Дейвид Балдачи
Перфектният удар (70)

70

В тримоторния „Дасо Фолкън“ можеха да се настанят удобно дванайсет пътници.

Но тази нощ те бяха само двама.

Рийл седеше на последното кресло в дъното на салона.

А Роби беше до нея.

Зад тях нямаше никой. И двамата предпочитаха да няма хора зад гърба им.

— Как уреди този полет? — попита той.

— Притежавам макар и нищожна част от акциите на компанията. Така има далеч по-малко проверки и много повече лично пространство. — Тя се обърна да го погледне. — А ти за какво си харчиш парите?

— Нали помниш къщичката в гората? Останалото е в банката и ми носи отрицателна лихва.

— Пестиш за пенсия? За златните години?

— Съмнявам се — поклати глава той. — А знаеш ли, че те могат да проследят собствеността ти?

— Акциите не са на мое име, а на името на руски милиардер, който отдавна е забравил бройката на самолетите и яхтите, които притежава. А делът ми е толкова минимален, че никой не би му обърнал внимание.

— Умно.

— Ще видим колко е умно, когато стигнем в Дъблин.

— Аз направих някои проучвания.

— Пак ли чрез твоята приятелка Ванс?

— Никога не е излишно Бюрото да направи нещо за теб.

— Не ти ли зададе въпроси?

— Не, макар че бяха в главата й.

— И какво откри?

— Охраната е почти същата както преди. С две нови попълнения.

— Какви?

— На първото заседание са поканени и лидери извън Г-8, вероятно за демонстрация на глобалното сътрудничество.

— Кои по-точно?

— Предимно от страни с пустинен климат.

— Да не са се побъркали?

— Поне те не мислят така.

— Нали знаеш какво върви с подобни лидери?

— Личната им охрана, разбира се.

— Чиято благонадеждност е вътрешно проверена, а ние трябва да приемем, че са такива, за каквито се представят.

— Точно така.

Рийл извърна глава към прозорчето, отвъд което се простираше безбрежното небе — абсолютно пусто, тъмно и някак застрашително на височина от почти дванайсет хиляди метра.

— Искаш ли питие? — попита тя и се изправи с намерението да отиде към барчето в предната част на кабината.

— Не — отвърна Роби.

— Кажи ми, ако промениш мнението си.

Минута по-късно тя се върна обратно с чаша водка и тоник.

В същия миг самолетът попадна в зона на лека турбуленция и тя вдигна чашата, за да не я разлее. После отпи глътка и погледна към екрана на лаптопа на Роби.

— В багажното ни чака цяла торба с оръжие — каза той. — Как ще го прекараме през митницата?

— Руските милиардери рядко подлежат на митническа проверка. Същото важи и за техните съдружници. Процедурата е силно съкратена и повърхностна.

— Кажи ми още веднъж как успя да организираш всичко това.

— Не бях ли достатъчно ясна? — вдигна вежди тя.

— Сигурна ли си, че въпросният милиардер не представлява заплаха за сигурността?

— О, той обича Америка. Обича свободния пазар и капитализма като цяло. Той е наш съюзник. Няма никакъв проблем да ни осигури частен самолет и да прекара арсенала ни през митницата.

— Трябва да призная, че съм впечатлен от огневата мощ, с която разполагаш — каза Роби.

— За съжаление, едва ли ще бъде достатъчна. Насреща ни са твърде много хора.

— Значи трябва да сме по-умни и по-пъргави.

— Лесно е да се каже.

Той погледна чашата в ръката й.

— Вече искаш питие, а? — подхвърли тя.

— Май да — кимна той. — Ще отида да си сипя.

— Нека аз — спря го тя. — Това е един от редките шансове да се представя като домакиня.

Той остана да гледа след нея. Трудно му беше да си представи Джесика Рийл в ролята на домакиня.

Минута по-късно тя чукна чашата си в неговата.

— Нещата ще продължават да са сложни дори и след като приключим тази мисия.

Роби отлично разбираше накъде бие.

Отпи една глътка и се зае да обмисля отговора си.

— Май си права.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че в момента изобщо не ми пука?

— Защо не? Това не променя нищо.

— И тъй, ще ме убиеш ли, или само ще ме плениш?

— На практика получих противоречиви заповеди. Едните настояват за ликвидиране, а другите за плен.

— Но ако бъде плен, бих могла да направя публични изявления. Да споделя неща, които те не искат да чуват. Ще имам право да говоря свободно, ще имам право на юридическа защита. Всичко това ме кара да си мисля, че убийството е единствената ти възможност.

Роби отпи нова глътка и посегна към купичката с ядки, която Рийл донесе заедно с питието му.

