Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (4)

Глава трета

Май се намираха дълбоко под скалите, на които бяха акостирали. Мястото приличаше на пчелна пита с кухини и проходи като огромен кошер. Бърз поглед навън от ескортиращия я кордон разкриваше скални стени, искрящи от полускъпоценни камъни издигащи се стъпаловидно все по-нагоре и по-нагоре. Намираха се в прокаран в скалите тунел с масивни дъбови врати, разположени на равни разстояния. Слязоха още по-надолу, преди да преминат през голям отвор, водещ до широк перваз с назъбени скали от едната страна, а от другата — с главозамайваща падина. Жените я водеха, докато стигнаха огромна извита стълба, на върха на която се спряха.

Кухината долу бе огромна, подобна на пещера със сводест таван на стотици метри височина. Грамадни сталактити се спускаха от тавана, а от пода стърчаха сталагмити. Набраздената с жили скала, искряща от кварцови и минерални залежи, блестеше сякаш покрита с диаманти на трептящата светлина на стотиците мангали. Беше топло и сухо. Под краката й имаше мек и светъл килим в същите цветове като дрехите на жените Фаол. Сърцето й биеше толкова силно, че й прилоша.

Започнаха да се спускат бавно към пещерата, където се бе събрал кланът Фаол. Наброяваха около двеста, застанали в мълчание, образувайки кръг. Еднакво поразителни хора, които притежаваха характерните черти, които бе забелязала и у Струан. Природата в най-красивата и примитивна форма. Прелест, която те кара да затаиш дъх. Спокойствие. Чувство на опасност, а заедно с него и възбуждаща притегателна сила. Първичност. Думата сякаш бе създадена за тях.

Кръгът се разтвори. Точно в центъра на пещерата стоеше трон. Точно над него, закачен на дебел сребърен шнур, които се спускаше от най-високата точка на тавана на кухината, висеше огромен глобус. Осветен отвътре, призрачната му светлина хвърляше безброй сенки върху блестящите повърхности на пещерата. Луната, осъзна Айона. Пълната луна.

Тронът бе масивна дървена конструкция с червени кадифени драперии. Килимът, на който тя стоеше, водеше директно към подножието на трона. Звън на камбана се чу веднъж. Хората Фаол, всички, с изключение на кордона от жени, паднаха на колене, когато висока фигура, придружена от два вълка, влезе в пещерата откъм цепнатина в скалата. Охраната й застана пред нея и скри лицето на мъжа от Айона, докато той заемаше мястото си. Златен обръч лежеше на неговата черна коса като корона. Имаше злато и на катарамата на широкия му колан, от който висеше меч с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка. И на амулета, който висеше на врата му. Амулет, който й се струваше ужасно познат. Жените Фаол отстъпиха назад, давайки й видимост към трона и мъжа на него. Мъж, които й изглеждаше също толкова познат, колкото и амулета.

Не можеше да бъде той. Не би могъл да бъде той.

— Струан? — Айона залитна, правейки крачка напред.

— Поклони се на принца! — Една ръка принуди Айона да падне на колене и наведе главата й.

— Струан?

— Принц Струан Толмак, Алфа водачът на Фаол. Поклони се!

Можеше да види все още голите му крака — глезените му бяха покрити със златни талисмани — докато той се приближаваше към нея.

Беше Струан, но изглеждаше съвсем различно. Сдържан. Изражението му бе още по-мрачно, а позата надменна. По-малко… човек. О, господи!

— Стани!

Все още не поглеждаше към нея. Айона се изправи на крака, спъвайки се в копринените си поли.

— Какво става, Струан?

— „Ваше Височество“, ще се обръщаш към мен с „Ваше Височество“. — Тонът му бе равен, лишен от емоции. Той усети болката на Айона и видя ужаса й. Можеше да види стройното й тяло, извивките й, ясно очертани под копринената официална рокля. Молеше се да не се възбуди. Косата й се стелеше на гърба й, карайки я да изглежда по-млада и по-уязвима. Сякаш вече не бе достатъчно крехка.

Струан застана зад нея и я обърна към хората си. Вътрешно, между двата духа, живеещи в него, се водеше свирепа борба. Външно бе неумолимият, страшен водач на глутницата, както се очакваше от него. Обърна се към тях.

