Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (3)

Глава втора

Вкусът му бе точно такъв, какъвто си представяше — на мъж, на легенда, на опасност и на нещо първично. Езикът му докосна нейния и Айона ахна, защото нито един мъж досега не си бе позволявал такива волности с нея през всичките й двадесет и една години. Обгърна я сладост, сгорещявайки я. Устните й се разтвориха широко. Ръцете й се обвиха по своя воля около него. Твърдото му мускулесто тяло обърка сетивата й. Целувката му се задълбочи и тя изстена.

Струан я отблъсна с дрезгав стон. Гърдите му се надигаха тежко. Въздухът беше натежал от миризмата на възбудата им. Бе поразен от факта колко близо бе до това да загуби контрол. Нуждата да я положи на пясъка, да се зарови в нея и да я бележи като своя бе прекалено силна, за да й устои. Нямаше право да я притежава, но я чувстваше в прегръдките си толкова добре, че бе трудно дори да си спомни този факт, да не говорим за друго.

Дишайки тежко, той избута падналата на челото му коса и вдигна глава, за да подуши посоката на вятъра.

— Трябва да побързаме. Приливът ще дойде, а и ще има буря — каза и се концентрира върху това да подготви платната, игнорирайки решително прелъстителния зов на тази уязвима очарователна женска.

Айона потрепери силно. Какво се случва с нея? Противно на опасното й положение, тялото й откликваше толкова страстно. Зад нея гората изглеждаше прекалено непроходима. Дори и да можеше да избяга — което много се съмняваше — нямаше представа как да стигне до дома си, нито по какъв начин. Наистина беше затворничка, оставена на милостта на легендарните Фаол, поне за известно време. Докато баща й не плати, а той сигурно щеше да го направи, когато разбере, че е била отвлечена. И след това щеше да бъде освободена.

Със сигурност.

Погледна нервно кипящото море. Маккинли не бяха рибарски народ.

— Предполагам няма смисъл да се оставя на милостта ти и да те моля да ме освободиш.

— Никакъв. Глупавият ти баща загуби доверието ни и всички планинци трябва да видят, че е наказан както подобава.

Гледайки я как се държи напрегнато, сякаш щеше се счупи, ако се отпусне, Струан изпита глупавото желание да направи това, което тя иска. Тя не бе виновна. Леърдът трябваше да плати цената, не невинната му дъщеря.

Изпъна рамене и докосна амулета си с пръсти. Не беше първият път, в който имаше причина да зададе въпрос по древните начини, но засега трябваше да бъде доволен да може да използва тази дарба. Беше прекалено скоро след избирането му за Алфа, за да очаква промяна или да позволи на чувствата да попречат на дълга му. Не би допуснал такава слабост от членовете на неговата глутница. И със сигурност самият той не трябваше да показва такава.

— Ела — отсече той, протягайки ръка. — Няма какво повече да говорим. Ако имаме късмет, ще сме на Кентара до падането на нощта.

Бели коне се пенеха на гребена на висока вълна, когато Струан бутна платноходката в морето и скочи пъргаво на нея, щом водата я отдели от пясъка. В момента, в който освободи платното, вятърът го изду, карайки лодката да навлезе навътре.

Айона бе плавала само през спокойни летни дни и сега се вкопчи в дървената седалка на малкия плавателен съд, докато той потъваше и се издигаше на гребена на вълната. Срещу нея Струан, небрежно изправен на кърмата, изглеждаше спокоен и загледан в морето, докато държеше кормилото.

— Къде е Кентара, не мога да го видя? — попита тя нервно, оглеждайки безлюдния океан.

— Там е, ако знаеш къде да гледаш — отвърна той със загадъчна усмивка. Ледени пръски се извиха над тях. — Обвий кожата около себе си, тя ще те топли.

