Сойър Бенет
НЕцивилизован (29)

Глава 28

Мойра

Затворих лаптопа си раздразнено и го бутнах по кухненската маса, опитвайки се да се отдалеча колкото може повече от него. Не ми осигуряваше отговорите, които търсих.

В общи линии бях изпратила мейл на отец Гаул преди две седмици, отчаяно надявайки се, че той ще го види.

Полудявах от тревога по Зак, чудейки се дали е стигнал до Караикан.

Сигурна бях, че е стигнал. Той бе най-самоувереният и способен мъж, когото познавам. В джунглата се чувстваше у дома и нямаше причина да не успее да стигне там благополучно.

Не, тревогите ми бяха свързани с това какво се бе случило, след като се бе върнал. Дали Караикан вече са имали битка с Матика? Дали Зак е все още жив?

През последните две седмици почти не се хранех, толкова изпълнена с тревоги бях. Спях само по няколко часа на нощ, но и през тях се въртях и блуждаех.

Сърцето ми бе така разбито, че едва успявах да функционирам. Зак ми липсваше толкова много. Понякога си мислех, че ще е най-добре да се съсухря и умра, тогава поне мъките ми щяха да приключат.

Ставайки от стола, се насочих към хладилника. Отворих, поглеждайки в празното пространство, нямаше нищо за ядене. Затваряйки го с въздишка, се насочих към всекидневната с намерението да се загубя в някой филм.

Почукване на вратата ме накара да подскоча изненадано. Никой не знаеше, че съм се върнала в Евънстън. Предположих, че някой иска да ми продаде нещо и го игнорирах. Чукането продължи, а аз се настаних на дивана, взимайки дистанционното на телевизора.

Вибриране в джоба ми ме накара да извадя айфона си, виждайки, че имам съобщение от Лиса.

„Отвори си скапаната врата.“

Какво, по дяволите?

Скочих от дивана и изтичах към вратата, отваряйки я. Лиса стоеше отвън, държейки в ръка куфар на колелца, а на лицето й светеше дяволита усмивка.

— Хей, малка сестричке.

Отстъпвайки назад, примигнах изненадано, докато Лиса влизаше и оставяше багажа си на пода. Като затворих вратата, попитах:

— Какво правиш тук?

— Е… виждаш ли, имам малка сестра, която игнорира обажданията, съобщенията и мейлите ми, за цели две шибани седмици, затова се разтревожих за нея.

— Как въобще знаеше, че съм тук? — попитах, удивена, че стои в дневната ми.

— Обадих се на Рандал и той ми каза какво се е случило. Как можа, Мойра? Как може да минаваш през всичко това и дори да не ми се обадиш? Да не ми позволиш да ти помогна?

Гласът й бе пропит с критика, но и с голяма доза симпатия. Долната ми устна трепна.

Тогава тя разтвори ръце и се хвърлих към нея.

Започнах да ридая шумно на рамото й, докато тя милваше гърба ми и ми шепнеше утешително.

— Освободи се от всичко, миличка — шепнеше тя. — Освободи се.

И аз го направих… за пръв път, откакто Зак ме изостави, излях цялата си болка и самота под формата на сълзи и ридания.

Когато най-после успях да събера някакъв контрол, си поех дълбоко дъх и се отдръпнах от нея.

Тя ме погледна укорително.

— Господи, ти си същинска каша.

Изгледах я за миг и след това и двете избухнахме в смях. Покрих устни с ръка, когато смехът си отиде и Лиса ме погледна нежно.

— Ето какво ще направим. Ще си вземеш душ, защото, по дяволите, момиче… вониш. След това ще излезем да хапнем някъде и ще ми разкажеш всичко. Става ли?

Кимнах, а от очите ми се отрониха още няколко сълзи.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Винаги ще съм до теб — каза тя, бутайки ме към банята.

* * *

— Да не знам какво се е случило със Зак ме убива — казах на Лиса, бодвайки си от макароните с пиле в чинията пред мен. Нямах особено голям интерес към храната, но успях да поема две чаши вино, преди вечерята да пристигне, и бях приятно замаяна.

— Разбира се, че ще те тревожи — каза тя със симпатия. — Но освен това лекуваш и разбито сърце, задето те е напуснал. Имаш много неща за приемане, скъпа.

Кимайки разсеяно, боднах парче пилешко от чинията си и го задъвках. О, по дяволите… това беше вкусно. След като сдъвках и преглътнах хапката си, боднах ново парче пиле, размахвайки с вилицата си във въздуха.

— Той просто замина така внезапно… и не си казахме нищо друго, освен това, че няма да се върне.

Нещастието отново ме заля и оставих вилицата да падне от ръката ми, където тя изтропа шумно в чинията.

— Колко дълго мислиш да тънеш в нещастие, защото, откровено казано… е малко дразнещо?

— Моля? — настръхнах, а в мен се надигна вълна гняв.

