Кърт Вонегът
Свръхсексуалност в Индианаполис

Дан Уейкфийлд е мой приятел. И двамата учихме в гимназията „Шортридж“ в Индианаполис — където учениците издават ежедневник, между другото. Неговият издател е и мой издател. Той възхвалява книгите ми. И аз ще похваля първия му роман, макар и да е гнил. Няма обаче да дам честната си дума, че е добър.

Честна дума: господин Уейкфийлд е внимателен и задълбочен автор на публицистика от години: „Остров в града“, „Бунтът на Юга“, „Пристрастеният“… „Атлантик Мънтли“ посвети цяло издание на „Супернация в мир и война“.

Честна дума: освен това сега той е и важен романист.

„До край“ е за това, какво, по дяволите, е да си свръхсексуален в Индианаполис и защо толкова много свръхсексуални хора бягат оттук. Също така е и за мрака и ограничеността в живота на мнозина в този край. И ви гарантирам следното: самият Уейкфийлд, след като е написал тази книга, никога повече не може да се прибере у дома. Отсега нататък ще трябва да гледа скоростното състезание от 500 мили „Спийдуей“ само по телевизията.

Книгата е по-богата от „Оплакването на Портной“, с по-широка проблематика и по-сложни образи, но сексуалните проблеми са до голяма степен същите. Уейкфийлд ни показва две загорели хлапета от Индиана и не е трудно да си представим, че се срещат с Александър Портной в някое крайпътно заведение между Ню Йорк и Индианаполис. Ако са искрени помежду си, ще признаят, че са калпави любовници и биха могли тъжно да се съгласят, че калпавите любовници не са приети добре от жените никъде.

„До край“, между другото, е ретро произведение — действието се развива в древността, към края на Корейската война. Сега обаче всички книги са ретро — тъй като вече годините, дори седмиците в Америка са твърде различни от предишните.

* * *

Книгата е пълна с гръмогласен смях, но аз лично се съмнявам в гръмогласните смехове като изцяло щастливи преживявания. Единственият начин да се разсмееш гръмогласно, установил съм, е да подплатиш повърхностна шега с повече нещастие, отколкото повечето смъртни могат да издържат.

След поредица сексуални провали, като в долнопробна комедия, единият от героите на Уейкфийлд си срязва китките леко с бръснач, „… така че струйките кръв започнаха да се стичат заедно и да образуват малка локва“. Това не е смешно и епизодът става още по-малко смешен по-нататък:

Започна да размазва кръвта по лицето и гърдите на скъсаната си риза, както индианците се мажат с боя, за да се приготвят за някаква церемония — битка, благословия, смърт.

Толкова за сексуалните комедии. Никой в книгата не умира, но доста хора биха желали или, най-малкото, не биха имали нищо против.

Уейкфийлд, както може да се очаква, отразява живота в Средна Америка със зловеща точност и магия. Неговите оглупели от секса герои прекарват автомобилите на родителите си през гигантски флипер, като вместо тласкачи и препятствия, в които да се блъска топчето, има барове, бензиностанции и сергии за хамбургери. Те търсят бардаци с курви, които не работят от години.

Периодично се връщат у дома при своите блудкави родители и троснато отказват да обяснят къде са били. Стомасите им, вече присвити от хамбургери и бира, се сгърчват още повече, когато родителите пожелават да узнаят кога най-после ще се установят на свястна работа, при свестни жени и в свестни къщи, в Индианаполис.

Накрая има страхотна автомобилна катастрофа.

И пак накрая, този секси роман изобщо не е секс роман. В действителност той е за едно общество, което е толкова тъпо, че сексът за младите е единственото нещо, в което има някаква магия. Когато се оказва, че сексът е само секс, младите побягват, за да търсят нещо повече другаде — и играят опасни игри с автомобили и бръсначи, наред с другото.

На колко години са героите на Уейкфийлд? На възрастта, на която Ърнест Хемингуей се е върнал в Средна Америка като мълчалив, ранен, автентичен герой от Първата световна война.