Росица Георгиева
Изгубена самоличност (11)

XI

Запознах се с Диана на 27 февруари миналата година в един мол. Бях харесала една блуза и обмислях как да я открадна, когато се приближи до мен. Още помнех думите й.

— Съжалявам, че се меся, но охраната те наблюдава и няма да успееш да откраднеш блузата. — Погледнах я с недоумение, опитвайки се да си спомня дали не я познавах отнякъде. — Тук имат засилени мерки против кражби.

— Моля?

— Охранителите са професионалисти и умеят да забелязват всичко и всеки.

И преди да успея да кажа каквото и да е било, тя се усмихна и си тръгна. Неволно оставих блузата и продължих да обикалям.

Щях да съм забравила онази загадъчна жена, ако на излизане от магазина не я бях видяла на касата. Беше почти до мен и аз поисках да говоря с нея. Поколебах се как да постъпя. Тя явно разбра това, защото плати и дойде при мен.

— Не рискувахте. Радвам се.

— Ъъъ, да, благодаря. — Не очаквах тя да ме заговори първа.

— Какво ще кажете да отидем някъде на кафе?

— Наистина ли?

— Да, ще ми бъде приятно да си поговорим.

— Добре тогава.

Двете се отправихме към едно кафене. Когато седнахме, тя ми се усмихна дружелюбно и си подаде ръката.

— Казвам се Диана, приятно ми е.

— Аз съм Никол. Искам да ти благодаря. — Усмихнах се. — Както и да е…

— Разбирам. И аз бях като теб.

Изсмях се.

— Малко ми е трудно да си го представя.

— Може би не точно същата, но наистина бях доста различна. Всеки има своя история. Има много момичета като теб.

— Момиче?

— След известно време ще разбереш какво е усещането да си жена. — Тя ми се усмихна.

— Само не си го представям как ще стане. И какво е било това нещо, което те е променило?

— Първо трябва наистина да поискаш да се промениш.

— О, да, определено го желая. Кой не би искал да изглежда като теб? — Засмях се нервно.

— Не говори така. Ти не ме познаваш.

— Познавам хората като теб — красиви, успешни, самоуверени. — Тя се усмихна. — Какво? Какво казах?

— Нищо. Мина време, откакто съм чула някой да говори така.

— Съжалявам.

— Не, не се притеснявай.

— Извинявай, ако съм любопитна, но какво работиш?

— Работя в отдел Човешки ресурси в една компания. Когато намеря подходящ човек, го представям на шефовете и ако и те го одобрят, го назначаваме. След това провеждам обучението и го въвеждам в съответния отдел.

— Уау, звучи интересно.

— Нямаш представа. — Отново загадъчна усмивка заигра на лицето й. — А ти с какво се занимаваш?

— Мечтата ми беше да създавам програми. В училище бях много добра. Дори спечелих няколко олимпиади. На 15 започнах нелегално работа като продавачка, за да си платя курса по програмиране. Но не успях да го завърша и затова все още съм продавачка.

— Защо?

— Животът ми се стече така. Освен това не съм достатъчно добра. Никой няма да ме вземе на работа като програмист.

— Трябва да ми покажеш нещо, върху което си работила.

— Наистина ли искаш да видиш?

— Да. Защо постоянно се изненадваш, че проявявам интерес?

— Защото никой досега не го е правил.

— Нещата може би ще се променят.

— В смисъл?

Тя само се усмихна, след което извади портмонето си.

— Трябва да тръгвам, но искаш ли да се видим пак?

— Определено.

— Дай ми номера си и ще ти звънна.

Веднага надрасках на салфетката цифрите и я подадох.

— Беше ми приятно, Никол. Ще се видим скоро.

Тя ме прегърна и тръгна.

— Чао, Диана.

Загледах се след нея. Какво се беше случило току-що?

Няколко дни по — късно започнах да се питам дали не съм сънувала онази жена. Отчаянието започна отново да ме обзема. Стигнах до заключението, че бях прокълната цял живот да бъда сама. Може би, ако имах работа, която обичах, нямаше да ме интересува. Но едва стоях на сегашната, защото нямаше да ме вземат другаде. Опитвах се да не се задълбочавам в мисли, но беше трудно. Почивах два дни и седях вкъщи, отдала се на шише уиски, което бях откраднала, и на размишления. Тогава телефонът звънна. Подскочих изненадана и усетих, че пулсът ми се ускори, когато видях, че номерът е непознат.

— Ало?

— Никол?

— Да.

— Обажда се Диана.

— Здрасти, радвам се да те чуя. Как си?

— Добре съм. Искаш ли да се видим?

— Естествено!

— Звучиш ми различно? Случило ли се е нещо?

Изчервих се. Трябваше ли да знае, че в три часа следобед бях почти пияна?

— Малко съм настинала. Какво ще кажеш да ми дойдеш на гости?

— Добре. Къде живееш?

Казах й адреса и едва не заподскачах от радост. Скрих набързо уискито и подредих хола. Точно в този момент се звънна.

— Здрасти, влизай.

— Долу има човек, който колабира.

— А, това е наркоманът от третия етаж.

Тя ме изгледа изненадано.

— Не можеш да продължаваш да живееш тук. Ужасно е.

— Какво да ти кажа, със заплатата ми нямам много избор.

Бях изненадана от откровеността й.

— Хмм…

— Искаш ли кафе, сок или…

— Кафе, благодаря ти. — Тя ми се усмихна, но продължаваше да мисли за нещо.

— Как си?

— Имах доста работа. Трябваше да попълвам документация. Досадна работа.

— Да, знам как е.

Взех двете чаши с кафе и ги сложих на масата.

— Какво прави тези дни?

