Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (6)

Глава пета

Жените седяха на сутрешното слънце, къпейки се в нежната топлина на неговите лъчи. Когато Струан и Айона се приближиха, бълбукащият им смях затихна, но усмивките им се разшириха, щом се изправиха елегантно на крака и направиха реверанси към своя принц.

— Ваше Височество.

— Принц Струан.

— Кристин, Лилиъс, дами. Това е Айона, дъщерята на леърд Маккинли, както знаете.

Жените погледнаха Айона с подновен интерес. Кристин изглеждаше дори по-впечатляваща на светлината на деня, косата й бе черна като нощта, кожата й като алабастър, а вишневочервените й устни бяха извити в усмивка.

— Горкият Лулак, все още ближе раните си. Трябва да е приятно усещане да имаш принц, който да се бори за твоето благоразположение — каза тя с дрезгав глас. Дългите й пръсти се плъзнаха властно по рамото на Струан, бели като мляко на фона на неговия тен. Фигурата й бе чувствена, меките извивки на пълните й гърди се повдигаха и спускаха спокойно под изрязаното деколте на роклята й.

Нещо ужасно като изблик на ревност обзе Айона. Гледайки нагоре към Струан, бе доволна да види, че той не се бе загледал в повдигащите се гърди на Кристин, нито дори в разкошните й нацупени устни. Той гледаше нея.

Както и другите жени, забеляза нервно тя. Десет чифта прекрасни Фаол очи, които правеха предположения. Айона можеше да усети как се изчервява. Достатъчно лошо бе, че бе толкова уплашена от абсолютната мощ на тяхната красота и непринудената им елегантност, ами жените Фаол бяха и прекалено хитри.

— Значи нашият принц е решил да те пази за себе си — каза Лилиъс с лукава усмивка към Струан. — Щастливка си. Много е надарен нашият принц Струан. Всяка една от нас би се възползвала от шанса да бъде на твое място предната нощ.

Забележката й предизвика буря от смях.

— Ела, шотландке — каза друга жена Фаол, — отчаяно искаме да разберем какво притежаваш ти, което ние нямаме. Принц Струан винаги е бил придирчив, дори и преди да сложи короната. Кристин се умори да го чака да я обяви за своя.

— Тогава Кристин все повече ще се изтощава — сопна се Струан. — Когато си взема половинка, изборът ще е мой. И ще предявя претенциите си. — Погледът му огледа групичката. — Стига с тези глупости, иначе ще си навлечете гнева ми.

— Да, Ваше Височество. — Видимо укротена, Кристин хвърли злонамерен поглед на Айона. Когато Струан кимна и се обърна, Айона погледна назад точно навреме да види как красивото й лице се превърна в това на малък, ръмжащ вълк. Тя ахна от изненада, но щом Струан я погледна въпросително, вълкът изчезна. Кристин се усмихна злобно. Айона потрепери. Имаше поне един Фаол, който нямаше да я приеме.

Атрактивни и чувствени, жените Фаол бяха повече от способни да накарат външните хора да останат точно такива.

— Това е добре… защото аз нямам намерение да оставам тук — каза тя, когато се отправиха към кея, за да направят обиколка на острова по вода. — Тези жени никога няма да ме приемат като една от тях.

— Ще го направят, ако им наредя.

— О, да, всички ти се усмихват, принц Струан, но се съмнявам, че ще бъдат толкова любезни, когато си с гръб към тях. Тази Кристин ме мрази.

— Ще те приеме с течение на времето.

Айона поклати глава.

— Не, грешиш — каза тя решително.

Тя нямаше намерение, но изглежда още веднъж бе прекрачила неволно границата.

Веждите на Струан се сключиха.

— Не трябва да ми противоречиш на публични места. На този остров моята дума е закон. Ясен ли съм?

Погледна я надменно. Тази комбинация от сила и власт… Честно казано, караше я да иска да му се подчини, но също така, от друга страна, да иска да му се противопостави.

Но по време на краткото им познанство Айона бе научила, че може да предизвиква мъжа, но не и принца.

— Да, Ваше Височество — каза тя, имитирайки реверанса на жените.

Не разбра как го бе направил, но той стоеше прекалено близо. Можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Усещаше кожата си напрегната, сякаш нещо я привличаше към него.