— О, хайде, Мойра. Ти не си от хората, които ще седят и ще тънат в самосъжаление. Мъжът ти те е напуснал… да, гадно е. Може да е в опасност и ти се поболяваш от тревога. Разбирам го. Но моята малка сестра е фурия. Тя не би стояла да чака пристигането на лошата новина.

— Какво, по дяволите, мислиш, че трябва да направя? — попитах горчиво. — Не е като да мога да му се обадя по мобилния.

— Без майтап, Шерлок. Затова вдигни си задника и отиди да разбереш какво се е случило.

— Да отида и да разбера какво се е случило? — повторих като малоумна.

— Чуй ме… ако е мъртъв, ти просто трябва да знаеш. А ако не е, ти просто трябва да знаеш. Върви и разбери.

— Искаш да кажеш да ида при Караикан?

— Защо не? Ти си шибан антрополог. Била си и преди в Амазония и знаеш как да стигнеш там. Имаш на свое разположение нужния ресурс, парите, които ще ти трябват, ще получиш на драго сърце от Рандал, и нямаш нищо друго за губене, освен времето си, което в момента имаш в изобилие. Освен ако не смяташ да се върнеш и да преподаваш през есента?

Поклащайки глава, се пресегнах и взех чашата с вино, знаейки, че имам нужда от подсилване.

— Не, университетът вече е подписал договор със заместника ми. Ще започна да преподавам чак зимата.

— Ето виждаш ли, нищо не те задържа — настоя тя.

— С изключение на факта, че Зак ме заряза. Не искаше да ходя с него, макар че го предложих. Дори не каза, че съжалява… или че ще му липсвам… или че иска нещата да бяха различни. Едва ми каза няколко думи — заявих, изпитвайки голямо количество гняв към Зак.

— О, стига, Мойра, замисли се през какво е минавал. Току-що е научил, че домът му е нападнат, и че приятелите му са убити. Знаеш, че той се бореше с желанието да се върне у дома. Много добре знаеш, че му е било невъзможно да се концентрира върху друго, освен върху нуждата да се върне при своите хора. Не го съди прекалено сурово.

Думите й бяха тежки, но бяха самата истина. Бях толкова заета да мисля за собствената си мъка, че дори за миг не се замислих какво е чувствал Зак, научавайки ужасната новина. Всичко, за което можех да мисля, е как да се вкопча силно в него, и това не ми беше от никаква полза.

— Не знам — колебаех се, защото се ужасявах да не открия, че Зак е мъртъв, или пък се боях да не го открия жив и напълно недоволен, че ме вижда. Той бе решил твърдо да замине за дома, и думите му, че няма да се върне, прогаряха кървяща рана в сърцето ми. — Може би просто трябва да се предам.

Лиса изсумтя и я стрелнах с поглед, питайки гневно.

— Какво? Какво става с цялата тази пасивна агресивност?

— Не съм пасивно-агресивна. Само агресивна, как ти звучи? Всичко, което те тревожи в момента, е свързано с факта, че не знаеш какво се случва и страха от неизвестното е най-неприятния на света. Нямаш идея дали Зак е добре. Нямаш идея дали отвръща на чувствата ти. Нямаш идея дали това между вас е можело да продължи дълготрайно. Имаш нужда от тези отговори, иначе няма да намериш мира.

Сега бе мой ред да изсумтя.

— Знам отговора на едно от нещата… това между нас никога нямаше да се получи в дългосрочен план. Той планираше да остане само година, и може би така, както се случиха нещата, беше най-добре. Представи си колко трудно щеше да ми бъде, ако ме бе напуснал след година… след като чувствата ми бяха станали по-дълбоки.

Лиса запримига срещу мен, гледайки ме с отворена уста.

— Не знаеш, нали?

— Какво да знам? — изсумтях, докато виното сгорещяваше кръвта ми. — Че Зак вероятно ме е използвал само за секс, и че възможността да се върне обратно, за да води кървави битки, е по-примамлива, отколкото да остане тук и да прави секс с мен?

— О, господи! — Лиса извъртя очи. — Достатъчно с тази драма. Не… не знаеш ли, че Зак е бил решил да остане тук за постоянно с теб?

— Какво? — Буквално се приведох над масата. — Какви ги говориш?

Лиса се облегна назад на стола си, замислено прокарвайки пръсти по чашата си с вино.

Тя ми се усмихна пакостливо.

— О, това ще е забавно. Ти наистина нямаш представа, че очевидно Зак има много по-силни чувства към теб, отколкото подозираш.

Извих вежди към нея.

— И доказателство за това е фактът, че ме напусна? — посочих тъжно.

— Доказателство за това е фактът, че се е срещнал с Рандал и му е казал, че е решил да остане тук… с теб. Поискал е помощ от Рандал… работа, за да може да помага в домакинството.

