Маргарит Кей
Пленена от принца на вълците (2)

Глава първа

Шотландия, 1700

Дъждът намаля до ръмеж, когато Айона Маккинли излезе от замъка, носейки кошница с намерението да обере последните диви къпини. Поемайки по познатия път към гората, тя придърпа тартана си — дебел шал на карета, който носеше забоден за роклята си — по-плътно около себе си. Въздухът наоколо изглеждаше неестествено тих, дори звукът на птича песен не нарушаваше тишината. Внезапно я побиха тръпки, сякаш някой се разхождаше по гроба й. Или сякаш сянка премина през луната.

Хвърли нервно поглед през рамо, но там нямаше никого. Всички селяни бяха на полето за ежегодното събиране на картофите. Баща й, леърдът, ги надзираваше както обикновено, за да е сигурен, че нито един от тях няма да се опита да сложи в кошницата си картоф повече от полагащото им се. Леърд Маккинли обичаше да мисли за себе си като за строг, но честен предводител. Селяните, които му служеха, биха използвали други, по-скоро остри думи, за да го опишат. Айона, единственото му дете, която след смъртта на майка си живееше сама с него в изложения на течение замък, знаеше тъжната истина, че баща й се грижеше единствено за собственото си удобство, за хазната и за позицията си на леърд. Беше човек, който поставя лоялността пред любовта.

— Което е добре дошло — каза си непокорно Айона, припомняйки си безцеремонния начин, по който бе обявил, че тя трябва да се омъжи за Кенет Макайвър, леърд на съседните земи, който бе най-малко тридесет години по-възрастен от нея. — Млъкни, момиче, той е доста добра партия — промърмори тя, имитирайки баща си перфектно. — Кенет не е толкова немощен, че да не може да ти направи дете, както ме увери. — Самата идея за това я накара да потрепери. Бе отказала веднага, макар да знаеше, че дългът ще я принуди да се съгласи.

Клонка се счупи с остър звук. Айона подскочи и отново хвърли неспокоен поглед наоколо. Пак нищо, но имаше натрапчивото чувство, че някой — или нещо — я наблюдава.

— Не бъди такова дете! — укори се тя. — Развихрила си въображението си. — Тя бе дъщерята на леърда на Маккинли. Никой нямаше да посмее да й навреди тук.

Но точно когато стигна до разклонението в гората, то бе там, застанало по средата на пътя, вперило напрегнат поглед в нея. Свирепи сиви очи, дълга черна копринена козина, ужасяваща ръмжаща муцуна.

Огромен вълк, най-големият, който бе виждала през живота си. Когато приклекна на мощните си лапи, готов за скок, Айона си пое дъх да изкрещи. Звукът едва се бе оформил в гърлото й, когато звярът нападна.

Като че ли се движеше. Въздухът бе изпълнен с отчетлива остра миризма. Намираше се на гърба на нещо дълго, а ръцете й бяха увити около врата му. Козина драскаше бузата й. Значи не беше кон. Животното, каквото и да бе то, се движеше с големи скокове. Сърцето й биеше в такт с ритмичното движение на звяра. Можеше да види парата от дъха му да се разтваря в студения въздух. Беше вълнуващо — резките движения и скоростта, с която се движеха, прескачаха без усилие криволичещите потоци, по-пълноводни от топенето на първия сняг, който бе паднал нетипично рано за сезона.

Чепати клони на вековни дървета се заплитаха в косата й като изкривени от артрит ръце на дърта вещица. Нямаше борови гори в близост до земите на Маккинли. Сигурно сънуваше. Айона затвори очи и се предаде на освобождаващото усещане, представяйки си, че бяга от живота, който баща й й бе отредил.

Когато дойде на себе си, седеше на земята. Въпреки че дъждът бе спрял, цялата бе мокра, а дългата й медночервена коса висеше на влажни кичури на гърба й.

— Студено — промълви, обвивайки ръце около себе си, несигурна дали все още не сънува.

— Вземи това.