— Имам още една заповед за теб — каза той с глас, едновременно изкусителен и груб. Отново почувства тръпка на вълнение, премесена със страха от неизвестното. Дишането й се накъса.

— Да, Ваше Височество?

— Целуни ме — нареди той, придърпвайки я грубо към себе си. Ръцете му я обгърнаха и устата му завладя нейната в безмилостна, гореща целувка.

Телата им пламнаха за миг, езиците им се преплетоха, а ръцете им неистово търсеха близостта. Айона бе притисната към скалата, в която бе изсечена пътеката. Можеше да усети как твърдата ерекция на Струан се притиска в нея. Изстена, когато той прокара ръце по външната извивка на гърдите й през роклята й, зърната й се втвърдиха в отговор, а женствеността й запулсира. Той целуна устата й, очите й, скулите й, после отново устата й. Устните му бяха горещи, когато се допряха до гърлото й. Ароматът на възбудата им замая сетивата й. Тя се вкопчи в косата му, в раменете му, в бедрата му, безсрамно търкайки женствеността си срещу неговата твърдост.

Не усети мъжете, които се приближаваха, но явно Струан го направи. Отдръпна я от себе си, проклинайки, и пъхна набързо ризата си обратно в колана. Тя едва забеляза учудените им изражения и полуприкритите им усмивки, докато се опитваше да пооправи собствените си дрехи и да успокои препускащия си пулс и пулсиращите чувства.

— Може би си вещица, както твърди Лулак, Айона Маккинли — каза Струан с крива усмивка.

„Ти не си единственият, който е под въздействието на магия, Струан Толмак“, помисли си тя разтреперана.

Оказа се, че Кентара е също толкова красива и съблазнителна като жителите й. Както и също толкова дива и опасна. Не всички жизнерадостни цветя бяха отровни, само някои. Вълците, които се криеха в сенките на гората, изглеждаха безобидни само в присъствието на Струан. Отвъд пристанището, зад някаква невидима бариера, която обграждаше острова, водите изглеждаха бурни. Макар климатът да бе мек, във въздуха се усещаше буря. През следващите няколко дни, докато Струан й показваше владенията си, Айона се чувстваше омагьосана и объркана.

Но не островът бе този, който я очарова. Беше неговият принц. Или по-скоро мъжът, в който Струан се бе превърнал, след като отхвърли кралските си отговорности, за да прекара повече време с нея. Караше я да се смее. Той умееше да усеща слабите места на хората, което пасваше на собственото й странно… рядко проявяващо се… чувство за хумор. Караше я да се чувства специална, слушайки я съсредоточено, сякаш всяка нейна дума бе важна. Правеше я щастлива. Никога не е била толкова щастлива, толкова свободна да бъде себе си в компанията на друг. Струан виждаше в нея неща, които самата тя не знаеше, че притежава. И, изглежда, така се чувстваше и той. Очите му търсеха нейните, дори и когато бяха заедно. Тя виждаше това, което чувства самата тя, отразено на лицето му.

Желанието бе по-силно от непрестанното й отричане. И ставаше, въпреки отричането, все по-интензивно, невъзможно за пренебрегване.

Никога досега не се бе влюбвала, но знаеше, че в момента е опасно близо до това. Дните не бяха достатъчно дълги, за да могат да кажат един на друг всичко, което искаха. Всеки момент, в който не бяха заедно, чувстваха като пропилян.

Всяка нощ, когато се връщаха в двореца, издълбан в скалата, тя поглеждаше с чувство на страх към луната, която пътуваше по нощното небе, нараствайки бавно, но сигурно, скъсявайки времето, което им оставаше, отбелязвайки края на идилията, която имаха. Оставаха два дни. Само два.

— Струан.

— Айона. Имаш много злокобен поглед.

— Какъв поглед?

Те седяха на края на горещите извори, които образуваха редица басейни в северната страна на Кентара. Високи, буйни дървета и папрати, огромни орхидеи и червени рози цъфтяха по бреговете.

Струан докосна бузата й. Както винаги, тя потръпна в отговор. А както обикновено, той се отдръпна бързо надалеч. Така беше през цялото време. Докосване. Отклик. Отстъпление. Докосване. Отклик. Отстъпление. Докато се целунеха и страстта им избухнеше. Докато Струан не се откъснеше отново от нея.

