Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (37)

Глава 37

Али взе душ, облече черни дънки и бяла ленена блуза и слезе на долния етаж с усмивка на уста. Откри Петра в кухнята — дълго помещение, измазано с мазилка, известна като columbage, в приятен кремав цвят. Едната стена беше цялата заета от високи прозорци от цветно стъкло, докато другите две бяха изцяло покрити от шкафчета. Масата беше от дървени греди и заемаше по-голямата част от пространството и на Али се струваше, че около нея биха могли да седнат поне двайсетина души. Върху нея беше подредено сгънато пране, имаше още кошница с вълна, в която спяха две оранжеви котенца. Имаше още огромна подредена наполовина картинна мозайка на пейзаж около Дордона и старо радио, което предаваше последните френски хитове, няколко огромни купи и дъски за рязане, глинени канчета и чинии, както и многобройни списания.

По-малки и нестабилни на вид спомагателни маси бяха отрупани с купове книги, по облегалките на столовете бяха преметнати връхни дрехи — като че ли собствениците им просто ги бяха оставили тук до мига, в който щяха отново да им потрябват. Вратата на кухнята стоеше отворена, за да влиза вятърът и да се усеща мирисът на природата.

И в средата на този хаос Петра, спокойна, наметнала розов къс копринен халат върху нощницата си, приготвяше чай в голям и удобен кафяв глинен съд.

— Странно, но чаят има по-добър вкус, когато е приготвен в този съд — каза тя на Али, заля чаените листа с вряла вода, после направи свободно място на масата, като просто избута с длан нещата встрани.

— Ето, заповядай, скъпа, ще ахнеш от удоволствие, обзалагам се. А ето и превъзходни английски бисквити. Покрити с шоколад. А какво да дадем на кучето? Как се казва то?

— Още няма име.

Сините очи на Петра, подчертани с молив и с почернени мигли, изразиха шок от чутото.

— И как е възможно това? Всички ние имаме имена, скъпа, пък дори и само да се разграничаваме един от друг. Ти как го наричаш?

Али се замисли.

— Мило куче — отговори. — Само така съм се обръщала към него досега.

— Е, ами значи това е името му. Той е мило куче. Миличък, за по-кратко. Как ти харесва това, скъпа? — запита тя и се наведе, за да погали кучето, току-що сдобило се с име. — Веднага се вижда, че си добро куче — каза тя нежно. — Трябва добре да се грижиш за мама. Такава ти е работата. Съгласен ли си? — И като хвърли критичен поглед на Али, добави: — Освен това, тя изглежда така, сякаш има нужда от много грижи.

Али отпи от горещия чай и изгори гърлото си. Срещна погледа на сините очи на Петра.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Косата ти не е подстригана добре. Какво те е прихванало, че си я отрязала така?

Али скри лицето си зад голямата глинена чаша с чай.

— Необходимостта.

Петра кимна.

— И аз самата съм преживяла това. Два пъти. — Наля мляко в чая си от бяла каничка във формата на крава, добави три пълни лъжички захар и го разбърка. — Мъж ли е проблемът?

Али хвана главата си с длани, изведнъж завладяна от отчаяние.

— Напуснах съпруга си — прошепна толкова тихо, че Петра трябваше да се наведе напред, за да я чуе. — Или, по-скоро, той ме напусна. Ще се разведем.

Петра издиша шумно.

— А, това е лошо.

— Имаше друга жена.

— Това е дори още по-лошо!

— После той изчезна. Никой не знае къде е.

— Опитва се да избегне издръжката, така ли? — Петра въздъхна тежко и пълната й гръд затрептя. — Мъже! — изстена. — Никога не знаят колко добър е животът им и какво имат, докато не го изгубят. Имай ми доверие, скъпа, ако той въобще има разум — а тъй като се е оженил за теб, ще трябва да му го признаем — ще дотича обратно и ще те моли на колене да му позволиш да се върне у дома.

— Това ли се е случило с теб?

Петра си взе бисквита и я потопи в глинения съд.

— Обожавам разтопения шоколад — каза. — И, да. Така се получи при нас. Два пъти всъщност.

Мълчаха и хапваха от английските бисквити с очевидна наслада.

— И ти прие ли го обратно?

Гръмогласният смях на Петра изпълни кухнята.

— Разбира се, че не. Вече се бях омъжила за третото копеле. Никога не съм можела да избирам мъжете, скъпа. Просто не ми е заложено от природата. А, добре, четирима съпрузи и многобройни любовници по-късно и ето че отново съм сама. И трябва да призная, че така ми харесва. Макар и да има един, на когото съм хвърлила око. Местният едър фермер всъщност. Собственик на най-голямото лозе тук. Висок, мургав и тъмнокос, привлекателен. Трябва да го видиш как язди. Коленете на всяко момиче могат да омекнат.

Изгледа проницателно Али.

— Всъщност ти вероятно си повече неговият тип, отколкото аз. У теб има повече класа. С изключение на косата. Ще трябва да накараме местната фризьорка да поработи върху нея, да поправи щетите. Почини си, Мери. Не трябва да позволиш на депресията да те обхване само защото бракът ти е пред разпадане. Нали?

Али си спомни как стоеше на червения килим в Кан, как позираше за световната преса. И се усмихна. Очевидно беше успяла да скрие истинската си самоличност, макар и да беше съсипала красивия си и поддържан външен вид.

Петра се подпря с две ръце на масата и се изправи, с което стресна двете заспали котенца, които измяукаха тихо и излязоха от кошницата. Като огледа хаоса върху масата, Петра откри една купа и я напълни с мляко. Точно в този момент двете колита се втурнаха през вратата и се спуснаха да подушат котенцата, които се уплашиха за секунда, а после продължиха спокойно да ближат млякото. Миличък ги гледаше нервно и като че ли беше готов да побегне. Обърна голямата си глава към Али, а тя му се усмихна, погали го и го увери, че всичко е наред.

— Нека цари мир — каза Петра. — А сега, скъпа, трябва да се облека. Ресторантът ми отваря в шест, а дори не съм започнала да приготвям тестото за говеждото „Уелингтън“. — Повдигна въпросително вежди и изгледа Али. — Приготвяла ли си някога това блюдо? Не? Е, не се тревожи. Не знам какво ме вдъхнови да го опитам, но те уверявам, че е много трудно да го приготвиш съвършено. Но ако нищо не опитваш и не правиш, нищо няма и да спечелиш, както казвам винаги. А и бизнесът с ресторанта ми е съвсем нов, което означава, че трябва да предлагам нещо различно, нали така?

Тя тръгна към вратата, на прага се обърна да погледне Али.

— Искаш ли да дойдеш с мен, Мери? Сигурно си гладна. Ще хапнеш, каквото има, не е необходимо да поръчаш „Уелингтън“. Има и по-обикновени блюда в менюто. — Поколеба се. — Освен ако нямаш други планове, разбира се.

— Не! О, не. Нямам планове.

Али нямаше планове за целия си живот занапред. Разполагаше с цялата свобода на света, а точно в момента искаше да прави каквото и да е в компанията на Петра Девъншир.

— Искаш ли да ми помогнеш, тогава? Или просто ще ми бъдеш клиент?

— О, ще ти помогна. Мога да сервирам, да измия съдовете, всичко, каквото кажеш.

— Точно така. Ето ти престилка. Сложи я, скъпа, и да се захващаме за работа.

— Може ли Миличък също да дойде?

Петра изгледа кучето, което се беше изправило на крака и стоеше буквално залепено за Али.

— Не изглежда да имаме голям избор, нали? — каза тя с весела усмивка.