— Както знаете, бяхме измамени от шотландеца, леърд Маккинли. Традицията повелява той да плати с най-ценното, което притежава. Представям ви неговата дъщеря.

Нисък ръмжащ звук се разнесе от събраната тълпа, който смрази кръвта на Айона. Единствено хватката на Струан около раменете й и гордостта й я задържаха изправена. Загледа се в огромната група Фаол, които се взираха в нея. Воините сред тях, като Струан — принц Струан — бяха голи до кръста, страховитите им мечове бяха закачени през раменете им. Жените бяха богато облечени, съблазнителни като добре нагласени животни. Фаол не можеха да бъдат объркани с обикновените хора. Кожените наметала, които носеха, им придаваха смущаващ вид на неопитомени.

— Баща ми ще дойде за мен — заяви Айона, облекчена, че гласът й само трепна леко, когато проехтя оглушително. — Ще ви плати до последното пени и ще трябва да ме пуснете.

— Прекалено е късно за това — дойде глас отляво.

Мъж, почти толкова поразителен като Струан, се отдели от тълпата. Косата му бе наситено кестенява, а очите му бяха почти толкова зелени, колкото нейните. Същата опасна аура и възбуда се носеха от него. Бе по-млад от Струан, но без съмнение бе човек, който изискваше внимание.

— Благодаря ви от името на вашите хора, принц Струан — продължи той и се поклони ниско. — Както винаги се грижите добре за нас. Сега можете да свалите товара от плещите си. — Погледна водача си с усмивка. — Добре дошъл отново, братко — прошепна.

Айона се сгуши в Струан, когато младия мъж посегна да хване ръката й. Алфа водачът я предпази инстинктивно от хватката на брат си.

— Кажи ми, Оуин, кой бе избран?

— Лулак — отвърна Оуин, гледайки го озадачено. — Измина година, откакто половинката му почина.

— Лулак. Един от най-добрите ни воини — каза Струан. Беше логичен избор, справедлив. Не бе очаквал по-малко от хората си. Значи Лулак щеше да предяви претенциите си към нея.

— Братко?

Ръката на Струан бе покровителствено увита около кръста на Айона, а тя трепереше до него. Трябваше да я пусне, но не можеше. Чувстваше, че не бе правилно да принадлежи на някого другиго, освен на него. Макар и това да бе грешно. Затвори очи, отчаяно опитвайки да контролира бурните си противоречиви емоции. Лоялността към глутницата водеше битка с друг, още по-настойчив глас.

— Не! — прогърмя гласът му и отекна в пещерата, карайки хората му да се взират учудено. Едва не се разсмя. Колко ли още по-учудени щяха да бъдат, ако разберяха за хаотичните му мисли. — Реших. Няма да бъде искана от никого преди Обвързването. През това време жената ще остане с мен. — Скандалното изявление бе посрещнато от съскане и ръмжене. Струан затегна хватката си около Айона. — Не изпълнявам ли дълга си, откакто съм на власт? — попита той. — Да съм искал някаква награда досега? — На свой ред погледна всеки един от хората си. Нямаше да покаже никакво колебание, макар да имаше вероятност глутницата да се отвърне от него във всеки един момент. — Не ви питам сега, а изисквам да се съгласите с желанията ми.

— Не! — Огромен мъж пристъпи напред. — Тя е моя по право, както е обичаят. Няма да се съглася.

— Лулак, нима смееш да оспорваш авторитета ми?

Тресейки се от гняв, Лулак се променяше от воин в звяр. Вълкът в него бе шоколадовокафяв като дългата грива на мъжа.

— Ти си мой принц, но не си на себе си — изръмжа той. — Тя е виновна, сигурно е завъртяла главата ти с човешката си магия. Но мен няма да ме омагьоса. Ще я науча на порядките на Фаол.

Айона наблюдаваше, разкъсана между ужаса и очарованието, как тялото на Лулак загуби очертанията си и мъжката му форма се превърна в голям ръмжащ вълк, който застана на четирите си лапи. Заплахата се превърна в очевидна опасност, когато той се приближи, оголил зъби, а козината на гърба му бе настръхнала. Тихото ръмжене откъм глутницата се усили. Във въздуха витаеше напрежение от приближаващата буря. Не можеше да повярва на това, което виждаше.

