Росица Георгиева
Изгубена самоличност

I

Снегът се сипеше на едри снежинки и бързо покриваше земята. Мъжът придърпа палтото си и продължи да чисти колата. Мразеше зимата и фактът, че трябваше да излиза в дванадесет часа вечерта от уютния си дом, го изнервяше. Беше краят на февруари и той очакваше, че ще започне да се затопля, но вместо това бе сковал студ и минусовите температури донесоха обилен снеговалеж. Най-накрая се качи в колата и отдели няколко минути да се стопли. Последно време бизнесът му беше претърпял провал и той се опитваше да открие проблема. Беше убеден, че някой умишлено го саботира, но не знаеше кой. Затова и тази вечер, когато един от партньорите му се обади и поиска да го види веднага, той не се поколеба да излезе в този късен час.

Беше толкова замислен, че не забеляза силуета на приближаващ човек, който се появи до колата. Когато се обърна и погледна през стъклото, беше твърде късно. Видя само дулото на пистолета. Посегна към дръжката на вратата, но прекалено бавно, и куршумът попадна малко над слепоочието му, карайки главата му да отскочи силно. Парченца стъкло се посипаха върху тялото.

Нападателят се огледа за пореден път и прибра оръжието си. В това лошо време и в този късен час рядко можеш да срещнеш някого, но в този занаят не можеше да се рискува. Зае се да огледа дали не е оставил улики. След като не откри такива, пристъпи към колата и внимателно промуши ръка през счупеното стъкло. Бръкна в джоба на палтото и за негов късмет намери веднага телефона на жертвата. Видя последния набран номер и го записа, след което върна устройството обратно на мястото си.

Огледа се за последен път и изчезна бързо, потъвайки в мрака. Много скоро журналистите щяха да разгласят за инцидента. Обществото щеше да се възмути на поредния разстрел на известна личност и след месец всичко щеше да се върне към нормалния си ритъм. Погледна нагоре към небето и се усмихна на падащите снежинки. Беше ползотворен ден и сега щеше да се прибере и да се отдаде на заслужена почивка.

II

Беше типична петък вечер през май. Хладен вятър полъхваше от време на време и подканяше хората да ускорят крачка. Притворих очи и се заслушах в различните шумове, които идваха от всички страни. Чух група момичета да обсъждат предстоящо моминско парти. От другия край на улицата долетя гръмкия смях на мъже, които гледаха мача по телевизията. Някъде в далечината проехтя звук от натиснат клаксон на кола. Вечерният живот на София винаги ми беше въздействал. Невероятната симфония от звуци, които вятърът носеше, разказваше историите на многобройни животи и беше омагьосващо да ги слушам.

Бях седнала на Витошка. Една от многото хора по улицата. Отворих очи и се огледах. Имаше толкова много живот, толкова много енергия, събрана на едно място, че неволно се усмихнах. Групи от хора минаваха покрай мен, щастливи, че работният ден е свършил и могат да си починат. Две момичета застанаха до паметника на Алеко Константинов в началото на пешеходната зона и си направиха снимка. До мен улични музиканти свиреха песен на Лили Иванова и събираха хора покрай тях. Бяха много талантливи и се заслушах. Многобройните заведения се пълнеха с хора и мнозина оставаха разочаровани, че не могат да седнат в някое. Имаше и такива, които просто бяха решили да се разходят и не обръщаха внимание на глъчката, която идваше от масите, разположени от двете страни на улицата.

Повечето хора вървяха бързо и затова погледът ми се спря върху младия мъж, който сякаш се скиташе безцелно и не знаеше накъде да поеме. Той извади телефона си и в този момент няколко банкноти паднаха от джоба му. Изправих се и го подгоних.

— Господине! — Явно бе потънал в мисли и не ме чу. — Господине!

Докоснах го по рамото, за да го спра. Когато ме погледна, забелязах, че е угрижен. Имаше красиви сини очи, които сякаш проникваха в дълбините на душата ти.

— Да?

— Извинете, но парите Ви паднаха от джоба, когато извадихте телефона.

Усмихнах се и се приближих, за да му ги върна. Той отметна един паднал кичур от гъстата си черна коса и протегна ръка.

— Благодаря Ви много!

Взе ги и също се усмихна. Имаше пленителна усмивка.

— Моля.

Понечих да си тръгна, но бе вперил поглед в мен. Може би му приличах на някого или ме бе виждал някъде.

— Извинявайте. Струва ми се, че Ви познавам. — Имаше лек английски акцент.

— Да, и аз Вас…

— Мисля, че съм Ви виждал някъде… Да, Бар Виктория, миналия петък, стояхте на бара и пиехте мартини.

— Поласкана съм, че съм Ви направила впечатление. — Миналия петък той ме изпиваше с поглед цяла вечер, но не си бяхме казали и дума.

— Толкова красива жена не може да остане незабелязана.

— Благодаря Ви.

— Какво ще кажете да Ви почерпя… за благодарност?

Беше толкова чаровен, че не можах да устоя.

— Добре.

— Какво ще кажеш за бар „Виктория“? Извинявайте, нали нямате нищо против да минем на ти?

— Не, нямам нищо против. Точно за „Виктория“ си мислех и аз.

— Чудесно.

Двамата тръгнахме към въпросния бар, който беше на две преки от нас.

— Аз съм Никол.

— Аз съм Адам… Григоров.

— Знаех си, че си ми познат отнякъде. Четох статия за теб наскоро.

— Да, аз съм.

Той отвори вратата и влязохме в бара. Заведението беше просторно, разположено на два етажа, а тихата съвременна музика допринасяше за приятната атмосфера и успяваше да създаде добро настроение у всеки посетител. Обикновено предпочитах маса до бара, разположен вдясно от входа, но тази вечер избрахме места, които предлагаха чудесно уединение. Седнахме и се огледахме за сервитьорката. Трябваха й няколко секунди да ни забележи и да донесе менютата.

— Това заведение е страхотно. — Усмихнах се.

— Така е. Мога да кажа, че това е любимият ми бар.

— Значи миналият петък не бе случайно, че беше тук?

— Не. Това е мястото ми за разпускане.

— Разбирам те. И аз се влюбих в това място. Миналия петък го преоткрих. Идвала съм преди години, но се различаваше от сега. Мисля, че ще започна да го посещавам по-често.

— Според мен има много малко заведения, които наистина са хубави като атмосфера, обслужване и качество на храната.

— Да, съгласна съм. — В този момент той отвори менюто. — Какво ще ми препоръчаш?

— Коктейл, вино или нещо по-силно?

Замислих се.

— Доверявам ти се. Не мога да реша.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна.

— Да.

Той поръча и ме погледна продължително.

— Разкажи ми за себе си, Никол? С какво се занимаваш?

— Какво да ти кажа, аз съм влюбена в работата си програмист, който прекарва повече време в офиса, отколкото трябва.

— Програмист, значи!?

— Да.

— Уау, страхотно.

— Това беше ученическата ми мечта.

— Не е често срещана мечта за момиче.

— Да, така е. Ако очакваш да чуеш, че съм искала да стана балерина, няма. — Засмях се.

— Звучи добре.

— Ами ти?

— Нали си чела статията за мен? — Той се усмихна предизвикателно.

— Никога не вярвам на вестниците, освен това винаги е по-добре да чуеш историята от източника й.

— Работохолик, отдаден на работата си, която също като твоята е сбъднатата ми детска мечта. Още от дете се интересувах от техниката. Ако знаеш колко часове съм прекарал в разглобяване на електронни игри…

— Впечатляващо. А интересният акцент как се вписва в историята?

— Майка ми е българка, както сигурно знаеш. Роден съм и израснах в Щатите, но впоследствие се преместихме в България. Говоря български откакто съм изрекъл първите си думи, но явно не мога да премахна акцента.

— Няма защо да го премахваш. Сладък е. — В този момент телефонът ми звънна. — Извинявай, шефката ми. Ало. Да, Боряна… разбирам. — Станах от стола и се приближих до него. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Викат ме от работа, има някакъв срив в системите. — Сложих ръка на рамото му. — Беше ми приятно, Адам. Надявам се да се видим отново.

Пъхнах визитка в ръката му и си тръгнах. Усетих погледа му върху мен и се усмихнах.

III

Изминаха няколко дни, но Адам така и не се обади. Една сутрин, докато тичах, реших да разнообразя обичайния си маршрут и завих по една малка уличка. Живеех в Бистрица, където рано сутрин беше спокойно. Свежият въздух, ароматът на лека пролетна мъгла и цъфнали растения събудиха сетивата ми. Къщата ми беше последната на една странична улица и до мен рядко достигаше шум. Музиката звучеше силно в ушите ми, не чувах нищо и бях потънала в мисли. Изведнъж видях позната фигура, но ми отне няколко секунди да различа човека.

— Здрасти, Никол. Как си? — Адам махна с ръка.

— Адам! Най-малко теб очаквах да видя! Тук ли живееш?

— Да, това е къщата ми. И аз се изненадах да те видя.

— Аз живея малко по-надолу. Каква приятна изненада.

— Да, и аз се радвам да те видя. Как си?

— Добре. А ти?

— И аз така, благодаря. Мислех да ти се обадя, но бях зает.

— Не се притеснявай. — Видях, че си играе с ключовете на колата.

— Какво ще кажеш за обяд днес?

Усмихнах му се широко.

— Днес? Хм… да… мисля, че съм свободна.

— Чудесно. Ще ти се обадя да се уговорим.

— Супер. Извинявай, но трябва да тръгвам. — Усмихнах му се.

— Да, и аз.

— Чао.

— Чао.

Обърнах се и тръгнах, но не успях да скрия усмивката от лицето си.

Гледах телевизия да се разсея, докато чакам Адам да се обади. Към дванадесет телефонът най — накрая звънна.

— Здрасти, Никол. Адам е.

— Здрасти, Адам. Как беше сутринта?

— Добре. А ти готова ли си за обяд с мен?

— Разбира се.

— Чудесно. След половин час ще мина да те взема.

— Ще бъда готова.

Казах му адреса си и се заех да се приготвям. Тъй като не исках да изглеждам твърде официално, заложих на по-небрежен вид. Изтичах по стъпалата, когато видях мерцедесът да спира пред къщата.

— Здрасти, Адам.

— Здрасти.

— Къде отиваме?

— Ако нямаш нищо против, в любимия ми ресторант.

— Добре.

— Супер.

Когато влязохме в заведението, установих, че абсолютно всички го познаваха. Беше малък гръцки ресторант, пълен с клиенти. Стените бяха украсени с картини, които показваха красотата на Санторини, Лефкада и Егейските острови. Тихо за фон звучеше гръцка балада и нежната мелодия на бузукито ме накара да се отпусна. Почти не се чуваше българска реч. Собственикът, дребен и плешив грък, дойде при нас и се усмихна широко.

— Господин Григоров, каква приятна изненада! Радвам се да Ви видя.

— И аз се радвам да Ви видя, Алексис. — Адам стисна сърдечно подадената му ръка. — Как сте?

— Чудесно, благодаря. Предполагам, че желаете сепаре?

— Да, благодаря.

Настаниха ни в уединено сепаре, което предположих, че беше любимото на Адам. Наблюдавах младия мъж срещу мен, докато сервитьорът взимаше поръчката ни.

— Това място е много приятно. Как го откри?

— Собственикът е познат. Запознах се с него, когато с майка бяхме на почивка в Гърция. Живее в България от няколко години, но тогава се беше прибрал в Калитея, за да се види с родителите си. Те притежават хотела, в който бяхме отседнали. Една вечер се заприказвахме и си допаднахме. Когато се върнах в София, посетих ресторанта му и се влюбих.

— Разбирам те. Мястото е вълшебно. Имам усещането, че съм в Гърция.

— Била ли си в Гърция?

— Миналата година бях на почивка в Тасос. Мислех тази година да посетя Лефкада и Корфу.

— Няма да съжаляваш. Вълшебни са.

— Сигурна съм. За съжаление едва през последната година ми се отдаде възможност да пътувам. Сега се стремя да наваксам загубеното време. Толкова много места искам да посетя.

— Няма нищо по-хубаво от пътуванията. Дават ти съвсем различна представа за света. За съжаление и аз нямам възможност да пътувам много.

В този момент сервитьорът донесе поръчката ни и опитах калмарите.

— Това са най-вкусните калмари, които съм яла.

— Да, Алексис внася само пресни продукти директно от Гърция.

— Впечатлена съм. Трудно се намират заведения с „истински“ продукти.

— Така е. Когато имаш частен бизнес, винаги трябва да държиш на качеството, в противен случай другите играчи те изхвърлят.

— Адам, интересно ми е да разкажеш за компанията ти. С какво точно се занимавате?

— Разработва решения предимно за малки клиенти. Автоматизация на задачите. Фокусът ни е иновацията на този модул от софтуера. Как се автоматизират задачите? Как се разпределят ресурсите? Как една задача да се изпълни по най-ефективния начин? В момента не мисля, че има индустрия, която да не се е фокусирала върху това. Софтуерът ни прави това, което големите играчи на пазара предлагат за големите си клиенти, но ние се фокусираме върху малкия бизнес. Нашият софтуер прави разпределението на ресурсите и изчислява сложността на задачата. Тъй като работим предимно с малки клиенти, имаме възможност да зададем допълнителни условия при автоматизацията. Задаваме критерии и по тях се показва наистина най-оптималното решение. Разбира се, създаваме и друг софтуер в зависимост от изискванията на клиентите.

— Звучи много добре. Фокусът е винаги върху големите компании и всеки се стреми да спечели тях за клиенти. Открил си страхотна пазарна ниша.

— Така е. Има много компании, които се занимават с малките фирми, но е по-лесно да се съревноваваш с тях. Естествено имаме и големи клиенти, но се броят на пръстите на ръцете ми.

— Как започна всичко?

— Когато завърших гимназия, трябваше да започна работа, която да е по-добре заплатена. Но без университет знаех, че няма да ме вземат никъде, затова реших да превърна страстта си в работа. Записах курс за половин година, след което започнах с правенето на сайтове като през деня работех на една бензиностанция, а вечер ги създавах. С течение на времето започнах да правя и приложения. Когато предложенията за проекти станаха много, теглих кредит и създадох фирмата.

— Наистина съм впечатлена. Постигнал си невероятен успех.

— Да, а най-хубавото е, че се занимавам с това, което обичам.

— Това е най-важното.

— А ти, какво обичаш да правиш в свободното си време извън офиса?

— Какво ли не? По принцип обичам да изпробвам нови неща, но трудно нещо задържа интереса ми. Изпробвала съм танци, всички екстремни спортове, балет и какво ли още не.

— И аз си падам по екстремни спортове. Обичам много скално катерене.

— Значи може да пробваме заедно някой път.

— Да.

Прекарахме следващия половин час в разговори, но за мое съжаление Адам трябваше да се върне в офиса. Предложи да ме изпрати до вкъщи, но реших, че една разходка по магазините ще ми се отрази добре.

 

 

На следващия ден Адам ми се обади развеселен. Беше прекрасен слънчев ден и се бях прибрала на обяд от работа. Имаше поддръжка на сървърите и само една част от девелъпърите останаха да работят. Бях с най-добрата ми приятелка Диана и тъкмо обмисляхме как да прекараме следобеда, когато телефонът ми звънна.

— Здрасти, Никол, как си?

— Здрасти, добре съм. Пуснаха ни от работа и съм с една приятелка. Ти как си?

— И аз съм добре. Бих искал да те поканя на вечеря.

— С удоволствие.

— Значи ще те взема към 8.

— Да, до после.

Обърнах се към Диана и се усмихнах. Тя беше единственият човек, на когото можех да поверя дори живота си. Дължах й толкова много, че не можех да си представя как някога ще успея да й се отплатя.

— Довечера ще вечерям с него.

— Страхотно! Ще ти помогна да изглеждаш неустоимо.

— На това се надявах.

Прекарахме остатъка от деня в приказки. След като успокоих Диана, че ще успее да привлече вниманието на един колега, се прехвърлихме да обсъждаме дрехите, които си бях купила. След второто мартини двете решихме, че е добра идея да пробваме въпросните дрехи и се прехвърлихме в гардероба, който всъщност беше стая, пригодена за гардероб. Така прекарахме остатъка от следобеда, докато не се уморихме от смях. Вечерта вложих цялото си старание, за да изглеждам ослепително. Исках да го впечатля, затова накъдрих косата си и я прибрах настрани. Наблегнах на грима и го направих по-силен. Избрах къса лилава рокля по тялото и когато приключих, Диана ме изгледа одобрително. Изглеждах перфектно и това пролича и по погледа на Адам.

— Прелестна си!

— Благодаря ти.

— Какво ще кажеш да изпробваме едно ново заведение, което отвори миналия месец?

— Изцяло ти се доверявам. Можеш да ме заведеш, където пожелаеш.

Той се усмихна на намека ми. Отидохме в модерен ресторант в Лозенец, но когато влязохме, останах потресена. Картините, които висяха по стените ме накараха да се замисля какъв човек би ги харесал. Изглеждаха все едно съм взела кофата с боя и съм я изляла върху платното, след което съм я размазала с пръсти. Освен това ресторантът имаше бар с диско топка, който беше целият в тъмно червено. Погледнах Адам, за да видя изражението му.

— Мисля, че това беше грешка.

Изсмях се тихо.

— Какво е това място? — Бях убедена, че са откраднали пердетата на прозорците от някой публичен дом.

— Ново заведение, което реших, че ще е хубаво да посетим. Но явно сбърках. Искаш ли да си тръгваме?

— Не, няма нужда. Нека му дадем шанс.

Седнахме и започнахме да разглеждаме менюто. За наше щастие поне кухнята се оказа традиционна. Избрахме си и зачакахме нетърпеливо храната.

— На какво се дължи тази сияеща усмивка?

— Прекарах чудесен следобед с една приятелка.

— Трябва да ме запознаеш с нея, явно е много забавен човек.

— Когато се случим на една вълна, ставаме неудържими. Диана е страхотна.

— Радвам се. Не е лесно да откриеш такъв човек.

— Да. Така е. — Огледах се и за моя изненада забелязах, че заведението се е напълнило. — Добре, явно проблемът е в нас. — Той ме погледна недоумяващо. — Заведението е пълно, значи на хората им харесва.

— Не мога да си представя какво им харесва? — Адам смръщи вежди.

— Значи нямаш вкус. — Засмях се. — Шегувам се. Явно е посещавано, защото е популярно в момента. Винаги, когато някое заведение нашуми, хората се втурват към него.

— Така е. В Щатите е същото, дори и по-зле. Там се стига до истерия.

— Така ли?

— Да, докато живяхме там, винаги съм се чудел на това.

— Разкажи ми какво беше детството ти? Сигурно е било много забавно.

— Да, беше забавно. Предполагам, че не се различава от детството на всяко друго дете. Играхме много и измисляхме какви ли не щуротии.

— Беше ли ти трудно да свикнеш, когато дойде тук?

— Прекарвал съм доста време в България като дете при баба ми и дядо ми и винаги ми е харесвало. Затова когато с майка ми останахме двамата, й предложих да се преместим тук. Харесва ми.

— Винаги ми е било интересно какво подтиква един човек да се премести от някоя от развитите държави в България. Хората тук масово се стремят да заминат за чужбина и много се радвам, когато чуя за някой, който е дошъл да живее тук.

— Не мога да обясня защо предпочетох да се върна. Просто тук ми харесва повече. — Той се замисли. — Предполагам, че е въпрос на предпочитание.

— Да, сигурно си прав.

— А ти каква беше като малка?

— Колко бързо прехвърли темата върху мен!

— Искам да знам каква е била малката Никол и как е станала толкова красива?

— Бях нормално дете, нищо необичайно.

В този момент ни сервираха вечерята и се съсредоточихме върху храната, която беше великолепна. Бяхме разположили чиниите в средата на масата и двамата пробвахме от всичко. Времето мина така неусетно, че се изненадах, когато погледнах часовника си и установих, че е единадесет.

— Все пак заведението не се оказа пълен провал. — Адам се усмихна.

— Да, кухнята им е добра.

Платихме сметката и тръгнахме от ресторанта. Адам ме изпрати до вкъщи и се огледа.

— Имаш много хубава къща.

— Благодаря ти. Влюбих се в нея от пръв поглед. Искаш ли да влезеш?

— Може би друга вечер. Утре трябва да ставам рано, но идеята ми харесва.

— Добре.

— Благодаря ти за вечерята. Беше много приятно.

Усмихна ми се и точно когато си мислех, че ще ме целуне, си тръгна. Останах разочарована и звъннах на Диана. Досега не ми се беше случвало мъж да не направи първата крачка веднага, а вече се бяхме виждали три пъти.

— Дори не ме и целуна.

— Какво? — Диана явно беше заспала.

— Адам не ме целуна.

— Жалко. Изглежда хубавец.

— Да, харесвам го, но той не направи нищо.

— Ще го карате по — бавно.

— Да, но това е влудяващо.

— Спокойно. Много бързаш.

— Права си. Лека нощ.

— Лека.

Легнах си, но бях толкова изненадана от развоя на събитията, че не можех да заспя. Не можех да повярвам, че има толкова срамежливи мъже. Никога не ми се беше случвало досега и ми се струваше абсурдно. Изнервена, към 3 изпих едно приспивателно и най-накрая успях да заспа.

IV

Настроението на министър-председателя Николай Василев беше лошо. Той направи гримаса, когато отпи от горещата чаша кафе, и бавно я остави върху чинийката. През изминалите няколко месеца изпитваше остра болка в дясната си ръка, спомен от миналото му на боксьор. Макар и никога да не се бе състезавал професионално, боксът беше неизменна част от неговия живот от първия момент, когато баща му го заведе на ринга и той остана хипнотизиран от този спорт. В опит да канализира буйния характер на сина си в правилна посока, баща му го беше завел в една спортна зала, където тренираха някои от най-добрите спортисти на страната. Малкото момче остана толкова впечатлен от внушителните размери на боксьорите, че вложи цялото си старание и енергия в спорта. Но така и не успя да влезе в професионалния бокс, каквато беше мечтата му. Когато разбра, че никога няма да бъде достатъчно добър, Василев се ориентира към друга професия, а боксът остана негово неизменно хоби.

Той изгледа продължително събеседника си. Никой от двамата нямаше желание да се виждат, но обстоятелствата бяха наложили тази среща. Разтърка внимателно китката и отпи отново от кафето.

— Слушам Ви.

Другият участник в срещата беше мъж на около 50 години и погледът му издаваше, че изгаря от нетърпение да си тръгне. Притесняваше се от последните събития в държавата и искаше да приключи с това възможно най-бързо. Андрей Петров имаше силно развито чувство за самосъхранение, което често го спасяваше в различни рискови ситуации. В този случай обаче той все още не бе успял да измисли защитна стратегия и макар всички карти да бяха в негова полза, това го караше да се чувства неспокоен. Сега очакваше с нетърпение да разбере какво иска от него министър-председателят и да реши какъв да бъде следващият му ход. Приглади вече побелялата си коса и се огледа за пореден път.

— Трябва да обсъдим последните случаи — Макриев, Иванов… Гешев… — Министър-председателят придоби сериозно изражение и го погледна. Както винаги той искаше да гледа всеки събеседник в очите. Там се таяха всичките им чувства и мисли и ако си достатъчно умен, можеш да разбереш какво се крие зад привидната усмивка.

— Искам да Ви уверя, че разследването има напредък. — Андрей Петров го погледна. Ставаше въпрос за няколко случая на ликвидиране на едни от най-големите престъпни босове в страната през последните месеци и в момента беше най-обсъжданата тема.

— Искам да бъдат разкрити възможно най-скоро. Защо се бавите толкова? До къде сте стигнали?

— Имаме заподозряна организация. Най-вероятно става въпрос за кражба на информация между конкурентни групировки. Предполагаме, че се борят за надмощие и това е ескалирало в убийства.

— Другата седмица искам да ми докладваш.

— Докъде искате да стигна?

Двамата мъже се спогледаха продължително.

— До края.

Мъжът се изненада силно, но не го показа.

— Добре. Ще активирам и агента под прикритие, така че не би трябвало да отнеме още много време да разкрием убийствата.

— Чудесно.

Двамата мъже си кимнаха взаимно в знак на постигнато съгласие. Когато Николай Василев остана сам, отпи отново от кафето си и се замисли. Трябваше да се справи със ситуацията внимателно.

V

Навън грееше приятно майско слънце и имах огромно желание за разходка. Улиците вече започваха да се пълнят с хора, които бързаха за някъде. Беше късният следобед и тъкмо привършвах работа, когато Адам ми се обади.

— Как си?

— Добре. При теб как е?

— Добре.

— Да предположа ли, че довечера ще те видя?

— За това се обаждам.

— Къде ще ме водиш този път?

— На брега.

— На брега, така ли? Морето е на цели 4 часа път.

— Не и с моето шофиране. Ако, те взема след час, ще сме там в 8.

Погледнах часовника си.

— Не е ли прекалено да ходим до там за една вечеря?

— Не. Яде ми се прясна риба, а на това място мога да ти гарантирам, че ще опиташ от най-добрата.

Замислих се.

— Добре. Така или иначе работя до 5.

— Чудесно, ще се видим след час.

Пристигнахме в 8 и половина в Созопол. Имаше малко трафик, а Адам шофираше изключително бързо. Не бях от предпазливите шофьори, но той ме накара да затая дъх няколко пъти.

Заведението наистина се оказа много хубаво. Намираше се на брега на морето и масите бяха разположени около кея. Приготвяха рибата пред теб, правейки от това истинско шоу. След като програмата свърши, двамата се разположихме по-удобно на масата и започнахме да ядем.

— Какво ще правиш този уикенд? — Преглътнах и го погледнах.

— Ще трябва да присъствам на една конференция в Рибарица.

— Звучи приятно.

— Не съвсем. Конференцията ще се състои в дискусии със стари досадни мърморковци, които си мислят, че щом преподават в университет, знаят повече от останалите.

— Съжалявам. Не бих искала да съм на твое място. — Усмихнах се и погледнах намръщеното му лице. — Но мисля, че една почивка ще ти се отрази добре. Изглеждаш уморен.

— О, колко мило! Току-що повдигна самочувствието ми.

— Казвам го, защото се притеснявам за теб.

Той въздъхна.

— Да, предполагам, че си права. — Замисли се и се усмихна. — След като си толкова загрижена за мен, защо не дойдеш и ти?

— Ха-ха, много си забавен.

— Не, сериозен съм. Ще е по — приятно, ако има с кого да си говоря нормално. Никакви задни мисли. Просто приятелска услуга.

— Приятелска услуга? — Подпрях брадичката си и го изгледах продължително.

— Да, ела, моля те! Май прозвучах доста отчаяно.

— Малко. — Засмях се. Лицето му беше придобило невинно изражение и беше ангелско. — Бих искала, но не мога. Съжалявам.

Той се засмя. Нима беше възможно някой да има толкова хубава усмивка?

— Току-що си измисли оправдание.