— Един ден работех и сега почивам два. — Въздъхнах. — Шефът харесва повече новата продавачка.

— Защо?

— Защото е красива и мила.

— Мъже, знаеш.

— Не мога да го виня. Тя е толкова повече от мен.

— В какъв смисъл?

— Във всеки един. Перфектна е. Работи много, не допуска грешки и е толкова красива. Колегите ми я обожават, защото е мила и винаги помага. И до нея съм аз. — Направих жест с ръце, за да се изразя достатъчно точно.

— Тогава защо се държиш така? Защо изглеждаш така? С малко усилия би станала перфектна във всяко едно отношение.

— Не разбирам.

— Ти си хубаво момиче. Ако пожелаеш, можеш да постигнеш всичко.

Засмях се. От кога бях „хубаво“ момиче?

— И какъв е смисълът? Да се държа прилично за хора, които искат само да ме наранят. Не ме интересуват хората.

— Тогава защо поиска да се запознаеш с мен? — Тя ми се усмихна. — Наранена си, но не спираш да мечтаеш за близостта на някого. Голяма част от хората са лоши и целят само да се възползват от теб. Защо тогава и ти да не се възползваш от тях?

— Никой не иска да ме погледне, а какво остава да ме чуе. Точно затова крада. Знам, че съм толкова незабележима, че мога да взема каквото поискам, без някой да разбере.

— Всеки може да стане забележителен.

— Е да, жени като теб.

Тя въздъхна.

— Не знаеш историята ми, Никол.

Изгледах я продължително.

— Ох, по дяволите, трябваше да довърша уискито.

— Пила си? — Тя се усмихна мрачно.

— Да. Искам да спра да мисля. Уискито ми помага затова.

Сдържах незнайно как сълзите си.

— Ако ще пием, да го направим както трябва.

— Какво имаш предвид?

— Искаш ли да видиш как се поваля мъж в краката? Това със сигурност ще ти повдигне духа.

— Да.

— Довечера ще излезем.

— Сериозно ли?

— Да.

— Много се радвам!

— Сега ще си тръгна, за да се приготвя, а ти изпий едно кафе.

— Кога ще дойдеш да ме вземеш?

— В 11,30 бъди готова.

След това стана и си тръгна. Легнах си и спах към 4 часа, събуждайки се към 8 и половина. Изкъпах се и се облякох. Дрехите ми не бяха секси, но сложих най — доброто, което имах. Избрах една черна блуза с леко деколте и дълъг ръкав и стари сиви дънки. Опитах се да намаля обема на косата си, но накрая реших да я вържа. Сложих малко грим и се усмихнах. Можеше да се каже, че изглеждам прилично. В 11 и 29 на вратата се звънна и когато отворих, останах зашеметена. Диана изглеждаше ослепително. Беше с къса черна рокля, която подчертаваше прекрасното й стегнато тяло. Косата й падаше на раменете, а сините й очи се допълваха от нежните сенки. Носеше дълги златни обеци, които искряха на фона на медно русата й коса.

— Здрасти. Изглеждаш добре. — Тя ми се усмихна, докато ме оглеждаше.

— Изглеждам ужасно до теб.

— Не говори така.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Качихме се в такси и след няколко минути се озовахме пред лъскава дискотека на центъра.

— Уау, никога не съм била в подобно заведение. Ще ме пуснат ли?

— Щом си с мен, ще те пуснат навсякъде. — Влязохме вътре и Диана ми посочи една маса. — Това е моята маса. Тук седя всеки път.

— Защо точно тази?

— Защото се открива гледка към бара и мъжете, които седят на него.

Усмихнах се.

— Умно.

— Добър вечер. Какво желаете? — Сервитьорката пристигна и погледна Диана.

— Космополитън.

— Аз искам… — Осъзнах, че не знам какви коктейли има. Погледнах отчаяно към Диана, която ме изгледа недоумяващо. В следващия момент видях реклама на мартини. — Мартини. Донесете ми мартини.

— Какво?

Отново погледнах неразбиращо към Диана.

— Нека да е ябълково. — Диана се усмихна на смутеното ми изражение.

— Благодаря ти. И какво сега?

— След като ни донесат коктейлите, ще се огледаме.

— Почти нищо не виждам. Много е тъмно.

— Нормално. Все пак сме в дискотека. Ще свикнеш.

Сервитьорката донесе напитките и Диана вдигна чашата си.

— Да пием за една хубава вечер.

— Това ми хареса.

— Виждаш ли онзи вляво?

— Кой?

— С лилавата тениска.

— Да.

— Искаш ли да се обзаложим, че след десет минути ще имам номера му?

Почти се задавих.

— Приемам.

И ето че тя стана плавно и с първите крачки привлече погледа му. Отиде при него, усмихна му се и заговори нещо. Съжалих, че не можех да чуя какво си говорят, видях само как няколко пъти елегантно прокара ръка по рамото му. Определено си я биваше. Дали и аз някога щях да съм наполовина толкова секси като нея? Въздъхнах и пресуших чашата. Погледнах часовника си — бяха минали три минути, когато тя ме посочи с поглед.

— Искате ли още едно? — Сервитьорката се приближи до мен.

— А колко струва?

— Всичко е уредено от госпожицата с Вас.

— Докарай нещо силно, каквото и да е.

Тя ми обърна гръб и се върна след няколко минути с някаква синьо — зелена течност. Усмихнах се и отпих. Явно щях да прекарам известно време сама. Защо и аз не можех да бъда като нея? Какво не правех правилно? Въздъхнах и пресуших и тази чаша. Не й ли бях казала да е силно? Махнах й ядосано с ръка.

— Искате ли още нещо? — Сервитьорката се появи и взе празната ми чаша.

— Не ти ли казах нещо силно? Няма ли?

