Лора Лей
Улф и Хоуп (9)

Глава 8

— Здрасти, Кучко. Защо не съм изненадан да те видя тук? — Гласът на Улф беше изпълнен с отвращение при вида на Делия Бейнсмит.

Той погледна към дребната, слаба жена, която влезе в стаята. Беше облечена небрежно, панталони от кепър и мокасини. Съвършеният образ на преуспял доктор, ако оставим настрана смъртоносния пистолет в ръката й и блясъкът на зъл триумф в черните й очи.

— Знаех, че преправените снимки на онези мъже, които я чукат, ще те изкарат навън — изкикоти се тя ликуващо. — Наистина ли помисли, че фригидната ми дъщеря ще позволи на някой мъж да я докосне, да не говорим за двама наведнъж? Докторът й трябваше да разкъса химена й, тя беше толкова дяволски студена. Наистина, Улф, вие двамата направихте залавянето ти плашещо лесно.

Мъжът се усмихна. Капанът беше щракнал точно както беше очаквал. Но Улф беше повече от благодарен на чудовището, задето изясни въпроса за притежанието му на Хоуп.

— Да, направихме го, нали? Може би ти си лесна обаче — предположи той с усмивка.

Очите на Делия Бейнсмит се присвиха.

— Винаги си бил измамник — каза тя презрително. — Никога не изпълняваше заповеди, винаги се опитваше да избягаш. Ти си мой. Моето животно, мое притежание. Аз те създадох.

Гласът й отекна от ярост и от безумното й убеждение, че той винаги трябва да бъде под контрола й.

— Ти ме създаде, но никога не си ме притежавала — отвърна Улф смъртоносно. — Забравяш, кучко. Ти използва ДНК-то на вълк, а не на безобидно малко кученце, както би трябвало. Никой мъж или жена не може да контролира вълк.

— Тогава ще контролирам палетата, които ще си родите с предателската ми дъщеря — каза тя подигравателно, а пръстът й се стегна на спусъка. — А теб ще те убия.

Улф завъртя ключа на стената зад него, преди тя да успее да реагира. Пистолетът излетя от ръката й и изтрака на пода, а Далия Бейнсмит загуби равновесие от падаща торба пясък и напуканата мазилка от тавана.

Това бе възможността, от която се нуждаеше. Улф скочи от леглото и се протегна към пистолета, когато тя се хвърли към него с нож в ръка. Маниакална омраза изкривяваше изражението й. Той чу как Хоуп извика изплашено името му, гласът й беше изпълнен със сълзи и ужас. Хвърли се настрани, като изкриви крака си с бързо движение и я удари. Делия извика стреснато и падна.

Улф скочи на крака, сграбчи пистолета и го насочи към нея, наблюдавайки я внимателно. Тогава видя кръвта, която изтичаше бавно под тялото. Хоуп сигурно също беше видяла. Улф чу как дъхът й секна и видя бледото й ужасено лице.

Приближи се до учения, който някога бе страшилището на лабораторията, в която той бе затворен. Обърна я внимателно и се намръщи при вида на ножа, забит между гърдите й.

— Копеле! — Кръвта избликна от устата й, докато тя го гледаше с омраза. — Разруши го. Ти разруши всичко.

Улф погледна към Хоуп. Шок набраздяваше лицето й, изтриващ всеки цвят по него. Очите на по-възрастната жена проследиха погледа му. Тя се присмя на детето, на което беше дала живот.

— Животно. Не по-добър от едно куче — произнесе задъхано тя. Очите й се разшириха, след това потъмняха.

— Улф — няколко души се втурнаха в хижата, гласовете им се извисяваха от страх. — Улф, тя ни хвана…

Групата се закова на място, когато стигна до спалнята. Три жени и трима мъже, задъхани, оцапани с кръв, но триумфиращи.

— А заловихте ли войниците? — попита ги Улф тихо, като се приближи до Хоуп, обви одеялото около отпуснатото й тяло и я вдигна от леглото.

— Всичките — съобщи Джейкъб. — Не ги убихме обаче. — Той кимна към безжизненото тяло на учения.

— Разкарай я от тук — нареди им Улф. — Намерете дълбока, тъмна дупка и погребете кучката в нея. Тя няма да получи възможност да нарани някой друг.

Мъжът отнесе Хоуп във всекидневната, закриляйки я с тялото си, когато усети тихите й ридания до гърдите си.

— Няма да скърбя за нея — прошепна тя през сълзи. — Правех това, когато бях дете.

— Правилно е да скърбиш, Хоуп — увери я той тъжно. — Скръб за онова, което никога не го е имало, когато си се нуждаела. Но остави това.

Улф седна на дивана и я притисна към себе си.

— Тя щеше да те убие — прошепна Хоуп. — Щеше да убие и мен накрая.

Мъжът приглади черната й коса назад, беше му тъжно за нея.

— Можеш ли да ми простиш за смъртта й? Да ми простиш за всичко, през което те накарах да преминеш? Че не ти вярвах? — Той я докосна с обожание, с болка, с благодарност.

За един миг изражението й стана празно, след това изненадващо просветна от женско познание.

Улф присви очи към нея.

— Какво? — попита я.

— Аз свърших — прошепна тя.

Мъжът се ухили.

