Росица Георгиева
Изгубена самоличност (16)

XVI

Отворих бавно очи и се огледах. Отново се бях озовала в болница. В този момент до мен се приближи Адам.

— Ти си като котките, знаеш ли? Имаш 9 живота.

Успях да изпъшкам в знак на съгласие. Не можех да повярвам, че съм оцеляла и след това.

— Явно и Адът не ме иска. Упорито ме връща обратно тук… — Огледах се внимателно. — Не съм пострадала много. Предният път болката беше по-силна.

— Да, като изключим счупената ръка, няма друга сериозна рана.

Притворих очи и се унесох. Когато ги отворих отново Адам не беше в стаята, но видях непознат мъж, който ме наблюдаваше.

— Госпожице Филипова, виждам, че сте по — добре.

В този момент неволно дръпнах ръката си и усетих, че нещо я спря. Погледнах и видях белезниците.

— Предполагах, че това рано или късно ще се случи.

— Вие сама сте си виновна.

— Да, знам. Този път ще поема пълна отговорност.

— Радвам се, че виждате нещата по такъв начин. Мога да Ви предложа сделка.

Засмях се леко.

— Искате да свидетелствам?

— Да. Тогава ще мога да снема обвинението за опит за убийство на Адам Григоров и ще ви съдят само за кражби.

— Не се безпокойте. Ще Ви осигуря делото. Никога не съм била една от тях. Освен това животът ми приключи… Оплесках всичко. Ако не свидетелствам, невинни хора ще бъдат убити.

Затворих очите си. Бях изтощена и имах нужда от почивка. Когато се събудих, той седеше на стол до леглото ми.

— Какво правите още тук?

— Размишлявах.

— За какво?

— Останахме впечатлени от работата Ви. Вие сте много добър програмист. Какво мислите да се присъедините към нас в ГДБОП?

Погледнах го втренчено.

— Какво? Тотално ли сте изгубили разсъдъка си?

— Говоря сериозно. Няма дело, няма обвинения, ако започнете да работите за нас.

— НЕ. Не се виждам да работя за ГДБОП.

— А виждате ли се да убивате хора?

— В момента не се виждам като нищо.

— Добре, просто си помислете.

— Няма да се случи.

В този момент някой отвори вратата и насочи един пистолет срещу мен и един срещу агента.

— Никой да не мърда или ще умрете! Ръцете горе да ги виждам. — Беше с маска и крещеше прекалено силно. — Ти, хвърли пистолета си на земята!

— Какво си мислиш, че ще постигнеш?

— Затвори си устата и хвърли пистолета. — Повдигнах се леко, но той се приближи към мен и дръпна предпазителя. — Ти пък какво се опитваш да направиш!? Стой кротко.

— Просто се намествах. — Този глас ми се стори познат. Кой ли от агентите на Боряна беше?

Когато полицаят хвърли пистолета, маскираният го изрита и се приближи до него. Взе ключовете за белезниците и ги отключи. След това, продължавайки да държи пистолета пред лицето ми, ми заповяда да закопчея с белезниците агента.

— Вземи му телефона и да тръгваме. — Той се огледа и ме хвана за лакътя. — Хайде.

Изведе ме по коридора и моментално предизвикахме паника сред сестрите и лекарите. Този определено обичаше да привлича вниманието. Когато излязохме от болницата, ми посочи една кола. Замислих се дали не бих могла да му избягам, но изглеждаше силен и нямаше да имам шанс. Затова реших търпеливо да изчакам да видя къде ме води. Малко преди да стигнем колата, силите започнаха да ми изневеряват и залитнах, но той ме подхвана през кръста и спря.

— Събери сили, защото ще трябва да караш.

— Какво!? Не умея да карам.

Той се изсмя.

— Лъжеш. Така че се качвай. — Той погледна ръката ми. — Спокойно, автоматик е, така че не би трябвало шофирането да те затрудни много.

Изхвърли телефона на агента и се качи в колата. Запалих и го погледнах.

— Накъде?

— Аз ще ти казвам посоката.

Какво ли планираше?

— Завий надясно. На светофара направо.

Опитваше се да заблуди евентуални преследвачи. След още няколко пресечки паркирах колата пред някакъв блок. Погледнах нагоре, след което към него.

— Тук ли сме?

— Не, малко по-надолу.

Тръгнах бавно и след пет минути, той ме спря.

— Тук сме. Последният етаж.

— Надявам се асансьорът да работи.

— Работи.

Когато се качихме в асансьора мъжът натисна копчето за петия етаж. Вратите се отвориха пред една-единствена врата. Намирахме се на таванското помещение на блока, устроено като малък апартамент. Щом влязохме, мъжът заключи и свали маската.

— Адам… ти…

— Трябва да се върнеш в леглото.

— Добре съм… но…

Вълнението ми дойде в повече и започнах да се задъхвам. Сълзите покапаха от очите ми и направих няколко крачки към него. Не можех да повярвам. Беше ли истина, или беше плод на въображението ми?

— Не можех да те оставя да отидеш в затвора.

— Но нима ти ме измъкна?

— Беше добро представление. След като полицията не те открие, ще помисли, че някой от служителите на Боряна те е ликвидирал.

Погледнах го невярващо. Беше помислил за всичко.

— Е, не бях сам. Ако не беше Диана, нямаше да го направя.

— Диана!?

— Да. Предложи ми да те измъкне от полицията, но рискуваше прекалено много. Лесно щяха да я разпознаят. Затова реших аз да те отвлека, а тя да осигури апартамента. Имаш чудесна приятелка.

В този момент вратата се отвори и Диана влезе. Спуснах се към нея и я прегърнах.