Когато направи това, което й каза, Айона позволи на погледа си да се плъзне по полуголото тяло на похитителя й. Дългата му черна коса падаше на вълни отзад, мускулите му играеха, докато се бореше да държи курса. Изглеждаше като част от пейзажа, природна сила. Суровата му животинска сила, макар и укротена, все пак бе там. Караше я да затаява дъх. Да чака. Да наблюдава. Да се чуди през цялото време дали ще освободи мощта. Гледайки към бързо отдалечаващата се земя, в дълбокия, тъмен океан тя осъзна, че бе откъсната от корените си по всеки възможен начин. Очевидната й уязвимост я тревожеше, но не чак толкова, колкото би трябвало.

Трябваше да бъде ужасена, но не можеше да опише как се чувства. Нервна. Напрегната. Безразсъдна. Освободена. Както и развълнувана, не можеше да го отрече. Лодката се разклати, когато се понесе на една особено висока вълна, и тя се вкопчи тревожно в борда.

— Опитай се да си починеш — каза Струан.

— Да си почина? Как мога да си почина, след като бях отвлечена и ме водят към някакъв забравен от бога остров против волята ми, за да страдам от кой знае какви варварски унижения? — промърмори Айона, но се отпусна на пода и се сви, придърпвайки кожите около себе си.

— Заспивай, Айона — отвърна Струан, — аз съм много неща, но не съм варварин.

Гласът му бе като коженото му наметало — топло и успокояващо. Нямаше никакъв смисъл, предвид обстоятелствата, но тя му вярваше, макар да не виждаше причина да му го казва. Досега не бе срещала човек, който да не се нуждае от увереност. Не мъж, Фаол, напомни си тя, когато клепачите й натежаха.

Трябваше да бъде нащрек. И щеше да е, когато стигнат суша. Щеше. Айона задряма.

Струан бдеше над нея, докато спи. Косата й бе лъскаво медна сега, когато бе изсушена. Устата й бе леко извита, сякаш се смееше често. Бе много слаба, а имаше толкова силна воля, нещо необичайно за смъртна. Укротяването й би било интересно предизвикателство, за разлика от другите от вида й. Наистина изглеждаше неподатлива на Вълка в него. Щеше да бъде удоволствие за него да й достави наслада. Наслада… танц, в който тя щеше да го види. Това щеше да направи окончателната й капитулация още по-сладка. Мъжествеността му отново се събуди за живот. Вълкът в него прошепна съблазнително: „Вземи я, вземи я веднага. Тя е твоя и можеш да правиш с нея каквото поискаш“. Но както винаги, човекът в него надделя. Тя не бе негова. Принадлежеше на клана.

Докосна амулета си. Знаеше, че бе възмездил предателството и това трябваше да бъде достатъчно. Знаеше, че бе преминал първия си важен тест след неотдавнашната тежка битка за власт.

Просто да предаде жената, дремеща под наметалото му, трябва да бе лесна задача след всичко, което бе изтърпял напоследък.

Но не се оказа така.

— Събуди се, почти пристигнахме.

Айона седна, неосъзнаваща за миг къде се намира, докато люлеенето на лодката и плясъка на вълните не я върнаха в реалността. Погледна около себе си в мрака към безбрежното море.

— Не виждам остров. Не виждам нищо.

Докато говореше, гъста мъгла се спусна злокобно, напълно покривайки лодката. Точно както внезапно се появи, така внезапно се и разсея.

— Кентара — обяви Струан тържествено, — върховното кралство на Фаол.

Айона затаи дъх. Грамадна стена от отвесни скали, толкова висока като че ли докосваше небето, се издигаше драматично от морето. Над нея летяха и се спускаха морски птици, а жалните им крясъци бяха като ридания на прокълнати. Скалите бяха прорязани от дълбоки цепнатини, отразяващи залязващото слънце, като по този начин цялата скала изглеждаше като обхваната от огън. Безброй цветове — пурпурно и наситеночервено, пламтящо златно и яркочервено, поръбено с охра и червеникавокафяво, под които имаше тъмна струя, блестяща със зловещ оттенък. Отразените лъчи танцуваха и блестяха на повърхността на водата. Зад скалите островът се накланяше постепенно към морето, хълмовете зад платото бяха гъсто залесени, в низините всичко бе изпълнено с буйна зелена растителност, а белите пясъчни брегове изглеждаха невероятно гостоприемни.