Айона подскочи. Дълбокият и гърлен глас с властен тон дойде иззад нея. Бе увита в меко кожено наметало. Гърбът й се изви срещу разкошната топлина. В краката й имаше пясък. Беше на плажа. Земите на Маккинли нямаха излаз на море, а тя определено можеше да усети морския мирис. Затвори очи и ги стисна, след това ги отвори отново. Беше будна и не сънуваше.

Залитна, напълно объркана. Една мускулеста ръка с кожена каишка с шипове на китката я подкрепи. Голи крака без панталон, дори без обувки. Тя се опита да се завърти, но той я държеше здраво.

— Кой си ти? Пусни ме! — Окосмени мъжки гърди докосваха бузата й. Горчиво-сладък мускусен аромат. — Бях нападната от вълк. Какво стана?

По-скоро усети, отколкото чу смеха, вибриращ в гърдите му.

— Покорих го.

Колко странно изказване! Акцентът също беше необичаен, не беше местен. Айона се отскубна.

— Къде съм? — Огледа учудено плажа, морето, гората. — Как се озовах тук?

— По-важно е къде отиваме.

Тогава го видя ясно за първи път. Висок. Мощен, но жилав. По-скоро смущаващ, отколкото плашещ. Опасен. Можеше да види всеки добре оформен мускул на широките плещи, раменете и гърдите му, твърдите релефни очертания на корема му. Не носеше нищо, освен килт, завързан с дебел кожен колан на кръста му. Около врата имаше амулет на кожен ремък, украсен със злато и нещо, приличащо на смарагд. Кожата му бе загоряла навсякъде. Силната му челюст бе покрита с набола брада. Косата му падаше до раменете и откриваше високото му чело. Гърдите и ръцете му бяха покрити с редки тъмни косъмчета. Красивото му лице бе изваяно от твърди черти и остри линии, като назъбените твърди форми на планините в Шотландия. Очите му бяха сиви. Имаше нещо хипнотично в пронизващия му безстрастен поглед, когато улови и задържа нейния. Нещо диво и много обезпокоително. Неразгадаемо.

Беше болезнено да диша. Страхуваше се да се раздвижи, но също така се страхуваше да стои неподвижно. Като закована на място, точно както се чувстваше, когато срещна вълка. Прекрасен звяр… Прекрасен мъж… Аура от едва сдържана сила го обвиваше като мъгла. Опияняващо. С огромно усилие откъсна погледа си от неговия.

— Кой си ти? — попита тя. — Аз съм дъщерята на леърд Маккинли, баща ми ще…

— Знам точно коя си ти. — Струан Толмак погледна девойката с бегъл интерес. Беше крехка, нещо нормално за рода й, но много по-привлекателна, отколкото й се полагаше, имайки предвид какъв бе баща й. Предположи, че медночервената си коса и тези големи очи бе наследила от майка си. Обаче предизвикателният и изпълнен с войнствена гордост поглед имаше от баща си.

— Настоявам да ме заведеш у дома. На мига!

— Не си в състояние да изискваш. Сега принадлежиш на нас — каза Струан пренебрежително, хвана я грубо за рамото и я обърна в посока към морето.

Девойката се задърпа, заравяйки крака в едрия пясък за опора, но той я държеше без усилие. Не бе свикнал човешките жени да се съпротивляват — точно обратното, макар никога да не е бил изкушен. Някои от тези жени бяха много съблазнителни, но Струан предпочиташе да ловува близо до дома. Каквото и да бе това, което го правеше неустоим за смъртните жени, нямаше желание да се възползва от него. Задоволяваше нагона си в глутницата.

— Пусни ме! — Тя се задъха от усилието да се измъкне. — Ако се съгласиш да ме върнеш обратно, ще обясня, че си ме спасил от опасност, от вълк.

Мирисът й бе силно женски, екзотичен и по-деликатен, отколкото на Фаол женска. Под плейда тялото му се събуди за живот по най-неудобен начин.

— Може би спасена от вълка, но не и от опасността.

Тя застина.

— Какво имаш предвид?

Струан я обърна в прегръдките си, придърпвайки я до тялото си. Тя се почувства добре там. Прекалено добре. Ерекцията му стана по-твърда. Опита се да отвлече ума си от прекрасния й аромат, но не успя. Какво му ставаше? Повдигна лицето й. Зелени очи, решени да не показват страх. Не можеше да не се възхити на куража й. Това също го изненада.