— Има, но е наистина силно.

— Донеси го, не се притеснявай.

Тя ме изгледа и след минута се върна с нещо оранжево.

— Това пък какво е?

— Ром, водка, джин, бърбън и портокалов сок.

— Ето това вече е нещо.

Тя си тръгна, а аз го пробвах. Беше добро и се фокусирах върху него. Погледнах часовника си. Бяха минали девет минути и тъкмо когато си мислех, че няма да успее, видях как той пише нещо на салфетка и й я подава. Диана се усмихна и се запъти към масата ни.

— Какво пиеш?

— Не знам. Поисках й нещо силно и след като ми донесе оная синя глупост, ми донесе това.

— Никол, нима това ти е трето питие за десет минути!?

— Да. Искам да отпразнувам мизерния си живот. Успя все пак, а?

— Да. Никол, нима решението е да се напиеш?

— Да, в момента не ми пука, че виждам само погледи на хора, чудещи се какво правя тук.

— Ако продължаваш така, нещата няма да се променят.

— Диана, остави ме да се напия. Разбрах, че си оправила сметката. Ще ти се издължа утре.

— Не говори глупости. Но сигурна ли си какво правиш?

— Да. Хайде, пий с мен. Ще останеш да спиш при мен. Моля те, достави ми удоволствието да почувствам за една вечер, че имам приятелка.

Тя ме погледна и въздъхна.

— Наздраве. — И пресуши чашата. — Аз ще поръчам обаче следващото.

— Никакъв проблем.

И така продължихме да пием, докато не осъзнавах вече какво се случва. Не помнех какво говорех, знаех само, че бях невероятно щастлива. Намирах се в страхотно заведение с някого и се забавлявахме. Никога досега не ми се беше случвало и бях изпълнена с въодушевление. Прибрахме се по някое време през нощта и заспах мигновено.

На следващия ден, когато отворих очи, първата ми мисъл беше за Диана и се стреснах. Нямах много спомени. Станах и с два скока се озовах в хола.

— Добро утро. — Погледнах я притеснено.

— Добър ден.

— Колко е часът?

— Един.

— Какво!? По дяволите…

— Не се притеснявай, обадих се в работата ти и им казах, че си болна и не можеш да станеш от леглото.

— Благодаря ти за всичко и съжалявам за снощи.

— Не се притеснявай, но нека ти задам един въпрос. — Тя ми подаде чаша с кафе. — Чувстваш ли се по — добре?

— Не. — Погледнах я в очите. — Чувствам се даже по — зле.

— Тогава? Нима имаше смисъл всичко това?

— Не знам. Когато видях колко различни сме с теб, се почувствах толкова жалка.

— Мислиш, че аз съм била винаги такава? Трябва да престанеш с тази история, която си измислила за себе си, и да промениш сюжета. Избери си каква искаш да бъде твоята история и ще я създадем.

— Но как?

— Лесно е. Виж мен. Някога аз избрах това за мен и го създадох.

— Не знам как.

— Някой ден. Сега просто искам да си помислиш върху това.

— Но…

— Имай търпение. — Тя се изнерви от непрестанните ми възражения, затова реших, че е време да млъкна.

— Добре, както кажеш.

— Трябва да тръгвам, но ще ти звънна.

— Благодаря ти.

— Помисли, дали желаеш да промениш живота си и дали си готова.

— Нима има за какво да мисля? Сама виждаш фактите.

Усмихнах се мрачно, а Диана се замисли. Не знаех какво минаваше през главата й в този момент и изчаках да вземе решение. Стоеше мълчаливо до входната врата хванала с една ръка дръжката на бравата. Беше олицетворение на спокойствието. Вероятно хиляди мисли се сблъскваха в момента в главата й, но очите й оставаха безкомпромисно фокусирани върху мен. Нито една гънка по челото й не помръдваше, а долната й устна оставаше все така леко захапана.

— Ще видя, какво мога да направя по въпроса. — Диана ме погледа. — Не знам дали ще успея да убедя Боряна да те вземе на работа при нас. Имам една идея, но ми трябва време да я изпълня.

— Не знам с какво съм го заслужила.

— Повярвай ми, има с какво.

Тя ме погледна продължително и си тръгна, а аз се замислих за разговора ни.

През следващите два дни напрежението в мен достигна върховни нива и се притесних, че мога да получа инфаркт. С толкова голямо нетърпение очаквах Диана да ме потърси, че проверявах телефона си всяка минута, а имейла, който по принцип не използвах, през 5. Осъзнавах, че й трябва време да убеди шефовете си, но мисълта, че така желаната промяна може и да не се получи, ме побъркваше. Толкова много исках да се махна от тази работа, да сменя апартамента и да променя живота си, че вече не можех да си представя друг отговор от Диана, освен предложение за работа. А фактът, че осъзнавах колко абсурдно звучеше всичко това, ме напрягаше още повече. Работният ден беше на приключване и отново премислях казаното от Диана и възможностите, които имах пред себе си. Седях унило на касата, очаквайки да стане време за отчета, когато телефонът ми звънна. Сърцето ми заби учестено. Не ме интересуваше, че ни беше забранено да говорим по телефона. Вдигнах възможно най-бързо и се усмихнах.

— Ало. — Опитах се да овладея гласа си.

— Здрасти, Никол. Как си? — Гласът на Диана звучеше както обикновено спокойно.

— Отегчена.

— Ще успееш ли да се измъкнеш от работа утре?

— Да! Нещо предвид?

— Да.

— Чудесно, значи ще се видим утре. — Едва не заподскачах от радост.

— Добре.

