Сойър Бенет
НЕцивилизован (13)

Глава 12

Мойра

Избягвах да говоря със Зак вече три дни. Не бе трудно, след като и той не ми говореше.

Предложих да го заведа на разни места, но той отказа, заявявайки, че има книги, които иска да прочете. Беше се скрил в стаята си и излизаше само когато бе време за хранене, а тогава се хранеше мълчаливо и отговаряше, на каквито и въпроси да имах, с кратки, едносрични отговори.

Знам, че го шокирах, когато не изпълних нареждането му онзи ден. Боже, толкова исках да ме чука изотзад, както беше заповядал, но нещо в мен отказа да се пречупи. Зак се отдръпна от интимността, която включва сексът, опитвайки се да удържи контрола си. Имах чувството, че загубата на дисциплинираността му би му дошла твърде много в този момент, а не исках да прави нещо, с което не се чувства комфортно.

И все пак не мога аз да съм тази, която се пречупва при всяка негова прищявка. Не съм устроена така. Не и в дългосрочен план.

Нито за момент не съжалих, че му се отдадох онзи първи път. Задето го оставих да ме прикове към пода във великолепен израз на висша доминантност. Палаво си мечтаех за това от първия ден, в който го зърнах. Знам, че вродената природа на Зак бе да доминира, да налага подчинение и дори вторият път, когато правихме секс, той трябваше да наложи волята си над мен.

Щом съпротивата ми бе прекършена, знаех, че няма връщане назад. Не можех да върна стореното от нас, а и не исках. Освен това исках да го направя с него отново и отново, и отново. Но и аз имам вродена природа и копнея за двупосочна улица що се отнася до сексуалността ми. Обичам да давам и искам той да получава, но и Зак трябва да го иска. А за съжаление изглежда той изобщо не мислеше така.

Освен това съм жена — нека не го забравяме. И едва не ме уби, когато Зак си тръгна от мен онази нощ, въпреки че все още бях разтърсвана от искрите на удоволствието. Всякакви фантазии за това как Зак ме придърпваше в обятията си и нежно галеше косата ми бяха стъпкани на момента.

Така че не съм сигурна какво се случваше с нас. Чувствата ми бяха объркани, но също така не трябваше да изпускам целта от поглед. А тя бе да се уверя, че Зак се приспособява добре към новия свят, пред който е изправен. Не мога да го направя, ако и двамата сме оплетени във възли от несигурност относно случващото се. Единственият проблем бе, че не знаех как да подходя към Зак, затова си мълчах и печелех време.

За съжаление времето изтичаше. Рандал Кенън бе нетърпелив да го посетим в Атланта и вече не можех да му отказвам.

Отивайки обратно към стаята на Зак, почуках леко на вратата.

— Зак?

Можех да чуя изскърцването на леглото и стъпките след това. Той отвори вратата само няколко сантиметра и погледна към мен.

— Имаш ли минута, за да поговорим?

— Разбира се — каза той и ме последва във всекидневната. Бе облечен единствено с чифт маслиненозелени спортни панталони. Те се спускаха ниско на стройните му хълбоци и се зачудих дали ще има случай, в който да го погледна, без устата ми да пресъхне.

Седнах на дивана и той зае мястото в другия край, накланяйки тялото си към мен, докато премяташе небрежно ръка през облегалката.

— Рандал се обади тази сутрин. Няма търпение да се срещнем. Бих искала да резервирам полет за утре.

Очаквах съпротива от Зак, защото през цялото време гласно изразяваше неприязънта си към Рандал Кенън. Макар да смятах, че ми е простил за ролята ми в това, на което гледаше като престъплението срещу него, той все още изпитваше доста горчиви чувства към кръстника си.

— Колко дълго ще останем там?

Свих рамене.

— Не съм сигурна. Може би само няколко дни. Знам, че няма търпение да те опознае.

— И все пак аз не искам да го опознавам — каза той.