— Благодаря ти!

— Няма за какво да ми благодариш. Важното е, че си скрита на сигурно място.

— Диана, не разбирам откъде ГДБОП са разбрали за мен? Трябва да решим какво ще правим от тук нататък и да действаме бързо.

Бях притеснена от развоя на събитията. В тази ситуация не знаех дали ще мога да ги защитя, а намесата на ГДБОП само усложняваше положението.

— Ще измислим нещо. — Адам прозвуча странно.

— Адам, ако те са зад гърба на Боряна, с нас е свършено!

Адам и Диана си размениха погледи и Диана кимна. В главата ми нахлу спомена, когато майка му го накара да клекне до него и му каза, че има работа за вършене. В този момент осъзнах цялата истина. Беше като шамар през лицето, стоварен с цялата си мощ. Не можех да повярвам на случващото се. Адам и Диана се спогледаха и в този момент се възползвах да измъкна пистолета му.

— Вие сте от ГДБОП, нали? — Насочих оръжието срещу тях. Липсата на какъвто и да е отговор ме вбеси още повече. А аз си мислех, че съм лъжкиня. — През цялото това време…

— Никол, успокой се и свали пистолета. — Диана се опита да направи крачка напред, но бързо се отказа при насоченото дуло към нея.

— Да се успокоя, така ли? Обясни ми нещо. С какво ти направих впечатление в началото, че реши да ме използваш за своя пъклен план? Или си мислеше „Ей това момиче изглежда, че има потенциал да стане убийца. Животът й е скапан, няма да е кой знае каква загуба да я убият или пък да свърши в затвора.“ Това ли ти беше идеята?

— Никол, изслушай ме. Никога това не ми е била целта. Внедрих се при Боряна със задачата да разбия организацията й. Беше станала толкова могъща, че всички по — големи магнати се страхуваха, че са следващата мишена. Боряна трябваше да се спре. Но Боряна така и не пожела да ме направи неин агент. Държеше да й набирам кадри. Затова опитах да се сближа с нея по друг начин. Малко след като това стана, те видях в мола. Исках да ти помогна и в онзи момент това беше единственият начин, по който можех. Исках да ми помогнеш да унищожа Боряна, само че с всеки изминал ден ми ставаше все по-трудно да ти призная цялата истина.

Главата ме заболя. Зави ми се свят и ми се догади. Поредната огромна лъжа в моя живот. Адам направи крачка към мен.

— Никол, имаме нужда от твоята помощ повече от всякога. Никога не сме целели да те вкараме в затвора или нещо подобно.

— Кой си ти, по дяволите? — Беше негов ред да застане под прицела ми. — И с какво право ме нагруби, когато през цялото време си ме манипулирал?

— Аз съм Адам Григоров, от ГДБОП се свързаха с мен, когато Боряна ти възложи задачата.

Зави ми се свят.

— Какво е „Забвение“?

— Това е името на операцията.

— И през цялото време разигравахте този театър, за да хванете Боряна? Имало е толкова много мисии, толкова много доказателства, с които можехте да я заловите. Защо не го направихте? Защо не ми каза, Диана? Нима си мислеше, че новият ми живот е най-важното за мен?

— Не, работата е там, че поръчките идваха от три места. Успяхме да разбием две от тях постепенно. Но така и не можахме да разберем кой е третият поръчител. Неговите поръчки винаги се изпълняваха от Николай. Боряна беше параноичка, когато станеше въпрос за тези акции. Тогава тя ти възложи да се сближиш с Адам. Ако бяхме арестували Боряна, никога нямаше да разберем кой стои зад тези поръчки.

— Разбрахте ли кой е?

Адам се усмихна мрачно.

— Не.

— Защо беше нужен целият този театър в болницата? Нали си от ГДБОП? Нали си ме внедрила, за да ти помогна? — Диана погледна към Адам и замълча. — Диана? Защо бях арестувана? Не ме лъжи повече, защото, кълна се, ще ти пръсна мозъка.

— Операцията беше с най-високо ниво на сигурност. За нея знаем само аз и директорът на ГДБОП. Официално това разследване не съществува. Ако бъда хваната, всичко ще бъде заличено и ще бъда съдена. За съжаление… това… важи и за теб.

Гаденето се засили и се строполих на близкия стол. Мозъкът ми отказваше да асимилира чутото. Бях изиграна толкова умело. Какво щях да правя от тук нататък? Отново се бях озовала абсолютно сама. Зарових глава в ръцете си.

— Кога се свърза с Адам?

— Веднага след като ми каза, че са ти дали задача да се запознаеш с него.

— Никол… — Адам се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Не ме докосвай. Да не си посмял да ме докоснеш.

Изправих се и хукнах през вратата. Не знаех къде да отида, нито какво ще правя. Знаех само, че исках да се махна. Сълзите ми потекоха, замъглявайки погледа ми. Чух викове след мен и ускорих крачка. Не можех да слушам повече лъжи.