— Айона…

Жената се освободи.

— Откъде знаеш името ми?

— Баща ти ми го каза.

— Откъде го познаваш?

— Нае ме, искайки да използва услугите ми, преди няколко месеца.

— За какво?

— Да му помогна да победи Макюън. Което и направих.

Беше вярно, припомни си Айона, наскоро Маккинли си бяха възвърнали пограничните земи, отнети им незаконно от Макюън преди десетилетия. Баща й бе толкова щастлив, че бе устроил празник.

— Баща ми ти е платил да му помогнеш?

— Договорихме се за плащането. Досега два пъти му бе напомняно и двата пъти не плати дълга си. Знаеше какво щеше да се случи, ако не плати.

Айона се намръщи.

— Какво?

Не й беше казал, на собствената си дъщеря. Това не изненада Струан, но го отврати.

— Условията бяха ясни — каза той мрачно. — Трябваше да предаде това, което е най-ценно за него.

— Имаш предвид мен? — изсмя се Айона горчиво. — Мда, ценна награда, която трябваше да бъде омъжена за съсед като кобила за разплод, а сега, изглежда, ще бъде използвана като разменна монета в някакъв спор за неуреден договор.

Бе очаквал сълзи. Молби. Но не и това.

— Не мисля, че разбираш напълно положението си. Баща ти се отметна от сделката с Фаол. За съжаление ти ще трябва да платиш цената за неговото предателство.

— Фаол? Искаш да кажеш, че ти си Фаол? — отдръпна се Айона, а очите й се разшириха изумено. — Чувала съм преданията, но мислех, че са просто приказки за митични създания, измислени да плашат децата.

Струан взе ръката й и я положи на гърдите си.

— Не ти ли изглеждам реален? Колкото до силите ни, те също са истински. Този, който ни обиди, има всички основания да се страхува.

Айона дръпна ръка като попарена.

— Не се страхувам от теб — заяви тя и това бе вярно. Той бе толкова застрашителен и тя не се съмняваше в това, което бе казал, но опасната му аура по-скоро я вълнуваше, отколкото плашеше. Не можеше да повярва, че се намираше в присъствието на воин от Вълчия клан. — Баща ми със сигурност щеше да ми каже, че те е наел да се биеш за него.

— И да рискува да предупреди врага си? — попита Струан замислено, усмихвайки се леко. — Дори и той не би бил толкова глупав.

— А какво ще кажеш за Макюън? Ако ти бяха предложили повече, щеше ли да се биеш за тях?

Струан отметна глава презрително.

— Ние не продаваме уменията си на най-високата цена. Бием се само за този, който се бори за справедлива кауза. Воините Фаол са най-добрите. Защо да не използваме уменията си в полза на клана ни? Как смееш да ни съдиш!

Когато гневът му избухна, грубата жизнена сила в мъжа се показа за миг и Айона го почувства отново. Нещо като нервно въодушевление. И всичките й сетива бяха нащрек. Светът се бе смалил, оставяйки ги само тях двамата, обгърнати от проникващата му аура. Главата й се замая. Гордееше се с интуицията си, но докато се вглеждаше във внушителния Фаол воин, осъзна, че нямаше представа какви са намеренията му. Инстинктивното желание да избяга бе внезапно и непреодолимо.

Дръпна силно и се освободи от хватката му, търсейки защитата на гората. Бе бърза, но не достатъчно. Не го бе видяла да се движи, не го бе чула да я следва, но усети тъмното му присъствие зад себе си. Хвана я, вдигна я без усилие и я понесе обратно към плажа.