— Знам — отвърнах с раздразнена въздишка. — Затова нека да планираме два дни, а после може да се приберем, ако искаш.

— Хубаво — каза Зак и понечи да стане от дивана.

— Изчакай минута — спрях го отчаяно, защото не можех да понеса студеното отношение, което получавах от него. Липсваше ми лековатия хумор, който се бе появил в Зак в последно време, и ми липсваше невинното му любопитство за нещата. Липсваше ми просто да си говоря с него и това ме убиваше. — Сърдит ли си ми… задето не направих каквото искаше онзи ден?

Зак се тупна обратно на възглавницата и прокара ръце през косата си, преди да се обърне и да ме погледне:

— Не, не съм сърдит. Раздразнен, но е и сърдит.

— Съжалявам — казах му честно. — Не съм опака. Просто… съм различна от жените, с които си свикнал и не мога постоянно да се съгласявам с изискванията ти.

— Знам, Мойра — каза тихо Зак… дори малко тъжно. — Мисля, че това беше само добро напомняне, че не принадлежа на това място. Начинът, по който ти си… толкова уверена и сигурна в себе си. Искаш определени неща и знаеш какво е най-добро за теб. Не ти трябва мъж… не и наистина. Трудно ми е да го приема.

Сърцето ми потръпна при думите му, защото разпознавах окончателността в тона му. Искаше ми се да споря и да се гневя срещу думите му. Искаше ми се да му кажа да пробва нещо ново, да му даде шанс. Но не можех да го направя. Би означавало да споря за нещо, което лично аз искам, а не което е най-добро за Зак. Не бях тук, за да го променям, а само да му помогна да разбере нещата. Макар че ми звучеше сякаш разбира нещата достатъчно добре, а това значеше, че ще трябва да го оставя.

— Виж — каза Зак, ставайки отново от дивана. — Отивам да си събера багажа. Само ми кажи кога тръгваме и ще съм готов.

— Добре — промърморих аз, чувствайки отчаяна нужда да продължа разговора, но осъзнавайки в сърцето си, че няма какво повече да кажа.

 

 

Нищо не се случи по време на полета до Атланта и след двадесетминутно пътуване с такси, най-накрая поехме по безкрайно дълга алея, обградена от величествени дъбови дървета. Извиваше се около два километра, а след това иззад един завой се разкри масивно имение в стила на Тюдорите. То се простираше сякаш безкрайно със стръмните си покриви, наполовина дървени панели, инкрустирани с тухлена зидария и просторна веранда, която можеше да побере стотина човека, завършвайки с високи, двукрили прозорци, които отразяваха слънцето в ранния следобед.

Таксито спря в дълга, обла алея и входната врата моментално се отвори, докато слизахме от колата. Видях Рандал да слиза по предните стълби, изглеждайки добре в изгладените си панталони в цвят каки, бяло поло и кафяви мокасини. Следваше го мъж на четиридесетина години, облечен с черен спортен панталон и бяла риза.

— Сам… вземи чантите им и ги качи в стаите им — каза Рандал на мъжа, който не ни поглеждаше, но побърза да изпълни заръката. — Ето ви и вас — каза Рандал за приветствие и можех да усетя как Зак се напряга до мен. Очите на Рандал изпиваха всеки сантиметър от Зак, започвайки от главата и спускайки се надолу. Когато погледът му се вдигна отново, мога да кажа, че бе малко изненадан от леденото изражение на Зак. Рандал се обърна към мен и казва: — Радвам се да те видя отново, Мойра.

Здрависах се с него и се обърнах към Зак.

— Рандал… това е Зак Ийстън.

Рандал разцъфна в усмивка и протегна ръката си към Зак, който неохотно, но учтиво я пое.

— Разбира се, че това е Зак. Изглежда същия, както когато беше малко момче. Добре дошъл, Зак. Добре дошъл в дома ми и искам да се чувстваш сякаш е и твой дом.