След като излязох от сградата, поех по някакъв булевард, но имаше твърде много хора, затова свих в една пряка вдясно. Мислите препускаха като бесни в главата ми. Какво щях да правя от тук нататък? Бях издирвана от Боряна, ГДБОП се оказа също по петите ми, а най-лошото беше, че въпреки всичко най-важен за мен продължаваше да бъде животът на Адам. Не бях доверчива, не вярвах ГДБОП да положи усилия да го предпази достатъчно добре, а Диана, макар и загрижена нямаше да може сама да го защити. Трябваше да се скрия, но преди това трябваше да направя някои промени във външността си. Прибрах се вкъщи и грабнах набързо лаптопа, няколко чифта дрехи и всичките пари, които държах за спешни случаи. За щастие къщата не беше обградена от хора на Боряна или ГДБОП, така че се измъкнах бързо. Откраднах една кола и тръгнах по магистрала „Струма“. Спрях в една бензиностанция, отидох в тоалетната и отрязах косата си, след което я боядисах. Преди да тръгна, се огледах в огледалото. Все още приличах на себе си, но определено имаше разлика. Тъй като Диана щеше да проследи колата, в момента в който я обявят за открадната, я оставих в Благоевград на един паркинг пред някакъв блок. Откраднах съседната кола и продължих по пътя. Щеше да мине известно време, докато от ГДБОП, а и Боряна, направеха връзката, а там, където отивах, нямаше как да ме открият.

Все още не можех да осъзная какво точно се беше случило с мен в последната една година. Замислих се кога точно се бях превърнала в това, което бях днес.

* * *

Двете с Диана отидохме в ресторант, където отново се опитах да се държа като нея.

— Никол, ще трябва да се прибираш сама. — По тона, с който говореше по телефона, разбрах, че е нещо важно. — Боряна има нужда от мен.

— Кога ще ме запознаеш с нея?

— Когато си готова.

— Добре.

— Не се разочаровай. Довечера ще излезем и ще преминем към следващото ниво.

— Какво е то?

— Сега нямам време да ти обясня, но после ще дойда при теб и ще говорим.

— Щом казваш.

— Чао, мила.

Усмихнах се и наблюдавах походката й, докато не излезе от ресторанта. Беше толкова уверена. Приключих с яденето и се прибрах в апартамента, където седнах пред компютъра с чаша уиски и останах така, докато Диана не дойде.

— Какво правиш? — Тя се загледа в монитора.

— Занимавам се с програмата. Имам идея и искам да видя дали ще проработи.

— Интересно. Ще се забавляваме ли тази вечер?

Погледнах я и повдигнах чашата с уиски.

— Аз вече се забавлявам.

Тя се усмихна и си сипа останалото от бутилката. Пуснахме музика и Диана отиде в гардероба да избере какво да облече. Когато дойде моят ред, застанах нерешително пред рафтовете и не можех да избера.

— Диана, какво да облека тази вечер?

— Не знам, мила, от сега нататък сама ще си подбираш дрехите. И още нещо — довечера, ако си харесаш някого, няма да му откажеш.

— Какво!? — Рязко се извъртях към нея.

— Трябва да натрупаш опит, за да имаш самочувствие.

— Не мисля, че съм готова за това.

— Естествено, че си. Хайде обличай се, не искам да закъснеем.

Останах замръзнала на мястото си и не можех да помръдна. Спомените, които толкова дълго време потисках дълбоко, изплуваха и пред очите ми се появиха картини, които не исках да виждам.

— Какво има? — Диана ме погледна озадачено. — Никол, пребледня цялата.

— Не… не мога… — Тя ми отправи въпросителен поглед. — Диана, не мога да го направя. Не мога да спя с някого.

— Защо?

— Защото не мога!

Досега не й бях повишавала тон и тя се стресна. Хвана ме за ръката и ме заведе да седнем на дивана в хола. Очакваше да й разкажа, но не знаех как да й го обясня.

— Никол?

— Директорът на приюта, в който израснах ме изнасилваше всяка вечер в продължение на години. — Поех си дълбоко въздух и събрах смелост да разкажа историята си. — Не познавам баща си, тъй като майка ми спеше с всеки срещнат. Един ден, когато се прибрах вкъщи, я намерих на пода, цялата в кръв. Явно се е скарала с някой от мъжете, които водеше, и той я е убил. От полицията казаха, че е убита от удар с бутилка по главата. Тогава попаднах в един приют. Бях на 11 и признаците на пубертета вече се бяха появили. Директорът ме хареса от първия ден, в който пристигнах там… — Ставаше ми все по-трудно да продължа. Бях започнала да дишам панически и си поех няколко пъти дълбоко въздух. — Започна да посещава стаята ми почти всяка вечер. В началото се съпротивлявах, но това го озлобяваше и ме пребиваше при всеки опит за отказ. След това си вземаше каквото искаше… Минаха 5 дълги години. Направих няколко опита да избягам, но копелето винаги ме хващаше… Една вечер се напи и стана агресивен. Крещеше в дома и чупеше всичко, което видеше. Уплаших се и залостих вратата на стаята ми със стола. Тогава той побесня и взе нож. Не знам как, но разби вратата и нахълта побеснял. Крещеше ми, че ще си платя, че съм уличница и не заслужавам да живея. Нахвърли ми се и… в борбата успях да взема ножа и го наръгах… Побягнах от дома и от тогава се опитвам да забравя. Смених името си, зарязах всичко и се покрих. Беше ме страх, че някой ще ме разкрие. Забравих за курса по програмиране и започнах да работя като продавачка. — Избърсах сълзите си и си поех дълбоко въздух. — От тогава… не съм спала с мъж… и не мога да спя с никого, защото това извиква в мен спомена за този нещастник…

Настъпи продължително мълчание, което накрая Диана наруши.

