Алекса Райли
Да бележиш девица (7)

Глава 7
Мери-Джейн

Движих се из кухнята, усещайки погледа на Тай върху себе си. Не съм сигурна какво да мисля за днешния ден. Беше спокойно и весело, в пълен контраст с мъжа, когото срещнах вчера. Понякога той все още бе кратък и рязък, но не и студен. Нещо се бе променило, но не можех да кажа какво.

Не ме бе изпуснал от поглед от мига, в който хвана ръката ми тази сутрин. В един момент дори бе понечил да ме последва в банята, без да се усети. Прехапах устни и погледнах назад към него. Погледът му бе фокусиран върху дупето ми. Изчервих се и насочих вниманието си обратно към свинските пържоли, които пържех. Едно бе сигурно: Тай ме харесваше, поне сексуално, и не знаех какво да правя с това.

Естествено, имало е и преди мъже, които са си падали по мен, ни никой от тях не е бил като Тай. А и Тай не си падаше точно по мен. Той правеше това, което искаше. Ако искаше да ме докосне, го правеше. Ако искаше да застана до него, просто ме слагаше до себе си. Ако искаше да гледа задника ми, просто го правеше и не се извиняваше за това. Начинът, по който ме докосваше с лекота или се преместваше, за да застане по-близо до мен. Това не бе някакво нежно флиртуване. Беше демонстрация на собственичество и това ме караше да изпитвам нещо странно. Може би затова досега не съм показвала особено голям интерес към някой мъж, тъй като никой преди него не се бе държал така с мен. Защото каквото и да правеше Тай, то имаше ефект, и това ме плашеше повече от всичко друго на света.

Всеки път, щом ме докоснеше, сякаш тялото ми пламваше за живот. В началото срамежливо и несигурно опитах да се отдалеча от докосването му, тъй като не знаех какво е това, което ме кара да изпитвам. Но докато деня минаваше, усетих как започвам да се облягам на него, и се учудвах, щом се озовем притиснати един към друг. Сякаш се пристрастявах към него и това бе още една точка от списъка ми със страхове.

Нямаше да е добре да започна с Тай нещо, което можеше да избухне в лицето ми. Знаех, че ще е достатъчно трудно да трябва да деля времето с детето си с него, но какво щеше да се случи, ако се влюбех в него, но между нас не се получеше? Сърцето ми трудно щеше да преживее подобна загуба. Да гледам как семейството, което винаги съм искала, се изплъзва между пръстите ми, щеше да ме съсипе.

— Вечерята ще е готова след малко — казах му, без да поглеждам назад. Все още усещах зачервеното си лице. През целия ден ме караше да се изчервявам. А щом се срещнехме с някой от работниците в ранчото му, ставаше дори по-зле. Той бе доста собственически настроен към мен и не съм наистина сигурна какво да мисля за това, но поне вече не се сопваше на хората. Това беше приятна промяна. Дори няколко пъти успях да уловя с поглед трапчинката му, докато го гледах. Погледът му омекваше и устните му се извиваха в усмивка, карайки лицето му да грейне.

— Ухае наистина хубаво, скъпа. Не съм ял домашно приготвена храна, откакто Доли се изнесе, за да замине в колежа — каза той. Извадих пържолите от тигана и ги сложих в чиниите до мен. Вдигайки ги, ги отнесох до масата за вечеря, а очите му не се откъснаха от мен нито за миг.

— Тя изглежда много мила — надявам се, че Доли ще се задържи наоколо за по-дълго. Тя бе единствената жена, която срещнах тук. А и ми хареса как беше захапала Тай днес… може би и аз трябваше да се науча да го правя. Това бе един от недостатъците ми. Не можех да отвръщам на коментари. Просто не бях такава. Не бе в природата ми. Върнах се в кухнята и взех картофеното пюре и рулцата, които бях направила, и се върнах на масата.

— Тя е голяма беля. — Начинът, по който го каза, показа ясно, че няма нищо против това. Звучеше весело и можех да кажа, че я обича.

— Първа година в колежа ли е? — попитах, махвайки му да седне на масата, но той се приближи и издърпа стола ми. Настаних се, а той седна на мястото точно до мен. След това започна да пълни чинията ми с храна. Погледнах го удивена. Това бе сладък и интимен жест, който не бях очаквала.

— Да, първа година. Доста спорихме, преди да я убедя да отиде. — Той се обърна да ме погледне и ме залови, че го гледам. — Не искаше да замине. Този начин на живот е в кръвта ни. Ако зависеше от нея, щеше просто да остане тук и да тренира конете.

— Как я убеди да замине?

— Обикновено се зъбя на хората и те изпълняват каквото им наредя. — Той повдигна предизвикателно вежди към мен.

— Забелязах — засмях се аз. Беше се зъбил няколко пъти, откакто съм тук, и аз също подскачах, готова да изпълня нарежданията му. — Ами родителите ви? Те искаха ли да замине? — Нещо проблесна в погледа му и знаех какво се задава. — Много съжалявам. И моите родители са покойници.

Той се пресегна и отметна косата от лицето ми, втъквайки я зад ухото ми. Днес бе правил това милион пъти. Никога не е имало някой, който да ме докосва с такава лекота. Имах чувството, че го е правил с години. Всичко, което правеше, ме караше да изпитвам това чувство, и се зачудих дали той е просто такъв, и бих казала, че е така. Тай приличаше на мъж, който прави точно това, което желае.

— От доста време се грижа за семейството си. Не съм сигурен какво би искала майка ми за нея, но исках да се подсигуря, че има право на избор. Мамка му! — Той се облегна назад, поемайки дълбоко дъх — Не знам дали правя нещата както трябва, или не. Ако трябва да съм честен, нямам никаква шибана представа, но се опитвам.

Усмихнах му се. В мен се настани дълбоко някакво топло чувство, защото без да подозира, Тай току-що ми бе казал толкова много. Той може да изглежда твърд и малко хладен, но го е грижа за семейството му. Иска да бъде сигурен, че сестра му има всичко, от което може да има нужда. Би се отнасял по същия начин и с детето си, нали така? Или пък вече имаше прекалено много грижи. Прогоних тази мисъл и се вкопчих в малката искра надежда.

Усетих, че съм се облегнала на него, и в следващия миг устните му бяха върху моите.