— Поглед, който казва, че ще питаш нещо, което не трябва, но ще го направиш въпреки всичко.

Айона се подсмихна.

— Ами, да. Просто… всички ли можете да се превръщате във вълци, дори и жените?

Струан кимна.

— Всички истински Фаол.

— А тези, които са били обвързани?

— Да. Те стават като нас, приемат нашите сили.

Айона загреба шепа пясък и я вдигна, след това остави да се изтече между пръстите й.

— Какво е усещането?

— Това не е нещо отделно, то е част от нас. Някои контролират вълка си по-лесно, отколкото другите. За някои се случва, когато са гневни или уморени, или когато са възбудени.

— А ти?

Струан се облегна назад на ръцете си. Днес не носеше риза, само плейд и колана си. Както винаги, когато си позволеше да мисли за него, почувства вълна от удоволствие. Искаше да потърка бузата си в меките косъмчета на гърдите му. Искаше той да я целуне. Винаги искаше той да я целува.

— Аз овладях вълка си — отвърна Струан.

— Каза, че си го покорил. Тогава не разбирах какво имаше предвид.

— Помниш ли, когато те носех през гората?

— Мислех, че сънувам.

— Уплаших ли те?

Айона захапа устната си.

— Не. Истината е, че го намирам… бих искала да зная какво е.

— Намираш го вълнуващо?

— Ужасно ли е това?

— Не, изненадващо. Но всъщност всичко около теб е изненадващо.

— Струан, би ли… може ли да ми покажеш?

Той намери идеята за много възбуждаща. Откри, че Айона го очарова все повече. Изправи се на крака, издърпа я към себе си и си свали плейда.

Сърцето на Айона туптеше силно, после пропусна удар, а след това заби бясно в гърдите й, когато погледна към него, великолепно гол. Дълги крака, мощни бедра, с равномерен кремав тен. Беше възбуден.

Изключително възбуден, членът му стърчеше към корема му. Придърпа я плътно към себе си. Копринена топлина. Мощ.

— Докосни ме — каза той, слагайки ръката й на гърдите си. — Почувствай ме.

Тя загали с длани кожата му, плъзна ги по раменете, по оформените мускули, чувствайки ги как играят под ръцете й. Струан изстена. Усети го как извива гърба си. Под ръцете й от кожата му израснаха копринено меки косми. Чу се слаб звук от разтягане, сякаш някой опъваше въже. Бедрата му изпъкнаха. Вратът му се разшири. Жилите на ръцете му се откроиха като дебели въжета, разтегнати от напрежение. С огромен рев трансформацията от човек във вълк бе завършена. Едрият звяр падна на четирите си крака пред нея.

Копринени уши, проблясване на зъби, но очите бяха същите — свирепи, сиви и интелигентни. Струан.

Тя докосна копринената му козина. Погали го, вдишвайки дълбоко познатия аромат — див, но и човешки.

Струан.

Вълк.

Струан.

Това я развълнува. Прокара ръка по гръбнака му, по мощния му врат, и докато го правеше, той се трансформира отново под докосването й. Вълкът отново стана човек. Гол мъж. Без да иска, Айона отвърна очи и Струан набързо сложи отново плейда си.

— Боли ли, когато се трансформираш? — попита тя, очарована от това, на което току-що бе станала свидетел.

— Чувстваш го сякаш кожата ти е прекалено тясна. Може би за секунда или две усещаш сякаш костите ти ще се счупят и след това всичката тази сурова животинска мощ преминава през теб. Все още си самия ти, но по-силен.

Повече от човек, спомни си Айона. Сега му вярваше.

Струан огледа небето, където луната бе започнала да се издига. По-пълна луна, отколкото искаше да види. След по-малко от двадесет и четири часа щеше да завърши цикъла до пълнолуние.

— Утре е последният ни ден — каза той рязко. — Може би е за добро.

— Да — отвърна смело Айона, макар да усещаше сърцето си като свито в юмрук. Не искаше да се връща. Не можеше да понесе мисълта, че няма да го види повече. Дори пет минути далече от него бяха мъчение. Как ли щеше да се чувства да не може да бъде с него през остатъка от живота си? Айона хвърли възмутен поглед към луната. Не искаше да си тръгва, но определено не можеше да остане.

Нали?