Дейвид Балдачи
Перфектният удар (54)

54

Роби караше бавно по тесните улици на Тайтениъм, Пенсилвания — малко градче с обичайната смесица от къщи, магазини и заведения. Тази, на която се беше озовал, беше пълна с хора, които спокойно се разхождаха, зяпаха по витрините и вдигаха ръце за поздрав, без да обръщат внимание на колите, които се плъзгаха по платното. Никой не бързаше за никъде.

Той беше направил всичко възможно, за да не бъде проследен до тук. Беше убеден, че това е невъзможно, дори и за най-добрите агенти на света. А ако все пак го бяха постигнали, значи със сигурност заслужаваха победна точка.

Очите му следяха показанията на сателитната навигация. Търсеше една определена улица и се надяваше, че се движи в правилната посока. Джипиесът сочеше, че се намира на около километър и половина от центъра на града.

Маршъл Стрийт. Като името на Райън Маршъл, който някога ни учеше как да подобрим сцеплението на ръкохватката. Знание, което повери само на Рийл и мен.

Преди да напусне апартамента си, реши да хвърли ези-тура за точния адрес на Маршъл Стрийт, който трябваше да влезе в компютъра. Шансовете да познае бяха петдесет на петдесет. Надяваше се, че улиците в толкова малко градче не са кой знае колко дълги и повторното придвижване в случай на грешка няма да отнеме много време.

Намали скоростта в момента, в който напусна очертанията на града и се озова в полето. Направи десен завой и пое обратно по „Маршъл“. Номера липсваха, по простата причина че нямаше и къщи. В момента, в който започна да се опасява, че разходката ще се окаже безполезна, той направи поредния завой и се оказа почти на адреса. Беше нещо като мотел, най-вероятно строен през петдесетте години на миналия век.

Спря пред малък офис с широки прозорци, разположен в центъра на голяма сграда във формата на подкова. Двуетажна и тотално разнебитена.

Но Роби не й обърна внимание. Погледът му беше насочен към номера, изписан върху стената.

Трийсет и три.

Колкото бройката на патроните в допълнителния пълнител на Рийл.

Другият вариант, който предвиждаше, беше номер седемнайсет. Обозначаващ модела на нейния глок.

Но по всичко личеше, че трийсет и три е този, който му трябва. Което беше логично, защото модел 17 беше стандартен, а Рийл все пак беше модифицирала оръжието си с почти двойно по-голям пълнител.

Насочи поглед към табелата над входа. Концентрични черни кръгове на бял фон, оградени с яркочервена рамка. Името под тях гласеше „Булс Ай Ин“, а самите кръгове изобразяваха окото на бика.

Кич, помисли си Роби. Но в онези години може би е звучало оригинално.

Всъщност вниманието му беше привлечено от червената рамка.

Извади снимката, която беше намерил в шкафчето на Рийл, и я вдигна пред очите си. Червената ивица в десния й край може би беше част от тази табела — разбира се, ако Рийл и непознатият мъж се бяха снимали до нея. Още едно потвърждение, че беше попаднал на правилното място.

Роби слезе от колата и тръгна към офиса. Зад дебелото стъкло се виждаше възрастна жена с бели коси, застанала зад гише, което й стигаше до кръста. При отварянето на вратата се разнесе мелодичен звън.

Жената вдигна глава от компютъра пред себе си, който беше достатъчно стар, за да прилича на малък телевизор с кинескоп.

Роби се огледа. Обстановката едва ли се беше променила много от откриването на заведението. Изглеждаше замръзнала във времето, отпреди човекът да стъпи на Луната и Джон Кенеди да стане президент.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

Отблизо изглеждаше доста възрастна, може би някъде към осемдесетгодишна. Косата й беше рядка и мека като памук, а раменете закръглени и приведени. Върху металната табелка на блузата й беше изписано „Гуен“.

— Просто минавах оттук и видях това място — отвърна Роби. — Доста впечатляващо.

— Първият собственик го е построил непосредствено след Втората световна война.

— А вие ли сте новият собственик, Гуен?

— Нищо около мен не може да се нарече „ново“, момчето ми — усмихна се тя, разкривайки два реда изкуствени зъби. — Ако аз бях собственикът, нямаше да си блъскам главата с тоя компютър, а щях да наема някой да го върши вместо мен. Разбира се, винаги мога да звънна на правнучката ми, която ще ми каже кой бутон да натисна.

— Имате ли свободни стаи?

— Имаме. Не бих казала, че сезонът ни е много натоварен. Повечето хора идват тук, за да бъдат близо до природата. Но в момента е малко студено за общуване с природата. Най-добре работим през летните месеци, но и късната пролет си я бива.

— Свободна ли е стая номер седемнайсет?

— Номер седемнайсет ли? — втренчено го погледна Гуен. — Нямаме стая с такъв номер.

— Но по всичко личи, че разполагате с повече от седемнайсет стаи.