— Прекрасно е — каза тя тихо, изпълнена с възхищение от завладяващата красота на Кентара.

Струан кимна гордо.

— Наистина е специално място. Трябва да знаеш, че ще откриеш доста разлики с това, с което си свикнала.

Докато той говореше, слънцето се скри зад разпененото море, оставяйки зловещ мрак да се спусне като наметало над острова. Въздухът бе необикновен. Айона неволно потръпна. Родината й, роднините й, всичко, което й бе познато, изглеждаше толкова далечно, сякаш в друг свят. Каква съдба я очакваше в ръцете на легендарния Вълчи клан?

Сега бе наистина уплашена. Тръпка разтърси тялото й. И сякаш неочаквано, значимостта на случващото се се стовари върху нея със сила, по-голяма от тази, която бе усетила, щом той й се разкри в началото. Той бе не просто огромен, заплашително примамлив мъж. Той бе Фаол.

О, небеса, какво щеше да стане с нея?

Струан обмисляше този въпрос, когато насочи платноходката право към извисяващите се скали. Така стояха нещата, но все пак не му изглеждаше правилно да не й даде право на избор, и още повече, не му изглеждаше правилно да не може да избере да предяви претенциите си върху нея. Той си противоречеше. Всичко това бе противоречиво.

Знаеше това, но усещането остана. Измамна вълна повдигна лодката и я хвърли напред.

— Ще се разбием в скалите — извика Айона, когато малката платноходка се понесе право към назъбените скали от вулканични рифове точно пред тях. — Струан!

В същия миг, в който тя извика името му, той насочи лодката през малка пролука. Точно отпред се появи цепнатина в скалите и Струан ловко ги преведе до природен пристан.

— Ненапразно наричат тези скали Чудовището — каза Струан, завързвайки въжето за железния обръч, който висеше на каменния кей, преди да започне да сваля платното.

— Мислех, че ще се удавим.

— Казах ти, че си в безопасност с мен — отвърна той и й помогна да стъпи на брега, опитвайки се да не мисли какво щеше да се случи с нея, когато вече не бе под закрилата му.

Айона премина бързо по кея и се огледа наоколо, удивена от огромните размери на скалите, заобикалящи пристанището като естествен амфитеатър, и объркана от неестественото спокойствие на лазурните води, които се плискаха леко върху ослепителния бял плаж в такова противоречие с бурното море отвъд Чудовището.

Драскане на нокти по камък и смразяващ кръвта вой накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Взирайки се в мрака, тя видя два вълка с оголени зъби и наведени глави и опашки да се насочват право към нея. Лигите им течаха и те ръмжаха. Тя изпищя и се сгуши инстинктивно в Струан.

— Graifgh! Thalon Kree! — извика Струан, а непознатите думи звучаха едновременно гърлени и опасни. Вълците се заковаха на място и седнаха на земята за изумление на Айона, преди да легнат по корем, издавайки леки скимтящи звуци.

— Не трябва да се страхуваш — каза Струан, обвивайки ръка около нея. — Те няма да те наранят.

— Мислех, че ще разкъсат гърлото ми.

— Дойдоха да ме приветстват с добре дошъл, това е всичко.

— О! Те дали са…

— Фаол? — засмя се Струан. — Не, те са вълци, най-малките ни братовчеди, и харесват да са около нас.

— Те ти се подчиняват?

— Аз съм роден, за да ми се подчиняват — отвърна той високомерно.

Изведнъж лъч светлина се появи в средата на скалата. Когато мракът падна, светлината се усили, разкривайки процесия от неясни фигури, носещи факли, които се движеха зигзагообразно по тесния път към пристанището.

— Това е комитетът по посрещането — каза Струан, а лицето му бе мрачно. — Приготви се да се запознаеш с Фаол.

Устата на Айона пресъхна и тя преглътна няколко пъти.

— Ти си дъщеря на леърд — шепнеше на себе си, — дръж се като такава.