— Кажи ми, че се шегуваш — заповядах, а стомахът ми се сви. — Кажи ми, че се шегуваш, защото наистина нямам нужда точно сега да разбирам, че има чувства към мен. Беше ми по-добре да съм му бясна, задето ме заряза.

— Съжалявам, сестричке. Двамата с Рандал съставили план, че първо ще вземе диплома за завършено средно образование, а след това ще отиде в колеж. Зак настоял, че иска по някакъв начин да вади пари, за да помага в домакинството, затова Рандал щял да го наеме на половин работен ден в „Кенън“, поставяйки го на малка длъжност, за да може сам да се издигне.

Устата ми остана отворена.

— Как знаеш всичко това?

— Направих си труда да говоря с Рандал. И ти щеше да го знаеш, ако отговаряше на обажданията или мейлите му. Адски разтревожен е за теб.

Сведох засрамено глава. Беше истина… Бях игнорирала всички. След като закарах Зак на летището се върнах в къщата му, събрах нещата си и напуснах. Бях изпратила кратък мейл на Рандал, че се връщам в Евънстън, и че ключа за дома на Зак е под изтривалката. Той веднага ми бе писал, че трябва да говори с мен, но аз просто го изтрих. Изпрати ми още няколко мейла, които изтрих, без да ги чета. Нямах нужда от симпатията му и бях по-добре, като се справя с всичко сама. Освен това отхвърлях всичките му обаждания и триех гласовите съобщения, без да ги прослушам.

— Зак наистина ли е казал на Рандал, че иска да остане тук за постоянно? — попитах все още невярваща… все още отказвайки на надеждата, че той изпитва по-силни чувства към мен, отколкото подозирах.

— Да, точно в сутринта, в която е заминал. Бил е в офиса на Рандал.

Спомних си, че онази сутрин се събудих и мястото на Зак на леглото до мен бе студено. Бях седнала в леглото, трепвайки леко, тъй като ставите на краката ме боляха заради позата, която Зак ми бе наложил, и усещах леко парене в дупето си.

Но, господи! Това бе най-невероятното сексуално изживяване, което бях имала. Надявах се Зак да е изпитал също толкова голямо удоволствие, колкото аз, защото определено бях навита да повторим. Той бе толкова първичен и див към мен, и в същото време така нежен и внимателен. Беше ме попитал дали му имам доверие, и бях отвърнала, че му имам, а усмивката му ми бе показала, че това значи адски много за него.

Нямах идея къде бе ходил Зак. Реших, че е отишъл на разходка… може би долу до пекарната, която и двамата обожавахме, за да вземе нещо за закуска. Бях си направила чаша кафе и седнах да изчета мейлите си, а всичко излезе извън контрол, когато отец Гаул ми се обади.

Още щом разбрах за случилото се с Парайла и племето, осъзнах, че Зак вероятно вече бе изгубен за мен.

Знаех, че никога не бих могла да се конкурирам с любовта и лоялността, които Зак изпитва към хората си.

Затова и сега ме заболя да науча, че Зак е бил взел решение да остане с мен. За един кратък миг, той се бе отворил и бе позволил аз да съм на първо място, а аз нямах никаква идея. Не си бе направил труда да ме събуди и да ми каже. Беше отишъл сам, кроейки планове и ги бе скрил от мен. Той дори не беше така добър да ми каже, преди да си тръгне, защото може би… просто може би, това щеше да ми даде надежда за бъдещето.

По начина, по който напълно се бе отдръпнал от мен и ми каза, че няма да се върне, нямаше как дори да си помисля, че може би преди това е променил решението си, решавайки, че съм по-важна от това да се върне обратно в Караикан.

Въздишайки дълбоко, избутах чинията далеч от себе си.

— Изтощена съм — казах меко на Лиса. — Имаш ли нещо против да продължим напред и да оставим темата?

— Мойра… не се отдръпвай. Нека продължим да говорим за това. Знам, че си наранена.

Усмихнах й се тъжно.

— Наранена съм и те обичам заради загрижеността, но мисля, че най-доброто в случая е да оставим тази тема. Зак направи избора си, а аз имам своята гордост. На някои мечти не им е писано да станат реалност.

— Не вярвам в това. Мисля, че между вас има още много — настоя тя.

— Не, наистина няма. Всъщност… ако трябва да съм честна със себе си, трябва да призная, че Зак направи правилния избор. Беше прав да се върне. Никога нямаше да си прости, ако не го бе направил.

— Значи няма да отидеш при него? Дори не искаш да обмислиш идеята?

Поклащайки глава, се изправих от масата.

— Не, при Караикан няма нищо за мен. Излизам вън при колата, ако нямаш нищо против, плати сметката. Имам нужда от малко свеж въздух и да остана за миг насаме.

Обърнах гръб на сестра си, и докато излизах, я чух да мърмори под носа си.

— Глупачка.