Руби Диксън
Огънят в целувката му (28)

Глава 28

Саша

Дакх пусна напълно пораснало кастрирано добиче на паркинга и ние с Ема прекарахме следващите няколко часа опитвайки се да разберем как да го разрежем правилно. Отвратителна, мръсна задача, която изисква ръкавици, престилки, ножове и голямо количество пищене от ужас. Дакх ни помогна с някои тежки неща за вдигане и остана в драконова форма — подозирах, че остана така, защото не искаше да носи панталони. По времето, когато парчетата ни месо бяха одрани и набодени на шиш над скарата на въглища, бях изтощена и мръсна.

Също така ми бе и много забавно.

Ема се оживи. Имаше страхотно чувство за хумор и не се страхуваше да поеме трудна задача. Докато работехме, ми разказа всичко за Форт Тълса, осиновилия я кръстник, който се нагърбил да се грижи за нея След, ужасният й брат пройдоха, който я изоставил, и десетина други малки истории, едновременно забавни, очароващи и тъжни. Ясно бе, че на Ема й липсва женска компания почти толкова, колкото й на мен, и времето мина бързо.

Когато месото бе приготвено и се печеше над въглищата, се измихме и тръгнахме да избираме парфюми. Имаше няколко със силна миризма и ги пробвахме с Дакх. Тъй като не казахме на Ема, че умовете ни са свързани, направих голямо шоу, обяснявайки нещата на Дакх и молейки го да ни демонстрира кои парфюми са най-малко привлекателни за драконовия нос. Успяхме да намерим някои миризми, които наистина бяха по-гадни за него от урината на елен, и облекченото лице на Ема е очевидно.

— Сигурен е? — питаше отново и отново. — Наистина не може да ме подуши под това?

„Сигурен съм. Носът ми никога няма да се възстанови.“ И потърка големия си нос с ноктеста лапа сякаш е отвратен.

— Сигурен е — съгласих се, пресягайки се да потупам носа на Дакх. — Вероятно ще слушам за това дни наред.

Ема ме погледна странно.

— Трябва да е по-разговорлив, когато не съм наоколо.

— Така е — излъгах. — Искаш ли да се изкъпеш, след като си тук? Има купчина сапуни до басейна в стаята за почивка и го напълних вчера с прясна вода.

— О, по дяволите, да! Сигурна ли си, че нямаш против? — Изглеждаше по-ентусиазирана от банята, отколкото от печеното месо с барбекю сос на разстояние от нас.

— Определено. Ще излезем да наглеждаме храната.

С лек писък от щастие Ема побягна в магазина. Засмях се при вида на скачането й вътре.

„Не се тревожиш, че ще вземе нещата ти?“ Попита Дакх, душейки врата ми. „Знам, че ги цениш доста.“

— Те не са наистина мои. И има повече предмети, отколкото да знам какво да правя. Тя е добра дошла, ако ги иска. Чувствам се ужасно, че откраднахме дома й и не й дадохме и най-малката помощ, с която да оцелее. — Погалих люспите му лениво. — Трудно е да си само момиче.

„Да се пресегна ли към някои от братята си дракони и да й намеря половинка, която да я защитава?“

Простенах и сложих ръка на огромния му нос.

— Прехапи си езика. Тя не се нуждае от мъж, който да я защитава! Просто се нуждае от хора, които да не са задници.

„Ще е по-лесно да й намеря половинка“, каза драконът ми сухо.

Е, прав бе.

— Не. Абсолютно не. Не мога да си представя да причиня това на някого. — Потреперих при мисълта. — Ако прилича на мен, достатъчно отнети избори има, а да мислим за това е ужасно.

Дакх мълчеше.

Когато Ема се върна, миришеше свежо и много слабо на силен цветен парфюм, месото беше готово и говорех с Дакх да си промени формата и отново да носи панталони. Ема беше с нови дрехи, етикетите на които хвърли в огъня.

— Наистина оценявам колко сте щедри, хора — каза ми, стрелвайки с любопитен поглед към променящия се Дакх. — Не очаквах това, трябва да го призная. Мислех, че ще вляза в капан, но се нуждаех от спрея.

— Е, сега не се нуждаеш повече от него — казах весело, сърцето ме болеше за нея. — И можеш да вземаш колкото парфюм искаш, защото аз нямам нужда от него.

Усмихна ми се широко и истински, и почувствах, че може би може да сме истински приятелки.

— Да ядем? Гладна съм — обявих и й подадох хартиена чиния.