Струан усещаше страха й. Можеше да усети парливия му вкус в устата си. Това бе първият път, в който тя се поколеба. Очите й бяха огромни на сърцевидното й лице. Трябваше да се застави да вземе кожената си наметка от нея и да я увие около раменете си. Сладкият й аромат се бе просмукал в кожата. Желанието да захвърли предпазливостта си на вятъра и да наруши всички правила се надигна още по-силно в него. Какво не бе наред с него?

— Какво ще се случи с мен?

Косъмчетата на Струан настръхна.

— Ако всичко е наред, при пълнолуние ще се състои Обвързване — отвърна той троснато.

— А-аз съм чувала за тази церемония — потрепери гласът на Айона.

— Тогава знаеш, че това е начинът да те приемем, правейки те една от нас — каза Струан, а очите му се вторачиха в приближаващото шествие. Тя щеше да се превърне във Фаол, ако се съгласеше. Което, започваше да мисли той, бе малко вероятно. Обърна се към нея и улови брадичката й в ръката си. — Айона, най-добре ще е да погледнеш на Обвързването като на привилегия, каквато е.

— А ако не го направя?

Ако тя откажеше Обвързването, щеше да бъде подложена на Маркирането — ритуал, който Струан ненавиждаше. Ритуалът, който знаеше дълбоко в себе си, че бе позор за народа му. Не можеше да понесе това да се случи на Айона. Ако се стигнеше дотам… Той сви юмруци. Нямаше!

— Струан? Ако откажа да се съглася?

— Няма да откажеш — отвърна той през стиснати зъби. Стомахът му се сви. Част от него не искаше тя да отстъпи, защото това щеше да се отрази на уникалността й, която го бе привлякла, макар да я познаваше от много кратко време. Знаеше, че преобразяването щеше само да я подчертае, но някак си това нямаше значение.

Дълг и желание. Обикновено вървяха ръка за ръка. Струан изруга под носа си. Какво право имаше да оспорва древните порядки? И то заради една обикновена жена!

— Ела! — каза той и протегна властно ръка. — Придружителите ти пристигнаха.

Трябваше да я остави. Следващият път, когато я видеше… Не, нямаше да мисли за това.

— Айона, знай, че това не е моят избор — продължи той импулсивно. — Ако зависеше от мен… — Струан млъкна, осъзнавайки колко близо бе до измяна.

Вълците, които седяха на задните си лапи до краката му, нададоха вой. Жените, които образуваха свитата на Айона, се откъснаха от процесията. Останалите Фаол стояха безизразно, а факлите горяха на почтително разстояние зад тях.

— Струан!

Мъката в гласа на Айона го накара да трепне. Пръстите й се вкопчиха в ръката му. Той стисна зъби и се насили да я откъсне от себе си. Нямаше никаква причина да се чувства виновен.

Айона наблюдаваше с нарастващ ужас как жените се приближаваха безмилостно към нея. Струан бе застанал само на няколко крачки от нея, обграден от вълците, но й се струваше сякаш бе на километри. Дори и в мрака можеше да види, че жените бяха невероятно красиви. Движеха се с животинска грация. Очите им блестяха като на вълците. Желанието й да избяга се бореше с гордостта й, задържайки я на място. Щом я наобиколиха, отметна глава предизвикателно и събра цялата си смелост. Ароматът им бе сладък, опияняващ и съблазнителен като беладона. Докато я отвеждаха, тя хвърли последен умоляващ поглед към Струан. Струваше й се за секунда, че той се поддаде на неизречената й молба, правейки неволна крачка напред. Но след това се обърна и я остави изгубена сред безмълвната и безмилостна орда от жени Фаол.

Мрак. Черен като катран и по-тъмен от нощта, защото завързаха очите й. Струан я бе изоставил. Сега можеше да разчита само на себе си.

— Аз съм Маккинли — промърмори Айона. — Аз съм Маккинли.

