Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (50)

Глава 50

На следващия ден Съни и Мак се настаниха в хотела в Рим, в който обикновено отсядаха. Мариса им беше оставила съобщение, че ги чака в дома си. Мак й се обади, преди да тръгнат, за да я предупреди, че скоро ще са при нея. Тя не отговори и той предположи, че е излязла да пазарува. Решиха да тръгнат въпреки това.

Взеха такси до Трастевере — старата част на града с тесните улички и старомодните заведения, където някога са живели занаятчиите и работниците. Но голяма част от сградите бяха ремонтирани и модернизирани и сега там имаше изискани малки кафе-барове и по-големи заведения, които разполагаха с по-богато меню и с маси по тротоарите, около които бяха подредени огромни саксии с цветя.

Апартаментът на Мариса беше на първия етаж на тясна и висока сграда, измазана с хоросан, чиито прозорци, закрити от зелени дървени капаци, гледаха към павираната улица. На покрива се виждаха множество телевизионни антени, а от един грозен балкон, чийто парапет беше от ковано желязо, ги гледаше втренчено черна котка.

— Хм. — Съни изсумтя презрително. — Мисля, че известният филмов продуцент би могъл да й купи нещо по-добро.

Апартаментът на Мариса беше вляво от коридора. На вратата беше закрепена бележка — листче от онези бележници с жълтите страници, които всички използваме в офиса: „Мак, да се срещнем в бар “Джино", на площада в края на улицата".

Отидоха до бара — дълго и тясно задимено помещение с рафтове от стъкло, върху които бяха подредени бутилки евтино червено вино. Седнаха на терасата, поръчаха по чаша вино и започнаха бавно да отпиват, докато чакат Мариса. След малко Мак се разтревожи и отново й се обади. Отново нямаше отговор. Обади се в хотела да провери дали не е оставила съобщение за тях. Нямаше. Решиха да почакат още малко и Мак отиде до бара, за да поръча още вино и пица. Без аншоа.

Оставена сама, Съни допи виното си, заслушана в къркоренето на стомаха си, в който отдавна не беше постъпвала храна. И видя Мариса в другия край на улицата. Как би могла да не я забележи, макар че се беше загърнала в черен шал от кашмирена вълна, плетен ръчно и бродиран в Кашмир. Очевидно се опитваше да изглежда като стара италианска селянка, но също толкова очевидно не успяваше. И не само заради равните обувки „Прада“, които я издаваха. С нея вървеше висок мъж — католически свещеник в черно расо и широкопола шапка. Той държеше Мариса за ръката и твърдо я дърпаше в друга посока — не към площада. Препалено твърдо, както си помисли Съни разтревожена. Всъщност той я принуждаваше.

Тя скочи на крака и извика Мак, след това се спусна след тях, макар да й беше трудно да тича по паветата с високите си токчета. Видя свещеникът да дърпа Мариса в една тясна тъмна уличка и я чу да вика, след което двамата изчезнаха зад ъгъла.

Като се задъхваше — вече не й достигаше въздух — Съни се спусна бързо след тях. Токчето й заседна между паветата, тя се завъртя. Силна болка я прониза в глезена, в очите й бликнаха сълзи. Вдигна глава, но Мариса и свещеника бяха изчезнали. Видя Мак в другия край на улицата да тича към нея.

— Какво се случи? — запита той с тревога.

Съни му разказа.

— Вероятно Мариса е знаела, че я следят, и се е опитала да се отърве от него. Жалко, че не успя да ги настигнеш — каза той.

Глезенът й бързо се подуваше. Мак й помогна да се изправи и тя отпусна тежестта на тялото си върху здравия крак.

— Голяма саможертва! — прошепна тя, стиснала зъби, за да устои на болката.

Според Мак вече нямаше смисъл да търсят Мариса, защото би могла да е навсякъде в този лабиринт от тесни улички. Прегърна Съни през раменете и тръгнаха към бара, като Съни накуцваше. Там обаче, като седна и изпи чашка бренди, болката се успокои малко. След това взеха такси до една аптека, където погледнаха крака й и й препоръчаха да налага мястото с торбички лед и да го стегне с еластична превръзка.

— Страхотно! — измърмори Съни, като гледаше нещастно въпросната розова превръзка. — Ще изглежда ужасно в комбинация с черната ми рокля. — Вече беше решила, че Мариса Мейн не си струва усилията да бъде спасена.

Мак се обади в полицията и им разказа за случилото се. А те отговориха, че не могат нищо да направят, тъй като Мариса не е докладвана за изчезнала.

— Все ще се появи някъде — увериха го ченгетата. — Винаги става така с този тип жени.

Мак остави Съни в хотела да се грижи за подутия си глезен, а той се върна в апартамента на Мариса. Бележката беше все още на вратата. Той я пусна в джоба си, после опита ключалката. Изненада се — беше отворено.

Малкият апартамент на Мариса беше безупречен. Дрехите й бяха спретнато закачени в гардеробите, обувките й бяха подредени в редица, пуловерите — сгънати и наредени на правилни купчинки. В мивката имаше неизмита чашка от кафе, а на масичката в хола бяха оставени разтворени две списания и дистанционното управление за телевизора. И това беше. Никакви снимки, писма или лични документи. Дори паспортът й не беше в апартамента. Със сигурност ги нямаше и уличаващите Перин документи. Само бележникът с жълтите страници беше до телефона, а в него беше записан адрес: „ВИА АПИА“, ГАЛИ, ТОСКАНА.

Мак се обади на Херц, уреди кола под наем, после се върна в хотела, за да каже на Съни, че заминава за Тоскана. Тя, разбира се, заяви, че ще отиде с него, въпреки подутия си глезен.