— Може и да е така, но няма как да си сигурен. — Той ме изгледа тъжно. — Истината е, че съм на работа и не мога. Налага се да съм в офиса.

— Жалко. — Той въздъхна. — Ами ти, какво прави тези дни?

— Занимавах се с една програма за защита от кражба на информация. С колегите искаме да въведем подобрения.

— Звучи интересно. Може би трябва да те наема в моята фирма.

— Може би. Аз съм изключително ценен кадър.

— Не се и съмнявам.

След вечеря се разходихме за кратко по плажа. Имаше пълнолуние и морето беше окъпано в светлина, която го правеше да изглежда приказно. Все още нямаше туристи и никой от двама ни не смееше да наруши тишината. Направихме кръг и бързо стигнахме до колата, за да тръгнем неохотно към София. Макар и да не ми се връщаше, задачите ни очакваха и двамата потеглихме. Когато спря пред къщата ми, го погледнах.

— Е, лека вечер.

— Беше ми много приятно. — Той ми се усмихна.

Целунах го по бузата и влязох. Сипах си чаша уиски и седнах на канапето. Не можех да повярвам, че Адам дори не ме беше целунал. Бях приложила всички техники, на които Диана ме е научила, но той не поддаде. Това беше толкова абсурдно, че веднага й звъннах. След третото позвъняване вдигна.

— Не мога да разбера какво не е наред с него. — Минах директно на въпроса.

— С Адам ли?

— Да. Бяхме навън досега и все още не ме е целунал.

— Да не би да сме сбъркали подхода?

— Какво има за сбъркване? Все пак никой мъж не устоява на жена като мен.

— Сигурна ли си, че разчиташ знаците му правилно?

— Да. Определено ме харесва, но може ли да е толкова срамежлив? Що се отнася до жените е адски нерешителен. Това е крайно влудяващо.

— Разбирам те. Но нека не забравяме, че ако не планираше да направи нещо, нямаше да ти се обажда.

— Права си. Явно трябва да бъда търпелива. Просто не съм свикнала да чакам толкова, за да сваля един мъж.

— Миличка, той вече е в краката ти, просто още не е предприел нищо. Повярвай ми.

— Мислиш ли?

— Да.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Затворих и се замислих отново за Адам. Нима имаше такива мъже, които мислеха за друго, освен за секс в компанията на красива жена?

VI

Мъжът се намести в седалката и отново погледна към склад номер 3. Намираше се в покрайнините на София, където бяха разположени многобройни складови бази, но него го интересуваше само един. Не мислеше да го наема, а искаше да разбере кой се опитваше да го съсипе. След откритите нарушения във фирмата си, беше успял да стигне до конкретен служител и тази вечер го беше проследил до това място, за да разбере за кого работи в действителност. Той погледна за пореден път часовника си. Беше нервен и се надяваше да приключи възможно най-бързо. Най-накрая забеляза втора кола да пристига. Спря пред входа на склада и трима мъже излязоха.

Мъжът взе телефона си и пусна камерата. Не разпозна никой от пристигналите участници за срещата, но се надяваше този запис да му помогне да разбере какво се случва. Докато записваше видеото, прехвърли наум възможни сценарии, но обясненията на случващото се бяха твърде много. Затова реши да изчака до края на срещата и след това да провери. Единствената известна следа беше служителят му и той мислеше да продължи да търси информация в тази посока.

Десетина минути по-късно срещата приключи и след като всички си тръгнаха, мъжът запали колата си и тръгна към офиса. По това време на денонощието сградата беше празна и той заключи кабинета си и седна пред компютъра. Пое си дълбоко въздух и се зае да проникне в страницата на мобилния оператор. Трябваше да провери телефонните разговори на служителя си. Така щеше да разбере кои са другите участници в срещата, на която беше станал свидетел. Не му отне дълго време да разбере собствениците на номерата. Информацията обаче го шокира, затова той продължи да търси. Започна да се рови във всевъзможни сайтове, за да намери повече информация. Не след дълго попадна на снимки на мъжете от срещата и предположението му се потвърди. Парченцата на пъзела най-накрая се бяха наредили, но ситуацията предвещаваше само едно — неговото ликвидиране.

Макриев го беше предупредил преди време, че нещата може да се развият по този начин, но мъжът не му беше повярвал. Започна да търси подробности около убийството му, след което се зачете и за други убийства, които бяха станали през изминалата година. Няколко часа по-късно той затвори лаптопа и се облегна. Три убийства, извършени по един и същи начин. Три жертви, две от които бяха партньори. Убиецът най-вероятно беше един и същи човек, което означаваше, че поръчката беше дошла от един човек. Сега идваше неговия ред. Сипа си чаша уиски и погледна през прозореца. Макар и шансовете му да не бяха големи, той щеше да се бори до край. Щеше да се погрижи истината да излезе наяве.

VII

Изминаха няколко дни, в които говорихме с Адам по телефона, но едва след седмица той ме покани на кафе. Седнахме в малко заведение в квартала ни, което беше почти празно. Тишината и спокойствието, които царяха, се предадоха постепенно и на нас и усетих как се отпускам. Ароматът от свежите цветя по масите гъделичкаше приятно носа ми. Бяхме седнали на маса на терасата и леката прохлада от излезлия вятър избистри съзнанието ми. Младо момиче дойде при нас и ни се усмихна лъчезарно. Нямаше повече от двадесет години и кипеше от енергия. Предположих, че най-вероятно е дъщерята на собственика. Не вярвах да имат възможност да си позволят да наемат някого.

— Здравейте, какво ще желаете?

— Кафе за мен.

— И за мен.

Тя се отдалечи бързо и отиде да изпълни поръчката ни. Адам ме погледна продължително.

— Отдавна не сме се виждали. — Той премести вазата с цветята встрани. — Какво прави?

— Нищо особено. Беше доста натоварено на работа.

— Разбирам те.

— Как беше конференцията?

— Учудващо добре. Обсъдихме няколко доста добри идеи с другите участници и мисля да изпробвам някои от тях.

— Супер. Ето виждаш ли, конференциите невинаги са нещо лошо.

— Да, права си. — Той отпи от кафето си и се усмихна. — Имам предложение за теб.

— Какво?

— Какво ще кажеш за скално катерене? Искам да те видя колко си добра.

— О, господинчо, не знаеш с кого се забъркваш. — Засмях се. — За къде си мислиш?

— Изненада. Ако искаш, след като изпием кафето, можем да отидем.

— Чудесно. Само трябва да си взема екипировката.

— Да, и аз моята.

След около половин час двамата се отправихме към Витоша. Адам спря в близост до Златните мостове и двамата се отправихме към скалите, които беше избрал. Започнахме да се катерим и много скоро взех преднина. Спрях за момент и го погледнах.

— Някой май е изгубил форма.

— Не съм изгубил форма, просто ти си като котките. Не предполагах, че си толкова сръчна.

— Казах ти, че ще загубиш.

Продължих да се катеря и малко преди върха се обърнах отново да погледна, докъде е стигнал Адам. Изненадах се, когато го видях почти до мен. Той ми се усмихна.

— Защо спря?

— Това не е честно. Ти ме оставяш да победя!

— Не е вярно!

Когато видях усмивката му, се разочаровах.

— Вярно е! Развали всичко!

— Не се сърди, не можех да те оставя да загубиш.

Двамата се качихме на върха и аз го погледнах сърдито.

— Естествено, че можеш, но нямаше да загубя.

— И ти забави темпото, като видя, че съм изостанал.

Беше прав, но не исках да си призная.

— Хайде да се връщаме.

Когато слязохме при паркинга, се огледах.

— Времето е чудесно. Какво ще кажеш да се разходим? — Погледнах го.

— Добре, наистина е прекрасно за разходка.

Двамата тръгнахме по една пътека. Всичко вече се беше раззеленило и беше много красиво. Повървяхме още известно време и решихме да се връщаме. Когато погледнах часовника си, с изненада установих, че беше станало 5 часа. Качихме се в колата и се прибрахме в Бистрица. Когато спряхме пред къщата ми, го погледнах.

— Искаш ли да влезеш за вечеря? Ще сготвя нещо.

— Звучи добре.

— Заповядай. Къщата не е голяма, но има всичко необходимо.

— Много е хубаво. — Адам се огледа и направи няколко крачки из хола. — Уютно е.

— И аз така мисля. Ела, това е кухнята, сега ще сготвя нещо набързо.

В този момент обаче за моя изненада, Адам ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

— Мисля, че вечерята може да почака.

Ненадейно притеснението се прокрадна в мен. Какво ми ставаше?

Целуна ме с толкова страст, че сърцето ми се разтуптя. Погледна ме и ме целуна отново. Бавно, нежно, възбуждащо. Свали една по една презрамките на потника ми. Той се свлече на пода и Адам ме огледа продължително с блеснал поглед. Когато видя белега на корема ми, ме погледна. Бях свикнала с тази реакция. Никой не очаква да се сблъска с такъв голям белег от наръгване с нож. Придърпах го към себе си и го целунах с цялата страст и едновременно нежност, на които бях способна. Хванах го за ръката и го заведох в спалнята. С леко замъглен поглед Адам съблече тениската си и ме дръпна да падна върху него на леглото. Тялото ми отговаряше на неговите целувки, с които изучаваше всяка част от мен. Оставяше парещи следи по кожата ми, карайки ме да потръпвам при всеки един допир. Впих пръсти в гърба му, докато слизаше надолу по тялото ми. Целувките му ставаха все по — настойчиви, по — искащи, по-впиващи се в кожата ми, докато ме водеше към висините. С надигаща се страст прокарах пръсти през косата му и прехапах устни, очаквайки онзи върховен момент. Но той не бързаше. Беше внимателен, нежен и се наслаждаваше като предаваше удоволствието и на мен. Водеше ме до нови непознати наслади. Никога досега не се бях чувствала така с някого. Отпуснах се задъхана до него, но не се бях наситила. Нито пък той. Продължи до момента, в който се отпуснах отмаляла в ръцете му, неспособна да поискам повече.

VIII

Черният джип спря до страничния вход и задната врата се отвори. Белокосият мъж се огледа, след което се качи в колата. Бяха го накарали да чака отвън и това го беше изнервило. Макар и да беше виновен, той все пак беше човек с власт и нямаше да допусне да се подиграват с него. Изчака колата отново да потегли, преди да се обърне към мъжа на съседната седалка. Събеседникът му беше с десетина години по-млад и го гледаше арогантно. Белокосият мъж запали цигара и издиша дълбоко.

— Имаме проблем. — Той затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Какъв?

— Зарев ми се обади. Проникнали са в телефонната компания и най-вероятно извършителят знае за връзката му с нас.

— Осъзнаваш ли какво означава това? Искам да ти помогна, но ти сам оплескваш нещата. Ако се разбере за това и двамата сме пътници. А как са разбрали да търсят в неговата разпечатка?

— Най-вероятно са го следили. Може би са го видели на някоя от срещите ни… Не знам.

— Зет ти е идиот! Ще си изпатим ние заради него!

— Знам! Затова не трябва да се разбира. Ще ликвидираме извършителя.

Събеседникът му поклати невярващо глава.

— Трябва първо да се уверим, че няма да остави след себе си доказателства, след това ще го премахнем. Така или иначе вече има внедрен човек при него.

— Не знам доколко може да му имаме доверие. Чух, че май е компрометиран.

— Тогава кажи на Зарев да се размърда най-накрая и да вземе да свърши нещо. Нека да разбере какво знае този човек. И да го направи до два дена. Не може да отлагаме повече. След това ще го премахнем.

— Добре. Може да се наложи да се отървем и от Зарев. Допусна твърде много грешки и заради него сме в това положение.

— Той е пълен некадърник, но дали ще го ликвидираме, зависи изцяло от теб. Твой зет е.

Белокосият мъж изгледа събеседника си. Това привидно безразличие го влудяваше. Заради грешките на зет му, неговата позиция беше разклатена и фактът, че го бяха накарали да чака, потвърждаваше предположението му. Да, трябваше да се погрижи за зет си, преди да пострада той самия. Беше бесен и отказваше да приеме, че роднината му е толкова неспособен. Не искаше да си представи какво мислеше шефът му за тази издънка.

Колата го остави в една странична улица, където шофьорът му го чакаше. Уютът на собствения му автомобил му върна увереността. Всичко в тази кола беше направено по индивидуална поръчка, за да изрази успеха му. Сега, докато седеше в нея, спокойствието го завладя, че ще преодолее и това препятствие и отново ще излезе победител. Усмихна се и влезе в къщата си.

IX

Вдигнах глава и се полюбувах на сутрешните слънчеви лъчи. Времето беше прекрасно и реших да изляза да тичам. Това винаги ми помагаше да подредя мислите си. А в момента те препускаха лудо и объркваха тотално подредения ми свят. Не бях изминала и половин километър, когато спрях. Пред мен беше Адам и жена в инвалидна количка. Усетих, че се сковавам на място и не можех да промълвя и дума.

— Никол, здрасти. — Той ми се усмихна и ме целуна по бузата.

— Здрасти, не очаквах да те видя.

— Да, с майка ми решихме да се разходим. Майко, това е Никол. Никол, това е майка ми.

Жената, която стоеше пред мен, беше невероятно красива с гордо излъчване и прекрасна усмивка. Очите й излъчваха същата решителност като на Адам. Изгледа ме продължително, след което ми се усмихна и подаде треперещата си ръка.

— Наведи се, мила, да те прегърна.

Когато се приближих до нея, тя ме притисна. Този мил жест ме накара да я почувствам близка.

— Приятно ми е, госпожо.

— Остави тези официалности. Наричай ме Маргарита.

— Добре.

— Имам едно предложение. — Тя погледна първо сина си, после мен. — Никол, защо не дойдеш довечера на вечеря в нас?

Погледнах нерешително към Адам.

— Не искам да ви притеснявам.

— Глупости. Напротив, ще доставиш радост на една старица. Искам да опозная жената, която толкова е впечатлила сина ми.

Поколебах се, след което кимнах с глава.

— Добре, но нека аз да донеса нещо.

— Донеси каквото прецениш. — Майка му ме изгледа продължително, карайки ме да настръхна цялата. — Хайде, Адам, да оставим Никол да довърши тичането си.

— Ще ти се обадя по-късно. — Той ме целуна нежно и ми се усмихна.

— Добре.

Адам бутна количката и двамата с майка му продължиха разходката си, а аз се опитах да се успокоя. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, но ръцете ми продължаваха да треперят. Забравила за тичането, се прибрах вкъщи и се приготвих за работа. Молех се за някакъв сложен проблем, който да ангажира съзнанието ми цял ден, за да не мисля за предстоящата вечеря. Но когато отидох в офиса, всичко беше спокойно. Тъкмо си бях направила кафе, когато Адам ми звънна.

— Здрасти, мила.

— Здрасти, как си?

— Добре. Колко много се притесни за довечера?

— Аз ли? Никак. — Опитах се да прозвуча небрежно. — Кажи какво да донеса? Не искам да ви притеснявам много.

— Не ни притесняваш изобщо, но щом искаш, можеш да вземеш десерт. Майка обича шоколадови торти.

— Супер, значи ще взема една.

В този момент чух някаква глъчка около Адам.

— Ох, извинявай, викат ме. Нещо май е станало.

— Отивай и до довечера.

Затворих телефона и въздъхнах тежко. Никога досега не се бях срещала с родителите на мъж, с който съм излизала. Чувствах се толкова притеснена, че инстинктивно звъннах на Диана. Както и предполагах тя успя да ме успокои с няколко изречения и накрая успях дори да се усмихна. Възвърнала си спокойствието, се залових за работа и не разбрах кога работния ден свърши. Минах да купя торта и след като се приготвих, звъннах на Адам да му кажа, че тръгвам. Пет минути по-късно го видях да ме чака на входната врата.

— Здравей, сладур. — Той ме целуна и ми се усмихна.

— Здрасти, радвам се да те видя.

— И аз. Да влизаме?

— Да.

Къщата беше красиво украсена с безброй картини и декорации по стените. Маргарита явно беше цветарка, защото имаше много красиви цветя, надпреварващи се да изкарват кой от кой по-красиви цветове. Тъкмо се бях загледала в една картина, когато чух шум.

— Здравей, Никол. — Маргарита дойде до мен и протегна ръка.

— Здравейте, госпожо.

— Моля, те, казах ти да ме наричаш Маргарита.

— Добре. — Усмихнах се. — Картините са прекрасни.

— Благодаря ти. Адам харесва много изкуството.

— Тази я купих от една изложба преди месец. — Адам дойде и ми се усмихна. — Последната от колекцията ми.

— Много е красива.

— Майко, искаш ли да сложа вечерята?

— Добра идея. Не искам да държим Никол гладна. И без това е толкова слаба.

— Не, не се притеснявайте… аз…

— Приготвили сме вечеря, така че недей да спориш.

— Тогава ще дойда да помогна.

— Добре.

Двамата отидохме в кухнята и той ми подаде чиниите.

— Не знаех, че можеш да готвиш.

— Ами… когато баща ми ни изостави след инцидента с майка, нямаше кой да го прави.

— Съжалявам. — Прегърнах го през кръста. — Какво се случи?

— Преди 15 години майка излезе до магазина и я блъсна кола. — Той въздъхна. — Остана инвалид.

— Нищо ли не може да се направи?

— Казаха, че рискът е прекалено голям. След като разбра това, баща ми не можа да го понесе и месец по — късно просто си тръгна. Затова се върнахме в България. И двамата бяхме единодушни, че ни трябва ново начало.

— Това е най — подлото нещо, което някой може да направи.

Усетих как сълзите ми започват да се стичат. Адам се изненада и ме прегърна.

— Извинявай, не трябваше да ти разказвам.

— Не… съжалявам. Понякога съм такова бебе.

— Просто си чувствителна. — Той ме целуна. — Това ми харесва.

Не знаех какво да кажа. Притиснах се в него и се замислих. На 15 години той е поел грижата за някой друг.

— Хей, добре ли си? — Той ме погали по бузата.

— Да, просто си мислех колко ли ти е било трудно да се справяш с всичко. Имам предвид не само, че си поел грижата за майка си, но и как сте се справяли с финансите и всичко останало.

— Започнах работа след училище, но парите все не стигаха, а майка се нуждаеше от лекарства. Затова реших да изкарам курса и да започна собствен бизнес.

Сепнах се, когато спря, но тогава видях майка му и болката в очите й.

— Адам е най — добрият човек, който познавам. И не го казвам, защото е мой син.

— Мога само да потвърдя думите ти и да кажа, че за един мъж може да се съди по отношението му към майка му.

Тя само се усмихна и се замисли.

— Какво ще кажете да сядаме? — Адам целуна майка си, след което я заведе до масата.

Тримата седнахме и когато започнахме да си говорим, попаднах в друга реалност. Двамата бяха толкова близки като никой друг, когото познавах. Усетих тежест в гърдите си и сълзите ми напираха да потекат. Никога не бях имала семейство, никой не се бе грижил за мен така, както Адам за Маргарита. Не знаех какво е да имаш такава близост с някого. Какво ли беше чувството?

— Добре ли си?

Адам ме прегърна, когато останахме сами. Бяхме на дивана и аз го прегърнах.

— Двамата с майка ти сте толкова близки…

— Да, тя е единственият ми близък човек. — Целуна ме по челото.

— Никога не съм знаела какво е да си така близък с някого, да имаш семейство.

— Не си се разбирала с вашите?

— Не познавам баща си, а майка ми умря, когато бях на 11.

— Съжалявам.

— Недей, няма за какво. Мисля да си тръгвам.

— Остани тук?

Погледнах го. Исках да се прибера, но повече исках да бъда с Адам. Кимнах му в знак на съгласие.

— Искаш ли да си лягаме? — Той ме прегърна.

— Да.

Прекарах безсънна нощ. Спомените ме връхлитаха един от друг по-кошмарни и по-плашещи. Отново се бях превърнала в безпомощно дете и се разтреперих цялата. Не исках да събудя Адам и затова станах и отидох в хола. Седнах на дивана в тъмното и се свих на кълбо. Призраците от миналото се появяваха все по-големи и по-страшни. Написах бележка на Адам, че си тръгвам, след което се качих в колата. Трябваше да се махна. Да избягам някъде далеч от всичко. Излязох извън София и докато се успокоя, вече бях в Стара Загора. Първите лъчи на слънцето започнаха да се прокрадват. Спрях в една бензиностанция и излязох от колата. Не осъзнавах какво правя. Купих си цигари и излязох отвън. Седнах на една маса в най-далечния край на бензиностанцията и се огледах. По това време имаше само един шофьор на камион. Тишината и сутрешните слънчеви лъчи ми подействаха успокояващо. Запалих цигарата и димът ме замая приятно. Не бях пушила от 3 години, но все едно беше вчера.

Прекарах половин час в опити да потисна чувствата и да заключа обратно мислите дълбоко в съзнанието си. Не биваше да допускам да ме контролират. Бяха пагубни и се насилих да ги изключа. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Поседях малко със затворени очи в тишината. Започнах да дишам отново нормално и се огледах. Беше все така празно. Какво бях направила? Избърсах сълзите си и се изправих. Изхвърлих цигарите и си взех кафе, след което се отправих обратно към София.

Когато пристигнах, Адам ме чакаше пред входната врата.

— Адам, какво правиш тук?

— Аз трябва да те питам защо избяга? Когато се събудих сутринта, се притесних. Звънях ти, но не ми вдигна.

— Имах нужда от малко въздух. Реших, че няма нужда да те будя.

— Всичко наред ли е? — Той ме изгледа продължително.

— Да. Не ми се говори за това. Моля те да го забравим.

Той кимна едва забележимо. Не ми беше повярвал, но се съгласи, че не искам да говоря. Поговорихме малко, след което той тръгна за работа, а аз влязох да се приготвя.

X

Вечерта останах сама вкъщи. Диана имаше работен ангажимент, а Адам беше извън София. Когато се прибрах и видях празната къща, чувство на тъга ме обзе. Седнах на канапето пред прозореца и се замислих. Нищо не стана така както бях очаквала. Адам беше толкова различен от хората, с които бях свикнала да общувам, че напълно разби защитата ми. Беше изкарал наяве части от характера ми, за които бях положила много усилия да потисна. Диана не спираше да ме критикува затова, но колкото и да се опитвах не можех да се преструвам пред него. Не можех да разбера каква беше причината затова. Седях вкъщи и размишлявах. Сипах си чаша уиски и седнах на канапето до прозореца. Съзнанието ми се върна назад във времето — първият път, когато Боряна ми постави задача като полеви агент. Колко лесно беше да излъжа. Защо сега ми беше толкова трудно? С какво наистина Адам беше по — различен?

Налях втора чаша. Адам беше мил, внимателен, грижовен, но това не беше причината, поради която спрях да го възприемам като мишена и се превърна в жертва. Беше наивен по отношение на останалите. Прие ме толкова бързо и ме допусна в своя свят, при положение че беше наясно колко врагове имаше. Колко лесно ми се довери, макар и с нищо да не бях заслужила доверието му. Но нима Адам беше наивният да вярва в хората? Бях свикнала да бъда цинична и да не допускам никого до себе си. Изключение правеше само Диана — тя знаеше и най — съкровените ми тайни. Всяка вечер обаче продължавах да седя сама с алкохол за компания. Разликата с преди беше, че сега разполагах с много пари и че лъжех хора, а не създавах програми. Нямах мечти, нямах цели — имах само задачи, поставяни от други хора.

Следващите няколко чаши ги изпих на един дъх. Паднах на пода и останах да лежа там. Исках да спра мислите, но те ме връхлитаха с все по-голяма сила. Бях останала една празна бродеща сянка без душа.

На другата сутрин усетих, че някой ме бута. Изстенах и отворих очи.

— Какво искаш, Диана?

— Ако ще пиеш до смърт, поне лягай в леглото. Колко си изпила!?

— Какво ти пука?

Огледах се и видях, че лежах на пода, но не помнех нищо.

— Хайде, влизай под душа, а аз ще приготвя кафе.

Измънках нещо, но установих, че е нечленоразделно, и влязох в банята. Оставих ледената вода да отмие главоболието, но неуспешно. След като се разсъних, отидох в кухнята, привлечена от аромата на кафе.

— За какво беше всичко това? — Диана ми подаде обезболяващи.

— Не си спомням.

— Не си спомняш, или не искаш да си спомниш?

— Не искам да си спомням. — Погледнах я смръщено.

— Какво има, Никол?

— Нищо, просто изпитвам затруднение с изпълнението на задачата.

— От какъв характер?

Отново вкарваше делови тон. Винаги, когато говорехме за работа, ставаше толкова сериозна.

— Не мога да лъжа Адам.

— Забелязах това отдавна. Никол, какво става?

— Знам, че рано или късно Боряна ще ми постави задача… и тази задача ще го съсипе по някакъв начин.

— Това не се различава по никакъв начин от предишните ти задачи.

— Напротив. Адам ме накара да видя нещата по друг начин. Това не са мишени, а човешки същества. Хора, които имат живот, приятели, семейство. Коя съм аз, че да разрушавам постигнатото от тях?

— Повечето са отрепки…

— Но не всички. Колко сме цинични само! Заблуждаваме се, че правим добро дело. Но всъщност само се опитваме да потиснем съвестта. До момента, в който останем и без нея… и осъзнаваме, че нямаме душа, нямаме съвест, нямаме живот… нямаме нищо.

— Досега не съм те чувала да говориш така.

— Започнах да виждам нещата по друг начин… Но всъщност аз нямам право да искам…

— Не е вярно.

— Нима, Диана? Как мога да искам, когато съм взела толкова много от хората? Как мога да претендирам за това право, когато го отнемам на други хора?

— Всеки иска нещо от живота.

— Аз не си спомням кога за последно мечтах за нещо.

— Ти имаш цели. — Изсмях се на коментара й, който в момента ми звучеше абсурдно. — Мислех, че си щастлива. — Тя ме погледна тъжно.

— Да, както и да е. Явно съм в труден период.

— Скоро всичко ще свърши и пак ще си добре.

— Да, права си.

Вътрешно обаче бях убедена, че само ще потисна тези мисли, но те нямаше да изчезнат. До момента, в който щяха да избият на повърхността и да ме погубят.

— Ще те прехвърля на друг случай.

— Не, ще довърша задачата. Колкото и трудно да ми е. Както и да е, ще се приготвям. Имам среща с Адам.

* * *

Бяха изминали два дена, когато бях извикана в офиса на Боряна.

— Здрасти, Никол. — Тя ме погледна с ледено изражение и ми кимна да седна.

— Какво става?

— Клиентите поискаха да премахнеш Адам. В най-кратки срокове.

— Какво?

— Трябва да го ликвидираш.

— Защо?

— Здрасти. — Николай влезе в кабинета и погледна към Боряна.

— Влизай.

— Никол, трябва да премахнеш следите и подозренията от себе си.

Усетих, че Николай ме гледаше и не му беше приятно да работи с мен, но малко ме интересуваше какво мисли.

— Как ще стане това?