— Бях на 17, когато се запознах с един мъж. Казваше се Денис. Беше най-красивият мъж, когото бях виждала. Разполагаше с пари, власт и влияние и за мен беше божествен. Предложи ми да ме направи богата. Каза, че съм красива и стига да пожелая мога да се възползвам от красотата си. Тогава исках да бъда като него, затова се съгласих. Станах елитна проститутка, която обслужваше отегчени богаташи. Много скоро прибягнах към кокаина. Помагаше ми да се отпусна и да забравя. Дните ми започнаха да се сливат и времето минаваше неусетно. Така загубих три години от живота си. Един ден явно съм прекалила с дозата и колабирах. Някакъв полицай ме е намерил и ми е спасил живота. Вкара ме в клиника и се изчистих. Научих две неща. Мъжете си мислят, че като спят с нас, демонстрират силата си. Това не е така. Ние ги контролираме чрез секса. Сексът е едно от най-силните оръжия на жените. Освен това си обещах, че няма да стигам до същото безпомощно и зависимо състояние, в което бях, а сексът ще използвам като сила. Всяка една наша слабост можем да я превърнем в предимство… Това, което са ти причинили като дете, можеш да го превърнеш в преимущество. Била си тъпкана, използвана и отритната. Сега е време ти да използваш и да потъпкваш.

— Но как?

— На първо време трябва да се отърсиш от миналото. Остави спомените си там, където трябва да бъдат — в миналото. А за да го направиш, трябва да преодолееш този ужас от секса.

— Ще се опитам.

— Довечера. Искам да пробваш да го преодолееш.

— Добре.

Диана избърса сълзите ми и се изправи. Върнахме се в гардероба и се захванахме да се подготвяме за вечерта. С дрехите се оказа лесно — избрах ги почти веднага. Сложих грим, доколкото можах. Но мисълта, че довечера ще спя с някого, ме караше да треперя. Затова и когато отидохме в бара, сърцето ми щеше да изскочи. Бях ли готова да си легна с някого? Замислих се над думите на Диана. Може би беше права и трябва да го превърна в мое оръжие. Пресуших чашата и поръчах още едно.

— Успокой се. Мъжете не обичат треперещи жени до тях. А повярвай ми, разбират, когато си притеснена.

— Да, добре казано.

— Хайде, не е голяма работа. Повечето свършват бързо. Онзи сладур те заглежда. Усмихни се, бъди чаровна. Помисли си колко пъти си искала ти да определяш правилата на играта. Ето сега е шансът ти. — Вдигнах глава и го погледнах. Беше наистина хубав. И в този момент изпитах желание. Желание, което ми беше непознато. Явно беше дошъл момента и аз да се забавлявам. — Спокойно. Ето, идва.

Диана беше права. Не беше кой знае какво, а и наистина исках да пробвам. Усмихнах се с възможно най — чаровната си усмивка. Пресуших и втората чаша.

— Извинете дами, искам само да ви кажа, че сте прелестни.

— Благодаря. Само едно нещо ми липсва…

Направих тъжна физиономия. Бях чувала тази фраза от Диана и исках да пробвам дали и при мен ще проработи.

— Нека да позная. — Той ми се усмихна. — Скучно ти е?

— Малко, да.

Огледах тялото му и се усмихнах. Беше красавец.

— Може би аз бих могъл да ти помогна.

— Надявах се на това.

— Как се казваш?

— Нима са необходими имена?

Прокарах ръка по неговата.

— Ни най — малко.

Усмихнах се и хванах подадената ми ръка, след което изчезнахме от погледа на Диана.

Когато пристигнахме пред дома му обаче, ме обзе паника. Спомените от приюта се появиха и останах скована на седалката. Опитах се да забравя, опитах се да заключа картините от миналото ми обратно, но не успявах. Мисълта за това, което предстоеше, ме караше да треперя силно.

— Добре ли си? — Мъжът ме погледна странно.

— Не… не… не мога…

— Не можеш? Да не си девствена?

Отворих вратата и се затичах.

— Ти сериозно ли? Егати пачаврата! — Чувах смътно виковете му, но не ме интересуваше.

Избърсах сълзите си и се огледах за такси. Погледът ми попадна върху табела с името на улицата и извадих телефона си.

— Диана, ела веднага, моля те…

Молех се да не ми задава въпроси, да не ме разпитва. Исках само да се прибера. Казах й адреса.

— До десет минути съм там.

Затворих и седнах на тротоара. Не виждах нищо. Отново се бях превърнала в единадесет годишно уплашено момиченце, само и безпомощно. Изведнъж някаква светлина ме обгърна и ми отне няколко секунди да осъзная, че това са фарове на кола. Диана слезе от таксито и ме прегърна.

— Хайде да се прибираме вкъщи.

Измина седмица преди Диана да спомене случката. Тъкмо бяхме закусили и пиехме кафето си, когато придоби сериозно изражение.

— Никол, ще ми разкажеш ли какво стана?

— Какво да ти разкажа? Не мога да забравя. Избягах и ти се обадих.

— Съжалявам. Беше твърде прибързано от моя страна.

— Не, ти искаше да ми помогнеш.

— И все пак не трябваше да те пришпорвам.

— Да, така е. Но тази седмица не съм спряла да мисля върху думите ти. Трябва да го преодолея. Не мога да продължавам така цял живот. Затова мисля да опитам отново тази вечер.

— Сигурна ли си?

— Да. — Кимнах. — Време е да забравя и да оставя това в миналото.

Диана се изправи и ме прегърна. Бях си го поставила за цел и бях решена на всяка цена да я постигна. Приготвих се и след две уискита излязохме. Не отне време да избера мъж и пристъпих към действие. Употребих заучените от Диана думи и скоро двамата се отправихме към апартамента му.

На следващата сутрин, когато си тръгнах, се замислих. Въпреки че предишната вечер отново получих пристъп на паника за кратко, нещата бяха протекли добре. Беше внимателен и нежен и успя да събуди и в мен желание. Когато сексът беше по взаимно съгласие, явно беше приятен. И сега се чувствах добре. Определено щях да пробвам отново. Прибрах се в апартамента и видях, че Диана пиеше кафе и мислеше за нещо.