Да режеш храна се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Нито Ема, нито аз бяхме разфасовали крава преди, затова никое от парчетата месо не изглеждаше като от магазин от отдавнашните дни. Но бе ароматно и мирисът на дебелия слой барбекю сос, който сложихме отгоре, караше устите ни да се напълнят със слюнка. Сложих голямо парче месо от чинията си и седнах да ям.

Вкусът бе неописуем. Издадох стон на чиста радост от първата хапка и Ема ме последва след миг.

— О, Боже, това е толкова добро — казах между сдъвкванията. Толкова отдавна не бях яла говеждо, и докато Дакх преди предлагаше да ловува и за мен, никога не приемах, след като имах опакована храна. Но това? Това променя правилата на играта.

— Невероятно — съгласи се Ема.

„Наслаждаваш ли се?“

„Абсолютно“, казах му, облизвайки пръстите си.

„Мога да кажа.“ Мислите му бяха ниско ръмжене. „Издаваш същите звуци, когато съм между краката ти, опитвайки вагината ти.“

И просто така желанието ме заля. Не бяхме правили секс от последния път и знаех, че го държах на една ръка разстояние, докато свикна с идеята, че съм негова „половинка“. Лесно беше да се фокусираш върху барбекюто, защото беше безопасно, и Дакх бе търпелив, не ме притискаше. Знаех, че иска да съм гладна за него, и трябваше аз да съм тази, която да поеме инициативата за секс.

И с тази проста мисъл, мислех за него. Силно. Притиснах бедрата си здраво, за да попреча мириса на желанието ми да достигне Дакх.

„Твърде късно.“

„Направи това нарочно“, казах му.

„Така е. Харесвам мириса ти. Харесва ми да ближа влагалището ти. Харесва ми да настанявам члена си дълбоко в теб, където принадлежи. Така трябва да е между половинки. Трябва да си толкова гладна за мен, колкото съм и аз за теб.“

„Е, мисията е изпълнена, защото сега не мога да оближа барбекю соса от пръстите си, без да се изчервя и да искам да се свия на стола си.“ Принудих се да дъвча тихо, игнорирайки факта, че зърната ми бяха твърди срещу плата на лятната ми рокля. Искаше ми се да пренебрегна горещите погледи, които Дакх ми хвърляше, докато вземаше парче месо и облизваше соса от него, но не можех. Пулсът ми се усили от това колко златни бяха очите му.

— Мислиш ли, че ще издържи? — попита Ема, мръщейки се на едно ребро.

— Хм? — Премигнах и погледнах към нея. Трудно бе да си концентриран, особено когато Дакх е бронзов и без риза пред мен. Част от мен искаше да хвърля чинията си, да се покатеря в скута му и да се трия в гърдите му.

„Направи го“, каза ми Дакх, мислите му бяха развеселени и похотливи.

„Абсолютно не“, отговорих му. Едва чувах как Ема ми говори за това по какъв начин можем да запазим сготвеното месо и колко дълго ще издържи без някакъв вид хладилник. Тогава ме погледна, чакайки за отговор.

— Каквото мислиш, че е най-добре — казах слабо и бутнах крака на Дакх със сандала си под масата. „Спри да ме разсейваш.“

Дакх сграбчи сандала ми, хващайки в капан крака ми, и започна да гали глезена ми.

„Толкова мек.“

„Спри! Яж си храната.“

„Не е и наполовина толкова сочна, колкото си ти. Предпочитам да заровя езика си някъде другаде.“

Сгърчих се на стола си. Можех да почувствам как пулса ми започна да тупти между краката ми, и как се надига топлина там. Можех да кажа, че вече съм мокра между бедрата, вагината ми бе хлъзгава от възбуда.

„Мога да те подуша над вонята й“, съгласи се Дакх. „Страстта ти за мен е силна.“

— Добре ли си? — попита ме Ема, поглеждайки Дакх, след това мен. — Лицето ти е червено.

— Просто захапах нещо люто — излъгах, задавяйки се с думите. Сграбчих пластмасовата чаша с лимонада и я изпих, като през цялото време пръстите на Дакх проследяваха вътрешната част на глезена ми.

— Какво искаш да правим? — попита Ема и погледна небето. — Слънцето вероятно ще залезе скоро, така че ще трябва да тръгна, преди да стане тъмно.

— Ще бъдеш ли в безопасност? — попитах, забравяйки за Дакх за момент.

— О, абсолютно. — Потупа джоба си. — Имам лютив спрей и бухалката си, също и в някакъв момент ще си намеря ново оръжие. Има доста куршуми в магазина, но, за жалост, никакви оръжия.