— Погрижи се за уликите и когато си готова, действай. — Николай ми подаде малко пакетче с бял прах. — Отровата е най-чистото оръжие. С правилната отрова няма да има и капка съмнение, че Адам Григоров просто е получил сърдечен удар и сърцето му се е пръснало.

Взех подадения пакет и си тръгнах. По пътя усетих как сърцето ми биеше лудо и погледът ми се замъгли. Сълзите потекоха силно и едва успях да стигна до вкъщи. Затворих входната врата и се строполих на земята.

Толкова много въпроси възникнаха в главата ми, че неусетно започнах да дишам панически. Изведнъж на вратата се звънна. Нямах желание да виждам никой, затова и не помръднах, но секунди по — късно вратата се отвори и в къщата влезе Диана. Когато ме видя, тя се смръщи.

— Никол, предполагах, че рано или късно това ще се случи. — При тези думи сълзите отново потекоха. — Ела тук. Ще ти кажа нещо. — Тя ми подаде ръка и двете седнахме на дивана. — В нашата работа това се случва доста често. Нормално е, когато опознаваш мишената да се привържеш към нея и дори да се влюбиш. Но това е просто увлечение, което скоро ще премине. Аз също съм го изпитвала няколко пъти и повярвай ми, не си струва да рискуваш всичко.

— Но какво да направя, след като го обичам?

— Обичаш го сега, но не забравяй, че всеки мъж рано или късно омръзва. След някой и друг ден ще започне да ти държи сметка къде ходиш и какво правиш, с кого излизаш, кога ще се прибереш. Представи си някой всеки ден да ти досажда така. Повярвай ми не го обичаш толкова много. А сега си помисли за настоящия си живот. Нима не искаш да продължиш да живееш така?

— Не знам… може би.

— Ето, виждаш ли, самата ти не си готова да оставиш всичко това само заради един мъж.

— Сигурно си права. — Прегърнах я, след което изтрих сълзите си. — Благодаря ти.

— Радвам се, а сега ще се обадя на Боряна да й кажа, че ще действаме при първа възможност. Колкото по — бързо, толкова по лесно ще забравиш за случилото се.

— Добре.

— Аз ще тръгвам и пак ти казвам — не се замисляй толкова. В крайна сметка той е просто задача.

— Добре.

Изпратих Диана и се замислих. Беше ли вярно това, което каза? На вратата се звънна. Сепнах се и скочих от дивана да отворя.

— Адам! Толкова се радвам да те видя.

Той се приближи и ме целуна нежно. Обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. Исках да спра времето, да забравя всичко останало, но телефонът в този момент звънна. С неохота се дръпнах от Адам и вдигнах.

— Ало.

— Разбрах, че той е при теб. Няма нужда да казвам, че очаквам да свършиш работата още тази вечер.

— Да.

Разговорът прекъсна. Боряна успя да ме върне в реалността. Бръкнах в джоба на жилетката си и напипах пакетчето. Видях, че Адам си сипва от уискито.

— Липсваше ми. — Усмихнах му се.

Той отвърна на усмивката ми и остави чашата на масата.

— И ти на мен.

В този момент и неговият телефон звънна.

— Да, майко. Не, при Никол съм. — Сипах бързо пакетчето в чашата и се отдръпнах.

Отидох до прозореца и опитах да се успокоя. Знаех, че отсреща има друг агент, който наблюдаваше дали ще се справя с мисията. Боряна винаги се подсигуряваше така. Сетих се за майка му. Беше мила жена и безрезервно обичаше сина си. Дали Диана беше права, че всичко това е временно увлечение? Никога досега не бях убивала. Не можех да си представя какво е усещането. Не можех да си помисля без да ме заболи, че ще тръгна след друг мъж, а Адам няма да го има. Обичах го, в това бях убедена. Запитах се колко много го обичам.

— Извинявай, майка ми е много любопитна щом става дума за личния ми живот.

Когато се обърнах, видях, че беше взел чашата в ръка и ме гледаше провокативно. Сякаш се опитваше да ми каже нещо с поглед, но не можех да разбера какво. Неочаквано ме обзе чувство на страх. Направих две бързи крачки и застанах пред него.

— Трябва да я посетим.

Прегърнах го и го целунах с всичката страст, на която бях способна. Адам се наведе да остави чашата на масата.

— За какво беше това?

— Обичам те.

Погледът му просветна и той ме целуна силно.

— И аз те обичам. — Притисна ме силно към себе си и ме вдигна на ръце. Отведе ме в спалнята, където прекарахме една незабравима нощ.

На другата сутрин се събудих по — щастлива, от когато и да е. Адам ме беше прегърнал и спеше спокойно. Измъкнах се внимателно и отидох в кухнята, за да направя закуска, но се оказа, че хладилникът ми е празен. Написах бележка и тръгнах към магазина, но когато завих по уличката, видях двама мъже, които ме обградиха.

— Боряна иска да говори с теб.

Обърнах се да избягам, но в този момент се появиха още двама. Удариха ме няколко пъти и понечиха да вържат ръцете ми. Опитах се да се измъкна, но в борбата единият ме блъсна толкова силно, че ударих главата си в бордюра и изгубих съзнание.

Когато отворих очи, се оказах със завързани ръце за колона.

— Дойде в съзнание.

След което последва силен удар по гърба с камшик. Бях чувала, че Боряна обича да наказва служителите си така. Болката беше толкова жестока, че забравих за момент да дишам. Успях само да извикам.

— Нима си мислеше, че ще провалиш мисия и ще се измъкнеш безнаказано? Защо не го остави да изпие уискито?

Боряна беше бясна.

— Съжалявам, не можах.

— Да, видях колко много съжаляваше снощи. Вместо да го премахнеш, му се обясняваш в любов. — В този момент разбрах, че с мен е свършено. — Действайте.

Тя излезе от стаята и един след друг се засипаха удари по гърба ми. Извиках първите няколко пъти, но ударите не спираха. Болката заля цялото ми тяло до момента, в който стана толкова силна, че изгубих съзнание. Мъжете ме свестиха веднага, за да могат да продължат с побоя. Неспособна да си поема въздух, отпуснах глава и се оставих на мрака да погълне съзнанието ми. Всичко беше приключило. Бях проиграла живота си на руска рулетка с дявола и бях изгубила. Затворих очи и за първи път в живота си се помолих всичко да свърши по-бързо.

XI

Запознах се с Диана на 27 февруари миналата година в един мол. Бях харесала една блуза и обмислях как да я открадна, когато се приближи до мен. Още помнех думите й.

— Съжалявам, че се меся, но охраната те наблюдава и няма да успееш да откраднеш блузата. — Погледнах я с недоумение, опитвайки се да си спомня дали не я познавах отнякъде. — Тук имат засилени мерки против кражби.

— Моля?

— Охранителите са професионалисти и умеят да забелязват всичко и всеки.

И преди да успея да кажа каквото и да е било, тя се усмихна и си тръгна. Неволно оставих блузата и продължих да обикалям.

Щях да съм забравила онази загадъчна жена, ако на излизане от магазина не я бях видяла на касата. Беше почти до мен и аз поисках да говоря с нея. Поколебах се как да постъпя. Тя явно разбра това, защото плати и дойде при мен.

— Не рискувахте. Радвам се.

— Ъъъ, да, благодаря. — Не очаквах тя да ме заговори първа.

— Какво ще кажете да отидем някъде на кафе?

— Наистина ли?

— Да, ще ми бъде приятно да си поговорим.

— Добре тогава.

Двете се отправихме към едно кафене. Когато седнахме, тя ми се усмихна дружелюбно и си подаде ръката.

— Казвам се Диана, приятно ми е.

— Аз съм Никол. Искам да ти благодаря. — Усмихнах се. — Както и да е…

— Разбирам. И аз бях като теб.

Изсмях се.

— Малко ми е трудно да си го представя.

— Може би не точно същата, но наистина бях доста различна. Всеки има своя история. Има много момичета като теб.

— Момиче?

— След известно време ще разбереш какво е усещането да си жена. — Тя ми се усмихна.

— Само не си го представям как ще стане. И какво е било това нещо, което те е променило?

— Първо трябва наистина да поискаш да се промениш.

— О, да, определено го желая. Кой не би искал да изглежда като теб? — Засмях се нервно.

— Не говори така. Ти не ме познаваш.

— Познавам хората като теб — красиви, успешни, самоуверени. — Тя се усмихна. — Какво? Какво казах?

— Нищо. Мина време, откакто съм чула някой да говори така.

— Съжалявам.

— Не, не се притеснявай.

— Извинявай, ако съм любопитна, но какво работиш?

— Работя в отдел Човешки ресурси в една компания. Когато намеря подходящ човек, го представям на шефовете и ако и те го одобрят, го назначаваме. След това провеждам обучението и го въвеждам в съответния отдел.

— Уау, звучи интересно.

— Нямаш представа. — Отново загадъчна усмивка заигра на лицето й. — А ти с какво се занимаваш?

— Мечтата ми беше да създавам програми. В училище бях много добра. Дори спечелих няколко олимпиади. На 15 започнах нелегално работа като продавачка, за да си платя курса по програмиране. Но не успях да го завърша и затова все още съм продавачка.

— Защо?

— Животът ми се стече така. Освен това не съм достатъчно добра. Никой няма да ме вземе на работа като програмист.

— Трябва да ми покажеш нещо, върху което си работила.

— Наистина ли искаш да видиш?

— Да. Защо постоянно се изненадваш, че проявявам интерес?

— Защото никой досега не го е правил.

— Нещата може би ще се променят.

— В смисъл?

Тя само се усмихна, след което извади портмонето си.

— Трябва да тръгвам, но искаш ли да се видим пак?

— Определено.

— Дай ми номера си и ще ти звънна.

Веднага надрасках на салфетката цифрите и я подадох.

— Беше ми приятно, Никол. Ще се видим скоро.

Тя ме прегърна и тръгна.

— Чао, Диана.

Загледах се след нея. Какво се беше случило току-що?

Няколко дни по — късно започнах да се питам дали не съм сънувала онази жена. Отчаянието започна отново да ме обзема. Стигнах до заключението, че бях прокълната цял живот да бъда сама. Може би, ако имах работа, която обичах, нямаше да ме интересува. Но едва стоях на сегашната, защото нямаше да ме вземат другаде. Опитвах се да не се задълбочавам в мисли, но беше трудно. Почивах два дни и седях вкъщи, отдала се на шише уиски, което бях откраднала, и на размишления. Тогава телефонът звънна. Подскочих изненадана и усетих, че пулсът ми се ускори, когато видях, че номерът е непознат.

— Ало?

— Никол?

— Да.

— Обажда се Диана.

— Здрасти, радвам се да те чуя. Как си?

— Добре съм. Искаш ли да се видим?

— Естествено!

— Звучиш ми различно? Случило ли се е нещо?

Изчервих се. Трябваше ли да знае, че в три часа следобед бях почти пияна?

— Малко съм настинала. Какво ще кажеш да ми дойдеш на гости?

— Добре. Къде живееш?

Казах й адреса и едва не заподскачах от радост. Скрих набързо уискито и подредих хола. Точно в този момент се звънна.

— Здрасти, влизай.

— Долу има човек, който колабира.

— А, това е наркоманът от третия етаж.

Тя ме изгледа изненадано.

— Не можеш да продължаваш да живееш тук. Ужасно е.

— Какво да ти кажа, със заплатата ми нямам много избор.

Бях изненадана от откровеността й.

— Хмм…

— Искаш ли кафе, сок или…

— Кафе, благодаря ти. — Тя ми се усмихна, но продължаваше да мисли за нещо.

— Как си?

— Имах доста работа. Трябваше да попълвам документация. Досадна работа.

— Да, знам как е.

Взех двете чаши с кафе и ги сложих на масата.

— Какво прави тези дни?

— Един ден работех и сега почивам два. — Въздъхнах. — Шефът харесва повече новата продавачка.

— Защо?

— Защото е красива и мила.

— Мъже, знаеш.

— Не мога да го виня. Тя е толкова повече от мен.

— В какъв смисъл?

— Във всеки един. Перфектна е. Работи много, не допуска грешки и е толкова красива. Колегите ми я обожават, защото е мила и винаги помага. И до нея съм аз. — Направих жест с ръце, за да се изразя достатъчно точно.

— Тогава защо се държиш така? Защо изглеждаш така? С малко усилия би станала перфектна във всяко едно отношение.

— Не разбирам.

— Ти си хубаво момиче. Ако пожелаеш, можеш да постигнеш всичко.

Засмях се. От кога бях „хубаво“ момиче?

— И какъв е смисълът? Да се държа прилично за хора, които искат само да ме наранят. Не ме интересуват хората.

— Тогава защо поиска да се запознаеш с мен? — Тя ми се усмихна. — Наранена си, но не спираш да мечтаеш за близостта на някого. Голяма част от хората са лоши и целят само да се възползват от теб. Защо тогава и ти да не се възползваш от тях?

— Никой не иска да ме погледне, а какво остава да ме чуе. Точно затова крада. Знам, че съм толкова незабележима, че мога да взема каквото поискам, без някой да разбере.

— Всеки може да стане забележителен.

— Е да, жени като теб.

Тя въздъхна.

— Не знаеш историята ми, Никол.

Изгледах я продължително.

— Ох, по дяволите, трябваше да довърша уискито.

— Пила си? — Тя се усмихна мрачно.

— Да. Искам да спра да мисля. Уискито ми помага затова.

Сдържах незнайно как сълзите си.

— Ако ще пием, да го направим както трябва.

— Какво имаш предвид?

— Искаш ли да видиш как се поваля мъж в краката? Това със сигурност ще ти повдигне духа.

— Да.

— Довечера ще излезем.

— Сериозно ли?

— Да.

— Много се радвам!

— Сега ще си тръгна, за да се приготвя, а ти изпий едно кафе.

— Кога ще дойдеш да ме вземеш?

— В 11,30 бъди готова.

След това стана и си тръгна. Легнах си и спах към 4 часа, събуждайки се към 8 и половина. Изкъпах се и се облякох. Дрехите ми не бяха секси, но сложих най — доброто, което имах. Избрах една черна блуза с леко деколте и дълъг ръкав и стари сиви дънки. Опитах се да намаля обема на косата си, но накрая реших да я вържа. Сложих малко грим и се усмихнах. Можеше да се каже, че изглеждам прилично. В 11 и 29 на вратата се звънна и когато отворих, останах зашеметена. Диана изглеждаше ослепително. Беше с къса черна рокля, която подчертаваше прекрасното й стегнато тяло. Косата й падаше на раменете, а сините й очи се допълваха от нежните сенки. Носеше дълги златни обеци, които искряха на фона на медно русата й коса.

— Здрасти. Изглеждаш добре. — Тя ми се усмихна, докато ме оглеждаше.

— Изглеждам ужасно до теб.

— Не говори така.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Качихме се в такси и след няколко минути се озовахме пред лъскава дискотека на центъра.

— Уау, никога не съм била в подобно заведение. Ще ме пуснат ли?

— Щом си с мен, ще те пуснат навсякъде. — Влязохме вътре и Диана ми посочи една маса. — Това е моята маса. Тук седя всеки път.

— Защо точно тази?

— Защото се открива гледка към бара и мъжете, които седят на него.

Усмихнах се.

— Умно.

— Добър вечер. Какво желаете? — Сервитьорката пристигна и погледна Диана.

— Космополитън.

— Аз искам… — Осъзнах, че не знам какви коктейли има. Погледнах отчаяно към Диана, която ме изгледа недоумяващо. В следващия момент видях реклама на мартини. — Мартини. Донесете ми мартини.

— Какво?

Отново погледнах неразбиращо към Диана.

— Нека да е ябълково. — Диана се усмихна на смутеното ми изражение.

— Благодаря ти. И какво сега?

— След като ни донесат коктейлите, ще се огледаме.

— Почти нищо не виждам. Много е тъмно.

— Нормално. Все пак сме в дискотека. Ще свикнеш.

Сервитьорката донесе напитките и Диана вдигна чашата си.

— Да пием за една хубава вечер.

— Това ми хареса.

— Виждаш ли онзи вляво?

— Кой?

— С лилавата тениска.

— Да.

— Искаш ли да се обзаложим, че след десет минути ще имам номера му?

Почти се задавих.

— Приемам.

И ето че тя стана плавно и с първите крачки привлече погледа му. Отиде при него, усмихна му се и заговори нещо. Съжалих, че не можех да чуя какво си говорят, видях само как няколко пъти елегантно прокара ръка по рамото му. Определено си я биваше. Дали и аз някога щях да съм наполовина толкова секси като нея? Въздъхнах и пресуших чашата. Погледнах часовника си — бяха минали три минути, когато тя ме посочи с поглед.

— Искате ли още едно? — Сервитьорката се приближи до мен.

— А колко струва?

— Всичко е уредено от госпожицата с Вас.

— Докарай нещо силно, каквото и да е.

Тя ми обърна гръб и се върна след няколко минути с някаква синьо — зелена течност. Усмихнах се и отпих. Явно щях да прекарам известно време сама. Защо и аз не можех да бъда като нея? Какво не правех правилно? Въздъхнах и пресуших и тази чаша. Не й ли бях казала да е силно? Махнах й ядосано с ръка.

— Искате ли още нещо? — Сервитьорката се появи и взе празната ми чаша.

— Не ти ли казах нещо силно? Няма ли?

— Има, но е наистина силно.

— Донеси го, не се притеснявай.

Тя ме изгледа и след минута се върна с нещо оранжево.

— Това пък какво е?

— Ром, водка, джин, бърбън и портокалов сок.

— Ето това вече е нещо.

Тя си тръгна, а аз го пробвах. Беше добро и се фокусирах върху него. Погледнах часовника си. Бяха минали девет минути и тъкмо когато си мислех, че няма да успее, видях как той пише нещо на салфетка и й я подава. Диана се усмихна и се запъти към масата ни.

— Какво пиеш?

— Не знам. Поисках й нещо силно и след като ми донесе оная синя глупост, ми донесе това.

— Никол, нима това ти е трето питие за десет минути!?

— Да. Искам да отпразнувам мизерния си живот. Успя все пак, а?

— Да. Никол, нима решението е да се напиеш?

— Да, в момента не ми пука, че виждам само погледи на хора, чудещи се какво правя тук.

— Ако продължаваш така, нещата няма да се променят.

— Диана, остави ме да се напия. Разбрах, че си оправила сметката. Ще ти се издължа утре.

— Не говори глупости. Но сигурна ли си какво правиш?

— Да. Хайде, пий с мен. Ще останеш да спиш при мен. Моля те, достави ми удоволствието да почувствам за една вечер, че имам приятелка.

Тя ме погледна и въздъхна.

— Наздраве. — И пресуши чашата. — Аз ще поръчам обаче следващото.

— Никакъв проблем.

И така продължихме да пием, докато не осъзнавах вече какво се случва. Не помнех какво говорех, знаех само, че бях невероятно щастлива. Намирах се в страхотно заведение с някого и се забавлявахме. Никога досега не ми се беше случвало и бях изпълнена с въодушевление. Прибрахме се по някое време през нощта и заспах мигновено.

На следващия ден, когато отворих очи, първата ми мисъл беше за Диана и се стреснах. Нямах много спомени. Станах и с два скока се озовах в хола.

— Добро утро. — Погледнах я притеснено.

— Добър ден.

— Колко е часът?

— Един.

— Какво!? По дяволите…

— Не се притеснявай, обадих се в работата ти и им казах, че си болна и не можеш да станеш от леглото.

— Благодаря ти за всичко и съжалявам за снощи.

— Не се притеснявай, но нека ти задам един въпрос. — Тя ми подаде чаша с кафе. — Чувстваш ли се по — добре?

— Не. — Погледнах я в очите. — Чувствам се даже по — зле.

— Тогава? Нима имаше смисъл всичко това?

— Не знам. Когато видях колко различни сме с теб, се почувствах толкова жалка.

— Мислиш, че аз съм била винаги такава? Трябва да престанеш с тази история, която си измислила за себе си, и да промениш сюжета. Избери си каква искаш да бъде твоята история и ще я създадем.

— Но как?

— Лесно е. Виж мен. Някога аз избрах това за мен и го създадох.

— Не знам как.

— Някой ден. Сега просто искам да си помислиш върху това.

— Но…

— Имай търпение. — Тя се изнерви от непрестанните ми възражения, затова реших, че е време да млъкна.

— Добре, както кажеш.

— Трябва да тръгвам, но ще ти звънна.

— Благодаря ти.

— Помисли, дали желаеш да промениш живота си и дали си готова.

— Нима има за какво да мисля? Сама виждаш фактите.

Усмихнах се мрачно, а Диана се замисли. Не знаех какво минаваше през главата й в този момент и изчаках да вземе решение. Стоеше мълчаливо до входната врата хванала с една ръка дръжката на бравата. Беше олицетворение на спокойствието. Вероятно хиляди мисли се сблъскваха в момента в главата й, но очите й оставаха безкомпромисно фокусирани върху мен. Нито една гънка по челото й не помръдваше, а долната й устна оставаше все така леко захапана.

— Ще видя, какво мога да направя по въпроса. — Диана ме погледа. — Не знам дали ще успея да убедя Боряна да те вземе на работа при нас. Имам една идея, но ми трябва време да я изпълня.

— Не знам с какво съм го заслужила.

— Повярвай ми, има с какво.

Тя ме погледна продължително и си тръгна, а аз се замислих за разговора ни.

През следващите два дни напрежението в мен достигна върховни нива и се притесних, че мога да получа инфаркт. С толкова голямо нетърпение очаквах Диана да ме потърси, че проверявах телефона си всяка минута, а имейла, който по принцип не използвах, през 5. Осъзнавах, че й трябва време да убеди шефовете си, но мисълта, че така желаната промяна може и да не се получи, ме побъркваше. Толкова много исках да се махна от тази работа, да сменя апартамента и да променя живота си, че вече не можех да си представя друг отговор от Диана, освен предложение за работа. А фактът, че осъзнавах колко абсурдно звучеше всичко това, ме напрягаше още повече. Работният ден беше на приключване и отново премислях казаното от Диана и възможностите, които имах пред себе си. Седях унило на касата, очаквайки да стане време за отчета, когато телефонът ми звънна. Сърцето ми заби учестено. Не ме интересуваше, че ни беше забранено да говорим по телефона. Вдигнах възможно най-бързо и се усмихнах.

— Ало. — Опитах се да овладея гласа си.

— Здрасти, Никол. Как си? — Гласът на Диана звучеше както обикновено спокойно.

— Отегчена.

— Ще успееш ли да се измъкнеш от работа утре?

— Да! Нещо предвид?

— Да.

— Чудесно, значи ще се видим утре. — Едва не заподскачах от радост.

— Добре.

Затворих и се усмихнах. Не можех да повярвам, че това ми се случваше. Бях толкова щастлива. Приключих работа и се прибрах вкъщи. Хапнах от китайското, останало от няколко дена, и включих телевизора. Пуснах някакво предаване по телевизията, в което течеше разгорещен дебат между лидерите на две от партиите. Не се интересувах от политика. Всеки път слушахме едни и същи лъжи, едни и същи обещания и не можех да разбера защо хората продължават да им вярват. Държах обаче да съм информирана, затова се заслушах в предаването.

Лидерът на управляващата партия беше нов в политиката и беше спечелил популярност с обещания, че ще се справи с корупцията по високите етажи. Като че ли това беше възможно предвид факта, че всички партии бяха политически пионки на определени кръгове. Програмата му се състоеше в повече правомощия за вътрешното и правосъдното министерства. Когато МВР можеше да арестува и да потушава всеки опит за агресия, без да се притеснява от последствията, щеше да успее да арестува политически фигури. А след това специализираният съд щеше да ги осъжда при пълна публичност на делата. На теория звучеше страхотно. На практика партията щеше да се възползва от това да си разчисти сметките с неудобните и да изпрати знак на другите, че трябва да бъдат послушни.

Другият лидер му опонираше, позовавайки се на факти от предишното му управление. Всички знаехме как завърши то — с масови публични протести.

Когато започнаха да викат, се изнервих и спрях телевизора. Отново нищо ново под слънцето. Отново същите дебати. Погледнах през прозореца на апартамента и се насладих на гледката. Хората се прибираха от работа и улиците бяха пълни. Налях си чаша уиски и седнах на терасата. Нямах търпение да се видя с Диана. Бях толкова развълнувана, че се случва нещо. Изпих още едно уиски и си легнах.

Събудих се още в 6 и когато най — накрая на вратата се звънна, се затичах да отворя.

— Здрасти. — Прегърнах я силно и се усмихнах.

— Как си? — Тя успя да превъзмогне първоначалната изненада и се засмя.

— Добре.

— Виждам, че си станала рано.

— В 6. — Диана се усмихна и не отвърна. — И какво ще правим днес?

Тя свали бавно ръкавиците си. Движенията й бяха толкова елегантни, че ми доставяше истинско удоволствие да я наблюдавам.

— Никол, искаш ли да промениш живота си?

— Да. Никога не е имало колебание от моя страна. Другият ми вариант не е за предпочитане, така че…

Диана ме изгледа строго. Погледът й ме изплаши.

— Ще ти го кажа само веднъж и искам да ме чуеш много добре. — Говореше толкова тихо, че се напрегнах, за да чуя думите й. — Ако още веднъж от тук нататък кажеш нещо подобно или дори само намекнеш, ще си тръгна завинаги. Разбра ли?

— Съжалявам. Няма да се повтори.

Тя се усмихна леко и присви устни изпитателно.

— Мислех да проведем малко обучение.

— Обучение? — Какво ли беше намислила?

— Нали искаш да промениш поведението си?

— Да, но…

— Но какво? Или искаш, или не искаш. Ако не си сигурна, тогава няма смисъл изобщо да започваме.

— Не, просто не предполагах, че веднага ще преминем към обучение.

— Уплаши ли се?

— Не.

— Виж, ако не искаш, няма. Просто си помислих, че желаеш промяна.

— Искам я.

— Сега, ще ти дам пет минути. Искам да си помислиш добре, готова ли си наистина да промениш живота си. Говоря сериозно. Обсъдих го с Боряна и тя е склонна да ти предложи работа като програмист със значително по — голямо заплащане. Това е само за пробния период. Издържиш ли го, ще те наемат за постоянно и ще ти увеличат отново заплатата. Животът ти никога няма да бъде същия. Разбира се ще трябва да направиш някои жертви, които може да ти се сторят жалки, но могат да ти се сторят и непосилни. Това ще се случи по време на пробния период. Не те избрах случайно, както вече няколко пъти ти казах. Имаш потенциал да станеш една от най — добрите. — Не можех да обеля и дума. В какво ли бях на път да се забъркам? — Виждам, че се стресна. Това е напълно нормална реакция. Ще отида в колата, ако до пет минути не дойдеш при мен, ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя излезе. Останала сама, мозъкът ми започна да мисли трескаво. За какво точно говореше? Не знаех, но изведнъж изпитах силно желание да разбера. Толкова много исках да променя нещо в живота си, че дори не осъзнах, как изминах пътя до колата и седнах на предната седалка до Диана.