Затворих и се усмихнах. Не можех да повярвам, че това ми се случваше. Бях толкова щастлива. Приключих работа и се прибрах вкъщи. Хапнах от китайското, останало от няколко дена, и включих телевизора. Пуснах някакво предаване по телевизията, в което течеше разгорещен дебат между лидерите на две от партиите. Не се интересувах от политика. Всеки път слушахме едни и същи лъжи, едни и същи обещания и не можех да разбера защо хората продължават да им вярват. Държах обаче да съм информирана, затова се заслушах в предаването.

Лидерът на управляващата партия беше нов в политиката и беше спечелил популярност с обещания, че ще се справи с корупцията по високите етажи. Като че ли това беше възможно предвид факта, че всички партии бяха политически пионки на определени кръгове. Програмата му се състоеше в повече правомощия за вътрешното и правосъдното министерства. Когато МВР можеше да арестува и да потушава всеки опит за агресия, без да се притеснява от последствията, щеше да успее да арестува политически фигури. А след това специализираният съд щеше да ги осъжда при пълна публичност на делата. На теория звучеше страхотно. На практика партията щеше да се възползва от това да си разчисти сметките с неудобните и да изпрати знак на другите, че трябва да бъдат послушни.

Другият лидер му опонираше, позовавайки се на факти от предишното му управление. Всички знаехме как завърши то — с масови публични протести.

Когато започнаха да викат, се изнервих и спрях телевизора. Отново нищо ново под слънцето. Отново същите дебати. Погледнах през прозореца на апартамента и се насладих на гледката. Хората се прибираха от работа и улиците бяха пълни. Налях си чаша уиски и седнах на терасата. Нямах търпение да се видя с Диана. Бях толкова развълнувана, че се случва нещо. Изпих още едно уиски и си легнах.

Събудих се още в 6 и когато най — накрая на вратата се звънна, се затичах да отворя.

— Здрасти. — Прегърнах я силно и се усмихнах.

— Как си? — Тя успя да превъзмогне първоначалната изненада и се засмя.

— Добре.

— Виждам, че си станала рано.

— В 6. — Диана се усмихна и не отвърна. — И какво ще правим днес?

Тя свали бавно ръкавиците си. Движенията й бяха толкова елегантни, че ми доставяше истинско удоволствие да я наблюдавам.

— Никол, искаш ли да промениш живота си?

— Да. Никога не е имало колебание от моя страна. Другият ми вариант не е за предпочитане, така че…

Диана ме изгледа строго. Погледът й ме изплаши.

— Ще ти го кажа само веднъж и искам да ме чуеш много добре. — Говореше толкова тихо, че се напрегнах, за да чуя думите й. — Ако още веднъж от тук нататък кажеш нещо подобно или дори само намекнеш, ще си тръгна завинаги. Разбра ли?

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Тя се усмихна леко и присви устни изпитателно.

— Мислех да проведем малко обучение.

— Обучение? — Какво ли беше намислила?

— Нали искаш да промениш поведението си?

— Да, но…

— Но какво? Или искаш, или не искаш. Ако не си сигурна, тогава няма смисъл изобщо да започваме.

— Не, просто не предполагах, че веднага ще преминем към обучение.

— Уплаши ли се?

— Не.

— Виж, ако не искаш, няма. Просто си помислих, че желаеш промяна.

— Искам я.

— Сега, ще ти дам пет минути. Искам да си помислиш добре, готова ли си наистина да промениш живота си. Говоря сериозно. Обсъдих го с Боряна и тя е склонна да ти предложи работа като програмист със значително по — голямо заплащане. Това е само за пробния период. Издържиш ли го, ще те наемат за постоянно и ще ти увеличат отново заплатата. Животът ти никога няма да бъде същия. Разбира се ще трябва да направиш някои жертви, които може да ти се сторят жалки, но могат да ти се сторят и непосилни. Това ще се случи по време на пробния период. Не те избрах случайно, както вече няколко пъти ти казах. Имаш потенциал да станеш една от най — добрите. — Не можех да обеля и дума. В какво ли бях на път да се забъркам? — Виждам, че се стресна. Това е напълно нормална реакция. Ще отида в колата, ако до пет минути не дойдеш при мен, ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя излезе. Останала сама, мозъкът ми започна да мисли трескаво. За какво точно говореше? Не знаех, но изведнъж изпитах силно желание да разбера. Толкова много исках да променя нещо в живота си, че дори не осъзнах, как изминах пътя до колата и седнах на предната седалка до Диана.

— Знаех си, че няма да ме разочароваш. — Тя кимна с глава.

— Не се знае все още. Може и да се проваля.

— Не, най — важната стъпка я направи току-що.

Погледнах я невярващо, след което се замислих. Колко ли отчаяна изглеждах в нейните очи? Не ме вълнуваше особено много, тъй като наистина бях прекалено отчаяна от живота си. Не ме интересуваше какви компромиси трябва да направя. Исках да започна нов живот. Изведнъж се озовахме в края на Бистрица. Диана паркира пред малка къща, която беше последната на една странична уличка. След това се обърна към мен и ми се усмихна за първи път след предложението.

— Не се притеснявай, много скоро ще се радваш на себе си. А сега да започваме. Първо, ще забравиш за апартамента си. Там остава всичко от преди. Тази къща става твоя, вътре има абсолютно всичко, което ще ти трябва. — Тя се усмихна на учудването ми. — Не се притеснявай, собственост е на компанията. — Тя отново се усмихна. — Забранен ти е достъпът до стария апартамент. Ако се съгласиш, ще се обадиш веднага в работата си и ще напуснеш.

— Диана, звучиш различно.

— Никол, не задавай въпроси. Всичко ще ти бъде обяснено, когато е необходимо. Сега искам да знам, готова ли си да забравиш изцяло предишния си живот?

— Не ми изглежда като толкова голяма жертва.