Бе безсмислено да се съпротивлява. Почти не й се искаше да го прави. Със сигурност щеше да я заведе в Кентара. Айона бе чувала да се говори за странния митичен остров, за дивата му красота, за жестоките му обичаи и част от нея искаше да се увери с очите си, че слуховете са верни. Баща й щеше да я чака у дома, без съмнение бесен, че е била отвлечена. Също така там я чакаше бъдещият й съпруг, самата мисъл за когото я караше да трепери от отвращение. Кенет Макайвър не би могъл да я носи сякаш е лека като перце. Неговото докосване не караше пеперуди да пърхат в стомаха й, не сгряваше кожата й и не караше ушите й да бучат в очакване, все едно щеше да се хвърля от някаква непосилна височина. Кенет Макайвър не можеше да я накара да се чувства така, както този мъж я караше. Този мъж? Този Фаол. Този…

— Как се казваш?

— Можеш да ме наричаш Струан.

Той я остави да стъпи на краката си до малка дървена лодка. Решена да не му позволи да види как въздейства на сетивата й, Айона се съсредоточи върху оправянето на мокрите си дрехи.

— Какво ще се случи с мен?

— Няма да бъдеш наранена, ако съдействаш.

Струан гледаше как изтърсва фустите си и приглажда ръкавите на ризата си.

Очите й бяха със същия цвят като смарагда на амулета му. Кожата й бе като гъста мътеница. Леко кривият й нос бе покрит с лунички. И въпреки че бе слаба, имаше достатъчно извивки. Наистина бе доста красива за обикновен човек. Нямаше да е лесно да бъде опитомена, което беше предизвикателство за вълка в него. Прокара пръст по нежната кожа на бузата й.

Айона отдръпна главата си. Веднъж бе чула разговор на жените, докато перяха на брега на езерото и се кикотеха, описвайки легендарните умения на Фаол като любовници. Предполагаемият им размер. И потентността им.

Тя се изчерви при спомена.

— Губиш си времето — каза, срещайки предизвикателно изпълнените му с гняв сиви очи. — Твоите Фаол номера не ми действат.

Струан се засмя тихо. Наистина изглеждаше странно неподатлива.

— Така изглежда, но се наслаждавам на предизвикателството.

Беше възбуден, достатъчно, за да забрави факта, че нямаше право да претендира за нея.

— Ти не се интересуваш от мен — каза задъхано Айона. — Единственият чар, който имам, е като разменна монета.

Струан докосна препускащия пулс на гърлото й с палец.

— Несправедлива си към себе си, Айона Маккинли — отвърна той дрезгаво.

Айона се вцепени. Очите му блестяха твърдо. Никой не я бе гледал така досега, сякаш виждаше дълбоко в нея. Бе близо до нея. Стояха гърди до гърди, бедра до бедра. Топлина се излъчваше от него на вълни. Собствената й разгорещеност стягаше корема й и се концентрираше между бедрата й. Жадуваше той да я докосне. Легендата оживя. Нереална. И все пак дълбоко, интуитивно истинска. Искаше той да я целуне, просто за да може да разбере какъв вкус имаше опасността.

— Не искаш мен. Искаш отмъщение.

— Не искам отмъщение, а справедливост. На Кентара ще бъдеш поискана. Ще станеш една от нас, обвързана с клана. Ако проявяваш желание — добави Струан и погали нежната кожа на врата й.

— Никога няма да проявя желание. — Дъхът на Айона излизаше на пресекулки. Докосването му бе изкусително. Трепетно. Възбуждащо. Всичко, което не трябваше да бъде. Всичко, което тя искаше да бъде. — Нямам желание да ставам Фаол — допълни хрипливо.

Струан наведе глава, устните му се спряха на мястото, където я бе галил с палец. Тя имаше вкус на свеж въздух и летни цветя. Имаше вкус на дъжд. И на човешка жена… странна, дори непозволена пикантност. Дъхът му стопли ухото й, когато захапа меката му част.

— Това е чест, предлагана на неколцина — прошепна той.

Ръката на Айона се обви около рамото му. Зърната на гърдите й се втвърдиха, опъвайки корсета й.

— Доволна съм от това, което съм — отвърна тя, неспособна да спре да се гуши до гърлото му, драскайки със зъби солената кожа.

— Това е защото не познаваш нищо друго. — Той погали нежната извивка на гърдите й. — Ако веднъж си била с Фаол, всичко друго ще бледнее в сравнение. — След това сложи ръце около нея, придърпвайки я към себе си, и устните му завладяха нейните.