— Знаех си, че няма да ме разочароваш. — Тя кимна с глава.

— Не се знае все още. Може и да се проваля.

— Не, най — важната стъпка я направи току-що.

Погледнах я невярващо, след което се замислих. Колко ли отчаяна изглеждах в нейните очи? Не ме вълнуваше особено много, тъй като наистина бях прекалено отчаяна от живота си. Не ме интересуваше какви компромиси трябва да направя. Исках да започна нов живот. Изведнъж се озовахме в края на Бистрица. Диана паркира пред малка къща, която беше последната на една странична уличка. След това се обърна към мен и ми се усмихна за първи път след предложението.

— Не се притеснявай, много скоро ще се радваш на себе си. А сега да започваме. Първо, ще забравиш за апартамента си. Там остава всичко от преди. Тази къща става твоя, вътре има абсолютно всичко, което ще ти трябва. — Тя се усмихна на учудването ми. — Не се притеснявай, собственост е на компанията. — Тя отново се усмихна. — Забранен ти е достъпът до стария апартамент. Ако се съгласиш, ще се обадиш веднага в работата си и ще напуснеш.

— Диана, звучиш различно.

— Никол, не задавай въпроси. Всичко ще ти бъде обяснено, когато е необходимо. Сега искам да знам, готова ли си да забравиш изцяло предишния си живот?

— Не ми изглежда като толкова голяма жертва.

— Дай ми минутка да помисля от къде да започнем. — Тя извади някакъв бележник от чантата си и започна да разглежда бележките, които бяха залепени по перфектен начин на листата. — Добре, това ще отнеме време. Искаш ли кафе?

— Няма да откажа.

— Толкова се радвам, че се получи така. — Настани се на дивана до мен и остави кафето. — Знаеш ли какво съм разбрала? Всичко е в съзнанието. Ако човек може да промени мисленето си, нищо друго няма значение. Трябва да започнеш да обръщаш внимание на това как се движиш, как говориш и какво говориш. Забелязала съм, че говориш много бързо. Никой не обича това. Трябва да казваш малко, но на място. Така ще привлечеш внимание. Освен това не трябва да правиш резки движения. Създава впечатление, че си непохватна и хората започват да ти се смеят.

— Знам, но не мога да го променя.

— Естествено, че можеш. Не бързай да отговаряш или да правиш нещо. При всеки въпрос, преди да отговориш, обмисли какво ще кажеш, дали въобще ще отговориш. Основното е да не бързаш. Така се греши по-малко. И каквото и да става не сваляй усмивката от лицето си. Защото това, което привлича един човек, е усмивката.

— Ще се постарая. Поне усмивката си харесвам.

Диана погледна часовника си и затвори органайзера.

— Е, мисля, че за днес приключихме.

— Така ли?

— Какво запомни?

— Говори бавно, движи се бавно, усмихвай се, цени себе си. Мисля, че това ще бъде най — трудното.

— Добре. Да видим как ще се справиш сред хора. — Тя ми се усмихна.

— Хора? Не е ли рано за тях? — Усетих как ме обзема паника.

— Най — лесно се учи от практиката.

Въздъхнах. Беше лесно да запомня какво ми беше казала, но дали щях да успея? Тръснах глава. Трябваше да се справя.

— Не е толкова трудно. — Разгадала мислите ми, тя ме дари с широка усмивка. — Хайде да те преоблечем.

— Това ще бъде интересно.

Хванах подадената ми ръка и двете тръгнахме към една от стаите, която се оказа спалнята. Диана отвори малка врата, която водеше към друга стая.

— Уау, това гардеробът ли се предполага, че е?

— По — малък е от моя. С времето обаче имам усещането, че ще ме задминеш. — Тя ме погледна заговорнически.

— Да бе. — Изсмях се, но получих строг поглед. — Какво? Какво казах?

— Просташките изрази трябва да изчезнат от речника ти. Използваш твърде много излишни думи. Една дама не използва думи като „бе“, „ма“, „егати“. Една дама винаги се държи възпитано. Това включва и как се изразява. Затова ти казах да говориш бавно. По този начин ще съумяваш да намериш правилните думи. Да видим дали ще ти харесат дрехите, които съм купила. Лично напазарувах всичко.

— Кога успя?

— Миналата седмица.

— Но как си знаела, че ще се съглася?

— Погледът ти.

— Ясно.

— Хайде да се обличаме. Нямаш против да заема нещо, нали?

— Не, естествено, че не. Нямам.

— Първо, отговаряй кратко. — Тя се замисли.

— Кое е второто?

— Че ще сме съквартирантки през следващия месец.

Останах поразена.

— Шегуваш ли се?

— Нима не искаш да делиш къщата?

— Не, просто това е прекрасна новина и се чудя с какво ли съм го заслужила. Благодаря ти.

— Нещата се променят, Никол. От тук нататък ще ти се случват много хубави неща.

Вместо отговор успях само да я прегърна. Бях толкова развълнувана, че едва сдържах сълзите си. За първи път в живота си се чувствах наистина жива и усетих невероятен прилив на енергия. Завъртях се щастливо и се засмях звучно. Нещата започваха да се променят. Беше вълшебен ден и се чувствах все едно сега съм се родила.

Диана ме облече в дрехи, които никога не бих сложила. Единият ръкав на шарената блуза падаше надолу и оголваше рамото ми, а самата блуза беше доста дълга. Панталонът се свиваше долу при глезените и очертаваше прасеца, който ми се струваше по — дебел, отколкото трябваше да бъде.

— Стига си се мръщила. Това са дрехи. Не нещата, които ти обличаш. — Тя ме наблюдаваше, докато се оглеждах в огромното огледало.

— Да, добре.

— Послушай ме. Знам какво правя.

Въздъхнах и я оставих да ме гримира и да оправи косата ми.

— Косата ти трябва да се подстриже. Изобщо не търпи третиране.

— Знам.

— Погледни се и ми кажи, че не се харесваш.

Когато се обърнах към огледалото, останах изненадана. Наистина се бях разхубавила. Не бях красива като Диана, но за начало беше добре. Беше начупила косата ми, оформяйки къдрици, а моливът и спиралата придаваха на очите ми блясък.

— Благодаря ти.

— За нищо. А сега да тръгваме към ресторанта.

Качихме се в колата и тя се усмихна.

— Какво?

— Нищо. Винаги се чувствам добре, когато започвам да променям някого. Усещането е страхотно.

Тя паркира колата пред ресторант, който изглеждаше много изискан. Намираше се в стара постройка от началото на 20-ти век. Когато влязохме вътре, спрях за минута, тъй като исках да усетя невероятната атмосфера. Цялото заведение беше обзаведено в унисон със сградата и докато чакахме на входа, се полюбувах на старинните предмети, с които беше украсено антрето. Вътре светлината от големите кристални полилеи беше приглушена, придавайки уют. Пред очите ми изплуваха образите на изискани дами от висшето общество на София в началото на миналия век, които привличаха погледите на господата, насядали не по сегашните елегантни маси, а на усамотени канапета. Не знаех кой е собственикът на заведението, но със сигурност бе успял да запази романтичната атмосфера. Няколко минути по — късно мъж на средна възраст ни посрещна и целуна ръка на Диана.

— Госпожице, какво удоволствие е да Ви видя отново.

— Даниел, удоволствието е изцяло мое. Ресторантът изглежда чудесно! Радвам се, че е пълен с посетители.

— Не се оплаквам, не се оплаквам. А кое е това създание до Вас? — Той се обърна към мен и ми целуна ръка. — Каква красота!

Усмихнах се и се изчервих. Не знаех какво да отговоря и погледнах към Диана.

— Това е моя приятелка, Никол. Премести се наскоро.

— Радвам се, че София Ви е спечелила. Надявам се да Ви виждам по-често.

— Разбира се.

Усмихнах му се учтиво и прокарах ръка през косата.

— Дани, масата ми свободна ли е?

— Да, госпожице.

— Благодаря.

В този момент влезе някакъв мъж, който явно познаваше Диана, тъй като се приближи и я прегърна леко.

— Диана, мина доста време.

— Здравей, Николай. Съжалявам, но имах много работа.

Тя го целуна по бузата.

— Пристигате или си тръгвате?

— Пристигаме. Защо не се присъединиш към нас?

— С удоволствие.

Тримата седнахме и Диана и Николай се заприказваха. Поръчахме вино и предястие, след което започна да ми доскучава. Не знаех какво да правя в подобна ситуация, а двамата изцяло забравиха за мен. Прииска ми се да заговоря келнера. Поне с него можех да си поговоря. Посегнах към чашата с вино и веднага усетих погледите върху мен. Спомних си за думите на Диана — движи се бавно. Забавих ръката си и се съсредоточих върху задачата да не разлея чашата. Няколко секунди по — късно триумфиращо я поднесох към устните.

— Не съм виждал тази красавица преди. Нима е новото ти протеже?

Диана се усмихна и хвана ръката ми.

— Никол е моя приятелка. Срещнахме се в един магазин. Оказа се, че се е преместила да живее тук преди месец.

— Чудесно. Няма нищо по — хубаво от подновяването на приятелство. От къде се премести, Никол?

Усетих вибрацията на телефона ми. Имах съобщение, но трябваше да измисля град, затова се съсредоточих върху това.

— Бургас. — Дарих го с лека усмивка.

— Чувал съм, че е прекрасен град.

— Така е.

— Защо се премести?

Трябваше ли да е толкова досаден? Извадих телефона си.

— Лични причини.

— С Никол бяхме много близки в университета, но за съжаление пътищата ни се разделиха.

„Искаш да те помислят за бавно развиваща се ли?“

Мислех, че се бях справила добре с чашата. Прибрах бързо телефона в чантата и се усмихнах.

— Госпожице, търсят ви по телефона.

Сервитьорът плахо погледна към Диана.

— Извинете ме.

Когато тя стана, Николай се доближи до мен и хвана ръката ми.

— Би ми било приятно да се опознаем по — добре.

— Какво бихте желали да знаете за мен?

— Например, какво работиш? Извинявайте, нали няма проблем да мина на ти?

— Не, няма. Програмист съм.

— Не само красива, но и умна. Изкарваш добри пари предполагам?

— Не се оплаквам.

— Къде живееш?

— В хубав квартал.

Той се усмихна.

— Не обичаш да споделяш много, прав ли съм?

— Не считам, че ако навляза в подробности, ще ти бъде интересно.

— Но защо?

— Никол…

— Да? — Диана ме извади от размислите ми.

— Обадиха се от работа, трябва да тръгваме. Николай, съжалявам, но ще трябва да ти я отнема.

— Наистина е за съжаление. — Той ми се усмихна. — Ще мога ли да те намеря по някакъв начин?

— Не се притеснявай, ще взема номера ти от Диана.

Усмихнах му се и двете тръгнахме към колата.

— Ако искаш, остави ме тук и отивай на работа.

— Няма да ходя никъде. — Тя запали и тръгнахме към къщата.

— Какво?

— Излъгах. Достатъчно време те оставих с него, справи се добре. Но пак ще трябва да говоря с Николай, за да ме осведоми по — подробно.

— Знам, че ще се повторя, но какво?

— Никол, задаваш прекалено много въпроси. Караш хората да си мислят, че си глупава. Трябва сама да си правиш заключения, а не да чакаш да ти обяснят. Така би могла да станеш лесна мишена за манипулиране.

Вдигнах безпомощно ръце и се замислих. Явно всичко е било нагласено. Диана паркира колата. Докато се качвахме по стъпалата, телефонът й звънна.

— Ало. Слушам те. — Тя се усмихна. Явно новините бяха добри. — Добре, благодаря ти, Николай. — След като влязохме, тя се обърна към мен. — Николай е останал доволен от теб. Каза, че си се представила добре. Била си секси, загадъчна и самоуверена. Браво.

— Радвам се.

— Има за какво. Искам да обсъдим нещо. Движенията ти не трябва да са толкова забавени. Намери баланса. За всяко едно нещо е важно да намериш баланса. И другото, когато някой ти направи комплимент като Даниел, намери с какво да му върнеш жеста. Благодари му, след което можеш да кажеш нещо за работата му, за външността му, за интелекта му. Каквото и да е.

— Добре. Ще го имам предвид.

— Хайде, мисля, че станаха много неща за упражняване. Ще си починем няколко дни. А сега, ако искаш, умирам да ми покажеш върху какви програми си работила.

Диана се усмихна на моята изненада. Седнахме и аз се заех да й покажа с какво се занимавах в момента.

* * *

Два дена по-късно Диана ме погледна. Бяхме прекарали доста часове в разговори за поведението ми и вече изгарях от нетърпение да продължим нататък.

— Мисля, че е време за следващите промени.

Беше към един и двете обядвахме.

— Какви са те? — Оставих вилицата и я погледнах.

— Козметик, фризьор и маникюрист.

— Мислех, че този момент няма да дойде. — Усмихнах се.

— Хайде тогава да тръгваме. Запазила съм часове за всичко.

— Добре.

Влязохме в голямо козметично студио и се паникьосах. Първо отидохме при маникюристката. С любопитство наблюдавах как полира ноктите ми, след което ги оформи. Изнервих се на постоянните й забележки как може някой да не се грижи за ноктите си. Въпреки неприязънта си към нея, приех съветите й и обещах да ги следвам, но облекчението дойде едва когато ми каза, че съм готова.

— Хайде, Никол, време е да оправим косата ти. — Диана ми се усмихна.

— Маникюрът всъщност се получи добре.

— Недей да звучиш толкова изненадана. Това е най — обикновена грижа за ноктите.

— Да, ще взема наистина да я послушам.

Вместо отговор Диана само се разсмя.

— Хайде да отиваме при Влади.

Седнах на стола и се настаних удобно.

— Диана, какво е това, което си ми довела!? Никога не си падала толкова ниско.

— Слушай какво, защо не си затвориш устата и не свършиш това, за което ти плащат? — Този определено не го харесах.

— А ти, защо не си сложиш чувал на главата и не си прехапеш езика?

— Млъкнете и двамата. Никол, той е прав. Косата ти е ужасна. Но съм убедена, че Влади е специалист и ще се справи с проблема. Или греша, Влади?

Тя сложи леко ръка на рамото му и му се усмихна. Трябваше да се науча да съм като нея. Беше толкова елегантна във всеки един жест и всяко едно движение.

— Разбира се, Диана.

Той изми косата ми и се зае да я подстриже. Каза, че ми слага нещо, но тъй като не разбрах за какво става въпрос, Диана обеща да се заеме с купуването му. Боядиса косата ми в черно и когато я изправи, изглеждаше великолепно.

— Уау, ти наистина си гений!

— Ха, мерси, че казваш очевидното.

— Извинявай, Влади. Държах се зле с теб, но какво ще кажеш да започнем отначало?

Усмихнах му се леко и си подадох ръката. Той се замисли, след което я стисна и се усмихна.

— Диана ще ти покаже маските, които трябва да ползваш. И да не си посмяла да дойдеш отново с онова гнездо.

Засмях се.

— Дадено.

— Благодаря ти, Влади. Никол, остана козметика.

Станах с неохота от удобния стол и тръгнах след Диана. Оказа се, че ме чака удобно легло и масаж на лицето. Затворих очи и се отпуснах. Животът в този момент беше прекрасен.

— Никол, събуди се!

— А, какво?

— Ти наистина ли заспа?

— Не!

— Хайде.

Когато влязохме в колата, въздъхнах.

— Какъв ден.

— Доста се промени, но не е достатъчно.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да станеш по — женствена, Никол! Не знаеш нищо за гримове, не знаеш как да си правиш косата, нито ноктите, нито пък как да се грижиш за лицето си! Имам предложение. Ще накупим от различни марки маски и гримове и ще ги изпробваш.

— Не мога ли просто да използвам един вид?

— Не, трябва да имаш мнение.

Прекарахме един доста уморителен следобед, в който изхарчихме немислима за мен сума за козметика. Когато се прибрахме, ги наредих и се усмихнах на Диана.

— Чувствам се уморена, но и превъзходно.

— Така е. Колко е часът?

— Осем.

— Хайде да те облечем.

— Добре.

Влязохме в гардероба и започнах да се оглеждам.

— Диана, мога ли да облека това? — Взех една блуза и я положих на себе си.

— Изглежда добре. А надолу какво ще сложиш?

Показах й един панталон.

— Перфектно. Обличай се.

Послушно облякох избраните дрехи.

— Стоят ми много добре.

— Наистина изглеждаш супер. Грим?

— Сядам.

Когато Диана приключи и се погледнах в огледалото, останах изумена. Черната ми коса падаше леко върху раменете, а новият бретон послушно беше заел място, придавайки ми сексапил, който за първи път виждах в себе си. Усмихнах се и вече изглеждах идеално. Единствено очите бяха останали от предишната Никол.

— Готова си. И още нещо…

Тя ми подаде обувки на висок ток и се усмихна.

— Не мисля…

— Никакво противопоставяне.

Въздъхнах и ги взех.

— Ти какво ще облечеш?

— Това.

Тя направи жест към облеклото, което носеше. Беше по дънки и тениска, имаше само спирала и червило, а косата й беше вързана. Обикновено това беше домашното й облекло.

— Не разбирам.

— Тази вечер искам вниманието да е изцяло върху теб. Да видим как ще се справиш с отказите.

Усмихна се и взе ключовете.

— Ще бъде интересна вечер.

— Определено.

Отидохме в друг бар и изпробвахме коктейли с екзотични имена, кой от кой с по — ужасен вкус. Забавлявахме се до момента, в който се появи първият досадник.

— Здравейте, дами, как сте?

— Добре сме. — Усетих леко изчервяване.

— Кукло, искаш ли да танцуваме?

— Мм, не танцувам, преди да съм се отпуснала.

— Какво пиеш, ще ти поръчам още едно?

— Средиземноморски екзотик. Но не искам същото. С приятелката ми решихме тази вечер да изпробваме различни коктейли, за да си харесаме, но засега най — доволна останах от мартинито, а пък тя…

— Мхм, ясно… Ей сега се връщам…

Мъжът се смръщи и си тръгна.

— Добра работа. — Диана се разсмя.

— Млъкни.

Присвих очи и я изгледах злобно. В този момент се приближи друг, но за моя изненада спря до Диана. Заслушах се в разговора им.

— Сладурано, какво ще кажеш да те черпя нещо? Кажи какво искаш?

— Много си мил, но мисля, че пиенето ми дойде в повече тази вечер. — Тя прокара леко ръка по рамото му, надолу до лакътя.

— Тогава само да танцуваме?

— С удоволствие, но може би някоя друга вечер. Много си сладък, но просто не мога да оставя приятелката си сама. Скъса с приятеля си и е много разстроена.

Мъжът ме изгледа и после погледна отново Диана.

— Утре пак ще съм тук, ако решиш да излезеш без нея. Ще си прекараме чудесно. — Той й подаде листче. Предположих, че е с телефонния му номер.

— Непременно. Беше ми приятно… Боби. — Тя му се усмихна и го целуна по бузата, казвайки му нещо. Той се усмихна и си тръгна.

— Как го правиш?

— Никой не обича истината. — Диана повдигна безразлично рамене. — Затова го лъжеш деликатно.

— Това не е за мен.

Малко по — късно друг реши да си пробва късмета с мен. Дойде наперен и ме погледна.

— Здрасти, красавице. Как си?

— Добре съм.

— Изглеждаш ми самотна. Искаш ли да ти правя компания?

— Извинявай, как ти беше името… а да, не го каза. Кое ти дава основание да ме наричаш самотна? Чао.

— Леле, я се успокой.

Обърнах се към Диана, която ме гледаше объркано.

— Откъде се взе това? — Вдигнах рамене. — Това го запази, ако някой те обиди. Не забравяй да си деликатна.

Двете продължихме да опитваме коктейли и да си говорим, но до края на вечерта никой друг не дойде при нас и към 3 си тръгнахме.

На следващия ден се събудих с махмурлук и жестоко главоболие. Погледнах часовника и се стреснах. Беше станало обяд и се изстрелях от леглото. Диана отново беше станала и пиеше кафе на дивана. Усмихна ми се и ми подаде чаша.

— Как успяваш да ставаш толкова рано?

— С години опит, мила.

— Дано и аз да свикна, защото всеки ден ставам по обяд. Освен това имам ужасен махмурлук. Колко коктейла изпихме снощи?

Тя се засмя и извади от чантата си някакви хапчета.

— Вземи, главоболието ще ти мине до половин час.

— Благодаря.

— Довечера пак ще сме навън.

— Какво!?

— Да, трябва да се научиш да се държиш подобаващо.

— Но как?

— За да имаш успех, трябва да започнеш да мислиш като една от нас. Да се запитваш всеки път какво би било секси, какво бих казала аз. Чувала си ме как говоря. Опитвай се да повтаряш.

— Всеки път ли ще става така?

— Не, само първите пъти. След това думите ще идват сами.

— Хм, не мога да си представя да говоря като теб.

— Повярвай ми, трябва ти още малко.

— Добре. Какво ще кажеш да отидем да хапнем някъде, че умирам от глад?

— Съгласна съм.

Двете отидохме в един нов ресторант, а аз не откъсвах поглед от нея. Опитах се да запомня всичко, но не знаех дали ще успея да го копирам. Вечерта щях да се пробвам. След като се наобядвахме, прекарахме следобеда в обикаляне по магазините. Диана ми показа любимите си марки, които според нея бяха най-добрите. Обиколихме всички магазини по Витошка и околните улици и решихме да седнем в едно кафе, за да си починем. Прибрахме се щастливи от разходката и покупките. Всичко беше много хубаво до момента, когато трябваше да се приготвяме и се стъписах. Отново не знаех какво да облека. Постоях известно време и взех една блуза, която ми беше станала любима и един сив панталон. Гримирах се набързо и след като получих корекции от Диана, двете се озовахме в любимото ни заведение с чаша мартини.

— Не забравяй какво си говорехме.

— Ще се постарая, но трудно ще стана като теб, Диана.

— Наздраве.

Започнахме да оглеждаме мъжете и много скоро един ме загледа.

— Диана, виж го онзи. Има страхотни сини очи.

— Определено ти е хвърлил око. Внимавай да не оплескаш нещата. Разкарай го деликатно.

Усетих как сърцето ми ускори, когато мъжът се приближи до мен.

— Здрасти. Как си?

— Добре. Ти?

— Добре. Виждам, че харесваш мартини. — Усмихна ми се леко.

Поех си бавно въздух и си припомних думите на Диана, която ме наблюдаваше от края на масата.

— Така е.

— Какво ще кажеш да танцуваме?

— Много си мил, но… — Направих му знак да се приближи и сложих леко ръка върху рамото му. — Приятелката ми е в голяма депресия. Сутринта скъса с приятеля си и не мога да я оставя сама.

— Добра приятелка си. Какво ще кажеш да те черпя нещо?

— Ужасно си мил, но тя е тази, която ще пие тази вечер. Аз ще трябва да я прибера.

— Е, добре тогава. Ако промениш решението си, аз съм на бара.

— Може да я прибера скоро и да те потърся. — Усмихнах му се и отпих от мартинито.

— Чао.

Когато се отдалечи смъкнах усмивката си от лицето и въздъхнах.

— Винаги ли трябва да се държа като надрусана?

— Мила, всички са такива. Въпросът е да съумяваш да извлечеш каквото искаш от тях.

— Да пием за това.

Поръчахме си по още едно и продължихме да оглеждаме.

— Добре се справи тази вечер, доволна съм.

— И аз така мисля.

Отключих вратата и двете се отправихме към леглата.

— Лека нощ, Никол. Ставаш все по — добра.

— Мерси, Диана. Лека нощ.

Легнах си доволна.

XII

Младата жена застана до прозореца и погледна надолу. Намираше се в луксозен апартамент в затворен комплекс, купен за тайните срещи, които провеждаше. Наблюдаваше хората, които вървяха по улицата, но те не я виждаха. Това винаги й даваше възможност да научи много. Слушането и наблюдението бяха най-верните й помощници и благодарение на тях беше стигнала толкова далеч. Направи няколко крачки и погледна за пореден път часовника си. Човекът, с който трябваше да се срещне, закъсняваше и тя усети, че напрежението в нея се повишаваше.

В този момент вратата се отвори и вътре влезе намръщен мъж.

— Здравей. — Тя му подаде ръка. — Радвам се да те видя.

— Какво толкова искаше да ми кажеш? Знаеш, че не е добре да се срещаме.

— Искаш ли? — Тя му подаде чаша уиски. — Мисля, че имаш нужда.

Вътрешният министър Иван Делиманов я изгледа продължително, въздъхна и взе чашата.

— Наздраве. А сега, за какво искаше да говорим?

Тя отпи и придоби сериозно изражение.

— Някой се опитва да ни провали. Мой източник ми каза, че е стартирано разследване срещу мен. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не.

— Сигурен ли си? Знаеш какво ще ти се случи, ако се опиташ да ме прецакаш.

— Казах ти, че не знам.

— Тогава проучи.

— Спокойно. Ще видя за какво става въпрос.

Мъжът остави чашата на масата и излезе. Останала сама, жената набра един от номерата за бързо набиране и зачака.

— Провери Делиманов. Искам да го следиш непрекъснато. Само с пръст да е мръднал, искам да знаеш.

— Нямаш ли му доверие?

— Нямам доверие на никого.

Тя затвори и пресуши чашата си. Набра друг номер и отново зачака.

— Слушам.

— Провери Андрей Петров. Искам да разбера дали ГДБОП е стартирала някаква операция. Искам информация до 24 часа.

— Разбрано.

Затвори телефона и се загледа отново през прозореца. Усещаше, че наближава буря и трябваше да се подготви. Имаше свои хора навсякъде и с нетърпение очакваше информация. В този момент телефонът й звънна.

— Ало.

— Имам новини от централата. Мисля, че Делиманов е извън играта. Нарочен е за изкупителна жертва.

— Знаеш ли какво са предприели?

— Не, но смятам, че трябва да се отдръпнеш от него. Нямам представа какво ще последва, но има голяма вероятност и ти да изгориш. Това поне е моето мнение.

— Благодаря ти.

Тя затвори и прехапа устни. Предчувствието й се беше оказало правилно. Трябваше да се погрижи за всички връзки, които можеха да доведат до нея. Ядоса се, че не го беше предвидила по-рано.

Взе телефона си и набра друг номер.

— Ало. — Заместник-директорът на ГДБОП не звучеше щастлив да я чуе. — Защо ми се обаждаш?

— Защото имам предложение за теб.

— Предложение?

— Мисля, че ситуацията изисква ние двамата да си помогнем.

— Слушам те.

Тя му изложи подробно идеята си, след което затвори. Усмихна се и отпи. Никой нямаше да я прецака. В това беше сигурна.

XIII

Събуждането беше най — трудно. Притъпената болка, която изостряше сетивата, замъгленият поглед и нервното примигване, за да успея да различа обектите около себе си. Опитах да накарам съзнанието ми да заработи отново нормално. Поех си панически въздух, но това ми причини силна болка. Имах чувството, че някой ме е стиснал силно, карайки костите ми да се огъват и вените ми да пулсират бясно. Пробвах да повдигна ръката си, но не успях, затова се отпуснах на възглавницата и въздъхнах. Отне ми няколко секунди да различа фигурата на Адам. Погледът му беше замъглен, а устните му бяха стиснати в сърдита физиономия. Беше бесен.