— Добро утро. — Диана се усмихна. — Някой е щастлив.

— Да, беше хубаво.

— Добър ли беше?

— Не мога да кажа. Но беше внимателен и определено ми хареса.

— Чудесно. Радвам се. Още малко и ще се освободиш напълно.

— Надявам се. Определено искам да пробвам пак.

Диана се засмя.

— Знаех си, че ще ти хареса. Другата седмица ще имаш нещо като тест.

— Тест?

— Да, има прием на сина на кмета. Поканени сме, но няма да сме заедно. Ще бъдеш изцяло сама. Ще те наблюдавам как ще се държиш и ако всичко мине добре, ще те заведа при Боряна.

— Не мога да повярвам…

— Е, не се вълнувай още.

— Диана, може ли да те попитам нещо?

— Да.

— Каква е тази компания? За какво е всичко това?

Диана ме изгледа и въздъхна.

— Права си. Май е време да ти кажа. Боряна е основателка на тази компания. Има всевъзможни отдели. В най — общи линии клиентите ни изискват някаква услуга и ние я извършваме.

— От какво естество?

— От абсолютно всякакво.

Замислих се за миг върху думите й, след което свих рамене. Не ме интересуваше. Диана ме наблюдаваше и очакваше реакцията ми. Не успях да разбера, дали се изненада или не, понеже изражението й не се промени и за секунда.

— Ти ще бъдеш програмист, естествено. Понякога и на тях им се налага да извършват операции и Боряна не допуска служителите й да не са на ниво. Провеждаме обучение, за да можете да измъкнете информация от всеки.

— Ясно. Явно, когато започна работа, ще се сблъскам с различни ситуации.

— Да, но не се притеснявай. Сега се съсредоточи върху промяната ти.

— Ще бъде лесно.

Ставах все по — уверена и по — добра в подбирането на думите. През следващата седмица преспах с още трима и Диана остана възхитена. Не можех да повярвам колко време съм изгубила. Невинаги, но в повечето случаи оставах задоволена. Беше се отключило желанието в мен да наваксам всичко. И с всеки изминал ден откривах нови и нови неща.

Не усетих как дойде събота, когато Диана ми напомни за приема. Тъкмо се бях прибрала и двете седнахме да пием кафе.

— Какво мислиш да облечеш тази вечер? — Тя ме изгледа изпитателно.

— Мисля да го оставя на спонтанността.

— Добре, но нали знаеш, че ако не те одобря, ще те накарам да се преоблечеш?

— Да.

— Аз трябва да отида до офиса и да свърша малко работа. Ще се приготвя в моя апартамент, така че когато дойда, искам да си готова.

— И кога ще е това?

— Към 7.

— Добре. Няма да те разочаровам.

— Надявам се.

Тя ми се усмихна и тръгна. Погледнах часовника — беше 3 и скоро щях да започна да се приготвям. Пуснах си музика и се насладих на спокойствието. Беше толкова приятно да седя на креслото с чаша мартини и да се наслаждавам на тишината. Двадесет и шест години животът ме беше отблъсквал, докато една жена не повярва в мен. Тази вечер възнамерявах да й докажа, че ненапразно ми се е доверила. Поседях, докато дискът с песните не свърши, и влязох да се изкъпя. Избрах дълга червена рокля, очертаваща тялото ми. Сложих красиво дантелено бельо и облякох роклята. Заех се да търся подходящи обувки. Затрудних се с избора, но когато ги обух, се получи чудесна комбинация. Изправих косата си, която падна надолу по гърба и раменете ми, правейки ме да изглеждам като Диана. Нанесох грима и се усмихнах. Определено можех да поваля всеки мъж в краката си. Огледах се и останах доволна. Диана беше права — наистина се чувствах страхотно. И изведнъж ми дойде самочувствие, че аз ще съм тази, след която ще се обръщат, аз ще съм тази, на която хората ще се възхищават. Изпъчих гърди и се засмях. В този момент на вратата се звънна.

— Диана, подранила си!

— Да. Изглеждаш великолепно.

— Нали! Благодаря ти.

Тя се усмихна, а очите й се насълзиха.

— Ти си най — доброто ми творение досега. Исках да ти дам това.

Отворих малката кутийка и видях, че са зелени лещи. Прегърнах я и усетих, че и моите очи се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Ти беше единствената, която повярва в мен.

— Благодаря ти, че не ме разочарова. Изглеждаш божествено.

— Ще сложа лещите. Мисля, че това беше единственото, което ми липсваше.

Щом ги сложих, всичко си дойде на място. Чувствах се перфектно.

— Искаш ли по едно?

— Набързо.

Двете вдигнахме чаши и се засмяхме.

— Не мога да повярвам, че това съм аз.

— Нали?

И двете се развеселихме.

— Диана, ти си прекрасен човек.

— Не, Никол, аз само ти дадох подкрепата си. Ти извърши тази промяна. Както и да е, да тръгваме, преди да сме се разнежили още повече.

— Съгласна.

Отправихме се към приема, но когато спряхме пред залата, ме обзе паника. Щях ли да успея?

— Ами, ако не мога… — Погледнах уплашено към Диана.

— Престани. Естествено, че ще можеш.

Погледнах строгото й изражение и си поех въздух.

— Да го направим.