Зак направи гримаса и не каза нито дума. Рандал пусна ръката му, а мълчанието става малко неудобно.

— Да… е, заповядайте. Сигурен съм, че сте уморени от пътуването. Ще поръчам на Сам да ви покаже стаите ви и ще планираме вечерята за около седем часа. Зак… имам много снимки на родителите ти, които бих искал да ти покажа и, разбира се, бих искал да те опозная отново.

Зак все така не отговаряше, затова се намесих.

— Звучи като чудесен план, Рандал. Сигурна съм, че може да се възползваме от малко почивка преди вечеря, нали, Зак?

— Разбира се — каза само той и последвахме Рандал към къщата.

Пристъпихме в мраморно фоайе с две извиващи се стълбища, които водеха до втория етаж. Стените бяха облицовани с махагон и обсипани със скъпо изглеждащи маслени картини. Голяма кръгла маса стоеше по средата на фоайето с украса от свежи лилии, които се простираха на поне метър и двадесет и изпълваха въздуха с тежкото си ухание.

— Сам… ще покажеш ли на Зак стаята му? Бих искал да си поговоря с Мойра за момент.

Протягайки се, докоснах Зак леко по рамото.

— Ще мина да те видя след малко, става ли?

Той кимна и тръгна след Сам нагоре по стълбите.

— Да отидем в библиотеката — каза Рандал и аз тръгнах след него към стаята до фоайето, която ми отне дъха. Висока колкото три етажа, библиотеката бе пълна от пода до тавана с рафтове за книги от същия тъмен махагон. Всеки етаж имаше балкон, който опасва стената, а нагоре се извиваше масивно спираловидно стълбище, позволяващо на всеки да достигне до купищата книги. Мебелировката бе кожена, с дебели възглавници и в дълбок син цвят. Голяма камина заемаше едната стена, но бе празна, имайки предвид, че е средата на лятото и сме на юг. Дървено бюро с гравирани орнаменти, което се извиваше в близка до подкова форма, се намираше в единия край на стаята, а отгоре му стоеше само един лаптоп.

Стаята излъчваше елегантност, но освен това бе уютна, както се очаква от всяка библиотека. Изцяло пасваше на мъжа и си спомних първия път, когато срещнах Рандал Кенън в офиса му в Атланта.

— Д-р Рийд… господин Кенън ще ви приеме — чух да изрича рецепционистката и вдигнах поглед, за да видя, че ми се усмихва.

Станах от мекото кожено кресло, в което седях, и я последвах по широк коридор, украсен с разкошен килим, покрити с плат стени и произведения на изкуството, чието място би било в Мет^[1].

Припряно бършейки ръце във вълнената материя на панталона си, аз си поех дълбоко въздух.

Тази среща беше от огромно значение.

Можеше да промени посоката на кариерата ми и бях готова на всичко, за да осъществя тази сделка.

Отваряйки голяма, дървена врата, рецепционистката ме подкани с жест. Бегло огледах тъмнозеления килим с извиващ се златен бордюр по ръбовете, откъдето надничаше тъмният дървен под. Огромно бюро с гравирани орнаменти стоеше в средата на стаята, заедно с голям кожен стол в цвят бордо с месингови копчета. Небето над Атланта, Джорджия, се издигаше от другия край на прозорците чисто и синьо с пухкави облачета по него.

— Доктор Рийд — чух дрезгав глас и се обърнах да видя дребен човек със снежнобяла коса, който се задаваше към мен. Беше облечен със скъп черен костюм с бледосиня вратовръзка, която се обзалагам, че струва повече от цялото ми облекло.

Той ми протегна ръка и аз го здрависах.

— Рандал Кенън — каза, когато стиснахме ръце. — Удоволствие е да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое, господин Кенън — казах му искрено. И то си беше… изцяло мое, защото, когато този мъж се свърза с мен преди три седмици, бе, за да ми предложи шанса на живота ми.

— Моля… наричайте ме Рандал. И елате… елате… седнете.