— Адам… как ме откри?

— Лекарят каза, че съм бил в последните набрани номера в телефона ти. Мисля, че трябва да си поговорим. — Приближи се до леглото и ме погледна. — Обясни ми какво се случи.

— Не знам… някакви мъже… ограбиха ме…

— Полицията каза, че не липсва нищо. Не е кражба.

— Полицията?

— Да, освен това казаха, че това не е мястото, където са те пребили.

— Какво!?

Умът ми отказваше да приеме мисълта, че полицията е разследвала.

— Да, нямало е кръв. Това означава, че са те отвели някъде, пребили са те и са те захвърлили на улицата.

— Не знам… не си спомням…

— По дяволите, Никол, престани да лъжеш!

Адам едва сдържаше гнева си.

— Не… аз…

— Време е да кажеш истината. Кой те прати?

— Не знам за какво говориш.

— Значи ще продължаваш да се правиш на невинна жертва?

— Не се правя!

Той се наведе към мен и стисна силно ръката ми.

— Не ти вярвам. Мисля, че всичко това, е било една голяма лъжа! И какво беше онова с чашата? А? Нима всичко ще отричаш?

Въздъхнах. Не можех повече да го лъжа.

— Преди година започнах работа в една компания като програмист. Много скоро се оказа, че създавам програми за кражба на информация. По това време животът ми беше провал и затова реших да продължа. Скоро ме преместиха на друга позиция — трябваше да се сближавам с богаташи. — Въздъхнах. Беше изключително трудно да призная истината. — В началото беше толкова лесно, но когато ме накараха да се сближа с теб, всичко се обърка. — Видях ужасеното му лице и се почувствах като най — голямото нищожество. — Влюбих се в теб прекалено силно, за да го направя. — Сълзите се стичаха по лицето ми.

— Какво да направиш, Никол? Какво трябваше да направиш… Да ме убиеш? — Адам ме погледна ужасен.

— Да, Адам, трябваше да те убия. — Не спирах да плача. — Но… но аз се влюбих в теб и не успях да изпълня указанията… и си получих заслуженото. Боряна, моята шефка е наредила да ме пребият.

— И съжаляваш, че се провали, нали?

— Какво!? — Ужасих се от факта, че въобще си го помисли. — Как можеш да го кажеш?

— Отвън те чакат полицаи. Няма да се измъкнеш.

— Съжалявам.

— Колко души си убила досега?

— Николко!

— Знаеш ли, няма значение. Така или иначе не ти вярвам.

Видях разочарованието в очите му и в този момент разбрах, че се бях провалила в още едно нещо. Адам махна с ръка и излезе. Заплаках силно и неудържимо, но болката така и не намаляваше. Бях проклета цял живот да не върша нищо както трябва. Изведнъж вратата се отвори и вътре влезе някаква лекарка. Когато се обърна, се шокирах.

— Диана! Какво правиш тук?

— Тихо. Дойдох да те видя. Как си?

— Добре съм.

— Притесних, че си решила да не се бориш.

— Защо? Какво стана?

— Тази нощ беше критична. Важното е, че си жива. Мисля, че загубих десет години от живота си при вида ти, когато те докараха.

— Какво!? И ти си идвала да ме видиш?

— Да.

— Но защо?

— Никол, не можах да те науча да не задаваш въпроси. Чувствам те много близка. Съжалявам, че нещата се развиха по този начин.

— Аз не.

Диана се приближи и ме погали.

— Ти наистина го обичаш.

— Да, Диана, не беше просто увлечение.

Тя въздъхна.

— Никол, нали знаеш, че Боряна ще те преследва?

— Да.

— Тогава… трябва да я надхитрим.

— За какво говориш?

— Ще намерим доказателства да я унищожим. Само така ще можеш да се спасиш. Аз ще ти помогна.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да, Никол. Ти си добър човек и заслужаваш щастие.

— Не, Диана, не искам да се забъркваш. Ако Боряна усети, ще пострадаш.

— Няма значение.

— Не, чуй ме… аз ще се справя с Боряна, но… трябва да се концентрирам. — От вълнението започнах да се задъхвам. — Ако знам, че си забъркана, няма да мога. Покрий се. Обещай ми, че… ще се покриеш.

— Не. Двете сме заедно. Това няма да се промени.

Сълзите покапаха неудържимо.

— Благодаря ти, Диана. Така и не разбрах с какво заслужих приятелка като теб.

Тя се усмихна.

— Защо ти е да знаеш, мила. Важното е, че съм тук, нали? — Кимнах леко с глава. — Добре, аз ще тръгвам. Пази се.

Тя ме целуна по челото и си тръгна, оставяйки ме замислена. Трябваше да опазя Адам. Докато Боряна ходеше свободно по улиците, той нямаше да е в безопасност. Не можех да го допусна. На всяка цена трябваше да направя нещо, за да го защитя. Опитах се да стана, но болката беше толкова силна, че дъхът ми спря, и се наложи да легна. Прекарах още час в леглото, докато обмислях плана, който не изглеждаше никак лесен. Направих още няколко опита да се изправя, но накрая се наложи да прекарам нощта в болницата.

На другия ден след визитацията на лекаря не издържах и се изправих внимателно. Отворих вратата и погледнах изненаданите полицаи.

— Помощ, моля ви… извикайте лекар. Копчето в стаята не работи…

Двамата се спогледаха и единият тръгна по коридора. Изчаках го да се скрие зад ъгъла и измъкнах пистолета на другия.

— Няма да те убия, ако мълчиш. — Полицаят ме изгледа с такова недоумение, че дори не му мина през ум да се съпротивлява. — Влез вътре, точно така. А сега се събличай.

— Моля ви, имам деца…

— Казах ти, че няма да те убия, но ще ми трябват дрехите ти. Така че побързай.

Явно успокоен от думите ми, той се съблече набързо и след като го закопчах с белезници за крака на леглото, облякох неговите дрехи. Запуших устата му и тръгнах залитайки по коридора. На четири преки от болницата имаше склад на компанията, затова влязох в патрулката и я подкарах.

Заех позиция зад съседната сграда и се прицелих. Отделих няколко секунди да огледам обстановката, след което претеглих рисковете. Ако убиех директно пазача, се лишавах от паролата за склада и щях да активирам алармата при проникването ми. Проблемът обаче беше, че бях прекалено слаба, за да рискувам да нападна пазача и да се опитам да го надвия. Затова избрах първия вариант. След като стрелях, трябваше да действам изключително бързо, тъй като щях да имам няколко минути, преди хората на Боряна да обградят сградата. Огледах стъклата на прозорците, които изглеждаха доста дебели. Предположих, че бяха бронирани, а това предотвратяваше достъп през тях. Вратата беше метална и също изглеждаше солидна. Обмислих внимателно фактите. Пазачът имаше ключове, а с тях влизането ми в склада ставаше лесно, но трябваше да съставя резервен план, в случай че нещата се объркаха.

Прицелих се отново и си поех въздух. Не бях стреляла по истински мишени и сега ръцете ми започнаха да треперят. Припомних си какво ме бяха учили на курса и отново се прицелих, този път в крака. Ако не ми създаваше проблеми, тази вечер пазачът щеше да оживее. Стрелях и го видях как се строполи на земята. Изтичах до него и взех ключовете му. Взех телефона му и го ударих силно с дръжката на пистолета. Отворих вратата и погледнах към алармата. Сигналът беше изпратен. Отмъкнах два пистолета с няколко пълнителя и се преоблякох. Надявах се Адам да е още в къщата си, приготвяйки си набързо багаж, за да се скрие в някоя от вилите си. Като че ли това щеше да бъде пречка за компанията. Не исках дори да си помисля, че Боряна можеше да се добере до него преди мен. Успокояваше ме единствено мисълта, че няма да го убие, защото чрез него ще се добере до мен. Изхвърчах от склада и се огледах за паркирани коли. Харесах една и се заех да я отключа, след което тръгнах към къщата на Адам. Точно когато свивах в една от пресечките забелязах еднаквите коли, които се движеха в срещуположна посока. Усмихнах се. Агентите на Боряна бяха закъснели и щяха да открият само ранения пазач и отворената врата на склада.

Когато наближих къщата на Адам, намалих скоростта и се огледах. Не исках да привличам вниманието, затова паркирах малко по-надолу по улицата и продължих пеша. Когато стигнах къщата, се огледах за свидетели и след като не видях никой, се покатерих по оградата, но това отне всичките ми сили, затова прекарах няколко минути, за да си почина. Чувствах се много отпаднала, но трябваше да си наложа да продължа. От това зависеше живота на Адам. Затова се насилих и се концентрирах отново. Всичко изглеждаше спокойно и не чух никакви шумове, но бях убедена, че това е измамно. Промъкнах се тихо до входната врата на самата къща и отново се ослушах. И тогава чух гласове. Непознати гласове, които ме накараха да настръхна. Агентите на Боряна вече бяха тук. Отворих внимателно вратата и се промъкнах. Гласовете идваха от хола.

— Боряна каза да я изчакаме. Идва.

— Колко време? Огладнях.

— Не знам. Не разбирам защо просто не ги очистим и да си вървим.

— Сигурно шефката има нещо предвид.

Промъкнах се до входа на хола и погледнах внимателно. Бяха двама. Адам беше завързан на пода, а майка му гледаше уплашено към сина си. Беше в инвалидна количка и не представляваше заплаха за двамата нападатели, затова и никой не й обръщаше внимание. Прицелих се внимателно и стрелях два пъти. Двамата мъже се строполиха на земята за ужас на майката на Адам, която изпищя. Вторачих се в двата трупа. Ръцете ми трепереха и побързах да прибера пистолета. Адам се завъртя и когато ме видя, се изненада.

— Никол?

Чувах го приглушено. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл — станах убийца.

— Никол?

— Хайде, нямаме много време.

Спуснах се и отвързах Адам, след което тримата тръгнахме към колата. Изведнъж майката на Адам спря.

— Адам, аз ще отида при чичо ти Ивайло.

— Какво? Дума да не става. Ти идваш с нас.

— Само ще ви затруднявам. Имате твърде много неща, които да свършите, за да ви се пречкам и аз.

— Не, няма да стане. Ти идваш с нас!

— Адам… приближи се.

Той клекна до майка си и заслуша покорно.

— Аз ще бъда на сигурно място при Ивайло. Оправете кашата, но искам да внимаваш. Чу ли ме? Довърши работата.

Адам замълча, но накрая кимна с глава. Когато се изправи, видях, че е бесен. Погледна ме и му кимнах.

— Накъде да карам?

Маргарита ми каза адреса и тримата потеглихме. Мълчахме през цялото време. Всеки един от нас имаше за какво да мисли и никой не наруши мълчанието. Оставихме майка му в къщата на въпросния роднина и двата тръгнахме отново. Докато пътувахме, на няколко пъти погледнах към Адам.

— Добре ли си?

— Не знам.

— Спокойно, скоро всичко ще свърши.

— От къде знаеш? Да не би да си решила собственоръчно да ме ликвидираш?

— Много добре знаеш, че ако исках да го направя, вече щеше да си мъртъв. Също така знаеш, че не съм убийца.

— А онези кой ги уби?

— Прав си, аз съм убийца. — Въздъхнах. Една издайническа сълза се търколи по бузата ми. — Но нима би предпочел да ги оставя да те убият?

— Не.

— Някой трябва да спре Боряна.

Млъкнах, ужасена от собствените си мисли.

— И какво сега? Къде отиваме?

— Първо трябва да те скрия, след което ще се заема с нея.

— Какво по — точно мислиш да правиш?

Погледнах го учудена.

— Нима наистина искаш да знаеш?

— Да.

— Ще унищожа Боряна. Само така може да бъде спряна. В противен случай с майка ти няма да имате и един миг спокойствие.

— Ще я убиеш ли?

— Не е задължително. Убийството не е единственият начин да унищожиш някого. Ще се добера до документацията й. Мисля, че е доста интересно четиво. — Паркирах колата пред семпла къща в покрайните и въздъхнах. — Пристигнахме.

Влязохме вътре и Адам се огледа.

— Нима всичко това се случва? — Адам прокара ръка през косата си.

— Да. Съжалявам. Никога не съм предполагала, че ще стигна до тук.

— През всичкото това време се преструва… — Видях цялата болка в очите му.

— Не… не през всичкото…

— Както и да е…

Той седна на стола и се замисли за нещо, а аз застанах пред огледалото и огледах зачервените ми очи. В този момент видях погледа на Адам и отново онова разочарование в очите му, което ме съсипваше. Той обожаваше очите ми. Сега, когато бях без лещите, това отново му напомни за лъжите ми.

— Коя си ти? Не те познавам…

— Познаваш ме, но външният ми вид лъже. Винаги е лъгал.

— Не, Никол, която познавах, беше друга. Но естествено всичко е било игра. Все се надявах това да не е истина, но за съжаление е. — Той се отпусна отново на стола. — Не мога да разбера как успя да изиграеш ролята на емоционалната, на момичето, което се поддава на импулсите си и понякога не мисли какво прави?

— Нима си мислиш, че мога да изиграя това!? — Усмихнах се мрачно. — Явно наистина не ме познаваш.

— НЕ, не те познавам.

— Адам, ти се влюби в мен…

— Не, ти си една измама.

Въздъхнах и оставих сълзите ми да покапят свободно. Твърде дълго ги бях сдържала. Беше време да говоря.

— Животът ми беше провал. Когато се запознах с Диана, тя предложи да ме промени. Беше прекрасна, като богиня, и каза, че може да направи и мен такава. Затова и приех работата. Когато започнах, наистина бях програмист. Харесваше ми да бъда харесвана и да мога да имам всеки мъж, който си поискам. Исках да наваксам с всичко пропуснато. Естествено по това време контактувах само с елементарни индивиди. Затова и не се замислих много, когато Боряна ми даде проекта. Когато ми заповяда да те убия, вече бях прекалено влюбена в теб, но и прекалено забъркана. — Въздъхнах. — Не мога да повярвам, че се забърках в това… че забърках и теб.

— И просто ей така заряза всичко?

— Не можеш да си представиш какво съм преживяла. Бях пред самоубийство, когато се запознах с Диана! Знам, че ти няма как да го разбереш, защото си успял да се справиш, въпреки трудностите. Имал си тежко детство, но си съумял да намериш правилния път, докато аз се провалих. Аз не бях толкова силна! Не съм толкова силна като теб, Адам! Ясно е, че ако можех да върна времето назад, бих променила много неща, но не мога. Аз не съм перфектна като теб!

Той замълча и отиде при прозореца. Влязох в банята и се оставих на водата да ме успокои. Чувствах се уморена. Всичко беше станало толкова бързо, че все още не можех да разбера как се бях озовала в това положение. Излязох от банята и видях Адам, който гледаше замислено.

— Банята е твоя.

— Добре.

Въздъхнах и се облякох. Изсуших набързо косата си и се замислих. Трябваше да се приготвя за удара на Боряна и взех пистолета от масата. Прегледах пълнителите — един пълен изцяло и един на половина. Тъкмо пъхах пълнителя обратно, когато усетих нечие присъствие зад себе си. Не предполагах, че Адам ще излезе толкова бързо от банята, а идеята да ме види с оръжие не ми беше приятна. Погледнах напред в огледалото. Погледът му беше върху гърба ми. Разбрах, че гледа раните — потникът се държеше на няколко вързалки и се виждаха спомените от побоя, който Боряна ми нанесе. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Сведох глава и опитах да продължа с подготовката. Но в този момент усетих пръстите му да пипат гърба ми, оставяйки горещи следи след себе си — тялото ми потръпваше при всеки един негов допир. Докога ли щеше да има пълен контрол над мен? Оставих всичко и притворих очи. Усетих как ме притегля към себе си. Погледнах го и отново бях изгубена в неговите очи. Адам прилепи нежно устни към моите. Беше леко, вълнуващо потръпване и за двамата, но когато обвих ръце около врата му, целувката се задълбочи и вече не бях способна да мисля. Положи ме на леглото и надигна потника ми. По — късно само си спомнях как го свали, без да спира да оставя парещи целувки по кожата ми. Тялото ми тръпнеше и отговаряше на всяко негово докосване. Страстта, струяща и от двама ни, беше взела връх и този път не губехме време в игра. Свали хавлията и не ме остави, докато не легнах почти бездиханна.

Събудих се няколко часа по — късно от кошмар и излязох на терасата. Чувствах се толкова зле, че въобще не можех да мисля трезво. Споменът от миналата вечер само ми напомни колко много ще страдам, когато всичко това свърши. И отново дойде мисълта — за всичко бях виновна аз. Сълзи на безпомощност се стекоха по бузите ми и в следващия момент вече плачех неудържимо. Изведнъж Адам дойде и ме прегърна. Опитах се да го отблъсна, но той не ме пускаше.

— Махни се от мен, чуваш ли!

— Успокой се…

— За какво… Накрая пак мен ще ме боли… — В този момент знаех, че не съм права, но гневът ми беше прекалено голям. — Какво си зяпнал, нима не е така?

Той не отговори, а единствено ме притисна към себе си. В този момент усетих силен тласък и полетях към парапета. Строполих се на земята и изгубих съзнание.

XIV

Отворих бавно очи. В стаята се прокрадваше лека светлина, която най-вероятно беше от слаба крушка на тавана. Виждах размазано, гадеше ми се и с усилие успях да повдигна глава. Наложих си да се концентрирам и да огледам помещението. Разбрах, че се намирах в мазе. Пробвах да се изправя, но получих силен ритник в корема, от който останах без въздух. Отпуснах се на земята в опит да нормализирам дишането си. В този момент тъмна сянка се надвеси над мен.

— Крайно време беше да се събудиш, кукло.

Хвана ме за потника и ме повлече нанякъде.

— Достатъчно.

Разпознах гласа на Боряна и това накара мозъка ми да заработи на пълни обороти.

— Къде е Адам?

Чух оглушителен смях и Боряна застана пред мен. Достатъчно близо, за да видя злобната й усмивка, но не достатъчно близо да успея да я поваля с ритник.

— Малка кучка, създаде доста неприятности.

Някой ме хвана за косата и ме издърпа в седнало положение. Двама мъже сграбчиха ръцете ми, след което ги завързаха. Огледах обстановката. Адам беше завързан в другия край, за щастие все още невредим. Беше пребледнял, а лицето му беше изкривено от тревога. Единственото, което ме успокояваше, бе, че Боряна излива гнева си върху мен, а не върху него.

— Адам, добре ли си?

Той ме погледна и кимна. В този момент получих толкова силен страничен ритник през лицето, че се превъртях няколко пъти и изгубих съзнание. Почти веднага изсипаха леденостудена вода, от която започнах да кашлям. Боряна ме изрита няколко пъти. Претърколих се и междувременно прокарах завързаните си ръце през краката. Така щях да си осигуря повече свобода на действие. Поех си дълбоко въздух и реших да действам, но в този момент Боряна сложи крак върху китката ми и натисна с всичка сила, докато костта не се счупи. Единственото, което успях да направя, бе да извикам от болка. За щастие беше дясната ми ръка. Бях левичарка, а това означаваше, че все още можех да нанеса сериозни поражения.

— Отвържете я.

Мъжът разряза връзката и ръката ми падна в неестествена поза. От движението болката се засили и пак загубих съзнание. Отново бях свестена с ледена вода, след което Боряна ме издърпа рязко за косата. Получих серия от удари в лицето и накрая се задавих с бликналата кръв. Тогава Боряна ме придърпа до Адам и ме стисна. Насочи лицето ми към него и се засмя.

— Струваше ли си? Кажи ми, Никол, заслужаваше ли си да се откажеш от всичко заради един нещастник? Виж го — целият трепери от страх и изглежда все едно ще припадне всеки момент. Жертва живота си за какво? — Тя ме пусна рязко и се строполих на земята. Усещах давенето на дробовете си, борещи се за глътка въздух.

— Има ли значение? Така… или иначе… ще ме убиеш, нали?

Боряна ме изгледа и се усмихна.

— Съвсем скоро ще ме молиш да те убия.

Направи знак на двамата мъже да развържат Адам. Нанесоха му множество удари в корема и краката, за да спрат опитите му да се съпротивлява и отстъпиха място на Боряна. Тя взе стола, върху който Адам седеше, и с всичка сила го стовари върху него. Опитах се да се изправя, но единият мъж ме изрита силно. Останала без въздух, паднах на пода.

Боряна се обърна към мен.

— Май напипах болното ти място. Застреляйте първо него. Искам да гледа как се мъчи. Искам бавната му смърт.

След което излезе. Единият от мъжете извади пистолета си и го насочи към Адам.

— НЕ! Спрете!

Събрах последни сили и се изправих. Другият мъж понечи да ме хване, но преди да заключи хватката, издърпах пистолета му със здравата ръка и го застрелях. Едновременно с това обаче загубих равновесие и залитнах. Докато падах, застрелях и другия, който се беше извъртял към мен и се готвеше да стреля. Най-накрая обучението, което бях преминала, се беше отплатило.

Адам се спусна към мен и ме огледа разтревожено.

— Спокойно… изглежда по-зле, отколкото… е. — Насилих се да се усмихна. Ти как си?

— Не говори. Сега ще повикам линейка.

Дишах на пресекулки, а болката в китката ми беше умопомрачителна. Смътно чух, че Адам се обажда на някого. Всичко се сливаше пред очите ми и не можех да различа кое е реално и кое плод на въображението ми.

— Не ме ли чуваш? Край на „Забвение“…

Адам говореше с някого, но не разбирах нищо. Затворих очи. Исках всичко да свърши.

XV

Министър-председателят разписа документите и се усмихна на секретарката си.

— Благодаря ти, Стела. Можеш да ни оставиш сами. — Стела се усмихна на двамата мъже и излезе от кабинета. — Слушам те, Петров. Какво е развитието на ситуацията?

Директорът на ГДБОП се настани удобно на креслото и се замисли откъде да започне.

— Поръчано е убийството на Адам Григоров, но в момента той се укрива заедно с жена на име Никол Филипова. Относно другите убийства в страната, имаме всички доказателства да направим арестите. Въпросът ми е, да действаме ли?

— Да. Възможно най-скоро.

— Това може да има последствия за Вас.

— Знам. Взел съм мерки.

— Мога ли да попитам какви?

Министър-председателят се усмихна.

— Не. Бъди спокоен, няма да бъдеш засегнат.

— Отново ще попитам. Сигурен ли сте, че искате да постъпите точно така?

Министър-председателят се изправи и погледна през прозореца.

— Петров, имаш ли проблеми със съня нощем?

Директорът се изненада искрено.

— Не, защо?

— Защото аз отдавна съм спрял да спя. Прекалено много мисли, прекалено много врагове. За да започна да спя, трябва да премахна враговете си. — Министър-председателят се обърна и го погледна. — Свърши работата си до край.

Андрей Петров се изправи и закопча сакото си.

— Добре. Трябва да тръгвам.

— Да, и аз имам друга среща.

XVI

Отворих бавно очи и се огледах. Отново се бях озовала в болница. В този момент до мен се приближи Адам.

— Ти си като котките, знаеш ли? Имаш 9 живота.

Успях да изпъшкам в знак на съгласие. Не можех да повярвам, че съм оцеляла и след това.

— Явно и Адът не ме иска. Упорито ме връща обратно тук… — Огледах се внимателно. — Не съм пострадала много. Предният път болката беше по-силна.

— Да, като изключим счупената ръка, няма друга сериозна рана.

Притворих очи и се унесох. Когато ги отворих отново Адам не беше в стаята, но видях непознат мъж, който ме наблюдаваше.

— Госпожице Филипова, виждам, че сте по — добре.

В този момент неволно дръпнах ръката си и усетих, че нещо я спря. Погледнах и видях белезниците.

— Предполагах, че това рано или късно ще се случи.

— Вие сама сте си виновна.

— Да, знам. Този път ще поема пълна отговорност.

— Радвам се, че виждате нещата по такъв начин. Мога да Ви предложа сделка.

Засмях се леко.

— Искате да свидетелствам?

— Да. Тогава ще мога да снема обвинението за опит за убийство на Адам Григоров и ще ви съдят само за кражби.

— Не се безпокойте. Ще Ви осигуря делото. Никога не съм била една от тях. Освен това животът ми приключи… Оплесках всичко. Ако не свидетелствам, невинни хора ще бъдат убити.

Затворих очите си. Бях изтощена и имах нужда от почивка. Когато се събудих, той седеше на стол до леглото ми.

— Какво правите още тук?

— Размишлявах.

— За какво?

— Останахме впечатлени от работата Ви. Вие сте много добър програмист. Какво мислите да се присъедините към нас в ГДБОП?

Погледнах го втренчено.

— Какво? Тотално ли сте изгубили разсъдъка си?

— Говоря сериозно. Няма дело, няма обвинения, ако започнете да работите за нас.

— НЕ. Не се виждам да работя за ГДБОП.

— А виждате ли се да убивате хора?

— В момента не се виждам като нищо.

— Добре, просто си помислете.

— Няма да се случи.

В този момент някой отвори вратата и насочи един пистолет срещу мен и един срещу агента.

— Никой да не мърда или ще умрете! Ръцете горе да ги виждам. — Беше с маска и крещеше прекалено силно. — Ти, хвърли пистолета си на земята!

— Какво си мислиш, че ще постигнеш?

— Затвори си устата и хвърли пистолета. — Повдигнах се леко, но той се приближи към мен и дръпна предпазителя. — Ти пък какво се опитваш да направиш!? Стой кротко.

— Просто се намествах. — Този глас ми се стори познат. Кой ли от агентите на Боряна беше?

Когато полицаят хвърли пистолета, маскираният го изрита и се приближи до него. Взе ключовете за белезниците и ги отключи. След това, продължавайки да държи пистолета пред лицето ми, ми заповяда да закопчея с белезниците агента.

— Вземи му телефона и да тръгваме. — Той се огледа и ме хвана за лакътя. — Хайде.

Изведе ме по коридора и моментално предизвикахме паника сред сестрите и лекарите. Този определено обичаше да привлича вниманието. Когато излязохме от болницата, ми посочи една кола. Замислих се дали не бих могла да му избягам, но изглеждаше силен и нямаше да имам шанс. Затова реших търпеливо да изчакам да видя къде ме води. Малко преди да стигнем колата, силите започнаха да ми изневеряват и залитнах, но той ме подхвана през кръста и спря.

— Събери сили, защото ще трябва да караш.

— Какво!? Не умея да карам.

Той се изсмя.

— Лъжеш. Така че се качвай. — Той погледна ръката ми. — Спокойно, автоматик е, така че не би трябвало шофирането да те затрудни много.

Изхвърли телефона на агента и се качи в колата. Запалих и го погледнах.

— Накъде?

— Аз ще ти казвам посоката.