Слязох първа и тръгнах към входа. Казах името си на портиера и ме пуснаха веднага. Залата беше с елегантни кристални полилеи и украшения. Покривките бяха от разкошна коприна. Букетите бяха комбинация от калии, момини сълзи пред всеки и всевъзможни други уханни растения, разположени на различни места. Хората бяха изтънчени, с дрехи също толкова фини като моята червена рокля.

Изведнъж всичко си дойде на мястото и се почувствах в свои води. Направих няколко крачки, взех чаша шампанско и се слях с тълпата. Засмях се на някаква шега и се присъединих към група млади мъже с някакъв остроумен коментар. Скоро се прехвърлих към друга група и ги накарах да се смеят. Осъзнах, че принадлежа към тези хора. Чувствах се спокойна и уверена и знаех, че мога да се справя с всякаква ситуация. Не знаех как ме вижда Диана, но след известно време спрях да мисля за нея и започнах да се забавлявам. Не осъзнавах колко време е минало, докато Диана не се доближи и ми прошепна на ухо, че трябва да тръгваме.

— Нали не се познавахме?

— Играта свърши.

— Добре. Какви мили хора. — Вече бяхме в колата, но впечатленията ми бяха твърде силни. — Изкарах си невероятно.

— Да, определено привлече вниманието.

— Радвам се.

— Работата ми по теб приключи.

Тя паркира и влязохме в къщата.

— Мога ли да те питам нещо?

— Кажи.

— Защо го правиш? Имам предвид да се занимаваш с хора.

— Обичам да помагам. След като полицаят ме спаси, ми помогна да си стъпя на краката и да подредя живота си и тогава си обещах, че винаги когато мога, ще помагам на други хора по същия начин. Хайде да си лягаме. Утре ти предстои важна среща с Боряна.

— Права си. Чакай, какво?

— Утре ще те заведа при Боряна.

За първи път станах преди Диана. Облякох се и се огледах няколко пъти, за да се уверя, че изглеждам перфектно. Направих кафе и седнах на масата замислена. Каква ли беше тя? Дали щеше да ме хареса? Какво щеше да стане с мен, ако не ме одобреше? Тези и редица други въпроси се въртяха в главата ми, когато Диана влезе в стаята.

— Добро утро.

— Добро утро. Как спа?

— Добре. Малко съм нервна за срещата.

— Няма за какво. Подготвена си перфектно.

— Добре. Кафе?

Тя си сипа и седна при мен.

— Спокойно, Боряна иска само да те види и да си поговори с теб. Нищо повече.

Изпихме кафетата и тръгнахме към сградата, където се предполагаше, че е компанията. Беше висока лъскава сграда, построена миналата година. Качихме се и Диана почука на вратата на кабинета.

— Влез.

— Здрасти, Боряна.

— Как е любимата ми служителка?

— Добре. Водя ти Никол.

— Това е добре. Влез, Никол.

Когато влязох, срещу мен се появи очарователна жена на около тридесет, която беше невероятно красива, но и също толкова студена.

— Добър ден.

— Диана, трябва да ти кажа, че отново си свършила прекрасна работа. Никол, значи искаш да работиш тук?

— Да.

— Как ти се отразиха промените?

— Как да ми се отразят? Благодарение на всичко, което ми се случи, се чувствам прекрасно. Новият ми живот е страхотен.

— А какво мислиш по въпроса с жертвите, които от време на време ще се налага да правиш?

— Ами всъщност не знам точно за какви жертви става въпрос, тъй като досега не се е налагало да правя някакви.

— Нека ти разясня как стоят нещата тук. Компанията се занимава с предоставянето на всякакви услуги. В общи линии помагаме на клиента да се снабди с някаква информация, или го улесняваме в някаква друга дейност, извършвайки я вместо него. Доста от нещата са на ръба на закона. Някои хора считат, че дори го преминават. Въпросът ми към теб е — и си помисли добре, преди да отговориш, склонна ли си да си затваряш очите за някои дребни детайли?

Засмях се. Двете жени ме изгледаха изненадано.

— Аз съм крадла. За съвест ли ми говорите?

Боряна се усмихна леко.

— Надявам се наистина да е така. Ами… добре дошла. Щом Диана казва, че си готова да работиш при нас, значи е така. Ще й покажеш отдела, нали?

— Естествено.

— Довиждане.

— Чао, Никол.

Когато излязох, погледнах Диана.

— Изглежда много мила.

— Да, когато си вършиш работата. Хайде. Твоят отдел се намира на 3-тия етаж.

Слязохме на етаж, пълен с лъскава техника.

— Умряла съм и съм в Рая, нали? — Засмях се. — Това е страхотно.

— Добре дошла на работа.

Това беше най — прекрасният ден в живота ми. Диана ме остави да се запозная с колегите си, разбирайки се вечерта да излезем. Веднага се приспособих към хората и обстановката и толкова обикнах работата си, че оставах винаги последна. Диана се изнесе от къщата, но продължихме постоянно да излизаме и да се забавляваме с разните елементарни индивиди, които служеха идеално за задоволяване на желанията ни. Не разбрах как минаха десет месеца в приказка, която промени изцяло живота ми. Веднага забелязах, че работата ми е свързана със създаване на програми за крадене на информация. Позамислих се, но се чувствах повече от перфектно и въобще и не ме вълнуваше. В крайна сметка много скоро забравих за купищата идеи, които имах — те вече ми се струваха маловажни, някаква забавна част от моето минало. Не можех да повярвам, че съм изгубила толкова време.

Един ден както седях на бюрото си и вършех рутинна работа, Боряна застана до мен и ме погледна.

— Здрасти, Никол. Как си?

— Добре. Ти как си?

— Добре, благодаря. Харесва ли ти работата?

— Да. Много съм доволна.