Все още стискайки ръката ми, той ме изпроводи до нисък черен кожен диван и ми посочи с жест да седна. Той зае мястото си на стола срещу мен, а махагонова масичка за кафе ни разделяше. Пълен сервиз за чай беше положен върху й.

— Бихте ли желали чай? Кафе? Вода? — попита той.

— Не, благодаря. — Бях прекалено нервна.

Той се приведе напред в креслото си и наблюдавах как си наля чаша чай с бърза ефективност.

Докато слагаше кубче захар, той каза:

— Нямах търпение да се срещна с вас и да обсъдим проекта ми.

Аз също нямах търпение. Последните три седмици, докато завършвах обучението на класа си в Северозападния университет, бяха брутални. Въпреки че обичах академичната среда и бях развълнувана да получа преподавателски пост на доцент, чувствах, че мозъкът ми е в застой. Исках да науча нещо ново… Исках да участвам в нещо иновативно.

Затова, когато Рандал Кенън се свърза с мен във връзка с антропологичен проект, за който смяташе, че бих проявила интерес, бях повече от нетърпелива да чуя какво има да каже. Разбира се, можеше и да не е нищо, но със сигурност си струваше самолетния полет до тук — на негови разноски, разбира се.

Рандал Кенън беше баснословно богат. На шейсет и пет, въпреки снежнобялата коса, все още изглеждаше и имаше излъчването на някой на около четиридесет. Очите му бяха живи и питащи, кожата му беше много гладка.

Четох за него, преди да дойда, и знаех, че бе направил парите си, изграждайки един от най-големите универсални магазини в страната, „Кенън“. Сега на практика се намираше във всеки мол в Америка.

Никога не се бе женил, но намерих много негови снимки онлайн с различни млади красавици. Изглежда излизаше само с жени на половината на неговите години, което хей… даваше му повече власт.

— Аз също нямам търпение да чуя за проекта ви — казах му аз. Наблюдавах го, докато се наместваше назад в креслото си и балансираше чашата чай с двете си ръце.

— Направих голямо проучване, преди да се свържа с вас — каза той. — Познанията ви за туземните племена на Амазония са точно онова, което търся.

— Има много антрополози с такива познания — казах скромно аз.

— Да, но много малко от тях фокусират проучваният си върху културната еволюция при контакта с модерния свят. Повечето изглежда искат да проучат как съществуват и оцеляват — не как са принудени да се развиват при необичайни обстоятелства.

Да… това не беше съвсем точно. Докато Амазония бе непрекъснато лишавана от дърветата си и все повече и повече племена бяха принудени да се климатизират към модерния свят, имаше шепа изследователи, наблюдаващи това удивително развитие. Много от индианците се хващаха на работа с дървосекачи, печелейки заплата, която не им вършеше работа, когато се върнеха в джунглата.

Но това, в което се отличавах аз, бе, че проследявах и изучавах индианците, които бяха изоставили живот си и се бяха пренесли в модерния свят. Докторската ми теза беше проучване на пет туземски индианци от Амазония, които се бяха преместили в големи метрополитни градове и приучаването им към работа. Проследявах развитието им една година, записвайки всичко от това как научаваха нов език до това как се научаваха да ядат с вилица. Трима от обектите ми накрая се върнаха при племената си, не успявайки да привикнат към цивилизования свят. Двама се климатизираха добре, а един от тях тъкмо бе завършил образованието си в Рио.

— Казахте, че имате проект, който е близък до дипломната ми работа — казах аз.

— Всъщност е така. Това е доста удивителна история, която е известна само на неколцина избрани. Вярвате ли в чудеса, д-р Рийд?

— От научна гледна точка, боя се, че не. Но от духовна гледна точка, вярвам във възможността. Без възможност нямаме надежда.

Рандал ми отправи блестяща усмивка.

— Е… случи ми се чудо и трябва да ви разкажа цялата история, за да разберете възможността, която ви се предлага.

