да докосват пода. Тя изглеждаше ужасена. Юг й нареди да звъни на камериерката или да му се обажда на мобифона, ако се нуждае от нещо. Елоиз също я накара да обещае, че ще й звънне на рецепцията. Натали се зарече да не мърда от леглото. Изглеждаше бледа и уплашена, когато двамата излязоха от стаята.

Слязоха заедно с асансьора. Юг не й каза, че бе получил оферта от холандците предишния ден и се бе срещал с банкерите им. Предложението беше чудесно и щеше да му е трудно да го отхвърли. Не знаеше дали някога би получил подобна оферта за хотела. Беше казал на холандците, че ще им отговори след няколко дни. И тъкмо тогава Дженифър му се обади и той се втурна към болницата.

Юг отново благодари на дъщеря си за помощта й и се разделиха във фоайето. Отношенията им все още бяха напрегнати и щяха да са такива, докато той вземеше решение за продажбата.

През следващите няколко дни Натали нямаше проблем с бебетата. Елоиз я проверяваше често, Дженифър се отбиваше на гости, камериерките също я посещаваха. Ернеста й носеше бонбони и други лакомства. От румсървис й носеха всичко, което поискаше. А Натали лежеше неподвижно, ужасена от мисълта, че може да изгуби бебетата. Беше възложила всичките си проекти на помощниците си. Животът й бе в застой. В деня, след като се прибра от болницата, профсъюзите, в които членуваха техниците им, им осигуриха ново вълнение. Предупредиха Юг за започването на стачка, която трябваше да послужи като предупреждение. Той възнамеряваше да съкрати двама служители, без да ги замени с други, а от профсъюза заявиха, че не може да го направи. Юг бе изпълнил всички необходими процедури, но въпреки това неколцина стояха с плакати пред хотела, за да дразнят гостите. По някое време започнаха да тропат с черпаци по тенджери и тигани. Вдигаха кошмарен шум, за да притеснят отседналите в хотела. Врявата се чуваше на пресечки оттам.

Елоиз влезе в кабинета на баща си, който говореше с адвоката им по трудово право по телефона. Профсъюзът настояваше той да върне на работа двамата служители, макар да бе изпълнил всички необходими процедури. След като приключи разговора, Юг звънна в профсъюза и им каза да разкарат проклетите си кресльовци от улицата. Човекът, който вдигна, го заплаши, че ще си има неприятности, ако не назначи отново двамата съкратени. Юг затръшна телефона вбесен и погледна дъщеря си.

— Не мога да направя и едно проклето нещо — оплака се той. — Моля те да внимаваш. Гнусният кретен ме заплаши по телефона, а никога не знаеш какво ще направят тези типове.

И двамата бяха наясно, че разумните хора в профсъюзите се справяха с проблемите отговорно, но винаги имаше един-двама, които предпочитаха насилието пред преговорите.

— Не искам да се мотаеш наоколо сама, нито до вратите на хотела, нито в мазето.

Юг се тревожеше, че ще започнат да тормозят останалите му служители. Брус привика всичките им охранители, а и всички служители бяха предупредени.

Протестиращите пред хотела най-после изчезнаха в шест часа, за всеобщо облекчение. Елоиз работеше двойна смяна на рецепцията тази вечер и се очертаваше да остане там до сутринта. С нея дежуреха и двама мъже. В десет часа хотелът изглеждаше готов да заспи. Охранителите минаваха често през фоайето. Юг се качи горе в осем, за да прави компания на Натали. Елоиз седна да си побъбри с двамата си колеги. Обсъждаха каква досада са безпричинните стачки. В полунощ само няколко от гостите минаха през фоайето, за да се качат по стаите си. Юг звънна на рецепцията, преди да си легне, и Елоиз го увери, че всичко е наред.

В един след полунощ алармата в мазето запищя. На рецепцията имаше контролен панел, който показа пожар точно пред кухнята. Вероятно нямаше нищо общо със стачката, но Елоиз незабавно застана нащрек и нареди на младшия рецепционист да повика пожарната и охраната. Самата тя се втурна към задното стълбище, за да провери дали би могла да помогне с нещо долу. Когато стигна там, малък пламък поглъщаше канапе и няколко колички, оставени точно пред кухнята. Беше зад ъгъла към вратата на румсървиса, затова никой не забелязал нищо, докато не чуха алармата.

Един от охранителите насочи пожарогасител към канапето и количките, а след миг пристигнаха и пожарникарите с маркучи. Пожарите бяха загасени за по-малко от десет минути. В мазето вонеше гадно на дим и по пода имаше пет сантиметра вода, но пожарът бе потушен. Кухнята и районите около нея гъмжаха от пожарникари, които проверяваха всичко. Елоиз им благодари за чудесната работа. Бяха пристигнали изключително бързо. Хотелските пожари винаги бяха приемани сериозно, а и често започваха в кухнята. Баща й я беше научил да внимава за пожар и да изучи всички правила за безопасност.