Какво ли планираше?

— Завий надясно. На светофара направо.

Опитваше се да заблуди евентуални преследвачи. След още няколко пресечки паркирах колата пред някакъв блок. Погледнах нагоре, след което към него.

— Тук ли сме?

— Не, малко по-надолу.

Тръгнах бавно и след пет минути, той ме спря.

— Тук сме. Последният етаж.

— Надявам се асансьорът да работи.

— Работи.

Когато се качихме в асансьора мъжът натисна копчето за петия етаж. Вратите се отвориха пред една-единствена врата. Намирахме се на таванското помещение на блока, устроено като малък апартамент. Щом влязохме, мъжът заключи и свали маската.

— Адам… ти…

— Трябва да се върнеш в леглото.

— Добре съм… но…

Вълнението ми дойде в повече и започнах да се задъхвам. Сълзите покапаха от очите ми и направих няколко крачки към него. Не можех да повярвам. Беше ли истина, или беше плод на въображението ми?

— Не можех да те оставя да отидеш в затвора.

— Но нима ти ме измъкна?

— Беше добро представление. След като полицията не те открие, ще помисли, че някой от служителите на Боряна те е ликвидирал.

Погледнах го невярващо. Беше помислил за всичко.

— Е, не бях сам. Ако не беше Диана, нямаше да го направя.

— Диана!?

— Да. Предложи ми да те измъкне от полицията, но рискуваше прекалено много. Лесно щяха да я разпознаят. Затова реших аз да те отвлека, а тя да осигури апартамента. Имаш чудесна приятелка.

В този момент вратата се отвори и Диана влезе. Спуснах се към нея и я прегърнах.

— Благодаря ти!

— Няма за какво да ми благодариш. Важното е, че си скрита на сигурно място.

— Диана, не разбирам откъде ГДБОП са разбрали за мен? Трябва да решим какво ще правим от тук нататък и да действаме бързо.

Бях притеснена от развоя на събитията. В тази ситуация не знаех дали ще мога да ги защитя, а намесата на ГДБОП само усложняваше положението.

— Ще измислим нещо. — Адам прозвуча странно.

— Адам, ако те са зад гърба на Боряна, с нас е свършено!

Адам и Диана си размениха погледи и Диана кимна. В главата ми нахлу спомена, когато майка му го накара да клекне до него и му каза, че има работа за вършене. В този момент осъзнах цялата истина. Беше като шамар през лицето, стоварен с цялата си мощ. Не можех да повярвам на случващото се. Адам и Диана се спогледаха и в този момент се възползвах да измъкна пистолета му.

— Вие сте от ГДБОП, нали? — Насочих оръжието срещу тях. Липсата на какъвто и да е отговор ме вбеси още повече. А аз си мислех, че съм лъжкиня. — През цялото това време…

— Никол, успокой се и свали пистолета. — Диана се опита да направи крачка напред, но бързо се отказа при насоченото дуло към нея.

— Да се успокоя, така ли? Обясни ми нещо. С какво ти направих впечатление в началото, че реши да ме използваш за своя пъклен план? Или си мислеше „Ей това момиче изглежда, че има потенциал да стане убийца. Животът й е скапан, няма да е кой знае каква загуба да я убият или пък да свърши в затвора.“ Това ли ти беше идеята?

— Никол, изслушай ме. Никога това не ми е била целта. Внедрих се при Боряна със задачата да разбия организацията й. Беше станала толкова могъща, че всички по — големи магнати се страхуваха, че са следващата мишена. Боряна трябваше да се спре. Но Боряна така и не пожела да ме направи неин агент. Държеше да й набирам кадри. Затова опитах да се сближа с нея по друг начин. Малко след като това стана, те видях в мола. Исках да ти помогна и в онзи момент това беше единственият начин, по който можех. Исках да ми помогнеш да унищожа Боряна, само че с всеки изминал ден ми ставаше все по-трудно да ти призная цялата истина.

Главата ме заболя. Зави ми се свят и ми се догади. Поредната огромна лъжа в моя живот. Адам направи крачка към мен.

— Никол, имаме нужда от твоята помощ повече от всякога. Никога не сме целели да те вкараме в затвора или нещо подобно.

— Кой си ти, по дяволите? — Беше негов ред да застане под прицела ми. — И с какво право ме нагруби, когато през цялото време си ме манипулирал?

— Аз съм Адам Григоров, от ГДБОП се свързаха с мен, когато Боряна ти възложи задачата.

Зави ми се свят.

— Какво е „Забвение“?

— Това е името на операцията.

— И през цялото време разигравахте този театър, за да хванете Боряна? Имало е толкова много мисии, толкова много доказателства, с които можехте да я заловите. Защо не го направихте? Защо не ми каза, Диана? Нима си мислеше, че новият ми живот е най-важното за мен?

— Не, работата е там, че поръчките идваха от три места. Успяхме да разбием две от тях постепенно. Но така и не можахме да разберем кой е третият поръчител. Неговите поръчки винаги се изпълняваха от Николай. Боряна беше параноичка, когато станеше въпрос за тези акции. Тогава тя ти възложи да се сближиш с Адам. Ако бяхме арестували Боряна, никога нямаше да разберем кой стои зад тези поръчки.

— Разбрахте ли кой е?

Адам се усмихна мрачно.

— Не.

— Защо беше нужен целият този театър в болницата? Нали си от ГДБОП? Нали си ме внедрила, за да ти помогна? — Диана погледна към Адам и замълча. — Диана? Защо бях арестувана? Не ме лъжи повече, защото, кълна се, ще ти пръсна мозъка.

— Операцията беше с най-високо ниво на сигурност. За нея знаем само аз и директорът на ГДБОП. Официално това разследване не съществува. Ако бъда хваната, всичко ще бъде заличено и ще бъда съдена. За съжаление… това… важи и за теб.

Гаденето се засили и се строполих на близкия стол. Мозъкът ми отказваше да асимилира чутото. Бях изиграна толкова умело. Какво щях да правя от тук нататък? Отново се бях озовала абсолютно сама. Зарових глава в ръцете си.

— Кога се свърза с Адам?

— Веднага след като ми каза, че са ти дали задача да се запознаеш с него.

— Никол… — Адам се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Не ме докосвай. Да не си посмял да ме докоснеш.

Изправих се и хукнах през вратата. Не знаех къде да отида, нито какво ще правя. Знаех само, че исках да се махна. Сълзите ми потекоха, замъглявайки погледа ми. Чух викове след мен и ускорих крачка. Не можех да слушам повече лъжи.

След като излязох от сградата, поех по някакъв булевард, но имаше твърде много хора, затова свих в една пряка вдясно. Мислите препускаха като бесни в главата ми. Какво щях да правя от тук нататък? Бях издирвана от Боряна, ГДБОП се оказа също по петите ми, а най-лошото беше, че въпреки всичко най-важен за мен продължаваше да бъде животът на Адам. Не бях доверчива, не вярвах ГДБОП да положи усилия да го предпази достатъчно добре, а Диана, макар и загрижена нямаше да може сама да го защити. Трябваше да се скрия, но преди това трябваше да направя някои промени във външността си. Прибрах се вкъщи и грабнах набързо лаптопа, няколко чифта дрехи и всичките пари, които държах за спешни случаи. За щастие къщата не беше обградена от хора на Боряна или ГДБОП, така че се измъкнах бързо. Откраднах една кола и тръгнах по магистрала „Струма“. Спрях в една бензиностанция, отидох в тоалетната и отрязах косата си, след което я боядисах. Преди да тръгна, се огледах в огледалото. Все още приличах на себе си, но определено имаше разлика. Тъй като Диана щеше да проследи колата, в момента в който я обявят за открадната, я оставих в Благоевград на един паркинг пред някакъв блок. Откраднах съседната кола и продължих по пътя. Щеше да мине известно време, докато от ГДБОП, а и Боряна, направеха връзката, а там, където отивах, нямаше как да ме открият.

Все още не можех да осъзная какво точно се беше случило с мен в последната една година. Замислих се кога точно се бях превърнала в това, което бях днес.

* * *

Двете с Диана отидохме в ресторант, където отново се опитах да се държа като нея.

— Никол, ще трябва да се прибираш сама. — По тона, с който говореше по телефона, разбрах, че е нещо важно. — Боряна има нужда от мен.

— Кога ще ме запознаеш с нея?

— Когато си готова.

— Добре.

— Не се разочаровай. Довечера ще излезем и ще преминем към следващото ниво.

— Какво е то?

— Сега нямам време да ти обясня, но после ще дойда при теб и ще говорим.

— Щом казваш.

— Чао, мила.

Усмихнах се и наблюдавах походката й, докато не излезе от ресторанта. Беше толкова уверена. Приключих с яденето и се прибрах в апартамента, където седнах пред компютъра с чаша уиски и останах така, докато Диана не дойде.

— Какво правиш? — Тя се загледа в монитора.

— Занимавам се с програмата. Имам идея и искам да видя дали ще проработи.

— Интересно. Ще се забавляваме ли тази вечер?

Погледнах я и повдигнах чашата с уиски.

— Аз вече се забавлявам.

Тя се усмихна и си сипа останалото от бутилката. Пуснахме музика и Диана отиде в гардероба да избере какво да облече. Когато дойде моят ред, застанах нерешително пред рафтовете и не можех да избера.

— Диана, какво да облека тази вечер?

— Не знам, мила, от сега нататък сама ще си подбираш дрехите. И още нещо — довечера, ако си харесаш някого, няма да му откажеш.

— Какво!? — Рязко се извъртях към нея.

— Трябва да натрупаш опит, за да имаш самочувствие.

— Не мисля, че съм готова за това.

— Естествено, че си. Хайде обличай се, не искам да закъснеем.

Останах замръзнала на мястото си и не можех да помръдна. Спомените, които толкова дълго време потисках дълбоко, изплуваха и пред очите ми се появиха картини, които не исках да виждам.

— Какво има? — Диана ме погледна озадачено. — Никол, пребледня цялата.

— Не… не мога… — Тя ми отправи въпросителен поглед. — Диана, не мога да го направя. Не мога да спя с някого.

— Защо?

— Защото не мога!

Досега не й бях повишавала тон и тя се стресна. Хвана ме за ръката и ме заведе да седнем на дивана в хола. Очакваше да й разкажа, но не знаех как да й го обясня.

— Никол?

— Директорът на приюта, в който израснах ме изнасилваше всяка вечер в продължение на години. — Поех си дълбоко въздух и събрах смелост да разкажа историята си. — Не познавам баща си, тъй като майка ми спеше с всеки срещнат. Един ден, когато се прибрах вкъщи, я намерих на пода, цялата в кръв. Явно се е скарала с някой от мъжете, които водеше, и той я е убил. От полицията казаха, че е убита от удар с бутилка по главата. Тогава попаднах в един приют. Бях на 11 и признаците на пубертета вече се бяха появили. Директорът ме хареса от първия ден, в който пристигнах там… — Ставаше ми все по-трудно да продължа. Бях започнала да дишам панически и си поех няколко пъти дълбоко въздух. — Започна да посещава стаята ми почти всяка вечер. В началото се съпротивлявах, но това го озлобяваше и ме пребиваше при всеки опит за отказ. След това си вземаше каквото искаше… Минаха 5 дълги години. Направих няколко опита да избягам, но копелето винаги ме хващаше… Една вечер се напи и стана агресивен. Крещеше в дома и чупеше всичко, което видеше. Уплаших се и залостих вратата на стаята ми със стола. Тогава той побесня и взе нож. Не знам как, но разби вратата и нахълта побеснял. Крещеше ми, че ще си платя, че съм уличница и не заслужавам да живея. Нахвърли ми се и… в борбата успях да взема ножа и го наръгах… Побягнах от дома и от тогава се опитвам да забравя. Смених името си, зарязах всичко и се покрих. Беше ме страх, че някой ще ме разкрие. Забравих за курса по програмиране и започнах да работя като продавачка. — Избърсах сълзите си и си поех дълбоко въздух. — От тогава… не съм спала с мъж… и не мога да спя с никого, защото това извиква в мен спомена за този нещастник…

Настъпи продължително мълчание, което накрая Диана наруши.

— Бях на 17, когато се запознах с един мъж. Казваше се Денис. Беше най-красивият мъж, когото бях виждала. Разполагаше с пари, власт и влияние и за мен беше божествен. Предложи ми да ме направи богата. Каза, че съм красива и стига да пожелая мога да се възползвам от красотата си. Тогава исках да бъда като него, затова се съгласих. Станах елитна проститутка, която обслужваше отегчени богаташи. Много скоро прибягнах към кокаина. Помагаше ми да се отпусна и да забравя. Дните ми започнаха да се сливат и времето минаваше неусетно. Така загубих три години от живота си. Един ден явно съм прекалила с дозата и колабирах. Някакъв полицай ме е намерил и ми е спасил живота. Вкара ме в клиника и се изчистих. Научих две неща. Мъжете си мислят, че като спят с нас, демонстрират силата си. Това не е така. Ние ги контролираме чрез секса. Сексът е едно от най-силните оръжия на жените. Освен това си обещах, че няма да стигам до същото безпомощно и зависимо състояние, в което бях, а сексът ще използвам като сила. Всяка една наша слабост можем да я превърнем в предимство… Това, което са ти причинили като дете, можеш да го превърнеш в преимущество. Била си тъпкана, използвана и отритната. Сега е време ти да използваш и да потъпкваш.

— Но как?

— На първо време трябва да се отърсиш от миналото. Остави спомените си там, където трябва да бъдат — в миналото. А за да го направиш, трябва да преодолееш този ужас от секса.

— Ще се опитам.

— Довечера. Искам да пробваш да го преодолееш.

— Добре.

Диана избърса сълзите ми и се изправи. Върнахме се в гардероба и се захванахме да се подготвяме за вечерта. С дрехите се оказа лесно — избрах ги почти веднага. Сложих грим, доколкото можах. Но мисълта, че довечера ще спя с някого, ме караше да треперя. Затова и когато отидохме в бара, сърцето ми щеше да изскочи. Бях ли готова да си легна с някого? Замислих се над думите на Диана. Може би беше права и трябва да го превърна в мое оръжие. Пресуших чашата и поръчах още едно.

— Успокой се. Мъжете не обичат треперещи жени до тях. А повярвай ми, разбират, когато си притеснена.

— Да, добре казано.

— Хайде, не е голяма работа. Повечето свършват бързо. Онзи сладур те заглежда. Усмихни се, бъди чаровна. Помисли си колко пъти си искала ти да определяш правилата на играта. Ето сега е шансът ти. — Вдигнах глава и го погледнах. Беше наистина хубав. И в този момент изпитах желание. Желание, което ми беше непознато. Явно беше дошъл момента и аз да се забавлявам. — Спокойно. Ето, идва.

Диана беше права. Не беше кой знае какво, а и наистина исках да пробвам. Усмихнах се с възможно най — чаровната си усмивка. Пресуших и втората чаша.

— Извинете дами, искам само да ви кажа, че сте прелестни.

— Благодаря. Само едно нещо ми липсва…

Направих тъжна физиономия. Бях чувала тази фраза от Диана и исках да пробвам дали и при мен ще проработи.

— Нека да позная. — Той ми се усмихна. — Скучно ти е?

— Малко, да.

Огледах тялото му и се усмихнах. Беше красавец.

— Може би аз бих могъл да ти помогна.

— Надявах се на това.

— Как се казваш?

— Нима са необходими имена?

Прокарах ръка по неговата.

— Ни най — малко.

Усмихнах се и хванах подадената ми ръка, след което изчезнахме от погледа на Диана.

Когато пристигнахме пред дома му обаче, ме обзе паника. Спомените от приюта се появиха и останах скована на седалката. Опитах се да забравя, опитах се да заключа картините от миналото ми обратно, но не успявах. Мисълта за това, което предстоеше, ме караше да треперя силно.

— Добре ли си? — Мъжът ме погледна странно.

— Не… не… не мога…

— Не можеш? Да не си девствена?

Отворих вратата и се затичах.

— Ти сериозно ли? Егати пачаврата! — Чувах смътно виковете му, но не ме интересуваше.

Избърсах сълзите си и се огледах за такси. Погледът ми попадна върху табела с името на улицата и извадих телефона си.

— Диана, ела веднага, моля те…

Молех се да не ми задава въпроси, да не ме разпитва. Исках само да се прибера. Казах й адреса.

— До десет минути съм там.

Затворих и седнах на тротоара. Не виждах нищо. Отново се бях превърнала в единадесет годишно уплашено момиченце, само и безпомощно. Изведнъж някаква светлина ме обгърна и ми отне няколко секунди да осъзная, че това са фарове на кола. Диана слезе от таксито и ме прегърна.

— Хайде да се прибираме вкъщи.

Измина седмица преди Диана да спомене случката. Тъкмо бяхме закусили и пиехме кафето си, когато придоби сериозно изражение.

— Никол, ще ми разкажеш ли какво стана?

— Какво да ти разкажа? Не мога да забравя. Избягах и ти се обадих.

— Съжалявам. Беше твърде прибързано от моя страна.

— Не, ти искаше да ми помогнеш.

— И все пак не трябваше да те пришпорвам.

— Да, така е. Но тази седмица не съм спряла да мисля върху думите ти. Трябва да го преодолея. Не мога да продължавам така цял живот. Затова мисля да опитам отново тази вечер.

— Сигурна ли си?

— Да. — Кимнах. — Време е да забравя и да оставя това в миналото.

Диана се изправи и ме прегърна. Бях си го поставила за цел и бях решена на всяка цена да я постигна. Приготвих се и след две уискита излязохме. Не отне време да избера мъж и пристъпих към действие. Употребих заучените от Диана думи и скоро двамата се отправихме към апартамента му.

На следващата сутрин, когато си тръгнах, се замислих. Въпреки че предишната вечер отново получих пристъп на паника за кратко, нещата бяха протекли добре. Беше внимателен и нежен и успя да събуди и в мен желание. Когато сексът беше по взаимно съгласие, явно беше приятен. И сега се чувствах добре. Определено щях да пробвам отново. Прибрах се в апартамента и видях, че Диана пиеше кафе и мислеше за нещо.

— Добро утро. — Диана се усмихна. — Някой е щастлив.

— Да, беше хубаво.

— Добър ли беше?

— Не мога да кажа. Но беше внимателен и определено ми хареса.

— Чудесно. Радвам се. Още малко и ще се освободиш напълно.

— Надявам се. Определено искам да пробвам пак.

Диана се засмя.

— Знаех си, че ще ти хареса. Другата седмица ще имаш нещо като тест.

— Тест?

— Да, има прием на сина на кмета. Поканени сме, но няма да сме заедно. Ще бъдеш изцяло сама. Ще те наблюдавам как ще се държиш и ако всичко мине добре, ще те заведа при Боряна.

— Не мога да повярвам…

— Е, не се вълнувай още.

— Диана, може ли да те попитам нещо?

— Да.

— Каква е тази компания? За какво е всичко това?

Диана ме изгледа и въздъхна.

— Права си. Май е време да ти кажа. Боряна е основателка на тази компания. Има всевъзможни отдели. В най — общи линии клиентите ни изискват някаква услуга и ние я извършваме.

— От какво естество?

— От абсолютно всякакво.

Замислих се за миг върху думите й, след което свих рамене. Не ме интересуваше. Диана ме наблюдаваше и очакваше реакцията ми. Не успях да разбера, дали се изненада или не, понеже изражението й не се промени и за секунда.

— Ти ще бъдеш програмист, естествено. Понякога и на тях им се налага да извършват операции и Боряна не допуска служителите й да не са на ниво. Провеждаме обучение, за да можете да измъкнете информация от всеки.

— Ясно. Явно, когато започна работа, ще се сблъскам с различни ситуации.

— Да, но не се притеснявай. Сега се съсредоточи върху промяната ти.

— Ще бъде лесно.

Ставах все по — уверена и по — добра в подбирането на думите. През следващата седмица преспах с още трима и Диана остана възхитена. Не можех да повярвам колко време съм изгубила. Невинаги, но в повечето случаи оставах задоволена. Беше се отключило желанието в мен да наваксам всичко. И с всеки изминал ден откривах нови и нови неща.

Не усетих как дойде събота, когато Диана ми напомни за приема. Тъкмо се бях прибрала и двете седнахме да пием кафе.

— Какво мислиш да облечеш тази вечер? — Тя ме изгледа изпитателно.

— Мисля да го оставя на спонтанността.

— Добре, но нали знаеш, че ако не те одобря, ще те накарам да се преоблечеш?

— Да.

— Аз трябва да отида до офиса и да свърша малко работа. Ще се приготвя в моя апартамент, така че когато дойда, искам да си готова.

— И кога ще е това?

— Към 7.

— Добре. Няма да те разочаровам.

— Надявам се.

Тя ми се усмихна и тръгна. Погледнах часовника — беше 3 и скоро щях да започна да се приготвям. Пуснах си музика и се насладих на спокойствието. Беше толкова приятно да седя на креслото с чаша мартини и да се наслаждавам на тишината. Двадесет и шест години животът ме беше отблъсквал, докато една жена не повярва в мен. Тази вечер възнамерявах да й докажа, че ненапразно ми се е доверила. Поседях, докато дискът с песните не свърши, и влязох да се изкъпя. Избрах дълга червена рокля, очертаваща тялото ми. Сложих красиво дантелено бельо и облякох роклята. Заех се да търся подходящи обувки. Затрудних се с избора, но когато ги обух, се получи чудесна комбинация. Изправих косата си, която падна надолу по гърба и раменете ми, правейки ме да изглеждам като Диана. Нанесох грима и се усмихнах. Определено можех да поваля всеки мъж в краката си. Огледах се и останах доволна. Диана беше права — наистина се чувствах страхотно. И изведнъж ми дойде самочувствие, че аз ще съм тази, след която ще се обръщат, аз ще съм тази, на която хората ще се възхищават. Изпъчих гърди и се засмях. В този момент на вратата се звънна.

— Диана, подранила си!

— Да. Изглеждаш великолепно.

— Нали! Благодаря ти.

Тя се усмихна, а очите й се насълзиха.

— Ти си най — доброто ми творение досега. Исках да ти дам това.

Отворих малката кутийка и видях, че са зелени лещи. Прегърнах я и усетих, че и моите очи се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Ти беше единствената, която повярва в мен.

— Благодаря ти, че не ме разочарова. Изглеждаш божествено.

— Ще сложа лещите. Мисля, че това беше единственото, което ми липсваше.

Щом ги сложих, всичко си дойде на място. Чувствах се перфектно.

— Искаш ли по едно?

— Набързо.

Двете вдигнахме чаши и се засмяхме.

— Не мога да повярвам, че това съм аз.

— Нали?

И двете се развеселихме.

— Диана, ти си прекрасен човек.

— Не, Никол, аз само ти дадох подкрепата си. Ти извърши тази промяна. Както и да е, да тръгваме, преди да сме се разнежили още повече.

— Съгласна.

Отправихме се към приема, но когато спряхме пред залата, ме обзе паника. Щях ли да успея?

— Ами, ако не мога… — Погледнах уплашено към Диана.

— Престани. Естествено, че ще можеш.

Погледнах строгото й изражение и си поех въздух.

— Да го направим.

Слязох първа и тръгнах към входа. Казах името си на портиера и ме пуснаха веднага. Залата беше с елегантни кристални полилеи и украшения. Покривките бяха от разкошна коприна. Букетите бяха комбинация от калии, момини сълзи пред всеки и всевъзможни други уханни растения, разположени на различни места. Хората бяха изтънчени, с дрехи също толкова фини като моята червена рокля.

Изведнъж всичко си дойде на мястото и се почувствах в свои води. Направих няколко крачки, взех чаша шампанско и се слях с тълпата. Засмях се на някаква шега и се присъединих към група млади мъже с някакъв остроумен коментар. Скоро се прехвърлих към друга група и ги накарах да се смеят. Осъзнах, че принадлежа към тези хора. Чувствах се спокойна и уверена и знаех, че мога да се справя с всякаква ситуация. Не знаех как ме вижда Диана, но след известно време спрях да мисля за нея и започнах да се забавлявам. Не осъзнавах колко време е минало, докато Диана не се доближи и ми прошепна на ухо, че трябва да тръгваме.

— Нали не се познавахме?

— Играта свърши.

— Добре. Какви мили хора. — Вече бяхме в колата, но впечатленията ми бяха твърде силни. — Изкарах си невероятно.

— Да, определено привлече вниманието.

— Радвам се.

— Работата ми по теб приключи.

Тя паркира и влязохме в къщата.

— Мога ли да те питам нещо?

— Кажи.

— Защо го правиш? Имам предвид да се занимаваш с хора.

— Обичам да помагам. След като полицаят ме спаси, ми помогна да си стъпя на краката и да подредя живота си и тогава си обещах, че винаги когато мога, ще помагам на други хора по същия начин. Хайде да си лягаме. Утре ти предстои важна среща с Боряна.

— Права си. Чакай, какво?

— Утре ще те заведа при Боряна.

За първи път станах преди Диана. Облякох се и се огледах няколко пъти, за да се уверя, че изглеждам перфектно. Направих кафе и седнах на масата замислена. Каква ли беше тя? Дали щеше да ме хареса? Какво щеше да стане с мен, ако не ме одобреше? Тези и редица други въпроси се въртяха в главата ми, когато Диана влезе в стаята.

— Добро утро.

— Добро утро. Как спа?

— Добре. Малко съм нервна за срещата.

— Няма за какво. Подготвена си перфектно.

— Добре. Кафе?

Тя си сипа и седна при мен.

— Спокойно, Боряна иска само да те види и да си поговори с теб. Нищо повече.

Изпихме кафетата и тръгнахме към сградата, където се предполагаше, че е компанията. Беше висока лъскава сграда, построена миналата година. Качихме се и Диана почука на вратата на кабинета.

— Влез.

— Здрасти, Боряна.

— Как е любимата ми служителка?

— Добре. Водя ти Никол.

— Това е добре. Влез, Никол.

Когато влязох, срещу мен се появи очарователна жена на около тридесет, която беше невероятно красива, но и също толкова студена.

— Добър ден.

— Диана, трябва да ти кажа, че отново си свършила прекрасна работа. Никол, значи искаш да работиш тук?

— Да.

— Как ти се отразиха промените?

— Как да ми се отразят? Благодарение на всичко, което ми се случи, се чувствам прекрасно. Новият ми живот е страхотен.

— А какво мислиш по въпроса с жертвите, които от време на време ще се налага да правиш?

— Ами всъщност не знам точно за какви жертви става въпрос, тъй като досега не се е налагало да правя някакви.

— Нека ти разясня как стоят нещата тук. Компанията се занимава с предоставянето на всякакви услуги. В общи линии помагаме на клиента да се снабди с някаква информация, или го улесняваме в някаква друга дейност, извършвайки я вместо него. Доста от нещата са на ръба на закона. Някои хора считат, че дори го преминават. Въпросът ми към теб е — и си помисли добре, преди да отговориш, склонна ли си да си затваряш очите за някои дребни детайли?