Стомахът ми започна да потъва, когато започнах да мисля, че този мъж може да е религиозен фанатик и иска да търся някаква реликва в дъждовната гора. Бях предприела още две експедиции, след като завърших докторантурата си преди две години и половина, но по никакъв начин не бях експерт по Амазония.

— Просто ми угоди — каза той с разбиране, докато гледаше онова, което вероятно бе недоверие и скептицизъм, изписано на лицето ми.

— Добре — казах предпазливо. — Разкажете ми за вашето чудо.

Привеждайки се напред, за да остави чашата си на масата, той се облегна назад с широка усмивка на уста.

— Тази история започва преди тридесет години… когато бях много по-млад и нека просто да кажем, доста глупав в младостта си. Бях егоистичен, заможен и имах чувството, че съм недосегаем.

Усмихнах се, защото не беше ли така с всички младежи?

— Един следобед, след ден, прекаран в плаване с приятелите ми, карах към дома… доста пиян, когато излязох от пътя и преобърнах колата си в широката канавка, която бе пълна с дъждовна вода. Бях изпаднал в безсъзнание, а колата се пълнеше бързо. Със сигурност щях да се удавя, ако не беше един млад мъж, който видял инцидента и успял да ме извади, преди това да се случи.

Не ми изглеждаше като голямо чудо, но със сигурност е било голям късмет за него.

— Този мъж се казваше Джейкъб Ийстън. Тъкмо бе завършил библейски колеж и беше на път към група за учене. Ненужно е да казвам, че му дължах живота си. Предложих му пари, но той не прие. Предложих да купя къща за него и годеницата му, но той любезно отказа. Предложих му света, но той не искаше нищо от него. Искаше само искрена благодарност, която получи, а след това беше доволен. Беше убеден, че Бог го е поставил на пътя в точно това време от деня, така че да ме спаси.

Притеснена, че тази история наистина щеше превърне в поръчение да намеря Бог по средата на джунглата, не можех да не кажа:

— Съжалявам, Рандал, но ученият в мен не вижда чудо в това. Може би съвпадение, може би късмет, но не съм сигурна за чудо.

— Ах, скъпа ми д-р Рийд… не това е чудото. Нека продължа.

Кимнах му, пресмятайки наум колко още щеше да продължи тази среща, защото дотук не бях чула нищо, което да ме накара да повярвам, че има проект, от който ще се интересувам.

— Онова, което се разви през следващите години, беше невероятно приятелство. Макар с Джейкъб да бяхме много различни — той страстно следваше зова на Бога, аз бях хедонист, който се радваше да изкарва и да харчи парите си. И все пак… станахме много близки, гостувахме си един на друг и водехме дълги разговори за Бог, живота и човечеството.

Рандал се отнесе, а очите му отразяваха дълбока привързаност към мъжа, за когото ми разказваше.

— Той беше най-добрият ми приятел — каза Рандал с тъга, а аз не пропуснах миналото време на изказването му.

Прочиствайки гърлото си, гласът му стана по-мек.

— Както и да е, Джейкъб се ожени за любимата си от колежа, Кристен, и двамата станаха мисионери. Работеха предимно с туземски племена в Бразилия, но веднъж отидоха до Африка.

Сега вниманието ми бе приковано, защото бе изрекъл думите, които връщаха разговора обратно в правилната посока.

Туземски племена.

— Макар че пътуваха в тези страни през по-голямата част от годината, когато се връщаха в Щатите, те идваха и прекарваха няколко седмици с мен в дома ми. Приятелството ни стана още по-силно. Бях толкова горд, когато очакваха първото си дете и ме помолиха да му стана кръстник. Виждате ли… Джейкъб е бил сирак и през по-голямата част от живота си е прескачал от един приемен дом в друг. Семейството на Кристен в общи линии се отказа от нея, когато се омъжи за мъж, който я мъкнеше из опасните джунгли.