— Какво мислиш за прехвърляне в друг отдел?

Отне ми няколко секунди да осмисля информацията.

— Искате да ме преместите? Какво ще правя точно?

— Имам една идея. Имаш прекалено голям потенциал, за да го хабим тук. Ела с мен.

Качихме се в асансьора и тя натисна четвъртия етаж.

— За какво става дума?

— За това да станеш полеви агент.

— Тоест?

— В момента разработваш програми, които други използват за измъкване на информация. А какво ще кажеш ти да си тази, която я измъква? Какво ще кажеш работата ти да се състои в това да омайваш богати мъже, да спиш с тях и след това да се оттегляш?

В този момент вратите на асансьора се разтвориха и пред мен се оказа зала, излязла от филмите.

— Уау…

— Тук има всевъзможно оборудване в помощ на агентите. И ти ще имаш достъп, ако искаш…

— Това звучи добре. Не всъщност — това звучи перфектно.

— Не бързай с отговора. Николай ще ти обясни, в какво ще се състои работата ти и ако тогава решиш, че все още искаш, ще те прехвърлим. Трябва да имаш предвид, че веднъж дойдеш ли в този отдел, връщане назад няма. Тук вече е прекрачена границата със закона.

Замислих се. Какво ли толкова щях да правя?

— Добре…

— Ако се съгласиш, ще изкараш обучение, след което ще получиш и първата си задача. Никол, тук няма място за грешки.

— Ще се постарая да бъда перфектна.

— Не се старай, а го направи. — Някакъв мъж се приближи до нас. — Николай, това е новата. Покажи й каквото трябва да знае.

— С удоволствие.

Николай целуна ръка на Боряна. Тя се усмихна и си тръгна, а въпросният мъж се обърна към мен.

— Здрасти, Никол. Радвам се да те видя отново, макар че така и не ми се обади.

— Нали всичко беше тест как ще се справя? — Усмихнах му се предизвикателно.

— Хайде. — Двамата тръгнахме по коридора. — Как ти се струва досега работата тук?

— Добре.

— Искаш промяна, така ли?

— Не знам, Боряна дойде и ми предложи да ме прехвърлят.

— И как ти се вижда идеята да си в центъра на действията?

— Много вълнуващо и интересно.

— А замисляла ли си се за последиците?

— Последици?

— В общи линии нещата при нас са много по — различни от това, на което си свикнала. Затова сме ограничен брой. Полевите агенти са винаги в роля. Те винаги знаят какво да кажат и кога да го кажат. Те са перфекционисти, защото дори и малката грешка е фатална. Тук нямаш право на погрешна стъпка. Идеята е, че обикновено клиент идва с поръчка да му осигурим дадена информация. Полевият агент е този, който осъществява контакт и се сближава с мишената. Има си определен период и определени правила, които ще ти бъдат обяснени, ако решиш да се присъединиш към нас. — Той въздъхна. — Но не това е проблемът. Работата е там, че понякога… понякога мисиите завършват… по не много приятен начин… Имам предвид, че понякога се стига до… отстраняване на… мишената…

— Искаш да кажеш, че се налага да убивате?

— Да. Затова трябва добре да си помислиш, дали си готова. Не е лесно да пречупиш съзнанието си и да разбереш, че можеш да убиеш човек.

Замълчах и не знаех как да постъпя. За първи път в живота ми се обади съвестта.

— Ами…

— Нека първо ти разкажа малко и след това ще те оставя да вземеш решение.

— Добре.

— Тук има много психология. Всичко се свежда до това да накараш мишената да чуе това, което иска. Трябва да си поиграеш с ума, за да може да ти се довери изцяло. Мисля, че с това се справяш.

— Аз съм на същото мнение.

— Тук разполагаме и с всевъзможни серуми за разстройване на съзнанието. Но нищо не действа по — ефикасно от това да го накараш да полудее по теб.

— Това звучи лесно.

— Да, но трудното идва, когато трябва да омаеш и обкръжението. Не трябва да оставиш и капка съмнение у приятели, роднини, че не си това, за което се представяш. В противен случай може да загазиш.

Влязохме в кабинета му и той седна зад бюрото си.

— Как бих могла да го направя?

— Няма един начин. Основното е, че трябва да знаеш предварително всичко за тези хора, за да откриеш начин да влезеш под кожата им. Хобита, приятели, мръсни истории и да умееш да ги използваш в подходящия момент.

— Ясно.

— Няма смисъл да си говорим празни приказки. Помисли си и искам да ми кажеш, когато вземеш решение.

— Добре. Чао.

Излязох от кабинета му замислена. Бях ли готова на тази стъпка? Прибрах се и се огледах. Все още не можех да повярвам, че къщата е моя. Последните месеци бяха прекрасни и животът ми беше изпълнен с радост, а сега ми предстоеше промяна. Дали можех да убия човек? Можех ли да бъда винаги в роля? Нима и сега не прелъстявах мъже, за да спя с тях? Каква разлика имаше? Щеше да бъде дори по — интересно. Да видиш как подлудяваш мъж до такава степен, че да е напълно сляп. Само това не бях правила досега. Диана ми беше гласувала доверие, когато реши да ми помогне. Исках да й покажа, че мога да се справя с всичко. Усмихнах се. Щях да стана най-добрата и да покажа на Диана, че ненапразно беше положила толкова усилия да ме промени. На другия ден станах рано и отидох при Николай.

— Добро утро.

— Добро утро, Никол, ранобудна си.

— Взех решение.

— И какво е то?

— Няма да има по — голямо удоволствие за мен от това да стана полеви агент.