— Дай ми минутка да помисля от къде да започнем. — Тя извади някакъв бележник от чантата си и започна да разглежда бележките, които бяха залепени по перфектен начин на листата. — Добре, това ще отнеме време. Искаш ли кафе?

— Няма да откажа.

— Толкова се радвам, че се получи така. — Настани се на дивана до мен и остави кафето. — Знаеш ли какво съм разбрала? Всичко е в съзнанието. Ако човек може да промени мисленето си, нищо друго няма значение. Трябва да започнеш да обръщаш внимание на това как се движиш, как говориш и какво говориш. Забелязала съм, че говориш много бързо. Никой не обича това. Трябва да казваш малко, но на място. Така ще привлечеш внимание. Освен това не трябва да правиш резки движения. Създава впечатление, че си непохватна и хората започват да ти се смеят.

— Знам, но не мога да го променя.

— Естествено, че можеш. Не бързай да отговаряш или да правиш нещо. При всеки въпрос, преди да отговориш, обмисли какво ще кажеш, дали въобще ще отговориш. Основното е да не бързаш. Така се греши по-малко. И каквото и да става не сваляй усмивката от лицето си. Защото това, което привлича един човек, е усмивката.

— Ще се постарая. Поне усмивката си харесвам.

Диана погледна часовника си и затвори органайзера.

— Е, мисля, че за днес приключихме.

— Така ли?

— Какво запомни?

— Говори бавно, движи се бавно, усмихвай се, цени себе си. Мисля, че това ще бъде най — трудното.

— Добре. Да видим как ще се справиш сред хора. — Тя ми се усмихна.

— Хора? Не е ли рано за тях? — Усетих как ме обзема паника.

— Най — лесно се учи от практиката.

Въздъхнах. Беше лесно да запомня какво ми беше казала, но дали щях да успея? Тръснах глава. Трябваше да се справя.

— Не е толкова трудно. — Разгадала мислите ми, тя ме дари с широка усмивка. — Хайде да те преоблечем.

— Това ще бъде интересно.

Хванах подадената ми ръка и двете тръгнахме към една от стаите, която се оказа спалнята. Диана отвори малка врата, която водеше към друга стая.

— Уау, това гардеробът ли се предполага, че е?

— По — малък е от моя. С времето обаче имам усещането, че ще ме задминеш. — Тя ме погледна заговорнически.

— Да бе. — Изсмях се, но получих строг поглед. — Какво? Какво казах?

— Просташките изрази трябва да изчезнат от речника ти. Използваш твърде много излишни думи. Една дама не използва думи като „бе“, „ма“, „егати“. Една дама винаги се държи възпитано. Това включва и как се изразява. Затова ти казах да говориш бавно. По този начин ще съумяваш да намериш правилните думи. Да видим дали ще ти харесат дрехите, които съм купила. Лично напазарувах всичко.

— Кога успя?

— Миналата седмица.

— Но как си знаела, че ще се съглася?

— Погледът ти.

— Ясно.

— Хайде да се обличаме. Нямаш против да заема нещо, нали?

— Не, естествено, че не. Нямам.

— Първо, отговаряй кратко. — Тя се замисли.

— Кое е второто?

— Че ще сме съквартирантки през следващия месец.

Останах поразена.

— Шегуваш ли се?

— Нима не искаш да делиш къщата?

— Не, просто това е прекрасна новина и се чудя с какво ли съм го заслужила. Благодаря ти.

— Нещата се променят, Никол. От тук нататък ще ти се случват много хубави неща.

Вместо отговор успях само да я прегърна. Бях толкова развълнувана, че едва сдържах сълзите си. За първи път в живота си се чувствах наистина жива и усетих невероятен прилив на енергия. Завъртях се щастливо и се засмях звучно. Нещата започваха да се променят. Беше вълшебен ден и се чувствах все едно сега съм се родила.

Диана ме облече в дрехи, които никога не бих сложила. Единият ръкав на шарената блуза падаше надолу и оголваше рамото ми, а самата блуза беше доста дълга. Панталонът се свиваше долу при глезените и очертаваше прасеца, който ми се струваше по — дебел, отколкото трябваше да бъде.

— Стига си се мръщила. Това са дрехи. Не нещата, които ти обличаш. — Тя ме наблюдаваше, докато се оглеждах в огромното огледало.

— Да, добре.

— Послушай ме. Знам какво правя.

Въздъхнах и я оставих да ме гримира и да оправи косата ми.

— Косата ти трябва да се подстриже. Изобщо не търпи третиране.

— Знам.

— Погледни се и ми кажи, че не се харесваш.

Когато се обърнах към огледалото, останах изненадана. Наистина се бях разхубавила. Не бях красива като Диана, но за начало беше добре. Беше начупила косата ми, оформяйки къдрици, а моливът и спиралата придаваха на очите ми блясък.

— Благодаря ти.

— За нищо. А сега да тръгваме към ресторанта.

Качихме се в колата и тя се усмихна.

— Какво?

— Нищо. Винаги се чувствам добре, когато започвам да променям някого. Усещането е страхотно.

Тя паркира колата пред ресторант, който изглеждаше много изискан. Намираше се в стара постройка от началото на 20-ти век. Когато влязохме вътре, спрях за минута, тъй като исках да усетя невероятната атмосфера. Цялото заведение беше обзаведено в унисон със сградата и докато чакахме на входа, се полюбувах на старинните предмети, с които беше украсено антрето. Вътре светлината от големите кристални полилеи беше приглушена, придавайки уют. Пред очите ми изплуваха образите на изискани дами от висшето общество на София в началото на миналия век, които привличаха погледите на господата, насядали не по сегашните елегантни маси, а на усамотени канапета. Не знаех кой е собственикът на заведението, но със сигурност бе успял да запази романтичната атмосфера. Няколко минути по — късно мъж на средна възраст ни посрещна и целуна ръка на Диана.