Рандал се възползва от момент, за да вземе чашата си, отпивайки малка глътка. Когато я остави обратно, той каза:

— Въпреки че някои мисионери са достатъчно луди, за да си вършат работата, докато са бременни, Джейкъб не беше съгласен с това. Живяха при мен, докато не се роди синът им Закарайъс, а после купиха малка къща недалеч от мястото, където живеех. Останаха в Съединените щати три години, Джейкъб работеше като общ работник, а Кристен си стоеше вкъщи, за да гледа детето. А аз? Е, аз продължих да трупам богатството си, но прекарвахме повечето от свободното си време заедно. Канех семейство Ийстън на пищните партита, които организирах, а те ме канеха в малкия си дом за неделна вечеря. Гледах как малкият Зак расте и обичах това момче сякаш беше мой син.

Рандал стана рязко от креслото си и отиде до голям скрин до една от стените. Отвори го, протегна се вътре и извади малка кутия. Когато се върна, избра да седне до мен на дивана.

Отваряйки кутията, той извади куп снимки и започна да ги прелиства.

— Това са Джейкъб, Кристен и Зак, когато беше на около годинка, мисля.

Взех снимката и се вгледах в нея. Джейкъб имаше руса коса и лековата усмивка. Кристен беше много чаровна, с дълга, тъмна коса и светли очи, макар да не можех да определя точния цвят. Зак беше симпатично хлапе… като за хлапе. Нямах много опит с тях, но имаше същата тъмна коса като майка си и пухкави бебешки бузи.

Рандал ми подаде друга.

— Тази е от времето, когато Зак беше на три години.

Това беше снимка, на която моментално познах Рандал, който държеше детето, докато позираха за зъбата усмивка пред камерата.

— Грижих се за Зак по време на първата мисия, на която отидоха Джейкъб и Кристен, след като той се роди. Не искаха да го водят в джунглата, а пътуването им беше само три месеца. Не се притесняваха да го оставят с мен… Зак ме наричаше „чичо Рандал“, а аз бях повече от щастлив да помогна на скъпите си приятели.

Двамата с Рандал разгледахме другите снимки, а аз наблюдавах как Зак расте прогресивно. Рандал ми каза, че Джейкъб и Кристен предприели друго пътуване до Бразилия, когато Зак бил на пет години, а когато се върнали, му казали, че вече е достатъчно голям, за да отиде с тях при следващото. Дори говорели за други мисионери, чиито цели семейства били там, а той щял да има много деца, с които да си играе.

— Не ми харесваше тази идея. Знаех, че Зак е тяхно дете, но бяхме станали невероятно близки, докато Джейкъб и Кристен ги нямаше по няколко месеца. Но не беше моя работа да казвам нищо, а се ужасявах от деня, в който щяха да го вземат на път с тях.

По тона на гласа на Рандал, имах чувството, че тази история нямаше да има щастлив край.

— Но те са го взели? — предположих.

— Да… когато беше на седем. И повече никой не чу за тях.

Тялото ми подскочи, защото не очаквах това. Обърнах се наполовина на дивана, за да погледна Рандал, а лицето му бе толкова тъжно.

— Какво се случи?

— Никой не знае. Похарчих значителни ресурси в опити да ги открия, но беше трудно. Повечето от племената често се местят, отивайки все по-дълбоко и по-дълбоко в джунглата, докато изсичаха дъждовната гора. Изпратих няколко експедиции без късмет. После се свързах с всяка църква и мисионерска организация с молба хората да си държат очите отворени. Нищо… съвсем нищо не успях да намеря за тях. Разбира се, страхувах се от най-лошото… че са били убити от индианците.

Поемайки си дълбоко дъх, Рандал стана от дивана и се обърна с лице към мен.

— Животът ми продължи, а разбитото ми сърце започна заздравя. Все още поддържах връзка с мисионерските групи, изпращайки писмени молби за помощ, но след няколко години се предадох. Предположих, че са мъртви.