* * *

Обучението беше толкова интензивно, че стигаш предела на силите си, преди да ти дадат почивка. Не разбрах как развих рефлекси, които никога не си бях представяла, че мога да имам. Движенията ми се доближаваха до нечовешки и често се питах дали тайно не ми дават някакви лекарства. Всичко обаче беше плод на изключителни усилия в продължение на месеци. Докато траеха тренировките, с Диана въобще не се виждахме. Не защото се бяхме отдръпнали, а защото след като си тръгнех, се прибирах и директно заспивах. Нямах сила за нищо повече.

След като развих уникални рефлекси и се научих да се отбранявам по начин, по който можех да ликвидирам няколко човека почти едновременно, ме прехвърлиха на частното стрелбище, което компанията притежаваше. Научих се да използвам безброй видове оръжие — от ловджийска пушка до автомат. Междувременно се усъвършенствах и в ръкопашен бой.

Накрая се бях превърнала в машина за убиване. Цялото ми тяло се беше стегнало, сякаш винаги беше в готовност да реагира на заплаха. Тогава Боряна ме извика в офиса си.

— Здрасти Никол.

— Здрасти.

— Николай ми каза, че си завършила курса на обучение.

— Да.

— Радвам се. Значи днес ще ти възложа първата задача. — Тя разтвори папка и погледна в нея. — Ще трябва да се запознаеш с него и да станете интимни.

— Добре. Това не би трябвало да бъде трудно.

Боряна само се усмихна и ми подаде една папка. Взех я и обещах, че ще приключа със задачата. Все още помня как отворих папката и прилежно научих информацията. Справих се за два дена, а не за седмица.

Така започнаха да протичат дните ми. Забравих изцяло за програмирането. Дните ги прекарвах с мишените, а вечерите с Диана и този живот ми харесваше. Мислех си, че по — хубаво от това не може да стане. Гледах със странна насмешка хората, с които се срещах, и знаех, че мога да ги убия, когато поискам. Разполагах с тази власт и това ме караше да се чувствам могъща — нещо, за което бях мечтала цял живот. Така поне си мислех.

Денят, в който настъпи повратната точка в живота ми, беше малко след двадесет и седмият ми рожден ден. Беше прекрасен априлски ден и седях в кабинета на Боряна, очакваща следваща задача.

— Името му е Адам Григоров. — Боряна въздъхна и ми подаде папката. Когато я отворих, видях снимката на красив мъж, който имаше големи сини очи. Брадата му беше набола и му придаваше сериозен вид.

— С какво се занимава?

Боряна ме изгледа изненадано. Трябваше ли да знам кой е?

— Директор е на компания „Интер Технолоджис“.

— Директор!?

— На двадесет е основал своя компания и с много усилия и още повече късмет я издигна до челните места. Останалото ще го прочетеш в папката. Основното е, че нашите клиенти искат да се запознаеш с него и да се сближите.

— Добре.

— Все още няма да предприемаш нищо друго. Засега искам просто да осъществиш контакт с него и да му привлечеш вниманието.

— Добре. Как мога да се срещна с него?

— Цялата необходима информация е в папката.

— Звучи лесно, така че не мисля, че ще имам проблем да го накарам да ми падне в краката. В крайна сметка той е просто мъж.

— Добре. Това е засега.

Изправих се и взех папката в ръка. Нямах търпение да разгледам информацията и да пристъпя към действие. Не знаех колко много предстоеше да се промени животът ми.

Прибрах се и разтворих папката, започвайки да чета подробно всичко, което пишеше там. Адам Дейвид Григоров беше роден в Ню Йорк. Бащата ги изоставил, след което той и майка му се връщат в България. На 20 започва свой бизнес и продължава да се занимава с това и до сега… Ерген… следваха някакви глупости… Майка му живее при него. Изсмях се и продължих.

Имаше чертеж на сградата и отделих доста време в изучаване на скицата. Сградата беше нова, където фирмата се е преместила през 2013. След това се заех да оглеждам района. Трябваше да намеря подходящо място, откъдето да извърша проучването си. За съжаление нямаше удобна сграда в близост и затова се примирих с една изоставена къща и се заех да съставя план на действие.

Започнах да наблюдавам Адам Григоров всяка вечер и установих, че е работохолик. Тръгваше си късно от работа и се качваше директно в колата си, след което се прибираше в къщата си. При това положение, започнах да го наблюдавам по няколко пъти на ден като се стараех да не привличам внимание. Щеше да ми бъде трудно да осъществя контакт с него, защото извън работата и майка си, той определено нямаше други занимания. Бях тръгнала да изпадам в безизходица, когато ми направи впечатление, че всеки петък той се отбива в един бар на две преки от компанията му.

И планът се зароди. Един петък се приготвих и отидох във въпросния бар. Настаних се точно срещу него, но за мое изумление той така и не ме заговори. Боряна започна да ме притиска да действам по — ефективно и затова реших, че трябва да сменя стратегията. Следващият петък реших да инсценирам някаква среща с него преди да е отишъл в бара. Не знаех какво точно щях да направя, но мислех да импровизирам. Адам беше твърде срамежлив, за да направи първата крачка и затова трябваше аз да направя нещо. Часовникът показваше 5 и реших, че е време да се приготвям. Влязох да се изкъпя и след това сложих дрехите на леглото. Сложих сенките, последваха спиралата и моливът. Огледах внимателно резултата и се усмихнах одобрително. Когато облякох роклята, направих няколко крачки из стаята, оглеждайки се от всички страни. Едва след като облякох якето си, сложих червило и гланц и се усмихнах. Вече бях напълно готова да омая всеки един.