Росица Георгиева
Изгубена самоличност (21)

XXI

Телешкото беше почти готово. Бях се записала на готварски курс и сега изпробвах една рецепта, която бях видяла случайно в интернет — телешко с картофи и розмарин. Заех се да направя салатата, докато чакам вечерята да стане готова. Установих, че готвенето ме успокоява. Помагаше ми да сложа мислите си в ред, а в момента те бушуваха като разразил се ураган. Все още бях много объркана след последните събития и не знаех какво да правя от тук нататък.

Тъкмо започнах да режа цвеклото, когато на вратата се звънна. Сигурно беше някоя досадна съседка, но бяха минали само няколко седмици от събитията и не исках да рискувам. Взех пистолета, който бях скрила в едно чекмедже и го мушнах в джоба на престилката. Пристъпих бавно към вратата и погледнах през прозореца. Видях непозната кола, спряла на алеята отпред. Стиснах дръжката на пистолета, за да се успокоя, и отворих рязко вратата. Изненадата обаче, която ме очакваше отвън, ме скова на място. Ръцете ми започнаха да треперят, а краката ми се подкосиха.

— Адам, как ме откри? — Опитах се да запазя гласа си спокоен, но не успях.

— Диана ми помогна. — Погледът му беше унил, а от предишната му усмивка имаше само вял спомен.

— Какво искаш?

— Да говоря с теб.

— Няма за какво да говорим.

Опитах се да затворя вратата, но той я бутна и влезе.

— Изслушай ме. Съжалявам, че те използвахме. Когато Диана се свърза с мен и ми обясни какво ще се случи, не предполагах, че ще се запозная с толкова невероятна жена. Влюбих се в теб и сега имам чувството, че не мога да продължа. Ако мога да върна времето назад, пак щях да го направя, защото така срещнах теб.

— Аз пък съжалявам, че те срещнах.

— Не е вярно.

Той ме придърпа и ме целуна. Тези целувки ми липсваха толкова много, че целият ми гняв се стопи. Сълзите ми покапаха и се отдръпнах.

— Установих, че напоследък единственото, което правя, е да плача. Не мога повече да продължавам така.

— Знам, че те наранихме прекалено много. Съжалявам.

— Не, Адам, и двамата се наранихме взаимно. Затова те моля да ме оставиш. Трябва да излекувам раните си.

— Не мога да те оставя.

— Адам, моля те… — Той отново ме придърпа въпреки опитите ми да се освободя. — Не мога да ти се доверя толкова лесно. — Погледнах го в очите. Тези сини очи, в които се губех.

— Знам. Затова имам предложение. Да започнем отначало. Ще изградим доверието постепенно.

Не знаех какво да отговоря. Той ме придърпа отново към себе си и ме целуна. Този път въобще не си помислих да се съпротивлявам. Празнотата в мен започна да изчезва. Не напълно, но беше добро начало. Прилепих се до Адам и отвърнах на целувките му.