— Щом си сигурна. Не искам да се чувстваш сякаш те гоним — увъртах аз.

„Ако остане, ще слуша виковете ти от удоволствие, докато влизам в теб…“

Закашлях се, разпръсквайки розовата си лимонада.

Ема се пресегна, потупвайки гърба ми.

— Ще бъда добре. И не ме гониш. Бензиностанцията ми е безопасна и след като нямаш против да взема някои неща, ще тръгвам. — Погледна тъжно огромното количество от барбекюто, което още се печеше.

— О, Боже, разбира се! Вземи всичко, от което имаш нужда. Вземи също и колкото можеш да носиш от месото. — Издърпах крака си от скута на Дакх и станах. — Нека го опаковаме и да се погрижим за теб, става ли?

Забързах към входа на магазина с нея. Дакх мълчеше и не можах да се спра да не го погледна, за да видя какво си мисли. Имаше развеселена полуусмивка на лицето си, но очите му бяха нажежено ярко златно, толкова горещо, че практически чувствах как ме изгарят.

„Не мисли, че можеш да избягаш от мен, малка половинке. Драконите обичат да преследват. И когато те хвана, възнамерявам да те държа долу и да те ближа, докато не се наситя.“

Потреперих от умствената картина. Не само защото бе еротична, но защото знаех, че той може да види какво става в главата ми и всичките ми мисли. Тогава направи нещата двойно по-лоши — и два пъти по-приятно възбуждащи.

След известно време Ема имаше пълна пазарска количка с предмети от първа необходимост, пластмасови кутии, пълни с толкова много месо, колкото ще може да изяде, преди да започне да се разваля, някои дрехи и одеяла. Парфюмите бяха внимателно увити — взе няколко шишенца с по-силен аромат и остави някои за „спешни случаи“ на рафтовете.

Бях леко тъжна да видя, че си тръгва, но в същото време, практически излизах от кожата си в очакване от докосването на Дакх.

— Сигурна ли си, че ще си добре? — попитах като че ли за стотен път. — Мразя да те изпращам.

— Недей. Добре съм. Свикнала съм да съм сама. — Усмивката й се разшири. — Наистина оценявам всичко, което направи. Това беше… хубаво. Накара ме да осъзная, че от дълго време не съм имала приятели.

— Аз загубих моите неотдавна, така че е хубаво да видя друга жена наоколо. Моля те, кажи, че ще дойдеш отново, става ли? Ще ми хареса да се видим пак, дори да е само да дойдеш да вземеш още нещо. Има достатъчно за двете ни. И Дакх може да ловува, ако имаш нужда от месо. Трябва само да попиташ, разбра ли?

Ема кимна.

— Разбрах. Благодаря ти отново, Саша. Оценявам го. И кажи на Дакх благодаря. — Кимна към дракона, който все още стоеше на масата и ни гледаше. — Малко е странен, но мога да видя, че го е грижа за теб.

— Така е — съгласих се меко. — Благодаря ти за разбирането.

— О, не казвам, че разбирам — подразни ме тя. — Но определено е привлекателен.

Засмях се.

— Е, както казах, чувствай се свободна да идваш по всяко време.

— Може, но вероятно ще оставям бележка, за да обявя идването си няколко часа преди това. Не искам да налетя на нещо. — Намигна ми и обърна количката към стария, разрушен път към магистралата. — До по-късно, Саша.

Почувствах как се изчервявам.

— Чао, Ема. До скоро. — Предполагам, че бяхме очевидни.

„Може би може да подуши възбудата ти така, както и аз.“

„Не може“, казах му твърдо. „Дори не казвай такива неща.“

„Силна миризма е“, каза ми Дакх. „Бих се изкъпал в нея, ако можех.“

„И това е картина, която никога няма да мога да извадя от главата си. Благодаря за това.“

„Издаваш звуци, сякаш не харесваш вниманието ми, но аз знам, че не е така. В главата ти съм, помниш ли?“

„Никога не съм казвала, че не го харесвам! Просто ме учудва. Не съм свикнала някой да улавя мислите ми. Леко обезпокоително е. Кара ме да се чувствам гола.“

„Харесва ми, когато си гола.“

Някак си знаех, че идва това, но не можах да спра смеха си. Въпреки че шегите му ме накараха да се чувствам разтърсена и да се изчервявам, ги харесвах. Забавно бе да дразниш и да почувстваш светлина и безгрижие отново. Не осъзнавах колко… сломена и стара се чувствах във Форт Далас. Там просто съществувах.

Сега се чувствах жива.