— Да, така е. Доста задоволително също.

— Не — поклати глава Хоуп. — Докато мислеше, че ме измъчваш, тези викове на агония всъщност бяха оргазми. Не големи, но достатъчно.

Той се намръщи.

— Това не е възможно. Не се опитвай да успокоиш съвестта ми, Хоуп.

Младата жена се засмя. Осмеляваше се да му се смее в лицето.

— Искаш ли да опиташ отново след няколко дни, за да ти докажа? — предложи тя.

Тялото му пламна. Пенисът му се втвърди.

— Трябва ли да те вържа отново? — попита я, определено заинтригуван.

Хоуп сви рамене.

— Ако искаш — но той можеше да види вълнението в очите й.

Улф въздъхна дълбоко.

— Защо имам чувството, Хоуп, че преобърна целия ми живот, без да разбера?

Сапфирените й очи проблеснаха към него.

— Може би защото го направих. Аз не скърбях за нея, Улф. Бях по-изплашена за теб. Бях сигурна, че тя ще те нарани. Може би и да те убие. Не бих могла да живея с това, ако го беше сторила. Щях да умра заедно с теб.

Улф докосна устните й със своите, докато я гледаше в очите.

— Обичам те — прошепна срещу нежните извивки. — Винаги, Хоуп. Винаги ще те обичам.

Очите й се затвориха със сънлива въздишка на задоволство. Той я държеше плътно до гърдите си и благодареше на Бог всяка секунда, че тя е в безопасност вече, че Кучката е мъртва. Животът им вече не беше застрашен, а той отчаяно искаше това за нея.

— Улф. — Джейкъб стоеше до него и го наблюдаваше мълчаливо. — Ще отнесем тялото й обратно при войниците й. Когато се събудят, могат да правят каквото си искат с него.

— Те също ли намериха хижата? — Улф не искаше да рискува.

— По дяволите, те не направиха и десет крачки от камиона. Кучката също нямаше да я открие, ако ти не беше оставил заповеди да я пропускат.

Улф кимна. Не бе имал намерение да я убива, но знаеше, че всички щяха да са по-добре след смъртта й.

— Тогава ще те оставим с твоята жена. Кога трябва да се върнем? — Светлосините очи на Джейкъб блеснаха развеселено.

Улф се ухили.

— След няколко седмици може би — отговори той уморено. — Имам да наваксвам, приятелю. Поне няколко години.

Хоуп спеше в ръцете му, без да знае, че тялото на майка й бе извозено от хижата. Когато вратата се затвори зад Джейкъб и останалите, Улф въздъхна дълбоко. Имаше своята Хоуп, както винаги бе мечтал, както винаги се бе молил. Животът му сега щеше да е пълен.

* * *

Джейкъб отказа да погледне назад към двойката, когато напусна хижата. Тормозеха го гняв и нужда, възбудата пулсираше със стабилен ритъм в кръвта на пениса му, за да го измъчва отново и отново. Но не жената, която Улф прегръщаше, държеше членът на Джейкъб в постоянно състояние на готовност. Беше тази, която го чакаше отвън.

Когато той затвори вратата, Фейт се премести от позицията си в края на къщата, черните й очи го наблюдаваха внимателно, докато приближаваше към нея. Тя беше Вълча порода, тялото й, стройно и стегнато, беше леко мускулесто, гърдите й бяха високи и твърди под черната тениска, която носеше с черни дънки. Червеникавокафявата й коса беше неравно подстригана като копринена шапка и подчертаваше слабото й лице по начин, който й придаваше уязвим, неприкосновен вид.

— Те добре ли са? — попита го тя, когато той се приближи.

Джейкъб изръмжа, оголвайки зъбите си предупредително, и Фейт отстъпи назад.

Винаги отстъпваше назад, никога напред.

— Ако не са, ще разбереш — отсече той, разгневен на нея отново.

— Е, ухапи ме, защо не го направиш — сопна се тя намръщено. — Това е разумен въпрос.

— Зададен от най-неразумната жена — обвини я остро. — Върни се в хижата и си почини. Не си спала от дни и се уморих от сенките под очите ти.

— Ти си почини. — Тялото й дойде на помощ незабавно, гневът запулсира в него и ароматизира въздуха. — Аз казвам ли ти колко често да спиш?

Джейкъб се обърна към нея, борейки се с нуждата да се протегне и да я привлече към себе си.

— Прави каквото ти казвам — отсече той.

— Начукай си го, Джейк, ти върви да спиш…

— Не се притеснявай, ще дойде ден, в който ще направиш точно това, Фейт. Докато не си в състояние да се справиш с това, ти предлагам да бягаш сега, и бягай бързо, или може да научиш какво е усещането половинката ти да те яхне без твое разрешение. — Яростта завладя тялото му. Продължаващото й неподчинение пробуждаше звяра и го караше да вие.

Забеляза как Фейт пребледня. В очите й проблесна страх, миг преди тя да побегне. Джейкъб изруга гневно и прокара пръсти през косата си, докато се опитваше да прибере отново звяра, който настояваше да хукне след нея. Не би могъл. Никога не би могъл. Тя беше неговата половинка, и все пак щеше завинаги да отхвърля докосването й. Огорчен вълчи рев отекна през планината, точно както отекваше в душата му.