— Госпожице, какво удоволствие е да Ви видя отново.

— Даниел, удоволствието е изцяло мое. Ресторантът изглежда чудесно! Радвам се, че е пълен с посетители.

— Не се оплаквам, не се оплаквам. А кое е това създание до Вас? — Той се обърна към мен и ми целуна ръка. — Каква красота!

Усмихнах се и се изчервих. Не знаех какво да отговоря и погледнах към Диана.

— Това е моя приятелка, Никол. Премести се наскоро.

— Радвам се, че София Ви е спечелила. Надявам се да Ви виждам по-често.

— Разбира се.

Усмихнах му се учтиво и прокарах ръка през косата.

— Дани, масата ми свободна ли е?

— Да, госпожице.

— Благодаря.

В този момент влезе някакъв мъж, който явно познаваше Диана, тъй като се приближи и я прегърна леко.

— Диана, мина доста време.

— Здравей, Николай. Съжалявам, но имах много работа.

Тя го целуна по бузата.

— Пристигате или си тръгвате?

— Пристигаме. Защо не се присъединиш към нас?

— С удоволствие.

Тримата седнахме и Диана и Николай се заприказваха. Поръчахме вино и предястие, след което започна да ми доскучава. Не знаех какво да правя в подобна ситуация, а двамата изцяло забравиха за мен. Прииска ми се да заговоря келнера. Поне с него можех да си поговоря. Посегнах към чашата с вино и веднага усетих погледите върху мен. Спомних си за думите на Диана — движи се бавно. Забавих ръката си и се съсредоточих върху задачата да не разлея чашата. Няколко секунди по — късно триумфиращо я поднесох към устните.

— Не съм виждал тази красавица преди. Нима е новото ти протеже?

Диана се усмихна и хвана ръката ми.

— Никол е моя приятелка. Срещнахме се в един магазин. Оказа се, че се е преместила да живее тук преди месец.

— Чудесно. Няма нищо по — хубаво от подновяването на приятелство. От къде се премести, Никол?

Усетих вибрацията на телефона ми. Имах съобщение, но трябваше да измисля град, затова се съсредоточих върху това.

— Бургас. — Дарих го с лека усмивка.

— Чувал съм, че е прекрасен град.

— Така е.

— Защо се премести?

Трябваше ли да е толкова досаден? Извадих телефона си.

— Лични причини.

— С Никол бяхме много близки в университета, но за съжаление пътищата ни се разделиха.

„Искаш да те помислят за бавно развиваща се ли?“

Мислех, че се бях справила добре с чашата. Прибрах бързо телефона в чантата и се усмихнах.

— Госпожице, търсят ви по телефона.

Сервитьорът плахо погледна към Диана.

— Извинете ме.

Когато тя стана, Николай се доближи до мен и хвана ръката ми.

— Би ми било приятно да се опознаем по — добре.

— Какво бихте желали да знаете за мен?

— Например, какво работиш? Извинявайте, нали няма проблем да мина на ти?

— Не, няма. Програмист съм.

— Не само красива, но и умна. Изкарваш добри пари предполагам?

— Не се оплаквам.

— Къде живееш?

— В хубав квартал.

Той се усмихна.

— Не обичаш да споделяш много, прав ли съм?

— Не считам, че ако навляза в подробности, ще ти бъде интересно.

— Но защо?

— Никол…

— Да? — Диана ме извади от размислите ми.

— Обадиха се от работа, трябва да тръгваме. Николай, съжалявам, но ще трябва да ти я отнема.

— Наистина е за съжаление. — Той ми се усмихна. — Ще мога ли да те намеря по някакъв начин?

— Не се притеснявай, ще взема номера ти от Диана.

Усмихнах му се и двете тръгнахме към колата.

— Ако искаш, остави ме тук и отивай на работа.

— Няма да ходя никъде. — Тя запали и тръгнахме към къщата.

— Какво?

— Излъгах. Достатъчно време те оставих с него, справи се добре. Но пак ще трябва да говоря с Николай, за да ме осведоми по — подробно.

— Знам, че ще се повторя, но какво?

— Никол, задаваш прекалено много въпроси. Караш хората да си мислят, че си глупава. Трябва сама да си правиш заключения, а не да чакаш да ти обяснят. Така би могла да станеш лесна мишена за манипулиране.

Вдигнах безпомощно ръце и се замислих. Явно всичко е било нагласено. Диана паркира колата. Докато се качвахме по стъпалата, телефонът й звънна.

— Ало. Слушам те. — Тя се усмихна. Явно новините бяха добри. — Добре, благодаря ти, Николай. — След като влязохме, тя се обърна към мен. — Николай е останал доволен от теб. Каза, че си се представила добре. Била си секси, загадъчна и самоуверена. Браво.

— Радвам се.

— Има за какво. Искам да обсъдим нещо. Движенията ти не трябва да са толкова забавени. Намери баланса. За всяко едно нещо е важно да намериш баланса. И другото, когато някой ти направи комплимент като Даниел, намери с какво да му върнеш жеста. Благодари му, след което можеш да кажеш нещо за работата му, за външността му, за интелекта му. Каквото и да е.

— Добре. Ще го имам предвид.

— Хайде, мисля, че станаха много неща за упражняване. Ще си починем няколко дни. А сега, ако искаш, умирам да ми покажеш върху какви програми си работила.

Диана се усмихна на моята изненада. Седнахме и аз се заех да й покажа с какво се занимавах в момента.

* * *

Два дена по-късно Диана ме погледна. Бяхме прекарали доста часове в разговори за поведението ми и вече изгарях от нетърпение да продължим нататък.