Засмях се. Двете жени ме изгледаха изненадано.

— Аз съм крадла. За съвест ли ми говорите?

Боряна се усмихна леко.

— Надявам се наистина да е така. Ами… добре дошла. Щом Диана казва, че си готова да работиш при нас, значи е така. Ще й покажеш отдела, нали?

— Естествено.

— Довиждане.

— Чао, Никол.

Когато излязох, погледнах Диана.

— Изглежда много мила.

— Да, когато си вършиш работата. Хайде. Твоят отдел се намира на 3-тия етаж.

Слязохме на етаж, пълен с лъскава техника.

— Умряла съм и съм в Рая, нали? — Засмях се. — Това е страхотно.

— Добре дошла на работа.

Това беше най — прекрасният ден в живота ми. Диана ме остави да се запозная с колегите си, разбирайки се вечерта да излезем. Веднага се приспособих към хората и обстановката и толкова обикнах работата си, че оставах винаги последна. Диана се изнесе от къщата, но продължихме постоянно да излизаме и да се забавляваме с разните елементарни индивиди, които служеха идеално за задоволяване на желанията ни. Не разбрах как минаха десет месеца в приказка, която промени изцяло живота ми. Веднага забелязах, че работата ми е свързана със създаване на програми за крадене на информация. Позамислих се, но се чувствах повече от перфектно и въобще и не ме вълнуваше. В крайна сметка много скоро забравих за купищата идеи, които имах — те вече ми се струваха маловажни, някаква забавна част от моето минало. Не можех да повярвам, че съм изгубила толкова време.

Един ден както седях на бюрото си и вършех рутинна работа, Боряна застана до мен и ме погледна.

— Здрасти, Никол. Как си?

— Добре. Ти как си?

— Добре, благодаря. Харесва ли ти работата?

— Да. Много съм доволна.

— Какво мислиш за прехвърляне в друг отдел?

Отне ми няколко секунди да осмисля информацията.

— Искате да ме преместите? Какво ще правя точно?

— Имам една идея. Имаш прекалено голям потенциал, за да го хабим тук. Ела с мен.

Качихме се в асансьора и тя натисна четвъртия етаж.

— За какво става дума?

— За това да станеш полеви агент.

— Тоест?

— В момента разработваш програми, които други използват за измъкване на информация. А какво ще кажеш ти да си тази, която я измъква? Какво ще кажеш работата ти да се състои в това да омайваш богати мъже, да спиш с тях и след това да се оттегляш?

В този момент вратите на асансьора се разтвориха и пред мен се оказа зала, излязла от филмите.

— Уау…

— Тук има всевъзможно оборудване в помощ на агентите. И ти ще имаш достъп, ако искаш…

— Това звучи добре. Не всъщност — това звучи перфектно.

— Не бързай с отговора. Николай ще ти обясни, в какво ще се състои работата ти и ако тогава решиш, че все още искаш, ще те прехвърлим. Трябва да имаш предвид, че веднъж дойдеш ли в този отдел, връщане назад няма. Тук вече е прекрачена границата със закона.

Замислих се. Какво ли толкова щях да правя?

— Добре…

— Ако се съгласиш, ще изкараш обучение, след което ще получиш и първата си задача. Никол, тук няма място за грешки.

— Ще се постарая да бъда перфектна.

— Не се старай, а го направи. — Някакъв мъж се приближи до нас. — Николай, това е новата. Покажи й каквото трябва да знае.

— С удоволствие.

Николай целуна ръка на Боряна. Тя се усмихна и си тръгна, а въпросният мъж се обърна към мен.

— Здрасти, Никол. Радвам се да те видя отново, макар че така и не ми се обади.

— Нали всичко беше тест как ще се справя? — Усмихнах му се предизвикателно.

— Хайде. — Двамата тръгнахме по коридора. — Как ти се струва досега работата тук?

— Добре.

— Искаш промяна, така ли?

— Не знам, Боряна дойде и ми предложи да ме прехвърлят.

— И как ти се вижда идеята да си в центъра на действията?

— Много вълнуващо и интересно.

— А замисляла ли си се за последиците?

— Последици?

— В общи линии нещата при нас са много по — различни от това, на което си свикнала. Затова сме ограничен брой. Полевите агенти са винаги в роля. Те винаги знаят какво да кажат и кога да го кажат. Те са перфекционисти, защото дори и малката грешка е фатална. Тук нямаш право на погрешна стъпка. Идеята е, че обикновено клиент идва с поръчка да му осигурим дадена информация. Полевият агент е този, който осъществява контакт и се сближава с мишената. Има си определен период и определени правила, които ще ти бъдат обяснени, ако решиш да се присъединиш към нас. — Той въздъхна. — Но не това е проблемът. Работата е там, че понякога… понякога мисиите завършват… по не много приятен начин… Имам предвид, че понякога се стига до… отстраняване на… мишената…

— Искаш да кажеш, че се налага да убивате?

— Да. Затова трябва добре да си помислиш, дали си готова. Не е лесно да пречупиш съзнанието си и да разбереш, че можеш да убиеш човек.

Замълчах и не знаех как да постъпя. За първи път в живота ми се обади съвестта.

— Ами…

— Нека първо ти разкажа малко и след това ще те оставя да вземеш решение.

— Добре.

— Тук има много психология. Всичко се свежда до това да накараш мишената да чуе това, което иска. Трябва да си поиграеш с ума, за да може да ти се довери изцяло. Мисля, че с това се справяш.

— Аз съм на същото мнение.

— Тук разполагаме и с всевъзможни серуми за разстройване на съзнанието. Но нищо не действа по — ефикасно от това да го накараш да полудее по теб.

— Това звучи лесно.

— Да, но трудното идва, когато трябва да омаеш и обкръжението. Не трябва да оставиш и капка съмнение у приятели, роднини, че не си това, за което се представяш. В противен случай може да загазиш.

Влязохме в кабинета му и той седна зад бюрото си.

— Как бих могла да го направя?

— Няма един начин. Основното е, че трябва да знаеш предварително всичко за тези хора, за да откриеш начин да влезеш под кожата им. Хобита, приятели, мръсни истории и да умееш да ги използваш в подходящия момент.

— Ясно.

— Няма смисъл да си говорим празни приказки. Помисли си и искам да ми кажеш, когато вземеш решение.

— Добре. Чао.

Излязох от кабинета му замислена. Бях ли готова на тази стъпка? Прибрах се и се огледах. Все още не можех да повярвам, че къщата е моя. Последните месеци бяха прекрасни и животът ми беше изпълнен с радост, а сега ми предстоеше промяна. Дали можех да убия човек? Можех ли да бъда винаги в роля? Нима и сега не прелъстявах мъже, за да спя с тях? Каква разлика имаше? Щеше да бъде дори по — интересно. Да видиш как подлудяваш мъж до такава степен, че да е напълно сляп. Само това не бях правила досега. Диана ми беше гласувала доверие, когато реши да ми помогне. Исках да й покажа, че мога да се справя с всичко. Усмихнах се. Щях да стана най-добрата и да покажа на Диана, че ненапразно беше положила толкова усилия да ме промени. На другия ден станах рано и отидох при Николай.

— Добро утро.

— Добро утро, Никол, ранобудна си.

— Взех решение.

— И какво е то?

— Няма да има по — голямо удоволствие за мен от това да стана полеви агент.

* * *

Обучението беше толкова интензивно, че стигаш предела на силите си, преди да ти дадат почивка. Не разбрах как развих рефлекси, които никога не си бях представяла, че мога да имам. Движенията ми се доближаваха до нечовешки и често се питах дали тайно не ми дават някакви лекарства. Всичко обаче беше плод на изключителни усилия в продължение на месеци. Докато траеха тренировките, с Диана въобще не се виждахме. Не защото се бяхме отдръпнали, а защото след като си тръгнех, се прибирах и директно заспивах. Нямах сила за нищо повече.

След като развих уникални рефлекси и се научих да се отбранявам по начин, по който можех да ликвидирам няколко човека почти едновременно, ме прехвърлиха на частното стрелбище, което компанията притежаваше. Научих се да използвам безброй видове оръжие — от ловджийска пушка до автомат. Междувременно се усъвършенствах и в ръкопашен бой.

Накрая се бях превърнала в машина за убиване. Цялото ми тяло се беше стегнало, сякаш винаги беше в готовност да реагира на заплаха. Тогава Боряна ме извика в офиса си.

— Здрасти Никол.

— Здрасти.

— Николай ми каза, че си завършила курса на обучение.

— Да.

— Радвам се. Значи днес ще ти възложа първата задача. — Тя разтвори папка и погледна в нея. — Ще трябва да се запознаеш с него и да станете интимни.

— Добре. Това не би трябвало да бъде трудно.

Боряна само се усмихна и ми подаде една папка. Взех я и обещах, че ще приключа със задачата. Все още помня как отворих папката и прилежно научих информацията. Справих се за два дена, а не за седмица.

Така започнаха да протичат дните ми. Забравих изцяло за програмирането. Дните ги прекарвах с мишените, а вечерите с Диана и този живот ми харесваше. Мислех си, че по — хубаво от това не може да стане. Гледах със странна насмешка хората, с които се срещах, и знаех, че мога да ги убия, когато поискам. Разполагах с тази власт и това ме караше да се чувствам могъща — нещо, за което бях мечтала цял живот. Така поне си мислех.

Денят, в който настъпи повратната точка в живота ми, беше малко след двадесет и седмият ми рожден ден. Беше прекрасен априлски ден и седях в кабинета на Боряна, очакваща следваща задача.

— Името му е Адам Григоров. — Боряна въздъхна и ми подаде папката. Когато я отворих, видях снимката на красив мъж, който имаше големи сини очи. Брадата му беше набола и му придаваше сериозен вид.

— С какво се занимава?

Боряна ме изгледа изненадано. Трябваше ли да знам кой е?

— Директор е на компания „Интер Технолоджис“.

— Директор!?

— На двадесет е основал своя компания и с много усилия и още повече късмет я издигна до челните места. Останалото ще го прочетеш в папката. Основното е, че нашите клиенти искат да се запознаеш с него и да се сближите.

— Добре.

— Все още няма да предприемаш нищо друго. Засега искам просто да осъществиш контакт с него и да му привлечеш вниманието.

— Добре. Как мога да се срещна с него?

— Цялата необходима информация е в папката.

— Звучи лесно, така че не мисля, че ще имам проблем да го накарам да ми падне в краката. В крайна сметка той е просто мъж.

— Добре. Това е засега.

Изправих се и взех папката в ръка. Нямах търпение да разгледам информацията и да пристъпя към действие. Не знаех колко много предстоеше да се промени животът ми.

Прибрах се и разтворих папката, започвайки да чета подробно всичко, което пишеше там. Адам Дейвид Григоров беше роден в Ню Йорк. Бащата ги изоставил, след което той и майка му се връщат в България. На 20 започва свой бизнес и продължава да се занимава с това и до сега… Ерген… следваха някакви глупости… Майка му живее при него. Изсмях се и продължих.

Имаше чертеж на сградата и отделих доста време в изучаване на скицата. Сградата беше нова, където фирмата се е преместила през 2013. След това се заех да оглеждам района. Трябваше да намеря подходящо място, откъдето да извърша проучването си. За съжаление нямаше удобна сграда в близост и затова се примирих с една изоставена къща и се заех да съставя план на действие.

Започнах да наблюдавам Адам Григоров всяка вечер и установих, че е работохолик. Тръгваше си късно от работа и се качваше директно в колата си, след което се прибираше в къщата си. При това положение, започнах да го наблюдавам по няколко пъти на ден като се стараех да не привличам внимание. Щеше да ми бъде трудно да осъществя контакт с него, защото извън работата и майка си, той определено нямаше други занимания. Бях тръгнала да изпадам в безизходица, когато ми направи впечатление, че всеки петък той се отбива в един бар на две преки от компанията му.

И планът се зароди. Един петък се приготвих и отидох във въпросния бар. Настаних се точно срещу него, но за мое изумление той така и не ме заговори. Боряна започна да ме притиска да действам по — ефективно и затова реших, че трябва да сменя стратегията. Следващият петък реших да инсценирам някаква среща с него преди да е отишъл в бара. Не знаех какво точно щях да направя, но мислех да импровизирам. Адам беше твърде срамежлив, за да направи първата крачка и затова трябваше аз да направя нещо. Часовникът показваше 5 и реших, че е време да се приготвям. Влязох да се изкъпя и след това сложих дрехите на леглото. Сложих сенките, последваха спиралата и моливът. Огледах внимателно резултата и се усмихнах одобрително. Когато облякох роклята, направих няколко крачки из стаята, оглеждайки се от всички страни. Едва след като облякох якето си, сложих червило и гланц и се усмихнах. Вече бях напълно готова да омая всеки един.

XVII

Боряна затвори файла и разтърка очите си. Беше късно и щеше да си тръгва, но искаше да състави план със задачите за утре. В този момент телефонът й звънна. Когато видя, кой я търсеше, се усмихна. Значи все пак бе успяла да събуди интереса му.

— Най-накрая. Защо ти отне толкова време да ми се обадиш?

— Да се видим тази вечер? — Мъжът звучеше притеснен.

— Добре. Ще те чакам.

Когато затвори, тя се изправи и взе папката, която беше заключена в сейфа й. Грижливо подбрани документи, които й осигуряваха бъдещето. Облече палтото си и след като се увери, че алармата е пусната и кабинетът й заключен, се запъти към колата.

Двайсет минути по-късно стигна до тайния апартамент и след като се огледа, влезе вътре. Беше нетърпелива. Искаше час по-скоро да се увери, че планът е задействан.

Малко след нея се появи и заместник-директорът на ГДБОП.

— Радвам се да те видя. — Тя му се усмихна приветливо.

— И аз. Имаш ли нещо за пиене?

— Нервен ли си?

— Малко. Ако това, което ми каза, е вярно, ще настъпи истински хаос.

Жената се усмихна и наля уиски и на двамата. След като отпи, извади папката от чантата и прикани събеседника си да седне на масата.

— Няма защо да те лъжа. Както можеш да видиш тук, Василев смята да се отърве от всички, които сме имали някаква връзка с Делиманов. Това поставя и двама ни в доста неизгодна позиция. Шефът ти е започнал изкуствено разследване, с цел да ни отстрани всички. Ето какво ти предлагам. Събери всички наши хора в Дирекцията и им кажи, че ще направите арести. Аз ще ти осигуря прокурор и съдия, които да доведат делото до положителен край. Това са доказателствата, които ти трябват. Арестуваш и тримата — Делиманов, Василев и шефът ти… С тези доказателства обвинителният акт ще бъде песен. Използвали са професионални убийци, които да извършат убийства на неудобни фигури в страната под опеката на министър-председателя.

— Ще стане страхотен скандал.

— Помисли от другата страна. Представи си как ще изглеждаш в очите на обществото. Ти си подчинен, който открива доказателства и не се поколебава да им даде гласност. Обществото има нужда от такава фигура. Ще те издигне на пиедестал.

— Откъде си сигурна, че прокурорът и съдията ще доведат нещата до край?

— Те са хора на опозицията. Когато министър-председателят падне от власт, опозицията ще заеме неговото място. Съответно останала без директор, ГДБОП ще трябва да бъде оглавена от нова фигура. Това си ти.

— Кой е изпълнявал поръчките им?

Тя подреди листите от папката на масата, така че всеки един от тях да може да се види ясно.

— Това са имената. Никол Филипова и Диана Иванова.

— Не съм сигурен, че ще се получи. Има твърде много неизвестни, твърде много зависимости от хора, които не познавам. А Диана Иванова не е човек, който ще поеме удара, без да се бори.

Жената го погледна в очите и задържа погледа му.

— Сега е моментът да покажеш дали можеш да играеш главна роля, или искаш да си останеш в сянка. Кое предпочиташ, да преминеш към действие или да останеш да рапортуваш на някого?

Мъжът пресуши чашата си и се изправи.

— Ще задействам нещата още утре.

Останала сама, младата жена се качи в колата си и пусна радиото. Заместник-директорът имаше право. Зависеше от твърде много хора. Когато приключеше с министър-председателя, щеше да се заеме и със скъсяването на веригата. Колкото по-малко хора, толкова по-добре. Паркира пред дома си и влезе вътре.

XVIII

Намерих укритие в една изоставена къща, което не бе трудно, предвид че селото беше почти пусто. Отворих лаптопа, настроих телефона, който купих от Благоевград, да стане преносима точка и се свързах с интернет.

Когато започнах в организацията на Боряна, разработвахме системи, които можеха да пробият всяка защита. Сега трябваше да се справя с тази на ГДБОП, но не бях сигурна дали системата ми ще се справи с това.

Цялото ми същество беше напрегнато, мозъкът ми работеше на бързи обороти като обработваше всеки детайл с шеметна скорост. Исках да разбера какво имат срещу мен, освен това каква част от казаното от Диана е истина. Трябваше да разбера всичко покрай операцията им, за да реша как да подходя по-нататък. Срещнах трудности, но в крайна сметка успях да проникна.

Написах „Забвение“ и пред очите ми се появиха дузина файлове. Прегледах заглавията и подбрах три, които привлякоха вниманието ми. Зададох на системата да ги свали и погледнах стрелките на часовника. Бяха минали няколко секунди, но на мен ми се струваше цяла вечност. Въздъхнах облекчено. Макар и да беше логично, че аз съм била тази, която е проникнала в системата, нямаше как да разберат откъде съм го направила.

Отворих първия файл и се зачетох. Беше докладна от директора за стартиране на операция „Забвение“.

Според предоставените доказателства става ясно, че съществува организация, която се занимава с унищожаване на хора и компании чрез кражба на документи и тяхното предаване на съответния поръчител. Начело на тази организация стои Боряна Андонова. Ще внедрим Диана Иванова с цел събиране на доказателства за съществуването на тази организация и разобличаването й…

Спрях да чета. Значи всичко това беше истина. Боряна е била нарочена много преди аз да се появя. Тогава защо трябваше да ме въвличат и мен? Защо Диана беше решила да ме превърне в перфектната убийца и да ме вкара в цялата тази бъркотия? Тя е знаела много добре в какво ме забърква, какво ще се случи с мен, когато попадна в организацията на Боряна. Защо ме беше обрекла на сигурен затвор или смърт? Явно, че за нея това нямаше значение. Тя се бе превърнала в единствения ми приятел и по този начин знаеше, че аз ще й споделям всяко едно нещо. Така тя си осигуряваше уши сред полевите агенти. Беше гениален, безскрупулен план, проработил перфектно. Запалих цигара, отворих другия файл и започнах да чета.

Никол Филипова, 26 години — вербувана за акцията без нейно знание. Изключително талантлив програмист, който със сигурност ще привлече вниманието на Боряна. Отчаяна от живота, който води, ще се съгласи моментално да започне работа при Боряна, тъй като няма нищо. Ще бъде лесно да спечеля доверието й и да я накарам да ми споделя всичко, което Боряна й е възложила, понеже няма приятели. Няма семейство.

Идеална е за операцията, тъй като няма задръжки. Когато спечеля напълно доверието и приятелството й, ще й разкрия акцията. Няма да има трудности при убеждаването да ни съдейства, защото подлежи на лесно моделиране от моя страна.

Избърсах потеклите сълзи и се изправих. Трябваше ми известно време да се успокоя. Чувствах се толкова предадена и отчаяна, че мрачните мисли отново се опитаха да ме завладеят. Насилих се да ги потисна. Преди да им се отдам напълно, трябваше да довърша започнатото. Боряна трябваше да бъде ликвидирана и нямах време да се отдавам на самоубийствени мисли.

Започнах да прехвърлям всичко, което знаех досега. Организацията на Боряна се занимаваше с поръчки от всякакъв вид. Някой желаеше да съсипе конкурент, Боряна го организираше. Някой искаше да бъде открадната информация, програмистите хакваха компютрите. Ако не можеше, тогава внедрявахме полеви агент. Други предпочитаха директното ликвидиране.

Диана спомена за три източника на поръчки. Единият беше „бизнесът“. Кражбите на търговска информация и разработки бяха едни от основните ни дейности. Другият източник бяха организираните групировки. Ако някоя не желае да си цапа ръцете или не иска никой да разбере, че са те, поръчва на Боряна кой да бъде ликвидиран и работата се извършва чисто и безшумно.

Въпросът беше кой дава останалите поръчки. Бях предположила, че някой конкурент иска да премахне Адам. Беше най-логичното предположение и не можех да разбера, кой в действителност стои зад това.

Отворих Гугъл и написах името на Боряна. Официално компанията й се занимаваше с маркетингови проучвания на пазара. Започнах да преглеждам един по един резултатите, които излязоха. С изненада установих, че Боряна беше спечелила няколко награди. Четвъртият сайт, който отворих, беше новинарски и статията разказваше за благотворително събитие, на което е присъствал целият държавен елит на страната. Бяха качени няколко снимки на министър-председателя и на президента. Според статията са присъствали и редица известни личности от различни области. Тъкмо щях да затворя страницата, когато забелязах в края на едната снимка Боряна да разговаря оживено с някакъв мъж. Написах в Гугъл името на събитието и дадох на изображения. Малко по-надолу видях снимка на мъжа — беше Иван Делиманов, вътрешният министър на България.

След известно проучване, парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. Следващата стъпка беше да проникна в системата на компанията на Боряна. Познавах програмиста, който беше разработил защитите. Беше много добър, но и много самонадеян. Отне ми време да пробия защитата му, но в крайна сметка пред погледа ми се появи цялата информация, до която имаше достъп само Боряна. Имаше безброй много папки. Щом свалянето приключи, започнах да разглеждам документите. Намерих името си и отворих папката. Имаше информация за мен, за представянето ми, за работата ми. Отворих файл на име „Защита“. Оказа се, че в началото, когато започнах, Боряна ме е следяла, за да се увери, че съм лоялна. Затворих документа и прегледах останалите. Имаше подпапки с различните операции, в които бях участвала. Отворих последната папка, която съдържаше информация за операцията по ликвидирането на Адам. Имаше видео и го пуснах. За пореден път днес останах шокирана. Записът беше между министър-председателя и вътрешния министър.

— Съжалявам, но няма какво да направя. Сам изгърмя. — Министър-председателят се усмихна и го потупа по рамото.

— Какво? Ти инициира всичко! Ти ми даде зелена светлина да разчистя държавата от всички тези отрепки. Затова те подкрепих, когато реши да се кандидатираш за министър-председател. Двамата искахме да разчистим държавата от мафията.

— Не съм ти казвал да започнеш да ликвидираш всички неудобни. Двамата с Кремов тотално оплескахте нещата. Вместо да дискредитирате Григоров и да прекратите договора с него, вие го оставихте да разбере почти всичко. Бездействахте, докато вече беше наложително да го ликвидирате. И как щяхте да представите убийството на обществото? Пълни лаици!

— Не си прав, през цялото време се опитвахме да го спрем, но Боряна се издъни. И смъртта му щеше да бъде естествена.

Министър-председателят поклати бавно глава.

— Не, истината е, че се увлече от властта, която ти дадох, и се издъни сам.

Министърът на вътрешните работи гледаше човека пред себе си невярващо.

— Нали знаеш, че това няма да ти се размине. Ще завлека в Ада и теб. Имам предостатъчно материал медиите да се изхранват години наред.

Министър-председателят отпи от уискито си и издиша дима от цигарата.

— Така ли? Добре. Любопитен съм да видя какво ще изкараш наяве.

— Не сме приключили. Това не е приключило. Няма да си тръгна лесно.

Вътрешният министър излезе побеснял от кабинета.

Стоях втрещена. Не можех да повярвам, че всичко това се случваше наистина. Трябваха ми няколко минути да осмисля чутото, преди да продължа да отварям файл по файл. Боряна надлежно беше събирала всяко едно доказателство, което можеше да й помогне да се защити. След като разгледах всички доказателства само от мисията, свързана с Адам, ми стана ясно, че държеше в ръцете си вътрешния и правосъдния министри както и министър-председателя, а освен това имаше още документи. Прекарах няколко часа да прегледам информацията. Накрая станах и погледнах през прозореца. В съзнанието ми изникна онова предаване, което гледах преди време. Не се интересувах от политика и тогава не му обърнах внимание, но сега си спомних интервюто, което Василев беше дал. Обясняваше как ще премахне организираната престъпност. Говореше за групировките на Макриев, Иванов, Гешев. Всички те бяха убити. От неизвестна групировка. За мен обаче беше до болка позната. През главата ми минаха имената на много други богати хора, които бяха ликвидирани.

Оставаше само да го потвърдя с единствения друг човек в ситуацията. Човек, който не исках да виждам и същевременно не можех без него. Поколебах се, преди да набера номера му.

— Никол…

— Трябва да говорим. — Прекъснах опита на Адам да говори. Не желаех обяснения. — Очи в очи. Къде се намираш?

Той ми каза адреса. Беше в апартамент в Красно село.

— Утре в 1 ще бъда там. И недей да се обаждаш на Диана.

Затворих, без да му дам възможност да каже нещо и се заех да съставя план на действие. Имах да свърша няколко неща преди срещата с Адам. Имах нужда и от оборудване, преди да се върна в София. Притежавах всичко необходимо да съсипя Боряна и трябваше да реша как да постъпя и с доказателствата. Погледнах часовника. Беше станало полунощ и се разположих в колата да спя. Бях стигнала предела на силите си и трябваше да си почина за няколко часа.

XIX

Събудих се призори и прекарах няколко минути неподвижно, за да обмисля следващата ми стъпка. Трябваше да се снабдя с оборудване, което означаваше да се промъкна в някой от складовете на Боряна. Имаше такъв в Благоевград, в който щеше да ми трябва по-малко време да проникна, отколкото складовете в София, тъй като защитата беше по-лека. Припомних си разположението на склада, къде беше разположена охраната и всички капани, след което тръгнах. Когато наближих, паркирах колата до един изоставен строеж и поех пеша към сградата. Спрях на ъгъла до склада и огледах ситуацията. Предполагах, че след последните събития Боряна е засилила охраната, но се виждаше само един пазач. Може би вътре имаше още охрана. Може би Боряна не е предположила, че тук ще има нужда от засилени мерки за сигурност. Не ме интересуваше причината. Това, което исках да знам, е, дали не е някакъв капан.

Не можех да стрелям от позицията си, тъй като колоната на вратата закриваше мишената. Освен това не обичах оръжията. Беше много по-добре да разчиташ на себе си. Ръцете и краката няма да те предадат, докато оръжията засичаха.

Тръгнах по улицата и се надявах, че с новата прическа и дрехите ще им отнеме повече време да ме разпознаят. Когато се приближих до пазача, усетих погледа му, но вече беше твърде късно. Миг преди да посегне към оръжието си, го ударих в гърлото, след което го нокаутирах с мощен ритник в главата. Прилепих се до стената и зачаках реакция. Ако имаше други охранители, щяха да дотичат, а аз да ги ликвидирам. След като никой не се появи, взех пистолета на пазача и връзката ключове. Разстоянието от вратата до сградата на склада беше около 300 метра. В двора бяха паркирани 4 коли на компанията. Всичките с пълни резервоари и технически изрядни, в готовност за агентите при необходимост. Много ми се искаше да взема някоя от тях, но веднага щяха да я проследят, така че реших да ги използвам за прикритие, преди да проникна в склада.

