Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Росица Георгиева
Заглавие: Изгубена самоличност
Издател: Фондация Буквите
Година на издаване: 2019
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9825
История
- — Добавяне
VII
Изминаха няколко дни, в които говорихме с Адам по телефона, но едва след седмица той ме покани на кафе. Седнахме в малко заведение в квартала ни, което беше почти празно. Тишината и спокойствието, които царяха, се предадоха постепенно и на нас и усетих как се отпускам. Ароматът от свежите цветя по масите гъделичкаше приятно носа ми. Бяхме седнали на маса на терасата и леката прохлада от излезлия вятър избистри съзнанието ми. Младо момиче дойде при нас и ни се усмихна лъчезарно. Нямаше повече от двадесет години и кипеше от енергия. Предположих, че най-вероятно е дъщерята на собственика. Не вярвах да имат възможност да си позволят да наемат някого.
— Здравейте, какво ще желаете?
— Кафе за мен.
— И за мен.
Тя се отдалечи бързо и отиде да изпълни поръчката ни. Адам ме погледна продължително.
— Отдавна не сме се виждали. — Той премести вазата с цветята встрани. — Какво прави?
— Нищо особено. Беше доста натоварено на работа.
— Разбирам те.
— Как беше конференцията?
— Учудващо добре. Обсъдихме няколко доста добри идеи с другите участници и мисля да изпробвам някои от тях.
— Супер. Ето виждаш ли, конференциите невинаги са нещо лошо.
— Да, права си. — Той отпи от кафето си и се усмихна. — Имам предложение за теб.
— Какво?
— Какво ще кажеш за скално катерене? Искам да те видя колко си добра.
— О, господинчо, не знаеш с кого се забъркваш. — Засмях се. — За къде си мислиш?
— Изненада. Ако искаш, след като изпием кафето, можем да отидем.
— Чудесно. Само трябва да си взема екипировката.
— Да, и аз моята.
След около половин час двамата се отправихме към Витоша. Адам спря в близост до Златните мостове и двамата се отправихме към скалите, които беше избрал. Започнахме да се катерим и много скоро взех преднина. Спрях за момент и го погледнах.
— Някой май е изгубил форма.
— Не съм изгубил форма, просто ти си като котките. Не предполагах, че си толкова сръчна.
— Казах ти, че ще загубиш.
Продължих да се катеря и малко преди върха се обърнах отново да погледна, докъде е стигнал Адам. Изненадах се, когато го видях почти до мен. Той ми се усмихна.
— Защо спря?
— Това не е честно. Ти ме оставяш да победя!
— Не е вярно!
Когато видях усмивката му, се разочаровах.
— Вярно е! Развали всичко!
— Не се сърди, не можех да те оставя да загубиш.
Двамата се качихме на върха и аз го погледнах сърдито.
— Естествено, че можеш, но нямаше да загубя.
— И ти забави темпото, като видя, че съм изостанал.
Беше прав, но не исках да си призная.
— Хайде да се връщаме.
Когато слязохме при паркинга, се огледах.
— Времето е чудесно. Какво ще кажеш да се разходим? — Погледнах го.
— Добре, наистина е прекрасно за разходка.
Двамата тръгнахме по една пътека. Всичко вече се беше раззеленило и беше много красиво. Повървяхме още известно време и решихме да се връщаме. Когато погледнах часовника си, с изненада установих, че беше станало 5 часа. Качихме се в колата и се прибрахме в Бистрица. Когато спряхме пред къщата ми, го погледнах.
— Искаш ли да влезеш за вечеря? Ще сготвя нещо.
— Звучи добре.
— Заповядай. Къщата не е голяма, но има всичко необходимо.
— Много е хубаво. — Адам се огледа и направи няколко крачки из хола. — Уютно е.
— И аз така мисля. Ела, това е кухнята, сега ще сготвя нещо набързо.
В този момент обаче за моя изненада, Адам ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.
— Мисля, че вечерята може да почака.
Ненадейно притеснението се прокрадна в мен. Какво ми ставаше?
Целуна ме с толкова страст, че сърцето ми се разтуптя. Погледна ме и ме целуна отново. Бавно, нежно, възбуждащо. Свали една по една презрамките на потника ми. Той се свлече на пода и Адам ме огледа продължително с блеснал поглед. Когато видя белега на корема ми, ме погледна. Бях свикнала с тази реакция. Никой не очаква да се сблъска с такъв голям белег от наръгване с нож. Придърпах го към себе си и го целунах с цялата страст и едновременно нежност, на които бях способна. Хванах го за ръката и го заведох в спалнята. С леко замъглен поглед Адам съблече тениската си и ме дръпна да падна върху него на леглото. Тялото ми отговаряше на неговите целувки, с които изучаваше всяка част от мен. Оставяше парещи следи по кожата ми, карайки ме да потръпвам при всеки един допир. Впих пръсти в гърба му, докато слизаше надолу по тялото ми. Целувките му ставаха все по — настойчиви, по — искащи, по-впиващи се в кожата ми, докато ме водеше към висините. С надигаща се страст прокарах пръсти през косата му и прехапах устни, очаквайки онзи върховен момент. Но той не бързаше. Беше внимателен, нежен и се наслаждаваше като предаваше удоволствието и на мен. Водеше ме до нови непознати наслади. Никога досега не се бях чувствала така с някого. Отпуснах се задъхана до него, но не се бях наситила. Нито пък той. Продължи до момента, в който се отпуснах отмаляла в ръцете му, неспособна да поискам повече.