— Но не са, нали? — попитах, защото вече започвах да разбирам какво беше чудото.

Рандал ми отправи малка усмивка.

— За съжаление… Джейкъб и Кристен са мъртви. Убити от тропическа треска. Преди няколко месеца с мен се свърза католически свещеник на име Гаул… точно преди да се свържа с вас… който е служил при племето Караикан, което живее в северозападната част на Амазония. През целия си живот като свещеник е живял в дъждовната гора, но за съжаление е пострадал от ужасно счупване на крак. Докато се е възстановявал в болницата в Сао Паоло, научил за търсенето ми на семейство Ийстън. Очевидно друг свещеник го е посетил и просто в хода на разговора другият свещеник е попитал отец Гаул дали не знае нещо за семейство Ийстън.

— И той е знаел — додадох, защото започвах да се вълнувам.

— Именно… той работил с караиканите и казал, че там има бял мъж, който живее като един от племето, който бил на двадесет и пет години и се казвал Закарайъс.

— Синът на Джейкъб и Кристен е жив… след всичките тези години — казах удивено.

— Да… Зак е жив и живее с племето Караикан. Но искам да си дойде у дома. Той е мой кръщелник и най-близкото, което имам до син. Искам да има различен живот.

Клатейки глава, не можех да си представя последствията от тази ситуация. Американско дете, което отначало е било отглеждано тук, после е прекарало осемнадесет години, живеейки в крайна бедност и в съвсем чужда култура, сега идва да живее в модерния свят?

Главата ми се замая.

— Имам нужда от помощта ви, д-р Рийд. Искам да отидете с отец Гаул в Бразилия и искам да върнете Зак у дома. После искам да му помогнете да се климатизира. Вие сте единствената с необходимите за това умения, която открих. Той има нужда от някой, който разбира разликата в културите и това как да се приспособи. Трябва да го цивилизовате.

— Зак не се радва да бъде тук — каза Рандал, нахлувайки в спомените ми.

Отправих му мила усмивка.

— Не, но нека му дадем шанс. Приспособява се добре и дори мисля, че е открил някои малки радости от престоя си тук.

Поне се надявам, че се бе наслаждавал на времето си с мен… докато ме чукаше толкова здраво, че коленете ми бяха протъркани от килима.

— Искам да поканя и двама ви да останете колкото искате. Знам, че имате няколко месеца почивка от преподавателския пост.

— Така е и ще остана толкова дълго, колкото поиска Зак, или дотогава, докато съм нужна.

— Колко трудно му беше? — попита Рандал.

— Всъщност се приспособява учудващо добре. Помни доста неща от детството си. Определени храни, думи и обичаи. Онзи ден, когато излезе на разходка, се изгубил и разпознал, че полицаят е някой, на когото може да се вярва. Полицаят го доведе обратно в дома ми. Той е умен, любознателен и попива нещата като гъба.

— Отлично — каза Рандал с гордост. — Макар че не съм очаквал по-малко от него. Беше толкова умно момче.

— Обаче може да се наложи да му дадете малко време. Малко пространство. Много ви е сърдит, задето го отведохте от караиканите. Планът му е все още да се върне.

Усмивката на Рандал повехна слабо.

— Разбирам. Няма да го притискам.

— Това би било добре. Може да бъде много упорит мъж — казах с крива усмивка.

— Тази вечер ще бъде много небрежно. Племенникът и племенницата ми ще дойдат. Близки са по възраст до Зак и предположих, че ще е хубаво да има някакви приятели, с които да си другарува.

— Звучи прекрасно — отвърнах аз. — Сега, мисля да си взема душ, ако не възразявате, а после ще се видим за вечерята в седем.

— Благодаря ви, д-р Рийд — каза Рандал, гласът му бе наситен с емоции. — Задето върнахте момчето ми у дома.

— Заповядайте отново — казах аз, но честно, греши, ако си мисли, че Зак си е у дома.