Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (53)

Глава 53

Дори да беше изненадана, когато Робер Монфор се отби без причина в къщата имение, Петра запази мълчание. Той влезе през вратата и извика силно: „Bonsoir“, а после, с широки крачки, отиде право до кухнята. Чувстваше се като у дома си. Настани се до голямата маса и направи като Петра — тоест, постави ръка на масата от лакътя до дланта и с едно движение разчисти нещата пред себе си, за да освободи място за чашата чай. Тя приготви чая в голям глинен съд и сложи на масата курабии с мармалад, току-що извадени от фурната. Те, както и бисквитите с шоколадова глазура, бяха любимата й закуска за такива случаи.

Бузите на Али бяха порозовели от смущение, а Петра не й помогна, като я изгледа въпросително и изсумтя многозначително. Али се отпусна на един от столовете до масата и остана като вцепенена.

— Вие двамата да не би да онемяхте? — запита Петра, нетърпелива да узнае нещо по въпроса. — Ако не, Робер, време е да я поканиш на среща. Както се полага. Ще й дам свободна вечер. Тя си е заслужила. Заведи я в Монпазие — да види красотата на укрепените села от тринайсети век. Покажи й площада и каменните аркади. А после можете да вечеряте в „Хотел дю Франс“. Там винаги е приятно.

Робер се засмя.

— Трябва да се заемеш със сватосване.

— И аз мисля, че съм подходяща за тази работа — отговори Петра и му подаде още топла курабийка.

Робер погледна Али.

— Ще приемеш ли поканата ми за вечеря тази нощ? — запита престорено сериозно — закачка към Петра.

— Само ако ме увериш, че не си играеш с мен — каза тя и двамата се засмяха.

— Мери, скъпа — каза Петра на Али, — облечи си нещо красиво тази вечер. Свали най-после тези вечни дънки.

И Али облече черни панталони и бяла блуза — същите, които беше облякла за премиерата на филма си в Кан. Косата й беше пораснала малко, макар все още да беше с онзи отблъскващ и скучен кафяв цвят е миши оттенък. Очилата с тежки рамки не допринасяха за добрия й външен вид, обаче тя се страхуваше да ги свали. Надяваше се, че ако сложи лек грим и големи златни халки, няма да я познаят.

— Великолепна си тази вечер, Мери — каза Робер, чиито очи блестяха възхитено.

А Али си помисли, че самият Робер не изглежда никак зле. Синята риза подчертаваше привлекателността на загорилата му кожа и красотата му.

Докато пътуваха с колата, той й разказа историята на областта — за годините на войната с Англия, когато крал Едуард, известен като Черния принц заради черната си броня и черния породист жребец, управлявал тази част на Франция. Монпазие останало като едно от най-красивите от укрепените селища в района.

Малкият, обвит в бръшлян, „Хотел дю Франс“ се криеше зад една от каменните аркади. Масите бяха разположени отвън, на терасата, барът беше оживен и очевидно печелеше добре. Робер беше помолил за ъглова маса вътре. Собственикът, който, естествено, го познаваше, ги поздрави сърдечно и ги заведе до масата, след което им донесе бутилка бяло вино „Клос д’Ивин“. Робер й обясни, че това са лозя, които са му съперници. И поясни, че въпреки това, виното много му харесва.

Спокойна, отпуснала се вече от напрежението на всекидневието, Али му разказа за дома си в Малибу, за това, колко много й харесва природата там и колко обича да чува прибоя на вълните.

— Кажи ми истината, защо всъщност си тук? — запита Робер, с което я изненада.

— Ами… — замисли се Али. — Изгубих себе си. Вече не знаех коя съм. А може би никога не съм знаела. Трябваше да се махна оттам, да опитам нещо ново на някое място, където никой не ме познава и ще мога сама да отговарям за живота си. — Усмихна се от облекчение, когато думите излязоха от устата й. — И го направих. Взех и едно куче от пътя. Открих Петра и нейната къща. Намерих си работа в бистрото…

— Кажи ми с какво се занимаваше, преди да станеш сервитьорка, а сега — и главен готвач.

Тя виждаше, че той иска цялата истина и нищо друго, но знае, че няма да я получи.

— Предполагам, че бях просто холивудска съпруга — каза тя накрая. — Обичах много съпруга си — добави, с което изненада сама себе си. — Той беше единственият мъж, който усещаше истинското ми „аз“.

— До този момент може би — каза Робер и я погледна многозначително.

Разтревожена, че нещата между тях напредват може би по-бързо, отколкото тя би искала, Али избегна погледа му.

— През целия си живот трябваше да правя планове, да се показвам, да доставям удоволствие на хората — каза тя. — Когато дойдох тук, дадох нова клетва. Отсега нататък ще доставям удоволствие на себе си. Щастлива съм така. Засега — добави.

Той вдигна чашата си за тост.

— Да пием за това, тогава. Възхищавам се на жените със силен дух.

Робер не се опита да я целуне на път към дома, но взе дланта й в своите две пред къщата, докато й пожелаваше лека нощ.

— Кажи ми, че можем да го направим отново, Мери — беше всичко, което той каза, а Али отговори, че ще се радва.

Онази вечер се оказа първата от многобройните им вечери заедно — всяка от които беше по-радостна и по-задоволителна от другата. Накрая Али дори запротестира, че ще напълнее.

— Никога — отговори той и я целуна. — Ти винаги ще бъдеш красива.

Али беше целувала много мъже по време на филмовата си кариера, но тази целувка й достави истинско удоволствие.