Жените я караха да бърза, побутвайки я и тласкайки я нагоре по пътя, докато въздухът се промени и Айона усети, че е в затворено пространство. Ботушите й стъпваха по камък. Стълби, безкрайни тесни стълби. За нейно огромно облекчение имаше въже, към което да се придържа. Накрая на стълбите бе преведена през проход. Тежка врата издрънча и се затвори след нея, а светлината заслепи очите й, когато превръзката бе махната.

Намираше се в стая, която не приличаше на никоя друга. С широк сводест таван, издълбан в скалата, и скални стени, покрити с гоблени. Беше топло, буен огън гореше в огнището, което, изглежда, също бе изсечено в скалата. Дали се намираше в пещера, или просто стаята бе създадена така, че да прилича на пещера?

— Какво е това място? — попита тя, а очите й се стрелкаха от една жена на друга.

Една от тях, по-възрастна от останалите, с буйна кестенява коса, посегна да докосне медните кичури на Айона.

— Намираш се в Кралството на Фаол, шотландке — отвърна тя. — Твоят нов дом.

Айона обви ръце плътно около себе си и се опита да се отдръпне, но жените се скупчиха около нея.

Сега ароматът им бе по-силен, непоносим. Ръце се протегнаха да я докоснат, търкайки необработения плат на ризата й и на фустите й между деликатните си пръсти.

— Толкова груб плат — обяви мургава красавица с бадемовидни очи, извивайки устни. — Чудя се как търпиш да докосва кожата ти.

Дрехите на жените Фаол бяха от приличащ на коприна нежен плат в ярки като скъпоценни камъни цветове — рубиненочервено, сапфиреносиньо и смарагдовозелено.

— Приятен е на допир, нали? — попита жена с кестенява коса, хвана ръката на Айона и я сложи на корсажа си, смеейки се, когато младата шотландка се изчерви, отдръпвайки пръстите си шокирано от контакта с голата плът на жената.

— Остави я, Лилиъс. — Усмивката на мургавата красавица бе жестока. — Бедно малко шотландско създание, не си като нас, нали?

— Да, нека да видим как изглежда смъртната жена под дрехите си — каза една от другите жени, приближавайки се нарочно към Айона. — Чувала съм, че кожата им е толкова твърда като рога на елен.

— За разлика от шотландските мъже — отвърна друга злонамерено.

— Не е чудно тогава, че те намират нашите мъже толкова неустоими — заяви изваяна блондинка със сладострастна усмивка. — Добре че сме достатъчно съблазнителни, за да държим интереса на мъжете ни — добави, прокарвайки ръце по пищните си гърди.

Изумена и уплашена от шокиращата чувственост на жените, Айона бе съблечена по бельо. Жените промърмориха изненадано при вида на тялото й, гледайки перфектната й кожа и несъмнено женските й извивки с нещо повече от възхищение. Когато успяха да свалят долните й дрехи, тя се опита да се покрие, но осъзна, че нейната скромност предизвиква само бурен смях. Прекалено горда да продължи да протестира, Айона се предаде на грижите на жените.

След като я изкъпаха и измиха косата й, намазаха тялото й с благовонни масла и втриха ароматен лосион в кожата й, докосванията им, които бяха почти като милувки, едновременно я смутиха и възбудиха. Никога досега не бе изпитвала такава интимност. Забранената наслада я шокира и я накара да мисли за друг вид интимност. За други удоволствия. Накара я да мисли за Струан, които я изостави.

Облякоха я в пищна бяла копринена рокля със сатенени панделки на шията и маншетите, която бе единственото й облекло. Чу се камбанен звън. Зън. Зън. Зън. Призоваване. Или смъртен зов, който спря внезапно. Жените, които си шептяха една на друга, скочиха.

Лилиъс хвърли погледна Айона и кимна доволно към другите жени, които я наобиколиха отново. Настроението им се промени от игриво в мрачно. От чувствено и интимно в зловещо. Лилиъс отвори вратата. Този път не й завързаха очите. Групата жени я изведе в дълъг коридор. С треперещи колене, измръзнали голи крака на скалния под и с лудо биещо сърце Айона бе поведена неумолимо към съдбата си.