Тя все още говореше с двама от пожарникарите, когато трети се приближи към нея с намаслен парцал, който миришеше на дим.

— Е то ви запалителя — каза той. — Някой го е подпалил. Има и друг под канапето. Някой си играе гадни игрички с вас.

Парцалите вероятно не биха причинили достатъчно голям пожар, в който да изгори хотелът, тъй като алармената система бе модерна и много добра, но все пак огънят можеше да нанесе сериозни щети, ако пожарникарите не бяха действали толкова бързо. Докато говореше с тях, Елоиз забеляза гадната усмивка на един от миячите на чинии от румсървис. Той не работеше тук от дълго време и се подсмихваше предизвикателно.

— Видя ли някого да запалва парцалите? — попита го Елоиз прямо, а той се захили.

— Да не мислиш, че ще ти кажа, ако съм видял? — подразни я той.

Знаеше коя е, но не му пукаше.

— Какво знаеш за палежа? — настоя Елоиз.

— Знам, че баща ти уволни двама души, а профсъюзът ще ви срита по задника, ако не ги върнете обратно — отвърна той нагло.

Охранителите се приближиха.

— Предупредиха ви, че ще има неприятности. Може би някой е запалил този малък огън, за да ви покаже какво имат предвид. Не можете да уволнявате хората просто ей така. Профсъюзът няма да ви позволи — заяви той и пристъпи заплашително към Елоиз.

Видът му би подплашил всеки друг, но не и нея. Мръсникът заплашваше хотела й.

— Ти ли го направи? — попита тя, без да се отдръпне.

Беше слаба жена и само на двайсет и една години, но бе не по-малко смела от всеки мъж в помещението.

— И какво ако съм го направил? — изсмя се той.

Един от пожарникарите повика полицията по радиостанцията си. Определено се задаваха неприятности. Той ги усещаше, а и охранителите от хотела бяха наясно.

Преди да успеят да го спрат, типът стисна Елоиз за врата и я блъсна в стената.

— Кучка! — изруга той грубо. — Не ми казвай какво да правя!

Елоиз не свали очи от него и запази пълно самообладание. Никой от мъжете около тях не посмя да направи нещо, защото не знаеха дали нападателят разполага с пистолет или нож. Чакаха полицията. Без да каже и дума, Елоиз стовари петата си върху крака му с пълна сила. Той се сгъна от болка и изруга, а тя замахна и фрасна страхотно кроше в носа му. Мъжът се олюля назад, а Елоиз повдигна крак и го срита в слабините. Беше посещавала курсове по самоотбрана в училище и се справи чудесно.

Отстъпи от него в мига, когато ченгетата нахлуха в помещението. Носът му кървеше и той плюеше. Полицаите му сложиха белезници, а един от охранителите им обясни какво бе станало. Елоиз изглеждаше напълно спокойна, макар да бе съдрала полата си, когато го срита.

— Благодаря ви, господа — любезно каза тя.

Едно от ченгетата я помоли да даде показания и тя тъкмо му разказваше за случилото се, когато баща й се появи. Сирените на пожарните го бяха събудили. Той скочи и се облече светкавично. Асансьорите бяха спрени заради безопасността и той се затича по служебното стълбище.

— Какво става тук?

Един от пожарникарите му разказа историята усмихнато. Елоиз бе засрамила всички мъже наоколо.

— Добре ли си? — попита я той, а тя го погледна спокойно.

Изобщо не беше нервна, макар да бе страшно ядосана на подпалвача.

— Добре съм. Мисля, че някакъв задник в профсъюза е платил на този тип да запали пожар в мазето. Изгубихме едно канапе и няколко колички. Но можеше да е много по-лошо.

— Да не си полудяла? — извика баща й. — Майната му на канапето. Казаха ми, че си ударила престъпника. Можеше да те наръга с нож. Помисли ли за това? — вторачи се в нея ядосано.

— Този тип запали пожара. Някой му е платил да го направи. Няма да позволя на някакъв кретен да изгори хотела ни и да унищожи всичко, което сме постигнали.

Очите й бяха ледени, когато погледна баща си. И на него нямаше да позволи да унищожи мечтата им. Посланието беше повече от ясно.

— Алармата ли изпищя?

— Да. Затова слязох. Момчетата от охраната гасяха пожара, а пожарната пристигна веднага — обясни тя. — Намериха парцалите, с които е подпалил пожара.

— Откъде знаеш, че е бил той?

— Той почти си призна. Поне го намекна. А после ме стисна за гърлото.