Лулак приклекна и кръвта на Айона се смрази. Тя бе целта на бруталното намерение в очите му. Вълкът щеше да я атакува. Краката му се напрегнаха, когато се подготви за скок. Бягай! Бягай! Бягай! Но тя бе замръзнала на място.

— Спри, Лулак! — Гласът на Струан бе студен и изпълнен с ярост. Силата, с която я бутна настрана, почти я хвърли на пода. Тя залитна и се обърна точно навреме, за да види как огромен вълк се хвърля напред.

Вълкът от гората. Вълкът, който я бе пренесъл през гората. Вълкът на Струан. Двата огромни вълка се бореха яростно, в замъглен образ на козина, щракащи челюсти и ниско ръмжене, но бе очевидно, че дори силен воин като Лулак не можеше да се мери със Струан, който беше по-мощен, по-безмилостен, обзет от страховита и доминираща жизнена сила, която не можеше да бъде отречена. Челюстите му се впиха във врата на кафявия вълк, влачейки звяра по земята, където той лежеше свит и треперещ. Айона стисна очи, неспособна да гледа това, което щеше да последва — свирепото разкъсване на гърлото на Лулак.

— Има ли и други сред вас, които искат да оспорят властта ми?

Айона надникна изпод клепачи. Струан стоеше над проснатия воин със стиснати юмруци.

Струан. Не вълкът. Струан, чийто гърди се повдигаха тежко, а погледът му бе непреклонен, победоносен, триумфален.

— Е? — попита той. Тишина цареше наоколо, макар той да можеше да усети вълнението в глутницата. Дали не бе пълен глупак? Бе твърде късно да се тревожи за това. — Тогава е решено.

Неохотни кимвания, но това бе достатъчно. Издърпа Лулак, който ближеше дълга кървава драскотина на ръката си, и го изправи на крака.

— Ти си смел и опитен воин. Не ти се сърдя. Ще приемеш ли решението ми?

Лулак кимна.

— Ти ме победи, принц Струан. Така да бъде. — Когато той зае мястото си в кръга, Айона забеляза, че раната му е започнала да заздравява.

— Има десет дни до пълнолуние — обяви Струан. — Ще се срещнем след това за ритуала. Дотогава въпросът ще бъде отложен. — Той се възкачи на трона за официалното сбогуване, но държеше ръката си на меча и Айона под око, докато останаха само те двамата и брат му.

— Струан, какво си мислеше, че правиш? — попита гневно Оуин. — Това е лудост. Играеш си с огъня. Богове, почти изгуби контрол над глутницата.

— Но не го направих. Запазих лоялността им. Надявам се и твоята, малък братко. И ти също нямаш право да подлагаш под въпрос действията ми.

Оуин повдигна вежда от грубия тон.

— Разбирам — отвърна той. — Добре тогава, вземи я. Наслади й се. Но внимавай да не ти хареса прекалено много. Алфа водачът може да вземе само жена Фаол за половинка, знаеш това.

— Като водач на клана го знам дори по-добре от теб.

— Тогава защо…

— Защото ми хрумна, братко, че има нещо нередно в нашия обичай. Достатъчно зле бе, че я доведох тук против волята й. Ако остане, нека поне сама да избере половинката си.

— Струан, нашите правила са непроменими. Не можеш…

— Няма да обсъждам това повече, Оуин. Дори и с теб.

— Тогава трябва да те оставя — каза многозначително Оуин. — Имам друга работа за вършене.

Стъпките му отекваха, докато той прекосяваше сводестата пещера и излезе през същата пукнатина, през която бе влязъл Струан.

— Какво се случи току-що? — попита Айона.

Струан поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен — призна той с крива усмивка, изненадвайки и двама им.

— Ти ги спря да ме дадат на Лулак. Защо?

— Защото мисля, че имаш право да избереш.

— Значи възнамеряваш да ме изпратиш у дома — каза Айона, изненадана от стягащото чувство в корема й.

Това бе, което искаше, нали?

— Не. Трябва да останеш, поне до пълнолуние. Утре ще ти покажа моето кралство. След като видиш с очите си живота, който живеем тук, може да избереш да останеш.

Айона поклати глава отрицателно.

— Това не е моят дом, аз не принадлежа на това място.