— Нека първо да оцелеем в Дъблин — рече той. — Винаги ще имаме време да се върнем на този въпрос.

Рийл пресуши чашата си.

— Вероятно си прав — кимна тя.

Той я погледна изпитателно. И двамата знаеха, че това е лъжа. Прелетяха още стотина километра в пълно мълчание. Атлантическият океан кипеше и се пенеше някъде далече долу, разбунен от фронт на ниско атмосферно налягане.

— Знаеш ли какво изпитах, когато натиснах спусъка срещу Джейкъбс? — обади се най-после Рийл.

Той поклати глава.

— Абсолютно нищо — рече тя. — Никакви емоции, които да са по-различни, отколкото при други подобни случаи. Очаквах, че ще изпитам нещо ново, защото той беше участвал в убийството на Джо. Усещане, че съм отмъстила или дори че съм раздала справедливост.

— А при Джим Гелдър? — попита Роби. — Какво изпита, когато го уби?

— Според теб какво би трябвало да изпитам?

— Не съм човекът, който може да отговори на този въпрос — сви рамене Роби.

— Напротив, точно ти си човекът. Но нека те попитам нещо друго.

Той присви очи и зачака. Започваше да се чуди докъде ще ги отведе този разговор.

— Ти не натисна спусъка, когато би трябвало да го направиш. Как се почувства в онзи момент?

— Но мишената все пак умря.

— Не те попитах това. Как се почувства?

Роби не отговори веднага. Истината беше, че правеше всичко възможно да не мисли по въпроса.

Как съм се почувствал?

— Освободен? — помогна му Рийл.

Той сведе поглед. Точно тази дума се беше появила в съзнанието му.

Рийл явно усети това, но се отказа да го притиска.

— Още едно питие? — попита тя, забелязала празната му чаша. Долови колебанието му и добави: — Казах ти, че се чувствам като домакиня, Роби. Вероятно ще ми писне още преди да се приземим. Затова се възползвай, докато е време.

Рийл взе чашата от ръката му, остави я на подноса и погледна часовника си.

— До приземяването разполагаме точно с три часа и четирийсет и една минути.

— Е, и? — попита малко объркано Роби, свел поглед към празната чаша.

После изведнъж му стана ясно, че тя изобщо няма предвид още едно питие. Очите му леко се разшириха.

— Мислиш, че моментът е неподходящ? — рече тя в отговор на въпросителния му поглед.

— А ти?

— Ние с теб и друг път сме обсъждали този въпрос. За хормоните, които те обладават преди смъртоносните ситуации с много стрелба. Рецепта, че ще се случи нещо. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че въпросните хормони не бива да са част от това. Никога!

— „Не бива“ не означава, че не биха могли да бъдат.

— В такъв момент?

— Не, на практика моментът е абсолютно подходящ.

— Защо?

— Защото и двамата знаем, че няма да оцелеем в Ирландия. Те са наясно, че си се присъединил към мен, и няма да ти дадат шанс за оцеляване. А в числено отношение са много повече от нас. Не ни трябва цяла стая с аналитици, за да дешифрираме тази проста констатация. Аз знам, че ще умра, съжалявайки за много неща. Но не искам това да е част от тях. А ти?

Тя стана и протегна ръка.

— А ти? Леглото отзад е изключително удобно.

Роби погледна протегнатата й ръка и бавно отмести очи.

Без изобщо да помръдне от мястото си.

Рийл прибра ръката си.

— Ще се видим в Дъблин — промълви тя и тръгна към частната кабина в края на салона.

— Това няма нищо общо с теб, Джесика — подвикна след нея той.

Тя се закова на място, но не се обърна.

— Има друг човек, така ли? Може би Ванс?

— Не.

— Изненадана съм, че изобщо си намерил време за друга.

— Тя вече не е между живите.

След тези думи Рийл се обърна.

— Случи се наскоро — промълви той.

Рийл се върна на мястото си.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Защо? Сама каза, че аз съм машина и нищо повече.

Тя докосна гърдите му с длан.

— Машините нямат туптящо сърце. Ти не си машина. Не биваше да казвам подобно нещо. Искам да ми разкажеш. Разбира се, ако имаш желание.

— Сигурна ли си?

— Няма какво друго да правя през следващите три часа и… — Тя погледна часовника си. — И трийсет и осем минути.

Самолетът продължаваше полета си.

А Роби започна да говори за младата жена, която беше завладяла сърцето му, а след това едва не му беше отнела живота, защото се бе оказала врагът.

В отговор той беше направил единственото, което умееше.

Да я убие.

Това беше нещо, което можеше да разбере само човек като Джесика Рийл.