— О, да. Става въпрос за едно хрумване на първия собственик, който номерирал стаите от 100 нагоре. Предполагам, с идеята мястото да изглежда по-голямо. Разполагаме с двайсет и шест стаи, по тринайсет на етаж. Като се замисля, това е фаталното число. Тринайсет. Но ние сме тук отдавна и това никога не ни е създавало проблеми.

Споменавайки номер 17, Роби беше налучквал на сляпо. С единствената цел да провери всички следи, които му беше оставила Рийл.

— Добре, дайте ми една от свободните ви стаи — предаде се той.

Жената му подаде ключ номер 106, но едва след като получи пари в брой за две нощувки.

— В града има едно добро място за хранене, казва се „Палисейдс“ — информира го тя. — Това по принцип е най-хубавият ресторант — с покривки и платнени салфетки, а не просто късове домакинска хартия. В менюто фигурират неща, които никога не съм чувала. Не бих могла да ги приготвя дори ако от това зависи животът ми. Много добро място за човек, който може да си го позволи. Но такива тук са малко. А ако искате да карате по-икономично, пробвайте „Гетисбърг Грил“, на една пряка е от „Палисейдс“. Там приготвят обикновена питателна храна — бъргъри, пица, пържени картофи. Самата аз много си падам по неаполитанския шейк, който предлагат. Много е хубав и струва само долар.

— Благодаря.

Роби се обърна с намерението да вземе багажа от колата си, но следващите думи на възрастната жена го заковаха на място.

— Ама разбира се, че имаме номер седемнайсет — изведнъж възкликна тя. — Само че е бунгало.

— Бунгало? — изгледа я той.

— Забравих да ви спомена за нашите бунгала.

— Очевидно — отвърна Роби, продължавайки да я гледа очаквателно.

— Но това едва ли ще промени нещата за вас.

— Защо?

— Ами ако държите да наемете бунгало номер седемнайсет, няма как да изпълня желанието ви.

— Защо?

— Защото е ангажирано. От дълго време насам.

— От дълго време значи. От кого?

Гуен сви устни.

— Е, това е поверителна информация.

— Щом казвате — усмихна се Роби. Последното, което би искал, бе да събуди подозренията на тази жена и тя да съобщи в полицията за прекаленото му любопитство. — Работата е там, че в колежа играех футбол с фланелка номер седемнайсет. Това бяха най-хубавите години в живота ми. Оттогава ми е останал навикът да вземам стая с този номер, когато пътувам. Знам, че е глупаво, но за мен е важно.

— Никак не е глупаво, момчето ми — размаха ръце възрастната жена. — Аз всяка седмица играя на лотарията с едни и същи числа — 11, 15 и 21, които представляват месецът и датата на сватбата ми, плюс възрастта, на която съм била тогава. Разбира се, към тях прибавям и рождената си година, която ще запазя в тайна, макар и да се досещате, че съм на повече от двайсет и една. Но годините не ми личат, нали?

— Никак — дари я с нова усмивка Роби.

— И тъй, няма да ви открадна вашето число седемнайсет.

— Благодаря — кимна Роби. — А къде се намират бунгалата?

— О, те са двайсет на брой. Почти колкото стаите, с които разполагаме. Но и това е идея на първия собственик — да се предлага максимална близост до природата. Намират се малко по-нататък, в гората. Абсолютно примитивни. Една стая с мивка и тоалетна, печка на дърва, която се използва и за готвене. Има течаща вода само когато помпата работи. Наистина са примитивни.

— А душ?

— Можете да използвате този, който е тук. Предназначен е специално за хората от бунгалата. Или просто се задоволявате с мивката. Повечето от клиентите, които наемат бунгало, нямат кой знае какви хигиенни навици. Самата аз почти не ги виждам. Идват и си отиват когато пожелаят.

— Има ли и други заети бунгала освен номер седемнайсет?

— Не.

— А в момента живее ли някой там?

— Не мога да знам. Както вече казах, те идват и си отиват когато пожелаят.

— Те? За двама души ли става въпрос?

— Ама вие наистина сте доста любопитен!

— Винаги съм бил такъв. Но веднага спирам, защото не искам неприятности.

Роби я дари с поредната усмивка, надявайки се да бъде обезоръжаваща. Наистина имаше чувството, че е прекалил, и се надяваше да не съжалява за това.

Гуен замислено го погледна.

— Искаш ли да смениш стаята си с бунгало, момчето ми? Номер четиринайсет е готово. Има хубава гледка и нова тоалетна чиния. Е, нова означава, че е на по-малко от пет години и в повечето случаи работи.

— Защо пък не? — отвърна Роби. — Аз обичам да общувам с природата не по-малко от всеки друг. Как да стигна дотам?

— На четиристотин метра са от тук. Бунгалата са пръснати из гората, но има табели, указващи посоката до всяко от тях. Можеш да оставиш колата си на паркинга и да отидеш пеша. Пътеката започва от гърба на тази сграда.

Няколко минути по-късно Роби вече крачеше по пътеката към бунгало номер 14, преметнал раница през лявото си рамо.

А дясната му ръка стискаше глока.