— Мисля, че е време за следващите промени.

Беше към един и двете обядвахме.

— Какви са те? — Оставих вилицата и я погледнах.

— Козметик, фризьор и маникюрист.

— Мислех, че този момент няма да дойде. — Усмихнах се.

— Хайде тогава да тръгваме. Запазила съм часове за всичко.

— Добре.

Влязохме в голямо козметично студио и се паникьосах. Първо отидохме при маникюристката. С любопитство наблюдавах как полира ноктите ми, след което ги оформи. Изнервих се на постоянните й забележки как може някой да не се грижи за ноктите си. Въпреки неприязънта си към нея, приех съветите й и обещах да ги следвам, но облекчението дойде едва когато ми каза, че съм готова.

— Хайде, Никол, време е да оправим косата ти. — Диана ми се усмихна.

— Маникюрът всъщност се получи добре.

— Недей да звучиш толкова изненадана. Това е най — обикновена грижа за ноктите.

— Да, ще взема наистина да я послушам.

Вместо отговор Диана само се разсмя.

— Хайде да отиваме при Влади.

Седнах на стола и се настаних удобно.

— Диана, какво е това, което си ми довела!? Никога не си падала толкова ниско.

— Слушай какво, защо не си затвориш устата и не свършиш това, за което ти плащат? — Този определено не го харесах.

— А ти, защо не си сложиш чувал на главата и не си прехапеш езика?

— Млъкнете и двамата. Никол, той е прав. Косата ти е ужасна. Но съм убедена, че Влади е специалист и ще се справи с проблема. Или греша, Влади?

Тя сложи леко ръка на рамото му и му се усмихна. Трябваше да се науча да съм като нея. Беше толкова елегантна във всеки един жест и всяко едно движение.

— Разбира се, Диана.

Той изми косата ми и се зае да я подстриже. Каза, че ми слага нещо, но тъй като не разбрах за какво става въпрос, Диана обеща да се заеме с купуването му. Боядиса косата ми в черно и когато я изправи, изглеждаше великолепно.

— Уау, ти наистина си гений!

— Ха, мерси, че казваш очевидното.

— Извинявай, Влади. Държах се зле с теб, но какво ще кажеш да започнем отначало?

Усмихнах му се леко и си подадох ръката. Той се замисли, след което я стисна и се усмихна.

— Диана ще ти покаже маските, които трябва да ползваш. И да не си посмяла да дойдеш отново с онова гнездо.

Засмях се.

— Дадено.

— Благодаря ти, Влади. Никол, остана козметика.

Станах с неохота от удобния стол и тръгнах след Диана. Оказа се, че ме чака удобно легло и масаж на лицето. Затворих очи и се отпуснах. Животът в този момент беше прекрасен.

— Никол, събуди се!

— А, какво?

— Ти наистина ли заспа?

— Не!

— Хайде.

Когато влязохме в колата, въздъхнах.

— Какъв ден.

— Доста се промени, но не е достатъчно.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да станеш по — женствена, Никол! Не знаеш нищо за гримове, не знаеш как да си правиш косата, нито ноктите, нито пък как да се грижиш за лицето си! Имам предложение. Ще накупим от различни марки маски и гримове и ще ги изпробваш.

— Не мога ли просто да използвам един вид?

— Не, трябва да имаш мнение.

Прекарахме един доста уморителен следобед, в който изхарчихме немислима за мен сума за козметика. Когато се прибрахме, ги наредих и се усмихнах на Диана.

— Чувствам се уморена, но и превъзходно.

— Така е. Колко е часът?

— Осем.

— Хайде да те облечем.

— Добре.

Влязохме в гардероба и започнах да се оглеждам.

— Диана, мога ли да облека това? — Взех една блуза и я положих на себе си.

— Изглежда добре. А надолу какво ще сложиш?

Показах й един панталон.

— Перфектно. Обличай се.

Послушно облякох избраните дрехи.

— Стоят ми много добре.

— Наистина изглеждаш супер. Грим?

— Сядам.

Когато Диана приключи и се погледнах в огледалото, останах изумена. Черната ми коса падаше леко върху раменете, а новият бретон послушно беше заел място, придавайки ми сексапил, който за първи път виждах в себе си. Усмихнах се и вече изглеждах идеално. Единствено очите бяха останали от предишната Никол.

— Готова си. И още нещо…

Тя ми подаде обувки на висок ток и се усмихна.

— Не мисля…

— Никакво противопоставяне.

Въздъхнах и ги взех.

— Ти какво ще облечеш?

— Това.

Тя направи жест към облеклото, което носеше. Беше по дънки и тениска, имаше само спирала и червило, а косата й беше вързана. Обикновено това беше домашното й облекло.

— Не разбирам.

— Тази вечер искам вниманието да е изцяло върху теб. Да видим как ще се справиш с отказите.

Усмихна се и взе ключовете.

— Ще бъде интересна вечер.

— Определено.

Отидохме в друг бар и изпробвахме коктейли с екзотични имена, кой от кой с по — ужасен вкус. Забавлявахме се до момента, в който се появи първият досадник.

— Здравейте, дами, как сте?

— Добре сме. — Усетих леко изчервяване.

— Кукло, искаш ли да танцуваме?

— Мм, не танцувам, преди да съм се отпуснала.

— Какво пиеш, ще ти поръчам още едно?

— Средиземноморски екзотик. Но не искам същото. С приятелката ми решихме тази вечер да изпробваме различни коктейли, за да си харесаме, но засега най — доволна останах от мартинито, а пък тя…

— Мхм, ясно… Ей сега се връщам…

Мъжът се смръщи и си тръгна.

— Добра работа. — Диана се разсмя.

— Млъкни.