Струан докосна бузата й, блокирайки нежеланата алтернатива. Можеше да не се стигне дотам, макар да не изглеждаше, че толкова бунтарски ум би могъл да бъде опитомен.

— Напомняш ми за самия мен, Айона Маккинли. Никога не съм бил от онези, на които можеш да кажеш какво да правят.

— Ти си принц, можеш да прави това, което искаш.

— Де да беше така. Трудно е да се постави под въпрос това, което трябва да се спазва.

— Това е лошо извинение, достойно за баща ми. Така стоят нещата, казва той, когато това отговаря на целите му.

— Как смееш да критикуваш неща, за които не знаеш нищо. Нямаш представа колко трудно е било, битките, които са се водили. Това, от което имаме нужда, е стабилност, а не промяна.

Изражението му бе яростно, тонът му бе гневен, но Айона отказа да бъде уплашена. Точно сега, ако Струан не се бе намесил, тя щеше да бъде с Лулак. Облекчението, чувството, че няма какво да губи, комбинирано с безразсъдното вълнение, което Струан винаги будеше в нея, я накараха да се държи дръзко.

— Защо тогава просто не ме даде на Лулак?

— Трябваше. Знаех, че трябваше. Но не го направих. Ако искаш да знаеш, спасих те от Лулак, защото те исках за себе си. Сега доволна ли си?

— О! — Неочакваното признание я остави безмълвна. Суровото желание в гласа му пропълзя по кожата й. Споменът за целувката им витаеше между тях съблазнително. — Не съм толкова красива като жените Фаол.

Струан позволи на дланта си да се спусне по гъстата бакърена коса по тила й и надолу към извивката на гърба й до долната част на гръбнака й.

— По никакъв начин не приличаш на жените Фаол. Нито една от тях не ме кара да се чувствам така, както ти.

Тя не можеше да помръдне. Докосването му запали огън в корема й. Бе неспособна да устои да докосне косата му. Усещаше я като ивици коприна, които минават през пръстите й.

— Има нещо в теб, което ме привлича — продължи Струан. — Знам, че и ти изпитваш същото.

Тя не можеше да го отрече, но все още не бе готова да го признае. Чувстваше зърната си набъбнали под тънката коприна на ризата. Твърдите пъпки безсрамно опъваха плата.

— Ти произлизаш от вълците — прошепна тя. — Защо трябва да бъда привлечена от теб. Ти не си човек.

Смехът на Струан бе по-скоро ръмжене. Той се наведе към нея, за да усети пулса на гърлото й, и тя почувства директната връзка между аромата й и ерекцията му. Бе се втвърдил моментално. Издут. Възбуден.

— Предполагам ще откриеш, че съм много, много повече от мъж.

Тя знаеше, че си играе с огъня, но не можеше да устои да не подклажда пламъците. Можеше да види по разширените му зеници, че и той чувства същото. Кожата й настръхна. Устните й изтръпнаха от спомена за целувката му. Той бе опияняващ като хубав малц.

— Много горделиво самохвалство — каза Айона. — Но се съмнявам, че би могъл да подплатиш думите си с действия…

Твърде късно чу скритото предизвикателство в думите си. Наистина ли го мислеше? Не спираше да премисля това, докато бягаше по стълбите, през коридора, наясно през цялото време, че той бе зад нея, толкова близо усещаше топлия му дъх във врата си. Затича се по-бързо. С разтуптяно сърце и дишайки трудно, тя се вмъкна през вратата в непозната стая, опитвайки се да я затвори, преди той да стигне до нея, и знаейки, че няма да успее.

Струан влезе и се облегна от вътрешната страна на вратата, очите му блестяха срещу черния дъб. Айона вървеше назад към другия край на стаята, която се оказа спалня, докато краката й се удариха в края на леглото. Той я последва бавно, следвайки я стъпка по стъпка, погледите им бяха сключени. Обливаха я горещи и студени вълни, трепереше от очакване и желание. Отметна косата си, неволно очертавайки гърдите си под ризата.

Дъхът му бе топъл до ухото й. Кожата й настръхна в отговор. Краката й започнаха да поддават и тя падна назад върху леглото. Той легна върху нея. Можеше да почувства как ерекцията му се притискаше в корема й. Топлината я погълна. И тогава устата му превзе нейната.