Росица Георгиева
Изгубена самоличност (4)

IV

Настроението на министър-председателя Николай Василев беше лошо. Той направи гримаса, когато отпи от горещата чаша кафе, и бавно я остави върху чинийката. През изминалите няколко месеца изпитваше остра болка в дясната си ръка, спомен от миналото му на боксьор. Макар и никога да не се бе състезавал професионално, боксът беше неизменна част от неговия живот от първия момент, когато баща му го заведе на ринга и той остана хипнотизиран от този спорт. В опит да канализира буйния характер на сина си в правилна посока, баща му го беше завел в една спортна зала, където тренираха някои от най-добрите спортисти на страната. Малкото момче остана толкова впечатлен от внушителните размери на боксьорите, че вложи цялото си старание и енергия в спорта. Но така и не успя да влезе в професионалния бокс, каквато беше мечтата му. Когато разбра, че никога няма да бъде достатъчно добър, Василев се ориентира към друга професия, а боксът остана негово неизменно хоби.

Той изгледа продължително събеседника си. Никой от двамата нямаше желание да се виждат, но обстоятелствата бяха наложили тази среща. Разтърка внимателно китката и отпи отново от кафето.

— Слушам Ви.

Другият участник в срещата беше мъж на около 50 години и погледът му издаваше, че изгаря от нетърпение да си тръгне. Притесняваше се от последните събития в държавата и искаше да приключи с това възможно най-бързо. Андрей Петров имаше силно развито чувство за самосъхранение, което често го спасяваше в различни рискови ситуации. В този случай обаче той все още не бе успял да измисли защитна стратегия и макар всички карти да бяха в негова полза, това го караше да се чувства неспокоен. Сега очакваше с нетърпение да разбере какво иска от него министър-председателят и да реши какъв да бъде следващият му ход. Приглади вече побелялата си коса и се огледа за пореден път.

— Трябва да обсъдим последните случаи — Макриев, Иванов… Гешев… — Министър-председателят придоби сериозно изражение и го погледна. Както винаги той искаше да гледа всеки събеседник в очите. Там се таяха всичките им чувства и мисли и ако си достатъчно умен, можеш да разбереш какво се крие зад привидната усмивка.

— Искам да Ви уверя, че разследването има напредък. — Андрей Петров го погледна. Ставаше въпрос за няколко случая на ликвидиране на едни от най-големите престъпни босове в страната през последните месеци и в момента беше най-обсъжданата тема.

— Искам да бъдат разкрити възможно най-скоро. Защо се бавите толкова? До къде сте стигнали?

— Имаме заподозряна организация. Най-вероятно става въпрос за кражба на информация между конкурентни групировки. Предполагаме, че се борят за надмощие и това е ескалирало в убийства.

— Другата седмица искам да ми докладваш.

— Докъде искате да стигна?

Двамата мъже се спогледаха продължително.

— До края.

Мъжът се изненада силно, но не го показа.

— Добре. Ще активирам и агента под прикритие, така че не би трябвало да отнеме още много време да разкрием убийствата.

— Чудесно.

Двамата мъже си кимнаха взаимно в знак на постигнато съгласие. Когато Николай Василев остана сам, отпи отново от кафето си и се замисли. Трябваше да се справи със ситуацията внимателно.