Присвих очи и я изгледах злобно. В този момент се приближи друг, но за моя изненада спря до Диана. Заслушах се в разговора им.

— Сладурано, какво ще кажеш да те черпя нещо? Кажи какво искаш?

— Много си мил, но мисля, че пиенето ми дойде в повече тази вечер. — Тя прокара леко ръка по рамото му, надолу до лакътя.

— Тогава само да танцуваме?

— С удоволствие, но може би някоя друга вечер. Много си сладък, но просто не мога да оставя приятелката си сама. Скъса с приятеля си и е много разстроена.

Мъжът ме изгледа и после погледна отново Диана.

— Утре пак ще съм тук, ако решиш да излезеш без нея. Ще си прекараме чудесно. — Той й подаде листче. Предположих, че е с телефонния му номер.

— Непременно. Беше ми приятно… Боби. — Тя му се усмихна и го целуна по бузата, казвайки му нещо. Той се усмихна и си тръгна.

— Как го правиш?

— Никой не обича истината. — Диана повдигна безразлично рамене. — Затова го лъжеш деликатно.

— Това не е за мен.

Малко по — късно друг реши да си пробва късмета с мен. Дойде наперен и ме погледна.

— Здрасти, красавице. Как си?

— Добре съм.

— Изглеждаш ми самотна. Искаш ли да ти правя компания?

— Извинявай, как ти беше името… а да, не го каза. Кое ти дава основание да ме наричаш самотна? Чао.

— Леле, я се успокой.

Обърнах се към Диана, която ме гледаше объркано.

— Откъде се взе това? — Вдигнах рамене. — Това го запази, ако някой те обиди. Не забравяй да си деликатна.

Двете продължихме да опитваме коктейли и да си говорим, но до края на вечерта никой друг не дойде при нас и към 3 си тръгнахме.

На следващия ден се събудих с махмурлук и жестоко главоболие. Погледнах часовника и се стреснах. Беше станало обяд и се изстрелях от леглото. Диана отново беше станала и пиеше кафе на дивана. Усмихна ми се и ми подаде чаша.

— Как успяваш да ставаш толкова рано?

— С години опит, мила.

— Дано и аз да свикна, защото всеки ден ставам по обяд. Освен това имам ужасен махмурлук. Колко коктейла изпихме снощи?

Тя се засмя и извади от чантата си някакви хапчета.

— Вземи, главоболието ще ти мине до половин час.

— Благодаря.

— Довечера пак ще сме навън.

— Какво!?

— Да, трябва да се научиш да се държиш подобаващо.

— Но как?

— За да имаш успех, трябва да започнеш да мислиш като една от нас. Да се запитваш всеки път какво би било секси, какво бих казала аз. Чувала си ме как говоря. Опитвай се да повтаряш.

— Всеки път ли ще става така?

— Не, само първите пъти. След това думите ще идват сами.

— Хм, не мога да си представя да говоря като теб.

— Повярвай ми, трябва ти още малко.

— Добре. Какво ще кажеш да отидем да хапнем някъде, че умирам от глад?

— Съгласна съм.

Двете отидохме в един нов ресторант, а аз не откъсвах поглед от нея. Опитах се да запомня всичко, но не знаех дали ще успея да го копирам. Вечерта щях да се пробвам. След като се наобядвахме, прекарахме следобеда в обикаляне по магазините. Диана ми показа любимите си марки, които според нея бяха най-добрите. Обиколихме всички магазини по Витошка и околните улици и решихме да седнем в едно кафе, за да си починем. Прибрахме се щастливи от разходката и покупките. Всичко беше много хубаво до момента, когато трябваше да се приготвяме и се стъписах. Отново не знаех какво да облека. Постоях известно време и взех една блуза, която ми беше станала любима и един сив панталон. Гримирах се набързо и след като получих корекции от Диана, двете се озовахме в любимото ни заведение с чаша мартини.

— Не забравяй какво си говорехме.

— Ще се постарая, но трудно ще стана като теб, Диана.

— Наздраве.

Започнахме да оглеждаме мъжете и много скоро един ме загледа.

— Диана, виж го онзи. Има страхотни сини очи.

— Определено ти е хвърлил око. Внимавай да не оплескаш нещата. Разкарай го деликатно.

Усетих как сърцето ми ускори, когато мъжът се приближи до мен.

— Здрасти. Как си?

— Добре. Ти?

— Добре. Виждам, че харесваш мартини. — Усмихна ми се леко.

Поех си бавно въздух и си припомних думите на Диана, която ме наблюдаваше от края на масата.

— Така е.

— Какво ще кажеш да танцуваме?

— Много си мил, но… — Направих му знак да се приближи и сложих леко ръка върху рамото му. — Приятелката ми е в голяма депресия. Сутринта скъса с приятеля си и не мога да я оставя сама.

— Добра приятелка си. Какво ще кажеш да те черпя нещо?

— Ужасно си мил, но тя е тази, която ще пие тази вечер. Аз ще трябва да я прибера.

— Е, добре тогава. Ако промениш решението си, аз съм на бара.

— Може да я прибера скоро и да те потърся. — Усмихнах му се и отпих от мартинито.

— Чао.

Когато се отдалечи смъкнах усмивката си от лицето и въздъхнах.

— Винаги ли трябва да се държа като надрусана?

— Мила, всички са такива. Въпросът е да съумяваш да извлечеш каквото искаш от тях.

— Да пием за това.

Поръчахме си по още едно и продължихме да оглеждаме.

— Добре се справи тази вечер, доволна съм.

— И аз така мисля.

Отключих вратата и двете се отправихме към леглата.

— Лека нощ, Никол. Ставаш все по — добра.

— Мерси, Диана. Лека нощ.

Легнах си доволна.