Придвижих се от вратата до една от колите на бегом и се прикрих. Повдигнах се леко и се огледах, но в този момент някой започна да стреля към мен. Стрелците бяха двама и бяха заели позиции на двата прозореца. Спуснах се към колата вдясно и стрелях, но единият беше използвал придвижването ми и беше излязъл отвън, за да използва прикритието на колоната. Огледах се и видях до мен един камък, взех го и го хвърлих наляво. Целта беше постигната. Стрелецът зад колоната помисли, че съм аз, и се откри, за да стреля. Не разбра, че го държах на прицел и го убих мигновено.

Изтичах бързо до вратата, но в този момент другият мъж я изрита. Полетях към земята и се приземих тежко. Мъжът се нахвърли върху мен и ме удари, но успях да го изблъскам силно, след което взех пистолета си и го убих. Поех си няколко пъти въздух, за да нормализирам дишането си и влязох внимателно в склада. Нямаше никой друг и започнах да събирам необходимото ми оборудване. Взех очила за нощно виждане, нож, два пистолета, 20 пълнителя, няколко гранати и една снайперска пушка. Изтичах до колата ми и ги хвърлих в багажника, след което потеглих към София.

Паркирах в близост до блока, където беше Адам. Не му се доверявах и исках да съм сигурна, че не се е обадил на никого, затова прекарах около час сгушена на седалката. Адам се охраняваше от трима мъже, които бяха разпределени на входа на сградата и на стълбището пред вратата на апартамента. Огледах се за случайни минувачи, които могат да ме издадат и се покатерих по терасата. Беше на втория етаж, така че не беше трудно. Почуках на прозореца и изчаках да ми отвори.

— Никол, добре че дойде. Трябва да говорим.

— Адам, дойдох с конкретни въпроси.

— Слушам те.

— Боряна е получила поръчка за твоето ликвидиране. От правителството.

— Какво?

— Разбрах, че си работел с Правосъдното министерство. Какво?

— Да, фирмата спечели конкурса за софтуера им.

— Имал ли си някакви неприятности с тях?

Адам се замисли и ме погледна стреснато.

— Софтуерът имаше проблем със защитата. Делата не се разпределяха на случаен принцип. Бяха манипулирали софтуера и съответно се падаха само при определени съдии. Говорих с тях и им дадох препоръки.

— Това не обяснява защо са поръчали убийството ти. Можеха просто да прекратят договора с теб. Трябва да е имало нещо повече.

Адам се замисли и въздъхна.

— Когато открих нередностите по софтуера, започнах да проучвам. Знаех, че е работа на вътрешен човек, но не знаех кой. Много скоро разбрах, че един от служителите ми — Зарев, е зет на правосъдния министър Кремов и започнах да го следя. Три пъти се срещна с един мъж, затова ги снимах. Когато се разрових, разбрах, че този мъж работи за Боряна. По това време Диана вече се беше свързала с мен. След това проверих телефонните разговори на Зарев и открих редовни разговори и с вътрешния министър Делиманов. Това беше преди да дойда при теб и ти да ми дадеш уискито с отровата.

— Това обяснява нещата. Та ти на практика си разкрил схемата им. Когато си започнал да разследваш, си притеснил двамата министри и са решили да те премахнат. Затова внедриха мен, без да ми поставят задача в началото. Искали са единствено да наблюдавам. Когато си направил връзката между тях, са дали поръчката да те убия.

Адам кимна с глава.

— Още нещо. Проучих малко повече убийствата през последната година. Всички те носят един и същ почерк. От наличната информация става ясно, че извършителят е мъж около метър и деветдесет, левичар.

— Николай…

Адам кимна.

— Явно Боряна не е искала да се довери на някой друг освен на него за поръчките от правителството, докато не се появи ти.

— Да. Явно, когато е извършвано някое убийство, делата е трябвало да попаднат при определени съдии, за да могат да прикриват следите си. Техните съдии са произнасяли решения в зависимост от заповедите, които са получавали. Благодаря ти за информацията. Това е всичко, което исках да знам.

— Никол…

— Адам, не мога да говоря за това сега.

— Съжалявам…

Тръгнах си, преди да продължи да говори. Извадих телефона си и се обадих на Диана.

— Трябва да те видя. До час.

Тя ми издиктува адрес и затворих. Качих се в колата и си поех въздух. Не бях сигурна за това, което се канех да направя, но нямах избор. Щях да предам доказателствата на Диана, а в случай че „случайно“ изчезнат, бях запазила копия за мен, които щяха да се озоват във всички медии, блогове и социални мрежи. За пореден път прехвърлих всички факти в главата си и отново стигнах до извода, че това беше най-доброто решение. Запалих колата и тръгнах. Скоро всичко щеше да свърши. Когато пристигнах на адреса, отделих половин час да огледам обстановката. Не исках повече неприятни изненади, затова обиколих няколко пъти района, преди да почукам на вратата. Диана отвори и се усмихна плахо.

— Никол…

— Диана, трябва да говорим.

— Слушам те.

— Доколко имаш вяра на директора на ГДБОП?

— На Андрей Петров?

— Да.

— Имам му вяра.

— Знаеш ли, дали от него е дошла заповедта за разследването?

— Не съм сигурна, но останах с впечатлението, че решението е дошло отгоре.

— Адам? Колко добре го проучи?

— От А до Я. Напълно чист е. — Диана разчете мислите ми. — Нима искаш да кажеш, че всичко е дирижирано от министър-председателя? Че той стои зад Боряна?

— Вече не. Василев дойде на власт с едно обещание — да премахне организираната престъпност. Затова когато спечели изборите, сложи Иван Делиманов за министър на вътрешните работи. Той е започнал да работи с Боряна по ликвидирането на някои от най-известните босове. Боряна е осигурявала нещата да се случват безпроблемно, а твоят шеф за това убийствата да остават неразкрити. И тъй като не са можели да й се доверят изцяло, Андрей Петров те е внедрил в организацията, за да наблюдаваш какво се случва. Всичко е вървяло гладко, докато правосъдния министър не обърква нещата. Когато избират фирмата на Адам за изпълнител, те са били убедени, че няма да имат никакви проблеми, защото зетят на Кремов работи там. Той им е помогнал да манипулират софтуера. Само че допускат грешка и Адам постепенно е разбрал истината. Тогава Боряна е внедрила мен, за да го наблюдавам и при необходимост да реагирам. Когато разбират, че Адам е открил връзката между Боряна, Делиманов и Кремов, че е разбрал, че софтуерът му е манипулиран, вземат решение да го премахнат. Междувременно министър-председателят се е подсигурил да излезе печеливш от ситуацията. Поръчва на твоя шеф да задействате разследването и да намериш необходимите доказателства, за да обвините вътрешния министър. Така той ще излезе твърд пред лицето на организираната престъпност. Представи си само как ще изглежда за обществото. Той не се поколебава да отстрани вътрешния си министър и да бъде съден. Брюксел ще го похвали. Подсигурява си още един мандат и отстранява човек, на когото вече няма доверие.

Диана седна и прокара ръка през косата си.

— Само че и Боряна действа паралелно. Вчера беше издадена заповед за задържането ми. Заместник — директорът е съобщил на всички, че има доказателства, че двете сме извършили всички убийства под опеката на Андрей Петров.

— Какво?

— Боряна се е срещнала с него и двамата са сключили сделка. Заповедта за задържане е подписана от прокурор Манев. Той е известен с връзките си с опозицията. Явно Боряна се е разбрала с опозицията да свалят Василев от власт, да вкарат в затвора него, Андрей Петров, Иван Делиманов и Петър Кремов. Така опозицията ще вземе управлението на страната, а заместник-директорът на ГДБОП ще стане неин директор. Боряна ще оцелее още веднъж.

— Не и ако ги изпреварим.

— Никол, говорим за огромна конспирация. От най-високата позиция в държавата.

— Да.

— А защо Адам е бил нарочен? Не са ли могли да прекратят договора с него?

— Не е бил само проблемът за компрометирания софтуер. Когато Адам разбира за това, той се усъмнява в служителите си. Постепенно достига до Зарев — зетя на правосъдния министър, и започва да го проучва. Каза, че го е следял и тогава го вижда да се среща на три пъти с Николай. Когато започва да търси информация за Николай, той попада на организацията на Боряна. Освен това е намерил редовни обаждания на Зарев и до вътрешния министър. Тогава Боряна ми даде задача да го убия.

— Ще му се обадя.

— Изчакай. Първо искам да ти кажа още нещо. Причината, поради която ти се обадих и те питах дали ще можеш да доведеш разследването до край, е, че имам доказателствата, които са ти необходими.

— Какво? Но как?

— Нали затова ме вербува? — Усмихнах се мрачно и й подадох флашката. — Тук са всички машинации на Боряна. Как прикрива операциите си, как пере парите.

— Никол…

— Ще прегледам документите за още доказателства за конспирацията, но дори и така имаш достатъчно.

— Не знам какво да кажа.

— Нали това искаше от мен. Затова се сближи с мен. Само се надявам наистина да използваш информацията, а не да изчезне безследно.

— Никол, осъзнаваш ли какво означава всичко това? В момента, в който доказателствата излязат наяве, държавата ще се срине. Министър-председател, който дирижира такава конспирация, вътрешен министър, който работи с организация, която ликвидира неудобните хора в държавата и правосъден министър, който е поискал манипулируем софтуер! Това ще срине властта и ще настъпи пълен хаос!

— Решението е твое, Диана. От теб зависи как ще постъпиш с доказателствата.

Тъкмо щях да отворя вратата и да си тръгна, когато телефонът ми звънна.

— Ало.

— Кучка такава, донеси всичката информация и копията, иначе ще съжаляваш.

Чух вик, който ми беше до болка познат. Бяха хванали Адам.

— Имаш един час. Чакам те в склад 5.

Преди да успея да кажа нещо, Боряна затвори. Обърнах се бясна към Диана.

— Боряна е хванала Адам. Нали го пазеше, по дяволите?

— Пазехме го. Оставих го с трима агенти.

Прехапах устни.

— Имаше ли им доверие?

— Да. — Диана се замисли. — По дяволите! Какво искаше?

— Файловете. Разбрала е, че съм проникнала в системата й и си ги иска обратно.

Взех раницата и отворих вратата.

— Никол, почакай. Не можеш да се справиш сама с Боряна. Мога да помогна.

— Нямам вяра на ГДБОП, Диана. Както се увери, има доста компрометирани служители. Няма да рискувам.

— Но имаш вяра в мен, нали? — Тя игнорира умишленото ми замълчаване и продължи. — Може да не ми вярваш в момента, но знаеш, че в никакъв случай не желая Адам да пострада.

Премислих думите й. Въобще не й вярвах, но беше права за едно. Не можех да се справя сама с Боряна. Кимнах с глава.

— Искам непроследима кола. Имам всичко останало.

— Къде е срещата?

— В един от складовете. За съжаление не съм го използвала и нямам много информация за него.

— Къде се намира?

— Железница.

— В колко часа е срещата?

— След час.

— Как се стига до там?

— С кола до последната къща. След това ще трябва да продължим пеша навътре в гората. Боряна най-вероятно ще е разположила някого при последната къща.

Съставихме план на действие и се заехме да подредим екипировката. След двадесет минути дойде колата, която Диана поиска от неин колега и тръгнахме към срещата. Сърцето ми щеше да изскочи от притеснение, дишах тежко и не исках да мисля, какво ще се случи, ако се проваля. Наложих си да дишам бавно и се фокусирах върху конкретните действия, които бяхме планирали с Диана. За първи път в живота си се помолих на ум. Трябваше да успея да спася Адам.

Знаех, че в началото на селото има камера, която беше нова и най-вероятно Боряна я използваше за наблюдение, затова отбихме преди това. Тъкмо щях да тръгна, когато видях, че Диана отваря багажника.

— Какво правиш?

— После ще разбереш. Сега ми помогни.

За моя изненада, извади някакъв труп от багажника и двете го пренесохме вътре в гората почти до къщата, където Боряна държеше Адам. Не разбрах какво целеше с това, но нямахме време да го обсъждаме. Когато най-накрая стигнахме до къщата, спрях да си поема въздух. Извадих бинокъла за нощно виждане и огледах. Отвън пазеха четирима мъже, разположени покрай различните краища на къщата. Боряна беше вътре заедно с Адам и още трима. Това правеше осем противника с нея. Извадих граната от раницата и я поставих на една прашка. Изстрелях я далеч вляво и зачаках реакциите.

Четиримата мъже отвън се спогледаха и направиха няколко крачки в различни посоки, опитвайки се да установят откъде дойде гранатата. Видях как единият мъж прави знак на другите и сочи в моя посока. В този момент Диана изстреля с прашка още една граната от противоположния край на къщата. Реакцията на мъжете беше мигновена. И четиримата извадиха оръжията си и оформиха периметър. Всеки беше прикрит и оглеждаше своята зона. Двама от тях бяха разположени зад едната кола, паркирана вляво от входната врата, а другите двама бяха зад двете дебели носещи подпори на къщата. Един вдясно, двама почти в средата и един вляво. Извадих снайперската пушка и я наместих. Взех на прицел резервоара на колата и стрелях. Миг по-късно колата се взриви, убивайки двамата, скрити зад нея и изтласквайки силно този вляво. Когато падна на земята, стрелях мигновено в него. Едновременно с моя изстрел, чух и паралелен. Когато погледнах, Диана ми махна с ръка. Беше убила четвъртия пазач. В този момент обаче чух приглушен стон и видях как Диана се свлече на земята.

— Диана!

— Млъкни и пусни оръжието. — Чух изщракването на предпазителя до главата ми и замръзнах. Бавно измъкнах пистолета и го оставих заедно със снайперската пушка. Явно Боряна беше изпратила двама да минат зад гърба ни.

— Ето…

Мъжът ме претърси и когато откри скрития нож, се усмихна.

— Хайде, мърдай.

Когато влязохме в къщата, Боряна ме посрещна с удар в лицето.

— Кучка.

Двама мъже ме завързаха, след което ме блъснаха на земята. В този момент и другият мъж влезе и изблъска Диана.

— Претърсихте ли ги добре?

— Да. Не открихме нищо.

В отговор Боряна ме изрита с всичка сила.

— Къде е?

Засмях се и я погледнах.

— Късно е. Вече са в ГДБОП, но не в ръцете на твоите хора.

— Лъжеш! — Боряна ме изрита още няколко пъти.

— Ако искаш ми вярвай. Не ме интересува.

В този момент тя се обърна към Адам и извади пистолета си.

— Тогава се сбогувай с този боклук, който толкова обичаш.

Боряна махна предпазителя и се усмихна надменно. В момента, в който щеше да стреля, успях да се хвърля и да я съборя. Но мигновено двамата мъже ме хванаха и ме запратиха към стената. От силния сблъсък останах без въздух, но засега Адам бе спасен. Боряна се насочи към мен и ме огледа.

— Каквото и да направя, няма да ми кажеш къде са доказателствата, нали? — Обърна се към един от мъжете. — Обади се в ГДБОП и им кажи да действат. — Никол, приготви се да страдаш. Ще те запазя за последно.

В този момент тя насочи пистолета към Диана и стреля.

— Не! Проклета кучка!

Опитах се да разбера къде беше уцелена Диана, но от мястото ми, не успях. Боряна започна да ме рита, докато в един момент не се измори. Тогава насочи отново пистолета си към Адам и се усмихна. Насилих въжето, с което бях завързана, и за мое щастие то подаде леко.

В този момент чух шум и се огледах. Двамата пазачи отидоха до Диана и я ритнаха. Единият се наведе и я огледа. Това беше последната му грешка. За изненада на всички ни, Диана издърпа пистолета му от колана и стреля първо в него, след това в другия мъж. Не чаках втора покана. Хвърлих се с пълна сила към Боряна и я съборих на земята. В борбата успях да разхлабя достатъчно въжето, за да измъкна ръката си и да ударя няколко пъти Боряна в лицето. В този момент обаче я видях да насочва оръжието си към мен и се претърколих. Куршумът се заби в ръката ми и извиках от болка. Противницата ми се изправи и ме погледна. Преди да стреля втори път, я изритах силно, подкосявайки краката й. Тя отново падна и този път изтърва пистолета си. Нахвърлих й се и я ударих няколко пъти в лицето, но тя успя да ме изрита и се претърколих няколко пъти. Видях, че се отправя към пистолета си, затова се затичах и отново й се нахвърлих. В този момент забелязах ножа ми, който явно беше паднал от единия мъж, когато Диана го беше убила. Пресегнах се да го стигна, но това охлаби хватката ми и Боряна впи нокти в лицето ми. Изпъшках от болка, но я пренебрегнах и забих ножа в гръдния й кош.

Изправих се и наблюдавах как животът си отива от Боряна. Край на кошмара. Останах надвесена над нея няколко секунди и осмислих случилото се, след което отидох при Диана. Тя отвори очи и ме погледна.

— Свърши ли се?

— Да. Добре ли си?

— Да, уцели жилетката.

Тя се повдигна до седнало положение и огледа склада. В този момент чух шум. Осъзнах истината твърде късно — немаркирани коли на ГДБОП приближаваха къщата и всеки момент щяха да ни обградят. Погледнах към Диана. Все пак беше успяла да ме изиграе.

— Изчезвай. — Не помръднах от мястото си. — Никол, изчезвай от тук! Тази вечер Никол Филипова ще умре. Трупът, който донесохме до къщата, си ти. Боряна е успяла да те убие, след което аз убих нея. Подменила съм цялата информация в системата. А сега се махай от тук! По-късно ще се свържа с теб.

Не можах да повярвам на думите й.

— Какво си направила?

— Никой няма да преследва умрял човек. Това направих. Трябваше да докладвам и да извикам подкрепление. Все пак съм държавен служител. Но няма да те пратя в затвора. Хайде изчезвай! Нямаме време!

— Добре.

— Добре си, нали? — Тя погледна ръката ми.

— Да, ще се оправя.

Изчезнах в тъмното, оставяйки се в ръцете на Диана за втори път. Игнорирах бушуващите емоции и се съсредоточих да се измъкна. Вървях през гората, като целях да заобиколя блокадата на пътя и да изляза зад колите. Десет минути по-късно успях да се промъкна зад последните полицаи, които стояха на пост и се оглеждаха. Скочих в колата и отидох в къщата ми. Заех се да промия раната и да я обработя. Куршумът беше излязъл и за мое щастие не беше засегнал нищо. Скоро нямаше да има и помен от последния ми сблъсък с Боряна. Изкъпах се и си сипах чаша уиски, за да успокоя нервите си. Първо исках да проверя, дали къщата беше сигурна. Хакнах системата на ГДБОП. Диана беше направила много промени, но не беше добър хакер и следите й стояха и можеха сравнително лесно да я хванат. Заличих всичката информация по нейното влизане. Малък жест, с който да й се отблагодаря. Къщата не фигурираше никъде все още. Беше собственост на компанията на Боряна, което означаваше, че рано или късно щяха да разберат и за нея. Утре щях да залича всички следи, че съм живяла тук и да се махна. Засега имах време и можех да остана тук, докато си купя ново жилище.

Замислих се за Диана. Как щеше да подходи с всичките доказателства? Щеше ли да намери прокурор и съдия, които да не се поддадат на натиска? Медиите нямаха ни най-малка представа какво пиршество ги очаква утре, когато скандалът се разразеше. Адам не беше пострадал сериозно, така че щеше да се оправи. Скоро всичко това щеше да остане лош кошмар за него и да се върне към нормалния начин на живот, в който аз не бях включена.

Оставаше въпросът за моята самоличност. Никол Филипова беше мъртва. Усмихнах се мрачно и погледнах през прозореца. Това беше моментът за ново начало. Никол, която беше системно изнасилвана, Никол, която крадеше, Никол, която беше невидима, беше умряла. И от нея щеше да се появи Албена. Както беше казала Диана, трябваше само да си избера историята. Това обаче щеше да се случи утре. Сега просто щях да поседя в тишината.

XX

Две седмици по-късно Диана ми се обади и поиска да се срещнем. Уговорихме се да обядваме в един ресторант извън София. Нямах търпение да разбера какво се е случило, затова подраних с един час. Когато Диана най-накрая пристигна, бях толкова изнервена, че станах от масата.

— Какво стана?

— Никол Филипова е мъртва. Що се касае до ГДБОП, не виждаме смисъл да продължаваме да издирваме някой, чийто труп е бил намерен. Говорих с директора и му разказах всичко. Съгласен е, че няма какво повече да се рови по случая. ГДБОП не се интересува от Никол Филипова. — Диана замълча.

Усмихнах се. Не можех да повярвам, че всичко бе приключило.

— Заловихме Николай на сръбската граница. Опитвал се е да избяга. Останалите агенти на Боряна са мъртви. Директорът е говорил с Найден Василев. Показал му е всички доказателства и са сключили сделка.

— Сделка?

— Вътрешният и правосъдният министър, както и заместник-директорът на ГДБОП са арестувани. Главният прокурор ще даде днес изявление и ще разкаже на медиите за разследването, което е било под негово покровителство. Това е сделката с министър-председателя. Забравяме за доказателствата срещу него, а в замяна получаваме осъдителни присъди за двамата министри, като той си подава оставката и излиза чист от ситуацията.

— Сключили сте сделка с дявола. Обществото ще го издигне на пиедестал. Първият министър-председател в историята, който си подава оставката, омерзен от постъпките на своите подчинени. На практика си осигурява да го изберат пак. И никой не иска да свидетелства срещу него?

— Въпреки скандала кръговете около него го защитават, защото са свързани взаимно. Освен това Андрей Петров също е замесен, ако позволи на някого да свидетелства, това означава и той да изгори.

— Трябва да бъдем реалисти. И това е победа.

— Права си.

— А сега по другия въпрос. — Диана седна и ме погледна сериозно.

— Кой друг въпрос?

— Не се прави, че не ме разбираш, Никол. Адам е съсипан.

— Не ми се говори за това.

— Никол…

— Диана, оценявам всичко, което направи за мен, но не желая да обсъждам това с теб.

— Знам, че те наранихме много и няма как да променя нещата, но поне искам да оправя ситуацията.

— Превърнахте ме в убийца — съжалявам, но ситуацията няма как да се оправи. Радвам се, че ми помогна в изключително труден период, това никога няма да го забравя и ще съм ти вечно благодарна. Каквото и да се случи обаче от тук нататък, нищо няма да промени факта, че убих толкова хора. А с Адам… с Адам се наранихме толкова много, че няма как нещата да бъдат същите.

— Чуй ме, съжалявам много, че те въвлякох във всичко това. Когато те срещнах в мола, видях, че си отчаяна. Исках да ти помогна по някакъв начин. Знаех, че ако те включа в операцията и те внедря при Боряна, ще имам достатъчно ресурси да го направя. Знаех, че ще мога да ти покажа един друг живот, ще привлека вниманието върху теб като програмист. Съжалявам, но тогава това беше единственият начин да ти помогна. А що се отнася до Адам, всичко това са оправдания.

— Какво? Нямаш право да говориш, Диана.

— Толкова ли те е страх, Никол?

— Моля?

— Страх те е да повярваш, че някой наистина държи на теб! Не се опитвам да се оправдая, но го направих само и единствено, за да ти помогна. Адам беше също жертва в цялата ситуация. Направи всичко това, за да се защити, но това не означава, че не държи на теб. Както и аз! По дяволите, Никол, нима беше по-добре да те оставя да се самоубиеш? Помислих си, че мога да ти помогна!

Не знаех какво да кажа. Чувствах се прекалено объркана, че заплаках. Нямах сили повече да бъда силна. Диана се премести до мен и ме прегърна. Каквото и да се беше случило, тази жена продължаваше да бъде най-близкият ми човек. Отпуснах се в прегръдката й и затворих очи. Исках да забравя всичко, да залича действията си от последната година, но беше невъзможно.

— Ще се справим заедно. — Диана ме погледна в очите. За пореден път беше разчела мислите ми.

Прегърна ме отново и оставихме тишината да успокои нервите и на двете.

XXI

Телешкото беше почти готово. Бях се записала на готварски курс и сега изпробвах една рецепта, която бях видяла случайно в интернет — телешко с картофи и розмарин. Заех се да направя салатата, докато чакам вечерята да стане готова. Установих, че готвенето ме успокоява. Помагаше ми да сложа мислите си в ред, а в момента те бушуваха като разразил се ураган. Все още бях много объркана след последните събития и не знаех какво да правя от тук нататък.

Тъкмо започнах да режа цвеклото, когато на вратата се звънна. Сигурно беше някоя досадна съседка, но бяха минали само няколко седмици от събитията и не исках да рискувам. Взех пистолета, който бях скрила в едно чекмедже и го мушнах в джоба на престилката. Пристъпих бавно към вратата и погледнах през прозореца. Видях непозната кола, спряла на алеята отпред. Стиснах дръжката на пистолета, за да се успокоя, и отворих рязко вратата. Изненадата обаче, която ме очакваше отвън, ме скова на място. Ръцете ми започнаха да треперят, а краката ми се подкосиха.

— Адам, как ме откри? — Опитах се да запазя гласа си спокоен, но не успях.

— Диана ми помогна. — Погледът му беше унил, а от предишната му усмивка имаше само вял спомен.

— Какво искаш?

— Да говоря с теб.

— Няма за какво да говорим.

Опитах се да затворя вратата, но той я бутна и влезе.

— Изслушай ме. Съжалявам, че те използвахме. Когато Диана се свърза с мен и ми обясни какво ще се случи, не предполагах, че ще се запозная с толкова невероятна жена. Влюбих се в теб и сега имам чувството, че не мога да продължа. Ако мога да върна времето назад, пак щях да го направя, защото така срещнах теб.

— Аз пък съжалявам, че те срещнах.

— Не е вярно.

Той ме придърпа и ме целуна. Тези целувки ми липсваха толкова много, че целият ми гняв се стопи. Сълзите ми покапаха и се отдръпнах.

— Установих, че напоследък единственото, което правя, е да плача. Не мога повече да продължавам така.

— Знам, че те наранихме прекалено много. Съжалявам.

— Не, Адам, и двамата се наранихме взаимно. Затова те моля да ме оставиш. Трябва да излекувам раните си.

— Не мога да те оставя.

— Адам, моля те… — Той отново ме придърпа въпреки опитите ми да се освободя. — Не мога да ти се доверя толкова лесно. — Погледнах го в очите. Тези сини очи, в които се губех.

— Знам. Затова имам предложение. Да започнем отначало. Ще изградим доверието постепенно.

Не знаех какво да отговоря. Той ме придърпа отново към себе си и ме целуна. Този път въобще не си помислих да се съпротивлявам. Празнотата в мен започна да изчезва. Не напълно, но беше добро начало. Прилепих се до Адам и отвърнах на целувките му.