— И ти го удари? — извика Юг, замаян едновременно от смелостта и от глупостта й.

— Тя му счупи носа, господине — обясни младото ченге.

— Счупила си му носа?

Юг се вторачи в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път.

— Всъщност действията й бяха страхотни — отбеляза един от пожарникарите. — Ритник с острото токче, кроше в носа и зверски ритник в слабините.

Юг се завъртя и огледа мъжете около себе си.

— А вие какво правехте? Снимки? Защо тя му счупи носа, а не някой от вас?

— Защото това е нашият хотел — усмихна се тя широко. — И го обичам повече от теб! — това бе намек за предстоящата продажба.

Полицаят взе показанията й и каза, че ще арестуват мияча на чинии за умишлен палеж. Освен ако мъжът не проговореше, нямаше начин да го свържат с профсъюза. Но пък можеше и да пропее, тъй като го заплашваше затвор.

Съобщиха на Елоиз, че е свободна да се върне на работа. Нямаше обвинения към нея, тъй като ставаше дума за самоотбрана и имаше доста свидетели. Баща й потръпна, когато чу тези думи.

Елоиз тръгна към товарния асансьор. Трябваше да смени полата си, преди да се върне на рецепцията.

— Ще се кача с теб — реши Юг.

Все още се опитваше да схване току-що чутото.

— Осъзнаваш ли, че този тип можеше да те убие? — накрая попита той.

— А ти осъзнаваш ли, че хотелът ни можеше да изгори?

Юг едва сдържа усмивката си, когато се сети как дъщеря му се бе погрижила за подпалвача.

— Не можеш да вършиш такива неща. Не можеш да си рискуваш живота.

— Бих предпочела да умра чук, защитавайки онова, което обичаме, вместо някъде другаде — спокойно отвърна тя.

— Не искам да умираш, където и да било, нито да рискуваш по този начин — каза Юг сериозно, после се усмихна. — Не мога да повярвам, че си му разбила носа.

— Беше страхотно — засмя се тя. — В училище ни тренираха добре.

— Опасна си — подкачи я той. — Защо не си починеш през останалата част от нощта? Страхувам се, че може да нараниш още някого — засмя се и я последва към вратата на апартамента й.

— На рецепцията ще останат без хора, ако не се върна.

Елоиз спря пред вратата на апартамента си. Полата й бе съдрана почти до кръста от рязкото повдигане на крака, за да срита подпалвача в слабините.

— Как е Натали? — попита тя.

— Мисля, че е добре. Времето ще покаже. Не й харесва, че трябва да е на легло. А и в службата й откачат без нея. Но е прекалено уплашена, за да спори с лекарите. Очакват ни дълги пет месеца, или колкото там са останали.

— Ще се кача да я видя утре — обеща Елоиз, после се прибра да се преоблече.

Върна се на рецепцията след десет минути. Носеше нова пола, а косата й бе безукорно сресана и прибрана на кок. Прекара останалата част от нощта, бъбрейки си с колегите, и тъкмо се канеше да се качи горе след края на смяната, когато баща й се появи във фоайето и я помоли да отиде в кабинета му. Тя се зачуди дали щеше да й се кара за нападението над подпалвача. Юг я покани да седне. Очевидно искаше да й каже нещо, а и изглеждаше сякаш бе прекарал безсънна нощ.

— Няма да продам хотела — заяви той с дрезгав глас. — Вероятно съм луд. Наистина е безумие да отхвърлиш такава зашеметяваща сума. Но не е възможно ти да рискуваш живота си за онова, което съм изградил, а пък аз да го продам за пари. Снощи ми напомни какво означава хотелът за нас. Не искам никога вече да рискуваш по този начин, независимо колко си смела. Но няма да продам нещо, което обичаш толкова много. Отхвърлих предложението.

Елоиз се усмихна широко и баща й отговори с усмивка. Хотелът бе нещо специално, което и двамата обичаха. Тя не бе готова да се откаже от него, нито да позволи на някого да го накърни или да им го отнеме. Сега и Юг не бе готов за това.

— Гордея се с теб, татко — каза тя меко, като заобиколи бюрото, за да го прегърне.

— Недей — тихо отвърна той. — Аз се гордея с теб. Едва не продадох мястото. А ти рискува живота си, за да го защитиш.

Излязоха от кабинета хванати за ръце. Юг звънна на адвокатите си и отхвърли офертата. Възложи им да се обадят в профсъюза и да им съобщят, че няма да върне на работа двамата техници, а ще повдигне обвинение за умишлен палеж при следващ подобен номер. Представителят на профсъюза се направи, че няма представа за какво става дума. Но посланието беше повече от ясно. Миячът на чинии беше арестуван. Стачката се размина. Хотелът нямаше да се продава. Сега или когато и да било.